Нова Зора

Свободата има много измерения, но само един вековен императив: „Всяко нещо си има граници!“ Така са мислили древните римляни.

Последната година буквално изуми културния свят. Сякаш никога в България не ги е имало кирилицата и светите братя Кирил и Методий; нито великия подвиг на Княз Борис Първи-Михаил, нито Златния век на Средновековната българска литература, нашата вечна гордост; нито Съединението, белязано с мъжеството на българина, сринал несправедливия Берлински договор на Великите сили; нито след него и Сливница, с „децата бурливи“ на майка България; нито Люлебургас, Одрин, Дойран, Каймакчалан и Завоя на р. Черна; нито Дравасоболч или доблестните победи на храбрия български войник през Втората световна война; нито Лайпциския процес и Георги Димитров, вдигнал накрак прогресивните хора на Европа срещу надигащото се нацистко високомерие; нито чутовната епоха на съзиданието в социалистическа България с нейните невероятни постижения в индустрията, техническия прогрес, машиностроенето, завидното българско производство на оборудване за космически полети през ХХ век. И още, и още... Списъкът е дълъг и предълъг. Трябва обаче отново и отново да бъде четен и препрочитан, и запомнен добре.

Още в зората на Възраждането отец Паисий възкликва: „Ти, българино, знай своя род и език...“

Но времето захладня, наметнахме ямурлуците на забравата и сенките плъзнаха – плътни и лепкави, и все по-често – страховити. Но примерите за родолюбие, доблест и чест, не свършват. Например доайенът на 7-о Народно събрание Йосиф Петров издигна глас от парламентарната трибуна: „Народните представители, които са гамени, да отиват на улицата и да върлуват там!“ Чуха ли го, така и не се разбра, но и до днес друг Йосиф Петров не се намери. А виж, гамените, с лопата да ги ринеш.

Свобода на словото ли? Да, но и отговорност за всяка изречена дума. Иначе става слободия, а тя нищо друго не носи, освен мрак и отчаяние за всеки здравомислещ човек.

Безкрайно много са произведенията на институциите, които ни занимават с явлението безотговорност. Уж духовен човек, писател, бившият премиер на Великобритания Уинстън Чърчил, се произнася за България след започването на бомбардировките, твърде бездуховно и безотговорно дори за един държавник, божем, демократ: „...За да падне България, трябва да падне София. Тя трябва да бъде изравнена със земята, а в развалините й да се засеят картофи!“ Оказва се, че този прочут мъж просто се изказва неподготвен. Той няма и понятие като какво е това България, българите, децата й, бъдещето им, което значи и моите деца. Тази земя никога не е чакала добро от чуждоземци като него. Неговият предшественик Лойд Джордж във Версай, през 1919 г., направо искаше да затрие България.

Американският филм „Един картоф, два картофа“, най-пълно изобразява какво е това несправедливост и гражданска безотговорност. Вярно е, че ни занимава с частен случай на една нещастна семейна трагедия, която обаче разкрива как законът може да бъде нож с две остриета. Обобщението е, че няма правда за обикновения човек. Но днес и при нас не е по-различно: едни избори, втори избори, а сега и трети! Надминахме двата американски картофа. Думите са бледи да изразят недоумението на културния човек от това, което се е случило и се случва в България. Чудо невиждано! Една високоразвита индустриална аграрна страна само за три десетилетия беше превърната в посмешище, в безгласно и услужливо кошче за боклук на цяла Европа, че и на държавите от третият свят, на които довчера помагахме – с опит, с кадри, с устрем и воля. А днес, „Празна Мара, тъпан била!“ Не пазарище, а позорище стана и най-висшия орган на страната ни. И гърми, и тръби от трибуната празноглавият триумф на празнословието.

Направо ни подпалиха чергата днешните херостратовци. Народът псува наум, стиска зъби и юмруци, чупи пръсти пред глад и немотия. Но срам нямат народните избраници – наддумват се и мислят, че са интересни, а то нито интелекта им интелект, нито разум имат, нито грижа за бъдещето на този народ. Само една зашеметяваща наглост и смайваща безотговорност. Отвсякъде видно безродие и все по-страшно невежество и болни амбиции, сякаш светът започва с тях и след тях няма да го има.

Но и това ще мине. И правдата все ще намери онази тревясала днес пътечка, по която ще излезе на белия свят. Имаме вяра и тя ни крепи: „И бронебойни патрони за нея, няма открити, няма открити!“, както го е написал поетът на всички български времена Никола Вапцаров.

Един друг писател, финландецът Вяйно Линна, е автор на великата тетралогия „Тук, под полярната звезда“. Тя е преведена на почти всички културни езици. Преведена е и на български, но кой знае защо само том Втори. Та, Вяйно Линна пише:

„...Законът – конче от дърво,

накъдето мен ми скимне,

там го карам, с болшинство

от ОВЦЕ без име!“

Защо ги пише тези неща ли? Иде ред отново да кажем думата си и трябва да помним, че бюлетината може да се превърне в онази зла думичка, с която да бъде изтрита България от географската карта на света. Трябва много да се внимава да не сбъднем мечтата на чуждоземния правител Чърчил: „България ли, нея просто не трябва да я има на картата!“

Да, рядко ни е отминавало Злото! Додето правдата скита боса из тръстиките, вземи се в ръце, българино, защото твоята беда е и нейна беда! Отвори сърцето си за правдата и я пусни в своя дом!

Търговище,

септември, 2021 г.