Нова Зора

За наивните, първични и добронамерени хора може да се каже: „Прости им, Господи, те не знаят какво правят!” Но за българските фарисеи прошка едва ли ще има. Те знаят или поне смътно се досещат, че добро не правят. Защото от 9-ти век досега противостоят на Божия план. Искат да властват и да моделират по своя мярка, в угода на своя ръст, духовния свят на българите, да са абсолютни господари над душите на множеството, те да са стратезите на общото придвижване във времето.

Едно са амбициите, други са реалностите. Българската духовна посредственост повече от хиляда години е като в безвремие и без определено място в народния живот. Някак обезсмислено е самото й съществуване. И съответно болезнената неудовлетвореност се е трупала в нея век след век, особено пък през 19-ти и 20-ти век.

Да, в новата ни история сякаш няма приемственост, няма системност на общите усилия. Причината е в объркаността на интелигенцията ни. В по-старите времена е имало страх от Бога. Опазваните традиции и канони са гарантирали устойчивост на характерната за старата българска култура свръхмярка. В новата история обаче духовната посредственост направи всички възможни опити да „нормализира” българския свят. Особено упорита е тя в настоящия момент. Но пък не й върви. Сега вече всичко завинаги ще загуби. А най-самонадеяните живеят със самочувствие на победители.

Жестока е подобна съдба за най-амбициозните, за най-властолюбивите, за най-славолюбивите, за най-самоволните и самовлюбените. В атмосферата на новаторската българска духовна култура те са нещо като анахронизъм. Затова казвам, че няма по-ощетени, по-нереализирани „строители” в света от българските „строители”.

Каква е същността на това трагично несъответствие? Защо от него се поражда постоянно пагубно напрежение? И защо другаде такава крайна несъвместимост няма?

Първо трябва да изясня какво влагам в понятието духовна посредственост?

Повечето от талантливите личности не само у нас и не само сега, не искат да се обвързва значимостта на таланта с качествата и с висотата на индивидуалния дух. Става дума не само за художествен талант, а изобщо за надареност – да говориш, да лекуваш, да управляваш и т.н. Щом си надарен, значи носиш отличителност, изключителност, сила. Щом си силен, ти си над множеството, имаш повече възможности и права…

Има една такава мярка. Но тя не е българска. Будният българин изисква строго от надарения първо да се самодокаже, че е Човек! Да не бъде егоистичен (посредствен) дух! Да носи драговолно отговорностите за светостта на живота. Да изстрадва истините. Да има цялостно виждане на нещата. Това са все предусловия за съзидателно присъствие в съвременния свят. Но духовната посредственост отхвърля подобни изисквания. Тя удовлетворява себе си. За властващия манталитет, при условията на западната цивилизация, това е повече от естествено. За естествено се счита да не поставяш на първо място съдбата на Човека, на човечеството, на живота изобщо. Напорът е отвътре навън: светът трябва да бъде овладян, покорен. Множествата трябва да бъдат признателни, че сред тях се е родил надареният, силният. Той е център, наоколо светът е декор, добавка.

Българските духовни водачи гледат на подобни нагласи като на мравешко суетене. „Всички страдания в света произлизат от това, че хората искат да живеят сами за себе си. Всякога злото се ражда от това желание да бъдем сами и да станем център на света”. Когато нашите дела са неусетни, неегоистични и реално градивни, в отговор на необходимостите на живота и в съгласие с вечните му принципи, дори да се вършат в пълна неизвестност, те оставят реална следа, те се свързват с оня истински реален живот, който е и вечен. „Може за света вие да не представлявате нищо, да сте една нула, обаче за Бога да сте важна единица. Само Бог, който ви е пратил на Земята, оценява вашите страдания, и следователно не трябва да се безпокоите какво мисли светът за вас. Онзи, Който ви е пратил, Той мисли за вас и ви оценява.”

Такива приказки, такава позиция само досаждат на духовната посредственост, тя не може да ги приеме като свои. Тя тачи „жреци” като Пенчо Славейков. Нека да я разберем без осъдителност: ограниченият индивидуален дух следва вътрешния си интерес да трупа необходимата му опитност, да изживее неизживени неща, да се насити ненаситената душа. Той няма сили в излишък, няма вътрешна светлина в повече – не може да бъде щедър. Ето затова българската духовна посредственост с нерв отхвърля високата мярка на Предводителя с клишетата на „модерното мислене” – думи като цитираните горе тя ще определи като средновековни, измъкнати от килера, миришещи на мухъл и нищо не може да отклони взора ѝ – с копнеж и със завист той се отправя все към еталонната за нея западна цивилизация. Цивилизация в оградено пространство. Цивилизация на егоцентризма. Развитието тук е естествено, органично. Който има неизвървяни пътища, извървява си ги. Развитието му е без избързване в атмосфера на масови илюзии за сила, за вечна слава, за ценност на постигнатото. Съзидатели, разбира се, и тук има, славата и ценностите и силата на Човека и тук могат да бъдат истински. Западният свят също стъпка по стъпка върви и нагоре, заедно с цялото съзряващо да разчупи черупката човечество и да излезе в безграничните пространства. Това именно излизане отвъд последната граница, българският духовен авангард, изпреварвайки всички, преди хиляда години, вече го е сторил. И дърпа целия народ подир себе си. По-голямата част от народа тежи в своя материален свят и е практически непоклатима, а въпросната наша духовна посредственост се дърпа, не иска да излезе в открития космос, защото не е готова да съществува без огради и граници.

„Официалната” (или още „светската”) теоретическа мисъл никъде не обяснява нещата така. Подобни проблеми, взаимовръзки, причини, следствия, сякаш изобщо не съществуват. Българската духовна посредственост не проумява защо е така зле, така несправедливо поставена. И не се помирява със своята оцененост. И всичко, в крайна сметка, избива в една мръсна отмъстителност. Негодна е, рекох, това е истината за нея, това е причина за трагедията й. Не би трябвало да отмъщава никому… Тя всъщност се бунтува срещу Бога. Няма сърце, няма ум, няма воля, няма ги необходимите опитности, да не говорим за липсващото нравствено съвършенство или за самопожертвователността, която й е органически чужда. При толкова много нямане как да се включи спонтанно, с радост и вдъхновение, в съзиждането основите на шестата култура на човечеството!? Да, не й остава друго, освен да пречи, да мърси, да вреди, да руши…

Като е започнала от миналия век, от времето на Стефан Стамболов, българската духовна посредственост ненаситно отмъщава на народа си: защо не е като другите народи! За нея той е „изметнат”, „ненормален”, „овчедушен” народ!...

Да, той е просто ИЗБРАН НАРОД. Не ѝ даде шансове да сътворява чудесии – архитектурни, технически и пр. Обръща се назад с неутешима жал: другаде са имали Нероновци, Цезаровци, Тамерлановци, Наполеоновци, та даже и типове като „най-свободната личност” – Маркиз дьо Сад, а какво има в българската история?...

Нереализирана, според мярката й, ненаживяла се, най-ощетената посредственост в света вече втори век забравя вътрешните, роднинските си омрази и свади, и се сплотява автоматически, щом трябва „да погаси” ореола на новопоявил се новаторски, избран дух – от онези, които развалят живота-игра…

Тази болезнена отмъстителност, подчертавам, е подсъзнателна, сляпа, непрограмирана. Стамболовисти, монархисти, фашисти, комунисти, радикалисти, либералисти, демократи, еднакво я изявяваха в предателства. Духовни, политически – всякакви. Вероятно сме на първо място в света по продажници, изменници, мекерета. Отричат се от род, от родина, от име, от вяра – служат на чужди господари, раболепничат пред най-големите врагове на избрания народ. В момента примерите са най-изобилни. Сквернят или разпиляват по света наши светини. Рушат с пяна на устата България и говорят за себе си като за спасители. Бързат да разпродадат основните ѝ богатства. Ето, готови са в НС да изпекат закон, в угода на световните спекуланти – те ще могат да купуват български земи. И скоро бихме се почувствали притиснати, гонени, чужди в собствената си страна, защото „световните конспиратори” по този начин, без кръв, „мирно” ще превземат територията на България.