Нова Зора

На Чавдар Добрев

По-високо от гръмоотводите

нося свойто чело овъглено.

Горе кашлят бездънните сводове

и просветват с огнива над мене.

Като връв насмолена прегаря

хоризонтът. И в залеза остър

ври катран за душата ми, пари

динамитът във моите кости.

Ще изчезна. Искра да добавят

наднебесните поселения

и без разписка ще съм доставен

в местожителство, без отклонение.

Чувам как ме изгриза мълвата,

как окоп за взрива ми предлага –

нова каска отпреди войната,

стара тактика: Ниско залягай!

Но назад, до девето коляно,

в моя род няма мъж коленичил.

Ако името ни е останало –

всеки в своята кръв се е вричал.

Аз не мога гръбнак да прегъна.

Аз не мога на лакти да пея.

Мен земята назад ще ме върне

като камък, щом тъй оцеля.

В безпатронните битки за слава

чак до кръста животът нагази.

Но не съм за поет назначаван.

И не съм от роднинства помазан.

Все под грохота гръмоотводен

нося свойто чело овъглено –

като бомба необезвредена.

Съскат горе огнива над мене.

Но аз съм свободен!