Нова Зора

„Нацията не може да загине, освен от самоубийство.”

Ралф Емерсън, американски мислител и писател

В дните, когато тече интензивен преговорен процес между четири парламентарни партии с различни програми и профили за съставяне на коалиционно правителство и управление, остро възниква въпросът за основата на тези коалиционни споразумения, за водещия принцип, определящ националната ни политика през следващите години.

Голямата беда на България през последните 30  години на жесток и разрушителен в същността си „преход“, от силно развита социална държава към капиталистически обществени отношения и „демократична” система на управление, бе пълното нежелание на т.нар. „политически елит” да се обедини, изработи и следва някаква Национална доктрина, която ясно да дефинира националните ни интереси. Още по-голяма беда бе и фактическото игнориране на обществените нагласи на българите по редица политически и стратегически решения, които бяха взети императивно, без никакво допитване и иницииране на референдум като демократична форма на  обществено съгласие.

Трябва да изтъкнем и един трети фактор – очевидното отсъствие на личностно и национално достойнство в голяма част от политиците и провежданата от тях политика през тези трудни за България десетилетия. Всичко това  доведе до острото усещане в голяма част от народа за

загуба на суверенитет,

до усещането, че от национална държава, страната ни ускорено се трансформира в колониална територия, управлявана от колониална администрация.

Тези фрапиращи липси в България  (за разлика от други страни от бившия социалистически блок), се оказаха определящи за катастрофалния срив, който последва в икономическия ни и духовен живот, за подмяната на традиционната ни ценностна система у младите поколения, за разрушаването на устоите и тъканта на една хилядолетна държава, доведена до пълно разединение, атомизиране и обезличаване.

Така, логично и обяснимо, страната ни се оказа на дъното на всички европейски, дори и световни класации като по индекс на развитие заехме приз за най-бързо изчезващата нация с най-висока смъртност и ниска раждаемост.

Годината с три парламентарни вота и два ялови Парламента и несъставени правителства, приключи! Българският народ избра с категорично мнозинство и  своя нов-стар президент! Това слага край на управлението на една политическа върхушка, управляваща с невиждана по размери корупция и откровени закононарушения в особено големи размери и обществени последици.

Сега е моментът, в който трябва не на думи, а с управленски решения и действия, новото парламентарно мнозинство, дошло на гребена на народното недоволство и острата нетърпимост към порочната практика на „статуквото”, наречено „модела ГЕРБ”,  решително да положи така дългоочакваните Нови репери в своята  вътрешната и външна политика, защитаващи по категоричен начин българските национални интереси и достойнство.

Вотът на доверие е даден! Дано той се оправдае и остане в народната памет с национално отговорни политически избори и решения, такива каквито са очакванията на българина! Нека не забравяме  поговорката за лъжицата катран в кацата с мед! За това, което разваля всичкото добро, направено някога и се налага елексирът, събиран с толкова труд, да бъде изхвърлен!

В този смисъл,

на прага на новия политически модел,

може би е полезно  да си припомним как и с какво останаха в народната памет някои от знаковите политици на прехода? Какво национално достойнство и отговорност демонстрираха те и как защитиха националните ни интереси, така че България претърпя огромни загуби в материалната и духовна сфера, търпи и ще усети последиците на невижданата демографска катастрофа?! Тя е следствие на унищоженото селско стопанство, разпродадените заводи и загубата на работни места, на политиката на кардинално пренаписване и манипулиране на историята в българските учебници и превръщането на здравеопазването в търговска дейност!

И, така! С какво се свързва народният спомен за президента Желю Желев (1990-1997)? Без съмнение с „Боянските ливади”, с призива: „Върнете им земята в реални граници!” и с ежедневните тържествуващи викове от парламентарната трибуна след всеки новоприет законопроект на неговия единомишленик Александър Йорданов: „Днес е един добър ден за българската демокрация!” Тези негови и на СДС политически възгледи и първи стъпки, заличиха българското земеделско производство като основна икономическа структура, върнаха го сто години назад и го обрекоха на неконкурентноспособност. Трябва да се отбележи, че такива решения, не предприе нито една от бившите социалистически страни, тръгнали по пътя на демокрацията.

Министър-председателят от СДС Филип Димитров (1991-1992) освен със сложения си изказ, остави и един болезнен исторически спомен за последвалата разруха . По негово време бяха създадени т.нар. Ликвидационни съвети. Те оправдаха напълно името си, защото ликвидираха модерното земеделско стопанство в България, раздробиха комасираната земеделска земя на 20 милиона малки парчета. Освен това с демонстративното си пренебрежение спрямо обществените нагласи и с явно превишаване на правата си, еднолично, в отсъствието на българския външен министър, обяви признаването на Македония. И това бе направено в условия, когато важен съсед – Гърция, член на НАТО и ЕС, бе явно против. „Дори нищо друго да не направи твоето правителство, ти ще останеш в историята с това.” – така даде своята оценка  Ж. Желев по този повод. Пропусна обаче да му каже, че историята помни и Нерон и Херострат, но важното е с какво ги помни. Друг е въпросът за историческите последствия на това прибързано и трескаво еднолично решение, определило до голяма степен  през следващите години нашата пасивна и недалновидна политика в защита на националните ни интереси и достойнство.

Вглеждайки се в миналото с днешна дата няма как да не отчетем кой е имал интерес от това. И защо?

Споменът за министър-председателя на България  Жан Виденов (1995-1997), е  свързан с надеждите на цял един народ за съхраняване на социалната и национална държава, погребана завинаги от една инсперирана отвън инфлационна криза, която доведе до  свалянето на неговото правителство от власт. Противопоставянето му на  изискванията на МВФ и Световната банка, отхвърлянето на „Отворено общество“ на Сорос и лишаването на фондацията му от „издръжка“ от държавния бюджет, вътрешната съпротива на „петата колона“  в БСП, лукановото наследство, многопластовата изменчивост на Лилов, както и особеностите в характера на младия министър-председател, отсъствието на опит в сложните коридори на властта, предопределиха съдбата на неговото правителство. Той бе запомнен със своята почтеност на политик влязъл „беден във властта и излязъл беден от нея”. Запомнен е с личното му и национално достойнство, с което отстояваше българския суверенитет. Това са уникални и пословични отсъствия  в българския политически живот, в условията на демокрация, и затова се помнят. В своето време той би бил българският Орбан, ако имаше силната подкрепа от своята партия и не бе станал жертва на първата в Източна Европа „цветна революция”.

Виденов се оказа  и единственият български премиер от 1990 г. до днес, който има смелостта да откаже  и отказва да изпълнява програмата, известна като „Планът Ран-Ът”, с който планово и систематично бе раздържавявана българската държава, унищожена бе нейната производствена и технологична база, както и цялата обществена надстройка в лицето на образование, здравеопазване, социална дейност и култура.

Веднага след 1989 г. Джордж Сорос идва в България и създава фондация „Отворено общество”, която се занимава с разнородна дейност, не внася данъци и ДДС и издейства от правителството всяка година от бюджета да се превеждат на фондацията по 41 милиона лева. При разглеждане на бюджета в НС, Жан Виденов е категоричен: „На Сорос няма да се дават никакви пари от бюджета и фондациите му ще работят съгласно законите на страната.” Жан Виденов е единственият човек в света отказал да приеме Сорос, когато той иска среща, с него. Отмъщението на Сорос е инспирирана, невиждана валутно-банкова атака. След подаване на оставката на правителството му, Жан Виденов споделя: „През онези 40 дни червените перестройчици и сините  хунвейбини бяха основните съучастници в разоряването на нацията. Политиците не бяхме на висота за предизвикателствата на прехода. Твърдя с голяма убеденост, че медиите също не бяха.”

Различното възприемане на геополитическата ситуация в Европа и ориентирането ни към „евроатлантическите ценности”, за сметка на нашите традиционни такива, за които не ни се казваше нищо конкретно, освен че ще има свободно придвижване на хора, стоки и капитали, успяха да разделят страната и да конструират две противоположни реалности. Последвалото разоряване на нацията трудно може да се определи като акт на национално достойнство и отговорност в политиката, а загубата на суверенитет е загуба на суверенитет!

По времето, когато министър-председател беше Иван Костов (1997-2001), посоката и силата на „вятъра на промяната” бяха дирижирани под зоркото око на новите ни геополитически партньори и покровители.  Напълно бе ликвидиран производствения потенциал на България, едно от „най-големите престъпления на български политици през последния четвърт век”. Това са думи на чл.-кор. на БАН проф. Иван Ангелов. „Такъв катастрофален срив не в проценти, а в пъти, не е имало нито след Първата, нито след Втората световна война.” Вярна оценка, за съжаление, произнесена твърде късно. Бяхме съзнателно обречени и хвърлени в материална и духовна нищета. Мнозина са забравили, а сигурно и самият проф. Ангелов не иска да си спомня, че той е ръководителят на екипа от български икономисти, при съставянето на Програмата за икономически растеж, по-известна като „Програма Ран-Ът“. Не може да има прогрес в общество, което не произвежда материални и духовни блага, както не може да се забрави и еблематичното и абсурдното за един държавник изявление на министър-председателя от правителството на СДС, Иван Костов: „Ние не интерпретираме българската политика през българския национален интерес.”

„Геополитическият вятър на промяната“ мотивира произнасянето на подобна декларация и от президента Петър Стоянов (1997-2002) на лекция в Клуба за световна политика в Сан Франциско през 2000 г., когато той заяви с присъщото му самочувствие: „България ще следва общоприетите международни норми на поведение дори с цената на отказ от националния си суверенитет.” Що за държава и държавници са тези, които се отказват да отстояват своя национален интерес и се явяват проводник на денационална политика и сами обезличават миналото си?! Друга запомняща се негова крилата  фраза бе: „Иване, кажи си, те ще те разберат!”. Петър Стоянов се опозори и с акта на връчване на най-високото държавно отличие „Стара планина” – първа степен на самия Сорос за „особени заслуги” към България. За подобни „особени” и разрушаващи държавността услуги обаче, една уважаваща и горда със себе си държава членка на ЕС – Унгария, обяви Сорос за враг № 1!

С цената на огромни отстъпки от суверенитета и националните ни интереси, с галопиращ темп на затваряне на „предприсъединителни глави”, изпращащи ни в „третия свят” в икономическо отношение, допуснато от министъра по европейските въпроси Меглена Кунева, България бе приета в НАТО (2004 г.) и ЕС (2007 г.). Договорът за Българската евроинтеграция бе подписан от президента Георги Първанов, министър-председателя Симеон Сакскобурготски и Соломон Паси, министър на външните работи.

Българският народ не е забравил, че подобни решения бяха наложени от политическия елит без допитване или референдум и без да се вземат в предвид обществените настроения и нагласи.

Национално достойнство, чест и чувство за себеуважение напълно липсваха и в почти всички действия и изявления на Бойко Борисов през всичките му години на васално, но и на тоталитарно управление. През 2009 г., едно от тях бе направено по време на визита в САЩ. Това скандално изказване се отнасяше за електоралното състояние на българския народ: „Най-големият проблем на България е лошият човешки матириал. Това е основата на населението в момента – 1 мил. цигани, 700-800 хил. турци,  2,5 мил. пенсионери и 1,5 мил. избегаха. Ей това е срещу ГЕРБ. Матириалът, дето се явява на избори или от който можем да избираме като кадри, никак не е голям!”. И разяснява в добавка, че пенсионерите „гласуват с цялата си глупост”.

Суверенитета, националната ни чест и достойнство не бяха защитени и от президента на ПЕС Сергей Станишев през 2018 г., по отношение на Инстанбулската конвенция: „Не одобрявам решението на Националния съвет на БСП да не подкрепи ратификацията на Инстанбулската конвенция, още повече, че голяма част от европейските държави вече са я подкрепили”. Това изявление на Станишев бе направено въпреки решението на КС, който я обявява за противоконституционна. Бихме припомнили на г-н президента на ПЕС, че в годините на Третия райх, когато също голяма част от европейските държави са подкрепяли и провеждали антихуманни и дискриминационни законодателни решения и осъществявали последователна и системна  политика на геноцид, българската държава отказва да последва примера на тогавашния Голям брат.

В народната памет са запазени и образите на редица политици, някои от които говореха за обръчи от фирми, други асоциираха националния бюджет с „постна пица”, трети за „вдигане на седянката” в момент, когато се водят тристранни преговори и се решават остри социални проблеми, и други - търгуващи „под масата” българското гражданство и националност!!

Дейността на някои български политици през т.нар. преход, предоставят богат материал за анализи и оценки. Главното в тях е, че те не са съзвучни с българското разбиране за чест и почтеност, за работа в името на националните ни интереси.

В този смисъл, вдигнатият юмрук на президента Румен Радев през лятото на 2020 г. сред множеството протестиращи срещу олигархичния модел на управление на ГЕРБ, се възприе не само като един емоционален и естествен символ на съпричастност и единение, но и като воля за борба, като непримирима решимост да бъдат  отстоявани  националното ни достойнство и българската чест! Това достойнство и гордостта, че е българин, при президента Радев се усеща като дълбоко закодирано и почувствано, винаги и навсякъде, когато той взема участие в национални празници, когато прави обръщения към нацията от парламентарната трибуна, от синия екран или при срещи с хората. Това особено ярко се откроява, когато той представлява Родината ни на международни форуми или, когато Конституцията му налага сформирането на Служебни кабинети! Той е този, който издигна висок и силен глас: „Да си българин не е участ, а чест! Да помним е дълг! Защото историята не дава прошка за забравата!” Няма да забравим и това как пак той бе този, който ни припомни от най-високия и свещен връх на България, че Паметта е, която предхожда българското Възкресение. Паметта за вярата, за историята, за езика и буквите!

Знаем че трудностите, очакванията и отговорностите през втория му мандат, ще бъдат в пъти по-големи! Един друг европейски държавник, на когото симпатизират и се възхищават почти всички българи, за категоричната му и национално отговорна позиция, унгарският президент Виктор Орбан, заявява по повод на преизбирането му за втори президентски мандат: „Президентът Радев е спасението за страната ви, не го губете!”

Съкрушителната победа на Румен Радев във втория тур на  президентските избори показва огромното доверие, което той си е спечелил сред българите. Показва че вярваме в силите, волята и целеустремеността му в постигане на целите, в любовта към Родината, която по думите на Георги С. Раковски „превъзходи сички световни добрини”! Вярваме че образът му на достоен български държавник няма да помръкне и през следващия мандат, въпреки огромните предизвикателства и тоталния политически международен натиск по различни въпроси, касаещи националните ни интереси и достойнство! Че нито траншовете, нито чужди посолства ще са тези, които ще определят националните ни приоритети. Че животът, здравето и честта на българската нация, ще са над всички и всичко!

За новосъздадената „Партия на Промяната” и нейните млади и амбициозни лидери с високо харвадско образование, ще съдим по делата им, по тях ще ги познаем. И ще ги запомним!  Дано имат ясна представа за обществените нагласи, за това, какво иска и от какво се нуждае българската нация и държава в настоящия момент. И в перспектива! Заявявайки че поемат „пътя на промяна“, нека в условия на действаща демокрация, народният глас бъде чут и уважен с провеждането на допитвания и референдуми по неотложни и важни въпроси за обществото. Такива въпроси, вълнуващи обществото, са тези за отказа от националната ни валута и приемането на еврото като разплащателно средство, както и непроменяемостта на българската позиция относно Македония. Политическите решения по тези и други жизнено важни за народа  въпроси, ще оформи историческия образ на тези млади политици, на които днес народът ни гласува своето доверие и, с които той ще ги запомни.

Българският народ се умори да бъде управляван и воден като на  заколение в скотобойна, защото се събуди от упойващата летаргия на прехода, прогледна и това, което видя никак не му хареса! Може би, затова в едно свое интервю пред агенция „Фокус” през 2017 г., бившият президент Петър Стоянов сподели: „Ако има днес нещо, което да обединява така разединената иначе българска нация, то е трайната омраза на всички към българските политици и това е феномен, който мен лично изключително ме плаши.”

Темата за честта, личното и национално достойнство на политиците, както и за опазването на държавния интерес и суверенитет, е необходима и актуална за обществото. Тя е неизчерпаема, провокативна и, разбира се, много отговорна. Защото маркира не само лидерски възгледи и модели на управление, но ни дава и морални образци на личности, поели кормилото на обществения ни живот.

В заключение бих искала да цитирам големия писател и родолюбец Николай Хайтов, който си отиде със съкрушено от тревога сърце и неговото пропито с болка предупреждение: „Загубим ли България, загубили сме всичко!”

Ще позволим ли енергията, надеждата и вярата на младите хора тук и извън границите ни, да бъде излъгана за пореден път и да бъде погълната от неолибералната мъгла на глобализма?! Ще го позволим ли?!

24.11.2021 г.