Нова Зора

На 3 декември т.г., в 9.00 ч., удари парламентарният звънец и бе открито 47-то Народно събрание. За човек като мен, който като един небезпристрастен „Херодот на демокрацията“, и видял какво ли не, дрезгавият глас на парламентарния инвентар извика в съзнанието ми спомена много надежди още от времето на 7-то Велико Народно събрание. Какви трепети бяха, какви очаквания, какви обещаващи хоризонти и полети на прииждащото бъдеще! И как настоящето неумолимо вкаменяваше надеждите и ги превръщаше в някакъв особен атавизъм на живота ни! Като трамвай на кръстовище, припряно и сърдито, парламентарният звънец през годините звънеше и накъсваше тези надежди. И още тогава, във Великото народно събрание, някой зевзек успя да удостои достолепния академик Николай Тодоров с добродушния  етикет „Бай Кольо Ватмана“. И никой не забеляза кога той удряше звънеца. Беше мъдър човек и посягаше към него, когато се опитваха да минират бъдещето на Отечеството.

Така или иначе, навръх 3 декември, петнадесетият рожден ден на партия ГЕРБ, „Трамваят на демокрацията“ потегли отново. Не му беше за първи път тази година. След три обиколки по нейните маршрути, мнозина слязоха от него през април, през юли се качиха отново, а на 14 ноември имаше и такива, за които навремето поетът Димитър Светлин бе създал своя прочут стих за неосъществената среща на две трепетни сърца, разделени от баналната причина на случая: „Трамваят мина между нас!“

И ако това в поезията може да бъде наречено причина за една неосъществена любов, днес „Залогът е съдбовен!“ И това бе ярко подчертано в словото на президента Румен Радев, което не възнамерявам да коментирам, тъй като го публикуваме отделно.

Не мога обаче да не кажа, че и аз мисля като президента. В това отношение, колкото и да избягвам да говоря ласкаво за когото и да е от властовия връх, не мога да не призная, че винаги ми е допадал стегнатия по военому стил на изложението на Румен Радев, умението му да придава многовекторност на иначе понятни истини и проблеми, както и способността му да ни накара да се замислиме над изводите, с които той обозначава очаквано и необходимо решение.

Някога го нарекох „Генерал на българската надежда“, и днес с убеденост твърдя, че това е президентът с най-съсредоточения изказ, който България е имала. Може би не във всичко и не всякога съм бил съгласен с него, въпреки че е била увличаща и убедително представена неговата позиция. И причината е една: очакванията ми за него той да се разгърне истински, винаги са били за времето, когато бъде преизбран. Това вече се случва на 21 ноември и всичко, което можеше да му попречи да осъществи втория си мандат, е зад гърба му. Сега пред него остават само две възможности: да потвърди основанията за надеждите на милион и половина българи, които потвърдиха само преди дни вярата си в звездата на великата отговорност, която осветява неговия път или да потвърди опорките от грубите наплевателства, с които още от първия ден го засипват неговите хулители.

След обръщението на държавния глава към народа и неговите представители в 47-то Народно събрание, д-р Силви Кирилов, депутат от ИТН, който като най-възрастен, председателстващ на откриването, даде думата на младия партиен лъв Кирил Петков от партията „Продължаваме промяната“.  Нея още я няма в правния мир, но тя вече спечели парламентарните избори! Бързам да кажа обаче, че лично аз очаквах пламенна реч от този безкритично харесван и обдарен с доверието на 25.7% от българските избиратели, съпредседател на въпросната партия. Вместо това, ведно с народонаселението, и аз станах свидетел на едно трудно изчетено подобие на есе, за което авторът на „Железните икони“, поетът Ламар, с присъщата му Ламаровска прямост, навярно би казал: „Есето е като прасето!“

Ако това е високият таван на мисълта на този харвардски възпитаник, бих казал, че отново „Совите не са това, което са“.  И че ако президентът Байдън, в приветствието си до държавния глава Румен Радев, домакин на конференцията за Триморието, във Варна, ни в клин, ни в ръкав, е споменал неговото име, то причината очевидно ще е някаква друга и значи, че може би пак сме изтеглили късата клечка.

Няма съмнение, че от страна на Хегемона, това беше недотам елегантен жест на подсещане на по-самонадеяните и пренебрегващи неговия успешен избор. И той бе осигурен със съвместните усилия на стратегическата компания CIY GLOBUL на бившия генерал от МОСАД – разузнаването на държавата Израел - Дани Ятом, неговият син Амир Ятом и пиар-групата на двамата гастролиращи спецове Офер Инбар и Нево Коен. Както се вижда операцията бе осъществена с международно участие, по причини, които скоро ще ни се изяснят. Така или иначе, огнедишащия дракон на властта в подмандатната територия България, е на път да бъде обязден от правилните хора – Кирил Петков и Асен Василев.

Историята понякога има навика да се шегува и да ни припомня народната мъдрост: „Ела зло, че без тебе по-зло!“ Ситуацията сега е такава, че каквото и да говорим правителство трябва да бъде съставено. Проблемите са от такъв характер, че изискват концентрация на партийните воли и както е казано в Светото писание: „Смирение, паче гордости!“

Засега нагласите и преговорите са за 4-годишен мандат, но отделни телодвижения на обдарените с народното доверие партийни лидери будят размисли и съмнения. Не е ли заявеният от Христо Иванов, например, отказ да бъде министър на правосъдието, своеобразен резервен кон в надбягването на ДБ с ПП? Зер, може и да има второ действие на пиеската „Продължаваме промяната“, а Христо Иванов и ДБ също се ползват с доверието на Хегемона. Сега обаче Кирчо е по-удобен, като вече доказан хазартен тип и може да свърши някои твърде драстични и неприемливи за всеки българин действия. И после, при вече свършен факт, съвсем по Шекспировски „Маварът“ да стане ненужен.

Докато Кирчо сричаше своето измъчено полуесе, аз се забавлявах да гледам изражението на лицето на бившия президент Росен Плевнелиев. Имах усещането, че то изобразява едновременно едно голямо очакване и едно нескрито нетърпение. Дори и вялите му ръкопляскания, след като Кирчо свърши четенето, не можаха да скрият неудовлетворението на Роско. И очаквах всеки момент да извика: „Как пък не ти се превъртя езика бе, момче? Да беше дал едно рамо на президента Байдън; да беше заклеймил Русия, Путин и Лавров и разните там „червени линии“! Язък!“ И Роско поглеждаше към опразнената парламентарна трибуна, а на мен ми се струваше, че дотолкова е пораснал в собствените си очи, че ако не беше таванът на парламентарната зала, като един великан би извисил глава наравно с гръмоотводите.

Стара болка ми е на мен Роско. Докато беше президент съм му писал нарочни писма и във вестника, и на официална бланка на ПП „Нова Зора“. Опитвал съм се да го възпра, да запомни, че вървяла ли е срещу Русия, България винаги е губела. Но къде ти, Роско да се смири! Отнюд! Ирландската пастирка едно си знае, едно си бае.

Междувременно на трибуната се бяха изредили и Десислава Атанасова и Мустафа Карадайь, които като някакви аркашки, се опитваха да се вживеят в ролята на умряла лисица, белким се подлъже някой да ги хвърли отзад в талигата, при рибата. Не би! Бойко отсъстваше, но на първата редица, току до лидера Карадайъ седеше самият Делян Пеевски.

Пропуснах жуженето на залата покрай ушите си, защото на трибуната очаквах да застане Корнелия Нинова. Заслушах се в нейното слово. Говореше не за ГЕРБ и не за ДПС, а за най-големия противник на правдата и истината през тези 5 години – страхът и апатията на хората! Както винаги думите й бяха картинни, изказът убедителен и точен. Цялото й изказване, без протоколните обръщения, публикуваме отделно, защото знам, че няма да признаят неговите достойнства. Ако да биха го направили означава, че са били напразни усилията на платените хейтъри, които в синхрон с вътрешно-партийната опозиция, нито за час не й позволиха да си поеме спокойно дъх. Особено по време на преговорите, когато се заговори, че тя ще приеме поста председател на 47-то НС. Това обаче е тема за по-дълъг разговор, защото около Корнелия Нинова е завързана една от големите интриги за съдбата на БСП, на външната поръчка за нейното обезсилване, за синхрона между Европейските и Атлантическите усилия в това отношение, които доведоха до разултатите от последните избори, както и участието й сега в Коалицията. Светлина в това отношение в голяма степен, би ни дал отговорът на въпроса: Защо Корнелия Нинова не стана председател на 47-то Народно събрание? Но затова, в следващия брой.

Отделно публикуваме и словото на д-р Костадин Костадинов, председател на ПП „Възраждане“ и на нейната парламентарна група. Публикуваме го като пример за целеполагане. Защото макар и победител в това отделно взето сражение, той има куража да осъзнае, че истинската битка тепърва предстои. И Втори път - защото едва ли другаде извън стенографските протоколи на Народното събрание, някой би се решил да публикува негови разтърсващ всяка българска душа, текст.

Когато обявих това си решение, за моя изненада чух от хора, от които не се надявах да чуя това: „Волен Сидеров някога също обвиняваше народните представители, че вместо сърца в гърдите си носят лоени топки, после обаче предаде фронта, заради  сладък живот в Париж и луксозните плажове на Варадеро.“

Не им се сърдя за недоверието на тези хора. И в голяма степен приемам упреците към самия себе си, защото Волен Сидеров е и мой грях. Аз знаех кой е той и твърде лековерно повярвах, че в святото народно дело няма място за духовни маломерници. Идеята на Коалиция на Национално обединение „Атака“ не е имала никога нищо общо с идеята да бъде партия за лично ползване, в каквато той я превърна, и която вече я няма.

Д-р Костадинов, създаде с голо сърце, ентусиазъм и непримиримост партия „Възраждане“. Създаде я като упование на волята на хиляди хора да има България; като доказателство, че тази земя винаги е раждала мъжете, за които Родината е била мироздание, земя за хляб, дом и гроб, и бъдеще на децата ни.

Надявам се, да не го напуска и куража да се вглежда в това, което върши и да осъзнава, че не всякога и не във всичко човек винаги може да бъде безпогрешен. Днес най-важното е, че той доказа със смелост и сърце, от уязвими, но непримирими позиции, че битката за Отечеството няма да стихне! Че тя заслужава всяка безкористна подкрепа и всяка изначална вяра, че България ще пребъде!

На добър час!