Нова Зора

С Калина Канева се запознах в сакрално за нашите народи място – в Панорамата „Плевенската епопея от 1877 година“. В една от залите на Панорамата Калина представяше книгата си „Рицарят на Балканите. Граф Н. П. Игнатиев“. С глуховат глас, с дикцията на многоопитен учител, като бавно и ясно артикулираше мислите си, тя разказваше за най-прославения и обичан в България руски дипломат Николай Павлович Игнатиев. Пресъздаваше пред слушателите вълнуваща картина на живота и духовния подвиг, извършен от човека, изиграл ключова роля за възстановяването на Българската държава след петвековно турско робство.

Докато слушах нейното изложение, пропито с дълбока аналитичност и мащабен обхват на архивни материали, запазени в страните ни, си помислих: „Как тази крехка жена е намерила смелост да издаде не само в Русия, но и в родината си творба, всяка страница на която е просмукана от искрена обич към нашата страна?! И то във време, когато повечето вестници и радио-телевизионните информационни канали в България обслужват интересите на евроатлантическата парадигма, изрядно инфектирана от вулгарна омраза към Русия и към общата ни история“.

След като представянето завърши, имах щастието да получа книгата ѝ с автограф и накратко, доколкото времето позволяваше, да си разменим мисли за духовното единение на нашите народи. Тъкмо по това време подготвях книга по тази тема. Получил съгласието на Калина да се обръщам към нея когато ми се наложи, не можех да пропусна възможността да обогатя знанията си със сведения от този неизчерпаем източник. Смайваше ме нейната ерудиция и се възхищавах на безукорната й памет, в която се пазеха и най-малките подробности за многостранната дейност на граф Николай Павлович Игнатиев, за особеностите на неговия характер, за личните качества на хора от най-близкото му обкръжение и нюансите на тогавашния политически ландшафт в Европа като цяло и на Балканите в частност. Постепенно започнах да осъзнавам колко голям е мащабът на тази личност и откъде тръгват изворите на искрената й и неизменна обич към Русия и към нашата култура.

В послеслова към книгата си за граф Игнатиев К. Канева е написала проникновените думи: „Ореолът на освободителите още от детството свети в моето съзнание“.

Чрез скрупульозно проучване на богатото епистоларно наследство на граф Игнатиев Калина Канева е успяла да открие и открои най-важното в разбирането му за руската освободителна мисия на българския народ. Тя се позовава на писмото на Николай Павлович до съпругата му Екатерина Леонидовна от 10 юли 1877 г, изпратено от Бяла, където той се е намирал в генералния щаб на императора по време на Руско-турската война. Николай Павлович пише: „Отец Николски отслужи обедна литургия в българската църква. Първата руска литургия с руския император на българска земя, очистена от турци! Връщаме нашия дълг към родината на просветителите Кирил и Методий!“ (курсив – К. Канева). Авторката подкрепя тази мисъл с други думи на граф Н. П. Игнатиев от неговите „Записки“: „Нашите отдавнашни симпатии към единоверците ни и нашият дълг към тях е в основата на политиката ни на Изток“ (курсив – А.Ш.).

На два пъти К. Канева работи в ГАРФ (Държавния архив на Руската федерация): в продължение на 10 дни и после почти цял месец. „В самозабрава прелиствах обемистото описание на фонд №730. Прелиствах… Да се чете ред по ред беше невъзможно – 5272 дела! Боже, какво богатство! На кого да се възхищаваш повече: на граф Игнатиев и близките му, които с присъщото им чувство за историчност са запазили всичко това, позволили са дори най-личните, най-съкровените им редове да стигнат до нас, - или от безименните специалисти, които са го оценили и през най-трудните години на ХХ век – въпреки двете световни войни и революционните катаклизми, - са пренесли целия този личен архив от Круподеринци (имението на Н.П. Игнатиев – А.Ш.) в Москва…“

Не с хладния разум на учен-историк, недопускащ до сърцето си емоции Калина се потапя в това море от информация, включващо не само лични писма, но също така и официални документи, донесения, служебни бележки, дипломатически депеши, отчети и публикации. Не! Всеки документ минава през сърцето ѝ.

Книгата на Калина Канева остави у мен неизгладимо впечатление. Под въздействието й замислих да напиша свое изследване за дейността на граф Н. П. Игнатиев от професионална гледна точка, като дипломат, оценяващ деянията му от позициите на днешния ден и на личния си опит. Неоценима помощ в тази насока ми оказа Калина. Щедро и крайно деликатно тя споделяше с мен своите безгранични знания за онази епоха и нейните действащи лица. С подкупваща учтивост ми обръщаше внимание върху грешките и недостатъчно точните места в моя текст. Завинаги пазя в сърцето си благодарност към нея за това.

Многогодишният изследователски труд на Калина Канева й е позволил да създаде обширна фототека, посветена на граф Игнатиев. Още една страна от неуморната й дейност по изясняване на историческото наследство на великия руски дипломат. Успяла е въз основа на фонотеката да подреди фотоизложба с наслов - думите на граф Н. П. Игнатиев: „Моят идеал е свободна България“. Изложбата е била показана в пет варианта не по-малко от сто пъти в София, Варна, други български градове, а също така в Белград, Киев, в две висши учебни заведения на Москва, в Санкт Петербург и в Тамбов.

През 2018 г. руската киностудия „Синема Продакшън” започна снимките на документален филм за граф Игнатиев. По моя препоръка творческият колектив се срещна с К. Канева, която с участието си обогати филма не само с безценна информация, но и с редица интересни идеи. Някои сцени бяха заснети в Дома на Москва в София. Дълги години в него се е помещавало руското посолство. Тук през септември 1902 г. е бил отседнал Николай Павлович със съпругата си и сина си Леонид по време на пребиваването си в страната като член на руската делегация за празнуването на 25-ата годишнина от Освобождението на България. От балкона на тази сграда той приветства залялото площада живо море от хора със знамена и цветя, които са искали да видят Николай Павлович и да му изразят благодарността си за неговите велики дела в освобождаването на България. Трогнат до сълзи, графът ги благославял с думите: „Да живее България навеки!“

В друга сцена - в църквата „Покров Богородичен“ – Калина насочва вниманието на зрителите към две икони върху иконостаса: на св. Екатерина и на св. Николай, които с ликовете си напомнят Екатерина Леонидовна и Николай Павлович Игнатиеви. По думите на църковния настоятел, иконостасът е бил създаден от атонски майстори. Някога се е намирал в църквата към руската Николаевска болница в Константинопол. По-късно иконостасът е купен от българка меценатка, дарила средства за строежа на споменатия храм в София. Авторите на филма го нарекоха „Руският граф на българите“. Тук можем да доловим съзвучието с излязлата десет години по-рано на български език книга на Калина Канева „Н. П. Игнатиев – графът на българите“.

През май 1986 г. в Мурманск бе възроден Денят на славянската писменост, когато за първи път всенародно след дълги години забрава се честваха равноапостолните братя Кирил и Методий. Идеята да се възроди този празник, отбелязван в България години наред, бе на мурманския писател Виталий Маслов и неговите колеги. След една година на втория празник в град Вологда, поел щафетата от Мурманск, В. Маслов в интервю пред журналистката на българския в. „Антени“ Калина Канева споделя мечтата си в Мурманск някой ден да бъде издигнат паметник на Кирил и Методий. Калина разказва за това в българското Министерство на културата. Към практическото решаване се включват ръководители на ЦК на българската комунистическа партия. Идеята е реализирана. На 3 март 1990 г. – националния празник на България – точно копие на софийския паметник на Кирил и Методий като дар за Мурманск от Фонда „1300 години България“, е осветено от българския патриарх Максим пред софийския катедрален храм „Св. Александър Невски“. Оттук нататък следва триумфалното шествие на този паметник с „КамАз“ по украинските, беларуските и руските пътища. Той пропътува пет хиляди километра, прекосявайки Варна, Одеса, Киев, Минск, Велики Новгород, преди да стигне до столицата на Заполярието на Колския полуостров. От Киев нататък го придружава Калина Канева. Навсякъде експедицията е посрещана тържествено с концерти и камбанен благовест. В известен смисъл този акт може да бъде интерпретиран като ново вълнуващо шествие от българска земя по славянските земи на символичните образи на светите Първоучители. Късно вечерта на 17 март паметникът пристига в Мурманск. А на 24 май, в Деня на славянската писменост, е тържественото откриване на първия в Русия паметник на светите братя Кирил и Методий.

В друг притегателен център за творческата енергия на Калина Канева за дълги години се превръща акад. Дмитрий Лихачов. Твърде необичайно, дори донякъде куриозно, може да се нарече запознанството й със знаменития учен. Ето как разказва за него самата тя: „Когато ме питат „Кой ви запозна с академик Лихачов?“ отговарям: Граф Николай Павлович Игнатиев…“

И не е случайно, че тя свързва името на Лихачов с името на граф Игнатиев. Според нея те са най-големите българофили от миналия век. А в това ги обединяват Кирил и Методий. В беседите си акад. Лихачов винаги е подчертавал, че Кирил и Методий със своята азбука, станала за нас обща, са сложили началото на старобългарската и староруската литература. Българите, по думите на Калина, се гордеят от високата оценка на Дмитрий Сергеевич за старобългарската литература, залегнала в основите на староруската. Благодарение на нея в Русия прониква източното православие. Гордеят се и с високата оценка, която акад. Лихачов дава на българската култура, наричайки я „българското чудо“. Когато му връчват голямата международна Кирилово-Методиевска награда на БАН, той е първият, който казва: „Плътта на българската държава създаде Аспарух, нейния дух – Кирил и Методий. И чуждите завоеватели не можаха да победят тази държава на духа, защото в защита на българския народ в плътен строй стояха езикът, писмеността, литературата“.

Тази „Държава на духа“ се превръща, в края на краищата, в онази Сан-Стефанска България, възникнала на 3 март 1878 г. благодарение на договора, лично подписан от граф Николай Павлович Игнатиев.

Какво означава въведеното от Лихачов понятие „българско чудо“? Отговаряйки на въпроса, академикът пояснява, че огромната заслуга на Кирил и Методий и на учениците им е в това, че те въз основа на разговорния български език създават такъв литературен писмен език, който е в състояние да предаде редица високи философски понятия. От тяхна страна – наистина гениално дело. А още – „българското чудо“ е и в това, че българският народ е съумял да го разбере, оцени и приеме като свое и да го предаде на други народи. Дмитрий Сергеевич се възхищаваше от развитието на хуманитарната култура в България. И смяташе, че страната трябва да се развива в тази насока в условията на заплахата от технологичен уклон в развитието на човечеството. Според него, ако няма хуманитарно начало, възниква въпросът: ще оцелее ли човечеството изобщо? С всички сили той се бореше срещу агресията на бездуховността. Лихачов изхождаше от тезата, че ако не се обуздае тази бездуховност, която по същината си е агресивна, човечеството може да загине. За него беше важна природната екология. Но въвеждайки понятието „културна екология“, той хвърляше всичките си сили в нейно име на различни конгреси и симпозиуми. Особено в края на живота си, когато оглавяваше Съветския фонд за култура. Когато някой кажеше на Лихачов: “Вие обичате България повече от Русия“, той винаги отговаряше: „Аз обичам България, защото обичам Русия“. В България той съзираше много общи неща в културата, обичаите, езика, манталитета, които обединяват нашите славянски православни народи. Той обичаше България. Но и България го обичаше и продължава да го обича.

Наскоро във в. „Российский писатель“ Калина Канева публикува есето „Наследницата на Кутузов“, посветено на съпругата на граф Н. П. Игнатиев Екатерина Леонидовна. Есето е придружено с интригуващ епиграф: „…с една своя дума тя можеше да завоюва Истанбул, а с една усмивка – цяла Азия“.

Тази необичайна хипербола К. Канева открива във френска ода, посветена на „царицата на бала“ – бляскавата съпруга на руския посланик в Константинопол граф Н. П. Игнатиев. „А преди това – пише Калина – имах възможността да видя неин портрет. Той висеше в малка рамка върху стената в дома на сина й Николай Николаевич, който живееше на софийската улица „Венелин“ №11. Снимката прикова вниманието ми с някаква излъчваща се от него загадъчна сила. Не можех да не попитам коя е тази жена? - Това е майка ми. Тя е направила за освобождението на България не по-малко от баща ми, - каза Николай Николаевич.“

Нека поясним, че става дума за един от синовете на семейната двойка Игнатиеви. Николай Николаевич е бил офицер от царската армия. Командвал е лейб-гвардейския Преображенски полк. В боевете по време на Великата война за проявен личен героизъм е удостоен с редица награди, между които и с Георгиевско оръжие. След революцията емигрира в Англия, където известно време живее при по-големия си брат Павел. Българският посланик му отправя покана да се засели в България. Владеенето на няколко чужди езика му е помагало в работата му в софийската Народна библиотека да систематизира постъпленията на чуждестранна литература. Умира през 1962 г.

Събирала прашинка по прашинка исторически материал за граф Игнатиев, К. Канева установява, че съпругата му е била дъщеря на „княз Леонид Михайлович Голицин“, от най-близкия кръг на поета М. Ю. Лермонтов. А майка й Анна Матвеевна Толстая - от кръга на А. С. Пушкин. Великият поет до последните си дни с почит се отнасял към нея и към братята й за това че „са опазили многобройните доблестни кутузовски традиции, голямото уважение към участието в обществена дейност и горещата си любов към всичко, свързано с прославата на руското име“.

Николай Павлович, по онова време най-младият генерал, вече прославен с успехите си на дипломатическото поприще, се влюбва в първата красавица на Петербург, правнучка на великия Кутузов – княжна Екатерина Голицина. Екатерина Леонидовна е първа помощничка на мъжа си, когато той в качеството си на руски посланик в Константинопол отстоява интересите на своята страна и защитава християнските народи от Балканите, поробени от Османската империя. Красноречиви са думите на английския посланик, който е написал в свое донесение: „Тази опасна двойка Игнатиеви струва повече от няколко броненосеца.“

Когато започва руско-турската война, Екатерина Леонидовна е готова да участва в нея като милосърдна сестра. Но мъжът й я спира, защото „някой трябва да се грижи за децата“. Есето на Калина Канева завършва с проникновените думи: „Съдбата не я е щадяла, но не я сломява. На 5-годишна възраст тя губи една от сестричките си, на 17 години – друга, на 18 – баща си, а на 22 – първородния си син. По-късно морските талази поглъщат най-малкия, любимия й син Владимир по време на Руско-японската война. Внезапно умира и Николай Павлович – на 3 юли 1908 г. (Тя го последва на 7 май 1917 г.) Първата световна война й отнема дъщерята Екатерина, която посвещава живота си на милосърдието. Като военна милосърдна сестра тя спасява ранените бойци в четири войни, получава четири кръста за храброст, доброволно участва в Балканската война, служейки в лазарета на Свято-Троицката община в Пловдив.

В писмо до своята българска позната Мария Бурмова – съпруга на първия министър-председател на България, Екатерина Леонидовна й изпраща снимка на дъщеря си Екатерина, придружена със следните пророчески думи: „Тя умря като воин на своя пост и докрая работеше в санитарен влак, където беше старша сестра. Силно вярвам, че сегашното недоразумение в политиката на Вашето правителство по отношение на великата ви Освободителка е съвсем преходно явление, а не израз на народните чувства. Край гроба на верния приятел на България вярвам и се надявам на по-добро бъдеще.“

Днес, както знаем, по силата на стеклите се геополитически обстоятелства, тези думи навярно звучат още по-актуално. (откъс)

Превод Надя ПОПОВА