Нова Зора

По повод нелепата кончина на българския историк Милен Куманов

На 22.11.м.г., почина старши научен сътрудник от Института по история на БАН Милен Костадинов Куманов. Тези думи, почти два месеца след неговата нелепа смърт, са за един човек с голямо сърце и душа, който макар и малък на ръст и с една ръка, бе голям български учен с несъкрушим дух.

Роден в с. Пищигово, Пазарджишко, на 13.02.1942 г., в своя ползотворен живот той написа енциклопедии и справочници толкова много на брой, че дори и Бог Шива, който имал шест ръце, би могъл с много труд да го застигне. Милен нямаше деца, но имаше целия български народ за своя отговорност и работеше неуморно за него. Неговият дом бяха библиотеките, музеите и архивите, а другари и съратници му бяха стари документи и книги, сведенията от които той записваше в бележници, които го съпътстваха навсякъде. Умът му беше остър като бръснач, а желанието за работа - неутолимо. Умееше да създава приятелства и да ги поддържа. Бе отзивчив и всеотдаен, и помагаше за всичко и на всички, които се обръщаха за помощ към него. Това не са панихидни слова, това са заслужени думи за човека, с главно Ч, които не могат да не бъдат изречени.

Подведен от фамилията някой навярно би си помислил, че двамата с него сме родственици. Не, не сме. Но се познавахме от много години. И смея да кажа, бяхме добри приятели. Милен Куманов бе учен със широк кръгозор, дух извисен и благороден. Гостувал ми е в Свиленград с Десислава Костадинова за представяне на техни книги. Ходили сме заедно до град Одрин за среща с техен турски колега, а и за да разгледат града, свързан с българската история. Милен работеше над някакъв атлас за християнските храмове в Тракия и аз, доколкото успявах, му предоставях набавени от мен исторически материали в помощ, за църквите в района. Той помагаше и на Десислава и я напътстваше по трудните пътеки на историческата наука. Помагаше и на град Панагюрище, и на българите в Бесарабия, и на турци в България, и на българи в Турция и Гърция. Той не делеше хората по никакви измислени признаци и линии. Но нали е казано, че Рогатия води добрите хора на специален отчет, че ги дебне, и ако не успее да ги изкуши, гледа да ги затрие. Смъртта на Милен Куманов бе нелепа и ненавременна като всяка смърт. За да може той всеки ден да влиза в Народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“ и в Държавния архив, където работеше с документи за поредното свое изследване, на него му бе нужен  „зелен сертификат“. Това го принуди да се ваксинира с еднократната ваксина против Ковид-19. И само след няколко дни почина. А беше напълно здрав.  Ненужно е да се изтъква сега, че съответните фактори със сигурност биха започнали да се оправдават с неназовани и съпътстващи заболявания, с възраст и с всичко друго, каквото им дойде наум. Но истината е, че той не умря от съпътстващи заболявания. Умря от административните приумици и от ваксини, които са все по-неубедителни като медицински отговор на тази жестока противоестествена напаст, която застигна живота на хората. И човек се пита на какво се дължи това подозрително единодушие на всички властови фактори по света? Какво се крие зад тяхната удивяваща загриженост за живота на хората, непозната досега в нито един момент от човешката история. Те, които днес са така отговорни за живота на всички, че със своето единодушие само умножават числото на онези, които наричат пандемията не напаст Божия, а пЛандемия, напълно безсъвестна по същество и лишена от оправдание за жестокия поход срещу човечеството.

И все пак, последната дума няма да е на тържествуващото Зло. То винаги е било на една крачка от пълната победа, но великата сила на справедливостта никога не му е позволявала да я направи.

Бог да прости Милен Куманов.

Светла му памет.

Атанас Куманов, гр. Свиленград