Нова Зора

• 190 години от рождението на граф Николай Павлович Игнатиев

“Той искрено обичаше българския народ”

Руският дипломат е изпратен в Ориента, за да следва разпорежданията на своето правителство, но Игнатиев не е от слепите послушковци, нито търси лек живот. Той има глава на раменете и смелост да действа самостоятелно, съобразно реалната действителност, с която неизменно се съобразява. И се впуска – с воля, отговорност и постоянство, да я променя. Вниква в злочестата съдба на българите и с обич поема освободителното дело като своя житейска мисия. Негова сакрална цел е Русия “да върне своя дълг към родината на просветителите Кирил Методий”. На историята са известни разностранните му усилия в тази насока. Ръководен от дълбокия си хуманизъм, граф Игнатиев прави всичко възможно по мирен път да облекчи съдбата на балканските славяни, но войната се оказва неизбежна. Още с обявяването й той е призован в свитата на императора – да е на разположение за предстоящо сключване на мирен договор. Цел далечна. А дотогава?

Свикнал на интензивен полезен труд, животът в царската свита не го удовлетворява. Военните са забравили генерала – дипломат, който дълги години е извън пределите на Русия, и не се възползват от неговите знания. Но кой е по-добре информиран за състоянието на Балканите и противника от него?! Пропуските и несполуките при воденето на военните действия го съсипват, без да може нищо да поправи. Не е в неговия стил да се натрапва, затова в подробните си, почти ежедневни писма дневник до жена си, неговата дясна ръка във всичките му дела, очарователната правнучка на фелдмаршал Кутузов, Екатерина Леонидовна (по баща княгиня Голицина), пише, че помага на всеки, на когото може. Общува с журналистите, с чуждестранните представители. Дежури при императора, съпровожда го при посещенията му лазаретите. (Александър Втори пребивава в България половин година и казва, че участва във войната като “брат милосердия”).

Най-голяма радост доставя на Игнатиев храбростта и издръжливостта на обикновения руски войник и българите, които “се сражавали като лъвове”. Но всичко това е твърде малко за неговата дейна натура. Поболява се, особено след неуспешните атаки на Плевен, но все пак неговият час идва. За една нощ (в Киев) с помощта на жена си оформя последния вариант на мирния договор – той диктува, тя пише (имал болни очи). Проектът се обсъжда при императора в Петербург и той веднага тръгва за главната квартира. Отчитайки огромното значение на фактора време, възнамерява да стигне до Одрин по море. Но канцлерът Горчаков го отпраща по заобиколния път – през Букурещ, като го натоварва със задачи, които той самият е трябвало да свърши. Когато пратеникът стига в Букурещ, узнава, че е сключено Одринското примирие въпреки указанията на императора мирът да се подпише пред стените на Цариград. Голяма част от територията, населена с българи, остава непокрита от руската армия, нещо повече: дори руските войски е трябвало да се изтеглят от участъци, вече освободени, но останали извън демаркационната линия (за ужас на местното население).

Игнатиев бързал. Не се вслушал в предупрежденията на търновчани да не пътува нощем през заснежения Балкан. Не се задържал и в Габрово. Но изкачвайки се към връх Шипка по заледения, задръстен от войнишките ешелони път, каляската му се подхлъзнала и полетяла надолу. И този път Игнатиев запазил самообладание, хванал се за храст и увиснал над пропастта. Забелязали го войници, спуснали се с въжета и го измъкнали.

Подкрепян от войниците, продължил пеш до Казанлък. Предстоял път през опустошената и догаряща Розова долина, през Тракийската низина, превърната в гробница. “Картините, които се откриха пред погледа ми в това пътуване, служат като най-добър стимул за пълномощника, комуто са поверени преговорите за сключване на мир от най-миролюбивия цар, положил толкова усилия, за да избегне войната. Всичко, което видях по пътя... от друга страна, потвърждава и доказва необходимостта да се избави този богат край веднъж завинаги от непосредственото господство на турците и да се въведе нов ред, който може да осигури благоденствие на населението и да въдвори траен мирен живот”, пише Игнатиев в записките си.

Потресен от видяното, огорчен от прибързаното спиране на победоносното настъпление на армията, той заявява в лицето на главнокомандващия Николай Николаевич: “Ако вие не бяхте брат на царя и Велик княз, а обикновен главнокомандващ, то щяхте да понесете страшна отговорност пред историята и пред Негово величество”, и заключава за себе си: “В главната квартира имаше руски офицери, но в по-голямата част от тях нямаше руска кръв, нито руска душа”... А Великият княз оттук нататък все ще му подлага динена кора.

Новите обстоятелства се отразяват неизгодно за подписването на окончателния мир. Турците се опъват, напускат заседанията. От друга страна, Горчаков настоява мирът да се подпише не по-късно от 19 февруари (3 март) – деня на коронацията на царя и деня на премахването на крепостното право. И в същото време, за да успокои западните владетели, обявява, че мирът ще е предварителен и че Русия ще уважи тяхното съгласие.

След всички неуспешни усилия Игнатиев използва една изпитана рецепта – песен вместо куршуми. По време на мисията му в Хива и Бухара, той взема със себе си 50 казака – певци. Вместо с оръжие те си пробиват път през непознатите степи и неизвестните азиатски племена с песен. И сега той предлага същото. Елитни воински части тръгват към Цариград с музика и песни. Уплашени, турските пълномощници се връщат в Сан Стефано и възстановяват преговорите. Мирът е подписан! България възкръсва! С подписа на Игнатиев се възстановява българската държава с граници, обхващащи почти всички региони, населени с българи. И с излаз на море. Султанът ратифицира договора. Изпращат Игнатиев в Петербург за подписа и на императора. Графът, вече получил тази наследствена титла от току-що наградения му баща, се договаря с главнокомандващия, че на мястото на починалия княз Черказки за граждански комисар на Македония, в която още не е влязла руската армия, да бъде назначен дипломатът М.А. Хитрово, който да се заеме с изграждането на местно управление. Дивизията на генерал М. Скобелев трябвало да заеме цялата област. Но това не е изпълнено – главнокомандващият е болен и уморен, предпочита елитната войска на Скобелев да стои около него, пред стените на Цариград. Авторът на Санстефанския договор не е върнат обратно на дипломатическия пост и няма как да следи за изпълнението на договора. “Ако това се беше осъществило, то, разбира се, на Берлинския конгрес представителите на Англия и Австро-Унгария биха били затруднени в желанието си да разкъсат създадената от Русия България” – с огорчение констатира в спомените си граф Игнатиев.

Предстоят нови интриги и нови изпитания пред автора на Санстефанска България и пред самата нея. Царят го определя като втори член – и най-компетентен! – на руската делегация за участие в Берлинския конгрес. Надигат се външните и вътрешни врагове. Германският кайзер Вилхелм Първи пише на Бисмарк, че само при мисълта, Игнатиев да участва в конгреса, му става лошо. Англия, Австро-Унгария, пък и Турция не желаят неговото появяване на политическата сцена. Своите се страхуват от неотстъпчивостта му. Александър Втори се поддава – само и само да избегне нова война. Русия е потресена – победителката е победена, а България – разпокъсана. Граф Игнатиев завинаги е отстранен от дипломатическото поприще. Но българите не го изхвърлят от умовете и душите си. На първото неофициално заседание на Първото Велико народно събрание, когато се обсъжда въпросът за бъдещия български княз, Стефан Стамболов е категоричен: “Ген.Игнатиев е взел живо участие в нашата черковна борба, която той направлявал, вдъхновявал и защищавал; той не бил чужд и на нашите революционни движения; помня аз какво ни той говори, когато го посетих в Цариград в 1875 г. Той ме насърчи да водим борбата и пророчески ми каза, че скоро ще дойде денят на нашето Освобождение. Той в Цариградската европейска конференция защити силно българското национално дело. Царският ферман за Екзархията с границите на екзархата е негово дело; привилегированите автономни области в техните граници, с които се очерта целокупното българско отечество, е пак негово дело. Санстефанска България, господа, е пак негово дело. Той искрено обичаше българския народ и желаеше нелицемерно неговото величие и съединение. И има ли по-добър от него кандидат за българския престол?” Словото било посрещнато с бурни одобрения, но и тази идея остава само в сферата на неосъществените желания – Александър Втори решава български владетел да не бъде никой от рускоподаните князе и одобрява племенника на императрицата Александър Батенберг.

Граф Игнатиев се оттегля в имението си в село Круподеринци, Виницка област (днешна Украйна). Здравето му е сломено. Изненадващо, вместо в България или Черна гора, където го очакват и желаят, през лятото на 1879 г. е назначен за две лета за генерал-губернатор на панаира в Нижни Новгород. Зажаднял за народополезна дейност, той се впуска в работа, която до ден-днешен оставя трайни следи и трайни спомени.

Неотдавна получих извадки от съвременни автори, които описват невероятната му душевност и организаторски талант. Бившият дипломат с изключителна енергия се заема с благоустройството, въвеждането на ред в най-големия в Русия панаир, където се стичали над 300 000 посетители от цялата страна. Вместо старите и мръсни дървени бараки и сергии той построява подобни на Парижката изложба павилиони от стомана и стъкло. Въвежда строги охранителни и противопожарни мерки. Заема се с благоустройството на града, на пристанището, със строителството на Сибирската жп линия и пр. Бил горещ привърженик на общественото самоуправление. Като човек, необикновено хуманен, никога не прилагал наказателни мерки, дори никого не е глобявал за нарушаване на създадените правила. С провинилите се разговарял, убеждавал ги, но не ги наказвал. И това довело до положение, когато всички съзнателно изпълнявали всички негови разпореждания. Сутрин ставал в 6 часа и с каляската си обикалял панаира, а много често и нощем – на кон. Разговарял с хората, вслушвал се в съветите, веднага реагирал на молбите.

Особено подпомагал бедните и бездомните временни работници, за които построил модерно общежитие. Бил изключително достъпен, доброжелателен и в същото време строг и последователен в изпълнението на разпорежданията дори и към висшестоящите. Ползвал се с такова обаяние сред всички слоеве на населението, че на никого и в главата не му минавало, че може да не изпълнява установения ред. Не забравял и любимата си България. Граф Игнатиев събирал помощи от търговци за укрепване на младите й институции. Обявяват го за почетен гражданин на панаира и на града. На негово име се учредява стипендия за учащи се.

Александър Трети за една година го назначава за министър на вътрешните работи. Като човек, лишен от чиновнически манталитет, граф Игнатиев се опитва да промени много неща в живота на горещо обичаната си родина, да сближи царя с народа, като подготвя свикване на Народно събрание. Царят обаче смята, че това ще застраши неговото самовластие. Игнатиев е отстранен и обречен 25 години на политическа смърт. Отдава се на обществена и благотворителна дейност. Пише спомени. Като председател на Санктпетербургския славянски комитет събира средства за обучението на български младежи и построяването на храм-паметника “Рождество Христово” в село Шипка – пантеон на загиналите за нашето освобождение руски воини и български опълченци.

През 2008 г. една българска роза, изрязана върху камък, беше поставена в църквата в с. Круподеринци, където е погребан големият българолюбец. От името на признателния български народ.