Нова Зора

Трети март за мен винаги е бил особен, дори бих казал извънреден – като чувство, като очакване. Трети март е ден с особена символика. Но не заради това, че е предчувствие за неотвратимо прииждащата пролет, нито че е концентриран символ на подвига „за други своя“, както е казано в Светото писание, а заради придобития навик на властта, която все по-често, през последните години си позволяваше да го неглижира. Няма смисъл да подчертавам как цял един народ подобно на мен преживяваше срама от тези, на които не им се обръщаше езика да назоват истината и правдата за възкресението на българската държавност, което не можеше да бъде осъществено без руска кръв и руска воля, без беззаветната храброст на обикновения руски солдат и достолепното руско офицерство. Днес хулителите на Трети март, някои от които само страхливо подякваха на властниците, излязоха на светло. И тяхното име стана легион. Да се чуди човек откъде се взе тази черна неблагодарност, този най-презиран грях още от библейски времена сред моите братя българи. И сякаш чувам през вековете примирения глас на древния пророк Осия: „И ще загине моя народ, защото знание не му достига.“ Друг на мое място би добавил и чест, но аз ще спра дотук, защото знам откъде извира тази протестанска ярост при споменаването само на думата Русия. Защото станаха вече 32 години, през които „Нова Зора“ не спира да се бори с поднебесните сили на мрака.

Днес някои от тези, които хулят Русия, оприличават Путин на Хитлер, и заплашват всеки, който се опитва да бъде защитник на правдата. Те знаят, но не искат да си спомнят как започна всичко. Какво биха казали за факта, че властите в „Незалежная“ спазариха земята на Източна Украйна с американските фирми за производство на шистов газ в Луганск и Славянск, където са най-големите залежи. И тъй като руснаците от Източна Украйна не пожелаха да изоставят земята на предците си, мотивираните по съответен начин бандеровци, се хванаха за това, че те говорят руски език. И се премина към тормоз. И тъй като жителите на Източна Украйна държаха, че от памтивека тази земя е руска, бандеровците изкараха де що бе останало от съветско време оръжие и започнаха да ги „съветват“. Къде със системи „Град“, къде с танкове и гаубици, къде с ракети „Точка У“. Демократичният свят и обективните медии не виждаха и не искаха да знаят как за „по-демократично“ това население беше изтребвано с фосфорни и касетъчни бомби. Задоволяваха се само да съобщят, че еди кой си ръководител от самопровъзгласилите се републики, е бил вдигнат във въздуха при специална операция на ВСУ или някой друг е изгорял с огнехвъргачка. И се стигна до онези кръвопролития, които отнеха живота на 13 000 души и други 50 000 бяха осакатени. За всичко обаче, „правилните“ демократични вестници, медии и дипломатически ведомства, виждаха дългата ръка на Путин. И го набиваха в главите на целия онзи свят, който десетилетия вече е под желязната пета на САЩ. Защото този, в много отношения, закъснял ход на Путин, трябва да се разглежда като епизод от нестихващата война на САЩ срещу Русия. Всяко забавяне за година-две означаваше смърт на руската държава. Днес обаче Владимир Путин е притча „во езицех“. Дори ми е неудобно да спомена епитетите, с които е окичван. Медиите под контрол подеха невиждана пропагандна канонада срещу Русия и пръски от тази медийна воня стигат и до Трети март. Тя впрочем не е свършвала никога. Но сега информационният повод бе специалната операция на въоръжените сили на Русия за демилитаризация и денацификация на Украйна. И никакви разумни основания за това нито се обсъждат, нито се споменават. По тази причина публикуваме в този брой Обръщението на президента на Русия Владимир Путин, с което на 24 февруари започна специалната военна операция. Правим го, въпреки че знаем, че няма да надвикаме гръмогласните и няма да усмирим побеснелите. Истерията е дотолкова неудържима, че няма смисъл и да питаме дали наистина вярват, че ако Русия имаше друга възможност, щеше да избере операция от такъв характер. Нима Путин не знаеше, че по-трудно от обезвреждането на батальоните „Азов“, „Айгар“, „Десен сектор“ и пр.,  е да бъде спечелена добромереността и обективността на „медиите под контрол“, както ги бе определил Ноам Чомски? В аргументите, основанията  и предисторията на този сблъсък, който изправя един срещу друг две части на един изкуствено разделен братски народ...

Но къде бяха всички трепетни демократи, когато петима президенти на САЩ водиха 11 „малки, победоносни войни“ с измислени аргументи, на хиляди километри от Вашингтон? Къде бяха, когато като безпардонен връх на наглостта, на двама от тях им бе присъдена Нобелова награда за мир? Честният интелектуалец Уилям Блум събра и подреди в две книги престъпленията на САЩ от 1945 г. до 2000 г. Тези книги имат заглавия, но ние ще ги обозначим с по-кратки: „Държава-престъпник“ и „Убитите надежди“. В тях той изброява 67 интервенции на САЩ, бомбардировки срещу 25 суверени държави, политически убийства в 35 държави и пр., и пр. Общо за 50 години – 167 случая на политическо насилие, убити „неправилни“ - между 13 и 30 милиона души. И това е без тези 22 години от 21-и век. Днес голямата игра на САЩ е срещу Европа и Русия. И тя се изразява в пропастта между двете държави, което би било най-голямата победа на САЩ. Сметката е проста - Европа ще зависи по отношение не само на енергоресурсите, изцяло от тях. А това е начин огромният, над 15 трилиона долара вътрешен дълг на САЩ, да бъде намален или окончателно изличен. Сиреч войната срещу Русия ще бъде заплатена от Европа с всички произтичащи от това зависимости. За Русия остава утехата, че по Божият промисъл ще води справедливата война за опазване на своята цивилизационна същност. А когато към отговорността за народа и държавата се прибави и отговорността за цяла една цивилизация, какво значение има дали си включен или изличен от SWIFT, щом граничиш с Бога и щом си на пряка връзка с Него.