Нова Зора

В мнозинството си българите са отчуждени от собствената си държава. Гордеят се, когато умело заобикалят законите й или пък когато се доберат до привилегировано положение над тях. Да грабиш от държавата – това за „нормалния” българин е нещо естествено, твърде често досега той даже не се и прикриваше. Чиновникът гледа на работата си не като на дълг и отговорност, а като на завоювана щатна бройка – ясла, тих пристан за лениво прекарване на дните.

Гражданите от своя страна се стремят да направят чиновниците „свои”, „наши” хора или ги възприемат като врагове, които трябва да бъдат заобиколени или надхитрени.

Причината е в това, че от 9-ти век насам се правят опити за изграждане и налагане на две несъвместими структури, на „две държави” на територията на България. И след като няма трайна определеност на разбиранията, установяващите се форми бързо се разпадат и се задълбочават неверието, отчуждението, неуважението на поданиците. Причините са и по-дълбоки. Отново става дума за правото на свободен избор – между устроената по логиката и интересите на егоцентризма и другата, „невидимата” – държавата на Духа.

Княз Борис I постави началото на многовековната битка. Той устрои държава, в която да властва завинаги именно духовното начало – срещу егоцентризма. Сам даде пример – отказа се от светската власт, стана монах. Родният му син обаче като взе властта, се зае да руши гениалното начинание. Тогава монахът отново стана властник, ослепи сина си – защото му липсваше духовно зрение – и възстанови новия порядък.

Цар Иван Асен II е другият гениален българин, който продължи, творчески разгърна делото на княз Борис I. В държавния и в социалния живот според възможностите, които даваше епохата, се утвърждаваше духовната йерархия. Естествено право да властва над другите има съвършеният. В „нормалния” свят е тъкмо обратното – властта се заграбва с кръв, с подлости, с пари от най-„силния”, от най-големия дявол.

Такава е и качествената отлика на онази „държава в държавата”, която при невероятно трудни условия съзиждаха Васил Левски и Матей Преображенски.

Срещу цар Иван Асен I коварно връхлетя средновековният егоцентрик Иванко и го уби. Иванко носеше неукротими бесове в себе си, чужда му беше държава, положена върху Божествени принципи. Тя обезсмисляше съществуването на всички други боляри, подобни на него.

Срещу Васил Левски въстана един прост човек – Димитър Общи. И провали делото му. Левски можеше да го премахне от пътя си, но се подчини на новите принципи, които утвърждаваше. Вместо да убие врага си, остави се да бъде той жертва – дано народът да проумее, че само почитането и подчинението на законите ще гарантират бъдещето му.

Срещу Матей Преображенски се изпречи Стефан Стамболов. Принуди другия от отците на Вътрешната организация да прекъсне продължилата 11 години изключително ценна дейност – едновременно революционна и просветна. След Освобождението Стамболов застана начело на келепирджиите, устрои им държава по западноевропейски калъп, като съвсем логично преследваше носителите на чистите възрожденски идеали. Сега „новата класа” ни го натрапва като еталон за държавник. Либералната байганьовска държава беше толкова чужда на българи като Алеко Константинов, колкото на Стамболов му беше чужда с високите си принципи държавата, която изграждаха Левски и Преображенски.

Алеко обаче не се отчайваше. Той вярваше, че държавата на келепирджиите няма да е вечна. „Колко е опошлена сега борбата! А идеали трябват, Алексей, те не са празна дума, както мисли жадната за облаги сволоч”.

„Жадната за облаги сволоч” и днес е непроменима – досущ си е такава, каквато е била по времето на Стамболов. (Само се модернизирала. Тя ограби народа. Продължава да руши почти всичко, което не отговаря на интересите и на ръста й. И прави опити да укрепи властта си за вечни времена… Има и нещо ново: бърза да погребе докрай България, да заличи границите й и да се слее със световния елит под върховенството на „световните конспиратори”.

И разрушителната мощ на българите е разполовена и противопоставена

Българите носят голяма разрушителна мощ – така говорел Предводителя преди няколко десетилетия. Повече не добавил.

Когато казваме, че българите разрушили основите, на които била разположена средновековна Европа, думата рушене не е точна, иска уточнение. Да си представим обстановка в полумрак: очертават се силуети, дочуват се неясни шумове, вятър раздвижва нещата, смесват се движения на реални предмети и на сенки. Въображението досъздава тази картина произволно, рисува призрачни форми и фигури, сърцето реагира с безпокойства, за които не знае кога и доколко са оправдани… Но обилна светлина изведнъж залива това пространство, та и сенки не оставя. Тя, светлината, прогонва привидностите, „руши” призраците. Всичко истински реално седи на мястото си…

Такива „рушители” са българските духовни водачи. По този начин осветляваха нещата Кирил и Методий и техните ученици, а също и Свети Иван Рилски, и богомилите, и исихастите, и най-великите духове на Възраждането. Еднакви са за тях дързостите да се разголват лъжовни светове и непоносимостта към ограничености и догми, и тези пориви за излизане от ограничените пространства в „открития космос”.

Но и бездуховният българин не остава назад, той също е „безгранично” дързостен. Пред нищо не се спира, всичко знае, всичко може, не приема съвети и мъдрости, а срещне ли свят човек, шумно ще се заеме да доказва, че хич даже не е свят, ами си е обикновен хитрец и мръсник. Бездуховният българин се задушава в установените рамки на социалния живот, той не ги осветява – няма в него светлика, просто ги прегазва и се чувства доволен, герой!