На 30 ноември в националния Дом на науката и техниката, София, Федерацията на научно-техническите съюзи, съвместно с Техническия университет – София, организира научно-практическа конференция под наслов: „Енергийният преход в България – анализи и перспективи“.
Разделен в два панела дневният ред на конференцията включваше разнообразни аспекти в интерпретацията на темата. Забележителното в случая бе, че от една страна водораздел при тях се явяваше конюнктурната предпоставеност на масирани, но лековерни теории за бърз преход към „безвъглеродна енергетика и индустрия“. От друга страна, основани на прозрачни и опровергаеми медийни внушения за т.нар. „екологична катастрофа“ и „климатичен ад“, пред които е изправен светът, те демонстрираха несъмнения научен потенциал на авторите, който твърде разточително обаче, бе инвестиран от тях в „батерийка за откриване на Америйка“, според знаменития стих на поета Валери Петров.
Относно т.нар. научни търсения и тяхната полза от осъществяването им, твърде показателни бяха реакциите на претъпканата зала № 4.
Събрала ветераните от гвардията на енергетици, геолози, деятели на транспорта, от металургията и машиностроенето, тя безпогрешно реагираше на някои самоцелни разработки, основани на удобни, но грубо неверни данни, които се поднасяха в редица доклади. И се наслагваше впечатлението, че завидната изобретателност на някои автори обслужва не дори полупрозрачно сложната комбинация на силните мира сего, за налагането на енергиен глад като условие за осъществяването на далече по-човеконенавистнически идеи. И тъжното в случая бе, очевидното разминаване на авторската съвест с онова, което всеки учен и нормален българин би трябвало да разбира според понятието „национален интерес“.
Осъществяването на т.нар. “преход към зелена енергетика“, конкретно за България, е път буквално към нейната индустриална смърт. Това е водещият мотив, който обосноваваше интереса към конференцията. И в този смисъл бе напълно недопустимо това да не е първият и основен извод, на всеки от участниците в нея с тежка университетска и научна титла. За съжаление, повтори се, за кой ли път, онзи лековерен синдром, чието най-ярко проявление бе и си остана похабеният авторитет на цяла плеяда български икономисти, подкрепили с имената си един друг „преход“ – печално известният „Доклад върху проекта за икономически растеж и преход към пазарна икономика в България“, по-известен като Програмата „Ран-Ът“. Преди 30 години той бе приет, образно казано, като безуговоръчна директива и най-лековерно бе „транспориран“ в стопанския живот на България, за да отвори една несвършваща страница на разрухата, родена от напътствията на тогава все още новия „голям брат“. Тези указания и напътствия върнаха България със 100 години назад в нейното историческо развитие, за което свидетелства и поместената витрина на разрухата.
Днес отново ни спускат директиви за транспориране, но обстановката за тяхното „претворяване в живота“, уви, е повече от благоприятна. България е управлявана вече 30 години от правителства, за членовете на които националният интерес, както би казал Бай Ганю, е бош лаф; а грантовете на „Отворено общество“, „Америка за България“ и четирите действащи на територията ни германски фондации, са ерозирали в максимална степен съвестта на държавните чиновници и за съжаление, на научната общност. Уморена от лъжи и фалшиви призиви за европейско щастие нацията няма достатъчно съпротивителни сили, за да се противостои на изкусната и отработена методика на новите колонизатори, които със замах или стъпка по стъпка, както в случая, създават необходимите им условия за опразване на територията.
Все още обаче има честен прочит на всичко, което се случва. В зала 4 на Дома на науката и техниката, на 30 ноември, прозвуча съвместният доклад на проф. дгн. Георги Георгиев и на дългогодишния деятел на енергийния комплекс „Марица изток“ инж. Щерьо Щерев, който изцяло поместваме в броя. Няма да бъде пресилено ако кажа, че изнесените истини от двамата автори имаха ефекта на неутронна бомба и в истинския смисъл разобличиха десетилетната политика, целяща да спре енергийното сърце на България.
Прочетен от инж. Щерьо Щерев докладът буквално изправи залата на крака. Но дългите и нестихващи аплодисменти не бяха наградата само за двамата автори. Те бяха и един отрезвителен контрапункт на онова щедро субсидирано лековерие на научни съвести и самоцелни изследователи, наети да подържат живо пламъчето на надеждата, че все пак би могло нещо да спасим или да компенсираме с отпуснатите за случая средства по т.нар. План за справедлив преход.
Напразни усилия и жалки надежди. Но тъкмо на тази игра се разчита до онзи безпощаден удар на фаталната европейска брадва, която ще обозначи завинаги планираната линия на невъзврата, относно икономическото възстановяване на България. Особено в контекста на текущото ентусиазирано налагане на еврото и убийството на българската национална валута.
