Из тайните на историята през 20-и век
Две големи „сделки“ между САЩ и СССР
През тази година, 50 години след „лунната епопея“ на програмата „Аполо“, започна нова космическа надпревара между САЩ и Китай за изпращане и престой на човек на земния спътник. За да припомни първенството на НАСА и на нейните 6 пилотирони полета от 1969 до 1972 г., неизвестен Инициативен комитет, оглавяван от соросоида Красен Станчев, отбеляза в зала 3 на НТС, 50 години от края на първите полети до Луната. Публиката от ентусиасти на космическите полети беше оскъдна, което показва, че все по-малко хора се интересуват дали „малката крачка на Нийл Армстронг е гигантска крачка за Човечеството“.
От името на лунните скептици, Румен Воденичаров зададе на единствения докладчик, инж. Тацов, два въпроса:
1. Защо капсулата на „Аполо-13” вместо в Космоса попада на пристанището в Мурманск?
2. Какво са търсели Робърт Гилрут (сн. №1) и конструкторът на „Сатурн-5“ Вернер фон Браун (сн. №2) в Антарктида през 1967 г.?
Конспирологията изобщо не получи приемлив отговор, което е само още едно доказателство, че лунната сделка между Р. Никсън и Л. Брежнев е политическо решение, представляващо най-голямата измама на ХХ век.
Зора
„Кьорав карти не играе!“ гласи една българска поговорка. Когато погледът на човек е замъглен от алкохола, тя може да бъде перефразирана и така: „На пияна глава сделка не подписвай!“
Неотдавна, през 2019 г., „цивилизованият свят“ отбеляза 50-годишнината от историческия полет на Човека до Луната. В Съединените щати тържеството мина почти тихомълком, далеч е от столицата. Останалите живи космонавти от програмата „Аполо“ си спомняха подробности от полета, които бяха по-скоро техни преживявания под режисурата на Стенли Кубрик на полигона в щата Невада. Затова пък други американци (Бил Кейсинг, Ралф Рене) както и руските учени (Юрий Мухин и Александър Попов), с риск за живота си, написаха книги за „измамата на века“, а именно за сделката между президентите Никсън (САЩ) и Брежнев (СССР) през 1969 г. Тя е елементарна, но засекретена. Едната страна печели, другата губи. Руснаците признават първенството на САЩ в космическата надпревара за сметка на немалки наглед икономически и политически изгоди за СССР и социалистическия лагер.
За „продажбата на Луната“ „Нова Зора“ е писала подробно. През 1969 г. главният конструктор на руската лунна програма Сергей Корольов вече не е между живите, а милиарди земни жители изпадат в еуфория, заблудени от американските СМИ за първия полет до Луната, демонстриращ преимуществата на капиталистическата система. Всъщност към конвергенция на двете системи, предвиждана наивно от акад. Сахаров, изобщо не се тръгва.
Единствено героите-космонавти Леонов и Гречко, които се кълняха, че Нийл Армстронг и Бъз Олдрин са кацнали на Луната, намериха място в управителния съвет на „Алфа банк“. Започна залезът на втората световна сила СССР (14 % от световната икономика), завършил с Беловежкото споразумение между президентите на Русия, Белорусия и Украйна, и разпада на Съветския съюз.
Остава неясно защо сега, когато еднополюсният свят се срива, руските политици продължават да мълчат за позорната сделка, прекратила лунната им програма. Войната в Украйна показа нагледно, че русофобията на колективния Запад е необратима и бившите „партньори“ няма защо повече да се жалят. Този, който е длъжен да проговори с аргументи е самият президент, Владимир Путин, и той сигурно ще го направи.
През декември 1991 г. Съветският съюз се разпадна и либералите започнаха поголовна приватизация и разграбване на всичко създадено по времето на социализма. Питерската група на Гайдар и Чубайс за една година (1991-1992 г.) натика руската икономика в „черна дупка“. Девизът им беше: „Всеки продаден завод е пирон в ковчега на комунизма“. Без мисъл за идните поколения бяха закрити 50 000 предприятия, осигуряващи самодостатъчността на огромната страна. Милиарди долари изтекоха в офшорни зони. Но Русия все още оставаше „страна на съветите“. През 1992 г. непримиримите противоречия между изпълнителна и законодателна власт в лицето на министър-председателя Егор Гайдар и Конгреса на народните депутати, на три пъти отлага ратифицирането на Беловежките споразумения.
„Мишка меченый“ (Михаил Горбачов) беше извършил своето пъклено предателство и слезе от сцената. На Запада беше нужен следващия лидер, който да зачеркне безцеремонно лозунга „Вся власть Советам!“ Руският лидер трябваше да бъде зависим и управляем, за да остане Русия като полуколония единствено с „икономика на тръбата“. След кратко търсене човекът беше намерен – Борис Елцин. Тандемът („отпетые алкоголики“) Борис Елцин и Егор Гайдар, подпомогнат от младите (подбрани от него) либерални икономисти Чубайс, Явлински, Немцов, Шохин, Нечаев, Кудрин, Греф и др., с изгодната за Запада ваучерна приватизация, нанесе на Руската федерация щети по-големи от Отечествената война. Реформите на 36-годишния Гайдар, наричан „железния Мечо Пух“ осигуриха престъпното заграбване на държавната собственост и зародиха класата на руските олигарси. Подигравателно наричаните „мальчишки в розовых штанишках“ казва експертът Сатановски, всъщност бяха „жестоки и принципни в своята жестокост“. Чубайс дори заявява: „Е, ще умрат 30 млн, които не се вписват в пазара. Но ще израснат нови.“
Идва редът на СНО (Стратегически нападателни оръжия). На 23 май 1992 г. външният министър Андрей Козирев подписва Лисабонския договор за съкращаването им.
През същата година неизтрезняващият президент Елцин посещава Съединените щати и води странни преговори за сключване на конфиденциален секретен договор за продажба на 500 тона руски оръжеен уран. След нарушаване на Конституцията и фактическия преврат в Беловежката пуща през 1991 г., сделката представлява невероятно предателство на Борис Елцин. Решението е негово, а цената на стратегическия уран-235 определя президентът вероятно в състояние на алкохолно опиянение - (24 000 долара за килограм) .
В страната настъпва икономическа криза, ужасяваща бедност и глад. Всички ненавиждат Гайдар и смятат, че вината е негова. Програмата 500 дни, с която трябваше да се утвърди пазарната икономика, умира без да стартира. Настроенията във Върховния орган срещу питерските неолиберали нарастват необратимо. През декември 1992 г. на VII конгрес на народните депутати амбициозният реформатор Егор Гайдар е посъветван от президента Елцин да подаде оставка. Друг, не толкова мразен политик, ще трябва да оглави правителството-камикадзе и да доведе до край урановата сделка със Съединените щати. Елцин пренебрегва опитния стопански деятел Юрий Скоков (от Конгрес на руските общини) и назначава за премиер Виктор Черномирдин.
Новият премиер Черномирдин, за да намали напрежението, в началото заявява: „Галопът на Гайдар е вреден!“, но продължава без персонални промени „пазарната“ политика на питерската група. Той остава в историята с афоризма по повод паричната реформа (1993 г.): „Хотели как лучше, а получилось как всегда“. Чувството му за хумор, обаче, няма нищо общо с познанията му по ядрена физика. Черномирдин се оказва точния премиер за подписването на неизгодната и предателска уранова сделка на 25 август 1993 г.
Сега малко физика
В природата се срещат 3 изотопа на метала уран. Този, който се нарича оръжеен уран е U-235 и, за да отделя енергия при верижна реакция, неговата концентрация трябва да бъде около 90% (ВОУ, високо обогатен уран). Но в урановите руди U-235 е само 0.7%. Обогатяването му е сложен енергоемък процес и практиката показва, че се води единствено ефективно в затворените сибирски градове. Оказало се, че разделяне на изотопите на U-235 и U-338 с газови центрофуги (СССР) е много по-ефективно от разделяне с процес на газова дифузия (САЩ). Наглед всичко е много просто, но за да се постигат едни немислими обороти, се изискват специални материали за осите на центрофугите, които осигуряват само руските инженери. От ВОУ няма сериозни проблеми да се получава нискообогатен уран (НОУ) с концентрация около 4.0%. Той не става за бомби, но пък е идеално гориво за АЕЦ.
За 40 години съветската атомна промишленост добива няколко стотин тона високообогатен уран-235 (90%) достатъчен както за гориво на съветските АЕЦ, в Европа и Азия, така и за ядрени заряди за армията. Този уран е добит със самоотвержения труд, здравето и живота на хиляди съветски граждани, които за сигурността на великата си страна са били готови на всичко.
Американците намират неочаквано изгоден за тях начин да заобиколят ратифицирането на Договора за съкращаване на стратегическите въоръжения СНВ-2 от Конгреса на народните депутати. Тъй като конфликтът между изпълнителната и законодателната власт на РФ е явен, секретната сделка се сключва само с правителството. Незаконният Указ 1400 за разпускане на Конгреса на народните депутати от 19 септември 1993 г. и новата конституция, формално освобождават Борис Елцин и правителството от контрола на върховния законодателен орган.
САЩ и НАТО постигат своите стратегически цели, а именно ускорено и едностранно разоръжаване на Русия.
„Гениалната“ идея е реализирана от Борис Елцин и министър-председателя Виктор Черномирдин. Урановата сделка Гор-Черномирдин е сключена на 18 февруари 1993 г. под названието: MEGATONS TO MEGAWATTS (мегатонове за мегавати). За 20 години (до 2013 г.) Русия се задължавала да достави на САЩ еквивалента на 500 тона оръжеен уран (ВОУ) във концентрация достатъчна за употреба като ядрено гориво за 40% от американските АЕЦ в продължение на 10 години. От 30 тона оръжеен уран годишно са получавани 15 000 тона НОУ (4.0%). Така Русия се лишава от половината от стратегическите си запаси от уран. За целта са разглобени 25 000 ядрени бойни глави. Резултатът е поразителен. Всичко това за по-малко от 12 млрд. долара! Става въпрос за позорна контрибуция, заплатена от Русия за загубата в Студената война. Реалната цена на продадения уран-235 като еквивалент на горивото за произведения ток в американските ТЕЦ според Лев Максимов, е 8000 млрд. (8 трилиона) долара. Невероятно! Години наред електричеството в САЩ е по-евтино от това в Русия.
Разбираемо е урановата сделка между Русия и НАТО да е секретна. Но че в нея има нещо гнило личи от факта, че дори министърът на отбраната по това време Игор Родионов не знае нищо за нея. Ръководството на МО знае, че се разглобяват ракетите, но не знае къде отива извличаният от тях уран-235. През 2004-2005 г. генерал Родионов на три пъти се опитвал да привлече вниманието върху проблема, но така и не получил отговор.
Всъщност пръв започва да бие камбаната Лев Максимов, тогава директор на Новосибирския институт за физическите проблеми на металургията. Той не е „газовик“ като Черномирдин, а действителен атомен физик. Максимов изразил твърдото си убеждение, че урановата сделка е престъпление срещу Русия и трябва да бъде анулирана незабавно. Резултатът е конфискуване на научните разработки на секретния институт, уволнения на служители и репресии срещу Максимов, включително и атентати срещу него, след отказа му в 1994 г. да ръководи предлаганата му лаборатория в чужбина.
Тогава Лев Максимов пристига в Москва, в Думата, направо при Председателя на комитета по отбраната ген. Лев Рохлин. Генералът, който отказва да приеме званието Герой на Русия за военни победи в собствената си страна, изпада в ярост и лично започва проверка за урановата сделка като активира и създадената Комисия за проверка на факти за корупция на висши държавни чиновници в Държавната дума. През 1997 г. на страната на ген. Рохлин са депутати: Виктор Илюхин - председател на Комитета за сигурност, ядреният физик от Арзамас-16 Иван Никитчук, служители от армейските и други специални служби, които виждат в негово лице единствената надежда за възстановяване на законността. Започват да се появяват и подробности по изпълнение на урановата сделка. Стават ясни главните виновници за продажбата на оръжейния уран като „кон за кокошка“. Това са на първо място Борис Елцин и Егор Гайдар, следвани от Министъра на енергетиката Евгени Адамов, министъра на атомната енергия Виктор Михайлов (глава на „Росатом“), Андрей Козирев, Сергей Кириенко. Последният, вече глава на „Росатом“, заявява: „Този договор аз не съм подписвал и затова ще го изпълня докрай“. Човек, който беше кандидат за президент на РФ, не прави разлика между политическо споразумение и пазарни принципи?!
Така Русия продължава да губи всеки ден по 1 млрд. долара заедно със здравето на хиляди работници и специалисти от „Росатом“.
През 1997 г. ген. Рохлин, вече убеден, че Борис Елцин е извършил престъпление срещу Русия, е готов с достатъчно документи, че „някои чиновници от администрацията на президента работят за чуждо разузнаване и съвсем скоро ще бъдат обнародвани“. Едно денонощие след това негово изявление пред „Экспресс-газета“, на 3 юли 1998 г., ген. Рохлин бива убит в леглото си. Прокуратурата повдига обвинение на съпругата му, но в горичката до неговата виличка в Подмосковието намират... три овъглени трупа!
За съжаление след смъртта на Рохлин никой не продължава разследването на популярния и обичан генерал. Причината е може би, че част от виновниците са живи и овластени. Правителството на Черномирдин разпространява мнението, че позорната сделка Гор-Черномирдин има необратим характер и не може да бъде разтрогната. Други я оправдават с това, че ядрените заряди прехвърлени от Украйна и Беларус нямат готови хранилища. Но мнозина в Русия смятат, че за подобни престъпления, давност няма, а за морални и юридически оценки и днес не е късно.
През лятото на 1993 г. четиричленна българска делегация, в която бях включен и аз, взе участие в т.нар. Конференция духовно близких народов. Възраждаше се идеята „Москва – Трети Рим“ за източно-православните конфесии. От страна на Конгреса на народните депутати двигател беше Олег Румянцев. Плавайки на корабчета по Москва река произнасяхме пламенни речи в защита на Сърбия; обвинявахме НАТО за кръвопролитията в бивша Югославия; обменяхме мнения за православието. Нямаше недостиг на водка и черен хайвер. Срещнахме се с вицепрезидента Руцкой. Вече си представяхме големия православен съюз. Нищо не предсказваше, че след няколко месеца танкове ще стрелят по Белия дом, а въпреки молбите на Хисбулатов и Руцкой към посланиците на редица посолства да настоят пред правителството да спре кървавата касапница (3-5 октомври 1993 г.), нито една „демократична“ западна страна не се отзова в защита на депутатите. Обратно - Западът ръкопляскаше на разстрелите.
Юрий Воронин, тогава първи заместник-председател на Върховния съвет написа в своята книга-изповед „С куршуми по Русия“:
„Разстрелът на Дома на съветите само закрепи с кървав автограф завземането на властта от Елцин с Указ 1400 от 21 септември 1993 г. Така завърши „десъветизацията“ на Русия, провъзгласена още през 1990 г. от Гаврил Попов („Советы без коммунистов“). Така го бяха замислили архитектите на „общочовешки ценности“, за да могат чрез неподлежащите на контрол президент и правителство, да извършат грандиозното ограбване на природните богатства на Русия”.
Натрапва се една подробност. При посещението си в САЩ през пролетта на 1993 г. Елцин изразява готовността си да ликвидира законодателната власт в лицето на Конгреса на народните депутати. Очевидно точно тогава той е получил уверение от Клинтън и Гор, че след сключване на урановата сделка той ще може да действа твърдо спрямо всяка съпротива без да се притеснява от нарушаване на човешки права, депутатски имунитет и неизбежни жертви. Този факт обяснява и мижитурското поведение на европейските посолства по време на касапницата устроена от Елцин в Белия дом.
В тези години Русия имаше алтернатива на неизтрезняващия президент. Това беше генералът-патриот Лев Рохлин, който в края на юли 1993 г. беше замислил „крестный ход“ с хилядите си привърженици от Сталинград към Москва с Движението за подкрепа на армията. Но силите на злото, подпомогнати от руската пета колона, и този път разсеяха заплашително надвисналия облак над президента Елцин. С ползите от урановата сделка Съединените щати получиха шанса да отсрочат неизбежната си икономическа криза с още едно десетилетие.
А виновниците за сделката на века все още не са получили своята морална присъда. В Санкт Петербург либералните икономисти провеждат „Гайдарови четения“, а в Екатерининбург лично Дмитрий Медведев откри паметника на Борис Елцин.
Голям срам!
