Слово на Боян Ангелов, председател на СБП, произнесено на 4 януари 2023 г. на празничния митинг-тържество, пред Паметника на Българския Опълченец в София
В многовековната история на България има дни, години и векове на горести и погроми, но има и величествени векове и години. На европейската интерактивна карта, която виждаме в смартфоните си и където, във времево измерение, една секунда се равнява на век историческо време, бихме могли да проследим как държавата ни ту свети, ту потъва в мрак. През 681 година България възлезе в своето величие и нейните духовни великани създадоха глаголицата и кирилицата – графичните знаци на старобългарската писменост, станала основа на множество литературни езици. Днес на тази свещена кирилица четат и пишат над 250 милиона човешки същества, а тя е една от трите азбуки на Европейския съюз.
От 1018 до 1285 година България потъва в политическия и административен мрак на византийското потисничество, но тази тъмнота е привидност, защото духовно родината ни не е поробена. Охридската българска патриаршия, макар и принизена до ранг архиепископия, остава покровител на всички наши църкви и манастири, а богослуженията там се извършват на роден български език. Второто българско царство достига до три морета – Черно, Бяло и Синьо (Адриатическо). Територията му е толкова обширна, че от северната до южната граница се е стигало за тридесет дни на кон, а от западната до източната – за двадесет дни.
Второто отечествено затъмнение е от горестната 1396 година до 3 март 1878, когато Санстефанска България отново възкръсва върху политическата карта на Европа.
След десетки бунтове и въстания, след неизброими жертви, след отчаяния и надежди руският император Александър II решава, че ще освободи православните българи. През април 1877 г. 280 000 руски войници и 7500 български опълченци преминават река Дунав при Свищов. За вицегубернатор на Свищов е избран Марко Балабанов, който преди това заедно с Драган Цанков месеци наред обикаля европейските столици, за да моли да бъде подкрепен народът ни по пътя към своето освобождение. Помощници на вицегубернатора са Иван Вазов – бъдещият патриарх на българската литература, и четиринадесетгодишният Алеко Константинов.
Единствено Русия тръгва с войските си, подкрепена от 50 000 румънска армия, начело с Карол I. Битката на връх Шипка остава в историята като нечуван апотеоз на саможертвата. След победата на руските войски при Плевен към София се придвижва Западният отряд на Дунавската руска армия, предвождан от генерал-лейтенант Йосиф В. Гурко. Руските войски извършват отново невиждан и нечуван във военната история подвиг. Преминават мразовития непристъпен Балкан, за да освободят София. Самият Гурко признава, че без помощта на гордите и снажни българи, които са давали подслон и хляб на войниците му и са впрягали своите волове, за да преведат оръдията през опасните планински проходи, този зимен преход не би успял. На 4 януари 1878 година София е свободна!
А за да бъде столицата ни запазена унищожение, ние дължим почит на още трима смели мъже: на гарибалдийския офицер Виторио Позитано – вицеконсул на Италия, на Леандър Леге – вицеконсул на Франция, и на Йозеф Валдхард – консул в Букурещ и вицеконсул на Австро-Унгария в София. Именно те заявяват, че няма да напуснат София, дори тя да бъде опожарена, и заедно с руските войски спасяват града. Турците бягат, защото срещу тях застават четири велики сили: Русия, Италия, Франция и Австро-Унгария.
Ние трябва да се преклоним и пред още двама мъже: това са губернаторът на София Пьотър Алабин, който спасява Софийския санджак от турските войски и башибозушките орди. Другият велик мъж е проф. Марин Дринов, който пръв посочва Паисий за основоположник на новата българска история. Той успява да внуши на Аксаков, Черкаски и Алабин, че София трябва да бъде столица на България, защото е най-близо до македонските земи, останали под турска власт.
Нека се поклоним пред чутовния подвиг на хилядите руски воини, дошли от северните степи, за да дарят София и нейните жители с най-висшата човешка ценност – свободата!
