Като заваляха едни промени, едни реформи на правосъдието, едни борби с корупцията – цели две и кусур години! От бурното лято на 2020 г., до ноември 2022 г. сменихме няколко парламента и още повече правителства, мнозинството от които служебни, назначени от президента Румен Радев. Единствено непокътната остана само президентската институция, на която й омръзна да раздава мандати за съставяне на невъзможни правителства. Невъзможни, заради очевадната несъвместимост на политическите партии, били те от „статуквото“, или от „промяната“. Две понятия, сами по себе си абсурдни, или доведени до абсурд от политическите шарлатани, спекулиращи с думите като цигани с измислени предсказания. Защото носителите на „промяната“ бързо се превръщат в изразители на ново статукво, на които никой от старите пороци не им е чужд. Благодарение на това, както в баснята „Орел, рак и щука“, не се знае кой е по-крив, но товарът, сиреч тегобите на народа, сведен до електорат, си е още там, където го заряза Борисов.
Мисия невъзможна
ГЕРБ-СДС се опитаха да пробутат кабинет начело с „максимално отдалечения от политическото говорене“ професор д-р Николай Габровски, но се удариха като в стена на съмненията, относно неговата политическа необвързаност. Парламентът отхвърли дори самия Габровски като кандидат за премиер, камо ли да подкрепи предложеното от него правителство. Поради което то изобщо не видя бял свят, а само „разлая кучетата“ с някои спорни номинации на кандидат министри.
Дойде ред на ПП да си поиграят с втория мандат. Получиха го на 3 януари 2023 г., но вероятността да прокарат програмна декларация, около която да се осигури парламентарна подкрепа за евентуален кабинет на академик Николай Денков беше по-малка и от тази за професор Николай Габровски. Дори бившите съдружници на ПП и ДБ от БСП заявиха, че няма да подкрепят предложената от Николай Денков програмна декларация. При това положение на ПП им остана само един съюзник - ДБ. Така, без никакви дебати 48-то НС отхвърли декларацията на академик Денков и му спести труда да представя проектокабинет, който щеше да бъде отхвърлен. И от Космоса се вижда, че ще се връчва трети мандат. На ДБ, или на БВ – все едно! Без участието на ГЕРБ-СДС, ДПС, „Възраждане“ и БСП няма как да се осигури парламентарна подкрепа за каквото и да било правителство. Така че предсрочните избори са неизбежни, както смъртта. Ако и след тях не може да се състави кабинет, както пророкуват политологичните врачки, президентът Радев ще продължи да управлява.
Еднолично и „авторитарно“, според неговите критици, чрез назначения от него служебен кабинет. Защото и да иска, няма на кого да предаде властта, за да не го обвиняват в авторитаризъм и намерение за въвеждане на президентска република. Дори, подобно на Тунис, 91,8% от избирателите да не отидат до урните парламент ще има, но дали той ще успее да състави правителство? Това е въпрос, отговора на който не знае и Дядо Господ. Дано поне политическата шарлатания с връщането на хартиените бюлетини и обезсмислянето на машинния вот да получи звучен шамар. Време е политиците да разберат, че няма такъв народ, когото могат да лъжат до гроба. „Няма такъв народ!“ - това е девизът на истинската промяна. Преди години Слави Трифонов създаде партията „Няма такава държава“, но съдът отказа да я регистрира с това име, и тя бе преименувана на „Има такъв народ“. Народът гласува за ИТН, но беше излъган по същия начин, както го излъгаха „партиите на промяната“. Днес от партията, спечелила веднъж парламентарните избори, но отказала да преговаря за състав на правителство с другите парламентарни сили, е останала само една телевизия със затихващи функции: 7/8 ТВ. По същия път към политическото бунище пое и партията „Продължаваме промяната“ (ПП) на Асен Василев и двойния канадско-български гражданин Кирил Петков. Каква промяна продължавате, драги харвардци? След като се доказа, че Кирил Петков е нарушил Конституцията, скривайки факта, че е гражданин и на Канада, днес в социалните мрежи се изразяват съмнения и относно дипломата му от Харвард. Само това оставаше - да ни е управлявал седем месеца човек с фалшива диплома! Вече имахме 12 години за премиер един „доктор по дължината на маркуча на пожарната“ от Академията на МВР в „Симеоново“, който си спомняше заглавието само на една прочетена от него книга: „Винету“. И съвсем не звучи невероятно разказаното в един новогодишен скеч по 7/8 ТВ. Според него, на въпроса: „Що е това пожарникар?“, 45% от учениците отговорили писмено, че пожарникарят е човек, който сваля котка от дърво; 45% написали, че пожарникарят е премиер на България, а 10% не написали нищо, понеже били неграмотни… Заслугата за последното е на „реформата“ в образованието, която по опустошителния си ефект съперничи само на реформата в здравеопазването, превърнала болниците в търговски дружества! Да не говорим за храмовете и Ботевото: „Но и в черква затуй ходи, че черквата й търговия“! За храма на законодателството, наречен Народно събрание, може да се каже нещо подобно. Факт е, че на 5 януари „народните избраници“ потрошиха цял парламентарен ден, обвинявайки се взаимно в прокарване на интересите на Путин: ГЕРБ, чрез прокарването на газопровода „Балкански поток“, а ПП, чрез подписването на меморандума с „Gemcorp“, зад който стояли руски олигарси!
Прехвърляха си вината и за закриването на въглищната енергетика
чрез безропотното приемане на изискването на ЕС за намаляване с 55-40 процента на въглеродните емисии. Накрая НС гласува докладът на парламентарната комисия за Gemcorp да бъде изпратен на ДАНС, Прокуратурата и МВР, както и служебното правителство да оправи кашата, забъркана от ГЕРБ и ПП, като предоговори с ЕК сроковете за въвеждане на приетите по-рано ограничения на въглеродните емисии. Всички тези „шменти-капели“ стигат, за да си обясним отчайващо ниския рейтинг на институцията с девиза „Съединението прави силата“. Същото пустословие ни очакваше на 6 януари, когато трябваше да се дебатира и гласува предложената от ПП програмна декларация. Какво съединение, каква сила?! Този парламент е цяла мизерия и като такъв ще оттече в канализацията на политическата ни история. Работата е там, че освен отвращение, той буди и стимулира политическа апатия и неверие в демокрацията. Стимулира и презрение към образованието у младите, които гледат всеки ден прояви на невежество и простащина в парламента, насилие и пренебрегване на правилата и законите по улиците и в училище. А така също в органите на реда, превърнали се в покровители на криминални герои и в трафиканти на дрога и нелегални мигранти.
Новите интернационалисти
Но, вместо да се тревожат от задълбочаващата се неграмотност и арогантност на излизащите от нашите училища и университети, някои обвиняват българина, че по повод на войната в Украйна е извадил на показ най-тъмните кътчета на своята душа. Разбирай, че не съчувства на украинците и се обявява против изпращането на българско оръжие и друга военна помощ на Киев! Тези „интернационалисти“ щяха ли да осъдят нахлуването на САЩ и Великобритания в Ирак през 2003 г.? Щяха ли да осъдят изявлението на тогавашния държавен секретар на САЩ Мадлин Олбрайт, че смъртта на 500 000 иракски деца е приемлива цена за свалянето на диктатора Саддам Хюсеин? Ако бяха живели през 60-те години на миналия век, щяха ли да порицаят агресиите на САЩ в Корея и Виетнам? За атомните бомбардировки над Хирошима и Нагасаки през август 1945 г. да не говорим… Помнят ли как британският премиер Маргарет Татчър изпрати атомните си подводници срещу Аржентина по време на кризата за Фолклендите/Малвините? Ами бомбардировките на НАТО в бивша Югославия през 1999 г.? Не, те ще ви кажат, че една агресия не оправдава друга. Според тяхната логика Русия е трябвало да изчака да бъде атакувана от НАТО през Украйна, че тогава да отговори. Забравят, обаче, че враговете няколко пъти са нападали Русия през Украйна, Полша, Беларус и Крим. И ако търсим обяснение на днешните събития в миналото, трябва да признаем, че войната в Украйна е следствие от разширението на НАТО на Изток, а не причина за него. Позоваването на Договора за разпускането на СССР от 1991 г. и независимостта на Украйна, договорена през 1994 г., когато тя предаде ядрените си оръжия, но включи в територията си Крим и Донбас, не е алиби за днешния режим в Киев. Съвместното владеене на Крим и Донбас не беше пречка за Русия, докато Украйна се придържаше към своя необвързан статут. То се превърна в заплаха за сигурността на РФ, когато управляващите в „Незалежная“ и „Самостийная“ изявиха намеренията си да присъединят Украйна към НАТО и ЕС. Превръщането на Крим в база на НАТО би лишило Русия от излаз на Черно море, а оставането на Донбас в ръцете на укронацистите означаваше изолация на Крим и неговото лишаване от вода и електричество. Когато през 1783 г. руската императрица Екатерина Втора отвоювала Крим от османците, държава с името Украйна изобщо не е съществувала. Днешните земи на Украйна по онова време формират провинция Малорусия, като част от Руската империя. Украйна се появява на политическата карта на света като Украинска ССР, благодарение на болшевиките. Днес управляващите в Киев премълчават този факт, но не забравят за Голодомора през 30-те години на 20-ти век, сякаш той е покосявал само украинците.
Когато днес зад нацистите в Киев застава „цялата западна демократична общност“, Русия не може да разчита на чужда милост. Трябва ли от украинска, полска и румънска територия към Москва да полетят натовските ядрени ракети, за да разберат критиците на Путин в Русия, че никакви международни споразумения няма да ги спрат. Нима Минските споразумения бяха спазени от Запада и Украйна? И бившият френски президент Жан-Франсоа Оланд, и бившият канцлер на Германия Ангела Меркел признаха, че Западът и Киев никога не са възнамерявали да изпълняват поетите в Минск ангажименти. Нито да следват „евроатлантическите ценности“, изповядвани и от „петата колона” на Запада в самата Русия.
Политиката и националната сигурност
не са работа за глупаци и наивници. Макар че, както каза посланик Елеонора Митрофанова, глупаци има навсякъде. Има ги и у нас. За щастие, техните брътвежи не хващат дикиш, поради което приписват провала си на пропутинската пропаганда. Нали техните господари им плащат, за да противодействат на руското влияние? Защо не успяват да го направят? Първо, защото отдавна са изгубили войната за народната душа, която нито познават, нито разбират. „Не се гаси туй що не гасне”, пише патриархът на българската литература Иван Вазов. Второ, защото българинът никога не е уважавал чуждопоклонниците и наемниците на чужда заплата. Затова и случаят с Христо Грозев от сайта „Belingcat“, включен в списъка на издирваните лица от руското МВР, не събуди вълна от съчувствие. Напротив, той затвърди подозренията за връзки със западните шпионски централи. Грозев не направи никакво разследване за далаверите на сина на Байдън с украинската фирма „Буризма“ и заплахите на бившия вицепрезидент на Обама срещу украинския президент Порошенко, че ще спре оръжейната помощ за Украйна, ако не бъде освободен главният прокурор, позволил си да разрови скандалния случай. Да не би Грозев да защити свободата на журналистите, когато собственикът на сайта „Уикилийкс“, австралийският гражданин Джулиан Асанж беше предаден от Великобритания на САЩ? Ако Грозев се беше захванал да идентифицира американски програмисти на крилати ракети, както направи с 33 такива от руското МО, дали щеше да бъде оставен да си живурка в Австрия? Той не прояви особена обективност и когато обвини проруските сепаратисти в Украйна за свалянето на малайзийския пътнически самолет. Оценките на гореспоменатия разследващ сайт и тези на нидерландските власти съвпаднаха неслучайно: защото изпълняваха едни и същи директиви, дошли от САЩ: на всяка цена Русия да бъде обвинена за гибелта на пътниците в самолета, излетял от Амстердам и преминал във въздушното пространство на Украйна, въпреки боевете в югоизточната й част. Имам усещането, че Грозев се бои не толкова от руските служби, колкото от възможността да бъде ликвидиран от западните си чорбаджии, за да бъде стоварен още един грях на Владимир Путин. Неизвестно е защо търси защита от България, за която не е извършил нищо полезно. Той съзнава добре какво е направил, за да бъде обявен за издирване от руското МВР, но постъпва както крадеца във вица за магарето на Настрадин Ходжа. Признавайки пред кадията, че е извършил кражбата, той попитал: „Добре де, Ходжата никаква вина ли няма?“
Ако България все още я има, заслугата е на онези, които не са отлетели от нея като прелетни птици. Народ от прелетни птици няма. И не може да има. Има народ от врабчета, чиито сърца се пукат от студа тук, както се пука камък; които се борят за прашинките хляб и за падналия на пазара овес от конете, ечемик. Но които остават в България.
Полският поет Константи Галчински има прекрасно стихотворение за врабчовия народ. Последният стих в него е призив, който може да бъде отправен към нашите депутати:
…Обичайте, обичайте врабчето!
Обичайте го, дявол да ви вземе!...
