Националният литературен салон „Старинният файтон“ съвместно с Литературен клуб „Дамян П. Дамянов“ при Народно читалище „Николай Хайтов – 1936 г.“ организираха на 25 януари 2023 г. премиера на двутомника на Николай Хайтов „По Света. Неиздавани пътеписи“. Литературно-музикалната вечер се състоя в Салона на читалището и започна – очаквано – с родопски напеви в изпълнение (на каба гайда) на Славчо Димитров и Джамал Паликаров от „Гайдарска дружина“ при читалището.
Водещата проф. Искра Арсенова откри вечерта, като открои основните характеристики и особености на Хайтовите пътеписни книги. Д-р Елена Алекова представи двутомника, като проследи мястото му сред останалите пътеписни книги на писателя. (Словото й публикуваме отделно) Актьорът Пламен Павлов изпълни откъси от пътеписите „Пътуване из Югославия. През Македония и Черна гора до Адриатика“ и „Да видим какво става в Добрата Стара Англия“.
Всички си тръгнаха окрилени и с вяра в доброто бъдеще на България, щом ражда такива писатели като Николай Хайтов.
Докато две-три години светът си „събуваше“ страховете и караконджулите покрай натрапените вируси, пандемии, изолации, извънредни положения и какво ли не, един сборник на Николай Хайтов - „По Света. Неиздавани пътеписи“, се появи на бял свят – том 1 през 2020-а, том 2 през 2022-а. Дължим го на Фондация „Памет“ на Здравец Хайтов и на Любка Захариева, редактор и автор на предговора. Тази пътеписна книга е, подчертавам, ГОЛЯМОТО ЛИТЕРАТУРНО СЪБИТИЕ НА 2022 ГОДИНА! За съжаление, поради различни причини и обстоятелства и малкия тираж, томовете не са достояние на широка читателска аудитория. И въпреки че в случая двутомникът е отишъл до малцина, то, бихме казали, по-добре до малцина, отколкото без него. Защото дори в малък тираж пътеписната книга „По Света” е вече литературен факт, първопроходство, що се отнася до неиздаденото от писателя, направо разкош за любителите на първокласното четиво и по-специално – на сладкодумието Николай-Хайтово.
Написаното в Предговора на писателя е нещо като завещание – той не би искал тези пътеписи да останат в „тъмница”, а да бъдат „обнародвани”!
Но… да се върнем към пътеписите. Когато подхождаме към двутомника „По Света. Неиздавани пътеписи“, нека преди всичко отговорим на въпроса: защо Николай Хайтов има такава любов към пътеписите. Както сам изповядва, пътеписът го привличаше заради свободата, която дава при писането, заради това, че не задължава да се подчиняваш на сюжети, да се увличаш след образи, а дори позволява да вмъкваш в него всичко, което те осени, както в своя Предговор го е обозначил – „всяко хрумване, щастлива асоциация, случайно кацнала на перото идея и т.н.“. И най-главното, защото пътеписът му дава възможност да види СВОЯТА БЪЛГАРИЯ с други очи, от друга гледна точка, да я проучи и разбере от различен ъгъл, да я обикне по нов начин, отблизо и отдалече, и да усети дълбината й. Нейната. Но и своята. Защото отблизо обичаш видимото, а от далече – онова, което не с очи виждаш, а със сърце и с цялата необозримост на това, което си.
Любка Захариева подхваща и сбъдва голямото желание на писателя пътните му бележки да видят бял свят и не просто издава подготвения от него том 1 на „По Света. Неиздавани пътеписи“, но издирва, подрежда и подготвя за печат пътеписите от том 2. Да й благодарим, че дава и насоки на бъдещите ентусиасти как да издирят останалите непубликувани пътни бележки, визирайки дневниците на писателя и своите срещи-разговори с него или следвайки дирите на онова, което ни е оставил и завещал като архив. Защото научно-изследователската работа над Николай-Хайтовите пътеписни книги тепърва ще се разгръща. Пътеписецът Николай Хайтов чака своите бъдещи изследователи… А какви неподозирани богатства крие архивът на писателя, които тепърва ще се откриват! Завиждам на бъдещите читатели и се надявам да бъда един от тях! Словото на Николай Хайтов е светило! И то трябва да свети на всички! Независимо от оценките и действията днес и всякога срещу писателя от страна на ония, които не обичат светлината и искат да я потулят. Те не него не обичат, а светлината.
…Срамно ще е да сме могли да направим нещо за Николай Хайтов и да не сме го направили. Срамно ще е да сме имали неговото мощно слово и да сме го укрили по папки и чекмеджета, както е срамно да имаме светило, а да го държим под скрина!
…А ето, че два месеца преди да ни напусне е подготвил за издаване и дълго обмисляната си пътеписна книга „По Света”! За обхвата и темите на пътеписите от двутомника можем да съдим дори само по заглавията на отделните текстове – прегледайте съдържанието! А за отликата им от предходните му пътеписни книги - ето неговите думи пред Любка Захариева: „както са от майка родени“ (1990) или „в своята първозачатъчна форма, както са написани импровизирано, но затова пък спонтанно, докато впечатленията ми от пътуването са били горещи“ (1991). И същевременно - с рой очаквани и неочаквани асоциации, наблюдения … А ето какво е схващането на Николай Хайтов за пътеписите в процеса на обмислянето и работата си върху книгата „По Света”; в „Бегом през Сирия и Ливан“ четем: „Едно отклонение към пътеписите. Каква книга може да се получи от подобни на тия записки?... Това може да бъде една мозайка от впечатления, импресии, в есеистична форма, която да съдържа мислите и асоциациите, породени от прикосновението с един нов свят, една нова страна. Това е също един от начините за откриването на дадена страна“ (том 1, с. 70). Бих потвърдила, че тъкмо това е пътеписът – „мозайка от впечатления, импресии“, взрив от мисли и асоциации и внезапни прозрения за едно и друго, възникнали при срещата с новото. Историята, делникът или мистиката, мистерията на дадена страна е вторичното - онова, което придава на впечатленията цялостност, пълнота и ги превръща в познание.
Това именно е очарователното, защото така е постигната зашеметяващата сила на въздействието – все едно всичко се случва в този миг, пред очите ни... Същото, което усещаме, докато четем невероятните му „Диви разкази“. Има една картина в пътеписа „Впечатления от Турция, на път за митичната Троя“ например, която силно напомня за онова, което Гатю от разказа „Дърво без корен“ споделя за своята градинка на село. Докато пътуват от Ефес към гроба на Дева Мария, писателят рисува видяното (каква наблюдателност само!...), както той умее, никой друг: „Пътят – по заоблени невисоки баирчета и баирчини – води до гроба на Дева Мария. А от ляво и дясно – храсталак, обикновен и даже бодлив, но страшно разнообразен и цветен. Всяко храстче със собствен цвят от яснозелено до ръждивозелено, на места жълтото грее на петна или на ивици, или е поръсено. И всеки храст издава аромати, та се леят из планината миризмите храстови като река. Зашеметителна за глава приятна миризма. Пак си мисля – само за пчели! Да пият, да пият, да се не напият на мед и нектар. На това отгоре, тоя цветен гъсталак – претъпкан със славеи. Бре че славеи! Като запели, та се забравили. Кънти небето от сладките им песни. Ако не беше тая опустяла „шкода“ с хъркането си да заглушава тия песни, насладата нямаше да има край“ (том 2, с. 186).
Една особеност на Хайтовия пътепис - писателят фиксира непрестанни паралели между чуждото и нашето, между една и друга посетена страна, че и трета... Например в пътеписа „Пътуване из Югославия (през Македония и Черна гора до Адриатика)“ пише: „Охрид може би има нещо с АХРИДОС? И е много възможно. И двете са от гръцки произход. Ахридос се нарича Ахъчелебийската, Смолянската област. Това трябва да се провери!“ (том 2, 100). Подробности, които никой друг не би забелязал, но прихванати от всевиждащото и остро Николай-Хайтово оченце, както е в пътеписа „Да видим какво става в Добрата Стара Англия“: „И все пак, малко скучновато е, че няма изненади в английския пейзаж. Не е като в Родопите, зад всяка баирчина нови изгледи, неочаквани гледки; зад всеки камък потулени я долчинка, я рекичка (макар и каптирана)“ (том 2, с. 56). И по-нататък, докато наблюдава добре поддържаното, някак непоклатимо гробище на Торнтън, Йоркшър, родния град на Шарлот Бронте:
„Чудно гробище! Като мислех за нашите тревясали, буренясали „турски гробища“, с прогнили дървени кръстове – жал ми стана за мъртвите и особено за живите наши българи, които нямат капка историческо чувство, пиетет към прадедите. Нямаме го това чувство и към държавата, и към племето, и към нацията, и към историята. Няма го!!!“ (том 2, с. 63). Откъде тръгва – докъде стига! Невероятно... И още... Отпратки към миналото в съприкосновение с настоящето. Неочаквани изводи. Понякога – смразяващи... В пътеписа „Гърция днес – „демократия“ или „паракратия“ (Атина, Елевзин, Коринт, Мегара, Мистра и крайната цел – Спарта)“ например четем:
„Спарта не остави нищо на света освен зловещия спомен за своята военна диктатура и, в последна сметка, безцелна и безсмислена както за самите спартанци, така и за поколенията, за човечеството, защото спартанците не дадоха на човечеството нищо. А изкуството, което атиняните завещаха на човечеството, и сега дава своите плодове. То е маята на нашата съвременна цивилизация“ (том 2, с. 218). Не мога да пропусна невероятния му възпев на поезията в пътеписа „Впечатления от Турция, на път за митичната Троя“. Възпев? Грешка! То е ода. То е апотеоз: „...Троя е жалко грамадище, около десетина декара, но това грамадище е сътворило чрез силата на поезията цял един огромен и неумиращ свят. Има много по-големи развалини – и величествени храмове, и мраморни чудеса – по-нататък около Милет и Ефес, но най-много туристи се стичат тука, при това жалко грамадище спрямо тях, наречено ТРОЯ, защото то е най-живо! Защото до него се е докоснала с магическата си пръчка п о е з и я т а, вечно младата, вечно живата, вечно вълнуващата... Защото поезията, както нищо друго на света, има способността да пази своите герои вечно живи, да ги прави като богове – безсмъртни!“ (том 2, с. 170).
Никога поет не е говорил тъй за поезията, за нейната живителна и възкресителна сила: „Грандиозните здрави мраморни блокове и скални късове от гранит са натъркаляни по земята очупени и полуизчезнали и, речи го, не съществуват, а милите лъжи на Омир (милите очарователни лъжи на гениалния поет) са все така прясно живи и вълнуващи, както преди две-три хиляди години, когато са били за първи път изречени... защото поезията, изкуството са вечно млади и неумиращи. Защото са божествени и безсмъртни!“ (том 2, с. 171).
Заковал го е. Няма какво повече да се добави!
Имам навика да си отбелязвам, докато чета дадена книга, онова, което ми прави впечатление. В двата тома „По Света. Неиздавани пътеписи“ съм отбелязала почти всичко. Няма как да ги цитирам целите. Остава да ги прочетете в самота, наслаждавайки им се, откривайки заедно с Николай Хайтов всяка страна поотделно и дори някак интимно. И не само...
Надявам се, че новите представи, които ще добиете от пътните бележки на Николай Хайтов, ще ви провокират към пренареждане и ревизиране на вече известното във вашия собствен свят, ще нарушат спокойствието ви. Четете Николай Хайтов, за да се зареждате с надежда и с бъдеще.
