150 години от гибелта на Апостола на Свободата
„В бъдещето тъмно той гледаше ясно.” Ив. Вазов
Съдбата не е била твърде благосклонна спрямо нашия народ, отреждайки му тежки исторически изпитания и в миналото, и най-вече днес, когато станахме плячка на чужди, хищнически интереси. А което е още по-лошо, оказахме се на такова дередже не в резултат на някаква война, а благодарение на безпримерното съглашателство на собствената си корумпирана политическа каста. И днес на всеки що-годе здравомислещ човек му е все по-ясно, че и бъдещето не вещае нищо добро. И няма как да бъде иначе, докато и обществото, и държавата ни продължават да работят на празни обороти.
Добре е все пак, че в историческата ни памет все още присъстват личности като Васил Левски, до когото можем да се докоснем винаги, щом почувстваме необходимост от някакъв утешителен контрапункт на печалната действителност. Факт е, че не знаем къде е гробът на Левски. Ала нима това ни пречи всяка година да се покланяме пред неговия обелиск в София и пред паметника му в Карлово? А може би тук има и нещо символично.
Може би той няма нужда от гроб, защото се е съединил с цялата българска земя, която неуморните му нозе бяха обходили на шир и длъж. Слял се е с целокупната Родина и всичките нейни обитатели.
Всеки българин още от крехка ученическа възраст се докосва до образа на Левски, рецитирайки гениалната ода на Иван Вазов с нейната величествена риторика, съответстваща на мащабната фигура на Апостола.
Левски живее във всяко българско сърце и винаги можем да си го намерим там. Винаги можем да разчитаме на него както се разчита на близък човек, приятел, закрилник. Не само нашата представа за невероятната деятелност на Левски, но дори и самият му физически облик с тези сурови – вгледани не в нас, а в някакво грядуще – очи внушава строгост и едновременно привлича с магична сила.
От всички български исторически персонажи Левски в най-висша степен притежава чертите на Богочовека. Това осезаемо се долавя и в редица фрази и интонации на винаги могъщото му слово, каквото е то документирано в забележителните му писма. Така например, обръщайки се през 1871 г. към карловския чорбаджия Петко, той с убийствено спокойствие го уведомява, че ако не подпомогне с 25 турски лири каузата на революцията, няма да избегне близкото възмездие, защото: „Късо е времето за второ пришествие на Българско, дето козите и овцете ще се делят!” Във въображението на Левски революцията се отъждествява със Страшния съд, когато Бог ще съди и праведни, и грешни.
А пък вече заловен от турците, и в очакване на неизбежната смърт, сбогувайки се със своя възлюбен народ, Левски с пророчески тон го призовава да не губи вяра в крайната победа на правото дело: „На моето място има друг, но не се е явил още. Никой от вас да се не разпуща, работа вършете, не се плашете! Аз вече отивам, богу дух ще предам”. Фразата „На моето място има друг, но не се е явил още“ осезаемо се асоциира с евангелския текст, че Иоан не е светлината, а е пратен да свидетелства за светлината.
Могат да бъдат приведени много още примери за близостта на Левски до образа на Богочовека. И на този фон рязко се откроява фактът, че Светият синод на Българската православна църква никога не взе решение за канонизирането на Дякона. А може би така е по-добре! Причисляването на Левски към сонма на светците би го изравнило с хора, попаднали там според догматичните църковни критерии, би го съпоставило с мнозина. А Левски е уникален, н е с ъ п о с т а в и м като нравствено съвършенство и като мощен изблик на национална енергия.
Няма как да не забележим сходството между житието на Левски и това на Богочовека. Левски също скъсва с официалната църква, за да проповядва ново, спасително за своя народ учение, а неговата идеална държава също не е от този свят. Левски също е предаден и осъден на смърт не без участието на свои сънародници и е възкръснал за живот вечен в нашите сърца.
Не мога да не призная, че образът на Левски ме е следвал, да не кажа преследвал цял живот. Спомням си, че още в най-млада възраст си бях окачил на стената снимката на Левски, която, впрочем, и досега си е там. Винаги, щом я докосна с очи, изпитвам странно чувство за сигурност. По-късно ми хрумна стихотворение, започващо със строфата:
България за мене е страната,
където имам стая. В нея – книги,
портрет на Левски, карта на Европа.
И чаша ром, ако ми стане хладно.
Този мой интериор и досега не се е променил. Лошото е само, че днешната Европа не е същата като тогава. А сегашните ни политици, вместо да се взират по-често в образа на Левски, предпочитат да позират с неговия портрет зад гърба си, та белким им повярваме, че имат нещо общо с онази чиста и свята република, която той бе прогласил.
Щастлив е българинът, че е имал Левски. Не съм сигурен, че това ще му се случи втори път. Направо не е за вярване, че народът ни е успял да го излъчи от неизповедимите си недра. Ако съществува някакво б ъ л г а р с к о ч у д о, това е появата на Левски в нашето национално битие. За разлика от други народи, гордеещи се с различни дейци в различните области на своя исторически, обществено-политически и културен живот, за нас сякаш всичко се е концентрирало в една-единствена личност, която е своего рода сбор от национални добродетели до такава степен, че никой не е дръзнал да се сравнява или съпоставя с него. Няма обществена прослойка – от масовия, битовия българин до изтънчения интелигент – в която някой да е отронил лоша дума за него. Никоя идеология – дясна, лява и всякаква – не се е осмелила да го критикува, нито пък да оспорва неговото място в българската история. За разлика от Ботев, за когото някога спореха дали е комунист или анархист, Левски е извън всяка полемика от подобен род, както никой друг политически деец. Той е божествено невъзмутим като природно явление. Всичко това придава особена магнетичност на Левски – боеца от Легията на Раковски, байрактара на Панайот-Хитовата чета, героя, апостола, конспиратора организатор на всенародна революция, създателя на идеята за чиста и свята република, каквато ние и до днес не сме осъществили.
Четейки писмата на Апостола, поразени сме от всеобхватното познаване на нашенската действителност и заедно с това се докосваме до благородно обусловена контрастност на емоциите и рядко срещано върховенство на волята. Налице е трогателна загриженост за участта на сиромасите, желязна непримиримост към отоманските поробители и не по-малка непримиримост спрямо безропотното покорство на поробените. Душевността на Левски е сложна и неординерна, особено когато изключителни обстоятелства налагат да се вземат бързи решения, какъвто е случаят с убийството на чирака на Денчо Халача. Левски искрено се разкайва за стореното, но същевременно е твърдо убеден, че не е могъл да постъпи иначе. И може би затова толкова подробно описва цялата история в писмо до Каравелов.
С удивителна, дълбоко мотивирана интуиция Левски се стреми всичко да прозре, да предусети, да предвиди, за да може предварително да вземе нужните мерки. Писмата му до съратници, помощници и членове на БРЦК изобилстват със съвети, внушения, предупреждения и дори заплахи. Целта е една – да се осигури успеха на всенародното дело. Само два примера. В писмо до Данаил Попов от 11 април 1871 г. той му напомня, че „играем с живота на 7 милиона българи”. А окръжното му до членовете на революционните комитети от 25 октомври 1872 г. започва със заповедта: „Внимателно бързайте!”
Истински пророк, уви, се оказва Левски и досежно съдбата на тленните си останки. Когато навръх Великден 1864 г. Дякона хвърля расото, занася отрязаните си коси на майка си с думите: „Вземи косата ми, та я скрий в сандъка си, защото аз се отделям от тебе, и кога чуеш, че съм загинал, да я извадиш, за да се опее и погребе вместо мене, защото може би ще остана неопян и непогребан”. Прочее, косите на Левски се съхраняват в Етнографския музей, вместо да се положат в специален реликварий, поставен на някакво по-видно място. Като не можахме да осъществим чистата му и свята република, да изпълним поне предсмъртния му завет.
Величието на Левски е в удивителната монолитност, неделимост на неговите идеи, личност, дело. Той ратува за това – подготвяната от него революция да реши всичките – и социални, и национални – проблеми на българското битие. Борбата за освобождаване от отоманския поробител е необходимо да се обвърже с бъдещото устройство на свободната българска държава, където, освен всичко друго, всички народности, включително и турската, ще бъдат равноправни. (И как иначе, след като ще обитават една и съща територия?)
Левски не разделя двете задачи, а ги обединява в обща революционна стратегия, защото смята, че такава стратегия ще бъде по-ефективна. В писмо до Филип Тотю от 15 април 1871 г. той се надява Русия да подпомогне справедливата кауза на нашето освобождение, ала по повод на руския император казва: „Дай боже да помогне и да подпише бар за нашата република, ако техните републиканци гони и наказва до смърт”. Тук, освен типичната за стила на Левски ирония, ясно се вижда, че за него никак не е маловажен въпросът за съдбата на нашата държава след евентуалното й освобождаване.
А пък има и нещо друго, на което, струва ми се, досега не е обръщано нужното внимание. В своя проекто-устав на БРЦК от 29 септември 1871 г. Левски предвижда и Наказателен закон за бъдещата българска държава, според който: „Ако някой презре и отхвърли предначертаната система „демократска република” и състави партии за деспотско-тиранска или конституционна система, то и такива ще се считат за неприятели на отечеството и ще се наказват със смърт”. (Думите са подчертани от Левски! – П. В.)
Четейки тези редове, следва да се запитаме дали Левски, като отхвърля монархията и изобщо всяко авторитарно управление, не е искал да ни опази и от разврата на многопартийността, респективно от кухото лицемерно витийство на парламентаризма, на което доста се наслушахме и нагледахме напоследък. Прословутата парламентарна демокрация да не би да е някаква „свещена крава”, та да не смеем да я пипаме и обсъждаме? А може пък Левски да е съзирал в бъдещето и неща по-добри от тия, дето ни се случиха...
Писмовното наследство на Левски има щастливата съдба да бъде своевременно издирено и публикувано от един всеотдаен историограф като Димитър Т. Страшимиров. Без неговия издаден през 1929 г. двутомник нямаше да са възможни никакви научни изследвания за Левски, като тези на Ив. Клинчаров, Н. Станев, Хр. Гандев, Ал. Бурмов.
Спомням си книгата на английската писателка Мерсия Макдермот „Апостолът на свободата” (1971 г.), която силно ни впечатли като опит за по-плътно художествено пресъздаване на живия образ на Левски. Не са много случаите, когато един чужденец така дълбоко се вживява в съдбата на личности от българската история. Впоследствие М. Макдермот написа хубави книги за Гоце Делчев, Яне Сандански, Димитър Благоев.
През 1973 г. книгата на Николай Генчев „Левски, революцията и бъдещият свят” обогати, в истинския смисъл на тази дума, нашата историография, защото критично анализира и мащабно обобщи проблема за ролята и мястото на Левски в идейно-политическото развитие на българското общество. Публикувах кратка рецензия за книгата на проф. Н. Генчев и това стана повод да се запозная с нейния автор и да бъдем приятели много години.
Имах щастието да се запозная с живеещия в Пазарджик Бочо Загорски – внук сестриник на Левски, сиреч внук на сестра му Яна. Роден през 1880 година, той е участник в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. След Ньойския договор е принудително уволнен в запаса с чин подполковник. Дълги години, за да се подпомага финансово, обикаля страната с популярни беседи за своя велик предтеча.
Именно Бочо Загорски е човекът съхранил кичура коса на Левски. Къдрица от него бе подарил на проф. Н. Генчев, който го носеше в портфейла си и охотно го показваше на всеки поискал да зърне тази реликва.
С Бочо Загорски се виждахме често и в Пазарджик, и в София. Беше с военна стойка, сладкодумен и енергичен въпреки патриаршеската си възраст. Три години преди да почине, през октомври 1973 година, направихме си с него една обща снимка, която ползвам се от случая да публикувам. А в заключение ще кажа, че съм щастлив задето се запознах с Бочо Загорски и, тъй да се каже, се докоснах до столетното ехо на една национална легенда.
