Един от анализаторите през годините на прехода, студент в началото му, Тони Николов, в есето си „89-а и надеждите ни”, сякаш ни въвежда в темата „За еуфорията и мечтите на моето поколение спрямо вълнението, но и скепцизма на по-възрастните, преживели попарените надежди на предишни разочарования”. Цитира британския историк Тимоти Гартън Аш, който нарича 89-а „Annus mirabilis”, „Година на чудесата” и изковава едно хибридно словосъчетание „рефолюции”, за да изясни спецификата на тогавашните „нежни революции” в Източна Европа – реформи отгоре, предизвикани от натиска за революции отдолу. По-нататък Николов продължава: „Когато европейската идея отдавна не е в „медения си месец” и логично идва времето на питания като това: наивни ли бяхме през 89-а? И глупави ли бяхме тогава?” Размишлявайки по темата, авторът продължава с изясняване на интересуващите ни отговори: „Защо преходът към демокрация се оказа така болезнен и кои бяха основните му грешки? Бяхме ли в края на 89-а наивни мечтатели, въобразили си като съвсем близък края на историята в „обетованата земя” на либералната демокрация? И откъде идва днешното ни усещане за посегателство върху постижения, които смятахме за необратими?”… „Сиреч, дали след криволиците на прехода не ни грози опасността да се озовем на „по-лошото място”. (Николов, Т. „89-а и надеждите ни”, сп. „Култура”, март 2019, с. 1,3).
У нас през целия период на т.нар „преход”, сме свидетели на многобройни не само различни, но и противоречиви
опити за дефиниции на феномена „преход”.
Според едни той е „лицемерие и егоизъм” (Николай Шопов), според проф. Йордан Йотов „Контрареволюция”, „Вратите на Второто робство” (Минчо Минчев), „Обезкостяване на България” (Валентин Георгиев), „Мечтаното и толкова кресливо викано по митингите европейско бъдеще е баналното настояще” (Панко Анчев), „Мазохизъм” (Валентин Караманчев) и др. Някои от „първоапостолите” на началните стъпки, според логиката на настъпващото разложение, дори не можаха да се научат да произнесат неговото истинско наименование и докрай говореха за „риформи” вместо „реформи” (Д. Луджев).
Устойчивата тенденция в задълбочаването на отрицателните оценки на резултатите от прехода сред все по-широки кръгове от населението на страната, се изразява чрез все по-честото поставяне на множество въпроси: може ли да се определи като цел на живота, когато историческото движение е в посока, обратна на човешкото добруване; какъв преход от тоталитаризъм към демокрация е постоянно нарастващата престъпност, застрашената и почти унищожена сигурност на живота, честта и имота на гражданите; непрекъснато разширяващата се бездна между бедността и богатството; постепенното заменяне на властта на народа (демокрация) с властта на олигархията, която узурпира всички етажи на социалното управление; безпардонното пренебрегване на народната воля? Все по-често се повтаря, че всичко това е резултат от намесата на световния капитал, който открито се противопоставя на идеята за националната държава и се поощряват нейното разпадане на етнически и религиозни, локални културни образци, които вместо да служат на многообразието на националната култура, се използват за противопоставяне на техните носители, обособявайки ги чрез възраждане на племенното съзнание.
След 30 години „преход”
един талантлив анализатор успява по великолепен начин да формулира типичните антиномии на този драматичен период от най-новата българска история. Изкушавам се да приложа тук някои от тях:
Не искахме да бъдем република на СССР, за да станем щат на САЩ;
Отхвърлихме член първи от Конституцията, който определяше ръководната роля на партията, за да приемем, че ръководната роля е на олигархията, едрите капиталисти и на всички, които имат пари, много пари;
Отказахме се от плановото стопанство… и днес пазарната икономика наложи да внасяме от чужбина мултинационалните компании, наложили своя монопол;
Върнахме си земята и частната собственост, за да унищожим селското стопанство и да закрием работещите предприятия;
Отрекохме държавната собственост и повярвахме в частната инициатива и работим от ранна утрин до късен здрач на по две-три места, за да нахраним децата си;
Отрекохме панелките, за да реституираме всичко, което може да се реституира. Застроихме всяко зелено парченце земя в градовете. Разграбихме парковете, унищожихме детските площадки;
Отказахме се от „комунистическите придобивки” и днес работодателите ни третират като роби, нарушавайки Кодекса на труда. Малцина от нас ще доживеят до пенсия, а ако доживеем, мизерията бързо ще ни погуби;
Отрекохме се от безплатното здравеопазване и образование… и днес мрем като мухи, ако нямаме пари да си платим скъпото лечение. Качествено образование получават тези деца, чиито родители имат финансова възможност да го осигурят;
Премахнахме цензурата, за да наложим икономическата цензура;
Отрекохме идеалите за човешко равенство и братство и един по-добър и хубав живот и ги заменихме за алчност, цинизъм, егоизъм. И по този начин загубихме свободата си. (Бойчев, Борислав „Да загубиш свободата си за 25 години”… - в-к „Дума”, 14 ноември 2014, с. 12).
Тези антиномии не изчерпват пълния им списък. Много от тях се съдържат в публикациите на видни български учени и писатели от различно време, формулирани по различен начин. Отделянето им и обособяването им като ясно изразени антиномии има преди всичко политическа стойност. При добронамереност и искрено желание да ги преодоляваме постепенно, изтъкването и реализирането им би имало значение като предупреждение за евентуални последици от тяхното по-нататъшно задълбочаване.
Мрачната картина, предизвикана от прехода
през последните тридесет години, има своите корени в редица вътрешни фактори, които продължават да заемат все по-малко място в анализите на този исторически феномен. Едва сега, след 33 години от началото на прехода, шефът на Института за пазарна икономика доц. Красен Станчев поставя въпроса „Преходът щеше да е по-добър, ако хората бяха други”. Това, което твърди той в интервюто на Анна Сапунова с него, се отнася в по-малка степен до въпроса, който ни интересува. Въпреки това, посочените „грешки”, както за цялата социалистическа общност начело със СССР, са валидни и за нашата страна (Станчев, Кр. „Преходът щеше да е по-добър, ако хората бяха други.” – „Златни години”, 13 ноември 2020, с. 13). Задълбочен анализ на причините, довели до необходимостта от по-нататъшно усъвършенстване на социалистическата обществено-икономическа, политическа и духовно-идеологическа система, се съдържа и в Поверителното писмо ”СЪОБРАЖЕНИЯ – Тезис” на Тодор Живков от 18 юни 1985 г. до Михаил Горбачов. Първият партиен и държавен ръководител подчертава в него, че за 45 години след Втората световна война, поради грешки от субективен и обективен характер, „новата обществена система не успява да разкрие своите вътрешно присъщи предимства пред капитализма”. Живков определя състоянието й като тревожно. Особено важна е неговата констатация, че „Реалният социализъм постепенно започва да губи своята привлекателност за европейските и за други комунистически партии. Много от тях се лутат в намирането на верен път, търсят „еврокомунистически”, „демократически”, „плуралистичен”, „пазарен” и т.н. модел на социализма, а по същество се свличат на социалдеморатически позиции. С това те губят влиянието си сред работническата класа, а още повече – сред революционно настроената младеж”. (Живков, Т. „Поверително писмо до Михаил Горбачов”. Сп. „Проблеми на културата”. 74/2017, с. 113-129). В същия брой на посоченото по-горе списание е публикувана статия от журналистката Петя Паликрушева под заглавие „Какво изгубихме с края на социализма” (с. 133 -140).
В търсене верния отговор разумът
все по-властно настоява човечеството да прогледне за последиците от амбициите на „Monarchia Universalis” (световна монархия), която от времето на Карл V през XV век мечтае за една могъща световна олигархия, осъществяваща икономическа, геополитическа и културна експанзия в Новия свят. От средата на ХХ век САЩ са обладани от същата налудничава амбиция, вече насочена към световно господство. Новата амбиция се налага чрез формулата „Американска глобална стратегия“, която съдържа трите лица на глобалното зло: смърт на националните държави, обезличаване на националната идентичност и ликвидиране на държавния суверенитет на народите, поставени в колониална зависимост, за да бъдат обречени на дълбока пропаст между богатството и бедността като най-ярка проява на социална несправедливост и тотална корупция. На мястото на религията като обединяваща духовна сила в миналото, днес е поставен нейният политически еквивалент – неолибералната идеология. В основата й са политическите и финансовите интереси на едно малцинство от 1%, което разполага с 80% от световното богатство, представена като демокрация. Ф. М. Платнър, например, пише, че това е свят, в който има само един господстващ принцип на политическа легитимация – демокрацията и само една свръхсила – Съединените щати. (Платнър, Ф. М. „Демократичният момент”. - „Спектър“ № 79, 1992.) Збигнев Бжежински също подчертава, че крайната цел на американския глобализъм е „позицията на Америка на единствената и фактически първата действителна глобална сила, в която американците виждат предопределена съдба.“ (Бжежински, Зб. „Голямата шахматна дъска. Американското превъзходство и неговите геополитически императиви”. С., 1997, с. 7, 19) И двамата автори са убедени, че „понастоящем тази безпрецедентна американска глобална хегемония е без конкуренция”. (пак там, с. 38) Харвардският професор Самуел Хънтингтън е още по-ясен: „Един свят, лишен от върховенството на Съединените щати, ще бъде свят с повече насилия и безредици, с по-малко демокрация и икономически растеж. Продължителният международен превес на Съединените щати е основополагащ за благоденствието и сигурността на американците и за бъдещето на свободата, демокрацията, отворената икономика и международния световен ред”. (По Бжежински, Зб. Цит. Съч. С. 85)
Збигнев Бжежински разкрива и връзката между американската глобална стратегия и идеята за единна Европа, която се използва за прикритие пред наивните политици в света. Главната цел на Америка, пише той, е да се изгради „една Европа“, основаваща се на френско-германското сътрудничество, една жизнеспособна Европа, свързана със Съединените щати и разширяваща обсега на своята демократична международна система на сътрудничество, от която толкова зависи ефикасното упражняване на американското глобално превъзходство.“ (Бжежински, Зб. Цит. Съч., с. 85) След разпадането на „съветския блок“ осъществяването на тази глобална стратегия има за
главно препятствие пред себе си националната идеология,
основана на националната идентичност, националният характер, националният дух и националната държава, която гарантира националния суверенитет. Ето защо от самото начало нахлуването на неолибералната идеология в страните от бившия „източен блок“ бе свързано с обявяването на националната идея и стремежа към национална идентичност като главна опасност за либералната демокрация. В името на тази „демокрация“ от народите се изисква да се откажат от националната идея, от правото си да отстояват своята национална независимост и суверенитет, своята национална идентичност, своите национални интереси.
Озадачаващото в случая е сляпата покорност на управляващия елит в редица постсоциалистически държави. С малки изключения (Русия, Унгария, Сърбия и др.) Почти всички държавни мъже с изумително старание напълно безкритично припяват на идеологическите внушения на новите си господари от Запад, дори с голяма доза престараване, като обявяват всяка проява на национално достойнство за ксенофобия, шовинизъм, нацизъм и преследват истинските патриоти. Кокошата слепота на самозабрава им пречи да видят как на Запад – Западна Европа и САЩ, расизмът се въздига във висш принцип на тяхната демокрация, под прикритието на „националните интиреси“, които те са длъжни да защитават в другия свят на света.
Малцина са хората с будна съвест, които разбират, че историята опровергава внушенията за бързото изчезване на нациите в наши дни, че те представляват остатъчно явление. Историята е категорична: една държава може да бъде разрушена със сила, но нацията – не. Съвсем очевидно е, че в бъдеще нацията ще се утвърди като устойчив социокултурен еквивалент на гражданското общество, а националната държава – като фактор за цялостна реализация на социалната справедливост.
В същото време, в редица страни, включително и в България, политическата кохорта от десетки партии и политически движения не забелязва как всички те, чрез ръководното си тяло, са въвлечени в машината на националното обезличаване. Не случайно навсякъде, където САЩ, ЕС и НАТО успяват да въвлекат в усилията си политическия елит на дадена страна, този елит без проблемно съумява да създаде в съответната страна, един свят без национална идентичност, без суверенитет и национални идеали.
Плодовете на този парадокс
чувстваме и ние, българите, вече три десетилетия. Събитията в Грузия, Сърбия, Украйна, Венецуела, напоследък и в Беларус, и в почти всички бивши социалистически страни в Източна Европа, по категоричен начин потвърждават основателността на въпроса: Това краят на света ли е или е краят на една ирационална цивилизация, утвърдена в развитите капиталистически страни от Западна Европа и САЩ, които за да запазят и разпространят своето господстващо положение в целия свят, тласкат човечеството към апокалипсис?!
Не остава място за съмнение, че т.нар. „преход” носи за милионите онеправдани и станали жертви на ненаситната алчност на едно малко малцинство, състоящо се от милиардери от световната финансова олигархия и създадените по техен образ и подобие регионални и местни мутри и мафиоти, лишени от човешко и национално достойснтво, от чувство за национални интереси и продажни безродници, готови да разпродадат и разграбят създаваните от поколенията материални и духовни богатства, в името на хуманизма и социална справедливост, за всеки човек. Тази античовешка и водеща народите към тотална разруха система, предизвиква разочарование от настоящето и носталгия по времето, когато с колективния си съзидателен труд и братска солидарност живееха с чувството за бъдещето, което искаха да завещаят на идните поколения.
Забележително е колко мъдро и разбираемо за страдащите от пороците на капитализма звучат думите на Папа Франциск I: „Осъзнаваме ли, че нещо е объркано, след като се водят толкова много безсмислени войни и актове на насилие и братоубийство пред нашия поглед? Осъзнаваме ли, че нещо е сгрешено, щом на почвата, водата, въздуха и живите твари в нашия свят, тече постоянна заплаха? Осъзнаваме ли, че нещо в този свят е сбъркано, след като има толкова много земеделци без земя, толкова много семейства без домове, толкова много работници без права, толкова много хора, чието достойнство не се зачита?” (Папа Франциск I, „Трябва да променим системата” - сп. „Понеделник“, 5/6 2015, с 45).
Всъщност
корените на тоталната разруха на духа и дълбоката криза
на съвременната цивилизация, е резултат от историческата несъстоятелност на капитализма, донесъл научно-техническия прогрес, който в същото време го обрича на най-големия парадокс на всички времена, когато изобилието ражда мизерия, изкопавайки невиждана досега пропаст между богатството на незначително малцинство и бедността на огромно мнозинство от населението. Така той се оказва цивилизация на безумното потребителство, на алчността и егоцентризма на хора, които живеят на гърба на милиони онеправдани, потиснати и експлоатирани; цивилизация на изтощаване на природата и нейните ресурси. Поради това, по своята най-дълбока същност, тя е обречена.
Социализмът не успя да осъществи основния си принцип на социална справедливост и благоденствие на мнозинството. Вместо това създаде карикатура на една велика идея, която трябва да се възроди в своята автентичност.
Човечеството е изправено пред екзистенциален избор.
Този избор е свързан с радикална промяна на отношението към природата и обществото, към света, в който живеем, към планетата, която е нашият общ дом. От средата на ХХ век, този избор е насочен към идеята за устойчиво развитие. От началото на ХХI век тя се превръща в неумолимо интелектуално, морално и екзистенциално предизвикателство за хуманистичните идеали на културата. То завладява милиони хора по света. В крайна сметка умът на мислещото човечество, очарован от величието на тази мащабна и уникална по своята дързост идея, я въздига в светъл идеал, осъществим в обозримо бъдеще, в ново хуманистично верую. Очевиден е стремежът за конструиране на система от идеи, въздигнати в ранг на ценности, изразяващи жизнените интереси на днешните и утрешните поколения.
Замисляйки се върху всичко това, здравият разум с тревога констатира, че България все още остава извън ритъма на глобалните процеси в съвременния свят, продължавайки да се примирява с летаргичната периферия, където обладани от своите тесногръди и егоцентрични грижи политици се чувстват все по-удобно и по-комфортно. Време е да се пробудим и да осъзнаем, че светът навлиза във фаза на революционни бури за решителна битка, за да настъпи най-после дълговечното въжделение на поколенията.
На 7.12.2019 г. в София се състоя международен и национален протест „Спаси семейството, защити децата!” организиран от Сдружение РОД и Национална група Родители обединени за децата (НГ-РОД), наброяваща вече 209 083 членове от цялата страна. Протестът бе срещу ранното детско сексуално обучение в училищата и детските градини, социалното и медицинско отвличане, детското правосъдие, разрушаване на българското семейство, на християнските ценности, срещу антисемейните политики, неправомерното отнемане на деца по несъстоятелни причини, срещу GREVIO - орган за изпълнение на Истанбулската конвенция, срещу Вarnevernet - норвежкият модела за социални услуги, срещу задължителна и принудителна социална услуга за отнемане на деца от родители и продажбата им на наши и чуждестранни осиновители, срещу Закона за социалните услуги и антидетските и антисемейните промени в законодателството, приети от правителството на България, както и за категоричната им отмяна.
На протеста присъстваха хора от всички локални групи на РОД: София, Пловдив, Асеновград, Пазарджик, Кърджали, Бургас, Благоевград, Дупница, Ямбол, Гоце Делчев, Русе, Велико Търново, Хасково Стара Загора... и мн. други, а на протеста във Варна взеха участие предимно хора от региона и Добрич.
Да защитят децата и семействата си от ръцете на социалните служби, от антисемейните политики, налагани от правителствата по света, се включиха и протестиращи от Норвегия, Испания, Германия, Австрия, Армения, Швейцария, Литва, Дания, Нова Зеландия, Хавай.
В София призивът събра хиляди родители, деца, баби и дядовци, организации, недоволни граждани, на площада пред Националния дворец на културата. Водещ и организатор на събитието бе Иван Вълков от сдружение РОД, юрист, баща на 4 деца, който откри протеста с думите: “Ние сме като опълченците на Шипка. На върха. Заобиколени отвсякъде. И нагоре няма накъде. И назад няма накъде. Зад нас са само нашите деца. За тях ние ще стоим докрай! До последно! (...) Братя и сестри, българи, като християни нека да отворим Свещеното писание и да се помолим с молитвата Отче наш, защото ако търсим съюзници на Запад, на Изток, на Север и на Юг, не знам кой ще ни помогне. И да търсим видни личности, които да се застъпят за децата ни – не ги видяхме досега. Тези, които са загрижени, са тук, сред нас. (...) За да поведем успешна война срещу джендър-идеологията, срещу джендър-религията, днес трябва да направим съюз и завет с Бога. Тогава Той ще ни защити и ще ни помогне...“
Цялото множество на площада, изречение по изречение, повтори Божията молитва, а след това пя националния химн на България „Мила Родино“. Думата взе адвокат Шейтанов, съпредседател на сдружение РОД. (Част от словото му поместваме отделно).
След вълнуващото слово на адвокат Шейтанов, под звуците на химна на национална група РОД, шествието потегли по бул. „Витоша“ към църквата „Св. Неделя“, Министерски съвет и се спря пред Парламента. Когато многохилядният народ преминаваше край църквата „Света Неделя“, забиха камбаните на православния храм като израз на пълна съпричастност и подкрепа на Българската православна църква към родолюбивата съпротива на българите за запазване на християнските ценности и българските семейни традиции.
Пред Парламента, един след друг говориха родители, представители на РОД от други градове на страната, както и редови участници в протестите. Главните мотиви на ораторите се обединяваха около пълната решимост да продължат протестите дори ако представители на властта все пак рашат да вземат участие в един действен диалог по въпросите, които ги вълнуват.
Протестиращите декларираха категоричната си решимост да се борят за отмяна на антидетските и антисемейни закони, приети безразсъдно или под натиск от народните представители на 22 март т.г. в угода на чужди интереси. „България няма деца за продан“ и „Долу ръцете от нашите деца“ скандираха участниците в митинга и този възглас побираше голямата тревога и могъщата сила на един народ, който за децата си винаги е бил решен на всичко.
Протестът приключи към 15,30 ч. с химна на България и „На многая лета“ в изпълнение на Борис Христов.
|
Без Иван Вазов няма история, няма България
Появата на писател като Иван Вазов е възможно единствено в литература, която е осъзнала съдбовното си предназначение да бъде изразителка на формиращата се и утвърждаваща се нация и да заслужи ново отношение към себе си в националното общество. Необходимо е нацията и обществото да са достигнали до определена степен на зрелост, за да са способни да се организират по нов начин и да заемат отреденото им място в семейството на другите нации в Европа и света. Вазов е продукт на огромната национална енергия, която преобразява историята.
Такъв писател се ражда в различните нации по различно време в зависимост от това кога всяка от тях достига до равнището, отвъд което започва новото й летоброене и се превръща в строител на своя собствен живот. Необходими са много натрупвания в националното съзнание и културата й. Най-важното е езикът да е придобил възможности, чрез които да изобразява и изразява сложни чувства, мисли, настроения във всичките им нюанси и степени. Тогава този писател става главният изразител на националния ум, душа, начин на мислене, съзнание. Той се превръща в нейното „всичко“, за да я обезсмърти в словото и чрез словото си.
От „История славяноболгарская“ на преп. Паисий Хилендарски до Иван Вазов има малко повече от един век, през който българската литература търпеливо се подготвя за своето ново служение, преодолява Средновековието и средновековното съзнание, създава нови думи и напълно нов книжовен език, излиза от богослужението и приема нови форми на своето битие; тя разнообразява жанровата си система, променя тематиката и проблематиката си, въвежда нов тип персонаж, когато описва и изразява, включва се в обществения живот и заема главното място в него.
Литературата се превръща във водач на народа в борбите му за национално освобождение и възстановяване на независимата и свободна българска държава. През този век тя ражда велики писатели от ранга на св. Софроний Врачански, архм. Неофит Бозвели, Георги С. Раковски, Найден Геров, Добри Чинтулов, Петко Р. Славейков, Любен Каравелов, Христо Ботев, чрез които превръща новобългарския език в могъщ литературен език, способен да бъде носител на Истината.
Тогава чак се появява Иван Вазов! Появява се, за да стане вечният български писател на всички поколения и епохи, и техен най-могъщ и верен изразител. Без Иван Вазов българската нация вече не е в състояние да съществува. Без него тя ще рухне и ще загине.
Иван Вазов има самосъзнанието, че е национален писател и това именно определя и житейското и политическото му поведение. Във времето, когато живее и твори, литературата трудно се отделя от живота и писателят няма как да се ограничи в творческата си дейност, без да участва малко или много активно в обществено-политическия живот. По време на революционните борби той е революционер; после е политик и държавник. Двете негови ипостаси, които принадлежат на една и съща природа, го характеризират еднакво точно и изразително, защото сам той не може да се раздели и изтъкне едното си лице за сметка на другото. Макар че Вазов не е революционер като Любен Каравелов или Христо Ботев. Дори не и като Петко Р. Славейков. Той принадлежи на революцията единствено чрез словото си, което свидетелства за нея и я изразява пълно и вярно. Такъв е духът на времето, в което приключва формирането на нацията и се учредява и устройва държавата. Едни и същи хора започват и довършват обществените дела, на които са се посветили изцяло и без остатък.
Писателят обаче е обществено значима личност, ползваща се в огромно уважение и доверие, благодарение на словото си, но и на усилията си практически да прилага това, за което пише в творбите си. Когато писателят е от ранга на Иван Вазов, неговата политическа дейност придобива нови измерения и значимост. Той внася нужното благородство и морал в политиката и придава на държавата друг облик, превръща я в държава на народа, а не на една или друга класа.
Иван Вазов обаче не е обикновен писател и творческата му енергия се въплъщава не само в писането на литературни творби, а и в практически дела, в това число и в управлението на страната и обществото.
В идеалното си съчетание това се проявява, когато литературата заема високо място в обществената йерархия, на нея й вярват, защото знаят, че тя не е измислица, а пресъздаване на реалността. Но такова място в подобна йерархия литературата придобива единствено в колективистичния тип общество. Това е обществото, чийто изобразител, свидетел и изразител е Иван Вазов.
Още в първите си две книги „Пряпорец и гусла“ (1876) и „Тъгите на България“ (1877) Вазов поставя темите и сюжетите, които по-късно ще развива, обогатява и ще намери зрели решения. Главният акцент в тях, а и в цялото му творчество, е тезата, че всичко българско и родно е хубаво, добро, красиво, нравствено, величаво, осенено от Божията благодат. Дори и природа! А може би най-вече природата. Нейната прелест е вдъхновяваща, защото е българска природа. Въздухът е свеж, цветята са ароматни, момичета са прекрасни, просто защото принадлежат на България. Романтичният идеал на Вазов е с подчертан националистичен характер.
Заедно с лирико-романтичните теми и сюжети Иван Вазов пресъздава драматичния и сложен обществен български живот. Народът е впримчен в робство, страда и се изпълва с гняв и непримиримост, за да отхвърли тиранията и извоюва своето преобразено отечество. Поетът възхвалява народния подвиг, откроява героизма и себеотрицанието на българите, с които те са заслужили свободата си, дошла с любовта и саможертвата на руските войници.
Политическата свобода има своите измерения и нравствени основи. В борбата за нейното извоюване личността проявява най-добрите си качества, които са присъщи и на целия народ. Те са изконно български. Най-важното от тях е героизмът. Българският героизъм е пословичен. И като такъв той е вече и обществено-естетически проблем, преобразен исторически, получаващ ново звучене и смисъл в буржоазната епоха. И е от изключително значение в поезията, прозата и драматургията на Иван Вазов.
Българската литература не само достоверно свидетелства за процесите в обществото, но и активно участва в усилията му да се самосъхрани и консолидира. Тя изразява и обратните настроения, като показва вътрешните му противоречия, унинието и обезверяването на хората. Така тя реално служи на нацията, а не на определени класи и съсловия.
У нея няма партийно-политически пристрастия, въпреки че писателите не са безразлични към политическите борби. Литературата, чрез своите високи образци, обективно отразява и изразява онова, което протича в обществото; тя е свидетелството за неговото здраве или боледуване. Това много ясно се вижда от творчеството на Иван Вазов.
Ние с право наричаме Вазов „нашето всичко”, както руският критик и писател Аполон Григориев е определил значението на А. С. Пушкин, защото е олицетворението на българската нация и чрез цялото си творчество е изразил нейния дух, същност и начин на мислене. Но именно защото е „нашето всичко”, т.е. национален писател, а не писател на определена тема или на един отрязък от времето, а още по-малко на някоя отделна класа или социална група, Иван Вазов е типичен носител и изразител на буржоазно съзнание. Той завършва процеса на секуларизация, започнат от Възраждането, и утвърждава окончателно системата от буржоазни нравствени ценности. Вазов е напълно „модерен човек”, т.е. светска личност, реалист и буржоа, за когото човекът е господар на себе си и творец на съдбата си. У него няма нищо средновековно и дори патриархално, макар все още в литературознанието да битува тезата, че показвал предимно патриархалния, т.е. средновековния, не-буржоазния бит на българите, че самият той бил патриархално устроен човек. Може би е по-точно да кажем, че с Иван Вазов завършва първият етап от развитието на буржоазното общество и, че той е първият наш типичен „бюргер”. У него съжителстват едновременно болката за ставащото и съпротивата срещу започналия упадък. Той все още е „универсален човек”, човек на трудно удържаната пълнота и хармония на битието, което вече е наранено и пропукано.
У Иван Вазов всичко е неотделимо едно от друго. Не може да се каже, че той е само поет или само разказвач, или драматург, или публицист, или романист, или литературен критик. Защото е всичко това заедно, събрано в една личност и в едно слово. И във всеки един жанр той е безспорен майстор, класик от най-висок ранг. Появата на гений като Вазов е знак, че обществената енергия се е насочила към качествено преобразуване на обществото в осъзнаващ се творец на историята. Такива автори се появяват в края на Възраждането, за да го изчерпят и, за да поставят литературата и изкуството върху нови естетически принципи.
В прозата се открояват по-отчетливо и особеностите на Вазовия свят. Прозата дава възможност да се изваят характери, да се проследява движението на идеите и да се развиват сюжетите, в които се проявяват героите на новото време.
Като изключим „Под игото“ и историческите повести и романи, в почти всички прозаични творби се оглежда и изобразява повече светът на след-Вазовата епоха – става дума за сюжетите, не за подхода и оценката на времето. Вазов премина към белетристика след поезията, когато в българското общество настъпват сериозни промени, когато духът на Възраждането се изражда в досаден спомен. Гледната точка на Иван Вазов е важна и особено показателна за развоя на обществените настроения и за дълбоките социални изменения. Сблъсъкът между „старите“ и „новите“ българи е битов конфликт с подчертано нравствен смисъл. Някогашното чуждопоклонство и чуждоподражателство, жаждата да богатство, страхът и подлостта, двуличието, се оказват добродетели за освободилия се от турското робство народ. Изчезнал е героизмът от ежедневния живот. Изведнъж сякаш хората са останали без обединяваща идея; те се виждат отделени един от другиго и се питат „защо?“. И задачата на прозаика Вазов е да отговори на този все по-драматично задаван въпрос.
Героят на Вазов в прозата е простодушен човек, без задни мисли, естествен и чувствителен към несправедливостите. Той бързо и доверчиво разкрива себе си, макар че се свени да се показва и да става център на внимание. Неговата предвидимост и простодушие не са липса на душевен живот – напротив, душевният му живот е дълбок и смислен, подчинен на висока нравственост. Такива хора не умеят и не обичат да живеят изолирано, затворени в себе си, отдаващи се на самонаблюдения и самоанализи. Героят на Вазов е колективистичен човек, способен да съществува единствено заедно с другите. Затова и ще го видим толкова често в кафенето, в кръчмата, по празненства. Това са местата за общуване между членовете на обществото. Те се стремят към това общуване, приемат го като благо. Подобен тип нагласа ще открием по-късно и у Йовков, и у Димитър Талев. Животът не е на нивата, в работилницата, а на местата, където има много хора, дошли специално, за да бъдат заедно. Може би поради тази склонност и нагласа, домовете в света на Вазов са многолюдни, шумни, организирани като хармонични общности.
Но обществото има определен обем, за да функционира нормално и безболезнено. То е широко отворено, но до някакви граници и най-често за съзидателни дейности. Влизащите в това общество трябва да са нравствени хора, да не са рушители. Защото то има съпротивителни сили, но е прекалено доверчиво, за да бъде постоянно подозрително и постоянно да се съпротивлява срещу враговете си. А светът на Вазов е неподвижен, неприспособяващ се. Той не забелязва или късно забелязва собствените си вътрешни изменения и дълго ги гледа с изненада и неверие. Пример за това са разказите „Кардашев на лов“, „Дядо Нистор“, романът „Нова земя“ и др. Писателят вижда, че вече няма нито ентусиазъм, нито човещина, нито благородство и енергия за съзидателност. Вместо тях - егоизъм, алчност, подозрителност, интригантство. Не че и преди са липсвали, но голямата цел е потискала порочните страсти и е давала простор на светлите пориви.
Романът „Под игото“ е онази точка, която всяка литература избира, за да съсредоточи в нея смисъла на своите естетически търсения и идейни тежнения. Освен чрез един свой представител, литературата определя и едно произведение, за да вложи всичките си прозрения и да обобщи целите, към които се е стремяла. „Под игото“ е не само първият български роман, но и краят на една литературна епоха, последният модел на социален сюжет, върховният израз на един начин на обществен живот. Различни определения са давани на този роман, но като че ли най-разпространеното и единодушно възприеманото и многократно повтаряно е „епопея на народния живот“. Да, „Под игото“ наистина е епопея на народния живот, но той до голяма степен е свод на обществения живот, книга за идеите в този живот, за характера на обществените отношения. Тук е показан един тип общество. Това общество се утвърждава в последните години преди Освобождението и доминира напълно до края на ХIХ век.
Една идея владее хората в „Под игото“ – въстанието и освобождението на България. Народът в Бяла черква се дели на патриоти и турски шпиони. Едни „за“, другите „против“. Но първите са мнозинството! Когато едно общество се формира върху идеята за националноосвободителното движение, а не върху борбите за власт, то не е разслоено. Неговата сила е в способността и готовността му да заличи различията. Споровете и дискусиите се водят градивно, с желание истината да бъде категорична и неоспорима. Затова и споровете пламват, но колкото и бурно да протичат, завършват мирно. Вътрешното неразбирателство се подклажда от естествените различия, но се отстранява от съзнанието за общата опасност, идваща от поробителя. Висока е целта, която стои над всички, за да се вдават в разпри и междуособици. Онези, които не споделят общите идеи, са шпиони и предатели и не принадлежат органически на обществения организъм.
Иван Вазов завърши една дълга епоха в развитието на българското художествено съзнание и на българската литература. След него и обществото, и изкуството, са вече други. Техните изразители ще бъдат писатели от друг тип, с друга представа за устройството на света, с друг поглед за живота. Те ще живеят в друго време и ще изразяват други идеи.
Но тогава светът на Иван Вазов ще е вече история...
А без Вазов няма история и няма България!
В познатата ни от детството приказка „Сливи за смет“, бащата на един кандидат за женене тръгнал да му търси булка, предлагайки на момите необикновено изгодна размяна: сливи срещу донесената от тях смет. Всички се надпреварвали коя повече смет да донесе, само една донесла една шепа и то събрана от комшиите. Така дядото разбрал коя мома става за негова снаха.
Историята с появата на „китайския“ коронавирус COVID-19 и търсенето на ваксини и лекарства против него, удивително напомня метода на героя от народната приказка. С тази разлика, че създателите на чудодейни ваксини и лекарства и фармацевтичните гиганти, които произвеждат, рекламират и продават техните продукти, ги разменят за много, много пари. И същевременно проверяват не чистофайничеството на момите, а акъла на политиците и на изплашените до смърт потенциални и реални пациенти на ковидотделенията.
В глобалната кампания за раздухване на страх и паника,
чиято единствена цел е да се увеличат печалбите на фирмите, произвеждащи ваксини и лекарства, ортаци на последните се явяват и „независимите“ медии, които от сутрин до вечер повтарят като папагали: „ковид, ковид“ и „ваксини, ваксини“. В такава атмосфера на преден план излизат самозвани „спасители“ на човечеството, които по този начин се опитват да удължат оставането си на власт. И у нас има един такъв „спасител“, който в началото на коронавирусната епидемия „затвори“ държавата заради няколко заразени и починали, но после се „загрижи“ за икономиката и остави „много умно“ вируса да вилнее цяло лято из страната. Понеже София се тресеше от протести срещу него и главния прокурор, Борисов скиташе из България с джип, в който като куфари се возеха част от министрите му. Докато се „срещаше“ и ръкуваше с народа, премиерът-Слънце успя и да се зарази с коронавирус, след което се самоизолира под карантина. Тогава започна фейсбук сериалът „Сам в къщи“, в който Борисов громеше своите опоненти, начело с президента Радев, както и „лъжливите и смрадливи сайтове“ с техните „вуду измишльотини“. Едва оправил се от „короната“, той отново яхна джипа, сподирян от министъра на здравеопазването проф. Костадин Ангелов и директора на „Пирогов“ проф. Асен Балтов. И двамата да ги ожали човек, сякаш си нямаха друга работа, та приемаха безропотно ролите на свидетели на самохвалните демонстрации на своя шеф относно пътното строителство. Докато по пътищата между болниците и на стълбите пред някои лечебни заведения беряха душа жертви на коронавируса и на хаоса в здравеопазването, съпартийците и коалиционните партньори на Борисов в парламента сътвориха не един и два скандала. Било с лобистки поправки в закони, облагодетелстващи автобусните фирми, таксиджиите и фирмите за бързи кредити, било с панаири за предстояща водна криза, която премиерът и министърът на околната среда и водите „предотвратиха“ с една прегръдка. Накрая „народните избраници“ бламираха и маньовъра на Борисов с проекта за нова Конституция и свикването на Велико народно събрание. Докато той се радваше на високия кредитен рейтинг на страната, оповестен от една международна кредитна агенция, тълкувайки го не само като доказателство за финансова стабилност, а и като покана за нови външни заеми, освен по корупция, България се нареди на първо място в ЕС и света и по смъртност на глава от коронавируса: 16,18 на 1 милион население. Дори Босна и Херцеговина е по-добре от нас по този показател. А тя още не е станала член на ЕС, нали?
На 24.11.2020 г. у нас беше поставен своеобразен
черен рекорд
от 189 починали от коронавируса за едно денонощие. Но и след това картината на епидемията не вдъхва особен оптимизъм: 157 починали на 25 ноември; 141 починали на 26 ноември; 162 починали на 27 ноември и 151 жертви на коронавируса на 28 ноември. На 29 ноември броят на починалите намаля на 69, а този на новопотвърдените носители беше 1792, но при направени 4928 PCR-теста. Докато Китай, с неговите близо 1,5 млрд. жители отчиташе единични случаи на коронавирус и то у хора, дошли от чужбина, а в 83-милионна Турция на 28 ноември оповестиха 177 смъртни случаи от пандемията. Не знам на какво разчита нашият министър на здравеопазването проф. Ангелов, като казва: „По нищо не се различаваме от другите“. Различаваме се и то как! Най-малкото по численост на населението, г-н министър! И по това, че „другите“ не ги управляват с години политически недоразумения и настоящи „калинки“. Дори в Турция учените обвиняват режима на Сарая в укриване на истинските числа за последствията от ковидепидемията. И казват, че ако са се публикували истинските данни, днес болниците нямало да бъдат претъпкани и лекарите и медицинските сестри да са на ръба на силите си от изтощение. Нима в нашето Отечество не е същото? „Лъжа и робство на тая пуста земя царуват“, пише Ботев преди повече от 150 години. Нещо да се е променило!
След като гръмотевичният провал на управляващите за отвличане на общественото внимание чрез „фейк“-а Велико Народно Събрание и Нова Конституция, Борисов затъркаля темата с ваксините срещу коронавируса, които сме били предплатили. И щом потеглели тировете, първо на нас щели да доставят ваксините на Pfizer & BioNTech и Moderna. Понеже ги е поръчала Урсула Фон дер Лайен, а с нея Борисов санким вечеря и закусва.
Обаче, точно тук някои долавят
„тропота на бедата“
и бият тревожна камбана. Например, печално известният у нас Ричард Ран, който заедно с Роналд Ът и отбор български икономисти, ни подготви разбойническата приватизация. В момента Ричард Ран е президент на Института за глобален икономически растеж и невероятно успешни производства (Institute for Global Economic Growth and Improbable Success Productions). На 23 ноември той публикува във вестник „Вашингтон таймс“ статия под стряскащото заглавие „Нека войните за ваксини да започнат“. Там Ран обяснява просто и ясно, че ваксините не само няма да спрат пандемията на коронавируса, ами може да влошат още повече нещата, ако правителството на Байдън се опита да наложи силово ваксинацията като задължителна. Проучване на Gallup показало, че 42% от американците не желаят да се ваксинират. Вероятно, заради страничните ефекти на ваксините, които още не са проучени. А и така наречената „Фаза 3“, т.е., изпитанията върху хора, е с твърде ограничен обхват. Има опасност и да не могат да бъдат задоволени исканията за ваксини, понеже фирмите производителки бързат да ги предложат и на ЕС. Какъв ще е приоритетът на администрацията на Байдън при това недоверие към ваксините? Ваксиниране на медиците от първата линия, по-възрастните от най-рисковата група, или учениците, студентите и децата от детските градини. Ричард Ран напомня, че преди години училищата са изисквали доказателства за ваксинация срещу определени заболявания, за да приемат ученици. Но задължителното ваксиниране не само щяло да отприщи корупцията на държавните чиновници и да породи съпротива у гражданите, но и да възроди черния пазар на лекарства. Затова трябвало да се прилагат „политики на моркова и тоягата”.
Нашият премиер уверява, че ваксинирането в България ще е доброволно, но какво ще правим ваксините, които така или иначе сме предплатили? Останаха ли моркови, или правителството ще развърти сопата? Или ще отложи парламентарните избори, възползвайки се от пандемията, за чиято трета вълна предупреждават от СЗО?
Турците също подхождат твърде предпазливо към ваксините, имайки предвид злополучния си опит от борбата със свинския грип. Според Арслан Булут, в разгара на епидемията от свински грип Турция е внесла 8 млн. дози ваксина, но повечето били хвърлени на боклука, след като Реджеп Тайип Ердоган заявил: „Каква ваксина? Аз ваксина-максина няма да си сложа!“ Въпреки че създателите на ваксината Pfizer, проф.д-р Уур Шахин и проф. Йозлем Тюреджи, са семейна двойка, деца на турски мигранти в Германия, Турция е внесла 600 000 дози ваксина срещу коронавирус от Южна Корея. А самата Южна Корея си поръча руската ваксина „Спутник V“. Мурат Емир от Народнорепубликанската партия предупреди: „Успяхме да намерим ваксини от Южна Корея, но бяха купени само 600 000 броя. При това положение от двама медицински работници, единият няма да може да се ваксинира.“ („Джумхуриет“/28.11.2020).
Ваксината на Pfizer има огромен недостатък:
трябва да се съхранява при температура от минус 70 градуса по Целзий. И следователно, България ще трябва да купи подходящи фризери. А коя болница у нас може да си позволи такъв разход? Ваксината, изготвена от Университета в Оксфорд, Великобритания, пък се компрометира чрез предозиране. Освен това експерт от Оксфорд, цитиран от Арслан Булут, е казал: „Първо създадохме вируса, после ваксината!“ („Йеничагъ“, 25.11.2020). Излиза че британските вирусолози от Оксфорд са вкарали коронавирус в тялото на шимпанзе, за да си „поиграят“ с генома му.
Накрая, екип учени от Китайската Академия на науките са публикували статия, в която твърдят, че вирусът от Ухан не е оригиналът. За да докажат това, те изследвали коронавирус с най-малко мутации и установили, че мястото, от което е тръгнала епидемията се намира „извън територията на Китай”. Най-вероятно всичко е започнало от замърсената вода, която хора и животни пият в Индия. Така вирусът е прескочил от животните у хората. Но китайските учени изброяват цели 9 „съмнителни“ страни: Бангладеш, САЩ, Гърция, Австрия, Индия, Италия, Чехия, Русия или Сърбия. Да им благодарим, че са прескочили България.
Дейвид Робъртсън, експерт от университета в Глазгоу, охарактеризира публикацията на китайците като „съдържаща много недостатъци“ и такава, която „не прибавя нищо към разбирането за коронавируса”. Без никакви доказателства китайците обаче изтъкват, че първоизточникът на коронавируса може да са и Италия, и САЩ. И че епидемията е започнала още през юли 2019 г. Може би и това е част от „войната с ваксините“? Борисов, вместо да ни спаси, направо ни е „набълбукал“ с нещо, което не само ще бъде безполезно срещу коронавируса, но може още да влоши ситуацията поради страничните си ефекти. Както се казва,
лекарството е по-опасно от болестта.
Когато един турски професор, д-р Фехми Табак, председател на клона за фундаментални изследвания на инфекциозните болести към факултета по медицина на университета „Джеррахпаша“, казва, че ще си постави китайска ваксина, защото й се доверява, това би трябвало да светне нечия лампичка! При всички ваксини, изпитанията върху хора, т.нар. Трета фаза, са повечето нови и в ограничен брой, за да се твърди, че те са надеждни. Според италианския вирусолог д-р Стефано Монтанари, предвид на това, че вирусът мутира бързо и не образува антитела, ваксината няма да послужи за нищо. Обратните твърдения са една пълна и глобална фалшификация, както и ваксините срещу настинка в зимните месеци. „Това, което трябва да направите срещу коронавируса, е да засилите своята имунна система“ – съветва той, напук на някои експерти у нас, които твърдят, че смъртните случаи от коронавирус се дължат на свръхреакцията на имунната система.
Но, както отбелязва Арслан Булут, светът и Турция се управляват с лъжа и медиите, включително турските, са се превърнали в инструмент на лъжата! Поради което никой не вярва на обявените от правителството цифри за пораженията от коронавируса. И у нас е така, защото медийните изяви на Борисов, НОЩ и пиарите на ГЕРБ, са ни дошли до гуша. Те направо повтарят хипнотичните сеанси на Алф, който се опитваше да убеди котарака, че не е котарак. А нашите умници ни уверяват, че живеем все по-добре, въпреки че стотици на ден умират. Не само от коронавируса, а и от хаоса в управлението на кризата.
Арслан Булут припомня и казаното преди години от професор Улрих Кайл, директор на формирование по епидемиология към СЗО, което проучва честотата и начина на разпространение на заболяванията: „Епидемията от свински грип беше една кампания за всяване на страх, провеждана съвместно с производителите на лекарства с цел увеличаване на техните печалби.“
Помните ли колко прасета бяха унищожени мърцина у нас заради африканската чума? Ами овцете и козите в Странджа и Сакар? Когато толкова светила предупреждават за злоупотребите с пандемията от коронавируса, не следваше ли нашият „спасител“ да бъде по-предпазлив с американските ваксини? Да, но както е известно „вторият акъл“ на българина винаги идва късно, а пък този на управляващите ни може да не дойде никога. И папагалите могат да викат „ваксини, ваксини“, но при нашите политически и медийни папагали това е и проява на инстинкт за оцеляване. Предплатили сме си били ваксините, както предплатихме изтребителите дето още не са създадени, и ще си „ручаме жабето“! Но и с ваксините е като с природния газ – вземай или плащай, дори да не ти свършат никаква работа.
Турският президент Ердоган смята ислямофобията за по-опасна и по-бързо разпространяваща се от коронавируса. Във видеопослание до Конгреса на мюсюлманската религиозна общност в Америка, той заяви: „Тази година бяхме принудени да се борим не само с вируса COVID-19, а и с по-бързо разпространяващия се от него вирус на враждебността към исляма“. („Миллиет“/28.11.2020). Дали не съществува и вирус, който причинява човешката глупост? Или глупостта е вродена и ако някой е роден глупав, това е завинаги?
|
