Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

Сглобка-разглобка

Е-поща Печат PDF

Слушайки всекидневни­те и все по-зачестяващи следизборни упреци и за­плахи с „разглобяване“ на кабинета, разменяни между „съ­дружниците в престъплението“ ГЕРБ-СДС и ПП-ДБ, човек започва да се пита: кой и какво събра на едно място този цигански ка­тун? И какво друго, освен страхът и личната изгода, държи още за­едно партиите от „евроатланти­ческото“ и „некоалиционно“ уп­равляващо мнозинство? Поне­же доверие между тях никога не е имало, за любов да не говорим, а разводът им така и не идва!...

Ако казаното от Ицо Хазар­та за натиска от „посолствата“ спрямо ПП-ДБ да се коалират с ГЕРБ-СДС е вярно, значи на­шите „борци с корупцията“ и ру­ското влияние и дезинформа­ция, са като окованите гребци на робските галери в далечно­то минало. Т.е., и да искат, не мо­гат да оставят греблата, защото ще заплющи камшикът на гос­подаря. Ще ги натискат, дока­то са живи, и докато робовла­делецът не им разреши да по­чинат. Само едно в изказването на бившия ПП-депутат Христо Петров, не е точно: употреба­та на думата „посолство“ в мно­жествено число. ПосолствоТО е едно и това го чухме от уста­та на Асен Василев, благодаре­ние на огласения от Радостин Ва­силев аудиозапис от седянката на ПП. Ясно е, че когато се каже „синхронизирахме с Посолство­то“, се подразбира американ­ското посолство на „Козяк“, кое­то в момента се ръководи от Ке­нет Мертен. Без негово разре­шение нито премиерът Денков може „да хвърли кърпата“, както го призова Делян Пеевски, нито Борисов може „да разглоби сглоб­ката“, както плашеше преди На­ционалното съвещание на ГЕРБ във Велико Търново. Няма как той да гътне кабинета, в който Мария Габриел е вицепремиер и министър на външните рабо­ти. Не и докато има вероятност при ротацията през март 2024 г. тъкмо тя да оглави новото пра­вителство, съставено с минист­ри предимно от ГЕРБ. Дотогава ГЕРБ ще се наслаждават на гър­човете на Денков, Петков и Ва­силев, подхвърляйки им като го­рещ картофи коя от коя по-не­приятни за тях теми. Например, за незабавната отмяна на деро­гацията за руския петрол, след премахването на концесията на пристанище „Росенец“; за от­немане на свръхпечалбите на бургаската рафинерия „ЛУКойл Нефтохим“, натрупани чрез за­обикаляне на европейските санк­ции относно продажбата на продукти от руски петрол на ев­ропейски страни, освен България. В този хор се включиха и Центъ­рът за изследване на демокра­цията, Центърът за изследва­ния на енергията и чистия въз­дух (CREAK) и Международната НПО „Global Witness”, предостави­ли съответния доклад на амери­канското издание „Politico”. За го­лямо учудване, иначе плашливи­ят български премиер академик Денков отказа да прекрати де­рогацията, заявявайки че това ще доведе до поскъпване на гори­вата. И че докладът е манипула­тивен и не почива на безспорно установени факти, а се основа­ва на медийни публикации. Ето защо неформалният председа­тел на ДПС и премиерът в сянка Делян Пеевски посъветва Денков да излезе на улицата и да подиша чист въздух. А пък академикът, чието полугодишно управле­ние премина от скандал в скан­дал, заяви примирително: „След ротацията на 6 март да пра­вят каквото искат!“ Т.е., на свой ред подхвърли горещия картоф на ГЕРБ и колежката си Мария Габриел. Ще се опита да й остави за изпълнение и приготвеният от Асен Василев бюджет за 2024 г., ако той бъде одобрен от НС. Ре­дица икономисти го определят като най-популисткия и разто­чителен бюджет, но премиер­ът и него ще защити, като „аб­солютно безалтернативен“ при настоящата международна обста­новка. Не е кавалерско към бъде­щия премиер това поведение, но Денков знае кой дърпа конци­те на Габриелица и не изпитва никаква емпатия към тази евро парашутистка, спусната ни от Бойко Борисов. Ето така от избо­рите през април 2023 г.

историята на България се раздели на два дяла:

до и след ротацията на пре­миерите. Сиреч, на „ерата Ден­ков“ и „ерата Габриел“. На исто­риците, политолозите и иконо­мистите остава да определят коя част от евроатлантическото ни битие е била по-злощастна за България. Защото самият Бой­ко Борисов заяви, че думата „ев­роатлантизъм“ е станала труд­на за произнасяне, благодаре­ние на глупостите, насътворени при премиерстването на ака­демик Николай Денков. И доба­ви: „Нищо добро няма и в думата сглобка“. Ако това го беше казал някой от опозицията, щеше да мине като руска дезинформа­ция, но когато го каже лиде­рът на съуправляващата пар­тия ГЕРБ, трябва да му се вярва. Което не му пречи утре да се от­рече от собствените си оценки и да започне да ръси хвалебст­вия към палавите си ортаци. За „разглобка“ на (не)коалицията и дума не може да става, тъй като осъществяването на такъв рево­люционен акт не зависи нито от съставляващите „сглобката“, нито от техните избиратели, още по-малко от негласувалите, или гласувалите „с отвращение“, за­черквайки квадратчето „не под­крепям никого“.

Докога ще трае това „сглобе­но“ съдружие на корумпира­ни и борци с корупцията, това знаят само в Посолството. Спо­ред някои, то ще изкара пъл­ния 4-годишен мандат, имайки предвид резултатите от наско­ро приключилите местни из­бори. На тях всеки получи по нещо и никой не получи доста­тъчно, за да е напълно доволен. Там, където ГЕРБ-СДС се прова­лиха, се намърдаха ПП-ДБ: Со­фия, Варна, Благоевград, Кюс­тендил, Пазарджик..За разлика от ГЕРБ, ДПС се представи зна­чително по-успешно, което даде самочувствие на Делян Пеевски да поставя ултиматуми на Нико­лай Денков, сякаш от ДПС зави­си оставането му на поста. А дали пък не е така? Особено след „до­броволната“ оставка на Муста­фа Карадайъ от лидерския пост и връщането на почетния пред­седател Ахмед Доган в активна­та политика.

Академик Денков тепърва ще опитва и меда, и жилото на депесарската подкрепа за ка­бинета. Нито безусловната му подкрепа за рухващия режим в Киев, нито „силната“ му под­крепа за ненавиждания и от много евреи Нетаняху, няма да му послужат като индулгенция за управленския и в частност избор­ния хаос и съпътстващите го ма­нипулации. Например, с попъл­нените от членове на секцион­ните комисии преференции, или със зацапаните и празни листи, излезли от някои маши­ни за гласуване. За изцяло бло­киралите машини да не гово­рим, след като на такава гласува и премиерът Денков. А фактът, че куражът му стигна само да по­иска оставката на заместник шефа и шефа на ДАНС, но не и да уволни заместник-минис­търа на електронното управле­ние Михаил Стойнов (заснел с личния си телефон и свалил на флашка част от хеш-кода на ма­шините за гласуване, б.а.) пока­за, че физико-химикът само но­минално е министър-председа­тел. От този скандал, станал пуб­лично достояние, благодарение на ДАНС, тръгнаха всички следващи криволици около изборния про­цес. Добавете и бездействието на премиера след твърденията на министъра на електронното управление Александър Йолов­ски за натиска, упражнен върху него от страна на Кирил Петков и Божидар Божанов, да раздаде 640 млн.лв. на приятелски фир­ми без обществена поръчка, и ще се убедите, че Денков е просто един безличен фигурант, поста­вен начело на изпълнителната власт в неподходящо време. А в сферата на външната политика той направо е опасен за нацио­налната сигурност, понеже съз­дава привидност, че от него нещо зависи. Зеленски, когото Денков посрещна като падишах, казва пред британския „Тайм“:

„Никой не вярва в нашата победа, освен мен“.

Да, но Зеленски го няма в кал­ните окопи, до които отива само, за да си направи селфи с воен­ните. При това положение да от­казваш мирни преговори с Ру­сия, или да поставяш ултима­тивни условия, сякаш си побе­дител, е истинско безумие. За жалост, безумието изглежда за­разно, което си личи по дейст­вията на кабинета „Денков“. В който министърът на отбраната Тагарев признава, че на армия­та не й достигат 6000 души, но е готов да прахоса 2,4 млрд.лв. за остарелите американски бро­нетранспортьори „Страйкър“. Даже уверява, че американската армия купува точно този модел за себе си. България, управлявана от „сглобката“, разбира се ще ги предплати, както изтребители­те F-16 Block 70, за да ги получи чак през 2025 г. За чия сигурност говори тогава този министър?

Ако войната в Украйна не беше показала пълната непри­годност на тези тенекиени ков­чези, какво ли щеше да твърди бившият съветник на украин­ското МО, който не бил взел и една гривна за услугите си. Защо са му гривни, като има евро и долари?

Американският проект Ук­райна приключва и тази бивша съветска република може да вле­зе в ЕС и НАТО, но като част от територията на страните-членки, с които сега граничи. Стана ясно, че въпреки помощта на Бълга­рия, ЕС не може да осигури на Зеленски обещаните му 1 000 000 снаряда от калибър 155 мм. Генералният секретар на НАТО Столтенберг призна, че никой не може да каже кога войната в Ук­райна ще приключи, но увери, че подкрепата за нея ще продължи. А пък неговият заместник Мирча Джоана призова от „Ново село“ Зеленски да прати на фронта повече украински младежи, ако иска да освободи окупираните територии. Същите омайни при­казки чуваме и от страна на аме­риканската администрация, но в САЩ вече се питат: може ли страната да воюва на два фрон­та? И като отговор идва мнението, че не може да го прави дори на един - в Украйна. Да отбележа и констатацията на сп. „Нюзуик“, че повечето американци не искат да воюват за страната си. Значи не искат да умират на фронта нито в Украйна, нито в Палес­тина, подкрепяйки режимите на „малкия комик“ Зеленски и

големия престъпник Нетаняху.

Първият, разорил собстве­ната си страна, а вторият из­вършващ военни престъпле­ния, като етническо прочист­ване и изтребление на цял един народ под знамето на борбата с „Хамас“.

Докато израелската армия „прочиства“ Газа, обстрелвай­ки цивилни палестинци, болни­ци, училища и конвои с бежа­нци, турският вестник „Миллиет“ (10.11.2023) публикува снимка на израелски военни, стъпили на брега на Газа. Там те поби­ли израелското знаме, а капи­танът им заявил: „Газа е наша земя. Върнахме се!“. Как при това положение „международната де­мократична общност“ осъжда „анексията“ от Русия на Крим, Запорожка, Луганска, Донецка и Херсонска области, когато те се присъединиха към РФ с рефе­рендуми? И пред заплахата рус­наците в тези райони да бъдат избити от Въоръжените сили на Украйна (ВСУ), Путин заповяда провеждането на Специалната военна операция (СВО). Още по­вече, че след Майдана през 2014 г. управляващите в Киев се отка­заха от неутралния й статут и за­говориха за членство в НАТО и ЕС. Що се отнася до това чий е Крим, призовавам тези, които обявиха Ваня Григорова за „путинист­ка“, заради отказа й да отговори на този въпрос, да прочетат „Ека­терина Велика“ на Анри Троая, където е описано присъединя­ването на полуострова към Ру­сия през 1787 г. Който в онзи мо­мент се владее от татарските ха­нове, васали на Османската им­перия. Сиреч Крим от няколко века е част от територията на Русия. Чак през 1954 г. полуос­тровът е придаден администра­тивно на Украинската ССР като автономна област. Авторът на това престъпление е „кукурузни­кът“ от украински произход Ни­кита Сергеевич Хрушчов, ста­нал генерален секретар на КПСС и опитал се безуспешно да замени култа към личността на Сталин с култа към себе си. Следовател­но, Русия има сто пъти повече право да се завърне върху те­риториите, населени предим­но с руски говорещо население, отколкото Израел да направи това в Палестина и Газа, където две хилядолетия, до 1948 г. не е имало еврейско държавно при­съствие. Да не говорим, че до Ок­томврийската революция и уста­новяването на съветската власт и държава с името Украйна не е съ­ществувала. Имало е държава през 9-ти век, наречена Киевска Рус, на която българите са дали религия и писменост, и която е предшественица на Русия. Това, разбира се, не се учи в учебници­те по физика и химия, за да го знае академик Денков. Като ка­къв се отропа той в Тел Авив на­сред ужаса в Газа? Като премиер или като юдей? Преди него аме­риканският държавен секретар посети Израел и заяви, че бил там не само като държавен се­кретар на САЩ, ами и като ев­реин. Ето защо, когато отиде на изненадващо посещение в Ан­кара, на летището го посрещна не колегата му Хакан Фидан, а заместник-валията на турската столица. Ердоган не благоволи да напусне заради него родния Ризе, а Фидан дори не организира съвместна пресконференция с американския гостенин.

Възможно ли е такова поведение от нашия Денков?

Не, той прелетя хиляди ки­лометри, за да се срещне с Не­таняху, но какво друго му е обе­щал, освен „силната си подкре­па“? Оръжия и боеприпаси? Или приемане на бежанци от Палести­на? Евреите, ако решат да еми­грират, ще предпочетат Фран­ция, Англия, Германия и САЩ. Виж палестински бежанци биха дошли тук с удоволствие, въпре­ки съществуващата и у нас ми­зерия. Така Денков ще помог­не на Нетаняху за етническото прочистване на Газа. Подобно на западната „загриженост“ за положението на палестинците в Газа, арабско-мюсюлманската солидарност с Палестина също е едно лицемерие. Дори Египет не желае палестинци на своя те­ритория. Не ги желаят и в Йор­дания, ОАЕ, Ливан и Саудитска Арабия. Въпреки многохилядни­те протести в подкрепа на па­лестинците - от Европа и САЩ, до Латинска Америка, Средния Изток и Австралия. В Лондон премиерът Риши Сунак уволни министъра на вътрешните работи Сюела Брейвърман, която обви­ни лондонската полиция в дво­ен стандарт, затова че забрани шествия на десни екстремисти, а позволи про-палестински де­монстрации. На поста министър на вътрешните работи бе назна­чен външният министър на Обе­диненото Кралство, а начело на Форин офис застана бившият британски премиер, „приятелят“ на Бойко Борисов Дейвид Ка­мерън. За жалост нашият преми­ер и неговият вицепремиер след­ват примера на държавния секре­тар на САЩ Блинкен и напълно си заработиха „разглобката“. Която обаче е поредната уйдурма на Бойко Борисов, дето няма да се случи без тласък от Посолството.

Работата е там, че крамоли­те сред „съдружниците в престъ­плението“ обричат на несигур­ност и парализа както общини­те, така и държавата като цяло. Например разноцветният и раз­ноглед СОС не успя да си избере председател в два тура и насро­чи третия си опит за 20 ноем­ври. При условие, че ГЕРБ, БСП и „Възраждане“ спазеха обещание­то си да не подкрепят Борис Бонев и дори да не участват в гласуване­то, в София би трябвало да се про­ведат нови избори за общин­ски съветници. Въпреки заведе­ното от Ваня Григорова дело за повторно преброяване на бю­летините, кандидатът за кмет от ПП–ДБ Васил Терзиев положи клетва. Но, ако не бъде избран председател на СОС, три месеца общинската власт в столицата ще бъде парализирана и „разглобе­на“. Да не говорим колко легити­мен ще бъде като кмет Терзиев, след като от 1,3 млн. имащи пра­во на глас софиянци, за него са гласували 172 000. До това дере­дже ни докара противоестест­вената и безнравствено отвся­къде (не)коалиция, наречена „сглобка“.

Подобно състояние на неща­та се описва с една дума-блокаж. Обсъждането и гласуването на внесения от опозицията вот на недоверие към кабинета Ден­ков, както и критиките, с кои­то бе засипан предложеният от Асен Василев проектобюджет за 2024 г.., са друга илюстрация на кьорсокака, в който ни въвлече това управление. Нямало да има коледни добавки за пенсионе­рите, а пенсиите направо щели да бъдат повишени с 11% от 1 юли 2024 г. За да не изглеждало, че правителството си купува елек­торат, значи. И премиерът Ден­ков повтаря като папагал тази измислица на Василев, заоби­каляйки трънливия въпрос за но­вия външен дълг, който ще нато­вари внуците на същите тези „ал­чни старци“, както нарече Иван Костов пенсионерите. Тези 2,4 млрд.лв., които ще бъдат взети като нов дълг, за увеличението на пенсиите ли са или за аван­совото изплащане на амери­канските „Страйкъри“? Или за плащане на лихвите по просро­чени предишни заеми? Което и да е вярно от трите, и заемите, и пенсиите, и „модернизацията“ на армията ще бъдат плащани от нашите внуци. Със или без ЕС и НАТО-все тая!

Сглобка-разглобка

Ако (не)коалицията остане, държавата ще бъде разглобена

 

ДЕСЕТИ НОЕМВРИ – КАК ЕХОТО ЗАГЛЪХНА…

Е-поща Печат PDF

 

Сигурно много хора все още помнят еуфорията, която обзе огромна част от обществото при вестта за свалянето на Тодор Живков. Първата нощ след съобщението празненството бе една невижда­на, спонтанна и напълно искрена радост!

Но изминаха вече 34 годи­ни от събитието и историята би следвало да запита своите тога­вашни жители защо и за какво са се радвали на 10. ХI. 1989 г? И още ли се радват?

Наистина, какво реално оч­аквахме да се случи след дълго­летното управление на Тодор Живков и защо го очаквахме? Ос­нователни ли бяха желанията и надеждите ни тогава? И защо тол­кова искахме те да се изпълнят?

Въпросите обаче не свършват и няма никога да свършат.

Задавам ги днес, не за да си опресним паметта и отново, както всяка година оттогава да коментираме събитието и кон­статираме, че „преходът е неус­пешен“ и че днес живеем доста по-зле. Но тъй като живеем в друга епоха и в друга социал­но-икономическа система, е не­обходимо да изучим логиката и механиката на този преход. Иначе как ще разберем какво се случи?

Хората наистина се радваха силно и искрено, защото очаква­ха промяна. Очакваха я дълго и с нетърпение. След десети но­ември 1989 г. обществото ста­на дръзко и „си взе свободата“ да иска и да говори, за да каже, че не желае повече онова, което досега е било.

Но тук няма как вече аз сам да попитам: защо не го жела­еше повече? Защо се опълчи срещу системата и срещу пар­тията, която я ръководеше и олицетворяваше? И на която то в почти пълната си цялост се кълнеше във вярност. Защо дори репресивните органи не попречиха тази свобода да не бъде толкова могъща и дръзка? Нали бяха войните на партията и бяха готови да умрат за нея?

На какво се е крепяла систе­мата, та да е възможно толкова бързо и внезапно да рухне, и поч­ти веднага да започне реставра­ция на капитализма?

В историята не са допустими подобни внезапни и резки про­мени. Те могат да изглеждат не­очаквани и случили се извед­нъж, ала са обусловени и под­готвени от редица причини, обстоятелства, събития и явле­ния, чийто смисъл и значение са били подценявани и прие­мани (ако са били забелязвани и отчитани) като явления от друг ред и с друг смисъл. Аз смятам, че ерозията е продължила дълго и е подкопала основите на сис­темата. Било е въпрос на време, за да рухне всичко и да затрупа и нея, и хората, които са я бранили, ръководили и развивали…

Не се сдържам и ще го кажа, макар да си навлека укори и дори обиди заради подобна дързост: на 10. ХI. 1989 г. социа­лизмът вече бе изроден и него­ден за съществуване. Вярно и дори е безспорно, че в икономическата сфера, осо­бено в макроикономиката со­циализмът тогава все още по­казваше известна стабилност и способност да я развива, а равнището на живота на широ­ките социални слоеве, което виж­даме в това време, е далеч по-ви­соко от равнището днес. Да не говорим за равнището на обра­зованието и науката, култура, спорта, здравеопазването и со­циалните дейности. Тези неща обаче не гарантират стабилност на която и да било власт (макар че тяхното състояние може да бъде една от първопричините за гражданското недоволство и революционното отношение към властта и системата). За­щото в сравнение със състояние­то на тези сфери в Западна Ев­ропа в България те са далеч от желаното и очакваното от об­ществото.

И все пак, още от 70-те годи­ни на ХХ век започна да става видно, че социализмът чувст­вително започва да изостава от западноевропейския капи­тализъм. Може би единствено във военната сфера това изоста­ване или го нямаше, или беше не­съществено. Но именно поддър­жането на този паритет силно затрудняваше СССР и цялата негова общност да запази ви­соките темпове на икономи­ческото си развитие. Прекале­но скъпо бе въоръжаването, за да бъде равновесието между двете системи лесно за поддържане и да не бъде за сметка на соци­алните разходи и разработката на нови технологии.

В България (за разлика от другите държави в социалисти­ческия блок) все пак се търсеха начини да се създадат действе­ни механизми за стимулиране на икономическото развитие и на достатъчно плодотворни средства за подбуждане на лич­ния интерес в производство­то и неговото постоянно обно­вление. Изпробвани бяха някол­ко икономически механизъма, но без кой знае какъв успех. Из­оставането не само не бе спряно и преодоляно, но още повече се задълбочи. Нямаше го вече онзи ентусиазъм, който подтиква­ше народа да положи основи­те на социализма и да изгради новия свят, в който човекът да живее добре и достойно. Обще­ството вече посрещаше всяко но­вовъведение с недоверие и с все по-голямо безразличие. И хората не криеха това. Според тях всич­ко се правеше за залъгване и прикриване на дълбоките при­чини, които не могат да бъдат преодолени, за да излезе со­циализмът от застоя и послед­ващия го упадък.

Българите виждаха какво става в България. Сред тях има­ше не малко работещи по висо­ките етажи на властта, за кои­то бе ясно, че нещата не вървят и че са необходими не просто подобрения, а коренна про­мяна в начина на управление на държавата и икономиката. Беше необходима нова държа­ва и ново място и роля на БКП в нейното управление, нови ценности, международни от­ношения, съюзи. Удивително­то обаче е, че всичките проек­ти, програми, идеи бяха все в посока на това да се търсят ре­шения в духа на капитализма. А не в духа на Марксовата тео­рия за социализма.

Защото и за ръководители­те на държавата бе ясно, че из­ходът е единствено в капитали­зма.

В духовната сфера беше съ­щото. Говореше се, разбира се, за духовното сближаване със СССР и съветската култура, но погле­дите бяха обърнати на Запад и от Запад вече се чакаше истин­ското признание за творците, а не толкова от СССР.

Това бе голямата драма на социализма!

Социализмът обаче и сам срина доверието в себе си. Той получи най-големия удар „отвъ­тре“, от комунистическата пар­тия с драстичното разобли­чаване и осъждане на т. нар. „култ към личността на Ста­лин“ и с обявяване цялата дей­ност на Сталин като ръково­дител на партията и държава­та, в това число и по време на Великата Отечествена война, като престъпна и като непрости­мо нарушаване на ленински­те принципи на партиен и об­ществен живот!

Това стана веднага след смъртта на Й. В. Сталин през 1953 г., но обосновано и окон­чателно ударът бе нанесен на ХХII конгрес на КПСС през 1956 г. в доклада на тогаваш­ния ръководител на партията и държавата Н. С. Хрушчов. В България това направи Април­ският пленум на БКП от 1956 г.

Без съмнение, разобличава­нето на култа към личността на Сталин е едно от най-големите и трагични изпитания в исто­рията на СССР, а и на целия свят. То промени хода на световното развитие и фатално дестаби­лизира световната социалис­тическа революция.

Но понеже тази моя оценка се различава коренно от общо при­етата положителна оценка за­ради спирането на започнали­те през 1937 г. масови репресии и насилия, при които загинаха много хора, е редно да мотиви­рам мнението си.

Изучаването на политиче­ската история, особено тази на социализма изисква определен подход и терминология, които да не съответстват на тези, кои­то използваме в изучаването и описанието на другите систе­ми. За разлика от тях социали­змът е предварително описан и поставен теоретично, поради което практическото му при­ложение не може да не бъде в съответствие с теоретичното учение. Погрешно и дори е глу­паво да бъде оспорван, понеже не приличал или противоречал на капитализма. Ако ще прили­ча на тях, защо ще излиза на бе­лия свят и ще го променя чрез революция?

Обикновено всяка нова сис­тема се заражда в утробата на предходната, развива се и при­добива постепенно завършен видим облик в сферата на икономиката и донякъде в ус­тройството на обществото, за да може революцията да преда­де в ръцете на новата властва­ща класа държавното управле­ние – след като преди това тя е взела в ръцете си владеенето и управлението на икономика­та чрез средствата за произ­водство и производствените отношения.

При социализма има пре­нареждане на етапите. Когато пролетариатът се осъзнае в дос­татъчна степен „в себе си“ и „за себе си“, т. е. когато осъзнае ро­лята си на “гробокопач“ на ка­питализма, социалистическа­та революция му предоставя политическата власт, благо­дарение на която той изземва икономическата, като отнема от капитала средствата за про­изводство и установява нови производствени отношения.

Затова не е никак случайно и дори е напълно естествено, че първите сериозни съпротиви­телни реакции срещу социа­лизма дойдоха в държавите, в които частната собственост не бе изцяло иззета от бившите собственици, а в селото колек­тивизацията приключи някъ­де в началото или по средата на социализма. И те станаха пример за паралелно същест­вуване на двата типа държа­ви и системи. Дори в Чехосло­вакия реакцията дойде от кому­нистическата партия през 1968 г. с нечуван политически цини­зъм на основния девиз на осъ­ществяващата се реставрация: „Социализъм с човешко лице!“. Този девиз бе естествено до­пълнение на постановките и присъдите на ХХ и ХХII конгрес на КПСС. Тогавашният водач на чехословашката комунис­тическа партия Дубчек умело си послужи с тях, за да извър­ши покушението и на всичко отгоре да спечели одобрение­то на много комунисти.

Реакциите на тези опити за реставрация бяха очаквани. Со­циалистическата идея бе все още силна; през 60-те години социализмът не можеше да бъде предаван и продаван. Негови­те ренегати създаваха брожения и нищо повече. И бяха наказани, макар и не сурово, а само с от­страняване от властта.

Друга бе обстановката след идването на Горбачов на власт. Това беше през 1985 г. Тогава разпадът на социали­зма бе в напреднала фаза и не бе трудно да се намерят именно в КПСС и дори в нейното най- висше ръководство гробоко­пачите му.

Тук съм длъжен да уточня още нещо.

Според Марксовата теория на революцията социализмът преминава през няколко ва­жни етапа, които го подготвят, за да навлезе в своя висш ста­дий - комунизма. В самото на­чало, непосредствено след успе­ха на социалистическата рево­люция, е първият му стадий, който Маркс нарече „диктату­ра на пролетариата“. Пропус­кането или непълното преживя­ване на неговото време се оказа фатално за социализма като социална система. Защото сега именно се разрушава напълно буржоазната държава, ликви­дират се капиталистическите производствени отношения, изземват се средствата за про­изводство, преобразуват се си­лите за сигурност, установяват се нови институции, които осъ­ществяват новата политика във всичките сфери на обществе­ния, икономическия и духов­ния живот, в правосъдната система и армията. Този пър­ви етап е неотменен, а неговата продължителност трае дотогава, докато приключи процесът на разрушаване на буржоазната държава и укрепването на но­вия тип власт и управление.

Решава се проблемът за властта. Новата власт в този мо­мент ликвидира съпротиви­телните сили и евентуални­те рецидиви на буржоазната държава и общество, за да се занимава спокойно и уверено от тук насетне, без страх от кон­трареволюция и политически брожения.

Всъщност, истинската со­циалистическа революция се разгаря именно сега, кога­то е победила във военнопо­литически план, но още не е сигурна, че владее държава­та. Защото тя не може да бъде власт едновременно на новата социалистическа и на стара­та буржоазна държава, която още не е унищожена и умъртве­на и се съпротивлява ожесточе­но. Дори предизвиква граж­данска война. Историята, в коя­то сме живели, ни показва какво се случва, когато се пренебрегне едно съществено изискване от теорията на революцията!

Маркс не е описал как под­робно, точно и в какви фор­ми протича този първи етап на преход от буржоазна към социалистическа държава. Но подчертава, че той тряб­ва да продължи дотогава, до­като бъде постигната негова­та цел. И друго не би могло и да бъде! Забавянето, прекъсване­то или насочването на процеса към други цели може да доведе, както показа историята на со­циализма в Русия, до сериозни отклонения и непредвидими по­следствия. В СССР най-напред Ленин въведе т. нар. „Нова ико­номическа политика“ (НЭП), връщайки, макар и за кратко, както бе обявено, капиталис­тически форми на производ­ство и търговия. Намеренията бяха добри, защото целта бе да се съживи икономиката. По същество това бе прекъс­ване на диктатурата на проле­тариата и възстановяване на отделни форми на буржоазно­капиталистическата държава, която веднага започна да ос­порва социалистическата, да я саботира и разрушава. Друго не би могло и да се получи, пора­ди което Сталин отмени новата икономическа политика. Ала тези първи компромиси остана­ха да тегнат върху социалисти­ческата революция, понеже вече бяха родили прецедент.

Сталин трябваше да ком­пенсира пропуснатото време и да ликвидира окончателно съпротивата на старата власт и бързо да започне изгражда­нето на основите на социали­зма. Сталин се идентифицира с диктатурата на пролетариата. Непременно трябва да се подчер­тае, че неговата еднолична власт бе неизбежна в една голяма и не­равномерно развита страна, коя­то трябваше да преодолява в ня­кои региони цели епохи, за да се доближи до възможността за из­граждане на социалистическа държава и общество. Еднолич­ната власт е присъща по прин­цип за диктатурата на пролета­риата, за да няма отклонения от теорията на революцията.

Освен властта, която държе­ше в ръцете си, на Сталин, а и на цялата система бе необходима и властта на „всенародната лю­бов“, на доверието на народа към него. Любовта и доверието създават нова обстановка и по­раждат ентусиазъм. Хората тряб­ваше да повярват и те повярва­ха, че Сталин наистина ги води към добро и че без него живо­тът им ще бъде труден. Той не ги разочарова и не ги разколе­ба. Силата му бе впечатляваща. Този „култ“ изглежда на буржо­азията противоестествен, фал­шив, примитивен. Тя друго не е способна да измисли.

Затова разобличаването на т. нар. „култ към личността на Сталин“ е по същество разоб­личаване на самата диктатура на пролетариата.

Най-тежкото и непростимо обвинение срещу него е, че бил нарушил „ленинските принци­пи на партиен живот“, че про­вел ненужни репресии, че из­кривил същността на социали­зма. Истината обаче е, че отри­чайки по същество диктатурата на пролетариата, ХХ и ХХII кон­грес на КПСС обезсмислиха со­циализма като социалнополи­тическа и икономическа систе­ма и власт на пролетариата. Т. нар. „възстановяване на ленин­ските принципи“ е по същество отказ от марксизма и от Марк­совата теория на революция­та и социализма. Това бе отказ от самата революция! СССР из­губи най-важната си полити­ческа и идеологическа опора, а това означава, че му бе на­несен смъртен удар. Въпрос на време бе да настъпи фактически­ят край. И той дойде само след 35 години.

След смъртта на Сталин за­почна политическа реабили­тация на буржоазията и ка­питализма – най-напред на отделни личности, после на политически и обществени ор­ганизации, смятани за профа­шистки (Бандера и други) и ан­тикомунистически, а после и на определени факти, събития и явления. Такава реабилитация или по-скоро преоценка в някои случаи навярно е била необхо­дима, но да я направиш тогава, когато „по презумпция“ все още си в период на диктатурата на пролетариата и продължаваш да разрушаваш старата систе­ма, е неблагоразумно и полити­чески неграмотно. Освен ако не е специално насочено срещу са­мия социализъм.

Идеологическото разло­жение на социалистическата държава и социалистическо­то общество протичаше уско­рено и не се виждаха почти ни­какви усилия да бъде спряно или поне забавено. Животът се пре­настройваше на нови начала. Преориентацията към Запада се определяше като преодолява­не на догматизма. Въпросното „преодоляване на догматизма“ обаче фактически отстранява­ше марксистката идеология от живота на обществото, макар че формално идеологически­те институции продължаваха да внушават необходимостта от творческо продължаване и развитие на марксизма в нови­те условия.

Но и марксистите в Бълга­рия вече бяха на изчезване. А и в СССР. В края на 1989 г. те се брояха на пръстите на една­та ръка. Те вече липсваха дори в ЦК на БКП!

По-горе посочих само някои от основните причини, пора­ди които промените, извърше­ни на 10 ноември 1989 г. не бе възможно да станат начало на истински положителни тран­сформации в България, за да тръгне държавата ни напред. А се оказаха истинска кон­трареволюция и реставрация на капитализма. Много хора се опитваха да гримират тех­ния смисъл и да ни убедят, че се случва нещо добро и полез­но. Успяха, но все повече е ясно какво сме преживели и защо сме го преживели.

Друго обаче не можеше да се случи, защото системата бе вече рухнала и трябваше да се следва ходът на историята. И нищо повече. Както и стана.

Но трябва да се знае, че гърмът, който удари на 10 но­ември 1989 г., бе всъщност за­глъхващото ехо от XXII кон­грес на КПСС през 1956 г.

 

АБОНАМЕНТ 2021

Е-поща Печат PDF

Уважаеми читатели,

Тече абонаментната кампания за новата 2021 г. Ако ни вярвате, ако не сме ви разочаровали – подкрепете ни! Неизпълнената задача от миналата абонаментна кампания – 1000 годишни абонамента, остава. И фронтът, повече от всякога, очаква вашата подкрепа. Не само защото заедно ще бъдем по-силни, а защото, за да пребъде България, никой не бива да остане безучастен в битката на истината с лъжата.

Разпространението на вестника, по независещи от нас причини е ограничено. Вие отдавна знаете защо. Абонаментът е все още най-сигурният начин, че духът на „Зора“ не може да бъде сломен. Докажете тази истина!

Във всяка пощенска станция, до 14 декември т.г., може да осъществите вашата подкрепа за вестника.

Каталожният номер на „Нова Зора“ е 311.

Цената за един годишен абонамент от 52 броя, е 52 лв.

Приемат се абонаменти  и за един, и за три, и за шест, и за девет месеца.

Всеки вторник очаквайте „Нова Зора“. Търсете го и го разпространявайте.

За абонамент можете да се обърнете и към офисите на ДОБИ ПРЕС, с които редакцията на „Нова Зора“ има договорни отношения.

Можете да се абонирате и чрез пощенски запис за избрания от вас срок на адрес: София 1377, ул. „Пиротска“ 3, за Минчо Мънчев Минчев. Особено е важно да бъде изписан адреса и името на получателя, както и телефон за обратна връзка.

Допълнителна информация може да получите на тел. 02 985 23 05;  02 985 23 07, както и на мобилни телефони: 0879 140 122 и  0894 66 49 00.


 

Газовата присъда за Газа

Е-поща Печат PDF

Ако става въпрос за го­леми пари, все някой трябва да умре.

Когато еврей­ски екстремисти, ционист­ки фанатици, религиозни фа­натици, ултранационалисти и криптофашисти в държа­вата на апартейда Израел казват, че искат да заличат Газа от картата, повярвайте им“, казва носителят на на­градата „Пулицър“ американ­ският журналист Крис Хе­джис.

Причината за това беше историята на дългогодишен конфликт, който се превърна в незараснала рана в Близ­кия изток. Започна с пред­ставянето на британския вън­шен министър Артър Балфур, който издаде декларация, в която заявява, че Велико­британия „гледа благоприят­но на възстановяването на национален дом за еврейския народ в Палестина“. Послед­валото разделяне на Палес­тина чрез усилията на ООН през ноември 1947 г. всъщ­ност разпредели земи на на­ция от „вечни скитници“. И... роди война.

Оттогава няма нужда да си правим труда да броим избух­ванията на арабско-израел­ската война; тя се превър­на в постоянна. И няколко­то стъпки към държавност, които палестинците напра­виха за три четвърти век, не могат да се сравняват с това колко бързо и решително из­раелската държава завладя земите на Палестина.

Що се отнася до Нетаня­ху, който за първи път стана министър-председател през 1996 г., той посвети цялата си политическа кариера на по­дхранването на еврейските екстремисти. Баща му Бен­цион беше лидер на партия­та Херут и призова за превзе­мането на цяла Палестина.

Ционисткият проект ви­наги е имал нотка на еврейски фашизъм. Сега той пое кон­трола над израелската държа­ва“, обобщава Крис Хеджис.

Но все пак не историята е причината арабската Палес­тина сега да е обречена. Из­раел е интересна страна от гледна точка на историята, но е не по-малко интересна и от гледна точка на природните ресурси. На нейната терито­рия се произвеждат храни, дрехи, текстил, военна и ме­дицинска електроника, пар­фюми и дори тютюн.

Израел е един от големи­те центрове за обработка на диаманти, има развита ме­талургия и машинострое­не, корабостроене, микрое­лектроника, фармацевтика, производство на компютри и роботи... Но тук не е имало находища на големи и ценни полезни изкопаеми. До нача­лото на 2000-те. По това време всички търсеха нефт и газ в левантийския басейн на Сре­диземно море: Турция, Гър­ция, Кипър, Израел, Ливан и Египет. И го намериха.

Първото голямо газово на­ходище е проучено от Израел през 2008 г. на 92 километра от брега. Списание Oil and Gas Investor определи находището Тамар за най-доброто нахо­дище на природен газ в света през 2008 г. Първоначалните запаси на газ са 300 милиарда кубически метра. Какво пос­ледва откритието му?

През декември същата го­дина израелските войски на­хлуват в палестинската иви­ца Газа и започва операция „Разтопено олово“. Официал­ното оправдание беше „посто­янни терористични дейности и ракетни заплахи от ивица­та Газа, насочени срещу изра­елски цивилни граждани“. Но основната цел беше конфис­куването на офшорните за­паси на природен газ на Па­лестина.

След нахлуването палес­тинските газови находища бяха де факто конфискува­ни от Израел в нарушение на международното право.

Ако Държавата Палес­тина, която обяви незави­симост на 31 юли 2019 г. и е призната от мнозинството държави-членки на ООН, е наистина независима дър­жава в границите на Ивица­та Газа, целия Западен бряг и Източен Йерусалим, тогава тя е подчинена на Конвенци­ята на ООН по морско право от 1982 г. От нея следва, че на 200 морски мили от брегове­те на Газа се намира палес­тинската изключителна ико­номическа зона с всички га­зови находища в нея. Ясно е, че те съставляват само част от по-широката зона на запасите от въглеводороди в Леванта, но де факто тези природни ре­зерви бяха заграбени от из­раелците.

Една година след опера­ция „Разтопено олово“ Изра­ел обяви откриването на ги­гантското находище на при­роден газ Левиатан в същия левантийски басейн, прости­ращ се от Египет до Турция. Заедно с находището Тамар това отвори сериозни перспек­тиви пред Тел Авив, които ни­кой няма да го принуди да из­остави.

Левиатан е най-голямо­то газово находище в света, открито през 2000-те години. Обемът на технически възста­новимите запаси на находи­щето е около 3,4 трилиона ку­бични метра природен газ и 1,7 милиарда барела петрол, а друго петролно находище с потенциал от 3 милиарда ба­рела се очаква под газовото находище на дълбочина от пет до шест километра.

През 2000 г. British Gas от­кри находище, съдържащо по­вече от 1 трилион кубически фута природен газ на 30 ки­лометра западно от брега на Газа. Но всъщност Левиатан, частично разположен в те­риториалните води на Газа, подписа смъртната присъда за палестинците.

Миналото лято беше от­крито още едно находище в левантийския басейн меж­ду две активни находища за добив на газ, Кариш и Танин. Запасите му от газ се оценяват на 68 милиарда кубически метра... От скорошен вносител на енергийни ресурси Израел вече е готов да поеме ролята на доставчик на синьо гори­во за Европа.

Миналата година добивът на природен газ тук възлиза на 21,9 милиарда кубически ме­тра. Вътрешното търсене на газ в страната също се е увели­чило с 3 процента, достигай­ки 12,7 милиарда кубически метра. Европа гледа с копнеж на тези „излишъци“.

В момента Израел получа­ва газ от четири находища. И какво, ако някои от тях се на­мират в палестински терито­риални води? В края на краи­щата, тази държава има пра­вото на първично развитие на изключителната икономиче­ска зона, която се простира на 370 км (200 морски мили)?

Без да поглежда назад към палестинското правителство, Израел сключи споразуме­ние с British Gas (BG Group) за проучване и разработва­не на нови газови находища. Палестина се опита да оспори сделката във Върховния съд на Израел и получи отговор: „Из­раел никога няма да купува газ от Палестина“.

Самите палестинци не са в състояние да оспорят пра­вото, дадено от Израел да контролират съдбата на Па­лестина, въпреки насилстве­ните протести и хвърляните камъни по танковете. По съ­щия начин Общото събрание на ООН не може да настоява за прилагането на собствена­та си резолюция № 181.

Именно тази безпомощ­ност както на арабския свят, така и на международното право пред факта на същест­вуването на една по същество фашистка държава, разши­ряваща границите си със си­лата на оръжието (това не на­помня ли на Германия от края на 30-те години на миналия век?), което прави Израел тол­кова смел.

В същото време любопитен е феноменът с участието на Хамас във войната, започна­ла на 7 октомври. „Всеки, кой­то иска да предотврати създа­ването на палестинска държа­ва, трябва да подкрепи Хамас и да прехвърли пари на Хамас... Това е част от нашата стра­тегия да изолираме палестин­ците в ивицата Газа от палес­тинците на Западния бряг.“

Точно това каза Бенямин Нетаняху на среща на члено­вете на Кнесета от неговата партия Ликуд през март 2019 г. Т.е. Хамас се разглеждаше като партньор в конфронта­цията с палестинската власт и беше предназначен да бъде пречка за Абас в движение­то към създаването на палес­тинска държава.

Но защо верният съюз­ник на Нетаняху започна да изстрелва ракети по изра­елските градове? Вероятно в пълно съгласие с основната цел на ЦАХАЛ: „Крайната цел е не само да се изгонят палес­тинците от родината им, тя е да се конфискуват многоми­лиардните запаси от приро­ден газ в Газа, точно тези, кои­то принадлежаха на British Gas през 1999 г., а също и тези, кои­то бяха открити в Леванте през 2013 г.“ Така счита канад­ският Global Research.

Ясно е, че октомври 2023 г. за 2,3 милиона жители на Ивицата Газа беше продъл­жение на нахлуването в Иви­цата Газа през 2008-2009 г. в рамките на операция „Разто­пено олово“. А военната окупа­ция на сектора от израелските сили на ЦАХАЛ и експулсира­нето на палестинците от ро­дината им няма да свърши дори след като последният еврейски заложник, мъртъв или жив, се върне в своя ки­буц. Миризмата на газ прос­то стана смъртоносна за Газа.

Превод: ЕС

Източник: Поглед инфо

 

ЗА ВЕЛИКАТА ОТГОВОРНОСТ ПРЕД ОТЕЧЕСТВОТО

Е-поща Печат PDF

В петък, 10 декември, бяха подписани коалиционните споразумения на  партия „Продължаваме промяната“, с БСП, „Има такъв народ“ и „Демократична България“. В събота, 11 декември, президентът Румен Радев връчи мандат за съставяне на правителство на председателя на ПП „Продължаваме промяната“ Кирил Петков. Папка с вече съгласувания проекто-състав и структура на министерски съвет, веднага бе получена от президента Румен Радев. На извънредно заседание на 47-То Народно събрание, в понеделник, 13 декември, се очаква да бъде утвърдено новото правителство на Република България. Ако то бъде гласувано и одобрено от народните представители,  БСП ще отговаря  за 4 министерства.

На Пленума на Националния съвет, в петък, със 138 гласа „за“ без „възрържали се“, и „против“, бяха утвърдени министрите от Коалиция „БСП за България“. Корнелия Нинова бе утвърдена за поста зам.-министър председател и министър на икономиката. Инж. Георги Гьоков - за министър на труда и социалната политика;  Иван Иванов - за министър на земеделието; Христо Проданов - за министър на туризма.

„Нова Зора“ поздравява всички номинирани и им пожелава несекващи сили и всеотдайност към проблемите на Отечеството, в името на великата отговорност за бъдещето на българския народ и каузата на социалната солидарност.

Честито и на добър път!


 


Страница 4 от 580