Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

ЗАЩО БАЙДЪН НЕДОПОБЕДИ, А ТРЪМП НЕДОЗАГУБИ

Е-поща Печат PDF

Кратко разяснение за Сергей Станишев относно резултатите от изборите в САЩ


Цели две седмици след обявяването на победата на Байдън от либералните медии се ослушвах за този следизборен коментар. Но ето че мярнах интересно съобщение в блога на лидера на ПЕС Сергей Станишев (със съкращения): „В разговор на... ПЕС с Джон Подеста... заявих, че управлението на Доналд Тръмп нанесе сериозни щети на трансатлантическото сътрудничество... от... търговията и технологичното развитие, до външната политика... Тръмп си отива, но тръмпизмът... все още не е победен. В ЕС поведението му окуражи консервативни лидери като Орбан... за тях той беше символ и краят на управлението му е поражение за популизма и национализма в Европа. Убеден съм, че историческата победа на демократите... ще бъде едно истинско ново начало за САЩ - връщане към нормалност и предвидимост... особено по отношение на сътрудничеството с ЕС... за рестарт на трансатлантическото лидерство. Байдън обаче ще има тежката задача и да поправи големите щети, нанесени от... Тръмп върху американското общество и силната поляризация в него.”

Браво на Станишев, че в тъй кратък пост е събрал толкова грешни тези. И че ми дава чудесен повод да обясня как стоят нещата - в качеството си на американски прогресист, регистриран демократ и симпатизант на българската и европейската левица.

Но преди това:

защо Тръмп в края на краищата, загуби

– „почти” според прогнозите? Не допускам сериозно, че съдебните дела могат да обърнат резултата. Но на какво се надява Доналд, ще обясня в следващия коментар. Ако трябва да отговоря само с една дума защо загуби, тя е „ковид”. Дистанционното гласуване даде уникален шанс на демократите да мобилизират вота на милиони, главно от черните „вътрешни градове” - хора, които никога не са гласували и никога вече няма да гласуват при обикновени условия.

Както писах и преди, техните гласове, както и общо до 60% от гласовете за Байдън, бяха „против” Тръмп, а не „за” Байдън. Голям принос имаха и „либералните медии” с многогодишния си лов на „руски“ и други вещици. Иронията е, че прогресистите, хората на Бърни, които с героични усилия на терена донесоха победата на Байдън, ще останат силно непредставени в новата администрация.

Победата на Байдън не е „историческа”, както мисли Станишев, а по скоро антиисторическа. Дали е имало големи изборни нарушения, ще се установи от съдилищата. Съдейки по войната срещу Тръмп през цялото му президентство, привържениците му имат поне малко основание да се съмняват. Той никога не успя да подчини държавния апарат и бе обект на постоянен саботаж. Медийната война против него не спря и за миг.

Обкръжението му бе методично компрометирано и унищожавано от демократите, службите и медиите - и поради инфантилния си, нелоялен характер, той го доунищожи и остана сам. Републиканците никога не го приеха напълно за свой - и сега повечето го изоставиха. Появи се и движение „републиканци против Тръмп”, които се очаква да получат няколко места и възможност за сериозно влияние в администрацията на Байдън.

Отказът на Тръмп да признае загубата, освен инфантилния му характер, отразява и позабравения факт, че опонентите му също не признаха реално, ако и да го направиха формално, победата му през 2016 г. и четири години се опитваха да го свалят предсрочно с преврат.

Наистина, както казва Станишев,

„тръмпизмът все още не е победен”.

За него гласуваха - и то главно присъствено, не по пощата, висейки часове по опашки - седемдесет милиона американци, включително цялата работническа класа и всички дребни предприемачи - и бели, и черни, и латиноамерканци. И 90% от българите и източноевропейците в САЩ. Към 80% от вота за Тръмп е вот за Тръмп.

Аритметиката следователно сочи, че „чистият” глас „за” Байдън, е примерно максимум 40 милиона, а този „за” Тръмп - примерно 50 милиона. Това е реалността зад недоволството на неумеещия да губи оранжев инфантилник.

Америка, както пише Станишев, е поляризирана, разделена - да кажем, на две приблизително равни части. Но дали само защото Тръмп, с поведението си, поляризира хората? Мисля че трябва да потърсим причината малко по-дълбоко.

Противниците на Доналд вярват подобно на  Станишев, че той е ненормален, непредвидим - и жадуват връщане към „нормалността и предвидимостта“. Без значение кой ще дойде, само да е нормален и предвидим.

Поддръжниците на Доналд мислят обаче, че тази „нормалност” сама по себе си е ненормална - лицемерна, порочна, враждебна за обикновения човек. И го харесват, въпреки всичките му лъжи и инфантилни малоумия, въпреки реалните му действия в интерес на супербогатите и във вреда на бедните, доколкото се опълчва на ненормалната „нормалност” и на свой ред е люто мразен от нея.

Като социалист и съветски историк, Станишев се очаква да е запознат с марксизма. И да разбира, че двете половини са в плен на различни идеологии, т.е. на илюзорно съзнание. Мнозинството и в двете половини всъщност са обикновени трудови хора със сходни реални интереси. Те реално трябва да са на едно място, а всъщност са горчиво разделени и дори виждат у опонентите си въплъщение на абсолютното зло. Това положение е идеално за елита. Но е пагубно за народа и за т. нар. „демокрация”.

За какво става дума? В реалния свят

Джо, работник от „Уолмарт” в Кентъки (тръмпист), и Джозефин, учителка от частно училище в град Ню Йорк (либералка), имат еднакви реални интереси. „Медикеър” за всички, т. е., социализирана медицина (и двамата не са осигурени здравно от работодателя си и не са в профсъюз). Платено майчинство и бащинство, достъпни детски градини, добри безплатни държавни училища във всеки квартал и безплатни щатски университети (нямат пари за частни училища и да остават да гледат деца вкъщи). Всичко това - финансирано с прогресивни данъци, преразпределящи от най-богатите към средната трудова класа. И

Те имат общ интерес от стабилни държавни пенсии, ред и законност у дома (липса и на брутално полицейско насилие срещу невинните, и на лумпенски бунтове, палежи и грабежи на магазини) и от мир в света (липса на терористични заплахи у дома, предизвикани от наши агресии в чужбина). Джо и Джозефин, в идеалния случай, би трябвало заедно да гласуват за социалиста Бърни, и така отиваха нещата в 2016 г. преди Хилари и нейната клика да се намесят.

Но в илюзорния свят на идеологиите, натрапвани им от медиите и върхушките на двете партии, Джо и Джозефин напълно забравят горното и се превръщат в

смъртни врагове по светоглед и стил на живот.

Джозефин иска Байдън (т.е. анти-Тръмп), иска велосипеди, аборти, феминизъм, гей бракове и осиновяване, веганизъм, комбуча, съкращаване на полицията и обича Black Lives Matter (BLM). А мрази „червеновратите” и „фашистите”, които носят „насилие и омраза“, и лъжливият демагог Тръмп им налива масло в огъня.

Джо пък иска св. Тръмп, Бог, мощни джипове, знамето на Конфедерацията, пушки, ред и закон, барбекю с лютив сос, бърбън и бира!... Той мрази „комунистите”, т. е. лицемерните хайверени либерали и яйцеглавите надменни прогресисти от крайбрежията. Те носят високи данъци на трудовия човек и подстрекават лумпените от BLM и Антифа към „комунистическа” революция.

Ето това, др. Станишев, е положението с илюзорното съзнание на американските трудови маси. Положението е класическо „разделяй и владей”. Социалистите трябва да го разбират и да ги просвещават за истинските им интереси. А изборът между Тръмп и Байдън за тях бе съвършено илюзорен и без истински избор.

Колкото до останалите „ценности”, погубени от Тръмп, за които се съкрушава Станишев - трансатлантическото сътрудничество и „лидерство”, „търговията” и „технологичното развитие” - мога да кажа, че Доналд, наистина, по своя хаотичен, противоречив и детински начин, направи каквото можа по историческата задача да изтегли Америка от Близкия изток, където тя причини ужасни бедствия, и донякъде от НАТО и Европа, където внася ненужно напрежение с Русия. И да избави американския работник и дребен предприемач от разoрителните за него „търговски” договори в интерес на глобалните корпорации - NAFTA, TTIP и ТPP. Байдън едва ли ще смогне да „нормализира” всички тези области, но пък иде с целия идеен багаж на късния Обама и Хилари, и с енергията от лова на „руски вещици” да търси нова конфронтация с Русия и да превърне България във фронтова зона.


„Гласове“

02.12.2020 г.


 

KАК СКОПИЕ "ПРИВАТИЗИРА" НИКОЛА ВАПЦАРОВ

Е-поща Печат PDF

Литературният код на  македонизма


Щом големият поет-антифашист е македонец, тогава какво налага поезията му да бъде превеждана  от български?



Повече от половин век в съседна нам държава упорито си самовнушават, че Никола Йонков Вапцаров не е българин. Трупат грамади от "изследвания" и научни "приноси", с които доказват, че роденият в Банско поет е "македонец по душа и сърце", че неговата поезия няма нищо общо с България, дори и да е написана на български език. Повече от половин век учебниците в училищата на същата тази бивша югославска република продължават да се пълнят с откровени лъжи, които се повтарят не стотици, а хиляди пъти, за да бъдат запечатани в съзнанието на младите хора. И те да запомнят, че Никола Вапцаров никога не е бил българин, че той е и ще си остане завинаги "македонец". Същите лъжи отдавна са станали неразделна част от речника и внушенията на медиите в тази страна. Те се тиражират всекидневно, с единствената цел - да се промие съзнанието на хората, да се разсее и най-малкото съмнение в насажданите измислици от скопската пропаганда.

Нещо повече - тези лъжи, със същата настойчивост и последователност, продължават да се насаждат и в чужбина. Там целта е в отделните страни да се  утвърдят  създадени вече културни лобита, които да приемат априори "небългарската принадлежност" на Никола Вапцаров и да започнат да я отстояват зад граница. Преди време  например стана известен скандалният факт, че Никола Вапцаров бе представен в интернет сайта на Британската библиотека като  "македонски поет".

По-скандално обаче е това, че в продължение на повече от половин век тук, в България, ние упорито се правехме или че не забелязваме тези напъни да бъде "помакедончен" Вапцаров, или пък великодушно ги подминавахме, с наивната надежда, че все някога истината ще излезе наяве и нещата ще си отидат на мястото. И всичко това - все в името на т.нар. добросъседство; на добрите чувства, които (уви!) никога досега не са били споделени.

Първите стъпки за "помакедночване"  на Вапцаров  започват почти веднага след Втората световна война, когато Македония окончателно се обособява в рамките на Титова Югославия като република, което всъщност е продължение на директивата на Коминтерна от 1934 г. за създаване на македонска нация и македонски език, на македонска държава. След "кодификацията" на т.нар. македонски литературен език през 1946 г., в Скопие е създадено Дружеството на македонските писатели, сред  чиито основоположници са Димитър Митрев и Георги Абаджиев -  участници в т.нар. Македонски литературен кръжок, възникнал през 1938 г. в София - също по директива на Коминтерна. В него участва и Никола Вапцаров, като изнася своя доклад, посветен на целите и задачите на кръжока, около който, и до ден днешен, продължават различни инсинуации и спекулации. И то - не само в Скопие.

Първите "преводи" на поезията на Вапцаров на "македонски" са направени почти веднага след въпросната "кодификация". През 1954 г. неговите стихотворения "Илинденска" и "Земя" в "превод" на Гого Ивановски и Славко Яневски, са включени в издадената в Скопие "Антология на македонската поезия". По-късно, под редакцията на Георги Старделов, излиза книгата "Песни" на Н. Вапцаров, които са "преведени" (на сърбо-македонски "препjевао") от цял колектив "препевачи", сред които споменатите вече и Гане Тодоровски, Томе Арсовски, Славко Яневски, Блаже Коневски и др. Още по-късно, през 1971 г., излиза "преводът"   и на следващото издание "Одбрани творби" от Вапцаров, под редакцията на Гане Тодоровски.

Преводи? От какъв и на какъв език? От български - на български?

Или от български - на сърбизиран скопско-велешки диалект? Защото матерният език на Вапцаров е български. На него той винаги е писал и кой знае защо никога не е опитвал да пише на друг език. На него е и цялото ;w литературно наследство, което ни е оставил. Но то трябва да бъде "преведено", за да се доказва по-късно, че  Вапцаров е чужденец в България, че няма нищо общо с нея. Или ако има нещо, то е дотолкова, доколкото е роден там; там е учил, там е живял, там се е борил за Македония и е загинал за нея. Нищо повече.

В броя на в. "Пиринско дело" от 10 юли 1968 г., майката на поета Елена Вапцарова публикува свое писмо именно за въпросните "преводи" на Вапцаров на  "родния му език":  "...Нима има в историята такъв поет, който да е писал стихове на чужд език и после чуждите хора да му ги превеждат на родния му език!?" - пита баба Елена съвсем основателно, като подчертава, че "Родината на Вапцаров е България, в която той работи и умря". Може ли да има по-убедителен отговор на въпроса какъв се е чувствал по народност Никола Вапцаров от този на майката?  Но по всичко изглежда, че в Скопие приемат за "истина" единствено своите лъжи и инсинуации...

Прочее, още през 1954 г. Димитър Митрев в своята книга "Вапцаров. Есета и статии" отрича българската народност и принадлежност на Никола Вапцаров към българската литература, като го обявява за "македонски поет с ярко изкристализирало македонско национално съзнание" (?!). Митрев обяснява много "лесно" защо Вапцаров е писал на български, а не на сърбизиран скопско-велешки диалект. Чисто и просто, когато той е създавал своята поезия, "литературният македонски език все още се намирал в своята начална фаза". Този "аргумент" по-късно ще се повтаря непрекъснато от всички скопски "историчари" и изследвачи, които натрупват цели планини от литература по "македонството" на Вапцаров, като защитават десетки научни титли и звания в университетите на Титова Югославия.

Най-отявлените апологети на "македонската принадлежност"  на Никола Вапцаров са двамата мастити скопски литератори-академици Блаже Ристовски и Гане Тодоровски, които са автори на "научни" трудове и "изследвания" за "македонството" на големия българския поет-антифашист.

В своята книга "Македонецот Вапцаров" (2005), издадена от Македонската академия на науките и изкуствата, Блаже Ристовски съвсем априорно обявява, че Вапцаров "в течение на целия си творчески живот се е чувствал и действал само като македонец". По същата "логика" Ристовски твърди, че "той принадлежи на македонската литературна история, макар да е писал само на български език".  Няма или-или. Казано, отсечено. И толкоз.

Нещо повече - маститият скопски академик е възмутен от обстоятелството, че в България от 50-те години на миналия век "не се споменава неговата (на Вапцаров - бел. авт.) последователна потенциална македонска принадлежност". Като проследява дейността на Македонския литературен кръжок в София и априорно отсъжда колко важна роля е имал той за "македонския национално-политически ангажимент" на Вапцаров, Бл. Ристовски  си служи с откровени фалшификации и лъжи, като обявява на всеослушание, че майката на поета, Елена Вапцарова, сестра му Райна и брат му Борис, били  "направили декларации за своето македонско потекло" (?!)

Обиграният академик все пак добре знае, че "природно и логично не може да се промени историята". Затова прибягва до друг похват, който напоследък се използва твърде последователно от скопските крадци на история и литература, на културно и духовно наследство:

"Никой в Македония не иска и не може да извади Никола Вапцаров от българската литературна история" - признава Ристовски, но почти веднага след това отново пуска в употреба своите априорни клишета, че "никой не може да оспори ясно самоопределеният македонец Вапцаров". С една дума - той е ваш, но и наш - внушава академикът, като предлага вместо да спорим за принадлежността на Вапцаров да плеснем с ръце и да се прегърнем "в името на приятелството между двете литератури и двата братски народа". Почти както по времето на Тито и Димитров. Все едно че оттогава насам не е изминало никакво време и не се е променило нищо, което се подразбира и от самите писания на Блаже Ристовски за Никола Вапцаров.

Писател с двойна принадлежност.

Не са по-различни тезите  на другия мастит македонски академик-литератор Гане Тодоровски, който в своята "Книга за Вапцаров" (2005) използва същите априорни логически клишета, заявявайки, че поетът бил „по потекло и по чувство, и по дейност, и по съдържателна обозначеност на своята поезия македонец". Г. Тодоровски дори не се опитва да търси македонския корен на Вапцаров. Той направо обявява, че неговите родители Йонко Вапцаров и Елена Везюва -  и "двамата са македонци".

Академикът използва познатия вече "аргумент" на Димитър Митрев, че Вапцаров "в условията на все още нерегулираното оформяне на македонския литературен език пише на български". След като повтаря "откритията" на Бл. Ристовски около Коминтерновския Македонски литературен кръжок Г. Тодоровски възкликва: "Вапцаров се извиси между великаните на българската, македонската и световната поезия", като съвсем съзнателно пропуска да обясни каква е тази "македонска поезия" на Вапцаров, щом е превеждана "препjевана" от български език. По-нагла и грозна манипулация от тази едва ли би могла да се измисли.

И тука вече Г. Тодоровски прави една от своите най-развинтени спекулации (и лъжи!) в съвременната литературна история, като обявява Вапцаров за "писател с двойна литературна принадлежност". Тодоровски се позовава на факта, че в македонската книжовност имало и други "двуезични" писатели и поети като Мите Богоевски и Коста Рацин, които били писали и на други езици. Да, ама Вапцаров да е писал на някой друг език, освен на майчиния си български?

Разбира се, Г. Тодоровски не се интересува от такива "подробности". Двойната литературна принадлежност не била пречка самозваните "литератори" от Скопие да делят Григор Пърличев с гърците (а това, че той основно е писал на български, е без каквото и да е значение! - бел. авт.), Ангелко Кръстик - със сърбите и... Никола Вапцаров - с българите. Вапцаров не можел да бъде откъснат от македонското културно минало. (?!) А може би и от липсващата културна традиция, която през последните години в Скопие последователно се "запълва" с имена на откраднати писатели и поети от българската литература?

За да приложи  Соломоновото правило Г. Тодоровски предлага "македонската литературна наука да разсече гордиевия възел на двуезичността"  - т.е. тази теза да бъде окончателно наложена и възприета. Разбира се, най-паче спрямо  България - особено като се има предвид аморфността и нееднозначността на българската позиция и нейната непоследователност. Затова Г. Тодоровски смята, че  "това подлежи на конвенции, билатерални, научни, но не и на политически компромиси". От само себе си се разбира кой в конкретния случай ще отстои своята позиция и кой ще трябва да направи компромиса. Особено като се отчита

пословичната българска отстъпчивост

спрямо Скопие, която вече е стигнала до падението на жалка примиреност с очевадните лъжи.

Но маститият академик на спира дотук. След като преповтаря своята теза, той настойчиво внушава, че "македонците са длъжни да си го бранят Никола Вапцаров" срещу опитите да му бъде отнета "македонската димензия. Македонците ще продължат да се гордеят с това, че на тяхна почва и от тяхната кръв се е пръкнал във върховете на голямата литература поетът от подпиринското градче Банско, за да разглася и името на Македония." Така се възнася Г. Тодоровски в своето патриотарско изстъпление, без да се интересува дали кръвната група на живеещите в Банско съвпада с огласената от него "национална принадлежност" и "димензия". И още: дали не е сбъркал "почвата", върху която е израснал и се е утвърдил талантът на големия български поет.

В разрез с всички правила на международното авторско право в книгата си Г. Тодоровски публикува "Поезия" от Никола Вапцаров на "македонски", без да е посочил кои са "препевачите" на неговите стихове.

По този начин читателите могат да останат с впечатление, че това е изконният авторски текст. По-голяма и нагла фалшификация от тази едва ли е възможна! Подобна мистификация в цивилизованите страни се наказва, а наследниците могат да дирят дори отговорност от издателите за погазените авторски права.

Покрай спекулации с паметта и личността на Вапцаров всичко написано дотук, съвсем основателно, възниква въпросът: на какво основание сърбоманите от Скопие и техните обслужващи ги "литератори" си позволяват да "приватизират" Никола Вапцаров, обявявайки го за "македонски поет"? И още: по кое международно и друго право, те могат да манипулират поезията на големия български поет, като му приписват "македонско авторство", запълвайки празните места в своята липсваща литературна традиция.

Всичко щеше да остане в рамките на споменатите вече манипулации, ако към тях не бяха се прибавили и наглите спекулации с паметта и личността на Никола Вапцаров, които надхвърлят всякаква представа  за цивилизовано поведение и морал. На  международен фестивал "Стружки вечери на поезията"  през 2009 г.,  в своята реч по повод 100-годишнината от рождението на Никола Вапцаров, същият Г. Тодоровски на всеослушание обявява, че "българските фашисти на 23 юли 1942 г. не убиха само идейно-политически противник, т.е. комунистически терорист, а по-скоро вкараха в прибързаната екзекуция видния благороден и  категоричен македонец." (?!)  В македонистката си хистерия Г. Тодоровски продължава и по-нататък. В своя "разяснителен принос" той стига до обобщаващия извод, че "Вапцаров го убиха и фашистите, и комунистите в България” - т.е. българите, което е не само раздухване на примитивна омраза към нашата страна, а е равносилно на арогантно разпалвана публична ксенофобия.

Но очевидно в Скопие това е част от един отдавна възприет начин на "мислене". Там не се вълнуват от историческите факти, които с лека ръка могат да бъдат преправяни, пренаписвани или подменяни според случая. Нещо, което вече над половин век, за домораслите политици,  "историчари" и "литератори" от бившата коминтерновска република, е станало не само начин на препитание, а едва ли не - навик. Веднъж - да се краде и преиначава, измисля история. Друг път - да се "препява" и присвоява литература; с мародерска страст да се крадат произведения на литературата и изкуството и да се провъзгласяват чужди автори - за "наши" или пък "наши и ваши", което е не само клептомания, а чиста интелектуална шизофрения.

Друг е въпросът, че повече от половин век у нас, в Българско, поради някакво криворазбрано великодушие, се правим на разсеяни, като си затваряме очите и ушите за онова, което се пише и говори край Вардара.   Все в името на добросъседството и братството, на взаимното разбирателство. Но ако наистина държим на това, не е ли по-добре да си кажем истината в очите, вместо да се правим на такива, каквито не сме. Нещо, което в Скопие отдавна са усвоили и са го превърнали в част от своята национална „свест” и  "припадност".


 

В СВЕТА НА АГРЕСИВНИЯ ИДИОТИЗЪМ

Е-поща Печат PDF


Продължение от брой 48


Историята се разглежда не като наука, която се занимава с документирано минало, подлагано на дебат и допълнително прецезиране, а като дейност, която трябва да се занимава с това, което е трябвало да стане или с това, което би могло да стане, а не с това, което е станало. Деколонизирането на историята е сведено до нейната санитарна обработка и до свободни манипулации и интерпретации. Едно практическо следствие, например,  е искането за премахване на паметници на ветераните от Втората световна война поради "липса на диверсифициране и поради расизъм".

Литературният английски език и, съответно английската граматика, са обявени за расистки поради строгост, които трябва да се заменят от "Черен английски", език който се говори от черните, заедно със съответния "правопис" и произношение, вече преподавани в университетите.

Американската медицинска асоциация (АМА) обявява расизма за обществена здравна опасност.  Един от аспектите, на които се обръща внимание е борбата срещу вредите нанасяни на медицинските изследвания и свързаните с тях технологични инновации чрез расизма и други неосъзнати пристрастия. Тази позиция става причина за подигравки в социалните мрежи от рода: "Необходимо ли е да се явявам на ежегоден тест за расизъм? Има ли вече ваксина срещу него?"; "Не, аз съм съгласен с АМА. Наистина става въпрос за сериозени психични проблеми  на тези, които виждат расизъм навсякъде."

„Не ни пипайте!“

Трагичната ирония е в това, че западната цивилизация, почиваща на свободен обмен на идеи,  не е способна дори да формулира проблеми, без да бъде подложена на презрение и подигравки. Такава една подтискаща атмосфера създадена от идеолози, които слушат само гласове звучащи в собствени им глави, силно спъва всякакъв прогрес и застрашава самото съществуване на тази цивилизация, поради невъзможността тя да се развива.

Коментари на ученици  в социалните медии се отличават със следното: всички те са за Джо Байдън да бъде 46-тия президент на САЩ, няма такъв който да подкрепя Тръмп. На въпроса „защо това е така“, най-примерен ученик и изявен спортист отговаря чистосърдечно, че „в противен случай животът ти ще бъде провален и, че няма да бъдеш приет в колеж“.

Прескачайки началното и средно образование, ще се спрем на промиването на мозъци в детските градини, припомняйки си „феномена еничарство“, със следното икономическо осъвременяване: издръжката на децата  остава задължение на родителите им. Майки и бащи, които си позволят да имат мнение различно от неолибералната линия на индоктриниране, се лишават от родителски права и децата им се поверяват на други "правилни родители". Мащабите на това явление, например в Германия,  вече са умопомрачаващи.

Идеологическите основи за индоктриниране на децата в областта на "социалната справедливост" са дадени от т.нар. Critical Race theory (CRT; Теория на критиката за расите)  с предимство пред всичко друго, което се учи от тях. Става дума за нова супер расова програма, която има за цел радикално да трансформира нашето по рождение расистко общество включая децата. В рамките на тази програма мечтата на Мартин Лутър Кинг е погребана по простата причина, че расовата идентификация е вече задължителна. В допълнение, белите деца се учат да ненавиждат себе си, а черните да се считат за жертви на обществото. Точно както религията, издига субективния опит над обективната реалност, не подлежи на опровержение, престъпно е  да се подлага на съмнение за каквито и да са фалшификации, и проповядва, че и най-невинен опит за нейното интелектуално прецезиране води до опорочаване й до неминуем разпад. На езика на човек от улицата тази постановка може да се характеризира с едно изречение: "Не ни пипайте!". И, хипотетично, би привлякла най-законна завист от страна на Джордж Оруел.

Един от първите  практически уроци (образование и изкуства)  за петгодишните е на тема "Как да стана активист" съпроводени задължително от "Химн на активиста", който се пее ежедневно като молитва. Много родители са ужасени от това на какво учат децата им в детската градина, но не смеят да си отварят устата от страх да не бъдат обявени за расисти в обществената игра, наречена "Социална справедливост".

Има и друга оценка на тази образователна  активност, която засяга пряко правосъдните органи: горното индоктриниране се свежда на практика до най-безогледно и директно психическо малтретиране на децата, до унищожаване на тяхната вродена невинност, до усукване и пресукване на съзнанието им, и в крайна сметка, до смачкване на техния дух.

Холивуд, както винаги, е на първа линия. Епидемията не е отминала и филмовите Академични  награди  (Оскар). Официализиран е списък с критерии по които се определя "Най-добрият филм". Всично на всичко, четири стандарта с подточки, които засягат етнически, расови, джендърски или инклузивни (включващи) признаци. Главна поддържаща или значима поддържаща роля трябва да се изпълнява от "цветен" актьор. Не по-малко от една трета от героите на филма трябва да са или гейове или инвалиди (ако геят е и инвалид точките се удвояват). Преди време се е работело през просото, приблизително, на усещане, без уточнен брой на гейове, инвалиди и лесбийки, а сега всичко си идва на мястото, включително и ръководните позиции. Става ясно, че едни от  най-търсените актьори ще са еднокраки (или едноръки) тъмнокожи хомосексуалисти.

Сега, ето това е и пример за пост-изкуство. Очакваме с нетърпение джендърно да се осъвременят героите на Джек Лондон, Хемингуей, Фолкнер и Селинджър. По отношение на Холдън Колфийлд, например, хич не е ясно кой кого ще спасява в цъфналата ръж.

Медии и социални мрежи

Що се отнася до официалните медии, там индустрията на лъжата е в пълен разцвет на формално и на държавно ниво (БиБиСи, например). В британския случай народът директно плаща за тази привилегия. Друга особеност е, че всякаква по-серозна предварителна подготовка на общественото мнение е вече изоставена като загуба на време и средства. На общественото мнение направо му се казва какво е единствено възможното мнение. Ако сравним подготовката на майдана през 2014 г. в Киев (западни наблюдатели плюс многогодишни кампании за дискредитиране на режима) с опита за цветна революция в Белорусия, ще видим пълната липса на подготовка - веднага, на другия ден, изборът на Лукашенко се обявява  на вътрешно, европейско и даже на световно ниво за безапелационно фалшифициран и нелегитимен. И без коментари или съмнения.

Ако сравним скъпата и продължителна британска постановка за отравяне с Новичок на бившия агент Скрипал с аналогичното отравяне на Навални, се вижда абсолютната наглост и безцеремонност на процедурите по обвинението във втория случай, с тотален отказ да се представят каквито и да било факти и доказателства: В доброто старо време на Студената война, случаят Навални би бил квалифициран като недопустим, но чисто руски проблем, в решаването на който никаква друга държава не би направила и опит за намеса.

Президентската надпревара Тръмп-Байдън е друг пример за най-безцеремонни обвинения  без да се представят каквито и да са доказателства на основанието, че обвиненията се огласяват от възможно най-реномирани медии, всички, с изключение на FOX News, безапелационно контролирани от демократите. От друга страна, всяко изявление на действащия президент на САЩ, критично за демократите се оказва, че не е никаква новина, за да бъде отразено в медиите - чисто и просто не съществува като събитие.

Бари Уайс (Bari Weiss)  напуска позицията си в „Ню Йорк Таймс” поради  по-голямата ангажираност на вестника с политически каузи, отколкото с истината. Поради това, че всяка статия, която не полуляризира изрично "прогресивни каузи", се публикува само след като всеки ред в нея е старателно масажиран и договарян. Защото самият език е деградирал в услуга на идеологията и на постоянно менящ се списък от "правоверни цели". Трябва да се има предвид, че Уайс заема позиция на центрист и най-остро е критикувала всеки и всичко "по-вдясно".

Редактори и цензори на социалните платформи Facebook и Twitter надминават себе си в усилията да ликвидират всяка по сериозна информация и коментари, неизгодни за демократите. На последното заседания на Съдебния комитет към американския Сенат, относно цензура и намеса в изборите от страна на социалните мрежи Facebook и Twitter,  са привикани за показания изпълнителните им директори, съответно, Марк Цукерберг и Джак Дорси. Демократите в този Комитет се оплакват, че в двете социални платформи се увеличава дезинформацията, езика на омразата и "погрешното мислене" (“wrongthink”), изисквайки повече цензура под маската на предотвратяване на изборни манипулации и екстремизъм. От своя страна републиканците в Комитета са изискали списък (със заплаха по съдебен път) на всички цензурирани личности, за да покажат, че става въпрос предимно за цензуриране на симпатизанти на Републиканската партия. Дорси признава, че 300 000 коментара в Twitter, са белязани като "подвеждащи" само от 27 октомври  т.г. насам, 50 от които на президент Тръмп (Тръмп подвежда гласоподавателите). От своя страна Facebook демонстрира дивашка цензура изхвърляйки публикации по критерия "милитаризиран език" заедно с  ключовите думи "изборни мошеничества" и "изборна дезинформация".


В резултат от тези сенатски слушания и много-вероятно още такива, Twitter и Facebook се изправят пред незавидната задача да цензурират и републиканци и демократи т.е. предизвиквайки недоволство и от двете страни. Липсата на цензура, по принцип, би довела до същия политически резултат за тях. Толкоз за свободата на словото на социално масово ниво.

В заключение може да се каже, че на тези сенатски слушания и двете партии са представили валидни съображения, но в момента политическата атмосфера е дотолкова радиоактивна, че всякакви дискусии с "врагове" са строго забранени. Още, тези две социални платформи с право се обвиняват, че са създали политическото "чудовище", САЩ-2020, страна, в която цивилизованите дебати са заменени с театрални кални борби и в която уважаеми личности се страхуват да дискутират идеи, които не са минали предварителния процес  "Проверка на фактите".

Учени от Massachusetts Institute of Technology в изследване от тази година заключават, че американците доброволно се отказват от способностите си за критично мислене, преотстъпвайки тази дейност на социалните медии.

Друг феномен е "Кансел" феномена широко разпространен в социалните медии (cancel: заличавам, анулирам, унищожавам, ликвидирам). Обикновено за атакуване се избира известна личност, активна във Facebook или Twitter, най-добре с много последователи, която се подлага на безмилостна и малтретираща критика с цел "анулиране" на този идол или авторитет в даден аспект. Инициаторът и/или най-активният нападател увековечава името си с това, че социално е "ликвидирал" жертвата. Феноменът е известен още от времената на Дивия Запад - ликвидаторът си спечелва името, например, "Човекът, който застреля Либерти Валанс" (по едноименния филм с Джими Стюарт. Джон Уейн и Ли Марвин). Социалният "размер" на атакуваната личност е относителен, обикновено адекватен на атакуващата тълпа,  и може да варира от сравнително дребна риба  „до акула или кит". Основанието за атака не изисква доказване на сериозна простъпка, достатъчна е само неправилно употребена дума, намек или съмнение, че потенциално може да бъде нарушена някоя идеологическа мантра на войстващото „ляво“.

Джени Морил (Jenny Morrill; UK nostalgia blog World of Crap. ) е имала неблагоразумието да изрази косвена поддръжка на Доналд Тръмп в Twitter отбелязвайки, че по време на гласуването са забелязани някои нередности, факт официално потвъден от американския Конгрес. Тази нейна забележка е причината да бъде атакувана като "наци" и "крайно-десен помагач" на Тръмп, със заплахи за блокирането и в  Twitter,  и с персонални заплахи за физическа разправа!

Разправата е от тълпа индивиди, които колекционират интернет точки с мнения както за зеленчуци така и по джендър проблеми ще живеят с абсолютната убеденост, че са ни повече ни по-малко най-новия "глас на народа". А тези, които са различни от тях могат да вървят по дяволите, поради факта, че не споделят най-съкровените им „нови идеи“.

Друг пример е Крис Прат (Chris Pratt), звезда от филмите Jurassic World, Guardians of the Galaxy and The Lego Movie franchises, обвинен, че е скрит хомофоб и  поддръжник на Тръмп. Не защото открито е подкрепял Тръмп, а защото не е подкрепил открито Байдън! Обвинен е още, че ходи на църква, която е анти-LGBTO (против сексуално по-особените). През 2017 г. той заявява в списание за мъже, че не се чувства представен от никоя страна в обща дискусия, фокусирана  главно на разликата в гледни точки и, че има обща платформа, която не се обсъжда. От ясно по-ясно - Прат е „истинско чудовище“.

Очаква се във Великобритания мизогинията (омраза или презрение към жени или момичета) да се обяви официално като шесто поред престъпление след расовото, религиозното, срещу инвалиди, срещу сексуална и джендърска ориентация. След като мизогинията се обяви за престъпление, е само въпрос на време да се криминализира всяка негативна настройка на който и да е, срещу всеки друг. Например, омраза към мъжете. Или, че всички критици на която и да е малцинствена група, най-свободно дефинирана, могат да бъдат считани за истински престъпници. По закон! Например, критици на веганите или на тези на хората с наднормено тегло. И двете групи вече пледират за защита чрез нов  Закон за  криминализиране на омразата (hate crime).

Такъв един закон не ще бъде нищо друго, освен чиста пародия на справедливост. По простата причина, че дали става въпрос за емоция на омразата решава наблюдателят, а не демонстраторът. Няма значение какво си искал да кажеш или покажеш – това, което единствено има значение е как действието е възприето от другия! Това вече лишава съдебната система от нещо фундаментално - от нейната обективност.

В едно цивилизовано общество хората се осъждат и наказват по съдебен път, според това какво са направили, а не според това, какво мислят или според това, как  изразяват мнение или емоции. Можем да не харесваме, че много от нас са предубедени по отношение  на хора, култури или религии, но такава една предубеденост си е лична работа. И те не би трябвало да предизвиква интереса на полицията или криминалното правосъдие. В противен случай става дума за Полиция на мисълта т.е. контрол на вашия мисловен живот.

Пример от Великобритания: Хари Милър, бивш констабъл,  публикувал в Twitter коментар в който поставил под въпрос, че трансджендърните жени са истински жени. Последният е бил посетен от представител на полицията (Humberside Police, January 2019), който го информирал за целта на визитата си: "Аз съм тук да проверя вашето мислене".  И още, уверил го, че не става въпрос за престъпление, но че неговата публикация ще бъде регистрирана като "инцидент на омразата" и че неговата страница в Twitter ще бъде наблюдавана.

Най-коварното последствие от криминализиране на израз на омраза е, че убива всяка дискусия или спор и е враг на свободата на словото. Много често ако изразено мнение засяга някого, той съвсем спокойно може да реши, че срещу него е извършено „престъпление на омразата“. Хората вече започват да натрупват опит по този въпрос и предпочитат да не си отварят устата. Което много прилича на зададената  крайна цел.

Вместо да следи полицейски мислите и думите на хората т.нар. класическа толерантност изисква свобода за изразяване на всякакви гледни точки. Защо? Защото всеки открит сблъсък на мнения е най-добрата възможност да се образова обществото в борбата му с предразсъдъците.

Вместо заключение

Казват, че за оцеляване в днешните безкомпромисни идеологическо-информационни времена и глобална политико-икономическа-военна турболентност, е необходима държавна идеология. Въпросът е каква е тя и за какво служи? Казват, била абсолютно необходима за развитието на държавата. Развитие? Какво развитие? Ами ако не е ясно за какво развитие става дума, може да се приеме най-елементарната, очевидна, чисто практическа и най-важното, неизбежна идеология за всяка нация или държава. Особено що се отнася  до малка държава с постоянно намаляващо население. Става въпрос за очевидната  Идеология за Национално Оцеляване.  Става въпрос не за параден, не за политикански, не за театрален, а за най-обикновен здравословен, практичен  и дългосрочен патриотизъм. За да я има Тази земя и да го има Този народ. И в никакъв случай не става въпрос за изолационизъм в днешния Глобален свят, т.е., не става дума за самоунищожаване,  а за оцеляване. А предимството на тази идеология е, че не е краткосрочна, не е срочна,  а е перманентна. С чудесното качество, че винаги може да замести коятото и да е друга: вносна, високоинтелектуална, високотехнологична, супермодерна  и други от какъвто и да е  "висок" или "супер" сорт, подобни и всички много съмнителни. Още, казват, че не било никак лошо  една такава Идеология за Национално Оцеляване да се запише и в Конституцията.

Има един критерий, който пояснява защо само част от т.нар. интелектуалци принадлежат към дадена национална интелигенция. Критерият е следният: принадлежност към интелигенцията изисква съответният интелектуалец да бъде най-напред човек на Тази Земя и после човек на Света. Тази задачка не е по силите на много интелектуалци по простата причина, че нейната трудност е толкова по-голяма, колкото Тази Земя е по-малка. По-конкретно, изисква се суверенно съзнание и безстрашен отказ от лъжливи кумири, преобладаващо вносни.


 

НЕ БОЙТЕ СЕ, ЧЕ СМЕ МАЛКО СТАДО

Е-поща Печат PDF

Митрополит Йосиф: Православното богословие е трън в очите на света


„Утре ще бъда пак такъв, какъвто съм и днес!“

Ваше, Светейшество,

Досточтими и зеловъзлюбени в Господа отци,

Досточтими г-н Декан,

Многообични професори, преподаватели и студенти,

Братя и сестри, почитатели на Богословския факултет,

Започвам проповедта си с известните думи на св. Василий Велики, казани в отговор на префекта Модест, с който след срещата му Модест казал на св. Василий: „Помисли си все още до утре“. На което св. Василий отговорил: „Утре ще бъда пак такъв, какъвто съм и днес!“ Намерих тези убедителни думи на велелепния и царствен св. Василий Велики за най-подходящи нам днес, защото искам да съпоставя нашия XXI век с четвъртото столетие на тримата светители. Днешният неолиберален глобализъм с учението и вярата им и особено джендър-доктрината с православното ни богословие. Умря г-н Бжежински неразкаян, но оскръблението по адрес на нашето св. Православие, че след комунизма Православната църква и св. Православие е най-големият враг на демокрацията, остана и се цитира дори и в наши дни. Либералният шведски политик Карл Бил пък отива още по-далеч. „Православието, казва той, е най-страшният враг на Запада. По-страшен от Ислямската държава“.


Жива е и доктрината на Христовата църква.

Трябва да забрави тя разделящите термини като абортите, гей браковете и др., а да се посвети на проблема с бедността. Целта е по-нататъшното размиване на православната християнска етика и догматика чрез постулатите на една нова, единна световна религия, която поставя въпроса за друго евангелие, в което под красива формула трябва да се скрие старото съдържание.

Само преди две години Европейският парламент също видя в Светото Православие политическа пропаганда и реши вместо православна църква да се казва по-завоалирано – трансгранични религиозни групи. С една дума –

Православието на Тримата най-велики светители е тръв в очите на съвременните либерали.

Защо? Защото като богослови, вие всички много добре знаете, че твърде много неща в светото Православие изобличават днешния начин на живот и на падналата човешка природа изобщо. Знаете че тридесет и седем години вече съм на служение в Българската източноправославна епархия, в плуралистично общество, но ако сравним по-внимателно двете парадигми на тукашния и тамошния светоглед и начин на живот, ще забележим, че те се различават почти във всичко. Понеже правилото е: When you are at Rome, do as the Romans do т.е. моят парафраз е: когато си в Америка, прави каквото правят американците. Изглежда само аз съм единственият, който туря спици в колелата на нашата талига и не включвам електрическия котлон на врящата плота за претопяване.

Не е новина, че св. Православна църква и православието на Тримата Светители, е консервативно.

То защитава традиционния морал, семейството, ролята на мъжа и жената, традиционните норми на ценностите във всички сфери на човешкия живот. Смята ги за дадени от Бога, а не от преходни и социални конвенции. Излишно е да отбелязваме колко разрушителни са и техните идеи и как те са се настанали във всички тези неща. Не се чудете на това. В Америка, Канада и Австралия българското православие, вярно на Св. Трима Светители е архаично, варварско, противна, примитивна вяра и отживяла религиозна секта. Светото Православие на Тримата Светители обаче е категорично:

Хомосексуализмът е грях, срам, позор! Такава е волята Божия! Такъв е и библейският закон!

По завета на Тримата Светители ние призоваваме човека към един аскетичен идеал, който изисква самоубоздаване и самоотречение във всичко – сурова дисциплина, доброволни жертви в името на Св. Дух. Съвремието обаче призовава към друго. Знаете Лука: 12:9 – „Имаш много блага“. Яж, пий, весели се, наслаждавай се на живота, граби с пълни шепи от всички удоволствия, развлечения и наслади. Това е смисълът на твоето съществуване. Ако си беден, бори се със зъби и нокти, прави кариера, повдигай се и печели, печели, печели!

Тази алчност, ненаситна обсебеност от плътското, от тленното, тази жажда за пари и блага, този агресивен материализъм, който дойде за съжаление и у нас, са безкрайни противоположности на православния дух.

Какво е плурализмът? Има ли плурализъм в св. Православие? Особено в православието на тримата светители? Струва ми се, че по подобие на тях и вие, в Богословския факултет мислите, че истината е една. Само измамите са много и плурализмът не е нищо друго освен многообразие на заблуди и лъжи.

Бог е един! Истината е една! Църквата Христова е една!

Според тримата светители един е и пътят на спасението, но за съжаление и тук нагласата на мисленето ни е диаметрално противоположна. Ами правата на човека? Какво е становището на тримата светители за правата на човека в двадесет и първия век? Отговорът е: той е твърде далеч от това да се съсредоточаваме върху нечии „права“, както прави съвременното ни общество. Напротив! То набляга много повече на задълженията върху онова, което се изисква от човешкото същество, а не върху това, което му се полага. Истината е, че Православието, както го разкриват тримата светители, е сурово и рестриктивно. То подхожда строго към човека. Вижда в него не някакъв непорочен „правоимащ“, а едно осакатено от греха и паднало създание.

Смята че то се нуждае не от глезене, не от ширене на свобода, а от обуздаване и дисциплина, от сурово отсичане на волята и борба със страстите и иска от него не права и свободи, а отговорност в предано служение на Божия закон.

Всичко това показва, че Православието на тримата светители е твърде далеч от т.нар. ценност на либералната демокрация.

Работата е там, че демокрацията, която претендира да е еднаква към всички, дава еднакви права и на добрите хора, и на злото, и на злите, дори и на дявола.

Те уж са равни в рамките на плуралистичния модел, но в действителност дяволът, който е много по-ловък и обигран, изтласква бързо конкурентите си и завладява цялото общество.

Културата и безграничната свобода се израждат в култура на греха и култура на порока.

Либерализмът е безсилен срещу злото в човешката природа. Православието на тримата светители зове към тесен път и тясна врата, а съвременното общество към широкия път и към общото течение. Православието на тримата светители е борба със страстите, а съвременният начин на живот е тяхно пълно разминаване. Православието според тримата светители, е служение на Духа, а днешният life style – служение на търбуха и на плътското удоволствие. Православието на тримата светители гледа към Йерусалим, а либерализмът на обществото ни към къде? Към Содом и Гомора!

Православието на тримата светители е строго и ето защо, като приятел в Господа ви уверявам – наивно е да смятаме, че либералистите някога ще отворят сърцата си за нашето св. Православие, което е същото като на тримата светители.

Св. Василий вече го е казал: „Утре ще бъда пак такъв, какъвто съм и днес!“ Идеални думи! Нека само за минутка си представим реакциите на великия св. Василий, на мъдрия богослов св. Григорий и на смелия златоуст св. Йоан относно задължителното сексуално възпитание в наши дни. Мама, татко няма вече да съществуват, както и понятията мъж и жена, а дори и в частните религиозни училища ще се изучава задължително половата равнопоставеност т.е. различието между мъжете и жените не е вече дело на Бога, не се определя биологически, а се явява следствие от културното и социално развитие на личността в рамките на обществото и е нещо старомодно, тъй като един и същи човек би могъл да притежава различни видове полова принадлежност. Например аз съм Джоузеф, но утре мога да бъде Джозефина. Друга е с най-хубавите имена в целия свят – Ана-Мария, но на другия ден устата сама може би ще промълви Антон.

Иска ми се да благодарим на Богословския факултет в София и във Велико Търново за становищата им по този казус, но нека се знае, че не всичко е отминало,

че идва по-страшното,

че и за напред ще очакваме тяхната смела мисия в духа на тримата светители, за да ни разясняват ползата и вредата на теорията на половата равнопоставеност. А на всички вас, приятели в Господа в Богословския факултет искам да благодаря за вниманието и хубавата служба и на изпроводяк да ви напомня, че богословието е слово, наука и знание за Бога и неговото академично място е точно тук, в Богословския факултет. А щом е слово, наука и знание, какъв тогава е урокът от днешния празник?

Че тримата светители не са разчитали единствено на духовната опитност, придобита в манастирско служение и послушание. Но и на солидна научна, богословска, теоретическа подготовка, която ги е предпазила от съблазни и ги е направила смели защитници и учители на автентичното богословие, тъй желано и от всички вас.

Заредете се с мъдрост и сила и не се бойте, че сме малко стадо, защото Господ Иисус го е казал:

„Не бой се, малко стадо. Аз съм с вас до свършека на света“.

Като имаме и небесното покровителство на тримата светители нека се помолим от сърце – пламенната вяра и смелото изповедничество на св. Василий, богословският ум и кротостта на св. Григорий и проповедническата ревност и свят живот на св. Йоан Златоуст, да бъдем като тях православни богослови по слово и живот и като тях да прославяме Едната Света Животворяща и Неразделна Троица. Амин!

На САЩ, Канада и Австралия - митрополит Йосиф

Слово произнесено от митрополит Йосиф на празника на светите Трима Светители в Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“.

30 януари /2019/ е празника на светите Трима Светители


 

ИЗБРАНИ СТРАДАНИЯ

Е-поща Печат PDF

Най-тежкият кръст

„Ние носим най-тежкия кръст. Потърсени и избрани сме от Бога да работим за приемане и утвърждаване Царството Божие на земята…” – Такива внушения се предават на всяко ново поколение най-будни българи. Но не са ли те признак за наследявана и неизлечима вманиаченост? Какви реални исторически дела доказват подобна изключителна роля в световния живот?

Колкото по-същностно, по-новаторско и велико е едно дело, толкова велико би трябвало да бъде и личностното съзнание, за да оцени по достойнство оставените уникални следи.

Напоследък науката прави изненадващи разкрития за произхода на прабългарите, за тяхната култура, за мястото им в основни процеси на общочовешкия живот. И добиваме все по-конкретна представа за една могъща двигателна сила, която съзидателно присъства и се разгръща в различни времена на различни места – от Египет до Сибир, от границите на Китай до Великобритания. Не, българите не са роднини на тюрките. Много по-древни са техните корени.

И траките имали съзнание на хора със специално предназначение. Елините, като наблюдавали начина им на живот, на мислене, на взаимоотношения; разбиранията им за смъртта, за безсмъртието и усета им за целостта на битието, гледали на съседите си като на хора от друга раса.

И не случайно в Родопите, именно сред траките, се въплъти божествената същност на Орфей. Той беше предходник на Исус Христос в проповядването на Любовта – основният принцип на вселенското битие.

Крайно време е да проучим по-масово тези неща. Иначе не бихме могли да изпълним докрай предназначението си с необходимото достойнство. А Духът, който ни предвожда – чрез Свети Иван Рилски, чрез съвършените сред богомилите, особено чрез Петър Дънов през ХХ век – настоятелно предупреждава: ако не вършим работата си като разпространители и приложители на Божественото учение за Любовта, последствията ще бъдат страшни за нас.

Избрани сме били в незапомнени времена съзнателно и драговолно да поемаме и изтърпяваме неизбежната мъка при проправяне на Големия друм на човечеството нагоре – към Небето. Петър Дънов в беседа на 20 май 1923 г., с характерния за него стил (съобразяван винаги с възможностите на конкретните слушатели), представя нещата така: „Когато Христос дойде за пръв път в света, между евреите, Той ги попита: Можете ли да работите за мен, за Царството Божие? Евреите казаха: Я го разпнете този самозванец! Дойде Христос в Римското царство… Можете ли да работите за мен? Там пък създадоха инквизицията за Него. Най-после Той дойде при англосаксонците. – Можете ли да работите заради мен? Те казаха: Ние не сме като евреите и римляните. Ще работим, но пари искаме. – Нали искате, ще ви платя. И днес те затова работят. Сега Христос иде при славяните. Те стоят с лопатите в ръце, последният час е пред тях. – Искате ли да работите заради мен? – Готови сме да работим за Теб! – Идете да работите, да видите какво ви се пада. И сега славяните казват: Ние сме родени за страдания. – Но след като минете страданията, тогава ще дойде вашата заплата. – Не се знае какво ще ни даде Господ. Той ще ни даде нещо ново, но трябва да се мине през великото страдание…”

Ванга каза преди да замине от този към горния свят: „България ке я биде!” Вероятно на нея й е било казано, че небесният кантар вече е отчел в края на ХХ век, че стореното е достатъчно, за да не пропаднем… При гостуването си в България няколко години преди това тибетският духовен водач предрече, че на българите им предстои небивало благоденствие. Проблемът им в бъдеще ще бъде дали ще устоят на изобилието…

Но за кои българи става дума?

Едните съзидават, страдат, остават чисти и непреклонни и при най-ужасни изпитания, докато други стихийно или организирано рушат, сквернят, вършат предателства, злепоставят българщината вредом по света…

Предводителят повтаря, че той казва истините не изцяло, а наполовина. Останалото трябва със свои сили да постигнем… Останалото – то е конкретизирането, умението ни да използваме Светлината, да прилагаме истините при решаване на всекидневните проблеми…

Вече десетки години правя опити да доближавам логиката на Силата, която чертае съдбата и пътя на човечеството. И макар да е немощна моята логика на обикновен човек, все пак нещо поразбрах със собствени сили – нещо за българите, за неповторимото в тяхната съдба.

Прочетох нещата, които съм писал в предишни години по темата ИЗБРАН НАРОД. Няма какво да съкращавам, да променям. Минал е някакъв „изпитателен срок”. Позициите и разбиранията ми остават същите.


Българите – духовни кредитори на човечеството

Още при самото си зараждане духовната ни култура се е самоангажирала завинаги да утвърждава идеите за отвореност и синтез в човешкото битие на всичките му равнища. И гордостите, и загубите ни в досегашния наш път, са пряко свързани с волята да се борим за отхвърляне на всевластния и сега в цял свят РАЗДЕЛИТЕЛНО-ПРОТИВОПОСТАВЕН ПРИНЦИП. Този принцип беше и е угоден на съседни и на по-далечни народи. Те безпроблемно си служат с кривините му и печелят лесни победи, извличат облаги.

Ние отхвърлихме преди повече от хиляда години варварската, дяволската основа на живота земен. Гениалното начало беше поставено от Константин-Кирил Философ и от поп Богомил. Подир тях нашите духовни водачи винаги са проповядвали системно и целенасочено идеалите на съзиданието, братолюбието, единението, хармонията. Това са началата на очакваната утрешна същинска цивилизация на обединеното човечество.

И сега – в условията на световната озвереност, на предпотопния хаос – принципите на Божествената Любов са неизменно тачени от истинските българи като единствен за тях ориентир над всичко.

Народите на нашия полуостров най-сетне трябва да проумеят, че спасението и бъдещето им е в единението. „Велики” сили отвън дълги векове използваха некачествените, анонимните, разрушителните елементи във всяка отделна балканска страна и така създадоха (досъздават и в момента) необходимия за коварните им интереси „барутен погреб”. А имаме възможности да се сплотим и да играем роля като голяма сила в световния живот на световния кръстопът.

В съгласие с традициите на българската духовна култура нашите периодични издания би трябвало да подпомагат неотклонно градивните процеси: да подкрепят проявите на братски чувства и доброжелателства; да съдействат за взаимно отваряне и врастване на общобалканското битие, насечено сега от граници, предубеждения и омрази; да внушават идеи за сдружена самозащита от външни „супер-сили”, а не да насъскват съсед срещу съседа.

„Ненормалната” логика на духовните ни водачи наистина ни е носила изолация, огорчения, щети. Но пък сме придобивали – благодарение пак на нея - все по-голяма духовна якост и неуязвимост. Век след век е укрепвала непобедимата наша Държава на духа. Доказателство е всеизвестният факт: след петвековни опити – от две страни! – за народностно обезличаване, асимилация, физическо изтребление, съюзеният системен натиск в крайна сметка не успя…

Едва сега, в края на ХХ век, тук и там вредом из света се забелязват засилващи се склонности да бъде отречен в световния живот завинаги разделително-противоставния принцип. Разумната част от човечеството се обръща и насочва към традиционната за Българската държава на духа позиция. Вижда я като единствен реален изход за спасение в пътя към бъдещето. Старите инерции, разбира се, са катастрофално неудържими именно сега. Ожесточените до изроденост сблъсъци са много и не са само на нашия полуостров. Взаимно се съсипват етноси, нации, религии, класи, рани. Махалото обаче стигна пределната точка и ще се понесе в обратната посока. За все повече хора неразумът на егоцентризма е явен и нетърпим анахронизъм. Затова неминуемо ще отмре. Човеконенавистничеството и дивашката агресивност изпадат в крайна несъстоятелност. Злото е останало без никакви задръжки, разголена е докрай отвратителната му воняща и кървава същност. Мнозина от нормалните хора се стъписват, отчайват се. Струва им се непобедима сатанинската мощ. Не е така!

Закономерно бързо расте сега цената на българските и на всички досегашни славянски страдания при отстояване на по-висши нагласи, тенденции, позиции, стил на отнасяне. Скъпо платеният от предците ни опит е жизнено, спасително необходим – особено на добронамерените, миролюбивите балканци. Но и цялото човечество трябва да научи, че съществува реално такъв опит.

Ще се намерят ли днес в България достатъчно духом зрели творчески личности, годни да продължат самоотвержените многовековни битки на духовните ни водачи срещу Каиновата световна империя с нейните ръждясали вече механизми на разделяне и противопоставяне? Наш наследствен дълг е да обединяваме градивните сили навсякъде по света.

През последните няколко години вестници и списания в България стигнаха върхове на просташко взаимно отричане. Българи срещу българи се отнасят едни към други като побеснели врагове. Но това е пяната. Това е полуинтелигенцията, юрнала се да политиканства. Тъмните и фарисейските души, както навсякъде другаде, не са малко и у нас. Чужди са за тях високите достойнства. Разделянето, противопоставянето, насъскването човек срещу човека по външни белези за тях е нещо естествено. И им е жизнено необходимо, за да се „реализират”.

Българската държава на духа е за съзнанието им (или най-малкото за интересите им) нещо нереално. Сплотено се стремят да наложат навсякъде своя „реализъм” (или по-точно папагалския „европеизъм”, или открито продажническия си американизъм) и така фактически всекидневно воюват със заветите на безсмъртните в нашата хилядолетна история.

Древни народи като българския, ангажирани неотстъпно със съзидателните процеси в общочовешкото битие, живеят на две нива. В този свят (т.нар. „единствена реалност”) те може да са и на последно място. В горния свят обаче тяхната сила, влияние, значимост непрекъснато растат (колкото и невероятно да звучи това за материалистичното съзнание, добиращо се до високи академични степени). Зная че за мнозинството от българите, пък за „учените”, е  неразбираема безсмислица следното твърдение на Предводителя: „Сега България е в своя златен век. Тя кредитира народите.” Да, казано е най-кратко, просто. И съвсем точно. Който разбира, не търси допълнителни обяснения.

Под „златен век”, а и зад това „сега” разбирам не само двадесетото столетие, а цялото време след Константин-Кирил Философ и поп Богомил. Духовният кредит – това са именно осъзнатите и упорито отстоявани от духовния ни авангард позиции на Божествената Любов – законът над законите във Вселената.


3 юли 1993 г.


 


Страница 5 от 426