Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

ОТГОВОРНОСТТА НА ПИСАТЕЛЯ ВЪВ ВРЕМЕТО НА СОЦИАЛНАТА КАТАСТРОФА И ДУХОВНИЯ УПАДЪК

Е-поща Печат PDF

Кой в днешното постмодерно време говори за мисия и отговорност на писателя? Тази тема отдавна не е модерна и дори предизвиква неприязън у новите постмодерннистките литератори. Но аз подемам този разговор, за да подсетя българските писатели, че дори и днес, когато всичко е позволено и е постигната най-голямата възможна свобода на словото, те не са освободени от основните си отговорности, с каквито винаги и във всички епохи са натоварвани творците на художествената литература. Който се откаже от тях или ги премахва с присвоеното си право да се разпорежда, и поради това не ги зачита и изпълнява, трябва да знае и да запомни, че на него просто не му е позволено да бъде писател. И не е!

Днес навсякъде, дори и в литературата, господства пазарът и на писателя са му възложили да се занимава с „писане” и „да пише текстове”. Задължително е обаче текстове му да се продават. Няма значение какво съдържат. Важното е „да се харчат”, да забавляват и провокират читателите, за да ги купуват. Защото стойността на писателя се измерва по количеството продадени негови книги, по интереса на рекламните агенции и агенти, по популярността в телевизиите и медиите, по броя на наградите, които е получил.

 

Панко Анчев


Времето ни е такова – пазарно, стоково-парично! То налага правила и ако ги спазваш, можеш да се надяваш на успех.

А ако не ги спазваш?

Тогава ще ти е трудно и се обричаш да живееш далеч от шума, хонорарите, наградите, стипендиите на чуждите фондации, оживленията около името ти, публичността. Тогава ще бъдеш никой.

Ето дилемата! Тя изключва свободния избор, защото всичко става от само себе си, по нечия чужда воля, която най-често е на случайността. А случайността изобщо не се ръководи от естетически съображения. Още по-малко определя задачите и отговорностите на съответния писател. Който успее да се уреди с тиражи, хонорари и слава, се урежда! Тежко на останалите!

Битието и битът на писателя се затварят в тази рамка. Тя е рамката на българския литературен живот. Никъде вътре в нея няма да срещнете размишление за ролята и мястото на писателя днес, за неговата отговорност и мисия; за таланта му на художник, както и за значението му като обществена фигура, за дълга му  да съхранява и пренася в бъдещето националния дух; за това доколко и как изразява този дух, дали творчеството му проповядва висок морал, състрадание, любов към човека – особено към онеправдания. Не, писателят се занимава с писане и пише текстове, а текстовете не са творчество, не са изкуство, естетика, слово, мисия.

Литературата никога не е била производство за печелене на пари и устройване на живота на нейните работници и служители. Ако беше такава, днес щяхме да четем хонорарните сметки на класиците от предишните епохи и документите за тиражите на книгите им. Нямаше да са ни нужни тези книги – освен може би като натрупан опит за забогатяване, успех, късмет или просто за сносен живот без много усилия.

 

Това не означава, че „ръкописът не може да се продаде” (Пушкин), но това е после, а не най-важното и заради което творецът живее в изкуството.

Някога, а това означава – винаги, се говореше много за ролята и мисията на писателя. Защото на литературата се гледаше с почит и уважение, съкровено, а писателят беше ни повече, ни по-малко, свещенослужител, жрец, магьосник, властител на душите. Той беше човек на почит и уважение, с когото не е прилично да се интимничи, да се държиш непристойно и невъзпитано, защото е от друг свят и служи на високи цели. Макар че истинският писател винаги се държи просто, скромно, по човешки, достъпно.

Но аз разсъждавам за отговорността и мисията на писателя. Те се въплъщават в творчеството му, но и в неговото обществено положение, активността му сред хората, в посланията, които отправя, в думите, с които общува. Той е посветен да учи хората, да им отваря очите и обяснява света, да ги води към доброто, като им помага да го разпознават и обикнат. А не да ги забавлява или отчуждава от народа и отечеството, за да ги направи „европейци” и безлични потребители.

Писателят е обществена личност. На него лежи огромна отговорност за човека, отечеството, та дори и за човечеството. Защото думите му значат много и почти винаги се възприемат на доверие. Ако излъже, последствията за мнозина ще са тежки; ако заблуждава, ще заблуди невинни хора, чийто грях е, че са го чели, слушали и повярвали. Те ще тръгнат след тези думи, но няма да стигнат далеч.

Писателят е призван да променя света и да увлича хората към усилията му, за да стане този свят по-добър и справедлив. Ако мислеше единствено за себе си и за тиражите на книгите си, защото от тези тиражи ще спечели много, то и читателите и слушателите му ще правят същото. И нищо друго няма да ги интересува.

Днес, когато над вас е надвиснала страшната опасност да изчезнем като народ и нация, когато езикът ни се е разпаднал и изгубил своята сила, енергия и красота, писателят е длъжен да прояви своята отговорност и загриженост за случващото се и да се превърне в духовен водач на народа, в негов избавител и спасител. Няма кой друг да каже какво да се прави.

Ще повторя: истинският писател не се занимава с „писане” и не съчинява „текстове”. Той е творец и неговото дело се нарича литература. Но за да бъде такъв, трябва да е талантлив, да владее езика и да пише изящно, да бъде майстор на словото. Писателят създава и развива националния език, придава му изящество и прелест, каквото без неговите усилия не би постигнал. Той извлича от разговорния език всичко, което е благозвучно, красиво, чисто и ясно, и го влага в книжовния. И обратно: писателят внушава на разговорния език, че е нужно да използва богатството на литературния. Непоносимостта към вулгарностите, грубите думи и изрази, простащината и неграмотността също е вменена в мисията на писателя. Езикът се саморегулира, ала под наблюдението и дори прякото вмешателство на писателя и литературата.

Състоянието на днешния език и в литературата, и на улицата, и в медиите е катастрофално. То е знак за ниска култура, опростачване на нравите, опошляване на отношенията между хората. Бедата не е чак толкова в нашествието на чуждици, особено от английски, а в разрушаването на синтаксиса и стила на говорене и писане, в неуважението към словото. А писателят нехае и чака някой друг да му свърши работата и чрез измислени закони да спасят езика, който сами те бежалостно разрушават.

През последните десетилетия сякаш всичко бе оставено на политиците. Те бяха натоварени със задължения и отговорности за всички сфери от живота – дори и за литератеурния живот и езика. Това се оказа удобно за българския писател и той тихомълком се освободи от отговорността да бъде защитник и водач на народа. Гласът му се изгуби напълно и рядко някой ще го чуе да се опълчи на властта заради нейната разпасаност и отчуждеността й от живота на хората. Писателят проплаква от време на време, че никой не се грижи за него, че не му дават пари и трудно издава книгите си. Но мълчи, когато е длъжен да изкрещи че народът живее бедно и зле. Осмели ли се все пак да проговори, ще укори другите, особено политиците, за това. И така ще оправдае бездействието си.

Мълчанието на писателя е мълчание от страх, духовна леност, занемарена съвест, замъглено съзнание и, казано направо, безотговорност. Какво ли още трябва да се случи, за да се стресне, окопити и излезе от апатията и егоизма си, за да си възвърне силата, мощта, благородството на таланта, енергията на думите, любовта към човека, народа и отечеството и отново поеме своята висока и свята отговорност да проправя и осветлява пътища и да вдъхва надежди и воля у народа? Както го правеха неговите велики предшественици от близкото и далечно българско минало!

Писателят никога не ще заслужи всеобщата любов и уважение, ако бяга от своята отговорност и от мисията си духовен водач на своя народ. И се задоволи да бъде обикновен занаятчия и търговец на самия себе си. Но това ще означава срам, унижения, гибел за човека.


 

БЪЛГАРИЯ В ПРИМКАТА НА ЕВРОПЕЙСКАТА ГАРОТА

Е-поща Печат PDF

По една стара традиция на линейното мислене се допуска че едни страни са по-богати (съответно и заплатите са по-високи) от други поради постигнатата по-висока производителност на труда. Затова, „ако искате да станете като другите, просто увеличавайте производителността на труда“, в частност – „ръстът на заплащането е и ще бъде функция от ръста на производителността на труда“.

България е чудесен пример за проверка на горната теза. Минималната заплата в страната през 2018 г. е 64% от тази в Румъния, 30% от тази в Испания, 17,4% от тази в Германия и 13% от тази в Люксембург (в размер съответно на 260,76 евро, на 407,45 евро, на 858,55 евро, на 1498,0 евро и на 1998,59 евро). Не по-различно е положението при средните работни заплати (в България тя е 558 евро за третото тримесечие – под нивото на минималната заплата в 12 от страните членки на ЕС).

Наистина ли производителността на труда е единствената причина България за има най-ниски минимални и средни заплати в ЕС?

 

Проф. Боян Дуранкев

 

Ако вземем за оценка БВП на един човек в същите страни (не на един зает!) през 2017 г., то той е бил 8,077 долара в България, 10,785 долара в Румъния, 28,358 долара в Испания, 44,769 долара в Германия и 105,863 долара в Люксембург. Обратно казано, производителността на труда на един човек от населението в България е била 74,9% от тази в Румъния, 28,5% от тази в Испания, 18% от тази в Германия и 8% от тази в Люксембург.

Или, отклонението на отношението „минимална заплата – производителност на труда“ на България спрямо Румъния е -10,9 процентни пункта, спрямо Испания е +1,5, спрямо Германия е -0,6 и спрямо Люксембург е +12,2. Статистически погледнато, не се доказва пряка връзка на заплащането с производителността на труда. Икономически казано, производителността на труда е много важен фактор за равнището на доходите, но… не е основен.

Кои са, следователно, основните причини най-ниските доходи на заетите лица в Европейския съюз да са българските?

Първо, структурата на икономиката на България е типична за третичен периферен капитализъм. Докато централноевропейските страни притежават икономически структури, насочени към производството на блага (продукти и услуги) за крайния потребител, то икономиките на „периферните“ страни притежават разкъсано дребностоково производство; експортират евтини допълващи продукти и необработени природни и селскостопански суровини; разчитат на краткосрочен туризъм и недостатъчни помощи за догонващ икономически растеж от ЕС. Секторите, които създават продукция с висока добавена стойност, се развиват бавно и рисково поради следващата причина.

Второ, свободната миграция на страните от периферията към страните от центъра на ЕС. Напълно естествено, всеки човек, загрижен за бъдещето на себе си и своето семейство, търси по-високо заплащане и по-достойни условия на живот в страните, където те се предлагат. Страните-членки на ЕС, които получават абсолютно безплатно тези подаръци на млади и квалифицирани кадри, се наслаждават и насърчават подобна миграция. Тази тенденция подпомага икономическия растеж в по-развитите страни. Но, същевременно, страните-донори като Румъния, България, Литва, Латвия, Естония, Полша и т.н. намаляват количествено и губят ценен човешки капитал. Ако направим елементарен опит за изчисление на реализираните държавни инвестиции в човешки капитал само за напусналите български граждани, то за около 2 млн. души държавата е влагала по 20 г. за всеки от тях по 2000 лв. годишно (по осъвременени цени), то загубата на страната е 40 млрд. евро; а по линия на пропуснатите ползи в следващите 40 години от всеки от „напусналите“ (при сегашна производителност на труда) сумата набъбва на фантастичните 566 млрд. евро! Тази ситуация за демографски провалените страни се характеризира като двойно наказание.

Трето, в страните с периферен третичен капитализъм са налице по-силни позиции на капитала спрямо наемния труд. Както беше доказано по-горе, не само по-ниската производителност на труда в периферните страни на ЕС е причината за по-ниските доходи; важна друга причина е съотношението „високи доходи – ниски доходи“, което в България е най-напрегнато, измервано чрез известния коефициент на Джини – 40,2 – най-високото неравенство в ЕС, където средно е 30,3! По-голямо неравенство е регистрирано в САЩ, Китай и Бразилия, но не и в друга страна от ЕС.

Илюзия е, че нарастването на производителността на труда в България – само по себе си – ще доведе до настигане на средното ниво на доходите в Европейския съюз. Но ако Брюксел погледне през очите на обикновения български или румънски гражданин, решенията му нито ще са толкова дългосрочни, нито толкова в полза на централна и северна Европа. Що се отнася до България, държавната политика по доходите и данъчното облагане със сигурност се нуждаят от сериозни корекции.

 

Източник: списание „Мениджър“,

Бр. 12, 2018, с. 116-118.


 

БОТЕВ

Е-поща Печат PDF

Петър АтанасовВ подножието на поета —

поетите, обидно дребни,

блуждаещи и непотребни

останки от разбита чета.


В подножието на поета...


Да рухнеш

като ангел в четническа униформа

с продупчено чело на Вола

или да се развяваш из България на воля

за сметка на държавата си клета...


Кое е по-достойно за поета?


Да станеш връх

или да драпаш към върха?


Но вече не достига дъх

за песни.

(Наднормено тегло, хипертония...)

Очакваме спасителните пенсии,

макар че всяка сутрин ние

все още бръснем мъх.


А той на двадесет и осем

имаше брада огромна!


Каква неизмерима пропаст

разделя възръстта от мъжеството,

пишурката от гения

и роба от свободния човек!

Търпението е безвремие.

Стрелката на часовника се срути.


От Вола вее Вечност.

За няколко минути

поезията се разходи между нас,

но после пак изчезна.

Като в бездна.


Прегракнаха безпомощните ни гласчета.

В подножието на поета.


 

ГОСПОДИ, ЗАЩО ТАКА СТАНА С НАШАТА БЪЛГАРИЯ?

Е-поща Печат PDF

Добри БожиловПриеха ни в ЕС, за да ни изсмучат младото население, общо взето успяха, България е към края си...

Вече е съвсем ясно защо ни приеха в ЕС, та дори ни дърпаха натам, чрез продажен елит, който подкупиха, та да излезе, че "ние  сами се натискаме".

В ЕС сме по една единствена причина - да ги кръводарим с 3-4 милиона млади българи. Това е целият замисъл, той е грабителски, умен, и е успешен. Много добре знаеха европейците, че влезем ли, и техните по-високи заплати ще създадат "демографска попма". Бяло, качествено, образовано население, което направо да се включи в обществото им. И знаеха също така добре, че този процес ще блокира самата възможност да ги настигнем. Като няма хора тук, като младите бягат, кой ще работи, кой ще създава бизнеси, кой ще търси пазари? Много добре го знаеха това - взимаме България, имаме 3-4 пъти по-високи заплати, младите ще дойдат. А без тях, тя няма как да ни настигне.

Ето това е заговорът срещу България.

Едно дете, за да се отгледа до 20 години, струва около 100 хиляди долара. Става на 20 и ти го взимат. Отива да работи на Запад.

Разходите за образование, здравеопазване, възпитание, отглеждане – остават за наша сметка. За тях - готовия работник, инжинер, научен сътрудник, лекар!...

2 милиона души са засмукани, това са 200 милиарда долара.

ЕС ни отпуска 1 милиард евро на година помощи, и половината си ги удържа със санкции, глоби и всевъзможни трикове.

Печалбата на ЕС от нашето „влизане“ е гигантска. Никога не може да ни компенсира с "фондове".

И паралелно с това вървят едни пропагандни НПО-та, които непрекъснато внушават какви боклуци сме, колко е зле тук, как никога няма да се оправим, и как единственото спасение е в "нормалните страни".

Ето това е цялата история на най-жалкия период за България. Този, след който тя вече няма да се съживи.

Процесът е общо взето приключен. Има още млади хора тук, но са под критичния минимум. Само след 10-15 години държавата ще колабира, под напора на 80% старци, очакващи пенсии и здравеопазване. Което няма кой да даде, защото младите са в Германия. И техните деца са там.

 


Изиграха ни. Ограбиха ни, дори внушиха на емиграцията да ни мрази. Българските емигранти са нещо като македонците. Не мразят нищо друго, повече от България.

Да се маха тая скапана държава, аз се измъкнах, няма да ИМ се върна там да им робувам. Загивайте, робове, аз съм германец, покорил съм света!

Това е обективното мислене, поне на повечето. Не ги виня. Пропагандната машина не е слаба, а те са обикновени хора. Тя машината за такива като тях е създадена.

Единственият проблясък на Истината е ако погледнем назад - в историята.

Помислите, не е ли могъл Хан Аспарух да мине на византийска служба? И да бъде посипан със злато, да стане висш аристократ, да живее в "цивилизования свят"?

Сигурно е могъл, но е имал дълг и към следващите поколения. Към нас. Нас нямаше да ни има, ако беше постъпил така!

Имаме ли ние дълг към следващите поколения? Дължим ли нещо на българите през 2200-та година?

Или дължим само на себе си. На настоящето?

В Германия дават по-големи заплати, значи отиваме там. Ние сме хора, искаме да живеем като "европейци". Какво ще стоим в тази "проклета" България. Престъпници, комунисти, мутри. Моята работа е в Германия. Тук съм човек, взимам 5000 евро, колегите ме ценят, изградих живота си...

И какво?

През 2200 година моите наследници няма да са българи. Ще са германци. България няма да има.

Ама мен защо ме има? Защото оня глупак Аспарух не е направил така. Направил е да има България. Вместо да мине на служба и да си уреди живота, той е воювал с Византия. За България! За да я има.

Той е имал дълг към нас, и го е изпълнил.

А аз - отивам в Германия! - тук съм човек, тук пазарувам. И имам Евра, с които да пазарувам...

Господи, защо така стана с нашата страна!

 

29.12.2018


 

 

ШУМЪТ ВЪВ ФРАНЦИЯ И БАНКЕРСКИЯТ ДОМ НА РОТШИЛД

Е-поща Печат PDF

Поглед към протестите във Франция от висотата на проектния анализ

 

Шумът във Франция продължава и възниква естественият въпрос: а каква е неговата реална цел? Против кого е насочен? В крайна сметка, всички мълчат като комунисти на разпит, и затова трябва самостоятелно да запълваме пропуските. Ето сега ще опитам да направя това.

Преди всичко, трябва да се замислим за това, откъде дойде Макрон. На този въпрос много пъти съм отговарял, но ще опитам още веднъж. Ключов вариант стана прословутият брекзит, то ест решението на елита на Великобритания да излезе от Европейския Съюз. Това решение бе взето в ситуация на практически разкол на обществото, примерно 50 на 50, както е било в края на 30-те години, когато напиращия към властта „Западен“ елит, за чийто традиционен фронтмен се счита Чърчил, успява да победи традиционната британска имперска част на Капиталистическия проект (в лицето на подалия оставка монарх Едуард VIII).

Днес в елита на Великобритания съществува свой разкол. Аристократическият елит изигра своето (капиталистическият проект отдавна, след 1945 година, е преминал в мрежови стадий и сигурно губи от „Западния“), но затова пък отново надига глава Юдейският проект, който намери нова базова страна именно във Великобритания. Напомням, не бива да се бърка глобалния проект и елита му с религията. Наистина, този проект можеха да го нарекат по някакъв друг, по-удачен начин, но така вече се е получило исторически.

 

Михаил Хазин


Конфликтът между „Западния“ проект (за когото Великобритания не представлява особен интерес, елитът и САЩ са готови да я жертват според необходимостта) и Юдейския проект, за когото проектната страна днес е дело на принципа, е ясен. В рамките на пребиваването си в ЕС на фона на икономическата криза Великобритания не я огрява особено, Германия постоянно я „забива“, а днес постоянното обръщане към САЩ, в ситуация, когато САЩ и Германия са в конфликт, може да докара повече негативи, отколкото позитиви. Но да се излиза от ЕС просто така е прекалено, доколкото за съхраняването на икономическата база и възстановяването на цикъла на възпроизводство е необходима собствена валутна зона, с брой на потребителите минимум 300-400 милиона.  Такива на територията на Великобритания явно не се наблюдават.

„Западният“ проект, с две думи, не разполага с решение на съответния проблем за Великобритания, което доста отслабва влиянието на този проект сред основния елит. А ето че алтернативната група, Юдейския проект (който в нашата конспирологична литература фигурира под условното наименование „Ротшилди“) предложи решение. И то се състои в това, под Великобритания (заедно с валутата) да се построи арабският свят. Още повече, че през последните 200 години там е натрупан колосален работен опит.

Разбира се, за това, за да се справят с размирните араби им е нужна някаква свръх идея. Естествено, в качеството на такава е била избрана ликвидирането на държавата Израел, която, още повече, е била създадена съвсем не по писанията на Завета. Като цяло, регионалната група ционисти винаги са се намирали в сложни отношения с елита на Юдейския проект. Не че винаги са воювали, но понякога работата е стигала до твърде остри конфликти. Във всеки случай, ликвидирането на съвременния Израел (разбира се, с преселването на населението му, и тук възниква темата за Крим, за което многокатно е писано в последно време) за Юдейския проект не е забранена тема. И, между другото, през последните години този въпрос няколко пъти се е промъквал в изказванията на много информирани експерти.

Бедата е там, че през 2016 година всичко тръгна с главата надолу: за президент на САЩ вместо Х. Клинтън (която би подкрепила плана за ликвидация на Израел, въпреки че е представител на „Западния“ проект, в нейна редакция, разбира се) бе избран Д. Тръмп, който категорично не е съгласен с този вариант. И тогава елитът на Юдейския проект във Великобритания задейства резервния план, който на практика напълно повтаря проекта „Наполеон III“, осъществен от същите тези Ротшилди през втората половина на XIX век.

Нека припомня, тогава банкерският дом на Ротшилд финансира политическата кариера на Луи Бонапарт, племенник на Наполеон, чийто баща е брат на Наполеон I, а майка му е дъщеря на първата му жена Жозефина де Богарне, целта на което е било да не се допусне създаването на мощен континентален блок между Франция и усилващата се Прусия. Именно от времето на Наполеон III Франция и Германия (Германската империя възниква като резултат на франко-пруската война през 1870 година) на практика влизат в противоположни политически блокове през последвалите 100 години (при което Франция винаги влиза в един блок с Великобритания) и така не успя да бъде създадена мощна антибританска коалиция.

Днес задачата е малко по-различна. Ако успеят да разцепят ЕС (вече без Великобритания), то потенциалната еврозона  ще изчезне и ще се появи възможност да се създаде валутна зона, в чийто състав влизат Великобритания, Франция, Испания и Португалия, страните от Магриб и Френска западна Африка. Това вече са достатъчен брой потребители и собствени природни ресурси, което ще позволява на Лондон да гледа в бъдещето с някакъв премерен оптимизъм.

Между другото, нека отбележим, че технологията, която Макрон ползва за разрушаването на ЕС, можем да я наречем „да бъде по-свят от Папата Римски“. То ест Макрон критикува политиката на Германия (която разбираемо е главната мишена) от гледна точка на това, че Меркел прави недостатъчно за запазването и развитието на това обединение. Но основната му задача е противоположна.

Ясно е обаче, че по този начин Макрон напълно ликвидира проектната територия за „Западния“ проект, където той се чувства „като у дома си“. След идването на Тръмп на власт в САЩ, такава територия остана само ЕС, с неговата либерална брюкселска бюрокрация. За финансистите бе напълно невъзможно да изгубят и тук. И понеже главната заплаха за ЕС в днешно време е Макрон, необходимо е да бъде премахнат. Обичайните технологии, които се използват са тези на „оранжевите“ революции.

Друга работа е, че общите настроения в обществото силно са се променили и затова започналия протест бе подет и от консерваторите, представящи капиталистическия проект, който на територията на Западна Европа се подкрепя от старата аристокрация и „стария“ континентален елит. Именно след техен пас протестиращите искат за президент Тръмп (т.е консерватор) и протестират против засилването на либералните реформи. Но идеята на либералните организатори за разрушаването на ЕС  си остава.

Кой и как всмуква в средата на „жълтите жилетки“ тези или онези лозунги е отделен въпрос. Но, както ми се струва, представеният анализ, осъществен на базата на разбирането на глобалните проекти, дава някои основания за разбирането на протичащите протести. Въпреки че,това не е всичко. Има още много за анализиране и уточняване.

 

11.12.2018 г.

 

Превод от руски език Гияс Гулиев


 

 


Страница 411 от 415