Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

КАК ОБЩИНА ВАРНА РАЗБИРА „ОПТИМИЗАЦИЯТА НА УЧИЛИЩНАТА БАЗА“

Е-поща Печат PDF

Дали не сме свидетели на поредното посегателство на общинската администрация във Варна?! Този път обявената цел е „оптимизация на училищната база“. И като така са хвърлили око на едно от най-старите училища в града – „Св. Иван Рилски“. Училище, което тази година предстои да чества своя 100-годишен юбилей. Училище, което е разположено на булевард „Владимир Варненчек“, срещу МОЛ-Варна ЕАД, и което разполага с 4 декара прекрасен парк. Впрочем, това е единственият парк в региона като не броим сенчестите алеи на старите варненски гробища. Мястото е дарение от семейство Трошеви, на Община Варна. Направено е веднага след покрусата от Междусъюзническата война. Волята на дарителите е да се построи начално училище на децата от района. И тази воля е спазена. Теренът е 13 дка, който в плановете на Варненската община днес се води като „свободен терен за застрояване с административен адрес...“ На терена обаче има училищна сграда на 2 етажа, която е ремонтирана и обновена, на която е сменен покрива, поставена е нова дограма и ново парно отопление. В училището учат деца от ромски произход и деца от социално слаби семейства, но въпреки това то разполага с единствения фанфарен оркестър в град Варна. Инструментите и униформите на оркестъра са закупени след спечелени средства от моите бивши колеги по различни проекти. И вече 10 години оркестърът е носител на „Зелен флаг“. Удивителното е, че всяка година той успява да защити признанието за тази висока художествена позиция.

Колегите са работили по Програма „Коменски“, работят и по други национални програми. Училище „Св. Иван Рилски“ е единственото варненско училище, спечелило квоти и участвало на световното ученическо първенство по тенис на маса в Китай, и то при положение, че не разполага със собствен физкултурен салон за тренировки и подготовка. Обучението е целодневно за всички ученици. Дворът, ах, този двор, по всяка вероятност е неустоимата стръв за апетита на ненаситната варненска администрация. Парцелът е разделен на две – обновени спортни площадки със съответните уреди, и парка, за който споменахме. А той наистина е прекрасен. И не само защото аз го оценявам така, а защото е възстановен и обновен от дечицата и от колегите – учители. Не, не мислете че община Варна е дала някакви средства за това. Необходимите средства са набавени от проекти, от волни помощи на дарители и от труда на колегите и учениците.

Мога много да разказвам за това училище, защото то е моето училище. В него аз се научих да бъда учител. Само хора, минали през него, знаят какво имам предвид – прекрасни колеги, невероятни специалисти и най-вече хора, с огромни сърца, които полагат неимоверни усилия за ограмотяването и социализирането на децата от ромски семейства.

Ще разкажа само един момент, който ме накара да се гордея, че това е моето училище и, че аз съм част от него. Денят е 24 май и се провежда поредното вълнуващо шествие по случай празника на българската писменост и култура. Деца и учители от различните училища преминават покрай трибуната. Настроението е приповдигнато, за което допринася и военният оркестър, който не се уморява да свири великия марш, любим на всички българи: „Върви, народе, възродени!“ Свършва и започва отново. И на никого не омръзва. Нашите деца, тогава смесени – българчета, турчета, циганчета, да, нашите деца, са строени с белите ризки, мажоретките с червените си униформи, фанфарният оркестър с неговата по-строга униформа. Идва нашият ред. Рада Иванова, колежката, възстановила оркестъра, повдига ръката си, децата замлъкват и се чува маршът „Върви, народе, възродени“. Военният оркестър веднага замлъква, диригентът отдава чест, и нашата колона тръгна по булеварда. В един от кратките мигове, когато децата си поемаха дъх и се подготвяха за следващото изпълнение от публиката се чуват гласове: „Свирете деца, свирете, молим ви! Не спирайте!“ А един от тези гласове се отдели  и високо извика: „Шапка  свалям на вашите учители, поклон“. А очите на децата греят. Те са горди от себе си и сигурно в този миг са били неизказано щастливи. Ето, в този момент, аз осъзнах смисъла на всяка една безсънна нощ, на всеки опънат нерв, на всяко едно изпитание. Струвало си е всичко това, заради щастието, изгряло в очите на децата в онзи миг, заради спонтанните думи на благодарност, на хората, които без да знаят кои сме, оценяваха нашия учителски труд. Оценяваха го най-вече заради децата, в които съзираха новите горди граждани на утрешния ден на България. Та се питам какво ще им кажат господата, за които „оптимизацията на училищната база“ не е нищо друго освен удобна форма за преразпределението на едни пари в начинания, които едва ли са дълбоко премислени. И дори да ни покажат съответните документи, в тях със сигурност няма да са калкулирани, нито детската гордост, нито детската обич, които са безценни. Децата от училище „Св. Иван Рилски“ и до ден днешен свирят и се чувстват сплотени под звуците на своя фанфарен оркестър и идват в училище, заради учителите, които работят с тях. Какво ще им предложат господа общинарите? Пътуване до отдалечено училище ли? А как ще съумеят да ги задържат в клас, след като те не могат да си позволят да пътуват, защото нямат средства за това? Или защото – и такава възможност съществува, това прекрасно училище ще бъде поредния апетитен парцел за поредния „наш човек“ в далаверата. Щом за една дупка се дават 43 млн.лв., нищо чудно ако училище „Св. Иван Рилски“  бъде съборено и теренът внезапно се окаже наистина „свободен за оперативни цели“. Но какво ли не е виждала Варна? Какво ли й предстои да види?


Розалина Димитрова – 15 години учител в ОУ „Свети Иван Рилски“


 

МИСИЯ НЕВЪЗМОЖНА - ГЛИНА КАЛАЙ НЕ ХВАЩА!

Е-поща Печат PDF

• размисли след „голямата екскурзия” в Катар и ремонта на кабинета “Борисов”

На древноримския историк Светоний дължим записаното „Ave, Caesar! Morituri te salutant!” - с този вик гладиаторите излизали на арената, за да предлагат кървави зрелища на императора и жадната за развлечения публика. Ясно е, че всъщност за да отвличат вниманието на плебса от лошото управление на цезарите...

 

872 ДНИ ГЕНОЦИД

Е-поща Печат PDF

Продължилата 872 дни блокада на Ленинград се превръща в едно от най-страшните злодеяния на германския Вермахт по време на Втората световна война. Но в Германия за това на практика никой не си спомня, с тъга констатира немското списание „Цицеро“. Едва през 2001 година тогавашният германски канцлер Герхард Шрьодер проявява готовност символично да признае страданията на ленинградските жители по време на немската блокада.

Андреас фон Вестфален (Andreas von Westphalen),

Cicero (Германия)

 

На 27 януари 1944 година приключва „най-страшната демографска катастрофа, която преживява който да е град за цялата човешка история“, казва Джон Барбер (John Barber). За съжаление, има основания да се счита, че в Германия днешният ден на паметта ще остане незабелязан и никой няма да си спомни за жестокостта на немците, организирали блокадата на Ленинград.

 

На 8 септември 1941 година Вермахтът превзема Шлиселбург, предградие на Ленинград, по този начин отрязва сухопътната връзка на града с външния свят. До него е могло да се стигне само по един начин - по Ладожкото езеро, едно от най-големите в Европа. Блокадата на града на Нева продължава 872 дни. За това време загиват от бомбардировките и умират от глад около милион мирни жители. Това е почти два пъти повече, отколкото жителите на Третия райх, загинали по време на бомбардировките на съюзниците за всичките години на войната.

 


Излишен баласт за снабдяването

Обаче трябва да се каже, че продължилият почти три години глад е следствие не на ожесточеното противопоставяне на двата равни по сила противника. В действителност, немското военно командване никога не е планирало всичките 3,2 милиона жители на града да оцелеят. Две седмици след началото на войната главата на Генералния щаб на немските сухопътни войски Франц Халдер (Franz Halder) пише в дневника си: „Фюрерът взе твърдото решение Москва и Ленинград да бъдат изравнени със земята, за да могат да останат възможно най-малко хора, които да изхранваме през зимата.“

Райхсмаршалът Херман Гьоринг, отговарящ за икономическия аспект на използването на окупираните територии, е кратък: „По икономически съображения, превземането на големите градове не е желателно - по-добре е да бъдат подлагани на блокада“. Съответно генерал-квартирмейстер Едуард Вагнер (Eduard Wagner) пише в писмо до жена си: „Северният театър на военните действия на практика е зачистен, въпреки, че за това малко се говори. Първоначално трябва да бъде уморен Петербург, а това, какво да правим с 3,2-милионния град - това би било ненужно натоварване за нашите сили за снабдяване. Тук няма място за сантименти“. Сантименти наистина нямаше, което се потвърждава и от разпореждането на командването на Група армии „Север“: „Ако е необходимо, то следва - в случай на необходимост с прилагането на оръжие - да се предотврати всяка съпротива на гражданското население спрямо обкръжаващите ги войски“.

 


Преднамереният глад

От самото начало стратегията на немците е нацелена към това, в града максимално бързо да бъде предизвикан глад. Така немските пилоти получават заповеди да бомбардират продоволствените складове, електростанциите и водонапорните съоръжения. Вече на 12 септември е разгромен най-големия продоволствен склад в града.

Немското ръководство добре е знаело за мащабите на глада в Ленинград. Йозеф Гьобелс пише в дневника си: „В настоящия момент в Петербург се развива драма, каквато градът досега не е виждал. Последствията от блокадата ще станат ясни едва тогава, когато Ленинград падне“. Икономическата инспекция „Север“ в средата на декември 1941 година докладва: „Болшинството население гладува, мнозина не могат да станат от леглата поради слабост“. Гьоринг, на свой ред, като преди остава безжалостен. По неговите думи, съдбата на големите градове и особено на Ленинград му е била „напълно безразлична. Тази война ще бъде най-голямата гладна катастрофа от времената на 30-годишната война насам“.

Да не се приема капитулация

Въпреки разпространеното в Германия в продължение на десетилетия мнение, на Ленинград не би му се получило да избегне съдбата си чрез капитулация. Заповедта на командването на Група армии „Север“ от 28 септември 1941 година е било недвусмислено: „Да не се настоява за капитулация“. По този начин, съдбата на огромния град е предрешена. Писмото на командването на ВМФ е било още по-категорично: „Молбите за предаване от страна на града ще бъдат отхвърляни, защото ние не можем и не сме длъжни да решаваме проблемите на жителите на града и тяхното изхранване. От наша страна няма заинтересованост да останат живи по хода на войната дори част от населението на този голям град“.

 

 

Седмица по-късно това решение получава потвърждение. Главата на щаба на Вермахта Алфред Йодъл (Alfred Jodl) подчертава: „Фюрерът отново взе решение да не се приема капитулацията на Ленинград, която рано или късно ще предложи Москва“. (Йодъл обяснява това решение с възможното миниране на Ленинград, както се е случило в Киев, където при взривове загиват около 200 немци, а от 10 до 20 хиляди жители остават без покрив.) В разговор с главнокомандващия сухопътните войски Валтер фон Браухич (Walther von Brauchitsch) Хитлер лично потвърждава това решение.

Това се превръща в смъртна присъда за над три милиона жители на Ленинград, оказали се вътре в блокадата. Вильхелм Цигелмайер (Wilhelm Ziegelmeyer), експерт по снабдяването на Вермахта с продоволствие, сухо записва: „На нас и в бъдеще няма да ни се наложи да се занимаваме с проблема за капитулацията на Ленинград.  Той трябва да бъде унищожен в съответствие с научно обоснования метод“. Трябва да подчертаем с цялата си ярост: блокадата на Ленинград стана особен случай в историята, защото преди това никой и никога не е планирал специално гладна катастрофа, предварително отказвайки да приеме капитулацията на който и да е град.

Генералният план „Изток“

Подготвената за Ленинград съдба също така е отразена в „Генералния план Изток“ от юни 1942 година. Той предвижда в града да живеят жители от порядъка на 200 хиляди, то ест с три милиона души по-малко, отколкото в началото на войната (при това не се отчитат стотиците хиляди бежанци, дошли в Ленинград с надежда да получат спасение). В съответния „План за организиране на пространствата на Изток“ от ноември 1942 година, авторите дори изхождат от това, че този регион „след приключването на боевете ще остане относително слабо населен“.

Решението да не се приема капитулацията на Ленинград (то ест, по същество, отказът да се превземе града) нищо не променя от решението да не се спасяват от гладна смърт неговите жители. На 3 октомври генерал-квартирмейстерът Вагнер подчертава, че „за Петербург са били отклонени всички мерки за подготовка на снабдяването на цивилното население“. След месец на голямото съвещание на Генералния щаб той заявява : „Никой не бива да се съмнява в това, че Ленинград трябва да умре от глад, защото не е възможно да изхранваме този град. Задачата на ръководството може да се състои само в това, да държи войските на разстояние и свързаните с това явления“. На 8 ноември 1941 година Хитлер заявява: „Ние настъпвахме към Ленинград толкова дълго, колкото е било необходимо за това, за да го стиснем с клещите. Сега ние се отбраняваме, а другите нека се опитат да скъсат блокадата, но сега в Ленинград ще има глад!“

 


Предизвикателство за пропагандата

На 5 септември Гьобелс поставя пред немската пропаганда особена задача: да се обоснове необходимостта от гладна катастрофа в многомилионния Ленинград. „Ние малко сме озадачени от това, как да обясним на световната общественост тази драма, разиграваща се в мащабите на града. В това отношение болшевиките са далече пред нас - те разтръбиха пред целия свят, че имат намерение да защитават този град до последния войник. То ест те са готови за всякакви последствия. Ние ще издадем още една листовка, която ще хвърлим от самолети над Ленинград и в която ние описваме жестоката съдба на този град. Тази листовка ще я публикуваме в чуждестранната преса, също така, ще я предадем и по радиото - и ще си създадем добро алиби за всички възможни случаи“.

След няколко дни Гьобелс с облекчение пише: „На нас ще ни е напълно изгодно, ако Ленинград се посъпротивлява още известно време. Тогава ние ще можем да разрушим този милионен град - улица след улица, квартал след квартал, а след това ще го превземем целия. А след това ще взривим остатъците от стените и ще го изравним със земята. Тук се разгръща ужасна драма, каквато градът още никога не е виждал. Примерно същото, при възможност, ще направим и с Москва“.

Проблеми с паметта

Историкът Вигберт Бенц (Wigbert Benz) указва на това, че целенасоченото унищожаване на жителите на Ленинград, което по замисъл на фашистите, е трябвало да умрат от глад, в продължение на няколко десетилетия в Германия се поднася като „обикновена обсада на града“. До преди самите 1980 години в страната преобладава мнението, че Вермахтът е решил да умори жителите на Ленинград от глад, защото не е могъл да го превземе. Историците се обявяват против признаването на блокадата на Ленинград за военно престъпление: един вид, колкото и да са трагични събитията от онези години, от място морална гледна точка няма никакви основания за обвинения по адрес на немските войници. В края на краищата, обсадата и обстрелването на градовете е един от най-разпространените методи за водене на бойни действия. Съответствено, блокадата на Ленинград се третира като „нормално военно събитие“.

Обаче от началото на 1990-те години темата за страданията на жителите на града все по-често се повдига. „Тази промяна на състоянието на паметта е свързана, не на последно място, с това, че на изток и запад на Германия съществуват като че ли две различни форми на памет, които се сливат в едно след съединението на страната“, смята историкът Йорг Ганценмюллер (Jörg Ganzenmüller). В ГДР официално се е пропагандирала идеята на антифашизма, и там хората фактически са знаели за блокадата на Ленинград, нищо че тя се преподнася даже в контекста на прославата на героизма на съветските хора. „Обаче тази история никога не е разказвана в контекста за геноцида над жителите на Ленинград“, подчертава Ганценмюллер.

 


Геноцидът

Обаче сега историците са единодушни по повод на това, как да се квалифицира блокадата на Ленинград. Така американският историк Ричард Бидлак (Richard Bidlack) и неговия руски колега Никита Ломагин констатират: „След Холокоста блокадата на Ленинград е втория голям случай на геноцид в Европа по време на Втората световна война“. Терминът „геноцид“ е използван и от немските историци  Йорг Ганценмюллер и Кристиан Хартманн (Christian Hartmann). А Карл Шльогел (Karl Schlögel) подчертава, че сега „не се налага да спорим за това, че блокадата на Ленинград влиза в списъка на най-големите военни престъпления“.

Плахият помен

Едва през 2001 година главата на немската държава прояви, най-накрая, готовност да бъде дадена ясна позиция по отношение на блокадата на Ленинград. Тогавашният федерален канцлер Герхард Шрьодер и президентът на Русия Владимир Путин, чийто по-голям брат умира по време на блокадата, съвместно полагат венец на главния мемориал на жертвите на блокадата на Ленинград и с това символично признават страданията на ленинградските жители по време на немската блокада.

На 27 януари 2014 година, в деня на паметта на жертвите на национал-социализма и по повод 70-годишнината на снемането на блокадата на Ленинград, немският Бундестаг кани Даниил Гранин да изнесе паметна реч. Гранин заедно с Алес Адамович е автор на правещата неизгладимо впечатление „Блокадна книга“. В същия този ден федералният президент на Германия Йоахим Гаук (Joachim Gauck) пише на своя руски колега: „Германия осъзнава своята историческа отговорност за страданията, причинени на жителите на Ленинград, и за жестоките методи за водене на война на нейните войници и отрядите на СС“.

Обаче сега на държавно ниво не се провеждат никакви значителни паметни мероприятия. Така че не може с увереност да се твърди, че обещанието, дадено от Гаук, ще бъде спазено поне след пет години. Разбира се, през последните години отношенията на Запада и Русия сериозно се изостриха, и това не може да се нарече идеална предпоставка за организирането на паметни мероприятия. Но това също така не е оправдание за това, да се премълчава за жестоките военни престъпления, извършени от немските войници.

Всекиму, който на това място заплашва с „морален“ пръст, следва да му се обърне внимание на предупреждението на историка Кристиан Штрайт (Christian Streit): „Предпоставката за примирение е паметта за това, което е било“.

 

Превод от руски език Гияс Гулиев


 

КАК НИ УБИВАТ ИЗТОЧНИЦИ И ПЕРСПЕКТИВИ НА КРИЗАТА В УКРАЙНА СРЕЩУ РУСИЯ

Е-поща Печат PDF

Обща цел на всички западни лидери стана превръщането на Украйна в тяхна неоколониална бащиния (и САЩ, и ЕС), след като стана очевидно, че Русия е във възход и Москва тръгна към евразийска интеграция. Западът с ужас видя, че се завръща неговият стратегически кошмар - СССР, и с езика на бившия държавен секретар Хилари Клинтън САЩ обявиха, че няма да го допуснат под никаква форма. “Под никаква форма” в случая означава едно нещо - Украйна не бива да стане част от московския геополитически проект - по никакъв начин - според известния принцип на гуруто на американската външна политика Збигнев Бжежински - “Без Украйна Русия не може да бъде империя, с Украйна - първо подкупена, а после и подчинена, - Русия автоматически се превръща в империя...”

На геополитическия англо-саксонски новговор империя означава не друго, а държава, способна да съперничи на Запада за влияние в света и да е заплаха за неговото глобално доминиране. Всички - от американските до западноевропейските лидери - бяха единодушни в стремежа си да не допуснат превръщането на Русия в “такава” империя. Затова е наивно да се мисли, че водещите държави от ЕС просто пригласяха на англо-саксонската свирка, когато активно подпомагаха издърпването на Украйна от руската сфера на влияние.

 

СКОПИЕ ПОСЯГА И НА БЪЛГАРСКИЯ ФОЛКЛОР

Е-поща Печат PDF

Литературният код  на  македонизма


• В 135-томното мегаиздание на Република Северна Македония  наши  народни  песни и епос са представени като... “македонски народни умотворения”


...Всъщност това едва ли ще изненада някого у нас. Вече дотолкова сме свикнали с клептоманските увлечения в съседната държава, че този факт надали би направил някому впечатление. Пък и отдавна са ни известни домогванията на тамошните историчари, медиависти и фолклористи да "македонизират" де що има българско духовно и културно наследство, което по някакъв начин е свързано с миналото на Македония.

Там вече десетилетия наред продължава тази "културна ликвидация" на всичко българско под предлог, че се утвърждава някаква македонска идентичност. Така е в областта на "книжевността", където литературният македонизъм секвестира всяко име на книжовник или писател, роден в географските предели на Македония, независимо от това на какъв език е творил и създавал своите художествени произведения - жития, стихове, разкази, есета, драми, романи и пр. Независимо дори от неговата национална принадлежност (чрез македонистката измислица "дводомен" писател).

Особено изразителна е обаче тази тенденция в полето на фолклористиката, където още титовистката власт хвърляше огромни инвестиции за събираческа дейност и проучване на "македонското" фолклорно наследство. Печално известни са "научните" аргументи на скопските учени и фолклористи от миналото, с които те винаги се стремяха да "доказват", че "Български народни песни" на Братя Миладинови, не са... български; че "македонските българи" на Веркович всъщност са само македонци (!); че "Български народни умотворения" на Кузман Шапкарев са "повече македонски, отколкото български", и т.н.

Би трябвало да се очаква, че днес вече са надживени тези предразсъдъци и идеологически щампи от миналото. За съжаление по всичко изглежда, че наследниците на титовисткия режим край Вардара, днешните македонски учени и специалисти, нищо старо не са забравили и нищо ново не са научили. Това поне потвърждава и  III том "Македонски народни умотворения" от 135-томната амбициозна поредица, издадена неотдавна в Скопие, която се разпространява в английския й вариант в над 50 страни.

Скандално е, че такъв авторитетен учен и уважаван фолклорист като съставителя на сборника проф. д-р Марко Китевски е приел с лека ръка да реализира този сборник, който по същество е една тенденциозна политическа манипулация, имаща за цел да обслужи македонистките амбиции на Скопие. Китевски е автор на повече от 20 авторски монографии и изследвания, на десетки научни публикации върху фолклора.

Съставител е на излязлото в края на миналата година 10-томно издание "Македонски народни умотворения". Ползва се огромно признание в своята страна и чужбина (включително в България). Затова не му прави чест, че се е съгласил да участва в този проект.

Привидно сборникът "Македонски народни умотворения" е съставен строго научно. Посочени са всички извори, откъдето са взети текстовете. Включени са подробни справки за събирачите и редакторите на фолклорните издания. В сборника са избрани 272 "македонски" песни. Още - "македонски" приказки, пословици и поговорки, гатанки. Но именно тук е тенденциозността при подбора. Повече от половината песни са взети от "Български народни песни" (1861) на братя Миладинови и "Сборника от български народни умотворения" (1891-1894) на големия български фолклорист Кузман Шапкарев и на Стефан Веркович. Още - от десетки други сборници с... български народни песни. Вярно е, че Китевски не е спестил библиографски този факт. Всички български издания са анотирани под черта. Но само "под черта". Докато в предговора към сборника съставителят се пази като дявол от тамян от българските заглавия и почти навсякъде използва анонимните им названия като "Зборникот": Зборникот на Миладиновци, Зборникот на Кузман Шапкарев. Нещо повече - тук и там в своя предговор той се е поддал и на политически инсинуации.

Несериозни са аргументите на съставителя, че в сборника представял само "македонски народни умотворения". Така Стефан Веркович бил публикувал "първия по-голям сборник с македонски народни умотворения" (с. 16). "Зборникот" на Миладиновци "без съмнение" бил "най-квалитетната книга с македонски народни песни", като в него 700 били македонски, а само 76 "бугарски" (с. 18). "Съборникът (!) от български народни умотворения" на Кузман Шапкарев бил един "от най-значителните сборници с македонски народни умотворения" (с. 19). Докато за самобитния събирач на фолклор Марко Цепенков Китевски отрежда "водещо място" сред всички интелектуалци "от всички краища на етническа Македония" (с. 19). "Македонски народни умотворения" съдържали и: "Сборник от македонски български народни песни" (1895) на Наум Тахов, "Сборник от български народни умотворения" (1894) на Антон Попстоилов, "Български народни песни от Македония" (1924) на Панчо Михайлов и още десетки български сборници...

Нещо повече, в своя труд "Истражуванja на македонскиот фолклор" (1996) Марко Китевски дава свое обяснение защо сборникът на братя Миладинови е озаглавен "Български народни песни". Това било така, защото книгата се била появила на бял свят "в началото на македонското възраждане" (с. 29)

Смехотворно е обаче твърдението, което уважаемият скопски професор споделя в предговора на "Македонски народни умотворения", че "Македония била вратата, през която християнството било влязло в Европа" (с. 11) Китевски "доказва" това, като се позовава на два цитата от "Деянията на апостолите" в Библията (16-9, 10) и (16-15), където се съобщава, че докато апостол Павел бил в Триада, насреща му излязъл македонец, който го помолил да се отбие в страната, за да помогне на македонците. Така той се спрял в град Тиатир в дома на богобоязливата жена Лидия. В резултат на това много други жители от града се покръстили. По този начин се родила първата християнска община в Европа (пак там). Само където Китевски пропуска да съобщи, че преди това апостол Павел се е отбил в главния град на Македония - Филипи (или Филипополис?), който бил римска колония (16-12) и че по време на престоя си по-късно е общувал с... "високопоставени гъркини" (17-12), а не със... славяно-македонки. Очевадно ученият фолклорист е платил данък на развихрилата се в Скопие болезнена носталгия по бляскавото минало на гръцка Македония. Защо ли?

Какви са все пак фактите за "македонските народни умотворения", които Марко Китевски представя в сборника? Ами доста интересни, даже любопитни... В предговора към своя сборник "Народне песме македонски бугара" (1860) Ст. Веркович пояснява какви са песните, които той е включил в сборника си: "Аз обаче нарекох тези песни български, а не славянски, защото ако днес попитате някой македонски славянин какъв е, веднага ще ви отговори: аз съм българин (болгарин) и езика си наричат български (болгарски), въпреки че всички що-годе грамотни хора наричат себе си славянобългари (славяноболгари)..." – (с. 69). И това го е написал един "сръбски шпионин"!

В предисловието към "Български народни песни" (1861) никъде те не се определят като "македонски" или някакви други. Константин Миладинов отбелязва, че "седмата от них част са собрани от восточните стърни и другите од западните стърни" на... България - това се подразбира от само себе си. До спомоществователя на сборника Йосиф Щросмайер той пише: "по неколку години българскиве песни, собрани още много време ке стоеха, закопани в неизвестност, ако не беше високото Ваше участие..."

Набеденият за македонец Кузман Шапкарев в своя "Сборник от български народни умотворения" определя събраните от него песни от Македония като "простонародна българска поезия" (с. 11), а събраните пословици, поговорки, гатанки и игри като "простонародна българска философия" (с. 12).

В предговора към своите "Български народни песни от Македония" (1924) Панчо Михайлов, след като емоционално пита къде е "тоя народ, чийто небосклон е постоянно покрит с облаци мрачни", отговаря че "това е българският народ, поставен в един божествен земен рай, който от всички се нарича низ векове Македония" (с. 14). Подир което с горчивина в сърцето той споделя: "На нас, българите, (в Македония - бел. авт.) е отнето правото да се учим и говорим на родния си език, да се наричаме българи"...

Така че сборникът "Македонски народни умотворения" от 135-томната поредица "Македонска книжевност" би трябвало да носи заглавието "Български македонски народни умотворения" или: "Български и македонски народни умотворения". В противен случай е налице една интелектуална кражба от нашите съседи в Скопие - още едно посегателство върху българското културно-историческо наследство.

...Поради тази и други подобни причини, не е изключено вратата към Европа за нашите съседи от бившата Югославска република Македония, още дълги години да остане затворена (или притворена). По всяка вероятност това може да се случи така, докато управниците и учените, медиите в Скопие, не надживеят своите коминтерновски стереотипи от миналото. Докато не бъдат преодолени идеологическите табута на титовизма и истините не започнат да се назовават с истинските им имена. Най-сетне - докато българите там не си възвърнат правото да се учат и говорят на родния си език, да се чувстват българи. В края на краищата живеем в XXI век, а не в някое друго време - на Александър Македонски или някой друг пълководец-диктатор...


 


Страница 411 от 469