Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

ДЕМОКРАЦИЯ И ИЗБОРИ

Е-поща Печат PDF

Американският държавник, учен и писател Бенджамин Франклин в края на осемнадесети век определя демокрацията като „изгряващо слънце”. Възприемана като символ на народовластие, свобода и равенство, двеста години по-късно тя продължава възхода си. Преминаването й през разрушената Берлинска стена в Източна Европа, някои политолози определят като по-нататъшен триумф на демократическата идея. През 1970 г. в света има едва около 35 изборни демокрации, но през следващите три десетилетия техният брой постоянно се увеличава, за да достигне почти 120 в началото на ХХI век. С вековните си корени в общественото съзнание, със своите  исторически предимства в социалното време и сегашни всеобхватни планетарно-пространствени характеристики, демокрацията отекна по целия свят и събуди огромни надежди за достоен човешки живот. Тъкмо затова тази идея стана привлекателна, обаятелна и вдъхновяваща за милиони хора.

Нарастващото единомислие и приповдигнатата емоционалност в полза на демокрацията обаче са съпътствани и до днес от много неразрешени проблеми поради очевидните й недъзи. Съвършената демокрация е най-илюзорното нещо на света. Възходът й съвсем не е гаранция за нейната окончателна победа. Демократическата идея е непреходна, но нейното практическо приложение не винаги показва способност за разумно преодоляване на противоречията и предотвратяване на конфликтите в обществото. Демокрацията, освен всичко друго, би трябвало да притежава и мъдрост, за да не я определяме през двадесет и първия век като „залязващо слънце”.

Много трудно е да се даде точно определение на термина демокрация и на неговото значение. Самото понятие демокрация, макар и да се превежда като „власт на народа”, има съвсем друг смисъл. Бидейки явление и система, то не се свързва и с понятието „народ” в неговите три значения – етноисторическо, държавно-правно и социално-класово. Накратко, демокрацията е институционализирана свобода, която позволява прилагането на принципите на конституционното управление, осигурява човешките права и равенството пред закона, без които нито едно общество не може да се нарече демократично.

По-разширеното тълкуване на демокрацията включва в нейната същност следните характерни и неотменни признаци: суверенитет на народа; управление, основано на съгласието на управляваните; власт на мнозинството и права на малцинствата; свободни и честни избори; процесуални гаранции; конституционни ограничения на властта; социален, икономически, политически и идеологически плурализъм; търпимост, мандатност, компромис, морален прагматизъм, социокултурна етика, взаимно разбирателство, обществено съгласие и граждански мир.

Демокрацията е система, която осигурява висока степен на развитие на производителните сили, социално ориентирана пазарна икономика, задоволяване на обществените потребности с материални блага и духовни ценности, политическа стабилност, социално равновесие и нравствена култура, уважение на човешката личност. При демокрацията социалната тъкан е съставена от множество институции, политически партии, организации и сдружения, но тяхното съществуване, легитимност и авторитет не зависи от волята на държавата. В демократичното общество тези структури не се контролират от властта, а много от тях се стремят да влияят върху нейните решения и търсят от нейните органи отговорност за действията им.

Опитът не само от последните години показва, че

въвеждането на демокрацията

в поведението на обществото е сложен и продължителен процес, включващ нещо повече от чисто политическите трансформации. Функционирането на икономическата, политическата и духовно-културната система на демокрацията е относително нормално в онези общества, които са преживели епохата на т.нар. буржоазната цивилизованост. Става дума за държавите в Западна и Северна Европа, в Северна Америка и за далечна Япония. Демокрацията с нейните същностни черти, принципи, механизми и политическа практика няма необходимите благоприятни условия за развитие в част от държавите в Централна и Южна Европа и особено в Европейския изток и Югоизток, в почти цяла Азия и в Африка. Без демократична традиция в политическия живот и в обществените отношения остават страни като Полша, Унгария и в много по-голяма степен Русия, Румъния, България, Албания, Сърбия, Гърция, Турция. Същата констатация може да се направи и за арабския свят. Не случайно в международния лексикон се употребяват понятията „балканизация” и „ориенталщина”.

След Първата световна война в Полша, Унгария, Румъния, България, Гърция, Югославия и Албания господстват с малки исторически интервали и в различно време диктаторски режими, повлияни в определена степен повече или по-малко от италианския фашизъм и германския националсоциализъм. В Съветска Русия и в другите бивши съветски републики е наложена близо 75-годишна еднопартийна политическа система с авторитарна власт. След Втората световна война общодемократичните идеали, принципи и традиции почти половин век са пренебрегвани в бившите европейски социалистически държави с установяване и функциониране на авторитарна власт. Всичко това обяснява драмата на неизбежно очакваните и вече динамично-болезнено извършвани радикални икономически и социални промени в тези държави. В обществата, лишени от вековното наслагване на демократични традиции и ценности, всички болести на демокрацията могат да бъдат излекувани с повече истинска и реална демокрация.

Преходът към демокрация засяга цялото общество, а това означава  всички човешки субекти, които го съставляват и техните сложни взаимоотношения. Демокрацията е политика на признаване на другия, на останалите, на техните специфични духовно-културни, морални и естетически принципи и норми. Тя е необходима за съвместното съществуване на общности,  групи и личности, едновременно нееднакви и подобни, принадлежащи към една и съща цялост и в същото време различаващи се помежду си.

Демокрацията е уязвима, търсена и използвана като някои от хубавите жени. Към нея се стремят, тя е ухажвана и покорявана от различни субекти, от социални класи и политически партии, от техни лидери. Демократическата система, след като е отслабена или похабена с различни позволени и непозволени средства, може да бъде унищожена както отгоре – чрез авторитарна власт, така и отдолу – чрез диктатурата на тълпата, въвлечена от самозвани и безразсъдни водачи в хаос, насилие и гражданска война. Тя може да бъде унищожена и от  самата себе си – чрез контрола върху властта от страна на олигархиите или от партиите, които трупат икономически, материални и финансови ресурси, за да наложат своя избор на гражданите, сведени до ролята на излъгани избиратели.

Тревожно е когато по тялото на демокрацията триумфират, т.е паразитират парите. В такива случаи настъпва криза в политическото представителство. Избирателите вече не се чувстват представени в органите на държавната власт и управление, защото са измамени от подплатената с пари политическа демагогия. Чрез свободния печат те биха могли да разобличат една политическа класа с нейните партийни структури, която няма друга цел освен собствената си власт, а понякога и личното обогатяване на своите лидери и членове. Масовото демократично съзнание започва да отслабва, тъй като много граждани в немалко държави, включително и в Република България, се чувстват повече потребители, отколкото граждани-избиратели и повече космополити, отколкото поданици. Или пък поради това, че известна част от тях се смятат за маргинализирани и изключени от обществото, към което те нямат усещането да са приобщени поради икономически, политически, етнически, религиозни или духовно-културни причини.

Демокрацията става постижима реалност когато се осъшествява непрестанно уравновесяване на правата и потребностите на всяка човешка личност с правата и потребностите на всички граждани в обществото. Демокрацията предполага и изисква равенство пред закона. Категоричното равенство пред закона на всички граждани в държавата е основно и необходимо условие за истинска демокрация.

Най-голямата опасност за демокрацията

е поляризацията в обществото на безмерно богати и отчайващо бедни. Демокрацията функционира сравнително нормално когато има социално измерение и хуманно покритие. Тези две нейни позитивни качества обхващат прогресивното данъчно облагане по скалата на доходите и финансова осигуреност на материално затруднените граждани в образованието, здравеопазването, транспорта, създаване на работни места и справедливо пенсионно осигуряване, за да не се позволи на мнозинството от населението да изпадне в състояние на безнадеждност и безпомощност. Еднозначно е твърдението и внушението на професор Еразим Кохак, преподавател в университета в Бостън – САЩ, а от 1991 г. в университета в Прага, че демокрацията е несъвместима с нищетата. Според него изграждането и нормалното съществуване на едно демократично общество с достойно за него жизнено равнище е възможно само тогава, когато то е предпазено от загиване поради собствените му пагубни вътрешни противоречия и конфликти, породени от непоносимата социална и имуществена поляризация, от несправедливото данъчно облагане. От 28 държави-членки на Европейския съюз в 22 от тях се прилага прогресивно данъчно облагане на доходите, каквото липсва в „демократична” България вече три десетилетия.  Със специални закони следва да се преодоляват драстичните неравенства чрез по-високи данъци върху доходите на богатите и с по-ниски данъчни задължения за облекчение на бедните. Подобно прогностично мислене за демокрацията има и българският университетски учен-историк и интелектуалец-хуманист професор Андрей Пантев. Той също с категорична убеденост утвърждава далновидната теза, че демокрацията винаги трябва да лежи върху солидна основа и да се свързва с идеята не само за политическо, но и за социално равенство. Тази непреходна идея според него би била вечен и непоклатим гарант на демокрацията не само в миналото, но и в бъдещето. Демокрацията, която не успее да уравновеси собствената си склонност към поляризация в обществото, сама се осъжда на неизбежен залез при сблъсъка на привилегированите богати и онепраданите бедни граждани в държавата.

Демокрацията включва в себе си най-висшите нравствени добродетели и ценности като справедливост, истина, отговорност, почтеност, цивилизованост, честност. Ако в обществото няма справедливост в него липсва и демокрация. Тази аксиома се потвърждава и от американския президент Франклин Делано Рузвелт. Роден в богатство и привилегии, надарен с политическа прозорливост и държавническа мъдрост, избиран четири пъти на най-висшия престижен и отговорен държавен пост като президент на САЩ, с мисъл за бъдните поколения, той публично  заявява: „Много от нещастията в нашите дни произлизат от липсата на чувството за справедливост и почтеност  в хората, на които е поверено стопанството и финансите”. Тази негова мисъл би трябвало да се припомня на бивши и сегашни президенти на САЩ, чиято външна политика е експорт на демокрация с война и агресия в различни континенти на планетата земя. В общество и държава, където едни безнаказано грабят безогледно и се обогатяват бързо за сметка на обедняването на мнозинството граждани, то такава държава със своето управление не полага грижи за защита интересите на тези граждани, тогава те се отчуждават от нея и стават безразлични към нейната съдба. Когато правата на едно привилегировано малцинство започват да вредят на правата на преобладаващата част от народа, тогава не само демокрацията, но и устоите на държавата са застрашени. При наличието на такива аморални явления единственият начин за преодоляването им е спазването на установения конституционен ред, законността, нравствеността и приоритетните интереси на целия народ.

Няма демокрация там, където вилнее простащината, бездуховността и примитивизма, където често се оскверняват или рушат културни ценности, религиозни паметници и светини, вековни традиции.

Демокрацията е нестабилна, когато се обрича на забвение националната памет и историята на народа или когато не се уважават културните и религиозните ценности и традиции на етническите общности в държавата.

Демокрацията липсва там и тогава, където и когато  се допуска насилие и произвол, грабеж и корупция, безпорядък и безнаказаност за извършваните престъпления.  Правителства, които търпят и бездействат пред такива злини  спрямо обществото, на практика спомагат за погубване на демокрацията.

Темата за демокрацията заема значително и ключово място в научните изследвания на авторитетни учени – философи, политолози, социолози, историци, юристи, писатели, геополитици и други представители на хуманитарното познание, както в англосаксонския свят и в Евразия, така и на Балканите. Един от тези учени с японски произход е американският политолог, социолог и писател Франсис Фукуяма – университетски преподавател и изследовател.  В началото на 90-те години на ХХ век той публикува в САЩ своята книга „Краят на историята и последният човек” (1992 г.). В нея се утвърждава тезата, че либералната демокрация е „крайна точка в идеологическата еволюция на човечеството”, тъй като тя, либералната демокрация, е лишена от фундаментални вътрешни противоречия, които биха предизвикали нейното разпадане.  Следователно тя е представена като неизбежен и задължителен еталон за развитие на всички народи и техните национални държави през ХХI век., т.е. либералната демокрация става всеобщо световно явление без граници. При това този западен тип демокрация може да бъде налагана отвън и по силов начин с война.

Само след едно десетилетие, през 2003 г., Франсис Фукуяма в интервю за списание „Щерн” публично заявява: „Демокрацията не може да бъде наложена отвън”. По повод войната на САЩ срещу Ирак той казва: „Правителството на БУШ действаше по ленински... Вярваше, че може да ускори хода на историята чрез военна намеса”.  През изминалите три десетилетия и други западни учени, апологети на западната либерална демокрация признават, че западноевропейците и гражданите на САЩ стават все по-малко уверени в устойчивостта на собствените си демокрации. В Източна Европа е налице усещането, че демокрацията може да се движи с униние и назад. Това нейно регресивно състояние поражда повече скептицизъм отколкото оптимизъм спрямо нея. Този „демократичен песимизъм“ се обяснява с обстоятелството, че ограничен кръг от граждани с власт и богатство оказват не само влияние, но и диктат върху правителствата заради собствените си интереси и в своя полза. Когато всичко това е съпроводено с нарастваща социална поляризация и увеличаване на бедността управлението  става все по-малко ефективно и то се разглежда и възприема като „чуждо” от мнозинството граждани. Те все повече се уверяват, че партийни водачи, избрани при законни избори използват демократичните си мандати, за да подкопават върховенството на закона с нарушаване на правните норми, да установяват авторитарни режими, да прилагат корупционни практики и да тласкат демокрацията към институциален упадък.

Представители на интелектуалния елит в Русия също са разочаровани от западния тип демокрация. Типичен пример в това отношение е писателят Александър Солженицин. Като дисидент той разобличава и отрича политическата и социалната действителност в бившия Съветски съюз. За тази му противодържавна дейност е арестуван, лишен от съветско гражданство и експулсиран в Западна Германия. От съображения за по-голяма сигурност през 1976 г. се премества в САЩ. Като носител на Нобелова награда е удостоен с радушен прием в Западния свят. Опознавайки отблизо западноезвропейския и американския модел на демокрация, Солженицин постепенно започва да се разочарова от него. През 1978 г. идеологът на съветското дисидентство и „кумир на свободния смят” посочва не само формалните признаци, но и пороците на западната демокрация: свободата осигурява простор не само за добри, но и за лоши дела; защитата на правата на личността са доведени до такава крайност, че беззащитно се оказва цялото общество; формално няма цензура, но другомислещите нямат достъп до медиите, издателствата и университетските катедри. Той стига до извода, че западният начин на живот не вещае добро бъдеще не само за западната, но и за световната цивилизация. Поради тази реална опасност за човечеството Александър Солженицин се изявява като защитник на Русия и на всички народи в Източна Европа от предстоящо национално и духовно обезличаване при натрапено или доброволно прилагане на либералната демокрация в техните държави. След завръщането си в Русия Солженицин прави критика на режима на Борис Елцин, който сляпо подражава на западната либерална демокрация и лишава Русия от бъдеще ако не се придържа към традиционните ценности на православието. Той обвинява и Михаил Горбачов, който разрушава „цялата система от хоризонтални и вертикални връзки на старата комунистическа икономика”, която добре или зле, все пак работеше. При създадения икономически хаос и политическа анархия в Руската федерация като огромна евроазиатска държава,  според световно известния руски писател в нея се оформя стабилна и затворена олигархия от 150-200 души с космополитен манталитет, която определя прозападното бъдеще на страната.  Поради това той отказва да получи присъдените му две държавни награди, както от Горбачов, така и от Елцин. Наблюдавайки засиленото обществено недоволство от въведената хаотична демокрация в Русия, Александър Солженицин обнародва през 1998 г. книгата „Русия в разруха”. Като разобличава и отрича опорочената западна либерална демокрация, руският писател-патриот става духовен творец на теорията за „суверенната демокрация”. Той е духовен наставник и предпочитан неофициален съветник на новия руски президент Владимир Путин, който осъществява последователно политика на практическо приложение на „суверенната демокрация”. Освен това Солженицин предупреждава още през 2006 г., че Западът подготвя военно обкръжаване на Русия, а впоследствие и лишаване от нейния суверенитет. Тъкмо затова той одобрява и приветства политиката на Путин за възраждането на Русия, за сближаването й с Китайската народна република и с мюсюлманския свят, преценявайки я като „далновидна”. Голяма е заслугата на руския писател, драматург, историк, патриот и моралист не само за създаването на своята концепция за суверенната демокрация, но и за реалното й претворяване, чрез политиката на Владимир Путин, за съвременното развитие на Руската федерация в духа на нейните специфични духовни и културни традиции от собственото й историческо минало.

Към съдбата на българската демокрация, към нейното настояще и бъдеще, не са безразлични и видни български интелектуалци у нас и в чужбина. Те също виждат, констатират и предупреждават, че идеологията и практическата политика на европейския неолиберализъм и ултралиберализъм, с подкрепата на хегемонизма и глобализма на САЩ, са реална заплаха за автентичните ценности на националната идентичност на българския народ. Съвременното българско общество е в правото си да има естествен стремеж и да полага усилия  за запазване и признаване на своята респективна уникалност на вековно мотивирана и вкоренена идентичност. Европа наистина се нуждае от една междудържавна организационна структура, каквато е Европейския съюз. Неговата най-важна цел и постоянна функция би трябвало да бъде обединяване и подкрепяне на страните – членки, които са лишени от демократични традиции в техния политически живот, а не да ги лишава от националната легитимност като ги уеднаквява.


Следва


 

Културимпериализмът

Е-поща Печат PDF

Американският културимпериализъм си поставя две основни цели – икономическа и политическа: да завладее пазарите със своите „културни” стоки, и да установи господството си по пътя на формиране на общественото съзнание.

Експортът на развлечения е сред най-важните източници на натрупване на капитал и световна печалба.

Именно този износ набутва в ъгъла традиционния вид експорт.

В политическата сфера културимпериализмът има ключова роля в посока на откъсване на народа от неговите културни корени и традициите на солидарност. Замества ги с потребностите, изработени от медиите, които се променят с всяка следваща рекламна кампания. Политическият резултат е отчуждаване на хората от традиционните класови и обществени връзки, автомизация и отделяне един от друг. Културимпериализмът изтиква отпред разпада на работническата класа: поощрява хората с постоянна работа да се разграничат от временно заетите, а те, на свой ред – от безработните, които пък се делят на групи вътре в „неформалната икономика”. Културимпериализмът насърчава работниците да се смятат за част от йерархията, подчертават се дребните разлики в начина на живот, расата и пола с онези, които са по-долу, а не истински ужасното неравенство, отделящо ги от другите – тези, които са на върха.

Основната цел на културимпериализма е политическата и икономическа експлоатация на младежите. Имперските развлечения и рекламата се прицелват в младите хора, които са най-чувствителни за въздействието на комерсиалната пропаганда. Нейното послание е просто и откровено: „съвременността” се определя и свързва най-вече с потребяването на американски информационни стоки.

Младежта представлява огромен пазар за американския културен експорт и лесно се поддава на консумативно-индивидуалистичната пропаганда. Медиите манипулират юношеското бунтарство. Те си присвояват езика на левите и прехвърлят недоволството в руслото на потребителските глезотии.

Културимпериализмът се насочва към младежта не само по комерсиални, но и по политически причини, – за да парира политическата заплаха. Защото личното бунтарство лесно и опасно прераства в политически бунт срещу икономическите и културните форми на контрол.

В последните десетилетия прогресивните движения се сблъскаха с един парадокс.

В едно и също време огромното мнозинство от населението на третия свят страда от катастрофално влошаване на живота, от нарастваща социална и личностна застрашеност, от упадъка на образованието и здравеопазването (в същото време обаче богатото малцинство процъфтява както никога досега), а в отговор възникват единични бунтове, постоянни, но чисто туземни действия или масови, но краткотрайни протести. Накратко, очевидна е пропастта между растящото неравенство и социално-икономическите условия, от една страна, и безсилието на революционния и радикален обективен отговор. Назряващите „обективни условия” в третия свят не бяха съпроводени от ръст на субективните сили, които да изменят държавата или обществото.

Явно е, че няма „автоматична” връзка между социално-икономическия упадък и социалнополитическите промени. Критичното свързващо звено, което преобразува обективните условия в съзнателна политическа активност, е културната интервенция (в по-широк план тя включва идеологията, съзнанието, обществените действия).

Може да звучи парадоксално, но имперските политици сякаш добре разбират важността на културното измерение за политическата практика, и дори много по-добре, отколкото противниците им.

Културно господство и световна експлоатация

Империализмът не би могъл да бъде разбран просто като икономическо-военна система за контрол и експлоатация. Културното господство е същностна част от всяка система на световна експлоатация.

Що се отнася до третия свят културимпериализмът може да се определи като систематично проникване и господство в културния живот на масите от страна на западната управляваща класа. Целта е пренареждане на ценностите, поведението, организацията и индивидуалността на поробвания народ. И то така, че да съответстват на интересите на имперските класи.

Културимпериализмът се проявява както в „традиционна”, така и в осъвременена форма.

В миналото главната роля за внедряването на принципите на подчинение и преданост – в името на Бога или на краля – играеше църквата, образованието и властта. Днес тези „традиционни” методи на културимпериализма също са актуални, но на преден план все повече излизат нови методи за имперско господство, рожба на съвременните институции.

Днес първа цигулка свирят медиите, рекламата, светските развлечения и интелектуалците. Днес Холивуд, Си Ен Ен и Дисниленд са по-влиятелни от Ватикана, Библията или публичните брътвежи на политиканите. Културната инвазия е тясно свързана с политико-военното господство и икономическата експлоатация. Въоръжените интервенции на САЩ – в подкрепа на правителствата на масови убийци в Латинска Америка, с цел защита на икономическите интереси, са съпроводени от мощна културна инвазия. САЩ финансират евангелисткото нашествие в индианските поселища, защото така се внушава покорност у местните жители.

За питомните интелектуалци се организират добре платени международни конференции за обсъждане на „демокрацията и пазарното стопанство”… Телевизионни предавания сеят илюзии за някакъв „друг свят” и така се отвлича вниманието от актуалната действителност. Културната инвазия е продължение на антипартизанската война с невъоръжени средства

Новите черти на културния колониализъм

Съвременният културен колониализъм се различава от предишните методи по следното:

1. Той е насочен преди всичко към масите, а не толкова към убеждаване на елитите.

2. Медиите, особено телевизията, нахлуват в дома и действат „отвътре” и „отдолу”, както и „отгоре”.

3. Съвременният културен колониализъм е със световен обхват и равномерен по въздействие. Целите, интересите и символите на имперската власт му служат като универсална основа и за прикритие.

4. Медиите като оръдия на културния империализъм днес са „частни” само формално, всъщност липсата на официална връзка с държавата предоставя юридическото прикритие за местните медии, които пропагандират имперската държава като „новост” или „развлечение”.

5. В съвременния империализъм политическите интереси се налагат чрез неимперски сюжети.

Новостите се концентрират върху биографиите на рейнджърите и наемниците от селата в Централна Америка (очевидно става дума за „контрасите” и тем подобни персонажи, бел.ред.) и усмихващи се американски негри от работнически семейства, воюващи в Персийския залив.

6. Нараства разривът между обещанията и резултатите. Капитализмът безконтролно процъфтява и се увеличават нищетата и насилието. Поради това в медиите все повече се свива възможността да се излагат и други гледни точки.

Тоталният културен контрол върви ръка за ръка с пълното разделение между жестокостта на реалния капитализъм и илюзорните постулати на свободния пазар.

7. Съвременният културен колониализъм се старае да разруши националните чувства или да ги лиши от реално социо-историческо съдържание. Целта е да не се допуска озвучаване на отношението на масите.

Съвременният културен колониализъм пропагандира подчиняването на чужда символика като някакъв „съвременен” култ, за да се подкопае солидарността на обществото. В името на „индивидуалността” биват нападани обществените връзки, личността се преформатира съгласно новата мода, внушавана от медиците.

Така докато имперските армии унищожават гражданското общество, докато банките грабят икономиката, имперските медии снабдяват хората с „нова самоличност”, която позволява да се неглижира реалността.

Културимпериализмът представя съсипващи карикатури на революционните си противници, изобразява ги като демони в човешка обвивка. И в същото време поощрява колективната загуба на памет за колосалните мащаби на насилието на прозападните държави.

Западните медии никога не напомнят на зрителите си за жертвите – 100 000 индианци в Гватемала; 75 000 работници в Салвадор; 50 000 души в Никарагуа – изтребени от антикомунистическите проамерикански правителства.

Медиите прикриват катастрофалните последици от въвеждането на пазарното стопанство в страните от Източна Европа и бившия СССР, което доведе до нищета милиони хора.

Медиите: пропаганда и натрупване на капитал

Медиите са сред основните източници на богатството и властта на американския капитал, чиито пипала обхващат целия свят.

Нараства процентът на богатите американци, които трупат пари на тяхна основа. Измежду 400 най-богати американци числото на медиамагнатите нараства от 9,5% през 1982 г., та до 18% през 1989 г.

Културният капитализъм измества промишленото производство като източник на богатство и влияние в САЩ. Медиите се превърнаха в неотделима компонента на американската система за световен политически и социален контрол, наравно с източниците на свръхбогатство.

Експлоатацията нараства, увеличават се неравенството и бедността в третия свят, и същевременно контролираните от Запад медии превръщат критично настроената публика в пасивно стадо.

Западните суперзвезди и масовите развлечения са много важен механизъм за предотвратяване на възможностите за политическо недоволство. По времето на Рейгън медиите станаха особено важни за манипулацията. На първи план излязоха политически реакционни майстори на развлеченията и това явление се разпространи по Латинска Америка и Азия.

Съществува пряка връзка между нарастващия брой телевизори в Латинска Америка, понижаването на нивото на доходите и затихването на борбата на масите. За периода 1980-1990 г. в Латинска Америка броят на телевизорите на глава от населението нараства до 40%, докато реалният среден доход спада с 40%, а бандата неолиберали спечелиха изборите, защото предизборната им кампания твърде много зависеше от тв-кадрите.

Днешните задачи на съвременния културен капитализъм се определят от широкото настъпление на медиите в живота на бедняците, увеличаващите се инвестиции и печалби на американските корпорации, налагането на културната ширпотреба и подгряване със зрелища.

Така масовият зрител, нищите слоеве получават възможност за илюзорно консумиране на приключения „в кутийка”. Американските медии отчуждават народите на третия свят в двойнствен смисъл. Те създават илюзията за „международни” и „междукласови” отношения. Посредством тв образи се установява фалшива близост и въображаеми връзки между преуспяващите образи – герои и обедняващите зрители от бариосите (крайните квартали). Подобни отношения дават възможност за пропаганда на личното решаване на частни проблеми. Посланието е повече от ясно. Жертвите сами са си виновни за нищетата, а успехът зависи само от личните усилия.

Най-мощните спътникови тв канали, американските и европейските филиали на медиите в Латинска Америка, избягват каквато и да било критика на политикоикономическите корени и последици от новия културимпериализъм.

Така милионите обеднели латиноамериканци са временно приобщени и едновременно лишени от здрав разум. Империализмът и езиковата политика на културимпериализма създадоха двойнствена стратегия за противостоене на левите и за установяване на господство. От една страна, те се опитват да разрушат политическия език на левите, от друга – стремят се да направят масите нечувствителни към престъпленията на Запада.

През 80-те години на 20 век западните медии систематично си присвояваха основните леви идеи, изпразваха ги от съдържание и ги напълваха с ново, реакционно удобно за тях.

Медиите например описваха политиците, които се бяха заели да възстановяват капитализма и способстваха за неравенството, като „реформатори” или „революционери”. В същото време техните опоненти бяха назовавани „консерватори”.

Културимпериализмът се опитваше да посее идеологическа неразбория,

като преобръщаше наопаки политическия език

Много прогресивно ориентирани хора загубиха здравия разум. В резултат те по-лесно се поддадоха на аргументите на имперските идеолози, че „дясно” и „ляво” са лишени от смисъл, че разликата между тези понятия е изчезнала, че няма вече идеология.

Културимпериалистите се надяваха да подкопаят политическото влияние и политическите действия на антиимпериалистическите движения, като изкривиха езика на лявото и съдържанието на понятията дясно и ляво.

Втората стратегия на културимпериализма бе да лиши публиката от чувствителност, да се представят за приемливи и като нещо обичайно масовите убийства, извършвани от страна на западните държави.

Бомбардировките на Ирак изглеждаха като компютърна игра!

Престъпленията срещу човечеството се банализираха, а публиката трябваше да бъде отучена от традиционната представа, че човешкото страдание е недопустимо.

Медиите обръщат особено внимание на новата военна техника, прославят властта и войните, демонстриращи високите технологии на Запада. Днешният културимпериализъм включва „новости”, сред които оръжие за масово поразяване, надарено с човешки качества, и в същото време жертвите от третия свят изглеждат като едни безлични „терористи-нападатели”.

Изкривяването на политическия език,

подкрепя манипулацията на културата в световен мащаб.

В Източна Европа спекуланти и мафиоти ограбиха земите, предприятията и различно имущество, но ги наричат „реформатори”. Контрабандистите могат да се срещнат и под името „изобретателни предприемачи” (честни частници).

На Запад пък управляващите имат неограничени права да наемат и да уволняват, а засилването на зависимостта и неувереността на работниците се нарича „гъвкавост на работната сила”.

В третия свят държавното имущество се разпродава на огромните транснационални корпорации и този акт се поднася на масите като „разрушаване на монопола”.

„Преобразуване”? Та това е връщането към условията на капитализма от 19 век, когато работниците нямат никакви социални нрави и блага.

„Преструктуриране” означава връщането към производството на суровини или пренасочване на средствата от производството към спекулата.

„Отмяна на регулацията” означава, че държавата на всеобщото благоденствие предава сферата на икономическото регулиране в ръцете на международните управители на банки.

„Структурно съответствие” в Латинска Америка например, всъщност означава предаването на по-голямата част от ресурсите на инвеститорите и понижаване на работната заплата.

Предложенията на левите (политически реформи, аграрна реформа, структурни промени) поначало бяха насочени към преразпределение на доходите. Западният елит си присвои тези принципи и ги превърна в символ на новата концентрация на богатството, печалбата и властта в свои ръце.

Естествено, всички тези частни културни организации на ипериализма разпространяват и пропагандират всичко, но по Оруеловски изкривено.

Съвременният културимпериализъм подкопа езика на освобождението и го превърна в символ на реакцията.

Следва

 

 

 

Михаил ГЛОК: “ТЕПЪРВА НИ ПРЕДСТОИ ДА ИЗЯДЕМ ТАЗИ УКРАИНСКА ЖАБА”

Е-поща Печат PDF

На 25 март т.г. руският информационен сайт KM.RU публикува коментар на полския историк и политолог Михал Глок за случващото се в Украйна днес и последиците от украинската авантюра на Запада за бъдещето на Европа и в частност на Полша. Категоричното му мнение е, че Украйна я очаква втора вълна на „революцията”, много по-кървава от тази преди една година. И че именно Европа е отворила кутията на Пандора: първо с разпадането на Сърбия, а днес и с украинската криза. Според него сценарият Косово е съвсем реален за Украйна. И колкото и полските политици да отричат своята съпричастност към метежа на киевския майдан (те отричаха и наличието на полска земя на тайни затвори на ЦРУ, а днес изплащат компенсации на измъчваните в тях лица), точно Полша ще понесе  негативите от това „общоевропейско безумие”, не само като се сблъска с потока икономически имигранти от рухналата икономически и финансово Украйна, а и когато ще трябва да отбива атаките на бандеровци срещу градовете в полския югоизток. Няма добро ненаказано!

Ето какмво пише Михал Глок и колко е логичен въпросът кого и защо защитават нашите „укрофили”?

Що се отнася до това кой ще плати сметката за техните безумия, не се съмнявайте, че платците ще сме всички ние!

Зора

 

СТРАТЕГИЯТА НА РУСИЯ

Е-поща Печат PDF

Разпадането на Съветския съюз през 1991 г. обърна процеса, започнал с появяването на Руската империя през 17 век. Крайната цел на този процес беше обединяването на четирите основни елемента: Източна Европа, Централна Азия, Кавказ и Сибир. Сърцевината на това обединение беше оста Санкт Петрбург - Москва, а центърът на гравитация - Русия, Белорусия и Украйна.

Границите на този конгломерат са били винаги динамични, в повечето случаи в посока на разширяване, като разбира се, е имало и случаи на свиване, когато международната ситуация е давала основания. Най-голямото си разширение те достигнаха в периода 1945 – 1989 г,. достигайки до Централна Германия, територия, в която доминираха земите, заграбени през Втората световна война.

 

ДОБРЕ ДОШЛИ В РЕАЛНОСТТА

Е-поща Печат PDF

• Република или султанат, има ли разлика?

Седмица преди парламентарните избори у нас д-р Ахмед Доган, почетният председател на ДПС, който в миналото определи пътя на България към Европа през Босфора, обяви от Боянските сараи, че с Анкара играта е „ва банк”. Рекетът, принудата и заплахите от страна на Анкара, написа той в своето политическо послание, целят възстановяване и легитимиране на неоосманизма по пътя на изборите и чрез коалиция ДОСТ.

За реалностите и тенденциите в този смисъл ние в „Нова Зора” предупреждавахме от години. Днес и за г-н Доган стана ясно, че всички карти са сложени на масата.

И Европа, в това число и България, може да граничи на юг не със създадената от Мустафа Кемал Ататюрк светска държава Република Турция, а с един неоосмански султанат, начело с „реис” (фюрер) като Реджеп Тайип Ердоган. Султанат, който може да бъде установен и легитимиран „демократично” с референдума, насрочен за 16 април, на който избирателите в Турция ще кажат дали одобряват предложените от управляващите конституционни промени. Очевидно разтревожен от тази перспектива, почетният председател на ДПС Доган призовава всички политици и етноси в България да заемат ясна позиция срещу надигащия се неоосманизъм. „Всеки от нас трябва да преживее своя исторически катарзис, пише той. Иначе за състоянието „разкрачен стоеж” се плаща много висока екзистенциална цена, и то поколения наред... В това виждам силата на раждането на Обединяващия патриотизъм. Съзнавайки, че времето е в нас, нека да покажем на света, че и ние сме във времето!”.

Г-н Доган обаче, пропуска, че Левски, комуто принадлежи цитираната сентенция за времето, е добавил: „То нас обръща, и ние него обръщаме”. И е заявил това в писмо до Панайот Хитов от 10 май 1871 г. по повод неговото предупреждение да се варди, „защото времето ни носи сега погрешки”...

Г-н Доган сигурно е прав, че референдумът за преобразуване на кемалистка Република Турция в султанат е безумие. Но нима цялата  история на Турция не е пълна с безумия? И османската, и републиканската! Химери за исторически реванш, за връщане на „предишни територии” никога не са липсвали. Дори понякога са се осъществявали. В сърцата на турските политици винаги е имало място и за Кърджали, и за Солун, и за Тракия и за Лудогорието. Нима с доктрината за „турско-ислямския синтез” военните не подготвиха почвата за неоосманизма?

 


Страница 462 от 628