Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

КЛАСИТЕ И КЛАСОВАТА БОРБА ДНЕС

Е-поща Печат PDF

Панко АнчевНеолибералната идеология и пропаганда само за някакви си тридесетина години почти напълно разби левите идеологии, преобърна техния смисъл и наложи на носителите им да възприемат напълно собствените идейни принципи. Левите идеологии буквално се отказаха от всичко, което им е осигурявало популярността и влиянието сред ниските социалани слоеве, поддържало е техния дух не само за отстояване на политическите и социалните им права, но и за постигане в близкото бъдеще на революционни изменения и утвърждаване на нова социално-икономическа и политическа система. И заради което се появиха на бял свят и промениха света. Виждаме днес резултата: анемични леви партии в цяла Европа без идеология и воля за истинска промяна на общественото устройство.

И се отказаха от себе си.

Табу станаха редица категории, термини и понятия, с които левите идеологии обясняваха общественото развитие и смисъла на обществените процеси, а също и целите, към които тези слоеве трябва да се стремят. По тази причина се потулиха обективните процеси и обществено-политическата реалност се изопачи напълно. Разпадането на социалистическата система и на Съветския съюз бе границата, отвъд която според неолиберализма започвна нова епоха без класи и класови борби, без революции, социализъм, право на труд, социална справедливост. Защото всички мечти на хората са осъществени от капитализма и буржоазното общество е „краят на историята“. Левите идеологии доброволно и угоднически се съгласиха с това.

И обикновените хора (особено в държавите от разпадналия се социализъм) повярваха на сладкогласните сирени на неолиберализма. Политическите субекти, които трябваше да изразяват техните интереси и да ги бранят от насилието на властта, запяха заедно със сирените и напълно забравиха кои са и каква е ролята им в обществото. От речника им изчезна дори думата „социализъм“. Те охотно се съгласиха, че партиите не са класови, а народни. Заговориха за „европейски ценности“, „натовска солидарност“, „пазарна икономика“, а забравиха за работника, наемния труд, експлоатацията, класовата борба. От себе си се отказаха!

Така повече не може да продължава

Резултатът от това нагаждане към „новите условия“, „демократичните промени“ и към самата „демокрация“ отвори пътя към тяхното маргиназилиране. Предателството на левицата обаче освободи огромна социална енергия, която не може да бъде овладяна и насочена към съзидание без автентичен ляв политически субект. Затова енергията се изроди в насилие и тероризъм. Именно защото обективната реалност си има свои правила, норми и закони и дори някой да не иска да ги забелязва и назовава политически и идеологически, за да ги насочва във вярната посока, те не са изчезнали и продължават да вършат своята работа. И още по-аграсивно дават да се разбере, че съществуват. Една от най-важните причини за глобалния тероризъм, дори и на този, който бива наричан „фундаментален ислямизъм“, „религиозен фанатизъм“ и т. н., е в маргинализирането на левите партии и изчезването на левите идеологии. Крахът на социализма заличи една велика държава, за да утвърди САЩ като единствен световен хегемон. Но този крах остави празно огромно политическо пространство, което преди беше запълнено от социалистическата и комунистическата идеология и те създаваха необходимото противодействие на либерализма и неолиберализма. Равновесието в света бе нарушено, но структурата на буржоазно-капиталистическото общество остана същата, макар и силно гримирана, за да се създаде впечатлението, че е напълно различна от предишната.

И ето, измина известно време и се видя, че недоволствата не са изчезнали, че онеправданите още ги има; че бедните стават все по-бедни; че се живее все по-трудно и по-трудно. И най-сетне: че така повече не може да продължава. Протестите зачестиха и преминават в неуправляеми бунтове. Остана само да се признае, че класите не са изчезнали и че мирът между тях не е възможен. Защото класовата борба не е прекратена и ще продължи до изчезването на антагонистичните класи. Т.е. до смяната на обществено-политическата и икономическата система.

Пустословията, на които кълвяха левите в България и Европа

2.

Неолибералната пропаганда побърза да внуши на хората у нас, че днес капитализмът е съвсем различен от този, който Маркс и Ленин описаха и изучиха и въз основа на който изградиха идеологията и политическата практика на пролетариата. С тях в Русия бе извършена социалистическата революция от 1917 г., а по-късно бе създадена световната социалистическа система. Неолиберализмът признава, че това е станало, понеже тогава действително е имало антагонистични противоречия между работниците и селяните от една страна и буржоазията – от другата. Капитализмът тогава бил груб и нечовечен. Но след Втората световна война променил характера си и от 60-те години на ХХ век придобил човешко лице и вече се грижел за човека и неговото добруване. Именно благодарение на новия си характер той е успял да постигне такова висока жизнено равнище и благополучие на огромна част от западните общества – за разлика на социализма, който се бил провалил поради органичната си неспособност да гарантира високо жизнено равнище, понеже по природа бил порочен. Новият капитализъм преобразил труда и заличил различията между хората, изравнил жизнените стандарти и направил от работника собственик на средствата за производства. Пролетариатът, който според марксизма е движещата сила и осъществителят на социалистическата революция, към края на ХХ век изчезнал. Заедно с него изчезнали и класовите противоречия и борби. Различията в обществото днес вече са на друг принцип и нямат социално-класов и имуществен знак.

Цялата европейска левица, в това число и българската, повярва на тази глупава и пошла басня. Нейните водачи и пропагандисти протръбиха, че  понеже индустриалният труд сега бил почти напълно механизиран, работникът не е с омаслени ръце, а облечен в чисти престилки. Най-големият им аргумент е, че щом са се появили мениджърите, които управляват производството и потреблението, без да са техни собственици, капитализмът станал хуманен, интелектуален и благороден. Различията между собствениците на средствата за производство, наетия труд и мениджърите, които са наемни работници, се заличили и трите класи нямало за какво да се карат и борят едни срещу други. На тези и на още други пустословия левите в България и Европа кълвяха като риби и дори убедиха и себе си, че марксизмът днес не е приложим към социалната действителност и е безсилен да я обясни и промени. Чудно ли е тогава, в никоя съвременна политическа идеология или в политическа програма на лява партия не се говори за класи и класова борба? Още по-малко пък за социализъм. Никой не споменава и даже не намеква за революция и възможност за радикална смяна на системата. За смяна на системата се говори като за промяна на начина на управление на държавата и икономиката, но при запазване напълно на икономическите отношения и характера на производството. Риториката е посветена единствено на подобряване на живота и даване на повече синдикални права. Най-радикалния лозунг е „за повече демокрация“.

Лишаване на класите от памет

Не само левицата като политически субект повярва и прие безрезервно твърденията на неолиберализма за изчезването на класите, но и самите класи (и преди всичко пролетариатът) се съгласиха доброволно да изчезнат и да оставят претенциите си към системата. Те напълно се лишиха от съзнанието „в себе си“ и „за себе си“.

Всъщност класите не изчезнаха, а само изгубиха съзнанието „в себе си“ и „за себе си“.

Класите се лишиха от памет и започнаха социалното си битие от 90-те години на ХХ век нататък от начало, отказвайки се своите традиции и история – истинско политическо генно инженерство.

 

В неолибералното общество се е осъществи гигантска трансформация,която не промени структурата на капиталистиеското общество, не преобразува системата, не я подобри и усъвършенства. Просто класите заболяха от тумор в мозъка или от политическа деменция и изтриха съзнанието й и я лишиха от представата за собственото си съществуване. Никога преди в обществената история не е била постигана такава манипулация. Това действително е революция.

Аз подчертавам, че този процес, който придоби особена активност през 70-те и 80-те години на ХХ век и в резултат на който бе практически ликвидирана левицата в Европа, а в социалистическия блок комунистическата идеология напълно изгуби смисъл, значение и влияние, защото „пролетарското съзнание“ у членовете на комунистическите партии се разпадна и изчезна, е една от най-главните причини за краха на социализма, социалистическия блок и СССР.

За всичко това има множество обективни причини, които умело бяха използвани и направлявано от неолибералната идеология и пропаганда, от цялата огромна идеологическа машина на буржоазния Запад. Тази машина правилно отчете какво крепи социализма и как трбява да води борбата срещу него. Тя успя да обезмисли социалистическата идеология, като я лиши от нейния класов характер и от учението за клосавата борба, но и да убеди изповядващите я, че тя е причината за неспособността на социализма да произвежда достатъчно и предоставя на хората необходимите им блага.

Мимикрията на капитализма

3.

Наистина ли капитализмът толкова се е променил от времето, в което са  го описали и анализирали Маркс и Енгелс, а малко по-късно и Ленин, че вече е напълно различен и не съответства на теорията на марксизма? Отговорът на този въпрос отговаря по същество и на въпроса дали е необходима смяна на цялата обществено-политическа и икономическа система или е достатъчно тя да се подобрява и усъвършенства, да се преодоляват нейните недостатъци и слабости. Както смятат неолибералите и социалдемократите. От тук ще дойде и отговорът и на въпроса каква е функцията на левицата: да бъде революционер или просто реформатор.

Неолибералната идеология отрече класите, но възвеличи т. нар. „средна класа“ и я определи като най-важната опора на днешната икономика. Това е класата на дребния собственик, на еднофамилните производители и търговци, на тези, които сами работят в производството. По-рано ня се наричаше „дребна буржоазия“. Все едно е обаче как ще я наречем – важното е, че все пак неолибералната идеология признава съществуването на някаква класа. На „някаква“, но не и на пролетариата и буржоазията. И то само защото капитализмът бил днес съвсем друг.

Но с какво  толкова днешният капитализъм е различен от т. нар. „индустриална“ епоха или от онзи капитализъм, който Ленин определи като висш и последен негов стадий и го нарече „империализъм“?

Днешният капитализъм е различен единствено по външния вид, в подробностите, риториката, терминологията, бита на хората и в условията на труда, а не по същността си, както е описан от Маркс, Енгелс и Ленин. Вярно е, че в някои държави (но само в някои, които са най-богати и които държат в подчинение всички останали) стандартът на живот на голяма част от общество е доста висок, хората са задоволени с материални блага, получили са социални придобивки. Но именно там през последните години социалното напрежение достига висока точка, избухват бунтове, протестите нарушават реда и спокойствието, недоволството е трудно удържимо. Зачестиха стачките във възлови за европейската икономика отрасли. Очевидно е, че това не са карнавални шествия на „умни и красиви“, не са забавления, а сериозни политически акции, предизвикани от сериозни причини. Това са акции срещу властта и системата. Т. е. политически. И без съмнение характерът им е класов!

Разделителната линия

И днешният капитализъм разделя обществото на двеосновни класи, които най-общо могат да бъдат определени като собственици на средствата за производство, и тези, които им продават своя труд. Това са наемните работници. Първите владеят собствеността и наемат труда на вторите. Наемният труд определя смисъла на системата. „Наемният труд, пише Карл Маркс в книгата си „Класовата борба във Франция от 1848 до 1850 г.“ – това е съществуващата вече буржоазна организация на труда. Без него няма капитал, няма буржоазия, няма буржоазно общество.“ (Карл Маркс, Фридрих Енгелс. „Избрани произведения в десет тома“, т. 3, С., 1977, стр. 39). Без значение е дали хората на наемния труд са облечени в костюми, бели ризи и ръцете им са чисти, защото не са потопени в машинно масло; няма значение дали са заети пряко в производството или го управляват, наблюдават го и изработват правила и закони; все едно е дали са пред компютъра и измислят програми или копаят канавки по пътищата. Онова, което ги обединява и ги събира в една класа, е, че те продават своя труд и с получените от тази продажба средства живеят. Някъде този труд се цени високо и се заплаща скъпо; другаде го продават на безценица. Ала не цената на труда е обединителният принцип.

Тези, които купуват труда, обикновено се жалват, че „работниците им не работят“. А тези, които го продават, се оплакват, че „собствениците не плащат добре“. Тук е разделителната линия между тях, дори и тогава, когато тя още не е формирала класово съзнание. Но то съществува и се проявява в тези именно „жалби“, които вече са проявление на „класовата борба“. Едните експлоатират труда на другите, за да получат „принадена стойност“, а другите продават труда си на капиталистите, за да си осигурят някакъв „екзистенц минимум“. Уточнявам още веднъж, че този „екзистенц минимум“ не означава непременно коричка хляб, подхвърлена на работника, за да не умре от глад. Сумата пари, с които капиталистът купува чуждия труд, винаги е по-малка от необходимата на работника. Тази сума винаги може да бъде изгубена по волята и съображенията на капиталиста.

Определящият белег и примамката

Затова и В. И. Ленин дава следното определение на класа: „голяма група от хора, различаваща се по мястото им в исторически определена система на общественото производство, по отношението им (в преобладаваща си част закрепено и оформено в закони) към средствата за производство, по ролята им в обществената организация на труда, а, следователно, по начина на получаване и размера на дела на общественото богатство, с който те разполагат. Класите са такива групи от хора, които могат да присвояват труда на друга, благодарение различното им място в определен сектор на общественото стопанство“ (цитат по Ленин В. И. Полное собрание сочинений. 5 изд., т. 39,с. 15) Определещият белег е отношението към собствеността върху средствата за производство и по ролята спрямо обществения труд и разпределението на общественото богатство. Никакво значение (още веднъж повтарям) няма кой как е облечен, колко получава, дали са изцапани ръцете му с масло или са чисти и добре обгрижвани, дали живее в бордей или в огромен апартамент. Някой може да напомни, че не са малко работниците, които са акционери в компаниите, в които работят. Може и да не са малко, но по правило тези техни акции са анонимни и никой от тях не притежава толкова, че да влияе при взимане на решения. Те му носят малко по-голям доход и повече илюзии, но нищо повече. Вярно е, че го карат да бъде по-старателен и да не му е безразлична съдбата на предприятието, но това не определя мястото му в обществената система и не го прави буржоа и капиталист, а още по-малко собственик на средствата за производство, което пък да му позволява да наема работна ръка. На него са му подхвърлили примамката, че е нещо повече от това, което е. Но едва ли някой се хваща вече на подобна примамка.

И най-сетне: за обективно съществуващите класи няма никакво значение дали принадлежащите към тях хора се осъзнават като класа – поотделно и заедно. Но въпросът защо те не се осъзнават като такива, е изключително важен и актуален. Причините са много и различни. В случая по-важното е, че субективното отношение не променя и не изключва обективния факт. Идва време, когато класовото съзнание се възвръща и се проявява. Сега то се проявява спонтанно и по силата на обективно съществуващите връзки между хората от една класа.

Не е от значение още и това дали пролетарият е богат или пък буржоата беден. Тези две условия влияят върху политическия и идеологическия им избор и в някаква степен определят на кой политически субект да отдадат предпочитанията си в евентуалните избори. Богатият пролетарий може да се окаже в един момент с буржоазията срещу собствената си класа; както и обратното – бедният, а защо не и богатият, буржоа да се бори за правата и дори за властта на пролетарската класа. Но това са, така да се каже, частни случаи, които не отричат, а потвърждават правилото.

 

Следва


 

ПРОЛЕТЕН ВЯТЪР

Е-поща Печат PDF

Моя майко и моя кръщелнице,

полудяла и огнена пролет,

дето весело биеш в кепенците

и лудуваш над влажните клони!

Аз съм луд и аз яздя през нивите

и по сивите улици тичам,

и разправям на моите биволи

с колко нежна любов ги обичам.

А танцуват запалени къщите

от безспирния бяг на земята,

ний със всяко дръвче се прегръщаме

и лудуваме с лудия вятър.

Падат, стават и хора, и улици,

и дървета, и гробища черни

от безкрайните смели приумици

на вечерния ветър неверен.

Моя майко и моя кръщелнице -

полудяла и огнена пролет,

дето весело биеш в кепенците

и лудуваш над влажните клони.


 

ВЕЛИКАТА ВОЙНА НА КОНТИНЕНТИТЕ

Е-поща Печат PDF

Продължение от бр. 16

Между лъжливите алтернативи

Истинската логика на перестройката, т.е. логиката на цикличното маневриране на архинеопределения Горбачов между двата полюса, ужасно много напомня на протичането на маниакално-депресивна психоза. Тази логика си остава изцяло неразбираема чак до августовския пуч. Причината да остане неразбираема, е, че малцина се досещат за истинската роля на Анатолий Лукиянов. Тази конспирация в края на краищата води евразийското лоби до катастрофа. Атлантическите автори на антиимперския проект за перестройка използвали в случая традиционния метод за създаване на псевдоопозиция. Тоест, подмяна на истински „консервативния” полюс с лъжлив. Вече знаем, че истинските врагове на атлантистите не са просто националистите, а „националистите от имперски, континентален тип”, „континенталистите”, и е съвсем естествено псевдоопозицията спрямо откровения атлантизъм на „мистър Перестройка” да е всякаква, само не и евразийска.

 

Следствия на руско-китайското сближаване

Е-поща Печат PDF

Един ден, когато и да дойде той, Хенри Кисинджър ще напусне разочарован този свят. Гениалното му творение - откъсването на комунистически Китай от съветската орбита и привличането му към американската се разпадна. На негово място изникна нова геополитическа ос. В нея участва пак Китай, но вече с Русия и срещу Америка. Това е най-значимият недеклариран съюз в света и САЩ се сблъскват с него, призна сп. „Форин полиси”. Двигателят на това стратегическо превъплъщение, ликвидаторът на кисинджъровия триумф се казва Джо Байдън. Политиката му да заплашва едновременно Русия и Китай доведе до фактическото съюзяване на двете велики ядрени държави. И ако един ден Москва и Пекин създадат съвместен медал “За принос в руско-китайската дружба“, първият му носител трябва да стане Джо Байдън.

Че руско-китайското сближаване отговаря на интересите на двете държави и вреди на американските е вън от всякакво съмнение. „Путин и Си са много умни хора. Обсъждат световния ред за следващия век“, каза Доналд Тръмп. Т.е. вече са подредили схемата си за това столетие. Чак пък за следващите 75 години ми се вижда малко пресилено, но за предстоящите 10-20 - сигурно. От официалните съобщения за руско-китайските разговори не изтече нищо особено. Икономическо сътрудничество, газ, петрол, налагане на юана в световната търговия, инвестиции - това се знаеше и преди. Можеха да го договорят и министрите, нямаше да има нужда Си Цзинпин да ходи в Москва. Но той отиде и стоя три дена – нещо необичайно за държавник от такъв ранг. Дали пък разковничето не е във фразата, изпусната като че случайно при сбогуването с Путин „Предстои промяна, която не се е случвала от сто години“, обяви китайският лидер. „Ще я направим заедно“, му отвърна Путин. „Моля те, пази се, скъпи приятелю“, каза Си и се качи в колата.

Тези няколко думи бяха казани като че между другото. Всъщност, те може да се сметнат за есенцията на разговорите. Човек, дори да има бегла представа за висшата китайска дипломация, знае, че там никога не говорят случайни приказки. Висшата им политика използва алегорията, обича метафората. Поднасят ги да изглеждат непреднамерено, между другото, но целта е да изтече това, което не се казва в официалната информация. Който иска - да тълкува.

И докато политиците от западния блок изглеждаха попарени и не знаеха как да преглътнат руско-китайските новини, военните, които знаят за какво става дума, реагираха мигновено. „За първи път в историята САЩ се изправят срещу две големи ядрени сили, каза най-високопоставеният американски военен генерал Марк Мили. Те имат средствата да застрашат нашите интереси и начина ни на живот“, отбеляза той.

Такова признание от такъв човек значи много. И като че ли бе отправено не толкова към Москва и Пекин, колкото към Вашингтон. Щом Русия и Китай са в състояние да застрашат интересите на САЩ и живота на американците, не трябва ли да преговаряме с тях, като че искаше да каже председателят на Обединения комитет на началник-щабовете на американските въоръжени сили.

Това тълкуване се подкрепя и от още едно важно обстоятелство. Украинските въоръжени сили, по всичко личи, сериозно се задъхват. Зеленски се оплаква, че не му стигат мунициите и широко рекламираното контранастъпление се отлага. Полша му казва в прав текст, че в Европа вече няма боеприпаси за него, т.е. оправяй се както можеш. Живата сила на Киев гине в касапницата, а нова няма откъде да дойде. България изиграва много добре картите си, може би защото това беше единствената страна в Европа, чиито държавен глава е висш военен, бивш главнокомандващ и то на ВВС, т.е. може да предвиди по-добре от всеки цивилен развоя на военните действия. Представете си в каква каша щяхме да сме се забъркали, ако върховен главнокомандващ беше напр. Лена Бориславова. Не се смейте, по едно време това изглеждаше ежедневие.

Неотдавна и Чехия последва примера ни и избра генерал за президент. Та очевидно Радев е оценил много добре обстановката в Украйна след като обяви, че България няма да й дава нито самолети, нито противовъздушни средства, нито танкове. За какво да наливаме вода в каца без дъно ? Нещо повече, не само няма да изнасяме боеприпаси за Украйна, каза Радев, но няма да позволим изнасяни към други страни снаряди да отидат там. След време лидерите на ЕС сигурно ще проумеят далновидността на българския президент, но явно още не са узряли да видят реалността в очите. А тя се развива мълниеносно. Русия обяви, че ще разположи тактическо ядрено оръжие в Беларус, т.е. на границата с НАТО. Това вдигна мигновено градуса на напрежението поне с няколко пункта. Си Цзинпин не вдигал телефона не само на Зеленски, а дори и на Байдън. Бил зает. Хондурас, верен сателит на САЩ, скъсва с Тайван и установява дипломатически отношения с Пекин. Юанът вече изместил долара като главна валута в търговията на Московската борса. А Южна Африка обяви, че ще промени законодателството си така, че щом чужд държавен глава посети страната, той да е неуязвим от решенията на Международния наказателен съд в Хага. Познайте за кого е този закон. И всичко това само за два дена след визитата на китайския лидер в Москва.

Нашите западни съюзници са в трескаво търсене на изход от новите предизвикателства. Още повече че Америка била твърде уплашена от многополюсния свят, както писа сп. „Форин полиси”. Байдън се стремял към еднополюсния, а той вече не съществува. Тогава накъде. Към глобален сблъсък? Безумно рисковано. Нотка успокояване дойде пак от американските военни. Войната с Русия и Китай не е нито неизбежна, нито непосредствена, каза ген. Мили. Струва ми се тази оценка потвърждава, че в края на краищата ще се върви към преговори. Най-логично е те да бъдат предложени когато общественото внимание в САЩ се отклони от Украйна и се насочи към президентските им избори и/или когато режимът на Зеленски започне да се срутва. Което се случи първо. Въпрос ако не на няколко месеца, то най-много до края на годината.

Проблемът е да не стане някоя грешка дотогава.

Из предаването “Не се страхувай“ с Васил Василев, излъчено на 27 март 2023 г. по Евроком

 

 

РАЗГОВОРИ ПО СКАЙПА

Е-поща Печат PDF

Пътищата, повечето с дядо ти Георги сме ги правили след Девети. Дупките за тези стълбове на ръка сме ги копали в камънака. И ток нямаше преди това, гладни години бяха – жълъди сме яли”, разказваше дядо ми, докато крачехме в лятната жега с въдици към реката. „Ти на телевизора недей вярва, че било хубаво по царско.

Често слушах разкази, които дядо ми бе слушал от своя дядо... а той пък от своя. Истории за Родопите, за хората от планината, за бежанците, за робството, за клането при Маджарово, за разбойниците, за хайдутите, дори за дивите зверове и птици.

До ден-днешен нося спомените от стаените вечери край реката, криещите се риби под надвисналите над водата клони, врявата на буболечките, тинестия дъх на Арда и дядо ми - на няколко метра от мен, с дряновата си въдица и своята вечна, отдавна догоряла цигара.

 


Страница 464 от 617