Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

РУСИЯ ПЪРВА ПОДАВА РЪКА НА НОВА БЪЛГАРИЯ

Е-поща Печат PDF

140 ГОДИНИ ОТ УСТАНОВЯВАНЕ НА ДИПЛОМАТИЧЕСКИТЕ ОТНОШЕНИЯ МЕЖДУ БЪЛГАРИЯ И РУСИЯ

 

Добре известен е фактът, че паралелно с военните действия на руската армия на Балканския полуостров по време на Освободителната  война 1877-1878 г., върви и процесът на полагане основите на българската държава, която близо пет века отсъстваше от политическата карта на Европа. За целта към щаба на руското командване е създадена специална Гражданска канцелария, възглавена от опитния администратор княз В. А. Черказки. Той обаче умира в деня на подписването на Санстефанския договор (19 февруари 1878 г. стар стил). На негово място като комисар на руския император Александър ІІ е изпратен княз Александър Михайлович Дондуков-Корсаков, който преобразува Гражданската канцелария в Съвет на императорския комисар, в който освен устройството на местните органи на държавната власт е създаден и специален отдел, който да се заеме с полагане основите на бъдещите дипломатически институции на Княжество България. За негов началник е назначен генерал от пехотата Михаил Алексеевич Домонтович.

 


Отделът функционира не само до края на войната, но и след нея. Според Санстефанския договор, съществуването  не само на този отдел, но и на целия Съвет е определен в рамките на две години. Свиканият през юни 1878 г. Берлински конгрес скъсява  този срок само на 9 месеца, което създава не малко затруднения и на Отдела за външншите работи, който от 25 май 1879 г. е възглавен от Трофим Павлович Юзефович (1840-1883) – дипломат от кариерата; консул на Русия в гр. Тулча (Северна Добруджа) (  1871-1875 г.), член на Славянското блоготворително общество, генерален консул в Солун (1875-1876 г.), След обявяването на Руско-турската война е губернатор в Тулча.( 1877-1878).

Трудността за изпълнението на поставените пред Отдела задачи произтичат не само от краткия срок, който му определя  Берлинския диктат, но още и от статута, който е предоставен на Българското княжество. В чл. 6 на Санстефанския договор е записано изрично: „България се издига в автономно, поданно княжество с християнско правителство и народна милиция“. Казано с други думи, новата българска държава се лишаваше от своята  независимост. Последвалият само след няколко месеца Берлински договор, който ревизира Санстефанския до неузнаваемост, не само остави непокътнато това положение, но отиде и още по-нататък. В чл. 1 той повелява „България се създава в самостоятелно трибутарно (т.е. плащащо данък) Княжество под върховната власт на Н. В. султана“. Тази именно формулировка, наложена от западните велики сили, връзва ръцете на руската дипломация, тъй като тя  е принудена да се съобразява с волята на силните „мира сего“ в Европа – Великобритания, Франция, Германия, Австро-Унгария и Италия.

Следва да се посочи, че отнемането на независимостта на Княжество България се усеща  най-болезнено в бъдещите му действия спрямо външния свят. По време и след края на Руско-турската война от 1877-1878 г. в международната практика функционира  сложна йерархия и субординация в дипломатическите служби. Рангът на дипломатическите представители се определя в зависимост от международното положение на всяка една от държавите. За великите сили и Османската империя то   е най-високо – посланици, а дипломатическите представителсгва се наричат посолства.

За останалите свободни дъжави дипломатическите прдставители носят ранга „пълномощен министър“ а оглавяванитне от тях предтавителства – „легации“.

Лишена от независимост, България не попада  в категориите нито на първите, нито на вторите държави. Нейните дипломатически преставители получават най-ниския ранг в дипломатическата йерархия – „агент“, равняващ се на статута на генералните консули, а оглавяваните от тях  мисии – „дипломатически агентства“.

 

 

Изтъкваме нарочно това обстоятелство, тъй като през следващите две-три десетилетия от края на ХIХ и началото на ХХ в., то ще се отрази твърде негативно във външнополитическата дейност на възобновената държава. Преди всичко Княжеството се лишава  от правото да бъде субект в международните си отношения, т. е. във всеки външнополитически акт то трябваше да се съобразява с волята на своя сюзерен – Високата порта. Че това не е празна фраза, показват последвалите събития. След края на Сръбско-българската война от 1885 г. в сключения мир между двете воювали  държави, ни в клин, ни в ръкав от българска страна наред с подписа на българския представител се мъдри и този на представителя на Високата порта, без последната да бе оказла каквато и да било роля за победата на българското оръжие над коварния сръбски агресор.

И  още нещо: докато другите европейски държави след края на Руско-турската война предоставят  на българските дипломатически представители полагащия им се макар и най-нисък дипломатически ранг, Високата порта не направи и това. За нея представителят на Българско ктняжество  е приравнен със статута на висш османски администратор, т. е. като на свой, а не на друга държава орган . Това положение се запазва до 1908 г., което предизвиква и големия скандал между България и Османската империя, довел до премахването на това унизително за България отношение  и изравняването й като равноправен субект в междунардните отношения.

Но да се върнем към въпроса, обект на нашето внимание.  С назначаванетно на първото българско правителство, възглавено от Тодор Бурмов (5 юли 1879 г.. мандатът на Временното руско управление в България е прекратен Една от първите   задачи на Княжеството е уреждане на международните си отношения – на първо място с великите сили, а след това и със съседните балкански държави. Първа от великите сили, която подава  ръка на нова България е именно Русия. Нейният пратеник е първият чуждестранен дипломат, който на 7 юли 1879 г. връчва акредитивните си писма на княз Александър Батенберг. Името му е Александър Петрович Давидов, за когото биографичните сведения са твърде оскъдни.

Знае се, че е роден   през 1838 г. в дворянско семейство. Първоначално постъпва в Историко-филологическия факултет на Московския университет, но после се прехвърля в Математическия.  Като полиглот предпочита дипломатическата пред научната кариера. Назначен в Министерството на външните работи, изпратен е в Карлсруе, столица на Баденския херцог (1859). През следващите години работи като секретар в руските мисии във Вашингтон, Брюксел, Хага, Рим, Виена и Лондон. След избухването на Руско-турската война през 1877   е доброволец в Руския червен кръст, на първо време в Бесарабия, а по-късно оглавява евакуационен пункт за ранени и болни руски войници и османски военнопленници в Петрошани, после във Фратещ и накрая – в Гюргево. По време на работата си в пункта през февруари 1878 г. заболява от тиф, но успява да се възстанови. След края на войната, през август 1878 г.,   се връща на служба в Руското външно министерство, вече като дипломатически агент във формиращата се българска държава. В изпълнение на директивите на канцлера княз А. М. Горчаков оказва съществено влияние върху дейността на Учредително събрание като парира инициативата на депутатите за протест пред Великите сили заради разпокъсването на Санстефанска България на Берлинския конгрес. След като връчва акредитивните си писма на   княз Александър Батенберг, има обаче недалновидността да се намеси във вътрешнополитическия живот на Княжеството, което не влиза във функциите му на чуждестранен дипломат. Обявява се на страната на консерваторите, което се отразява крайно неблагоприятно на репутацията му и след изборната победа на на русофилски настроените либерали в Първото и Второто обикновено народно събрание (1879-1880 г.)дните на престоя му в България се оказват преброени. През 1880 г. е принуден да напусне  преждевременно София, от където е преместен на ново дипламатическо поприще в Лондон, където бе служил непосредствено преди войната с Турция. В английската столица престоява до 1882 г. През 1883 - 1885 г. е извънреден посланик и пълномощен министър на Русия в Япония. Умира през 1885 г.

Неудачният избор на първия дипломатически представител не се отразява на отношенията между Княжеството и Освободителката,  тъй като проявеният от нея жест се оценява като истински исторически факт. Той открива пътя на току-що възобновената българска държава за уреждане на международното й положение.

Представителите на останалите велики сили връчат своите акредитвни писма от 8 юли до края на декември 1879 г. През същия период  изпращат свои дипломатически представители и съседните балкански държави. Всички те носят ранг на „дипломатически агенти“. Единствено представителят на Османската империя идва като „комисар“, за да се подчертае сюзеренитета на Високата порта над Княжество България.

Край на това ненормално положение, както споменахме,  се слага с акта на провъзгласяването на независимостта на България от 22 септември 1908 г., за признаването на който от решаващо значение отново има пак застъпничество на Русия.


 

Българският писател е съучастник в погубването на българското

Е-поща Печат PDF

Постмодернистката и неолиберална епоха сломи и унищожи българския дух, българския език, българската държава и българската нация. Европа нахлу като завоевател в държавата ни, наложи своите ценности, принуди я да смени социалнополитическата и икономическата си система и я излъга, че правейки някакъв невъзможен нов цивилизационен избор и скъсвайки с традиционните си приятели и съюзници, животът в нея ще потече като мед и масло.

В новата „цивилизация“ България започна да потъва в небитието.

В началото, когато бе реставриран капитализмът, наричан „пазарна икономика“ и „демокрация“, надеждите, че сега ще се живее по-добре, по-богато и с повече свобода, бяха силни и неудържими до еуфория. Шумът беше толкова силен, движението толкова бурно и хаотично, че нищо не можеше да се чуе и види, камо ли да се мисли, разсъждава и говори разумно. Тогава именно бе посято семето на разложението и упадъка, на разрухата и денационализацията, които днес тържествуват. А всички бяха слепи и глухи и се радваха, че старото време си отива, а новото все повече ни завладява.

Неолиберализмът е безнравствена и човеконенавистна идеология, която нагло и със садистично удоволствие, насади в България своите правила и ценности, излъга хората с обещания за успехи, пътувания в чужбина, свобода на словото, банани и европейски ценности. За да ги обрече на мизерия, измами, престъпност, безнравственост и на своето прословуто „всичко е позволено“.

Това „всичко е позволено“ опияни целия народ, замъгли разсъдъка на мнозина и те повярваха, че е дошло тяхното време и тепърва започва истинският им сладък живот.

„Истинският живот“ никога не започва толкова пошло и с тържествената прокламация на „всичко е позволено“. Вероятно поради това сред най-гръмогласните и най-страстно обясняващи и възхваляващи новото време бяха

интелектуалците и най-вече писателите.

Те викаха най-силно, не млъкваха, не преставаха да прогласяват настъпването на новото време, да пълнят площадите и улиците, за да убеждават, че и за българите е дошъл радостният ден.

Обаче еуфорията прошумя, радостта утихна. И се видя, че изпълзелите по митингите хлебарки са новите, с пълни джобове с пари, българи, новите държавници, богаташите, управниците. А измамените, окъсаните, прогонените, обидените наобиколиха контейнерите с боклук, за да търсят в тях от тук насетне своята прехрана.

Този беше крайният резултат на радостта и неудържимата надежда.

Разбраха го, но вече беше късно. „Европейските ценности“ не можеха да бъдат отменени.

Българският писател започна да изпитва върху гърба си осъществените си мечти за свобода. Но тъй като беше стреснат и изплашен до смърт, обозначи стоварилото се върху него като трудност, беднотия, безработица, липса на хонорари. Истинска трагедия за чувствителната му душа! Но така и не осъзна, че собствените му тегоби са нищо в сравнение с онова, което се бе сгромолясало върху отечеството, литературата, културата, българския национален дух, българския език и българската нация. Не му оставаше време да помисли за това.

Българският писател бе прекалено зает със себе си и наистина не можа да определи какво се случва с народа и отечеството му. Иначе щеше не просто да го описва в творбите си, но и да се изправи решително срещу отцеубийците и майцепродавците.

Какво означава това?

Ще си зададем ли този жесток въпрос и ще му отговорим ли разумно и вярно?

Длъжни сме поне да признаем, че тези последни тридесет и малко отгоре години бяха не просто изпитание, но и време на разруха, упадък преди всичко на нравите и морала, на традиционните национални ценности, на българския начин на мислене и обществено съзнание. На тяхно място израснаха като плевели нови ценности, наречени „европейски“, формирани бяха нови представи за живота, ново отношение към историята, към човека и държавата. Самата ни държава днес е напълно различна и напълно откъсната от оня първообраз, заради който нашите възрожденци проливаха кръв. Тя нито е свободна, нито е независима – при това сама се отказа и от свободата, и от независимостта си, за да стане част от една имагинерност, която й носи много повече изпитания и беди, отколкото престиж и причини за радост и гордост. Да не говорим за материални блага.

Българският писател беше длъжен да предусети тази опасност и да предупреди сънародниците си какво го очаква. Той трябваше да се възпротиви, да надигне глас. Пред очите му унищожаваха отечеството му, а той мислеше за себе си и своята кожа!...

И аз съм един от писателите, които предпочетоха да мълчат. Но поне сега, за да прочистя гузната си съвест, се опитвам да събудя заспалото съзнание на колегите и да ги подтикна да осъзнаят какво се е случило и малко по малко да се опитат да заличат позора.

Не е лесно да си прозорлив, а още повече смел и решителен, да говориш и да казваш истината. Писателят също е човек и живее като всички останали. И на него са му необходими пари, храна, жилище; и той има семейство, деца, внуци; и боледува, страда, радва се. Но няма право на извинения и дори на прошка. Защото е писател и е натоварен да бъде повече от останалите човеци; дългът му е да отваря очите на хората, да им говори истината, да ги води през пустинята на изпитанията, да облекчава болките и поддържа надеждите им.

Ако българският писател навреме беше осъзнал смисъла, съдържанието и целите на неолиберализма и постмодернизма, трябваше да им обяви война, за да предотврати голяма част от случилото се до днес. Той обаче избяга от тази война, защото чисто и просто се изплаши и предпочете да продължи да се надява, че ще получи някакво подаяние от постмодернистите. А и беше (и продължава) да е зает с дребните си грижи да си организира премиери на своите книги, да получи положителни оценки за тях, да си осигури някаква известност – дори тя е да е съвсем дребна и да не излиза зад стените на залата, където е била премиерата на последната му книга. Много му се иска да получава награди, да го превеждат в чужбина.

Но той и това не получава, защото онези му се присмиват, подиграват го и се правят, че не го забелязват. Той им е органично чужд и дори противен. Макар че те трудно могат да бъдат наричани писатели, понеже не творят литература и изкуство, а пишат текстове. За тях няма йерархия на ценностите, а само тиражи, хонорари, преводи, награди. Но се разполагат с литературата и писателите като с бащиния. Дори и към Нобеловата награда бутат, за да покажат колко са значими и велики.

Но не са!

Можем да съчувстваме и да съжаляваме българския писател за неговата нерада съдба и за това, че бе изоставен от държавата на произвола на съдбата, но той все пак не е обикновен човек. Писателят е съвестта на нацията и проявите му на слабост нанасят винаги незаличими поражения върху снагата, душата и ума на народа и литературата. Него го гледат, от него очакват да прочетат и чуят как да живеят, да получат сили, за да се съпротивляват на злото. Нищо обаче не получават, защото в неолибералната държава не е той факторът, който ще им го даде.

Когато писателят се откаже да се бори със злото, защото то не му прави впечатление, значи е настъпила

хуманитарна катастрофа.

Днешният писател нехае за езика, на който пише. Той дори не се старае да го поддържа изящен и да го развива като такъв в своето творчество. Затова и езикът ни се е разрушил, обеднял е, изсушил се толкова, че не прилича на себе си. И какво? Писателят се жалва, че държавата не иска да приеме закона, за опазване на езика който е съставил и с който толкова се гордее. Сякаш държавата е длъжна да върши онова, за което е призван и посветен той самият.

Тя няма да го свърши – особено днешната неолиберална държава, чиято цел е да ликвидира националното своеобразие, националния език и нация. Защото с тази цел е създадена. И защото служи на силите, които разрушиха всичко досега и продължават да го рушат. Възможно ли е това да не се вижда и разбира и да се очаква от една сила да създава, когато призванието й е да разрушава? За съжаление, оказва се, че е възможно!

Илюзия на наивник ли е тази писателска надежда? Или има нещо, което трудно може да се обясни, ако се търсят неутрални думи, за да не се затаи и прикрие истината? Аз мисля, че това е проявление на закърнялото съзнание на българския писател, на неговия отказ от социална солидарност и от мисията му да бъде водач на народа си. Случило се е нещо ужасяващо с него: все едно му е какво ще стане с този негов народ. Неолиберализмът дотолкова ерозира духа и съзнанието му, че го превърна в егоист, който бърза да се освободи от обществото и да заживее сам за себе си. Но държавата да не го забравя и да му осигурява онова, което му е необходимо.

Това означава, че и народът и нацията, националната литература и националния език изчезват, защото те се крепят на писателя, зависят от него, мислят и свидетелстват за себе си чрез него. Но него вече го няма или по-точно, той е вече друг и е трудно да се разчита на някаква негова духовна мощ, енергия, съвест, мисия. Защото ги е погубил.

Националната литература и културата на нацията имат способността да се самовъзстановяват. Стига, разбира се, нацията да успее да оцелее и да възкръсне в някакво ново качество, от което да получи и нови сили, дух и енергия. Но това не става без съзнателните усилия на хората на духа и словото.

Ако се намерят такива хора, значи има надежда.

За да оживее надеждата обаче, е необходимо да се усили борбата против поднебесните сили на злобата.

 

 

ЩАСТЛИВИ КОКОШКИ, НЕЩАСТНИ ХОРА

Е-поща Печат PDF

Ако трябва с едно изречение да се опише положението на България в „евроатлантическия рай”, най-удачен е изразът: „Щастливи кокошки, нещастни хора”.

На 20 март тази година, в Световния ден на щастието, Европейската статистическа служба „Евростат” оповести резултатите от едно изследване, проведено през 2013 г. в страните от ЕС относно усещането за щастие на техните граждани. За почуда на нашите „евроатлантически новопокръстени”, класацията на „щастливите” оглавяват не „моторите на ЕС” Германия и Франция, а Дания, Швеция, Швейцария, Финландия и Исландия. И съвсем закономерно, в дъното на класацията се нарежда България, чиито граждани оценяват своето щастие с 3,8 при оценки 8 и по-високи за страните от челната петица в скалата на щастието.

В дъното на класацията са още Гърция, Кипър, Унгария и Португалия, но и там оценките на щастието са от 6 нагоре. Пред нас на предпоследно място в Европа е Сърбия, която обаче е само кандидат за член на ЕС с мъглява перспектива да бъде приета там. В Исландия и Норвегия гражданите оценяват щастието и задоволството си от живота със 7,9; в Холандия и Австрия – със 7,8; в Германия – със 7,3 и в Румъния със 7,2. Като цяло почти 80 % от европейците над 16-годишна възраст оценяват щастието си с 6 и повече. А според неотдавнашно проучване на ООН, след нас по песимизъм и недоволство от живота са само страни от третия свят като Гвинея, Танзания, Руанда и Того.

 

ПОСЛЕДНИТЕ ХОРА НА ЕВРОПА

Е-поща Печат PDF

Някога-някога имаше една различна Европа... Европа на кръстоносните походи, героичните дела и монашеските подвизи. В тази стара Европа нямаше абстрактни легенди, понеже те бяха едно към едно парченца действителност. Впрочем, това може би не е било толкова отдавна, но е било в една различна Европа.

В някакъв момент кръстоносните походи фалират, героизмът става неуместен и икономически неефективен, а свещеническото излиза във ваканция. С две думи – християнска Европа станала недостатъчно комфортна за зародилата се буржоазия и била отпратена на бунището на историята. Генералното правило на нова Европа е практическият интерес, и всичко, което не му служи, е непотребно.

 

ПОЧТИ БАЛАДИЧНО

Е-поща Печат PDF

Докато вие суетите си насищате,

погледайте как начумерен е Балкана.

Дали че го боли за слабите и нищите

или го мъчи древна, незарасла рана?


Балкана, като лъв, нехае за хиените,

които долу в долини безплодни бродят,

но се тревожи той за още неродените,

докато блее във кошарите народът.


Не стряска се Балкана от гърма на мълнии

и не помръдва, не слухти, не остарява.

Със сенки на войводи паметта му пълна е,

тъй както бръчките му с хубост, вместо слава.


Бди цяла нощ Балкана над вълшебни извори

и легендарен шепот на гори елхови

и чак щом се изплези слънцето, чак призори

задрямва...да не гледа съсипните нови.


 


Страница 465 от 617