Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

3-ТИ МАРТ И ОСНОВАНИЯТА ЗА НЕГОВАТА СВЯТОСТ

Е-поща Печат PDF

Пророчествата на Достоевски и българските спомени от бъдещето


Има факти, които очертават границите на една особена екстериториалност в историята. Тяхното значение не подлежи на преоценка, защото макар и човешко дело, те носят като неизличим печат знака на Боговдъхновението и Божествения промисъл, с който са наченати. Руско-турската освободителна война от 1877-1878 г. за нас, българите, като православен народ, е велико достояние не само защото тя възстанови погиналата преди 485 години българска държавност, а защото осъществи това в името на най-висшата евангелска добродетел – обичта към ближния. Никой друг народ преди и след тази война не е осъществявал нравствен подвиг за друг народ, равен на подвига, който извърши народът на Русия за възкресението на България. Императорският дом, Светият клир на Руската православна църква, политическата класа на най-могъщата славянска държава, интелигенцията и доблестното офицерство на империята, бяха единни в мисията на Русия „да освети света с великата си безкористна и чиста идея“.

Думите принадлежат на Фьодор Достоевски. В края на своя знаменит опус „Още една по-особена дума за славяните и славянския въпрос“, великият провидец пише: „Ако нациите не живеят в името на висши цели и служба на човечеството, а служат само на собствените си интереси, те непременно ще закостенеят, ще загинат, ще умрат. А по-висши цели от тия, които си поставя Русия, няма!“

След „времена разделни“ и „тъмнини дълбоки“, най-сетне звездата на пленителното щастие, наречена Свобода, изгря над робската нощ на България. Но преди тя да огрее душите и просторите български, бяха онези столетия на саможертва, на българско мъченичество, в името на Христа, светостта на които се трансформира в неустоимата енергия на българското Възраждане. Тази святост усили темелите на извечните обиталища на вярата и волята за избавление. В черкви и манастири, в скитове, параклиси и оброчища, се възправяше поваленият български дух. Преводачът на „Житие и страдания грешнаго Софрония“ – Луи Леже, един от честните и светли умове на Франция, удивен от протуберансите и енергията на българското народно Възраждане, ще възкликне, че чудото на 19 век не е изобретяването на парния локомотив, а възкресението на българите за обществен и държавен живот.

Въпреки жестокостите на поробителя, въпреки пролятата българска кръв, която дори не успяваше да засъхне върху ятаганите на тиранина, или може би тъкмо поради страдалчествата и светостта на тази съпротива и надежда за избавление, „Смертю смерт поправ“, Бог въздигна из недрата на богохранимия народ могъщия ствол на волята за национално освобождение. До Раковски и Левски, до Каравелов и Ботев, до Хаджията и Караджата, до Бенковски и Волов се възправиха сенките и крепките рамена на хилядите знайни и незнайни синове на България, за да възвърнат и опазят нейната поругана чест.

„Как сладко е да се умре за Отечеството!“ – възкликва каченият на бесилото в Горна Оряховица Георги Измирлиев-Македончето. И тиранът изтръпва, защото знае, че когато синовете на един народ пред лицето на самата смърт изричат такива думи, то няма сила, която да може да спре неотвратимия ход на историята. На такива мъже не им стига само довчерашната гордост в примирението: „Да ми се риза белее, да ми се перчем ветрее, кога ме утре обесят“. Те искат Отечество и Свобода! И няма власт над такива глави, „които са готови да се отделят от раменете си“!

И пламъците на Април, сиянието на Околчица, трънените венци на страданието в Перущица, в Батак и Бояджик, показаха на света, че във великата решителност на българина никога няма  да секне волята: „За един удар, има сила йощ!“.

И Великото стана! Когато на 24 април 1877 г. епископ Павел прочита в Кишинев Манифеста за обявяване на войната; когато император Александър Втори прекъсва речта си, заради риданието, което дави гърдите му; когато на Скаково поле са строени първите дружини от българи-доброволци от Добруджа, Мизия, Тракия и Македония, и от всички краища на многострадалното ни Отечество, а офицерите едва ги удържат в строя, светът получава отговора на въпроса зададен от Достоевски: „Защо Русия се нагърбва с такива грижи?“.

И пред лицето на света и историята великият писател отговаря: „За да заживее висш живот, велик живот, за да освети света с великата си и безкористна и чиста идея!...“ И този отговор, със своята нравствена сила, е напълно достатъчен за обяснението защо нищо не може да отклони Русия от нейната Велика Богоспасителна мисия в избавлението на брата роб. И се начеват дни на невиждано народно единение и единодушие. Дни на безпримерни изпитания, но и дни на възторг, на нечуван и невиждан героизъм. Започва страховития календар на онези 314 денонощия, през които един руснак ще умира за свободата на 20 българи. И страшна ще бъде жътвата на смъртта, записана в този календар.

Русия заплати нашата свобода с кръвта на десетки хиляди свои синове. И правдата за тази хекатомба ще се предава като най-отличителния знак в паметта на българската кръв - от род в род и от век на век.

И така ще бъде до века!

Ето това отдавна са изчислили наемните счетоводители на омразата, враговете български и руски. От 30 години за тях няма почивен ден. Но около деня на Възкресението на България за държавен и обществен живот, както и на самия 3-ти март – националния празник на държавата ни – за срам и позор се разсмърдява най-презряната гнилоч. Като торни бръмбари се разпълзяват т.нар. умни, успешни и красиви „провидци“. И се заемат с късна дата да омаловажават сътворения от историята подвиг на руския народ за освобождението на братска България. Целта е прозрачна и ясна: да бъде омърсено и обругано великото историческо дело на Освободителката.

Но де да бяха само те, та човек да махне с ръка. В едно общество обаче, където вече всичко е пари, цената на честта и добродетелността не са непосилни за тежките кесии. И нали всеки грях има своята цена, юдите на нашето тъжно съвремие заработват. На този фон обаче не остават по-назад и държавните ни мъже. Изчервявахме се от срам години наред, когато в речите на президенти и министри по случай Деня на Освобождението не беше споменавано дори името на Освободителката! Нежели името на поробителя. Това само очертаваше измеренията на позорния статут на днешна „свободна и демократична България“. И все по-ясно указваше мъртвата колонизаторска хватка. За да се стигне до положението, че за Русия може да се говори или само лошо, или само позорно да се мълчи. Камо ли да й се признаят неизброимите измерения на нейния подвиг или дори достиженията и достойнствата, в която и да е област на човешката дейност.

Днес дори дълбоките нравствени анализи на великия Достоевски с лекота се представят едва ли не като „путинска пропаганда“. И се присещам за едно четиристишие на съвременния руски поет Владимир Саблин, широко тиражирано из руските електронни сайтове и приписвано от мълвата на големия поет класик, дипломата Фьодор Тютчев:


„Молчи, позорная Европа!

И не качай свои права!

Ты у России просто ж…*,

а думаешь, что голова.“


Но дали преди 20 или повече от 150 години, отговорът на днешното сатанизиране на Русия е даден отдавна. Наскоро Лавров само потвърди това. В страната на освободените от Русия обаче все по-често започнаха да забравят, че от библейски времена най-презреният грях е неблагодарността. Иначе, везната на историята отдавна е претеглила нравствения капитал на „цивилизаторските активи“ и „отговорностите на белия човек“, прогласени от Ръдиард Киплинг. Изобличителният портрет на колективния Дориан Грей, носител на „евроатлантическите ценности“, отдавна е напълно завършен. Както би казал поетът, ако трябва да дорисуваме този колективен портрет, не след „Парижкия дъжд“, разказан от една шарманка, а след отрезвителния дъжд, който ни къпе вече 30 години: „От боите остана ни само черна боя; от Париж – само улици водещи в Сена.“

Но рупорите на платената русофобия нямат очи за това. Те дотолкова са обнаглели в своето намерение да  дерусифицират българския народ, че нито мисията на Русия „да освети света с великата си безкористна и чиста идея“,... „с пример, с любов, с безкористност и светлина“, нито риданията и сълзите на един самодържец – Великият наш Цар Освободител – Александър Втори, могат да бъдат пример за човешка отговорност и държавническа мисия в историята. И като няма как нито с декрет, нито с папска вула да я запратят в джандема, остава им единствената възможност да преповтарят лъжите за имперските мотиви на българското освобождение. Затова ще си позволя не на тях, а на просветеното внимание на обективния читател, да предложа основанията за великата мисия на руския народ и руските царе, по-назад в миналото, в предимперските времена на руската държава.

През 1876 г. в Киев Иван Оболенски издава своето изследване „Московската държава по времето на цар Алексей Михайлович и патриарх Никон, според записките на архидякон Павел Алепски“. В това съчинение е поместено мнението на цар Алексей Михайлович от 1656 г., наричан от своите съвременници „най-тих сред царете“. По времето на Светата Пасха, през същата година, приемайки в Москва Великденските поздравления на делегации и сановници, между другото попитал православни търговци от Балканите: „Желаете ли да ви освободя от плен и да ви откупя?“. И като чул утвърдителния отговор, добавил: „Тогаз, като се завърнете в своята страна, кажете на всички монаси и епископи да молят Бога и да четат литургии за мен. И техните молитви да ми дадат сила да отсека главата на техния враг“. И както свидетелства архидякон Павел Алепски, „проливайки обилни сълзи, царят след туй казал на велможите – сърцето ми е покрусено от поробването на тия нещастни люде, които стенат в ръцете на враговете на нашата вяра. Бог ще ме призове да отговарям в Съдния ден, ако имайки възможност да ги освободя, я пренебрегна. Не зная докога ще продължава това злощастно състояние на държавните дела, но от времето на баща ми и неговите предшественици не преставаха да идват при нас постоянно жалби срещу игото на поробителите от патриарси, епископи, монаси и обикновени бедни хора. И нито един не е дохождал, без да е гонен от сурова печал и без да бяга от жестокостта на своите господари; и страхувам се от въпросите, които ще ми зададе в него ден Творецът; и реших в ума си, ако така е угодно на Бог, ще хвърля всичките си войски и хазна, ще пролея кръвта си до последна капка, но ще се постарая да ги освободя.“

Както се вижда, православната вяра и славянската принадлежност са златната амалгама на благородната мисия, която е отприщвала енергията на руското обществото през вековете, придавала му  е блясък и благородство, окриляла го е за славата и величието на Русия и е предопределяла пътя за Освобождението и на България. Разсъждавайки за мисията на Русия, идеологът на Източния въпрос Константин Леонтиев пише: „Всички други държави действат на Изток почти единствено с външен, механически така да се каже натиск, със своята военна или търговска сила... Само на Русия са й поставени на вероизповедно начало съвсем други задачи и условия... Само за руската политика на Изток е възможно щастливото съчетание на надеждата, на религиозното спасение и движението напред, националността – с вярата, свещената старина – с възбуждащата пориви съвременна подвижност. Да, точно това свойство е присъщо на народите ни – да потърсим преди всичко опора, в която са дълго натрупвани и православните ни сили, и сега толкова могъщи у нас. Не трябваше ли с тези християнски нации от Изтока да се сближим и сдружим, защото при нашите предшественици тези сили са по-ярко и по-здраво изразени, отколкото при другите народи“.

И става ясно, че акцентът на руската мисия за освобождението на славянските народи от Балканите има преобладаващо кръвно-духовна компонента. Ето срещу тази цивилизационна формула на Леонтиев – „да се сближим и сдружим“, винаги е бил насочен векторът на цялостната политика на колективния Запад, още от преди времената и опусите на споменатия „чувственик“ абат дьо Кюстен. Именно в резултат на последователната и насочена русофобия, която отчита и осъзнава духовните и културните основания на създадения от историята българско-руски цивилизационен съюз, основан на грандиозния принос на българското православие и Кирилската писменост и въздигнатата на нов етап с Освободителната война от 1877-1878 г. формула на Константин Леонтиев, „да се сближим и сдружим“, могат да бъдат очертани границите на българската историческа съдба. Към нейните страдалчески черти, в огледалото на историята, могат да бъдат разчетени и посланията и основанията на българофобията, която предхожда по време миазмите на целенасочената русофобия. От кладите на богомилите, от ненавистта на потомците на западното рицарство, погинало от Калояновия меч край Адрианопол, през откровенията на княз Бисмарк на Берлинския конгрес, че те не са се събрали тук да правят „българите щастливи“, през краха в Ньой, разтерзанията в Париж след ВСВ и последствията след капитулацията в Малта, всички тези свидетелства за българската участ не издават по-малка ненавист към нас, отколкото омразата към всички руско. Но ако ненавистта към Русия може все пак да бъде обоснована с нейната плашеща огромност и сила, то ненавистта към понятие като „българин“, „България“ и „всичко българско“ издават предопределения край не само за българската държавност, но и за съществуването ни като народ.

Недвусмислено доказателство за това е днешната наша народностна участ, когато в прегръдките на т.нар. нов цивилизационен избор, без приятели и надеждни съюзници, България се топи пред очите на света като юлска пряспа. Но над престъпното безхаберие на демократичните ни управници, Господ, както би казал поетът, все гледа гледа от небесния свод „тих и невъзмутим“.

В своето знаменито стихотворение „Към родината“ Атанас Далчев има един пророчески стих, който макар да е изповед на поета или на лирическия герой пред Родината, аз ще си позволя волността да съотнеса към преднамереното сатанизиране на руси и българи, за което мнозина си затварят очите. Сатанизиране, основание за което, както вече споменах, е сътвореният от историята българо-руски цивилизационен съюз. И Русия и България, всяка поради своя път през историята и поради неразчленимостта между духа, културата и цивилизационната им същност са и ще бъдат несменяема цел за отстрел пред безмилостното дуло на изначалната ненавист на Запада. Сиреч, тежко е да го кажа, но ми се струва, че сме осъдени от тази ненавист, и под каквито и форми да бъде прикривана тя, и както и да бъде отричана, единственото, което ни очаква през годините занапред, е страданието. Именно за него ме подсети стихът на българският поет Атанас Далчев: „Страданието мен по-силно с теб ме свързва и нашата любов в една съдба превръща“.

Мислех, че тук ще сложа точка на тези мои предтретомартенски размисли, но връщайки се към основанията за святостта на този  български празник, как да не се позове човек отново на великия провидец Фьодор Михайлович Достоевски?! Неговите разсъждения, които искам да припомня отново, са свързани с позицията на прочутия по онова време английски журналист Форбс, военен коренспондент на в. „Дейли Нюз“. Като признава достойнствата на „прекрасните му и задълбочени статии от бойното поле“, Достоевски съобщава, че Форбс искрено признава „пълното право“, на турците да изтребят цялото българско население на север от Балкана в момента, когато руската армия преминава Дунава. „Форбс, пише Достоевски, почти съжалява, че нещата не са се развили така и прави извода, че българите трябва да са вечно признателни на турците, че не са ги изклали поголовно като овце“.

Струва ми се, че се налага дори и по отношение на днешната несвършваща мантра за човешките права и т.нар. демократични принципи на нашите нови партньори да се запитаме с думите на Достоевски: как и защо този наистина тъй образован човек като Форбс, представител на една толкова велика и просветена нация, каквато е Викторианска Англия, може така хладнокръвно да признава подобни права на турците? „Това ли е последният цвят и плод на английската цивилизация“ – пита великият писател, и продължава: „Обърнете внимание обаче, че той безспорно не би се изказал така, ако ставаше дума не за българите, а за французите или италианците. Той говори така само защото те не са нищо повече от някакви славяни българи. Виждате ли родовото кръвно презрение на Европа към славяните и славянското племе? Те ги имат все едно за кучета. Допуска се, че е възможно и разумно да се изколят всички до един, цялото племе, жените и децата. И което е много важно, забележете, че не го казва граф Биконсфийлд, него политиката, „английските интереси“, го принуждават да изразява такива бандитски зверски убеждения, докато Форбс е частно лице, не е държавен деец, не му е възложено да брани интересите на Англия на всяка цена. А и вижте какъв човек е: честен, правдив, талантлив, хуманист, което ясно личи от предишните му писания. Причината в случая е именно това западноевропейско презрение към всичко, което носи името славяни. Тъй че българите можеш да ги попариш с вряла вода, като гнездата на дървеници по старческите одъри“.

Цитатът стана твърде дълъг, на как да спреш насред думата гения Достоевски? Както се вижда, генезисът на възходите и паденията на славянските народи, и по-специално на нас, българите, има своите цивилизационни основания. Хората на Запада и тогава не са си представяли „гнездата от дървеници“ за нещо ценно. Дали днес ни оприличават на нещо по-различно, на хора например, на народ със своя велика история и принос в световната култура? На този въпрос нека всеки сам и честно си отговори. И сам да намери своето място и мястото на своите деца и внуци като българи и славяни в този т.нар. нов цивилизационен избор. И ми се струва, че сатанинската мелница, която премила народа ни вече 31 години, е всъщност едно ново издание на непроменимите възгледи на наследниците на онзи далечен военен кореспондент на в. „Дейли нюз“. От тези непроменими възгледи на Форбс и предците му извира и омразата към Русия, която за радост никога не е била нищожно „гнездо на дървеници“, а винаги е била колос, гигант и сила, с която не може да не се съобразиш. „И тъй като Русия също е славянска нация, как ли я мразят сега на Запад, пита се Достоевски, и добавя: – Ако ще и само инстинктивно, подсъзнателно, как ли се радват на всеки неин неуспех, на всяка нейна беда!“

Да отговаряме ли на провидеца отпреди 145 години? Да си обясняваме ли причините за санкциите срещу Русия днес? Да разсъждаваме ли за съдбата на газопроводите „Южен поток“ и „Северен поток-2“? За ваксините „Спутник-V“? Да търсим ли някаква връзка между случаите Скрипал, Навални и българина Гебрев, които днес не случайно се обвързват? Да разказваме ли отново пророчествата на Достоевски за бъдещето, както и нашите спомени от бъдещето?

Всичко е пред очите ни. Няма нищо ново под слънцето. Има една истина и тя е, че силата никога не се е нуждаела от посредници. Че слабите винаги ги бият. Че България без Русия е обречена! Че и Русия без България би била разнищена! Че пътят ни в страданието е общ и неотменим и че не случайно нашата любов в една съдба превръща.

Но 3-ти март е. И българският Великден е неотменим!

И ще възкръсне Бог! И ще се разпръснат неговите врагове!

И ще настане ден.

Отнине – до века!


 

ДНЕС Е ОСОБЕНО ВАЖНО ДА ЗАСИЛИМ ИНТЕЛЕКТУАЛНАТА ЕНЕРГИЯ В БСП

Е-поща Печат PDF

Интервю на Юрий БОРИСОВ

с Ваня ДОБРЕВА

Аз съм против вътрешнопартийни въпроси да се разглеждат извън въпросите, които ежедневно ни вълнуват

- Интересно какви ли са впечатленията от отчетно-изборната кампания в БСП на човек, който едновременно е член на ИБ и секретар на основна партийна организация?

- Въпросите, които партийните членове дискутират, са свързани с управлението на ГЕРБ. Акцентът пада върху енергийната политика на правителството, която се оценява като антинационална, обслужваща непосредствено геополитическите интереси на САЩ. В изказванията се подчертава, че не България, а Турция ще бъде енергийният център на Балканите, тъй като след по-малко от двадесет години ще купуваме електричество от турска атомна централа, с монтирани в нея руски реактори.

 

Зад „Съединението прави силата“: ЗАКОДАТЕЛСТВО НАСЪН?

Е-поща Печат PDF

„Настана вечер и в страната на глупците закипя трескава работа“

(А. Толстой, „Златното ключе, или приключенията на Буратино“)

 

Демонстративното напускане на парламента не е ново явление за България. Още при Великото народно събрание една група от 39 сини депутати излезе в гладна стачка в знак на протест срещу новата Конституция. По-късно един от „сините“ стачници, Георги Марков,  днес депутат от ГЕРБ, стана конституционен съдия. Като такъв оценяваше, дали приетите закони са в съответствие с „комунистическия“ основен закон на страната, срещу който беше гладувал. Но, когато след предсрочните парламентарни избори през 2013 г. ГЕРБ напуснаха парламента и цяло лято загаряха по плажовете, протестирайки срещу намерението на кабинета Орешарски и подкрепящите го БСП и ДПС да назначи Делян Пеевски за шеф на ДАНС, едва ли са подозирали, че светлият им пример ще бъде използван от други срещу собственото им правителство. Тогава никой от ново излюпените парламентарни „протестъри“ не върна парите, изплащани на всеки народен представител, дори да не е стъпвал в парламентарната зала. Да не говорим за депутатите-риби, които нито веднъж не са се изказвали от парламентарната трибуна. Или за онези, които сричат предварително написани им текстове, сякаш не са ходили на училище. Законотворчеството на този „матриял“ е такова, че превръща Народното събрание в най-мразената институция в България. Последното социологическо проучване показа, че докато одобрението на дейността на президента е 51%, а това на правителството - 27%, рейтингът на парламента е едва 14%. Ако България беше наистина парламентарна република, а не премиерска автокрация, щеше ли Народното събрание да събира толкова недоверие и презрение от страна  на гражданите?

 

Георги Марков

 

Явно мантрите за политическата и финансова „стабилност“ на България, за инфраструктурния размах на правителството, за глобалния престиж и личния принос на Борисов за евроатлантическата интеграция на Западните Балкани, вече не минават. „Почини си, бе човек!“, посъветва го неотдавна Георги Марков. Съветът обаче няма да мине, докато в средите на ГЕРБ Бойко Борисов минава за непогрешимо божество. Третият управленски мандат на Борисов не прави изключение. Култът към личността на лидера се разширява право пропорционално на скандалите и фалшивите „успехи“, а 44-тото Народно събрание ще се запомни най-вече със законите „ден до пладне“, внасяни, гласувани, променяни и отменяни от „партията на стабилността“ ГЕРБ и нейните „присъдружни“ от ОП, „Воля“ и ДПС. Това поражда напрежения, които Цветан Цветанов обяснява с „доброто управление“ на ГЕРБ. Накрая, „чул гласа народен“, се намесва лично Бойко Борисов и разпорежда „ремонт на ремонта“. Или хвърля през прозореца милиони, за да спре уличните протести. И това се пропагандира като „успешно управление“! Представяте ли си, какво щеше да стане, ако управлението не беше толкова „добро“, „успешно“ и „стабилно“? Дали пак щяхме да сме най-бедната и корумпирана страна в Европа?

“Залудо работи, залудо не стой!“

Но нито през първия, нито през втория управленски мандат на Бойко Борисов, привилегията на депутатите да получават възнаграждение и без да ходят на работа не беше поставена под въпрос. Нито пък беше направен опит да се въведат качествени критерии за оценка на законотворческата дейност на „народните избраници“. За тях остана валиден един от най-погрешните принципи на българина: „Залудо работи, залудо не стой!“. И, като своеобразно продължение на този девиз - циганското разбиране за разпределението при комунизма: „Работил, не работил, ядеш!“ Например депутатът от ПГ на ДПС Делян Пеевски години наред не е влизал в НС, но не му пречи да използва депутатския си имунитет, като щит срещу нездравото любопитство към неговия „контрабанден бизнес с цигари“. Някой да е поискал Пеевски да върне джобните, които му се полагат според действащия Правилник? Щом обаче депутатите от ПГ на БСП напуснаха парламента в знак на несъгласие с приетите от мнозинството (включително и ДПС) поправки в Изборния кодекс, „работливците“ в НС решиха да ги накажат, променяйки Правилника за дейността на Народното събрание. По-точно, лишавайки отсъстващите от полагащите им се по действащия досега Правилник 1000 лева, или 1/3 от депутатското възнаграждение. Само страхът от негативната реакция на ДПС накара ГЕРБ и патриотите да отложат приемането на замислената санкция.

Тук обаче възниква въпросът: дали депутатите от ГЕРБ и „присъдружните“ им партии, участвали в среднощното парламентарно бдение на 14 февруари т.г., изобщо заслужават някакви пари? Защото само два дена по-късно, по нареждане на Бойко Борисов и Централната изпълнителна комисия на партията, герберите се отказаха от приетите поправки и внесоха предложение за връщане на стария праг на преференциите, за избор на нова ЦИК и поетапно въвеждане на машинното гласуване. Преди това председателят на правната комисия Данаил Кирилов - „Който е за машинното гласуване, той подкрепя Николас Мадуро!“. Излиза, че не само „Инвест банк“ приема парите на Мадуро, а и управляващите възприемат машинното гласуване, което съществува „само“ във Венецуела и Индия. Впрочем, машинно гласуване има и в САЩ, но то не боде очите на нашите евроатлантици. Осъдително е само това във Венецуела. Щом Мадуро бъде свален, машинното гласуване отново ще стане гарант за честни и прозрачни избори.

Правителството и ПГ на ГЕРБ, естествено се разграничават от поддръжниците на законния венецуелски президент и застават зад опозиционния лидер Хуан Гуайдо, назначен от Тръмп за „временен президент“. Борисов дори го нарече „законно избран президент“, въпреки че Гуайдо не се е явявал на никакви президентски избори. Очевидно нашите управляващи не се притесняват никак от ролята на „клатимадури“ спрямо президента на Венецуела, където дори нямаме посолство и посланик.

Преоблякал се Илия...

Що се отнася до законотворците от парламентарното мнозинство, за качество на извършената работа, подобно на тяхното, частните фирми фалират, или плащат солени глоби. Освен това биват оплюти от гражданите, подобно на „Джи Пи Груп“ заради ремонта на „Граф Игнатиев“ в София и асфалтирането на пътя убиец в Своге. А в „държавната фирма“, наречена Народно събрание, се приемат лобистки и то калпави закони, които започват да се ремонтират, преди да е минал и един месец от обнародването им в „Държавен вестник“. Други, не по-малко калпави, остават, но не се изпълняват даже от Народното събрание. Например, въпреки че според Закона за ЦИК, предвиждащ мандатност при избора й, настоящата комисия трябваше да се разпусне на 21 март 2019 г., управляващите се опитаха да „удължат“ нейния мандат до европейските, защо не и до местните избори. Притиснати от обществената реакция, бойкота на БСП и заповедите на лидера си Борисов, ГЕРБ се „съгласиха“ съставът на ЦИК да бъде подменен. Отстъпиха и за прага на преференциите, и за единия протокол в изборните комисии. Но не и за машинното гласуване във всички секции, което трябваше да бъде осигурено технически до края на 2018 г.. И сякаш за да поддържат напрежението, породено от „доброто управление“ и безумията в нощта на католическия „Свети Валентин“, оставиха предложението си решенията в изборните комисии да се вземат с обикновено мнозинство от 50+1. Както и това гражданите да нямат право на касационни жалби до ВАС. Що се отнася до преференциите, НФСБ, ДПС и „Воля“ продължават да ги отричат с абсурдния аргумент, че някои олигарси можели да си напазаруват кандидати; и, плащайки на когото трябва, да ги уредят за европейски или национални депутати. Само че нали листите се изготвят от ръководствата на самите партии? Значи, ако в тях има продажни кандидати, виновни са преди всичко съставителите на тези листи. Вместо да признаят този факт, от ДПС, ПП „Воля“ и НФСБ се заканват да изключат избраните с преференции свои депутати, ако не се откажат от депутатските си места. Колко либерално, демократично, евроатлантическо и патриотично?!

„Преоблякъл се Илия, погледнал се – пак в тия!“, гласи една народна мъдрост.

“Здравите сили“ и техния успех

Парламентарното мнозинство първо обяви, че ще чака ветото на президента върху скандалните текстове, както и евентуалното тълкувателно решение на Конституционния съд, при условие, че омбудсманът Мая Манолова го сезира. Само че, нито президентът можеше да наложи вето, нито Конституционният съд да се произнесе по законодателен акт, който не е обнародван в „Държавен вестник“. А, когато президентът Румен Радев обяви, че налага вето върху скандалните поправки в Изборния кодекс, Валери Симеонов и Волен Сидеров съобщиха на съвместна пресконференция с Цветан Цветанов, че ще отхвърлят ветото на държавния глава. По-късно и от ВМРО „размислиха“ и решиха да се присъединят към общия хор, обявявайки за юридически несъстоятелни мотивите на Радев. По този начин държавният глава постигна непостижимото: обедини изпокараните патриоти и ГЕРБ. Срещу себе си. На 05 март правната комисия в НС отхвърли ветото на президента, а на следващия ден то беше разгледано като първа точка от дневния ред на парламента. Резултатът можеше да се предвиди: отхвърляне! „Здравите сили“ отбелязаха още един „успех“..

Ерго, както прогнозира Корнелия Нинова, връщането на БСП в парламента заради президентското вето се обезсмисли. В такъв случай, внесеното от ПГ на ГЕРБ предложение за частично връщане на старото положение с преференциите и подмяната на ЦИК е или лицемерие, или символично харакири, което ще има негативни за управляващите последици. Получава се един омагьосан кръг, при който ролята на „единствена опозиция“ в НС ще играе „присъдружната по някои въпроси“ партия  ДПС. А това дава възможност на нашите фалшиви либерали да извиват ръцете на Бойко Борисов, както те си знаят. И „по-лесното“ (заради отсъствието от парламента на ПГ на БСП, б.а.), орташко законотворчество ще демаскира герберите и патриотите, които се заканваха „да изчегъртат“ ДПС от властта. Така, без да се регистрират, депесарите в НС ще дишат във врата на управляващите, принуждавайки ги да спрат всякакви командировки, за да поддържат кворума. Сбогом, молитвени закуски в Белия дом, сбогом европейски, азиатски и африкански екскурзии за „обмяна на опит“! Разходките до чужбина остават привилегия само на министрите и техния председател Бойко Борисов.

Може ли парламент, който едва осигурява кворум, да свърши нещо полезно и „реформаторско“? Не!

Забравете думата „реформа“:

безформеното не може да се реформира! Още повече, че и малката коалиция „Обединени патриоти“, както и голямата такава, са обединени единствено от омразата си към президента и неистовия си мерак да останат във властта до края на мандата. В противен случай Борисов ще се запише в историята, като премиер, който не е доизкарал нито един мандат. Но, при кавгаджийски настроените му „патриотични“ коалиционни партньори, довършването на мандата изглежда все по-малко вероятно. А след трето „хвърляне на пешкира“ – я камилата, я камиларят. Който твърди, че бойкотът на БСП няма да постигне целите си, да си спомни как след предходното й напускане на НС, изхвърча от стола си председателят на парламента Димитър Главчев. Той изтълкува Правилника за дейността на НС както дяволът чете Евангелието и беше „посъветван“ от Борисов да се оттегли. Възможно е евентуалният ремонт на Правилника, предложен от председателя на правната комисия Данаил Кирилов, да вземе и неговата сънлива „капачуна“. Защо не и тази на председателя на ПГ на ГЕРБ Цветан Цветанов, за чиято политическа кариера Петьо Цеков предвижда два кошмарни сценария: Цветанов премиер и Цветанов президент. („Сега“/02.03.2019). Но няма съмнение, че ако ГЕРБ загуби надпреварата с БСП за ЕП, пръвият, който ще бъде замерен с камъни е Цветанов. Борисов е баща и вдъхновител на всички успехи и победи, а за Цветанов е определено да завежда провалите. В това число той носи упреците  за поведението на „присъдружните“ на ГЕРБ партии и техните водачи.

Впрочем, изборите за ЕП още отсега изпокараха вождовете на трите съставни партии на ОП, двама от които почти се само номинираха за водачи на отделни листи. При това, в различни коалиционни конфигурации. НФСБ изглежда ще се съортачи със СДС; ПП „Атака“ се прегръща с партията на „консерватора“ Николай Бареков, а ВМРО се оглежда за бъдещ коалиционен партньор, който да се съгласи Ангел Джамбазки да оглави общата листа. Като резултат в ЕП може да не влезе нито един „обединен“ патриот. Толкова по-добре за ДПС, което може да си върне позицията на трета парламентарна сила и балансьор след евентуалните предсрочни, или редовни парламентарни избори.

Докато „патриотите“ се наумуват, „либералите“ се налудуват! Тогава една явна коалиция ГЕРБ-ДПС няма да е никаква изненада. Нищо, че в миналото Борисов и Доган взаимно се обвиняваха в „поръчване“. Много вода изтече от тогава и Доган вече е собственик на ТЕЦ Варна, а не само хидролог и инициатор на проекта „Цанков камък“. Не е късно и за Делян Пеевски да оглави някоя държавна структура, като ДАНС. Защото вече сме 2019 г. и ДПС подкрепя ГЕРБ при всички гласувания, подсказани от американския посланик Ерик Рубин. И, дори когато взетите под чужд натиск  решения са против националните интереси на България, депутатите ще получават своите тридесет сребърника. Нещо повече, те се само наградиха с по 300 лева увеличение на заплатите, сиреч с по една минимална пенсия в края на този мандат. Ето защо на фасадата на Народното събрание, под „Съединението прави силата“, може да се сложи девизът: „Не е луд този, който изяжда две баници, луд е този, който му ги дава!“. Или след одобреното - отново в отсъствието на БСП - присъединяване на Северна Македония към НАТО, да се допише Ботевият стих:

„Нов кърджалия, в нова полуда,

Кой продал брата, убил баща си..“

 

 

Някой ден македонските „историчари“ може да притурят и тази наша съмнителна „заслуга“ за евроатлантическата интеграция на Македония, към греховете на „Царя Обединител“ Борис Трети. И към тези на българските администратори, участвали в събирането и изпращането на евреите от Македония и Беломорието към пещите на смъртта в Треблинка. Нямало било фашизъм у нас ли?! Който твърди това, да прочете приетия през декември 1940 г. Закон за защита на нацията. И тогава, както и сега българските управници са били убедени, че са се наредили на печелившата страна. Известно е какво „спечели“ България от присъединяването си към оста Рим-Берлин-Токио. И как свършиха някои от вдъхновителите и авторите на тази авантюра. Въпреки трагичните грешки на управляващите в Третото българско царство, днешните им наследници се стараят с всички сили да ги надминат. От една страна се „зъбят на тирана“ Путин, за да се харесат на Тръмп и Мей; от друга се облизват за руски природен газ и довършване с руско участие на АЕЦ „Белене“; от трета, допускат хора, като Соломон Паси и Елена Поптодорова, да призовават за разполагане на американско ядрено оръжие у нас и натовска ВМС база в Черно море. Благодарение на такива шизофренни брътвежи България е заприличала на психиатрия, в която фалшиви доктори лекуват с аспирин мними луди, убедени, че пациентите им са просто глупави. И, че когато някой е роден глупав, то е завинаги! За пакостите на глупаците на власт, обаче, плаща народът, който „им гласува“.

„Всички събития в историята, казва Хегел, се случват по два пъти“. А Маркс добавя: „Първия път, като трагедия; втория – като фарс!“.


 

 

РАЗКОЛЪТ В НАШЕТО ВРЕМЕ

Е-поща Печат PDF

• “Ако престанем да сме алтернатива на Запада, ще бъдем победени и ще изчезнем”

Директорът на РИСИ Леонид РЕШЕТНИКОВ в интервю за “Литературная газета” пред Олег НАЗАРОВ


- Леонид Петрович, миналата година руският народ и част от елита показаха как трябва да се защитава националния интерес в ситуация, когато партньорите противодействат на нашия стремеж към независим курс в международен план...

- От това последва и най-важният урок - Русия е длъжна и занапред твърдо и последователно да отстоява позициите си. Ако се откаже, последиците ще са твърде тежки.

Миналата година говорих пред аудитория във френската военна академия. След доклада при мен дойде бившият министър на отрбаната на Франция и каза: “Като Ви слушах, разбрах колко е прав Хенри Кисинджър. Той казва, че трябва да спрат опитите руснаците да бъдат превърнати в европейци. Те имат друг манталитет. Трябва да разделим Русия на части”.

Подобна позиция се озвучава рядко, но тя съществува повече от век. Защото разколът на СССР не им беше достатъчен.

 

ГЛАВНИЯТ ТРЪБАЧ НА УСПЕХИТЕ

Е-поща Печат PDF

„Глупост и кашлица не могат да се скрият“, казва една народна поговорка. А прочутият ренесансов хуманист Еразъм Ротердамски, в своята „Възхвала на Глупостта“, е отбелязал: „Нали най-много прилича на Глупостта да бъде сама тръбач на своите похвали и лира сама за себе си… Не могат да се скрият ония, които с всички сили се стараят да си присвоят външност и звание на мъдрост, а се разхождат като маймуни в багреница и като магарета в лъвска кожа. Нека се преструват колкото си искат усърдно, но стърчащите уши все пак издават Мидас“.

В България обясняват неистовия стремеж на някои персони да се самоизтъкват, казвайки: „Понеже умря циганката, дето го хвалеше, човекът се хвали сам“. Това е своеобразна перифраза на реченото от героя на Илф и Петров Остап Бендер, че спасението на давещите се е в ръцете на самите давещи се. В смисъл, че на който не му достигат похвални дела и заслуги, може да се опита да компенсира липсата им със самовъзхвали и внушения за изключителни успехи. Без това да означава, че той ще се дави в народната любов и признателност. Напротив, означава, че въпросният измислен герой се мъчи да спечели благоразположението на поданиците – най-вече преди избори, превръщайки се, заедно със своите присъдружни, в „тръбач на своите похвали и лира сама за себе си“, т.е., в глашатай за своите измислени „успехи“. При това, с ясното съзнание, че лъже и хипнотизира управляваните от него, подобно на филмовия герой Алф, който чрез хипноза се опитва да убеди котарака, че не е котка, а салам...

Главният тръбач на „успехите“ на властта у нас е премиерът Бойко Борисов, заобиколен с верни клакьори срещу заплащане от бизнеса, от медиите и местните власти. Както и „кошаревски свидетели“ от рода на Спас Гърневски, Георги Марков, Тома Биков, Веселин Марешки, Антон Тодоров, Георги Коритаров, Георги Харизанов, Харалан Александров, Стойчо Стойчев и Любо Огнянов. А по време на обиколките на Борисов из страната и „срещите му с народа“, като сенки го следват хора като вицепремиера Томислав Дончев, министъра на финансите Кирил Ананиев, министъра на здравеопазването професор Костадин Ангелов, министъра на икономиката Лъчезар Борисов, заместник-министъра на регионалното развитие Николай Нанков, шефът на „Пирогов“ професор Асен Балтова, или „присъдружните“ агитпропи на ГЕРБ. От време навреме министър Ананиев „изненадва“ своя началник – по правило, пред телевизионните камери - поднасяйки му поредната радостна вест за повишения кредитен рейтинг на страната, оповестен от някоя международна рейтингова агенция. Дали това ще е оценка на Муудис или на Фич – все едно. Разликата е само в мястото, на което

премиерът и финансовият министър разиграват поредния блудкав фарс:

на някой пън в горите на Родопите, до поредния ремонтиран пътен участък или из калните ниви в Хасковско. Сценарият е един и същ: Ананиев подава на Борисов лист, от който той прочита текста, който най-много го „изненадва“, и пита: „Преводът точен ли е?“. След утвърдителния отговор на министъра, Борисов отправя една тирада срещу президента Румен Радев и останалите критици на управлението, след което заключава: „Когато сме ние, оценките са положителни, а когато са те, ни спират еврофондовете!“. Ерго, Бойко Борисов и ГЕРБ трябва да управляват тази страна не до края на текущия или следващия мандат, а до края на света и на България в частност. Ако не вярвате, чуйте какво ви говорят по въпроса бившите седесари Георги Марков и Спас Гърневски, сега отчаяни гербави депутати. Или Тома Биков, който мина през СДС и ДБГ, за да кацне в 44-тото НС като депутат на ГЕРБ. Забравяйки, естествено, че някога е наричал Бойко Борисов „псевдодиктатор“, и дори се е заканвал да му надене раирана пижама. А пък „политолъгът“ Антон Тодоров, който първо написа книгата „Шайка! Бойко, Цецо, Росен и другите“, после стана депутат на „шайката“, но беше принуден да освободи стола си след поредното самозабравяне, днес е платен консултант на ГЕРБ и хвалител на Бойко Борисов от екрана на ТВ Европа. Според всички изброени по-горе, управлението на ГЕРБ и Борисов е без алтернатива. Всеки, който твърди обратното, е проводник на интересите на Кремъл и Путин. Управлението на Борисов е „най-майсторско“ и най-добро в целия ЕС, ако не и в света като цяло. Това е толкова „очигледно“, колкото твърдението, че България има най-добрите локомотиви на света. Дори в разгара на пандемията, Борисов е осигурил най-благоприятни условия за съхранението и развитието на икономиката и бизнеса, както и за преминаването на населението през коронакризата „с най-малки жертви“. Благодарение на него, България е с най-нисък външен дълг, отнесен към БВП, и с най-нисък бюджетен дефицит. А по ръст на икономиката е втора в ЕС. Истинско българско чудо!

Що се отнася до твърденията, че

България е най-бедната и най-корумпираната страна членка на ЕС,

с най-ниските заплати и пенсии, те са или клевети на политическите опоненти на ГЕРБ и техните съдружници в управлението, или са израз на субективни усещания. Ако не беше „майсторското“ управление на Борисов, щеше ли да има милиони в помощ на бизнеса, повишения на заплатите на заетите в бюджетната сфера и по 50 лв. месечно добавка за всеки пенсионер до април включително? Разбира се, че нямаше да има. „Премиерът Слънце“ навреме натири скръндзите Симеон Дянков и Владислав Горанов, след което развърза държавната кесия и като един Дядо Коледа, през прозореца на джипа започна да хвърля милиони. Предимно на „приятелски обръчи от фирми“, на „правилни“ кметове, владици, калугери и ходжи. „Ти давай пари, пък ние сме зад теб!“, му рече преди седмица един от щастливите получатели на държавна помощ.

Въпреки това харчене обаче, международните рейтингови агенции, като Муудис и Фич, повишиха оценката за кредитния рейтинг на България. Което още повече ще повиши ищаха на Борисов за теглене на заеми на международния и вътрешния пазар. „Борчът е камшикът на юнака“, казваше покойният турски президент Тургут Йозал. А Сюлейман Демирел му отговори с думите: „Юнак, който прави само борчове, заслужава камшик!“

Така или иначе, на 22 февруари т.г. нашето Министерство на финансите (МФ) пласира на вътрешния пазар 5-годишни държавни ценни книжа (ДЦК) за 200 млн. лева при отрицателна доходност от минус 0,17%. Най-много ДЦК са придобили банките - 63%, застрахователните дружества - 24%, пенсионните фондове - 8% и други - 5%.

От началото на 2021 г. държавният дълг е нараснал с 0,5 млрд. лв.,

като една седмица преди 22 февруари, МФ пласира 10-годишни ДЦК за 300 млн.лв. Отново на вътрешния пазар, но при средно претеглена доходност от 0,14%. А през януари миналата година пласира 5-годишни облигации с доходност от 0,11%. Удивително е как банките са се съгласили, или са били заставени да се съгласят, да подпишат този своеобразен акт за безусловна капитулация, приемайки ДЦК с отрицателна доходност? Нещо, което означава, че кредиторите ще плащат на държавата заради кредита, който са й отпуснали. Своеобразен „диш хаккъ“, така да се каже. България може и да не е отличник по нисък бюджетен дефицит, но си заслужава нейният опит за притискане на банките да се включи в учебниците по икономика и финанси.

Затова пък управлението на коронакризата е достойно за перото на някой сатирик. Тъкмо Борисов нареди да се ваксинират всички, които желаят, като им се отворят „зелени коридори“, и пред ваксинационните центрове се извиха дълги опашки от „желаещи“. И преди да са ваксинирани хората от първата линия, преди да са изпълнени определените четири фази на имунизацията, ваксините свършиха. А до някои общо практикуващи лекари ваксини изобщо не достигнаха. Не защото някои са се презапасили, както обясняваше министър Ангелов, а защото лично „докторът на науките“

Бойко Борисов се намеси в нещо, което не разбира.

И естествено, пося хаос в цялата система на здравеопазването. На всичко отгоре от фармацевтичната компания AstraZeneca най-нагло уведомиха ЕК, че през второто тримесечие на 2021 г. ще доставят на ЕС по-малко от половината от обещаните 180 млн. дози ваксина. От българското Министерство на здравеопазването написаха гневно писмо до ръководството на компанията, но какво от това? Кьорав карти не играе! Сега и самолет да изпратим, ваксини няма. Пък и самолетът не е оборудван с хладилни камери, нали? Премиерът Бойко Борисов и здравният министър Костадин Ангелов се възмущават от вероломството и престорената любезност, и вежливост на британско-шведската фармацевтична компания AstraZeneca, но по-добре да си припомнят как правителството предплати милиарди за още не нарисуваните американски изтребители F-16 Block 70. Т.е., не ни е за пръв път да хвърляме пари на вятъра. Напомням, че тогава беше отхвърлена значително по-изгодната оферта за шведските „Грипен“ с аргумента, че Швеция не е членка на НАТО. Тогава защо предплатихме милиони за ваксината на Oxford–AstraZeneca, когато Великобритания не е вече член на ЕС? Защото така решиха „големите началници“ в Брюксел ли? Към „стаден имунитет“ не се върви с овче поведение, а с национално отговорна политика!

Така или иначе „масовата ваксинация“ у нас заприлича на начина, по който Монголия прескочи капитализма и от феодализма влезе направо в социализма. Резултатът е известен. Медиците, които според министър Ангелов щяха „да ваксинират, докато могат“, бяха временно спасени от прегряване. Но е време е и те, и пациентите да се запитат, защо едни обещаваха „широк избор на ваксини“, а други трябва да обясняват защо ваксини няма дори от една единствена марка? Вследствие на това 15-те хиляди „желаещи“ граждани, ваксинирани с първата доза на AstraZeneca по линия на „зеления коридор“, може никога да не видят второ убождане. С което

ваксинацията става абсолютно безпредметна.

Къде отиде „доброволността“ на ваксинацията, щом на виртуалното съвещание на Европейския съвет Борисов е подкрепил Гърция и Австрия, предлагащи да се въведе задължителен електронен ваксинационен паспорт или сертификат? Последното се отхвърля от Германия и Франция, но ако бъде одобрено от Съвета, ще провали със сигурност туристическия сезон у нас, отблъсквайки руските и украинските туристи. Кой ще се запъти към нашите курорти, когато българите отиват в Занзибар, където според властите няма нито коронавирус, нито задължителни тестове за такъв, още по-малко ваксинационни сертификати и паспорти? Докато властта в България отваря ресторантите на 1 март и баровете, и нощните заведения на 1 април, сякаш от тях зависи нашето съществуване. И разбира се, обрича на провал хотелиерския и туристическия бизнес. Казано иначе, провалът надвисва не само над плана за масова имунизация и формиране на стаден имунитет, а и над всеки бизнес, зависим от притока и консумацията на наши и чужди граждани.

Не е само AstraZeneca, която извива ръцете на ЕК и на нашите пишман политици. От Pfizer&BioNTech също правят уговорки, че южноафриканският вирус може да понижи защитната ефективност на техния продукт, а от Moderna говорят, че ще се наложи да се поставя 3-та доза от ваксината им. Така, вместо „затруднение от излишък“, Европа и бедна България ще изпитат най-банален недостиг на ваксини. Което ще удължи масовото ваксиниране и формирането на колективен имунитет до края на 2022 г. Дотогава я камилата, я камиларят. Свиквайте, значи, с присъствието на коронавируса, както сте свикнали с корупцията! И без друго по ниво на бедност и корупция сме водещи в Европа, докато по обхват на ваксинирането сме последни с мижавите 1,5%. За сравнение, Израел е ваксинирал над половината от своето население, а Сърбия – над 15%. И двете страни не са членки на ЕС, и двете използват по няколко вида ваксини, включително руски и китайски. Но най-фрапантното доказателство за провала на ваксинационния план на Борисов, са данните за броя на новозаразените и починалите от коронавируса в България през шестте дни на миналата седмица. Както и растящия брой на хоспитализираните и настанените в интензивните отделения на болниците. Системата на здравеопазването вече се задъхва, което се потвърждава от запълването на леглата в интензивните отделения на лечебните заведения. Въпреки, или благодарение на „най-майсторското“ управление на коронакризата у нас, картината която представя долната таблица, изобщо не е толкова оптимистична, колкото я рисува Бойко Борисов в пропагандните си изблици по Фейсбук.

Както се вижда, рано е за празнуваме по ресторанти, барове и нощни заведения. Както и да се разделяме с маските, социалната дистанция, дезинфекцията и дисциплината. В противен случай ни чака дълъг локдаун, от който ресторантьорите няма да са единствените губещи.

Но не опозицията у нас, а „приятелят Тайпи“ нанесе най-жестокия удар върху претенциите за изключителност на Бойко Борисов. В словото си при колективното откриване на учебни съоръжения на валийството в Анкара, президентът Реджеп Тайип Ердоган каза: „В този момент Турция е страната, която най-успешно в света провежда имунизацията. От вчера достигнахме 7,5 милиона ваксинирани. Няма разхлабване, даже предприемаме нови усилвания на ограниченията. Защото ако допуснем каквато и да било мекушавост и се провалим, трудно ще можем да се измъкнем изпод развалините. И ще платим висока цена за това“. („Миллиет“/24.02.2021). Впрочем, на 23 февруари в Турция бяха направени 123 734 теста за коронавирус, от които 9107 се оказаха положителни. А броят на починалите за едно денонощие беше 75 души. На същата дата у нас бе регистриран рекорд за 2021 г. от 1925 заразени и 79 починали от COVID-19. Турция има население 84 млн.души, а България около 7 млн. души. Е, не е ли прав Ердоган да се обявява за по-успешен от Борисов?


 


Страница 465 от 533