Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

ЗАЩИТАВАМЕ УКРАЙНА ОТ “РУСКИЯ ИМПЕРИАЛИЗЪМ”?

Е-поща Печат PDF

Как руската мечка се събуди от зимен сън

В своята “История на западната философия” Бертран Ръсел обобщава подходите на католическия теолог Тома Аквински по следния начин: “Преди да започне да философства, Аквински вече знае истината - тя е обяснена в католическото вероучение. Ако той съумее да намери убедителни рационални аргументи за едни или други части от вероучението - толкова по-добре; ако не успее - Аквински просто трябва да се върне към откровенията. Но да търсиш аргументи за извод, който е предварително направен, това не е философия, а система на преднамерената аргументация”.

Същата природа има и американската външна политика. Желани полезни цели. Благородни оправдания, които им пасват. Доверчивото население бива мамено. Войната изкуствено се подгрява. В глобален мащаб империите отправят особени молитви. Например САЩ и съюзниците им съвсем точно знаеха какъв да е образът на украинския конфликт пред оглупеното от тях западно население. Нужно им бе само да изфабрикуват събитието и да го доукрасят, да му придадат необходимата форма чрез фалшификация - просто няколко мазки с четката в каноните на геополитиката.

Изводите са известни предварително и на правителството, и на медийните му васали. А те не са кой знае колко дълбоки - Русия е агресор, Америка защитава свободата, НАТО са сили за сигурност, които трябва да се противопоставят на агресивната Москва. Основният блюстител, който тълкува баснята, това е администрацията на Обама, описващ надълго и нашироко и с много лъжи подробностите за конфликта. И тази форма ежедневно се разпраща на прес-агентурата.

 

НАПЪНИТЕ НА КИРЕ СОЦИАЛО

Е-поща Печат PDF

В България паметта е подценявано политическо качество. А е много важно да се помни, защото именно паметта може да бъде основен разобличител на днешните политически герои, които се опитват да заличат миналото и да си купят невинност чрез истерична реторика и псевдобунтарска патетика.

Точно заради това днес ще ви разкажа една политическа история за Кирил Добрев , самоназначил се за хулиган на Националния съвет, обикалящ страната като уличен проповедник на св. Корнелия Нинова и раздаващ акъл по всички възможни теми.

Не се подвеждайте по бунтарския патос на другаря Добрев, защото той го придоби внезапно след 2010 г., поради причини, които ще разкрием малко по-долу. Преди това обаче партийната му кариера беше като новострояща се магистрала с пари от еврофондовете. Кирил Добрев бе взет буквално от нищото и произведен в политик за едно денонощие.

С което не искаме да кажем, че той няма качества, а че получи шанс за развитие, какъвто много способни младежи в БСП никога няма да получат. Той стана депутат, а в ръцете му бе поверена цялата младежка политика на партията.

 

ДЕНЯТ НА ТРАКИЯ - 26 МАРТ

Е-поща Печат PDF

Военноисторическата наука категорично е установила, че Източна Тракия е един от трите театъра на военни действия, на които най-често се е решавала съдбата на Европа. И наистина, дори само бегъл поглед върху историческия атлас ще ни убеди, че освен познатите битки от древността, там са изписани и най-славните страници на българската военна история – от хан Крум, цар Симеон Велики, Калоян и Иван Асен ІІ до първите отчаяни опити да бъде спряна османската инвазия на Балканите. На два пъти през ХІХ век – през 1828 г. и през 1878 г. – руските войски превземат Одрин. Над всички тези битки обаче недостижимо се извисяват българските победи в Балканската война – и по числеността на противостоящите сили, и по поразяващата мощ на оръжията, и по мащаба на военните действия, и по историческите последици на войната. Сред тях ОДРИНСКАТА ЕПОПЕЯ е върхът на върховете!

За шест месеца от октомври 1912 г. до март 1913 г. светът става свидетел на най-грандиозната дотогава концентрация и динамика на военна сила и бойна мощ. На 5 октомври 1912 г., на едно пространство, разположено симетрично около 50-километровата ос, колкото приблизително е разстоянието между Одрин и Лозенград, т. е. в сърцето на Източна Тракия, се изливат една срещу друга две могъщи човешки вълни, заредени със стомана, барут и ярост. В срещните боеве на 9 и 10 октомври при Гечкенли, Селиолу, Ескиполос, Петра и Ериклер смелото българско сърце надделява, волята на противника е пречупена и Източната турска армия се отдръпва като попарена, изоставяйки Лозенградската крепост без бой. В петдневните кръвопролитни боеве при Люлебургас и Бунархисар на 15–19 октомври българският боен дух повторно и още по-категорично триумфира. Атаката при Чаталджа на 4 ноември 1912 г. не постига очаквания резултат, а само отлага финала на грандиозната военна драма.

 


Всъщност генерал-лейтенант Никола Иванов, командир на Втора българска армия, която действа срещу Одрин, още от самото начало на войната настоява пред Главната квартира да получи заповед за атака. Той е твърдо убеден, че Одринската крепост, чийто гарнизон наброява около 60 000 души, може да бъде превзета с открита сила. Едва през декември 1912 г. Щабът на действащата армия взема съдбоносното решение. Според оперативния план обсадата е разделена на четири сектора. Най-важната роля е отредена на Източния сектор под командата на генерал-майор Георги Вазов. Пристигат и нови попълнения, сред които и две сръбски дивизии. Числеността на обсадните войски достига над 120 000 българи и около 40 000 сърби.

Атаката на Одринската крепост

започва на 11 март 1913 г. със съкрушителна артилерийска подготовка. Съпротивата на противника е окончателно сломена с изненадваща нощна атака. В ранните часове на 13 март първи падат фортовете Айджиолу и Айваз баба на Източния сектор, превзети от 10-и пех. Родопски и 23-и пех. Шипченски полк. След тях бързо са овладени останалите укрепени пунктове и така датата 13 март 1913 г. (26 март по нов стил) се превръща в най-славната страница от българската военна история.

ОДРИНСКАТА ЕПОПЕЯ не е само славна военна победа. Тя е триумф преди всичко на българския национален дух, въплътен в бойците и командирите по бойните полета на Тракия. Затова когато в края на март 1913 г., при посещението на една високопоставена делегация от София в освободения Одрин, запитали генерал Георги Вазов, началникът на Източния сектор, който оперативно подготвя победния щурм, кому в крайна сметка се пада заслугата за Одринската епопея – на гения на висшите началници или на смелостта и жертвоготовността на войниците, той простичко отговорил:

„ – У нас беше само командването. Всичко останало е тяхно“.

Радостта от победата е кратка. През юли 1913 г., нарушавайки Лондонския договор, османските войски и башибозук навлизат в Източна Тракия и избиват, ограбват и прогонват насилствено българското население оттам. През ранната есен на 1913 г. съдбата им споделят и българите в Западна Тракия.

Тези славни и трагични събития залягат

дълбоко в националната памет.

В преживените битки, победи и страдания се ражда и девизът на тракийци: "Не забравяйте, но не отмъщавайте"!  Намерили подслон в България, стотиците хиляди бежанци и техните потомци съхраняват и днес спомена за геноцида, мъката по своя бащин край и родов корен, но и благодарността към онези, които дават живота си в името на свободата.

В памет на героичния ден на победата при Одрин и избавлението, макар и кратко, създаденото през 1914 г. в София бежанско дружество „Одринска Тракия“ приема за свой празник „13/26 март – Денят на превземането на Одринската крепост от българската войска“. Той става и празник на Тракийската организация в България.

Денят на тази знаменателна победа влиза в българския културно-исторически календар като  ДЕН НА ТРАКИЯ. На този ден се чества подвигът на българските воини, паднали край Одрин и из тракийските полета и се почита паметта на хилядите българи - тракийски бежанци, намерили спасение в майката-родина.

 


От 20-те години на ХХ век тракийските дружества, армията, църквата и българската културна общественост честват Деня на победата край Одрин. От 2006 г. този ден е признат официално и от българското правителство.

Съюзът на тракийските дружества в България и Тракийският научен институт организират ежегодно в цялата страна отбелязването на ДЕНЯ НА ТРАКИЯ с поднасянето на венци и цветя пред  паметниците, посветени на одринските герои, участниците в Балканските войни и тракийските бежанци-мъченици. Провеждат се научни, концертни и други художествени и обществени прояви.

Особено тържествено е честването му в столицата, пред Паметника на Одринската епопея в парка при православния храм „Св. Николай Софийски”, организирано от СТДБ, Столична община и СОСРЗ.

Паметникът, с автор Тома Делирадев, е издигнат в чест на загиналите чинове от бившия 58-ми пехотен Одрински полк през Балканската война. Открит е на 3 октомври 1932 г. от тогавашния военен министър генерал Александър Кисьов, в присъствието на много официални и неофициални лица начело със Софийския митрополит Стефан, председателя на Народното събрание Ал. Малинов, дружествата на запасните офицери и подофицери, дружество „Одрин", родолюбиви организации и др. Стъпилият върху 12-метров пиедестал опълченец в  шинел и бойно снаряжение напомня на потомците за подвига на българските бойци при Одрин през март 1913 г.

Поклон пред паметта на българските воини, които с воля, смело сърце, победен дух и жертвоготовност сътвориха ОДРИНСКАТА ЕПОПЕЯ!

Поклон пред паметта на тракийци, които с цената на разорените си домове и безкръстните гробове на своите най-близки платиха чужди политически грехове!

Подвигът и саможертвата на нашите предци, бойната слава на българската армия и героичната история на тракийските българи, триумфът и мъката на националния идеал, символизирани от датата 26 МАРТ – ОДРИНСКАТА ЕПОПЕЯ И ДЕНЯТ НА ТРАКИЯ – ще живеят вечно в националната памет, само ако ги помним, тачим и се вдъхновяваме от тях.


 

ПИСАТЕЛ С ФИЛОСОФСКИ ПРОЗРЕНИЯ

Е-поща Печат PDF

Името Валентин Распутин е прекалено респектиращо, за да може човек да говори за него без вълнение. Този респект идва и от факта, че в моето съзнание то е свързано с дълбока интелектуална опозиция срещу духовното обезличаване, което настъпи през 90-те години на миналия век, а в  някои славянски страни, както например и в България, продължава и днес. Особено след срещата на група български интелектуалци с големия руски писател на 9 ноември 1994 г., организирана от в. „Зора”, ние разбрахме, че не е достатъчно да носим в душите си мъката от разрухата на идеалите, с които живяхме десетилетия. По-важно е да се  въоръжим с вяра, че за да излезем от това състояние, са необходими общ екзистенциален катарзис и търсене на спасителния път към онова,  което е достойно за  величието на саможертвата на предците ни, и към онова, което ще завещаем на идните поколения.

 

ПРАЗНИК НА ПАТРИОТИЧНАТА ПЕСЕН В ПЛЕВЕН

Е-поща Печат PDF

На 26 януари т.г., в залата на известния плевенски ресторант „Златна скара“, се състоя музикален празник на патриотичната песен. Домакини бяха Сдружение „Евразия”, „Творческо обединение „Зора” и Българо-руският клуб ”Дружба”.

От българска страна, сърцето на артистичното представяне бе лауреатът на Осмия фестивал на патриотичната песен „Отечество“ в Плевен и на „Сребърни чучулиги“ в София,  даровитият автор на текст и музика, поетът с китара - Красимир Кунчев. От студентските си години той представя авторски песни на различни места из страната. Канен е за участия в предавания по БНР, Радио „Витоша“, Радио „Веселина“, БНТ, СКАТ, бТV, Телевизия „7 дни“, Телевизия „Веселина“ и др. Негови изпълнения са звучали на малки и големи протестни прояви, подкрепяйки справедливи каузи – и в България, и в Западните покрайнини.

От руска страна истинска изненада предизвика гостуването на популярната руска певица и актриса Раиса Полякова. Родена в Санкт Петербург и живееща вече 25 години в България, г-жа Полякова демонстрира руската вокална традиция. Песните „Институтка”, ”Милион  алых роз”, ”Белоруски вокзал” и др., взривиха с аплодисменти 110-те слушатели препълнили залата. Чудесните й изпълнения още веднъж доказаха потребността от близост с автентична руска култура.


В словото си преди концерта, Васил Милев -  председател на творческо обединение „Зора“ в Плевен, сподели пред публиката интересни моменти от биографията на Красимир Кунев, както и своето възхищение от талантливите му изпълнения, и от любовта му към България и българската патриотична песен:

„Преди много години, в дома на инженер от военния завод в Казанлък, съветски възпитаник, в тесен приятелски кръг чух песните на големия поет, филмов режисьор и сценарист, минал през горнилото на Отечествената война - Александър Галич.

Бях потресен от неговите мъжествени строфи, в които имаше и болка, и сатирична сила, и социални откровения. Това, според някои познавачи, му изяде главата, защото твърде скоро разбрахме, че и той като мнозина други, е „помолен“ да напусне СССР.

Не мина много време и Галич намери своя трагичен край.

Подир него се яви Булат Окуджава. Велик поет с потресаващо стихотворно-песенно богатство!

А после дойде времето на Володя Висоцки! Дрезгавият му баритон вдъхновяваше сърца и съвести, а стиховете, подкарали музиката, събираха опълчението на мислещите и достойни люде и вдигаха гордо оклюмали глави. Подир кончината си Висоцки остана  по жив от живите. Това го направи неповторим глас на човешката съвест, чужд на конформизъм и страх от властта и конюнктурата.

А у нас в същото време се случиха интересни неща.

Появиха се  талантливи млади хора, които с музика и слово защитаваха своите дарби. Днешният бард, поет, композитор и изпълнител, стана чест гост в нашите домове и селища.

Сега си позволявам да представя този наш съгражданин, даровит автор на текст и музика, сърцат поет с китара, името му е Красимир Кунчев.

Докато търсих мотиви за появата на неговото дарование  на бард и поет, надникнах в един шарен, интересен по своему, живот.

Роден в град Червен бряг, сетне с родителите си заминал за столицата. Завършил ПЖИ „Тодор Каблежков” и работил като локомотивен машинист 5 години в системата на БДЖ. През 1980 г. вече е на работа в СССР. Цели 8 години се труди в Сибир - Тюмен (в селцето Вензили живее в дървена къщичка,без електрически ток).

Във фирма „Главбулгарстрой” сменя няколко професии -зидаромазач, бояджия, бетонджия, електроженист и колукранист.

Завръщайки се в Родината, Красимир Кунчев продължава трудовия си път в Кремиковци, където е заварчик, монтажник, локомотивен машинист, бригадир на комплексна бригада и технически ръководител.

В Съветския съюз завършва второ висше образование, което практикува като учител по руски език  и литература в столични училища и в провинцията.

Защо пее Красимир Кунчев? Защото, по негово признание, трябва да се  осветят неудобните истини на боледуващото ни общество.

С честност и достойнство трябва да излиза бардът пред публиката.

И да се пее от сърце!

Накрая искам да благодаря на организаторката на празника,  председателката на дружество „Евразия“, неуморимата Евгения Иванова.“


 


Страница 466 от 638