Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

НЯМАМЕ ВАКСИНИ, НЯМАМЕ ХРАНА, НО СИ ИМАМЕ ВЕЧЕ ЛУНА!

Е-поща Печат PDF

В предизборна обстановка, когато в България политиците ни засипват с щедри хвалби и обещания за светло бъдеще, разваляйки едни коалиции, за да създадат други, още по-неморални и дори перверзни, като тази на „родолюбците“ Веселин Марешки и Валери Симеонов, забелязваме удивителни прилики с колегите им от Турция. Например президентът Ердоган, „приятелят Тайпи“ на Бойко Борисов, ощастливи народа с радостната вест, че скоро ще прати турски астронавт на Луната. И Турция, подобно на България, се гърчи пред очакваната или започнала вече трета вълна на корона епидемията, но властта се опитва, както пише Ботев, „с късите си крачета да улови месеца за рогата“. Нещо повече, Ердоган обещава да построи пристанища в Космоса. Вярват ли му турците? Вярват му някои, както у нас вярват на Борисов. Ако и нашият Вожд обещае да построи четири лентова магистрала на Луната, ще се намерят избиратели, които „да му гласуват“. Въпреки срутищата, свлачищата, потопите и пропаданията на мостове и магистрали тук, на грешната земя. После се сърдят на Иво Христов, заради твърденията му за високия процент на дебилите у нас. Вижте какво пише Мустафа Балбай във всекидневника в. „Джумхуриет“ (11.02.2021), и ще се убедите, че приликите на двамата партийни и държавни ръководители, не са случайни.


Зора

 


Ердоган, който миналата седмица подари на Турция съвсем нова Конституция, и тази седмица отлепи краката ни от земята. „Гответе се, през 2023-та отиваме на Луната“ - каза той.

Тази седмица няма да раздели само Луната. Очаква се още една радостна вест. Властта произвежда най-много „мюждета“ (радостни новини). Ако вземем патент за тези мюждета и ги изнасяме, ще нахраним още няколко предприемачи.

Ердоган разясни в 10 точки научната стойност на пътуването  до Луната. Всяка една е по-ценна от другата. Вярно, през 2011 г. беше полетял местен самолет, но Луната е друго! Начело на причините да се ходи до Луната, Ердоган постави тази:

“Начинът да се установи справедливост на Земята е да присъстваш в небето!”

Дори само заради това, си заслужава да отидеш на Луната. След като намерим справедливостта на Луната, подай си ръката, Марс! Кой знае там какви неща ще намерим!

2053 - Марс... 2071 - Юпитер...

Колко ще ни отива!

Вярно, от този подход може да възникне и въпросът: „Няма ли справедливост на Земята?“, но тази интрига ще е дело на смутителите!

Друга от причините за отиването на Луната (Ердоган, б.р.) обясни така:

“Ще основем пристанище в Космоса!“.

И това е важно, колкото справедливостта. Защо?

Понеже на Земята не ни остана пристанище, та затова! Всички пристанища на страната ни, са продадени. Най-последното, Анталия, отиде в Катар.

Ето, затваряме този дефицит, основаваме пристанища в Космоса. Не е важно дали ще стане или не. Какво беше казал на 31 май 2018 г. зетят (Берат Албайрак, зет на Ердоган и бивш министър на финансите, б.р.): „Ако нашият президент каже: „Ще направя четири лентов път на Луната“, имаме избиратели, които ще повярват“.

Сега задминахме и четирилентовия път. Ще основем пристанище в Космоса, ще основем промишленост... Значи, хоризонтът на зетя е бил дотук.

Друга, също важна цел, е и подготовката на астронавт. Според нас, това ще е една от най-големите ползи от пътуването до Луната.

Когато цените нараснат в „астрономически“ мащаб, духът на народа се разваля. Опозицията се нагърбва с това. Сега астрономията ще хвърли на покрива чехъла на астрономичните цени.

Великолепно е и изпращането на граждани на Луната. Европа не приема без визи; през 2011 г. не се осъществи пропагандата „размахвайки ръце - в Европа!“, но, ето, сега: „размахвайки ръце – в Космоса!“.

Ердоган, който от влизането на Турция сред първите 10 най-силни страни на света, до влизането в ЕС, не може да осъществи нито една от целите си, сега се прицели в Луната. На някого, който няма хабер за реалностите, се казва: „Ти на Луната ли живееш?“ В този смисъл и Ердоган не може да се смята за чужденец на Луната..

Нямаме ядене...

Нямаме ваксини...

Имаме си Луна...

Ако се върнем на Земята...

Когато се полагат всякакви усилия да се постави под опека Босфорският университет, който са предпочели студентите, влезли сред първите хиляда на приемните изпити, и в този смисъл, където са събрани най-силните умове...

Когато продължава  надпреварата студентите да се обявяват за терористи...

Когато се унижават академиците, заради положението на съпругите им...

Когато се отваря дискусия, дали да се изпълняват или не решенията на Конституционния съд...

В една обстановка, когато и най-трудно излизащият на улицата социален слой, еснафът, казва: „ножът е опрял до кокала“.

Отиването на Луната му дойде добре...

Изпитваме безпокойство само от това, че „ще кацнем твърдо на Луната“, каза той!

Да не се раздрусаме излишно, викам аз!


 

АМЕРИКА ИЛИ ИЗРАЕЛ?

Е-поща Печат PDF

Кой ще започне Третата световна: АМЕРИКА ИЛИ ИЗРАЕЛ?

Ситуацията в Близкия изток става все по-гореща. Ето докъде може да се стигне, ако здравият разум напусне политиците и те не се споразумеят по човешки.

 

НЕ МОЖЕМ ДА ЖИВЕЕМ И ДА ПИШЕМ, КАКТО ВЧЕРА…

Е-поща Печат PDF

На Осми декември 1986 г. – празника на студентите, литературните творци от висшите учебни заведения в страната, се събраха на традиционната си творческа среща с ръководството на Съюза на българските писатели, на СУ „Климент Охридски“, с преподаватели от други висши учебни заведения, изтъкнати писатели, художествени ръководители на литературните клубове, представители на младежки издания....

Традиция е, освен голямото литературно четене на студентите пред ръководствата и поздравленията на университетските преподаватели към тях, и председателят на  Съюза на българските писатели Любомир Левчев да произнесе тържествено слово пред студентите-писатели.

През годините срещата винаги е била в ресторанта на Съюза на българските писатели на ул. „Ангел Кънчев“ 5.


Виолета СТАНИСЛАВОВА




ЛЮБОМИР ЛЕВЧЕВ:

Драги приятели,

нашите скъпи гости, които говореха преди мен имаха талант и ум да говорят кратко. Но времето е особено. Тази вечер има студентски бал в НДК, не искам да ви лишим от него, не че ви гоним, напротив, който желае може да остане колкото иска. Интересно, думата „бал“ откъде идва? Тя е санкритска дума, която значи сила, оттам е останало във всички езици – означава още вълнение, успех. Частичката „бал“ идва и от балгар, а оттам и България. „Бал“ значи и дом. България е дом на силата, сигурно духовната сила, а може и физическата, но откъде идва студентската дума за бал – не зная.

На едно място Монтен казва, че правилото да мълчиш е голяма привилегия. Във времето на Монтен, привилегия е значело нещо друго, не както сега. Привилегията да мълчиш, според Монтен, е първо – да мълчиш, за да чуеш нещо умно и второ – да мълчиш, за да не кажеш някоя глупост. Министър Илчо Димитров, който преди малко ви поздрави с празника, и когото бих нарекъл, ако ми позволите, стар мой приятел, защото го помня млад, все така хубав и строен, тогава беше редактор във в. „Народна младеж“. Беше ми поръчал да напиша един очерк за рубриката „Героично поколение“. Аз седнах и написах за един мой сродник, който се казва Стилиян Николов Пешев. И изкарах няколко лева от кръвта на този мой сродник, за да почерпя любимата си с един коняк.

Защо правим нашите срещи? Би било трудно да отговоря с някаква точна дифиниция. Осем години подред имах желание да ви видя съвършено реално. Във вашите лица виждам бъдещето. Всичко друго е нереално. Може да бъде гениално, глупаво или погрешно, но не почива на реалното. Виждам необикновено количество нови лица и това ме радва. За първи път, от толкова години, мнозинството са дебютанти в нашите срещи. И това не е случайно. Ето, гледам ви и си мисля – такова е времето, епохата. Ние изведнъж се срещаме с огромно количество нови действащи лица във всичко, в живота на човечеството.

Говорят за ново мислене, за революционно мислене. Ние имаме своя, наша, със собствени проблеми, перестройка. Как е в българската литература? В Съветския съюз литературата кипи и бушува. Вестниците и списанията се търсят и продават на черна борса. Излизат книга след книга – силни, интересни. Възкръсват Пастернак, Гумильов… А в нашата литература? Опитваме се да подражаваме. Оказа се, че в последните 30 години сме свършили някои неща, които ни пречат да бъдем гладиатори. Нямаме такива книги, които да хвърлим на арената. Неиздадени книги има и ще има в цял свят. Не можем да ги изстреляме като явления, като духа в бутилката. Това добре ли е или зле? Зле е. Защото ние трябва сега да ги напишем. Няма кой да ни свърши работата.

През 1956 година бях студент като вас. През зимните месеци тичах по тъмно към университета, купувах вестници, влизах в студентската аудитория и започвах да чета. Същото правеха и другите. Аудиториите бяха бели от вестници. И професорите ни завиждаха, че можехме да ги четем. Книгите, като всичко друго на този свят, се раждат, живеят и умират, дори и най-добрите потъват в Лета. Никога в историята не са умирали толкова много книги за толкова кратко време. Много писатели се отказваха някога от своите книги. Това беше и световна черта. В литературата се почувства вакуум от момента на отказа – докато се появят новите. Този вакуум всмука някои писатели.

Има ли сега вакуум? Няма. И в известен смисъл това не е във ваш плюс. През тези 30 години никой не се отказа от книгите си. Защото сега това, което става естествено, произтича от априлското поколение. Не можем да живеем и да пишем както вчера, но от книгите си не се отказваме. Вярно ли е Геронтиев?

БОРИСЛАВ ГЕРОНТИЕВ: Вярно е, засега поне е така.

ЛЮБОМИР ЛЕВЧЕВ: Ето, това е нещо, което е реалност днес.

Връщам се от път. Бях на едно заседание в Париж да обсъждаме създаването на нова дисциплина в света – специалността „глобални идеи“. Каква да бъде тя? Дали да бъде за студенти от първи курс или след дипломно образование? Дали да е национално или интернационално? Основният проблем, който разисквахме бе създаването на кадри притежаващи умението да мислят по новому. Това не е само наш проблем. Това е световен проблем. Това че пред нас остро стои той, значи че сме в авангарда на нашето съвремие. На вас ще ви предстои да превърнете новото мислене в художествено мислене. Проблемът е и морален. Може би ще създадат специалност в Сорбоната. И може би някой от вас ще отиде да учи там. Но какво ще научи повече? По-скоро ще стане дума за изчистване от излишни глупости, илюзии, от това, което знаем. Някои футуролози смятат, че през 90-те години трябва да въведете ново мислене в материалната сфера. Като притежавате нова ценностна система, вие ще преоценявате всичко. Горбачов каза, че новото мислене винаги се е пораждало от ваши научни открития, а не от литературата. Оттам идва абсолютно новото мислене. Пътят е дълъг. Но да стигнеш до новото мислене, колко кръв трябва да се пролее? В течение на вашата младост ще се промени животът до неузнаваемост. Не се знае как цивилизацията ще издържи този сблъсък. Но вие ще носите новите отговорности.

Съюзът на българските писатели е самоуправляващ се колектив и самоиздържащ се, още отдавна. През 1942 година, тогавашният председател на Съюза Стоян Чилингиров, един ден приема Георги Караславов в кабинета си, който му казва: „Трябва да спасите Младен Исаев от смъртната присъда“. Чилингиров се обажда на Богдан Филов, тогавашния министър на просветата, за да го помоли да го спаси. А той казал: „Ще те послушам, но да знаеш, че след няколко години, твоите младенчовци ще ни отрежат главите!“ Общо взето, това е съюзът. Съюзът на българските писатели преди 9-ти септември е имал привилегии. Една от тях, например, е членството в СБП да се зачита за диплома за висше образование. Това е било епохата на неграмотните писатели – Ботев, Славейков, Яворов. Сега те са къде-къде по-грамотни от нашите писатели, някои от които са с по две-три висши образования.

Веднъж се обадих на ректора да ходатайствам за един талантлив човек, който заслужаваше, но не можеше да издържи кандидат-студентските изпити. А ректорът ми отговори: „От тази година, вече няма привилегии за никой!“

Друга привилегия на членовете на Съюза на българските писатели е била тази, че те са могли да пътуват безплатно из Царство България. Но писателите имат привилегия да пътуват безплатно от смъртта към безсмъртието.

Ако искате да имате тази привилегия, заповядайте.

Наздраве!


 

НОВИ КНИГИ

Е-поща Печат PDF

Уважаеми читатели,

в този брой откриваме рубриката „Нови книги“. Нескромно е, но и двете заглавия, за които искаме да спечелим вашето просветено внимание, принадлежат на двама автори, които днес ни повече, ни по-малко, са аргументът и основанието за съществуването на вашия обичан вестник.

В трудните, мътни, ковидни времена на България и света обаче, за каква ли скромност въобще може да става дума, когато човек слага името си под текст, за който отговаря най-напред пред своята съвест!... Но това е чест и традиция в „Зора“.

Виолета Станиславова, отговорният редактор на вестника, е озаглавила книгата си „Врата за обратно пътуване“. Това е един неподражаем сборник, съхранил и възкресил живото слово на плеяда български писатели, говорили, може би, пред най-взискателната и безкомпромисна публика на България – младите писатели-студенти, събрани в Литературния кабинет „Димчо Дебелянов“. Удивителна е тази книга, съхранила духа на едно време, в което държавата на българите, продължаваше да бъде истинска „Държава на духа“, според незабравимото определение на академик Дмитрий Лихачов. В онази държава, която загубихме, нейните отговорности се разпростираха не само за хляба и осигуреното бъдеще на хората, но и за измеренията и израстването на таланта и творчеството на младите писатели. И ставаше така, че отговорността не само за думите, но и за отношението към Отечеството и света, съдържаха в себе си прекрасната визия на надеждата.

В този брой поместваме словото на големия поет Любомир Левчев, един свободен дух от несвършващата празнична каторга на поезията, чиито сложни параболи, понякога съумяваха да накарат дори непознаваемото да зазвучи като нещо близко и разбираемо.

Другата книга, за която обаче е трудно да намеря думи, се нарича „Молитва за България“, един своеобразен полиелей за измолване на Велика милост към Отечеството, от Него, Вседържителят, Който е Начало на всички Начала и, без Божествения Промисъл на Който, няма и не може да има Благодат.

В този смисъл са разбираеми моите затруднения. Нескромността на молителя се утежнява и от всеизвестния факт, че за него България никога не е била просто земя и небе над нея, нито пък само огнище и дом, род и традиция. И всичко това той си е позволил да бъде разпростряно на цели 450 страници, може би защото за много от текстовете той лично е получавал вашите поздравления. Неговото име е Минчо Минчев, ваш отколешен познат от страниците на вестниците „Зора“ и „Нова Зора“.

Уважаеми читатели ,

Съзнавам неудобството да пиша за собствената си книга в собствения си вестник. Вместо извинение бих добавил и уточнението, че тя съдържа и зарисовки към образите на някои от най-значимите български интелектуалци, журналисти и строители на онази България, която уви, недостроихме. Но това е друга тема, в значителна степен изяснена в самата книга.

И двете заглавия са на издателство „Мултипринт“. За ваше улеснение, редакцията разполага с малка част от тиража, ако все пак проявите някакъв читателски интерес към тях.

Цената на „Врата за обратно пътуване“ е 15.00 лева.

Цената на „Молитва за България“ – 20.00 лв.

За всички, които биха искали да се снабдят с някоя от посочените книги, ще прпипомним проверения от времето способ за това: пощенски запис с изписан точен адрес на получателя и телефон за обратна връзка, който да съдържа сумата, формирана от цената на книгата + 2,50 лв., за пощенски разноски. Записът да бъде на името на Минчо Мънчев Минчев, вестник „Нова Зора“, град София 1000, ул. „Пиротска“ № 3.


 

АПЕЛ

Е-поща Печат PDF

Убийците на Левски са известни.

Проклехме ги - те оживяха пак.

Укриха се зад лозунги и песни,

строиха се зад родният байряк.

Те сложиха служебни ръкавели

и маски със почтен държавен вид

и ни убиват днес, но не в разстрели,

а тихо и по начин делови.

Убиват ни със бедност и умора,

докарват ни до лудост, до инфаркт

и със сърцето честно на народа

хазартно те играят на билярд.

Със нас те нямат общо мило-драго

и тяхната патриотарска сган,

за свойто лично помиярско благо,

продава днес и родния Балкан.

Свободни уж - живеем в робство

под игото на български аги.

Със турското то няма нищо общо,

но точно като него ни тежи.

Тежи ни финикийската истерия,

тежи ни този незаслужен хал.

Боли ни, че търпимата мизерия

е днешният обществен идеал.

Българийо, къде са ти юнаците?

Един въпрос жесток над теб виси:

от турско те избавиха руснаците,

от българите кой ще те спаси?

Момчета, вярата крепи душата,

но розата се пази със бодил.

Спомнете си за чистата и свята

република на дякона Васил.

Пазете си омразата, момчета!

Да се сплетем като бодлива тел.

Поп Кръстьо е събрал голяма чета

и ни избива тихо, без разстрел.


 


Страница 467 от 509