Нова Зора

Кой ще започне Третата световна: АМЕРИКА ИЛИ ИЗРАЕЛ?

Ситуацията в Близкия изток става все по-гореща. Ето докъде може да се стигне, ако здравият разум напусне политиците и те не се споразумеят по човешки.

На Осми декември 1986 г. – празника на студентите, литературните творци от висшите учебни заведения в страната, се събраха на традиционната си творческа среща с ръководството на Съюза на българските писатели, на СУ „Климент Охридски“, с преподаватели от други висши учебни заведения, изтъкнати писатели, художествени ръководители на литературните клубове, представители на младежки издания....

Традиция е, освен голямото литературно четене на студентите пред ръководствата и поздравленията на университетските преподаватели към тях, и председателят на  Съюза на българските писатели Любомир Левчев да произнесе тържествено слово пред студентите-писатели.

През годините срещата винаги е била в ресторанта на Съюза на българските писатели на ул. „Ангел Кънчев“ 5.

Виолета СТАНИСЛАВОВА

ЛЮБОМИР ЛЕВЧЕВ:

Драги приятели,

нашите скъпи гости, които говореха преди мен имаха талант и ум да говорят кратко. Но времето е особено. Тази вечер има студентски бал в НДК, не искам да ви лишим от него, не че ви гоним, напротив, който желае може да остане колкото иска. Интересно, думата „бал“ откъде идва? Тя е санкритска дума, която значи сила, оттам е останало във всички езици – означава още вълнение, успех. Частичката „бал“ идва и от балгар, а оттам и България. „Бал“ значи и дом. България е дом на силата, сигурно духовната сила, а може и физическата, но откъде идва студентската дума за бал – не зная.

На едно място Монтен казва, че правилото да мълчиш е голяма привилегия. Във времето на Монтен, привилегия е значело нещо друго, не както сега. Привилегията да мълчиш, според Монтен, е първо – да мълчиш, за да чуеш нещо умно и второ – да мълчиш, за да не кажеш някоя глупост. Министър Илчо Димитров, който преди малко ви поздрави с празника, и когото бих нарекъл, ако ми позволите, стар мой приятел, защото го помня млад, все така хубав и строен, тогава беше редактор във в. „Народна младеж“. Беше ми поръчал да напиша един очерк за рубриката „Героично поколение“. Аз седнах и написах за един мой сродник, който се казва Стилиян Николов Пешев. И изкарах няколко лева от кръвта на този мой сродник, за да почерпя любимата си с един коняк.

Защо правим нашите срещи? Би било трудно да отговоря с някаква точна дифиниция. Осем години подред имах желание да ви видя съвършено реално. Във вашите лица виждам бъдещето. Всичко друго е нереално. Може да бъде гениално, глупаво или погрешно, но не почива на реалното. Виждам необикновено количество нови лица и това ме радва. За първи път, от толкова години, мнозинството са дебютанти в нашите срещи. И това не е случайно. Ето, гледам ви и си мисля – такова е времето, епохата. Ние изведнъж се срещаме с огромно количество нови действащи лица във всичко, в живота на човечеството.

Говорят за ново мислене, за революционно мислене. Ние имаме своя, наша, със собствени проблеми, перестройка. Как е в българската литература? В Съветския съюз литературата кипи и бушува. Вестниците и списанията се търсят и продават на черна борса. Излизат книга след книга – силни, интересни. Възкръсват Пастернак, Гумильов… А в нашата литература? Опитваме се да подражаваме. Оказа се, че в последните 30 години сме свършили някои неща, които ни пречат да бъдем гладиатори. Нямаме такива книги, които да хвърлим на арената. Неиздадени книги има и ще има в цял свят. Не можем да ги изстреляме като явления, като духа в бутилката. Това добре ли е или зле? Зле е. Защото ние трябва сега да ги напишем. Няма кой да ни свърши работата.

През 1956 година бях студент като вас. През зимните месеци тичах по тъмно към университета, купувах вестници, влизах в студентската аудитория и започвах да чета. Същото правеха и другите. Аудиториите бяха бели от вестници. И професорите ни завиждаха, че можехме да ги четем. Книгите, като всичко друго на този свят, се раждат, живеят и умират, дори и най-добрите потъват в Лета. Никога в историята не са умирали толкова много книги за толкова кратко време. Много писатели се отказваха някога от своите книги. Това беше и световна черта. В литературата се почувства вакуум от момента на отказа – докато се появят новите. Този вакуум всмука някои писатели.

Има ли сега вакуум? Няма. И в известен смисъл това не е във ваш плюс. През тези 30 години никой не се отказа от книгите си. Защото сега това, което става естествено, произтича от априлското поколение. Не можем да живеем и да пишем както вчера, но от книгите си не се отказваме. Вярно ли е Геронтиев?

БОРИСЛАВ ГЕРОНТИЕВ: Вярно е, засега поне е така.

ЛЮБОМИР ЛЕВЧЕВ: Ето, това е нещо, което е реалност днес.

Връщам се от път. Бях на едно заседание в Париж да обсъждаме създаването на нова дисциплина в света – специалността „глобални идеи“. Каква да бъде тя? Дали да бъде за студенти от първи курс или след дипломно образование? Дали да е национално или интернационално? Основният проблем, който разисквахме бе създаването на кадри притежаващи умението да мислят по новому. Това не е само наш проблем. Това е световен проблем. Това че пред нас остро стои той, значи че сме в авангарда на нашето съвремие. На вас ще ви предстои да превърнете новото мислене в художествено мислене. Проблемът е и морален. Може би ще създадат специалност в Сорбоната. И може би някой от вас ще отиде да учи там. Но какво ще научи повече? По-скоро ще стане дума за изчистване от излишни глупости, илюзии, от това, което знаем. Някои футуролози смятат, че през 90-те години трябва да въведете ново мислене в материалната сфера. Като притежавате нова ценностна система, вие ще преоценявате всичко. Горбачов каза, че новото мислене винаги се е пораждало от ваши научни открития, а не от литературата. Оттам идва абсолютно новото мислене. Пътят е дълъг. Но да стигнеш до новото мислене, колко кръв трябва да се пролее? В течение на вашата младост ще се промени животът до неузнаваемост. Не се знае как цивилизацията ще издържи този сблъсък. Но вие ще носите новите отговорности.

Съюзът на българските писатели е самоуправляващ се колектив и самоиздържащ се, още отдавна. През 1942 година, тогавашният председател на Съюза Стоян Чилингиров, един ден приема Георги Караславов в кабинета си, който му казва: „Трябва да спасите Младен Исаев от смъртната присъда“. Чилингиров се обажда на Богдан Филов, тогавашния министър на просветата, за да го помоли да го спаси. А той казал: „Ще те послушам, но да знаеш, че след няколко години, твоите младенчовци ще ни отрежат главите!“ Общо взето, това е съюзът. Съюзът на българските писатели преди 9-ти септември е имал привилегии. Една от тях, например, е членството в СБП да се зачита за диплома за висше образование. Това е било епохата на неграмотните писатели – Ботев, Славейков, Яворов. Сега те са къде-къде по-грамотни от нашите писатели, някои от които са с по две-три висши образования.

Веднъж се обадих на ректора да ходатайствам за един талантлив човек, който заслужаваше, но не можеше да издържи кандидат-студентските изпити. А ректорът ми отговори: „От тази година, вече няма привилегии за никой!“

Друга привилегия на членовете на Съюза на българските писатели е била тази, че те са могли да пътуват безплатно из Царство България. Но писателите имат привилегия да пътуват безплатно от смъртта към безсмъртието.

Ако искате да имате тази привилегия, заповядайте.

Наздраве!