Европа е една голяма лъжа.
Всяка лъжа е безнравствена и е грях, защото подвежда и съблазнява нуждаещия се, ощетения, безпомощния и чистосърдечния, като го кара да върши неща, които иначе не би си позволил. Този, който лъже, върши грях, но и този, който доверчиво приема лъжата, без да мисли и преценява и не й се съпротивлява, едва ли заслужава похвали и награда. Защото става част от нея и може да подведе други като него.
Европа – това е неолибералното изкушение, което не само примамва с блясъка на външния си вид и с богатствата, които си присвоява, но е и агресивният съблазнител на нуждаещите се от закрила, утеха и помощ бедни и слаби народи. Може би не народите, а техните водачи и управници, готови на всякакво съучастие с изкусителя, за да получат от него като награда трохите от богатата му трапеза. Стига, разбира се, да поведат след себе си жадните и гладните.
През цялата втора половина на миналия век Европа не се умори да поучава и убеждава народите от Източна Европа, а заедно с тях и нас, българите, че живеят в лъжа и затова са бедни, изолирани, лишени от свободата, която при нея безмерна; че ги очаква, за да излее върху тях рога на изобилието.
Откажете се от вашия свят, пееха нейните сладкогласни сирени, защото е беден и ви потиска, лишава ви от плодовете на цивилизацията, ограничава личния ви избор, мачка ви в центрофугата на идеологията, замъглява съзнанието ви и ви обрича да нямате бъдеще. На вас не ви дават да пътувате, да се срещате с хора от света, а ние го кръстосваме от единия до другия край и никой не ни спира. При нас е щастието, радостите, вдъхновението, справедливостта. Ако се откажете от себе си, ние ще ви помагаме, ще развием икономиките ви, ще ви даваме пари, за да живеете като нас. Ето ви бананите, луксозните коли, пълните магазини. Откажете се и елате...
Народите от Източна Европа, понеже бяха с отворени очи и не запушваха ушите си, за да не слушат изкусителните сирени, повярваха на думите, защото наистина техният свят “не им даваше свобода и богатство”, и се отказаха от идеологията, илюзиите, ограниченията му. Отказаха се от себе си, от историята и традициите си и дори си внушиха, че правят нов цивилизационен избор, за да влязат в „общия дом” и да заживеят от тук насетне и завинаги с всички други заедно и свободно. За да бъде тяхно изливащото се от рога на изобилието.
Да се откажеш от себе си, изглеждаше лесно и безобидно, щом даром ще получиш всичко, което мечтаеш, и ще се сдобиеш със свободата да пътуваш и вършиш, каквото пожелаеш. Но всъщност значеше, колкото и да не бе за вярване, и колкото идеолозите и пропагандистите да го обличаха в примамливи и красиви думи, че се задължаваш да затвориш заводите и фабриките, да изхвърлиш на улицата като безработни стотици хиляди хора, да опустошиш земята и се откажеш да произвеждаш, а само да внасяш; да разбиеш образованието и културата, защото не били „европейски”; да превърнеш здравето в стока и да лишиш от грижи и лекарства болните и страдащите; да изхвърлиш от живота пенсионерите и бедните.
И още: да вържеш ръцете на органите на сигурността и правото, да разоръжиш и ликвидираш армията, да се откажеш от отечеството и рода си; от морала и националното съзнание, от езика и вярата.
И когато народите направиха всичко това, та дори и повече, им рекоха в очите: оправяйте се сами. Не ви искаме, защото не умеете да работите, прекалено сте обременени с миналото, постоянно мърморите, недоволствате, хленчите и ни пречите да вървим напред.
САЩ винаги са представлявали опасност за международното право и са подкопавали устоите на неговите институции. Когато САЩ и Великобритания нападнаха през 2003 г. Ирак без разрешението на Съвета за сигурност и дори против волята на някои страни-членки на Съвета, многобройни експерти-юристи твърдяха, че тази война е незаконна. Войната не само постави началото на криза, която отне милиони човешки животи, но и нанесе съкрушителен удар върху международното право.
Тенденцията на обезсмисляне на международното право продължава и досега. Един пример на ужасяващо нарушение на това право са убийствата с дронове от страна на САЩ – сред тях е и убийството на иранския генерал Сюлеймани докато пътува на дипломатическа мисия - и срещу тях не се вижда да има ефектевно средство. Великобритания също извършва убийства с дронове. В тази страна неоконсервативни политици като Блеър, Мей и Джонсън, ясно показват, че не дават и пет пари за международното право, което доведе до спад на международното влияние на тази държава. Испания е сред страните, които игнорират международното право. Тя отхвърли решението на Съда на Европейския съюз, че каталунецът Жункерас се ползва с имунитет и трябва да бъде освободен, за да заеме мястото си на депутат в Европейския парламент. Позицията на Испания е силен удар върху престижа на Съда на Европейския съюз, а жестоките и насилствени мерки спрямо Каталуния са най-голямото предизвикателство за „западните ценности“.
Създаденият през 2002 г. Международен наказателен съд се оказа голямо разочарование и в много отношения символизира провала на международното право. Това че този съд не обвини САЩ и Великобритания за незаконната война против Ирак от 2003 г., определи насоката на неговата дейност от самото му създаване. Воденето на агресивна война е военно престъпление както постановява Нюрнбергският трибунал. Съдиите от Международния наказателен съд страхливо се отказаха от разследване на американските престъпления в Афганистан и израелските престъпления в Газа. Поразително е и това, че никой не реагира когато израелският министър-председател Нетаняху заплаши със санкции персонала на Съда ако продължат разследването. Съществува мнение, че Международният наказателен съд е само оръдие на неоконсервативната политика и това мнение изглежда все по-основателно.
Самата Организация на обединените нации, предназначена да бъде крепител на международното право, губи авторитет. Тя е просто игнорирана при съществяването от Саудитска Арабия с подкрепата на САЩ, на хуманитарната катастрофа в Йемен. Като отказа на иранския външен министър виза, за да участва в среща на Съвета за сигурност по повод убийството на ген. Сюлеймани, САЩ нанесоха удар върху самото предназначение на ООН. Ако ООН е заложник на Вашингтон, то тогава каква полза от организацията? Не е ли време тя да се изнесе от САЩ и да се премести някъде другаде, например в Южна Африка? Такива изгледи засега няма.
Структурата на международното право става все по-нестабилна. В резултат от това светът се превръща в много по-опасно място за живеене.
(Craig Murrey:The Troubling Decline of International Law, Duran, January 26, 2020- със съкращения)
Превод: Бистра Стайкова
|
Американският културимпериализъм си поставя две основни цели – икономическа и политическа: да завладее пазарите със своите „културни“ стоки и да установи господството си по пътя на формиране на общественото съзнание. Експортът на развлечения е сред най-важните източници на натрупване на капитал и световна печалба. Именно този износ набутва в ъгъла традиционния вид експорт. В политическата сфера културимпериализмът има ключова роля в посока на откъсване на народа от неговите културни корени и традициите на солидарност. Замества ги с потребностите, изработени от медиите, които се променят с всяка следваща рекламна кампания. Политическият резултат е отчуждаване от хората на традиционните класови и обществени връзки, атомизация и отделяне един от друг. Културимпериализмът изтиква отпред разпада на работническата класа: поощрява хората с постоянна работа да се разграничат от временно заетите, а те на свой ред – от безработните, които пък се делят на групи вътре в „неформалната икономика“. Културимпериализмът насърчава работниците да се смятат за част от йерархията, подчертават се дребните разлики в начина на живот, расата и пола с онези, които са по-долу, а не истински ужасното неравенство, отделящи ги от другите – тези, които са на върха.
Основната цел на културимпериализма
е политическата и икономическа експлоатация на младежите. Имперските развлечения и рекламата се прицелват в младите хора, които са най-чувствителни за въздействието на комерсиалната пропаганда. Нейното послание е просто и откровено: „съвременността“ се определя и свързва най-вече с потребяването на американски информационни стоки. Младежта представлява огромен пазар за американския културен експорт и лесно се поддава на консумативно-индивидуалистичната пропаганда. Медиите манипулират юношеското бунтарство. Те си присвояват езика на левите и прехвърлят недоволството в руслото на потребителските глезотии. Културимпериализмът се насочва към младежта не само по комерсиални, но и по политически причини – за да парира политическата заплаха. Защото личното бунтарство лесно и опасно прераства в политически бунт срещу икономическите и културните форми на контрол. В последното десетилетие прогресивните движения се сблъскаха с един парадокс. В едно и също време огромното мнозинство от населението на третия свят страда от катастрофално влошаване на живота, от нарастваща социална и личностна застрашеност, от упадъка на образованието и здравеопазването (в същото време обаче богатото малцинство процъфтява както никога досега), а в отговор възникват единични бунтове, постоянни, но чисто туземни действия или масови, но краткотрайни протести. Накратко, очевидна е пропастта между растящото неравенство и социално-икономическите условия, от една страна, и безсилието на революционния и радикален субективен отговор. Назряващите „обективни условия" в третия свят не бяха съпроводени от ръст на субективните сили, които да изменят държавата или обществото. Явно е, че няма „автоматична“ връзка между социално-икономическия упадък и социално-политическите промени. Критичното свързващо звено, което преобразува обективните условия в съзнателна политическа активност, е културната интервенция (в по-широк план тя включва идеологията, съзнанието, обществените действия). Може да звучи парадоксално, но имперските политици сякаш добре разбират важността на културното измерение за политическата практика, и дори много по-добре, отколкото противниците им.
Културно господство и световна експлоатация
Империализмът не би могъл да бъде разбран просто като икономическо-военна система за контрол и експлоатация. Културното господство е същностна част от всяка система на световна експлоатация. Що се отнася до третия свят, културимпериализмът може да се определи като систематично проникване и господство в културния живот на масите от страна на западната управляваща класа. Целта е пренареждане на ценностите, поведението, организацията и индивидуалността на поробвания народ. И то така, че да съответстват на интересите на имперските класи. Културимпериализмът се проявява както в „традиционна", така и в осъвременена форма. В миналото главната роля за внедряването на принципите на подчинение и преданост – в името на бога или на краля - играеше църквата, образованието и властта. Днес тези „традиционни“ методи на културимпериализма също са актуални, но на преден план все повече излизат нови методи за имперско господство, рожба на съвременните институции.
Днес първа цигулка свирят медиите, рекламата, светските развлечения и интелектуалците.
Днес Холивуд, Си Ен Ен и Дисниленд са по-влиятелни от Ватикана, Библията или публичните брътвежи на политиканите. Културната инвазия е тясно свързана с политико-военното господство и икономическата експлоатация. Въоръжените интервенции на САЩ – в подкрепа на правителствата на масови убийци в Латинска Америка, с цел защита на икономическите интереси, са съпроводени от мощна културна инвазия. САЩ финансират евангелисткото нашествие в индианските поселища, защото така се внушава покорност у местните жители. За питомните интелектуалци се организират добре платени международни конференции за обсъждане на „демокрацията и пазарното стопанство“. Телевизионни предавания сеят илюзии за някакъв „друг свят" и така се отвлича вниманието от актуалната действителност. Културната, инвазия е продължение на антипартизанската война с невъоръжени средства.
Новите черти на културния колониализъм
Съвременният културен колониализъм се различава от предишните методи по следното: 1. Той е насочен преди всичко към масите, а не толкова към убеждаване на елитите. 2. Медиите, особено телевизията, нахлуват в дома и действат „отвътре" и „отдолу", както и „отгоре". 3. Съвременният културен колониализъм е със световен обхват и равномерен по въздействие. Целите, интересите и символите на имперската власт му служат като универсална основа и за прикритие. 4. Медиите като оръдия на културния империализъм днес са „частни" само формално, всъщност липсата на официална връзка с държавата предоставя юридическо прикритие за частните медии, които пропагандират имперската държава като „новост"или „развлечение". 5. В съвременния империализъм политическите интереси се налагат чрез неимперски сюжети. Новостите се концентрират върху биографиите на рейнджърите и наемниците от селата в Централна Америка (очевидно става дума за „контрасите" и тем подобни персонажи, бел. прев.) и усмихващи се американски негри от работнически семейства, воюващи в Персийския залив. 6. Нараства разривът между обещанията и резултатите. Капитализмът безконтролно процъфтява и се увеличават нищетата и насилието. Поради това в медиите все повече се свива възможността да се излагат и други гледни точки. Тоталният културен контрол върви ръка за ръка с пълното разделение между жестокостта на реалния капитализъм и илюзорните постулати на свободния пазар. 7. Съвременният културен колониализъм се старае да разруши националните чувства или да ги лиши от реално социоисторическо съдържание, целта е да не се допуска озвучаване на отношението на масите. Съвременният културен колониализъм пропагандира подчиняването на чужда символика като някакъв „съвременен“ култ, за да се подкопае солидарността на обществото. В името на „индивидуалността“ биват нападани обществените връзки, личността се преформатира съгласно новата мода, внушавана от медиите. Така докато имперските армии унищожават гражданското общество, докато банките грабят икономиката, имперските медии снабдяват хората с „нова самоличност“, която позволява да се неглижира реалността. Културимпериализмът представя съсипващи карикатури на революционните си противници, изобразява ги като демони в човешка обвивка.
И в същото време поощрява колективната загуба на памет за колосалните мащаби на насилието на прозападните държави. Западните медии никога не напомнят на зрителите си за жертвите – 100 000 индианци в Гватемала; 75 000 работници в Салвадор; 50 000 души в Никарагуа – изтребени от антикомунистическите проамерикански правителства. Медиите прикриват катастрофалните последици от въвеждането на пазарното стопанство в страните от Източна Европа и бившия СССР, което доведе до нищета милиони хора.
Медиите: пропаганда и натрупване на капитал
Медиите са сред основните източници на богатството и властта на американския капитал, чиито пипала обхващат целия свят. Нараства процентът на богатите американци, които трупат пари на тяхна основа. Измежду 400-те най-богати американци числото на медиамагнатите нараства от 9,5 % през 1982 г. до 18 % през 1989 г. Културният капитализъм измества промишленото производство като източник на богатство и влияние в САЩ. Медиите се превърнаха в неотделима компонента на американската система за световен политически и социален контрол наравно с източниците на свръхбогатство. Експлоатацията нараства, увеличават се неравенството и бедността в третия свят, и същевременно контролираните от Запада медии превръщат критично настроената публика в пасивно стадо. Западните суперзвезди и масовите развлечения са много важен механизъм за предотвратяване на възможностите за политическо недоволство. По времето на Рейгън медиите станаха особено важни за манипулацията. На първи план излязоха политически реакционни майстори на развлеченията и това явление се разпространи по Латинска Америка и Азия. Съществува пряка връзка между нарастващия брой телевизори в Латинска Америка, понижаването нивото на доходите и затихването на борбата на масите. За периода 1980-1990 г. в Латинска Америка броят на телевизорите на глава от населението нараства до 40 %, докато реалният среден доход спада с 40 %, а бандата неолиберали спечелиха изборите, защото предизборната им кампания твърде много зависеше от тв-кадрите. Днешните задачи на съвременния културен капитализъм се определят от широкото настъпление на медиите в живота на бедняците, увеличаващите се инвестиции и печалби на американските корпорации, налагането на културната ширпотреба и подгряване със зрелища. Така масовият зрител, низшите слоеве получават възможност за илюзорно консумиране на приключения „в кутийка". Американските медии отчуждават народите на третия свят в двойнствен смисъл. Те създават илюзията за „международни" и „междукласови" отношения. Посредством тв-образи се установява фалшива близост и въображаеми връзки между преуспяващите образи-герои и обедняващите зрители от бариосите (крайните квартали). Подобни отношения дават възможност за пропаганда на личното решаване на частни проблеми. Посланието е повече от ясно. Жертвите сами са си виновни за нищетата, а успехът зависи само от личните усилия. Най-мощните спътникови тв-канали, американските и европейските филиали на медиите в Латинска Америка, избягват каквато и да било критика на политикоикономическите корени и последици от новия културимпериализъм. Така милионите обеднели латиноамериканци са временно приобщени и едновременно лишени от здрав разум. Империализмът и езиковата политика на културимпериализма създадоха двойнствена стратегия за противостоене на левите и за установяване на господство. От една страна, те се опитват да разрушат политическия език на левите, от друга – стремят се да направят масите нечувствителни към престъпленията на Запада. През 80-те години на 20 век западните медии систематично си присвояваха основните леви идеи, изпразваха ги от съдържание и ги напълваха с ново, удобно за тях и реакционно. Медиите например описваха политиците, които се бяха заели да възстановяват капитализма и способстваха за неравенството, като „реформатори" или „революционери". В същото време техните опоненти бяха назовавани „консерватори".
Културимпериализмът опитваше да посее
идеологическа неразбория,
като преобръщаше наопаки политическия език
Много прогресивно ориентирани хора загубиха здравия разум. В резултат те по-лесно се поддадоха на аргументите на имперските идеолози, че „дясно" и „ляво” са лишени от смисъл, че разликата между тези, понятия е изчезнала, че няма вече идеология. Културимпериалистите се надяваха да подкопаят политическото влияние и политическите действия на антиимпериалистическите движения, като изкривиха езика на лявото и съдържанието на понятията дясно и ляво. Втората стратегия на културимпериализма бе да лиши публиката от чувствителност, да се представят за приемливи и като нещо обичайно масовите убийства, извършвани от страна на западните държави. Бомбардировките над Ирак изглеждаха като компютърна игра. Престъпленията срещу човечеството се банализираха, а публиката трябваше да бъде отучена от традиционната представа, че човешкото страдание е недопустимо. Медиите обръщат особено внимание на новата военна техника, прославят властта и войните, демонстриращи високите технологии на Запада. Днешният културимпериализъм включва „новости", сред които оръжие за масово поразяване, надарено с човешки качества, и в същото време жертвите от третия свят изглеждат като едни безлични „ терористи-нападатели". Изкривяването на политическия език подкрепя манипулацията на културата в световен мащаб. В Източна Европа спекуланти и мафиоти ограбиха земите, предприятията и различно имущество, но ги наричат „реформатори". Контрабандистите могат да се срещнат и под името „изобретателни предприемачи". На Запад пък управляващите имат неограничени права да наемат и да уволняват, а засилването на зависимостта и неувереността на работниците се нарича „гъвкавост на работната сила". В третия свят държавното имущество се разпродава на огромните транснационални корпорации и този акт се поднася на масите като „разрушаване на монопола". „Преобразуване"? Та това е връщането към условията на капитализма от 19 век когато работниците нямаха никакви социални блага. „Преструктуриране" означава връщането към производството на суровини или пренасочване на средствата от производството към спекулата. „Отмяна на регулацията" означава, че държавата на всеобщото благоденствие предава сферата на икономическото регулиране в ръцете на международните управители на банки. „Структурно съответствие" в Латинска Америка например, всъщност означава предаването на по-голямата част от ресурсите на инвеститорите и понижаване на работната заплата. Предложенията на левите (политически реформи, аграрна реформа, структурни промени) поначало бяха насочени към преразпределение на доходите. Западният елит си присвои тези принципи и ги превърна в символ на новата концентрация на богатството, печалбата и властта в свои ръце. Естествено, всички тези частни културни организации на империализма разпространяват и пропагандират всичко, но по Оруеловски изкривено. Съвременният културимпериализъм подкопа езика на освобождението и просто го превърна в символ на реакцията.
Следва продължение
Последната книга на социолога проф. Дж. Петрас се нарича “Империята в година 2005”. Проф. Петрас има големи заслуги и в качеството си на съветник на безработните и лишените от земя в Бразилия и Аржентина, често пише в съавторство с Хенри Велтмайер.
На 15 март т.г. в Гербовата зала на „Дондуков“ 2, държавният глава на Република България Румен Радев, в тържествена обстановка, връчи високото отличие „Почетен знак на президента“ на проф. Евгения Захариева Малеева (Жени Захариева), пианистката с огромна европейска и световна известност и слава, представлявала България навред по света, събирала възхищението и възторжените аплаузи на най-изисканата публика, в най-престижните зали на световни градове, столици и държави.
Това дълго изречение, с много изреждания и запетаи, поне отчасти наврярно би покрило чисто информационната страна на вълнуващото събитие, което се състоя в 11 часа на понеделника от миналата седмица. Като се прибавят към него и топлите думи на президента Радев, от неговото удивляващо успешно импровизирано слово при награждаването, характерно впрочем за всяка негова официална изява, както и развълнуваните благодарствени думи на отличената с почетния знак проф. Жени Захариева, ще остане картината на това отрадно събитие да бъде нагледно допълнена, може би само с един или два фотоса. Останалото, както се казва, е въпрос на читателско въображение.
Важна подробност е, може би, че пишещият тези редове, бе личен гост на проф. Жени Захариева и присъства в Гербовата зала по време на награждаването по случай на 60-годишнината от нейната артистична, преподавателска и обществена дейност. И той е свидетел как мило и вълнуващо, как строго и тържествено бе всичко, в онзи миг, под строгия поглед на Цар Симеон Велики, на Отца Паисий, на Левски и Ботев, чиито портрети, като несменяем страж на българския гений и дух, също участваха в тържеството.
Както почти всичко в живота и в изкуството, освен талант и труд, се намесват скъперничеството или щедростта на съдбата. Родена в семейството на железния строител на българската военновъздушна авиация, прославеният летец генерал Захари Захариев, Жени Захариева завършва Московската консерватория „П. И. Чайковски“, където за нейния талант над „черното пиано с белите клавиши“ ще бди през годините с нежност, разбиране и строгост не някой друг, а самата Вера Горностаева, ученичката на знаменития Хенрих Нейгауз. После ще специализира в Париж при проф. Пиер Санкан, прочут педагог, артист и изпълнител.
Но движение напред и нагоре има само тогава, когато ученикът, за радост на учителя, открива своя собствен път. Жени Захариева, овладяла магическата емоционалност на славянския лад при Горностаева, чисто творчески осмисля и тайните кодове на френската клавирна чувственост. Именно с откритите от нея пропорции в емоцията, точността и свободата, тя създава вълшебното сечение и неповторимата самоличност на своето изкуство. Нищо обаче не би било трайно и дълбоко в него, ако нямаше за основа чисто българския заряд и фундамент, вграден и с вещина, строгост и обаяние от преподавателите в Музикалното училище „Любомир Пипков“, проф. Жени Ковачева и Лидия Кунева.
Като отминаваме годините на много труд, на вълнение или на съмнение, ще излезем на световния друм на славата. Нататък са богата концертна дейност на три континента с рецитали, с камерни формирования и със симфонични оркестри, в които Жени Захариева е солист на най-прославените, на най-значимите от тях в музикалния свят! Те са дирижирани от такива знаменитости като Томас Зандерлинг, Кристиан Бадеа, Лев Маркиз, Шарл Де Волф, Лало Шафрин, Александър Мират и много др. В препълнените концертни зали като „Гаво“, „Корто“, „Равел“, парижката „Форе“, „Рахманинов“, в Москва, „Стейнуей“, в Ню Йорк, „Бьозендорфер“, във Виена, Жени Захариева изнася неподражаеми в своята виртуозност концерти на класици като Брамс, Моцарт, Шопен и Шуман. Специално внимание заслужават афишите с обявленията за нейното участие, отзивите в пресата, интересът на телевизии, специални рубрики и предавания. Така в своя път тя достига и до наградите, и отличията, какъвто бе и радостният повод с награждаването й с „Почетен знак на президента“ на Република България.
При връчването на тази висока и достойна награда не бих желал да скрия, че ме споходиха и твърде невесели мисли. Но „Зора“ едва ли би била „Зора“, ако през годините не отстоявахме правото да заявяваме открито и ясно своето мнение и така да се вглеждаме във фактите и събитията, че да осмислим посланията, които те изпращат към българската общественост.
Разбира се, че в случая приветствам решението на президента Румен Радев да удостои с почетния си знак проф. Жени Захариева. Нещо повече, радвам се на това решение и приветствам хората от институцията „Президент на Република България“, които са съдействали то да бъде осъществено. Но си мисля и не мога да го премълча, дали все пак този щедър жест на президента не е опит да бъде избегнат конфуза сътворен от други държавни мъже, от хора, от които е зависима и контролирана Наградната система на Република България. Защото след толкова слава за Родината със сигурност проф. Жени Захариева заслужава и най-високата, особено пък като се знае, че в тази зала с орден „Стара Планина“ са били декорирани и хора като Джордж Сорос и Ото Кронщейнер, който ни препоръча да се откажем от кирилицата си и да започнем да пишем на латиница!...
Направих си труда да прегледам отличията на проф. Жени Захариева. Сред многото награди на концерти, фестивали и пр., блестят и наградите на правителството на Франция “Officier des Arts et des Lettres“ от 2007 г.; Ордена на Германската федерална република, „Ордена на Изгряващото слънце – „Златни лъчи“ на правителството на императорска Япония!... Български орден не видях да има, ако не се смята отличието, което се присъжда от Министерството на културата – „Златен век“. Това още повече подчертава значението на инициативата на президента Радев да награди проф. Жени Захариева с почетен знак, защото той е отличие не само за наградения, но е и атестат за този, който взема решението, определящо е неговото отношение към културата и най-изявените нейни първенци. Другите, както снизходително бихме казали, блестят със своето отсъствие, но и със неспособността си да осмислят високото достояние, каквито са в случая артистичната и обществената дейност на проф. Жени Захариева.
Дълго се колебах дали да напиша това. Не за друго, а защото то неминуемо ще остави и петънце тъга в празника на човек с такава изострена чувствителност каквато е на пианистката със световна слава и известност Жени Захариева. В една знаменита своя песен - „Моцарт на старенькой скрипке играет“, Булат Окуджава някога изпя:
„Ах, ничего, что всегда,
как известно,
наша судьба —
то гульба, то пальба…
Не оставляйте стараний,
маэстро,
не убирайте ладони со лба.“
По-нататък в песничката се пее, че от греховете на нашата вечна Родина ние няма да сътворяваме кумири. Може би защото те никога не са липсвали по нашите ширини. Но пък и никога техните носители не са съумявали просто да уязвят таланта и са отивали към много по-крайни решения. Но вие свирете и не спирайте, професор Захариева! - както Моцарт! - „всю жизнь напролет“.
Което значи без отдих и безспир. За радост на всички, които обичат красотата.
Приветствие на президента Румен Радев
Уважаема проф. Захариева,
Уважаеми секретари и съветници,
Уважаеми проф. Димитров, ректор на Националната музикална академия,
Уважаеми ръководители и представители на авторитетни творчески съюзи, Ваши превъзходителства,
Уважаеми представители на медиите, дами и господа,
За мен е особена чест и удоволствие да връча заслужено отличие на виден български творец и общественик. Постиженията на проф. Жени Захариева са ценен принос към развитието и авторитета на националната ни култура. Решението за удостояване с Почетния знак е в унисон с високата обществена оценка и международно признание за значимото и ярко присъствие на проф. Захариева в съвременното музикално изкуство.
Безспорният й талант е неизменно аплодиран от многобройна публика на пет континента. Имах шанса лично да изживея емоцията и да изпитам национална гордост по време на нейния вълнуващ концерт през 2019 г. в далечна и приятелска Япония.
Музикалните критици единодушно застават зад тази висока оценка на публиката. Заедно със своите значими успехи като изпълнител, който владее най-големите сцени, проф. Захариева се отличава и като уважаван преподавател и общественик с позиция. Тя е пример за личност, творец и интелектуалец с модерна и работеща визия за културно сътрудничество и духовен прогрес.
В лицето на присъстващите тук гости, представители на водещи творчески съюзи и дипломати, е видим успехът на проф. Захариева като обединяваща фигура, като стожер и пример за голямо наднационално културно пространство. В нейно лице младите изпълнители имат всеотдаен учител, с когото заедно градят своите успехи. Изявените творци имат партньор, с когото заедно чертаят устойчиви културни маршрути за сближаването на цели общности и народи.
Уважаема проф. Захариева, днешната церемония е израз на дълбокото уважение и признателност на цялото ни общество за Вашия талант и всеотдайност.
Като Ви поздравявам още веднъж със заслуженото отличие, Ви пожелавам много здраве, енергия, нови творчески успехи и последователи.
На добър час!
15 март 2021 г., Гербова зала
|
