Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

ВСУЕ, НАПРАЗНО СЕ МОРИТЕ!

Е-поща Печат PDF

Недалновидни са напаните творчеството на писателя Георги Марков да бъде изучавано в училище, защото ще се постигне обратният на желания от антикомунистическата пропаганда ефект.

 

В края на 2018 г., по вестници, радиа и телевизии гръмна новината, че в Министерството на образованието и науката е взето решение от 2019 г. творчеството на българския писател Георги Марков да се изучава в средните училищата.

 

Да припомня, че Георги Марков /1929 -1978/ е популярен писател, творил в България от 1957-1969 г., след което отива в Англия, където по-късно започва работа в Би Би Си и същевременно сътрудничи със свои есета и репортажи на радиостанциите „Дойче веле” и „Свободна Европа”. Когато умира през септември 1979 г. английските власти подемат мощна антибългарска кампания с обвинението, че Марков е убит от Държавна сигурност по нареждане на тогавашния ръководител на държавата, Тодор Живков. Тезата е абсурдна от където и да я погледнеш, но да не забравяме, че това са годините на Студената война, когато всяка мярка за приличие и достоверност, особено в пропагандата на Запад, се възприемаше като слабост, а медиите под контрол бяха бухалката за всяка глава, която се опита да се замисли над фактите.

Георги Марков

В най-груб смисъл – целта оправдаваше средствата; тезите бяха абсурдни, злостта безгранична, а жироскопът на разума беше умишлено повреден, както е и днес. Обвинението не бе доказано, но безогледната пропаганда успя да наложи лъжата в световното обществено мнение. След 1989 г. антикомунистическите сили в България поеха пропагандната кампания, която, уви, продължава и до наши дни. В нея те обръщат особено голямо внимание на репортажите, писани от Георги Марков и събрани след смъртта му в книга, озаглавена „Задочни репортажи от България”.

Българският период на писателя

През миналата година издадох книгата си „Случаят „Георги Марков”, в която, въз основа на задълбочени изследвания и изучаване на неговото творчество, се опитах да разкрия истината за неговата смърт, както и истината, че България няма нищо общо с нея. И понеже, покрай написването на книгата, препрочетох подробно всичко написано от него, когато чух новината от МОН, се попитах: кои от неговите художествени  произведения ще бъдат включат в тези учебници?

И си казах: Може би първата му книга „Цезиева” нощ”? Едва ли. В двете новели на тази книга Държавна сигурност разкрива и неутрализира опити на „врагът от чужбина” да нанесе вреди на българската социалистическа  икономика.

Или научно-фантастичния роман „Победителите на Аякс”?. В него пък група космонавти от Земята, на която е установен хармоничен социален ред, проникват и изучават далечната планета.

Или новелата „Последният патент”? В нея писателят прави убийствена характеристика за морала на бившите хора – фабриканти и спекуланти. Значи не става.

А може би новелата „Анкета”? Тук главният герой, след като трябва да избере между истината и лъжата, въстава срещу колективната безотговорност и престъпност / по нея е заснет филм през 1963 г./

Или очерка „Записки на инженера”? - публикуван в книгата му „Между нощта и деня”, в който Марков  възхвалява трудовата обстановка във фабриката, в която е работил няколко години и изразява гордост, че малката фабрика под ръководството на директорката /”комунист, политемигрант и политзатворник”/ и на партийния секретар „увеличава за дванадесет години производството си тридесет и шест пъти”. Не, няма да е и тази негова книга.

 

Георги Марков

 

А, може би, романът му „Мъже”, с който става член на Съюза на българските писатели? В него авторът разказва как трима млади хора, току що излезли от казармата, успешно се вграждат в трудовото всекидневие на българския народ, водени от примера на Капитана - партийния секретар в завода, един истински комунист. Навремето бе четен с голям интерес. По романа е заснет и филм през 1966 г.

Или „Празното пространство”, новелата, в която Марков противопоставя младия конструктор, богат на идеи, живеещ пълноценен живот, на изчерпания в творческо и духовно отношение негов ръководител в научния институт. И това не. Днес и научни институти няма, пък и конструкторите са все по-малко.

А защо пък да не се изучава чудесната новела „Санаториумът на д-р Господов”, в която петима туберкулозно тежко болни лекуващи се през лятото на 1944 г. в частен санаториум в планината се прекланят пред ранената от жандармеристите партизанка, която, за разлика от тях, „знае за какво е живяла и за какво се е пожертвала”. По новелата Георги Марков написва пиесата „Да се провреш под дъгата”, която се играе тогава в три театри.

Да споменем новелата „Портретът на моя двойник”- един увлекателен разказ за вълненията на играчите на покер, но и за перипетиите на главния герой, който като журналист е трябвало да прави компромиси в името на кариерата си и да пише лъжливи репортажи.

Или новелата „Асансьорът”  - разказ за това как един спрял асансьор може да промени съдбата на двама млади хора, да им даде възможност да преоткрият себе си, да изпитат желание за промяна, но също и разказ за примирението, за отказа от любовта пред сигурността на битието. По нея Марков пише и пиеса.

Продължих да се питам:

Защо ли пък да не се изучава новелата „Голямото подземно бучене”, в която Марков възхвалява инженерно-работническия труд. Там главният инженер и обикновените миньори от една мина, въпреки безотговорните действия на директора, я спасяват от нахлулата в нея подземна река.

Разбира се, самият аз бих дал предпочитание на чудесната новела „Жените на Варшава”, в която чрез съдбата на младия геолог и на овчаря  Марков ни довежда до размисъл за смисъла на живота, за това дали животът ни е протекъл както трябва и дали сме вкусили от най-сладкото нещо в житието на хората – любовта.

Ами десетките разкази, в които писателят Георги Марков търси преди всичко човешкото в своите герои, тяхната противоречива вътрешна същност, жаждата на всеки за по-щастлив живот, положителната промяна, която настъпва в младия човек под влияние на колектива и ръководителя-комунист. Те са изпълнени с оптимизъм, с вяра в доброто у хората.

Няма да се спирам на деветте пиеси на Георги Марков, очевидно те не може да се изучават в училището. Но ще спомена „Калай”, в която младият човек, започнал работа в ремонтна бригада, се противопоставя на кражбите извършвани от бригадира/баща му/ и други работници. Или на ”Госпожата на господин търговецът на сирене”, в която Марков се надсмива над чуждо-поклонничеството. Разбира се и „Атентат”, в която са дадени вълненията на двамата млади атентатори-комунисти, докато чакат пред дома му фашисткия генерал, за да го убият, и които също са убити. Или на комедията „Аз бях той”, в която Марков се надсмива над връзкарството, и която е трябвало да се играе в Сатиричния театър, но е спряна поради невъзвращенството му. Ами пиесата му „Комунисти”, посветена на 25-годишнината от деветосептемврийската революция, в която противопоставя четирима антифашисти на разпитващия ги техен палач и в която, според рекламната листовка на театър „Сълза и смях”, където е трябвало да се играе пиесата, е показано циничното полицейско хладнокръвие и жертвоготовността, силата и вярата в победата на комунистическите идеи. Пиесата не е играна, тъй като се разбира, че Марков няма да се върне в България.

И да приключим с творчеството на Марков от този период с неиздадения му роман „Великият покрив”. В него той разказва за авария, станала при строежа на ДМЗ ”Ленин” край Перник, когато покривът на строящия се прокатен цех пада  и няколко души загиват или са ранени. Той използва тази авария, за да направи характеристика на това време – с всичките слабости и недостатъци, но и с творческото си начало, със стремежа на хората да градят един нов свят и с вярата, че нищо не може да ги спре – дори и падането на покрива, който те отново издигат.

Всички тези негови творби от „българския му период”, обаче, няма да се преподават в училищата, защото те не импонират на антикомунистическите възгледи и настроения на тези, които предлагат и настояват творчеството на Марков да се изучава в училищата. Техните погледи са насочени към творчеството му от

„лондонския период”

и конкретно към неговите „Задочни репортажи”.

Аз бих насочил първо вниманието им към някои от стотиците му есета, които той чете по Би Би Си и радио”Дойче веле”, в които личи широката култура на Георги Марков и където той се проявява като един вещ ерудит в областта на литературата и на киното, който умее да прави задълбочени анализи в тази област. Друга голяма част от есетата са философски разсъждения на Марков по проблеми на човешката същност, за природата и битието, по общозначими проблеми, вълнуващи човека. С удоволствие бих видял в учебника неговото есе „Новогодишни фантазии”, написано във връзка с предстоящата 1974 г. В него той си пожелава промени и в двете системи в името на „принципа на разума“. Промени, които ще доведат да налагане на „толерантността“ в отношенията между хората. В името на мира ще бъде спряна военната надпревара и ликвидирани мизерията и бедността, казармите и военните полигони ще се превърнат в спортни комплекси и футболни игрища. Промени, при които милиардите левове ще се харчат не за бомби и ракети, а за училища, болници, научни институти, за преодоляване на енергийната криза. Ще бъде съборена Берлинската стена и възстановено нормалното и естествено право на движение на човека навред. Ще изчезнат политическите партии и организации. И това може да стане, ако „светът е осъмнал прероден върху стария и най-чудесен закон „от всекиго според способностите, всекиму според потребностите“, християнски или комунистически закон, както щете го наречете. Закон, който изключва насилствената организация, който изключва експлоатацията под всякаква форма и прави немислимо съществуването на жестоките капиталистически тръстове – държавни на Изток или частни на Запад“.

А защо пък не - да се вмъкне прословутото му писмо до Димитър Бочев от февруари 1977 г., в което той прави унищожителна критика на света, в който живее и системата, на която служи и не вижда никаква разлика в „свободата на словото” между двете системи. Или пък последната му книга /написана в съавторство с Дейвид Филипс/ – „Достопочтеното шимпанзе“, която е публикувана след неговата смърт и представлява изобличителна сатира на британската политическа система, на нейния висш ешелон, на безпринципната коалиция в името на личния интерес.

Но не, нашите антикомунисти си искат „Задочни репортажи за България” да влязат в учебниците. Задочните репортажи, които той е писал, докато е работел в Би Би Си, и които са четени по най-активното през този период  антисоциалистическо радио ”Свободна Европа”. Нямам намерение да правя обширен обзор на 137-те репортажа, изчетени по радиото. Възхвалявани и отричани, някои ги определят като хроника и летопис на обществено-политическата, социална и културна обстановка в България през първите 25 години от социалистическото й развитие, други ги наричат публицистични записки и автобиографични размисли, трети твърдят, че са нескопосани поръчкови есета, четвърти, че това не е литература, а пропаганда. Ивайла Вълкова, една от изтъкнатите български журналистки в годините на социализма, ги намира за банални софийски клюки, които се знаят от всички в България, но никой не пише за тях. Петър Увалиев, признат и сега, след неговата смърт, за най-изтъкнатия български естет и литературен критик в края на миналия век, казва, че „Задочни репортажи“ са „голо, тенденциозно занаятчийство“, те са „аргатско нещо“, „чирашка работа“, „така не се пише”, “това е една вредна книга за България и за нас, българите“.

Акция „под чужд флаг“

„Задочни репортажи за България” са силно политизирани и изпълнени с остра критика към социалистическия обществен строй. Написани в условията на Студената война, те имат поръчков характер и Георги Марков е трябвало да се съобрази с нивото, стила, езика и най-вече с антикомунистическата същност на примитивните предавания на радио ”Свободна Европа”. И каквато и тема да подхване – за култура, за литература, за писатели, за студенти, за положението на работниците и селяните, за социалната обстановка, за здравеопазването, за заводите – непременно е трябвало да вмъкне едно охулване на системата, на партията, на партийната номенклатура, на Държавна сигурност, на Съветския съюз, на писатели и дейци на културата. Това се е искало от радиото и понеже е много талантлив, Марков го прави на сравнително добро ниво, надскачайки елементарните на пещерно ниво предавания на останалите служители в радиото. Марков показва умение да интерпретира фактите в желана от него насока, да ги изпълва със сарказъм, да споделя истории, които са гротескни до абсурдни, да хиперболизира отделни явления, слабости и недостатъци на тогавашната система, но и да ги изопачава и очевидно съчинява. И тук му е мястото да кажем, че Георги Марков е бил принуден да пише по този начин в това радио, защото излиза зад граница със задача от българското разузнаване да проникне в „Свободна Европа”, която, след завръщането му в България, да разобличи  за антисоциалистическата й дейност. И той успява да постигне тази цел, защото в края на 1978 г. е трябвало вече да започне работа в българската секция на радиото. Това, обаче, не му се позволява и не се допуска от западните специални служби и той намира смъртта си. За която пък те прехвърлят вината върху България. Измисляйки „българския чадър”, с който уж бил прострелян в центъра на Лондон. Това на съответния език на специалните служби се нарича „акция под чужд флаг“.

И все пак, няма да се разтревожа много, ако неговите репортажи влязат в учебниците. Защото тези млади хора, които могат да мислят, ще направят сами своето сравнение на това, което е писал за тогавашна социалистическа България, със сегашната капиталистическа действителност в нея. И предлагам непременно да се вмъкне в учебника неговия увод от „Задочни репортажи за България”, в който той казва:

„България е ...суверенна република без никакъв суверенитет, народна демокрация, без никаква демокрация, безличен живот, скован от тежка полицейщина, безлично покорство, пропито от древната мъдрост „Срещу ръжен не се рита“, безлична литература и осакатено изкуство“...

„Ако западният граждани се стреми да спечели колкото може повече, нашият главен инстинкт е да не загубим и това, което ни е останало“...

„Днес ние, българите, сме богатият пример за съществуване под похлупак, който не можем да повдигнем, и вече не вярваме, че някой друг може... Животът под похлупака няма хоризонтално измерение. Всичко е разположено по вертикална стълба с две посоки – нагоре и надолу. По тази стълба се разиграва безспирен карнавал на властта на човека над човека, върви манифестация от катерене, бутане, удряне и блъскане, на стремглаво изкачване и на насилствено слизане. По тази стълба се плетат заговори, водят се сражения, прегрупират се сили, разпалват се амбиции и първични инстинкти и се гаси всеки пламък на благородство и достойнство. И неспирният лозунг, който милиони високоговорители крещят, е, че всеки се бори за щастието на другите. Всички думи, произнесени под похлупака, непрестанно менят съдържанието си. Ние имаме държавници, които нямат държава, личности, които нямат лица, политици, които нямат политика, магазини, в които не се продава нищо, писатели, които не пишат, избори, в които няма избор, съд, който сам е осъден, кражби, които се наричат привилегии и привилегии, които се наричат кражби, мачове, за които резултатът се знае, преди да са започнали и престъпления, които са разкрити, преди да са извършени...“...

„Ние сме видели как зад красивите лозунги на революцията вървят гладни за власт големи и малки акули, видели сме как първата линия на идеалистите неизбежно се подменя от банда безогледни властолюбци, алчни диктатори, агенти на чужда държава, които, веднъж докопали властта, създават най-потисническата полицейска държава и връщат духовното развитие на народа си поне с няколко века назад. Видели сме как изчезват личностите, как се унищожава човешката индивидуалност, как се корумпира духовен живот на цял народ, за да се сведе до безропотно стадо...Видели сме, че единствената цел в живота на тези другари е да държат със зъби и нокти властта, единствените им интереси са тези на собственото им грандоманско съществувание, единственото щастие, за което се борят, е тяхното собствено щастие и единствената служба, която имат, е да служат на чуждата държава – собственик на похлупака. Те си спомнят, че са българи, или пък забравят, че са българи според текущите нареждания на чуждото външно министерство, което ги е назначило“.

За кое време е казал насила думи Георги Марков? За преди 40 години или за днешното време?!

Опитите на апологетите на „Задочни репортажи от България”  да я сравнят със „История славянобългарска” и „Под игото”, със „Записки по българските въстания” и „Строители на съвременна България”, с „Българският Великден или страстите български” и да твърдят, че тя е „безспорно най-яркото българско литературно произведение от втората половина на ХХ век”  са кощунствени. Тя и историята си каза думата. А и българският народ. Поровете се в Интернет и вижте класациите за най-популярните, най-четените, най-великите български книги. „Задочни репортажи„ на Георги Марков не е сред тях. Това е най-обективната оценка на народа ни за тази книга.

 

Опитите на антикомунистическите сили в страната да превърнат Георги Марков в символ на антикомунизма, са нечистоплътни и подчинени на тяхната пропаганда и дейност. Какъвто е и стремежът им да бъдат вкарани и изучавани неговите „Задочни репортажи” в учебниците на училищата. Те са силно политизирани и са обслужвали определени интереси на определени кръгове, както по време на Студената война, така и след 1989 г. Рано или късно те ще отидат в забвението. Или, както казва големият български поет Иван Динков: „Репортажите му никога няма да станат българска класика, а само ще напомнят за един безцелно пропилян човешки живот“.

Георги Марков има място и ще остане в българската литература с художествените си произведения. Те говорят най-правдиво за неговата същност, за неговия борчески дух, за непримиримостта му към слабостите и недъзите и на двете обществено-политически системи. С това трябва да бъде запомнен и тачен от нас и от следващите поколения.


 

 

НАПАСТ БОЖИЯ!

Е-поща Печат PDF

„Нека като жабите, кога им пресъхне блатото - да прокълнем и да умрем!“

Елин Пелин, „Напаст божия“



Много бедствия е виждал българският народ, но воден режим посред зима му се случва за пръв път. И то предизвикан не от природен катаклизъм, а от престъпни действия и бездействия на една неидентифицирана ОПГ, проспала няколко десетилетия „в очакване на Годо“. Сиреч, да се случи неизбежното и пет областни центъра, начело с Перник плюс десетки по-малки градчета и села, да останат на сухо и с молебени за дъжд и сняг да просят Господ да ги отърве от „калинките“, налазили снагата народна.


йка“, както я нарече „политологът“ Антон Тодоров, преди да се присъедини към нейната парламентарна група, няма намерение да си ходи от властта. Премиерът трети мандат Бойко Борисов хвърли на разярената тълпа шести министър  – този на околната среда и водите, за да не поискат хората неговата глава. Преди една седмица се случи нещо невиждано през целия преход: прокуратурата привика на разпит и задържа за 24 часа министъра на екологията и водите Нено Димов, който преди това подаде оставка и премиерът я прие „с благодарност“. Последва искане за постоянно задържане на злополучния еколог, а в ръководеното от него министерство и в двете му жилища, бяха извършени претърсвания и обиски. Обискирани бяха също така офисът на държавното дружество ВиК Перник и домовете на бившата кметица и бившия областен управител на Перник Ирена Соколова. Така главният прокурор Иван Гешев се направи на българска Лаура Кьовеши, а вицепремиерът Каракачанов квалифицира неговите действия като „излишна показност“ и „политическо убийство“. Понеже министър Нено Димов беше предложен за поста от ВМРО, както и шефът на Държавната агенция за българите в чужбина (ДАБЧ), отстранен по-рано заради търговия с удостоверения за български произход.

Ураганът „Ел Нено“,

както шеговито бяха нарекли министъра по повод на скандалите с втория лифт на Банско, освен върху кризата с водата, остави своя пръстов отпечатък и върху аферата с италианския боклук, приеман щедро за унищожаване в България. Трябваше италианската полиция да задържи цяла влакова композиция с боклук, за да разберем, че италианската Ндрангета изнася опасния товар у нас. И че италиански боклук влиза у нас с подписа на министъра на околната среда и водите Нено Димов. Изобщо този човек е бил много щедър на подписи, независимо дали става дума за искания за употреба на питейна вода от язовир „Студена“ за промишлени нужди, или за депониране и унищожаване на боклуци, в това число и болнични отпадъци. Но „съдружниците в престъплението“, ръководителите на ВМРО, ореваха орталъка заради „безспорния професионалист“, чието отстраняване от поста и задържане от прокуратурата поставяло под въпрос стабилността на коалиционното управление. Това управленска коалиция ли е, или организирана престъпна група?

Всичко се оказа обаче

буря в чаша вода.

Защото на „изключително неприятния“, според Валери Симеонов, коалиционен съвет, миналия вторник „обединените патриоти“ кандисаха да излъчат друг министър на околната среда и водите. Те предложиха за този пост Емил Димитров Ревизоро, бивш шеф на митниците по времето на Симеон Сакскобургготски, а в 44-то Народно събрание депутат от ВМРО и  председател на парламентарна комисия, нямаща нищо общо с екологията. Въпреки предстоящия вот на недоверие, още на следващия ден (сряда, 15.01.2020) той беше одобрен от управляващото и подкрепящото властта парламентарно мнозинство със 111 гласа „за“, срещу 96 „против“, без нито един „въздържал се“. ПГ на „опозиционната“ партия „Воля“ предварително напусна парламентарната зала, за да не обърка случайно сметките на ГЕРБ и ОП. Преди това пък атакисти се биха в един столичен ресторант със собствения си областен управител Илиян Тодоров и той обяви, че ще напусне партията. Ясно беше, че при тази ситуация до развод в управляващата коалиция ГЕРБ-ОП няма да се стигне. Не и докато „Воля“ и ДПС са готови „да споделят (без)отговорността“ на управлението. Било като участват в правителството, било като подкрепят до края на мандата евентуално правителство на малцинството, освободено от рекета на „патриотите“. Естествено и това правителство ще се ръководи от Бойко Борисов, който в деня, когато НС гласуваше за новия министър на екологията, присъстваше на откриването на база на Военоморските сили на Червено море, в Египет. Вотът на недоверие, който Нинова внесе в НС, а на 20 януари парламентът щеше да разгледа и гласува, бе обречен на неуспех. Защото за „съдружниците в престъплението“ - управляващи и подкрепящи властта, няма по-здрава спойка от страха, че при извънредни парламентарни избори ще бъдат изхвърлени задълго или завинаги от Народното събрание. Тоест, въпреки безводието, предизвикано от „най-успешното управление“, избирателите ще пият една студена вода - пречистена или идваща от мъртвия обем на пресъхващите язовири. Независимо от това как се казва новата „калинка“, седнала в стола на Нено Димов, хаосът в управлението на водните ресурси ще продължи. Защото новият министър пое поста на Нено Димов с нагласата да ревизира, а не да оправя заварените батаци. Какво има за ревизиране в един управленски провал? Очевидно е, че задачата му е само да предотврати предсрочни парламентарни избори, а не да решава водната криза.

Ако е истина казаното от Юлий Москов в предаването „Фронтално“ на телевизия СКАТ на 11.01.2020, нито в МОСВ, нито в МРРБ има поне един експерт по водите. Воден режим заплашва и Ботевград, Шумен, Търговище, Добрич, Варна и Сливен. Защото едно министерство отговаря за водоползването, друго за язовирните стени и ВиК, а на последните е вменено задължението да подменят остарялата водопроводна и канализационна инфраструктура. Що се отнася до язовирите, една част от тях са държавни, други – общински, отдадени на концесия, трети са ничии. За последните три години кабинетът „Борисов“ не успя да уточни дори броя и собствеността на язовирите, а премиерът говори за обединяване на всички ВиК дружества под шапката на национална агенция.

Досегашната „споделена“ отговорност се оказа пълна безотговорност!

Но, докато министър Нено Димов беше задържан и уволнен, министърът на регионалното развитие и благоустройството Петя Аврамова е на свобода. И най-нагло твърди, че само един човек може да й поиска оставката: премиерът Борисов. Тя пред Борисов ли е положила клетва или пред Народното събрание? При направените досега шест министерски смени, Аврамова е като кукла неваляжка. Да не говорим, че и министърът на земеделието, храните и горите Десислава Танева отдавна плаче за изпъдица. Къщите за гости и продължаващите скандални заменки на горски, селскостопански, или крайбрежни терени не са ли достатъчно основание за това? Докога Борисов ще се оправдава с управлението на БКП и БСП? Така може да стигне и до хан Аспарух.

Докато нашите медии оплакват коалите в обхванатата от пожари Австралия или разтърсвания от семейни скандали британски кралски двор, тук гърмят бомби, изнасилват и колят девойки, процъфтяват нови видове ало измами и няма вода за пиене, камо ли за гасене на евентуални пожари. Както е тръгнало и „Балкански поток“ може да няма, щом помощник-държавният секретар на САЩ Дейвид Хейл обяви по БНР, че САЩ не одобряват продължението на „Турски поток“ през България. Понеже проектът бил руски, а руснаците използвали природния газ като средство за влияние и натиск върху Европа, което застрашавало нейната сигурност. А САЩ не използват ли натиск, за да пробутат на Европа и България, в частност, скъпия си втечнен шистов газ? Не наложи ли Вашингтон санкции върху фирмите, участващи в изграждането на „Северен поток-2“ и „Турски поток“? Как ли оценяват в Белия дом факта, че нашият премиер Борисов присъства на откриването на „Турски поток“ в Истанбул редом с президентите на Русия, Турция и Сърбия? Приказките че България не достроявала „Турски поток“, а разширявала газопреносната си мрежа, могат да минат пред наивните гербофили, не и пред Вашингтон. Те ще хванат дикиш точно толкова, колкото и видеокадрите заснети от въртолет, с които Борисов обеща да убеди Путин, че строим на ден по 5 км. от газопровода „Балкански поток“. Ако това беше вярно, още през януари щяхме да сме завършили строителството. Дори сценаристите на Слави са пресметнали, че с изтъкнатия от Борисов темп на строителството, би трябвало да се изградят 3000 км. газопровод, при необходими само 483 км. Москва не вярва на сълзи, а във Вашингтон, Лондон и Отава, са много по-изпечени в лъжите от нас, за да повярват на уверенията на Борисов, че само разширяваме своята газопреносна мрежа. Така я разширяваме, че в единия край я свързваме с „Турски поток“, а в другия – с газопровода на сръбска територия. Нищо че с призивите си за дипломатическо уреждане на американско иранската криза, София на практика одобри терористичния акт, при който американски дрон уби иранския генерал Касем Сюлеймани при излизането на неговия кортеж от международното летище в Багдад. Нещо повече, правителствени и неправителствени „експерти“ развиват „обоснованото предположение“ на Цветан Цветанов, че генералът лично е ръководил атентата на летище „Сарафово“, приписан на „Хисбуллах“. (Без)мозъчният център, основан и ръководен от бившия вътрешен министър на Борисов, гордият собственик на персонален асансьор в блока, построен от „Артекс“ и разпродаден евтино на хора от властта, сигурно е достигнал до същото заключение. За щастие премиерът Борисов не се хвана за тази уйдурма и отрече генерал Сюлеймани да има връзка с атентата срещу израелските туристи. В противен случай щяхме да се конфронтираме с държавата Иран, чийто служител беше Касем Сюлеймани. Дори премиерът на Канада Джъстин Трюдо се осмели да разкритикува Тръмп, заради поддържаното от САЩ напрежение в района на Средния Изток допринесло за свалянето на украинския пътнически самолет в Иран. Това, разбира се, няма да сложи край на спекулациите по темата „тероризъм“. Защото, както каза преди години шефът на „паблик рилейшънс“ на южното крило на НАТО: „Тероризмът е въпрос на гледна точка. От гледна точка на Британската империя Джордж Вашингтон е бил терорист!“

Кошаревски свидетели

Щом англичаните можаха да оправдаят американско-британското нахлуване в Ирак през март 2003 г. с измислиците за оръжията за масово поразяване на Саддам Хюсеин, а миналата година да вдигнат антируска истерия с уж отравянето по заповед на Путин на Сергей и Юлия Скрипал в Солсбъри, колко му е да обвинят Русия и за катастрофата с украинския пътнически самолет, излетял от международното летище „Аятолах Хомейни“ в Техеран?! Особено, щом първо Тръмп изказа „обосновано предположение“, че Иран по погрешка е свалил самолета с руска ракета. Нещо, което канадският премиер Джъстин Трюдо и британският му колега Борис Джонсън, повториха като папагали. Но, докато Тръмп допусна, че самолетът може да е бил свален по погрешка със зенитна ракета, другият измамник Джонсън е готов да твърди, че свалянето е умишлено. И дори да стовари вината върху Владимир Путин, само защото самолетът беше украински. Политическите измамници се позоваха на любителски кадри и на твърденията на анонимни местни жители, които били намерили сред останките на самолета парчета от руска ракета ТОР-М1. Как са разбрали, че е руска? Същински „кошаревски свидетели“!

Обикновено критичният към Доналд Тръмп вестник „Ню Йорк Таймс“  публикува любителски видеокадри от момента на удара на ракетата по украинския „Боинг-737“. А според Белия дом американски спътник бил заснел „следата“ от ракетата. Как той се е оказал точно в този момент над местопроизшествието? Да не би да е висял там на геостационарна орбита в очакване някой американски дрон или иранска ракета, да свали самолета? Очевидно и наземната американска агентура в Ирак и Иран не спи, щом при погребението на Касем Сюлеймани в Керман бяха стъпкани 56 и ранени 213 души, а при ракетния обстрел на американските бази в Ирак войниците се оказаха в укритията и нямаше дори един одраскан. При атаката на американския дрон срещу генерал Сюлеймани в Багдад пък загинаха 10 души. Казват че иракското ръководство било предупредило американците за иранското ракетно нападение срещу техните военни бази в Ирак, въпреки решението на парламента в Багдад всички чужди войски да напуснат страната.

В крайна сметка Техеран призна вината си като изтъкна, че иранската ПВО е взела самолета за американска крилата ракета, понеже се насочил към обект на Иранската Революционна гвардия. Дежурният офицер не могъл да се свърже с щаба и тъй като разполагал само с 10 секунди да вземе решение, разпоредил летящият обект да бъде свален. Дали ще бъде осъден за действие или за бездействие – все едно. Щеше ли обаче това да се случи, ако дни по-рано американски дрон не беше убил иранския генерал Касем Сюлеймани? Може би не. Така или иначе Иран е последният, който има интерес от свалянето на един пътнически самолет в собственото си въздушно пространство. Още повече, че с изключение на деветчленния украински екипаж и на две пътнички, болшинството от останалите пасажери в самолета са били канадски граждани от ирански произход. Техеран се извини на Украйна и обеща да изплати компенсации, но оплаквачите на живите Сергей и Юлия Скрипал не само че не осъдиха убийството на Сюлеймани, а направо го оправдаха. Борис Джонсън дори заяви, че британците нямало да плачат след ковчега на генерала!

За чия ли чужда смърт изобщо са заплакали в Лондон?!

Техеран с право нарече Пентагона „терористична организация“, а Тръмп – терорист и заплаха дори за сигурността на САЩ.

В момента тримата международни измамници – Доналд Тръмп, Джъстин Трюдо и Борис Джонсън, крещят: „Дръжте крадеца!“ Вероятността техническа повреда да е станала причина за катастрофата с украинския пътнически самолет бе изключена от тях априори. Може би, защото след изтеглянето от пазара на един друг модел на „Боинг“ това би компрометирало съвсем прехвалената американска авиационна технология. А правителството на Борисов, в което министър на отбраната и вицепремиер е „патриотът“ Каракачанов, вече предплати 2,2 милиарда лева за още несъществуващите изтребители „F-16 Block 70“. Купи ни, дето се вика, котка в чувал.

Трябва ли да погребем български пилоти с тези летящи ковчези, за да кажем „не!“ на американския диктат? Когато най-лошото стане, дали Прокуратурата ще подгони съучастниците в поредното антибългарско престъпление? Възможно е, но то ще е като „след дъжд качулка“. На нас ни трябва превантивно санкциониране на престъпниците, а не такова, което следва причинените от тяхното нехайство, некадърност и подкупност катастрофи. Иначе вода ще газим, жадни ще ходим. Или, подобно на героите на Елин Пелин, ще направим като жабите, кога им пресъхне блатото: ще прокълнем и ще умрем!


 

В легло с Украйна!

Е-поща Печат PDF

Тече една от най-вялите предизборни кампании в България, разнообразявана само от про-украинските и русофобски измислици на шарлатаните от т.нар. евроатлантическо политическо пространство. Същите, които одобриха решението за изпращане на българско оръжие на Украйна, гласуваха в СОС и за преместването на Паметника на Съветската армия. Над 30 години десните в София воюват с този паметник, сякаш той е причината София да е най-мръсната столица в целия ЕС, а България да е най-бедната страна-членка на Евросъюза! Лягаме с тревогата за руското влияние и Украйна, заспиваме с призивите на Зеленски от синия екран за незабавна доставка на тежко въоръжение, самолети, ракети и боеприпаси, и се събуждаме, закусваме и обядваме с бодрите фронтови репортажи на про-украинските „национални“ медии. Техните „безпристрастни“ коментари и съобщения се базират на западни и украински пропагандни измислици, които след време се отхвърлят от същите тези „обективни“ и „независими“ разследващи медии и медийни чучулиги.

Имаше един документален филм, озаглавен „В легло с Мадона“, в който участва самата скандална певица. А пък на нас ни се прожектира денем и нощем филмът „В легло с Украйна“. По-точно, опитват се да изтръгнат Русия от сърцата на милиони българи, сякаш никога не са чели Вазовото „Не се гаси туй що не гасне!“.

И тези са трима!

Когато на 27.09.2022 г. гръмнаха експлозии по газопроводите „Северен поток“, „независимите“ (от истината, б.а.) западни и български медии, противно на всяка нормална логика обявиха, че Русия е взривила собствените си тръбопроводи, пренасящи природен газ до Германия. И това, само за да вдигнела цената на синьото гориво и да предизвика енергийна, икономическа и политическа криза на Стария континент. Само побъркан от русофобия фанатик може да измисли, че Русия ще торпилира собствените си приходи от продажбата на природен газ и нефт на Европа. Месеци по-късно прочутият разследващ журналист от САЩ, лауреатът на наградата „Пулицър“ Сиймур Хърш разобличи тази уйдурма, като разкри, че саботажът в Балтийско море е дело на кадри от специалното формирование за диверсии на ВМС на САЩ, подкрепяни от въоръжените сили на Норвегия. „Правилните“ медии го обявиха за „прекалено стар“ и „за привърженик на конспиративните теории“, на когото не може да се има доверие. Но ето че през миналата седмица същите западни медии, като американските вестници „Ню Йорк Таймс“ и „Вашингтон поуст“, германският вестник „Ди Цайт“ и телевизиите ARD и SWR, подхванаха нова „координирана дезинформация“, целяща според говорителя на Кремъл Дмитрий Песков, да отклони вниманието от истинските извършители на саботажа срещу „Северен поток“ 1 и 2. Позовавайки се на новопридобита разузнавателна информация, анализирана от американски специалисти, „Ню Йорк Таймс“ съобщи, че експлозиите по газопроводите на дъното на Балтийско море са дело на „проукраинска група“, с която ръководството в Киев обаче нямало нищо общо. Същото оправдание дойде от устата на главния съветник на Володимир Зеленски Михайло Подоляк. Диверсионната група, санким, била „опозиционна на Путин“. И дори в нея да е имало украински граждани, те нямали нищо общо с режима в Киев. Германският „Ди Цайт“ допълни легендата, като посочи, че експлозивите са били докарани с камион и натоварени в Рощок на яхта, принадлежаща на двама украинци, които я наели в Полша.

Почти по същото време светът бе „шокиран“ от излъчен в социалните медии видеозапис на „разстрела пред камера“ на пленен и обезоръжен украински войник, допушващ последната си цигара. Преди да го засипят с куршуми от автомат, той вика: „Слава на Украйна!“ Все едно, че е на конкурса „Евровизия“, или на футболен мач. Според турския „Миллиет“ (08.03.2023), войникът викал: „Победа на Украйна!“

Както и да е. От Въоръжените сили на Украйна (ВСУ) „разпознаха“ човека от записа като бившия войник от 30-та механизирана бригада Тимофей Шадура, изчезнал безследно от 3 февруари в района на Зализненский, под Бахмут. Тук възниква резонният въпрос: кой и как е направил записа и после го е пуснал в Интернет? Ако е бил украинец, как не го е дострашало, че и него ще го изправят пред рова, редом с Шадура? Ако пък е бил руснак, откъде е взел телефон с камера, когато след гибелта от снаряди на американските реактивни системи за залпов огън HIMARS на руските запасняци, събрали се да честват Нова година в Макеевка, Путин забрани на руските военни да носят и да разговарят по мобилни телефони? Но, като стана въпрос за разстрели, къде бяха „независимите“ западни медии, когато ВСУ разстреляха руски пленници! Хайде, те са „агресори“ и „окупатори“, но нима за тях не важат Женевските конвенции за военнопленниците? Каква Женева, какво ООН, какви „евроатлантически ценности“! Нали в Украйна обявиха за национален герой Степан Бандера, който има огромни заслуги за избиването на евреите и поляците в „Бабий яр“, „Волинск“ и Западна Галичина? Днес наследникът на същите тези евреи, сменил комедийната роля на „слуга на народа“ с тази на държавен глава на Украйна, приветства Майдана в Тбилиси, довел до оттеглянето от парламента на законопроекта за чуждестранните агенти! Не за друго, а понеже по време на протестите срещу проектозакона на правителството, бунтовниците в Тбилиси развявали украинския флаг и пеели химна на Украйна. Разбира се, законопроектът бе осъден и от Вашингтон, и от Брюксел, като нарушаване на евроатлантическите ценности. Но нямаше друг като Арслан Булут, който от страниците на турския вестник „Йеничагъ“ (09.03.2023) напомни, че Закон за чуждестранните агенти в САЩ има от 12 март 1920 г. И че въз основа на него американското Министерство на правосъдието и Министерството на финансите на САЩ контролират всички чуждестранни организации, опериращи на американска земя. Разбира се, не ги наричат „шпиони“, а по-деликатно - „чуждестранни агенти“. Булут предлага на шега в Турция да се обяви за чуждестранен агент и Настрадин Ходжа, който всъщност е фолклорен герой на Средна Азия. И да се приеме съответен закон срещу този „чуждестранен агент“. Междувременно в другия стожер на западните ценности Обединеното Кралство Великобритания правителството, ръководено от индиеца Риши Сунак готви закон, който ще отнеме правото да искат убежище на влезлите в страната по нелегални пътища бежанци и мигранти. От 2015 г. досега Великобритания е предоставила убежище на над 500 000 чужденци, от които 160 000 украинци и 25 000 афганистанци. Занапред хората, стигнали до Острова с малка лодка просто ще бъдат връщани. Изключения ще се правят само за лица под 18 г., хора, които не могат да бъдат върнати по здравословни причини, или такива, които ще бъдат изложени на сериозни и необратими последици в страната, в която британското правителство ги връща. Друг британски премиер, Борис Джонсън, който е с турски корени, беше подписал споразумение с Руанда заловените в Англия нелегални мигранти да бъдат изпращани в африканската държава. Много хуманно и демократично! Сега бившият премиер предлага баща си за рицарско звание. По повод на новоподготвяния закон на Риши Сунак, за който говори пред парламента вътрешният министър Суела Брейвърман, бившият национален състезател по футбол и изявен голмайстор Гари Линекер каза, че с него Великобритания ще заприлича на Германия от 30-те години на миналия век. А на какво наподобяват САЩ с техния Закон за чуждестранните агенти, когато размахват пръст на други правителства и държави, приели подобно законодателство?!

Знаят ли за американския Закон за чуждестранните агенти върховният комисар по външната политика и политиката на сигурност на ЕС Хосеп Борел и неговият началник Урсула фон дер Лайен, които осъдиха законопроекта на грузинското правителство? Ако го знаят, но си мълчат, значи са подлеци и страхливци. Или са просто американски агенти, които Байдън държи за ръчичка и ги насочва като марионетки? Ако не го знаят, значи не са за тези постове. И тези хора решават съдбите на милиони европейци, обещавайки ускорено приемане в ЕС на разорената от войната Украйна, когато много по-заслужили страни чакат с години, за да започнат преговори за присъединяване. На кои от критериите от Маастрихт отговаря Киев, за да заслужи Украйна този специален статут? Корупция ли няма в Украйна, нацизъм ли няма, или е установено върховенство на закона и правото? И как ЕС ще „смели“ една такава държава с 46 млн. население и голяма територия? И това само, за да се натрие носа на Кремъл ли се прави или има по-дълбок и по-опасен замисъл?

 

 

ПOРОБИТЕЛИ И… ОСВОБОДИТЕЛИ

Е-поща Печат PDF

По време на османското робство са вдигнати безброй неуспешни бунтове и въстания за свободата на Македония. И накрая, през  Първата балканска война от 1912-1913 г., България, Гърция, Сърбия и Черна гора успяха да прогонят османлиите от нашия регион. Според предишния Договор на съюзниците, сръбската армия действа на територията на Вардарска Македония. И тук е първият парадокс - македонските революционери и борци за свобода не се бият рамо до рамо със сърбите на македонския фронт, а се записват масово в редиците на българската армия. 15 000 доброволци се бият на Одринския фронт и много от тях оставят костите си по полетата на Източна Тракия. Възниква логичният въпрос защо не воюват в Македония, а далече от нея? Отговорът е ясен, защото те се чувстваха българи.

След края на войната и „освобождението“ на Македония, сръбските власти въвеждат режим на терор, за да сърбизират местното население. Недоволството и съпротивата водят до две въстания -  Тиквешкото,  през юни 1913 г., и Охридско-Дебърското, през септември същата година. Жертвите са хиляди, нека само да спомена, че 40 селяни бяха убити във Ваташа. През 1915 г. България се присъединява на страната на Централните сили в Първата световна война. Ноември 1915 г. "окупаторът" генерал Климент Бояджиев, от стар охридски род, влиза в Охрид начело на българската армия. Рамо до рамо с него са Петър Чаулев, един от водачите на Охридското въстание, Ангел Узунов (брат на войводата  Христо Узунов) и други патриоти. Радостта  е краткотрайна - до 1918 г. С края на Първата световна война и Версайския договор, територията на днешна Република Македония стана част от Кралството на сърби, хървати и словенци. Репресиите в т. нар. Южна Сърбия са безпрецедентни, непокорните се избиват и всички, без изключение, в края на фамилното име са длъжни да добавят - ИЧ. Черната статистика показва, че 14 000 са убити, а 300 000 са станали бежанци. Геноцид !!!

Април 1941 г. Българският „окупатор“ е посрещнат с цветя, песни и тържества. Охридското село Велгошчи е известно с отглеждането на череши. Когато българската армия влезе във Велгошчи, момичетата украсиха войниците с цветя. Хубаво, но цветята не стигнаха, затова момичетата скършиха  клонки от цъфналите череши. И до днес остава шегата: „Защо черешите не са родили във Велгошчи?” Още един момент - заедно с българските административни власти през 1941 г. Кирил Пърличев, синът на Григор Пърличев, се завръща в родния Охрид. Под негово ръководство (той е директор на Охридския музей) е открита гробницата на Климент Охридски. През  1944 г. обаче, новите власти, по заповед на Светозар Вукманович-Темпо изчисляват, че в Македония има много българи и, че те трябва да бъдат ликвидирани като антидържавни елементи. През януари 1945 г., в т. нар. Македонска Кървава Коледа, бяха извършени масови убийства в Куманово, Велес и други места. И за да е всичко законно, смъртни присъди се произнасят посмъртно. Нека завърша с древното изречение: „Историята се пише от победителите“ и с мисълта на Николо Макиавели: "Тези, които печелят, независимо как живеят, никога не се срамуват от това."


 

СТАЧКИ ДО ДУПКА!

Е-поща Печат PDF

“Избори до дупка!” - такъв лозунг бяха издигнали сините талибани през 1990 г., след като не успяха да спечелят изборите за Велико народно събрание. И го удариха на седящи, лежащи и гладни стачки, “градове на истината”, нощни бдения със свещи и всички останали трикове, които предоставяха като политическо ноу-хау западните им ментори.

 


Страница 491 от 638