Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

ПРИМИРЕНИЕ

Е-поща Печат PDF

Примириш ли се, пристига старост.

Примириш ли се, пристига мрак.

Примирявах се. И не изгарях,

както някога, при първи сняг.


И си казвах тихо : есен иде.

Забрави горещите слова.

Но когато вчера чух обида,

закипя отново в мен гнева.


Запламтяха кротките зеници,

блесна огън в тихия ми глас

и ударих яростна плесница

на един подлец, израснал с нас.


Ей така. Пред всички. Без пощада.

Стига подлеци на тоя свят.

Тръгнах си направо през площада

и усетих, че съм още млад.


* * *

През тоя век на радостни открития,

протегнал към пространството ръце,

на всяко нещо има заместител.

Дори сърце заместват със сърце.

Дори око, останало злочесто.

Дори ръка, работила добре.

Единствено любов не се замества.

Замести ли се с нещо друго, ще умре.

 

„Експертите“ като безгласни риби

Е-поща Печат PDF

Прот. Владимир Дойчев е роден през 1975 г. в София. Работил е като репортер, редактор и водещ в различни електронни медии. Завършил е Аудиовизуална журналистика в НБУ, а по-късно – и Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. През 2008 г. е ръкоположен за свещеник и от същата година служи в софийските храмове „Св. преп. Наум Охридски“ и „Въведение Богородично“ в столичния квартал „Дружба“. Участвал е с проповеди в предаването „Иконостас“ на Нова ТВ. Негови проповеди са публикувани в редица църковни и светски сайтове и блогове. Автор е на книгите „Среща с живота“ (2007) и „Писмо до близък“ (2019).

Тези дни си спомних една и стория, която ми разказа мой познат ортопед. Случило се преди години, в онова време, в което бяха на мода силните момчета. Едно такова юначе с огромни бицепси и дебел врат попаднало със счупена ръка при приятеля ми. Докато го преглеждал, докторът се постарал да разсее своя пациент от болката, затова го попитал какво работи. Якото момче погледнало ядовито и тихо изръмжало: „Аз съм специалист!“

Сега си давам сметка, че времето на мутрите отмина, но „специалистите“ останаха. Някои от тях даже израснаха в „експерти“. И са също толкова силови, колкото и предишните. Е, не физически, но пък словесно… Смееш ли да им излезеш насреща?

През последните няколко седмици боледувам и имам повече време за четене, включително и на светски медии. От време на време пускам и телевизора. Та – нагледах се, наслушах се и се начетох на всякакви „специалисти“ и „експерти“. Те са все едни и същи. Имаш чувството, че са от една „банда“. И обикалят из медиите, за да правят „проблеми“ на всеки, който е дръзнал да не харесва т.нар. Истанбулска конвенция. Направо ти иде да се свиеш на дивана и да почнеш да им се извиняваш, че си жив и бидейки жив – си толкова прост.

Има и няколко „услужливи“ сайта, които с партизански плам повтарят казаното от „експертите“ и „специалистите“ в някой сутрешен блок, сякаш за да те довършат, ако случайно все още не си потънал вдън земя от срам, че си „защитник на насилието“, „хибрид“ и „путинист“. А също и, че джендър с лош смисъл няма, нямало е и няма и да има! А поповете са тунеядци!

Особено любима за словесен побой им е Църквата. Повече от 70 години каквото и да каже тя в тази страна – все е виновна. То не бяха смешки, то не бяха подигравки, клетви за смърт срещу свещеници… Мислех, че сме стигнали дъното. Но както винаги, дъното се оказва бездънно. И с появата на знаменития медиен експерт Георги Лозанов, започнахме едно ново пътешествие към центъра на земята. И тъй, затегнете папионките, тръгваме!

Говорил, значи, нещо Георги Лозанов по кабеларка и после един сайт угоднически събрал с метличка всички думи и ги изсипал за четене под смразяващото кръвта заглавие „За кого работи БПЦ?“ В първия момент се шашнах. Викам си: Край! Щом се върнахме на съветските лозунги от 30-те години, значи е въпрос на време да започнат да прибират поповете по мазетата и да ги карат да признаят, че водят подривна дейност за сваляне на властта или бламиране на отношенията ни със Съюза (в случая с Европейския, а не със Съветския). Като започнах да чета, това усещане се засили. Защото „експертът“ (явно и по църковните въпроси, а май и по всичко) пише, че Синодът престанал да действа като църковен субект и започнал да действа като политически. По-нататък се успокоих. Защото текстът се оказа посредствен. Обединява в себе си всички форумни клишета от последните години. Ако г-н Лозанов има някакъв медиен талант, то той е, че е събрал тези клишета в едно. Когато завърших с четенето имах чувството, че са ме върнали в първи клас, където си забравяхме недоизядената закуска под чина, после друг гладен първолак си отчупваше от изоставения сандвич от ненахапания край, а в края на часовете някой вече съвсем прегладнял, забравил за погнусата, дояждаше. А понякога закуската си оставаше недоядена със седмици и мухлясваше в найлончето. Мухлясала никой не я дъвчеше. Разбирате ли, г-н Лозанов, когато сандвичът мухляса, никой не го дъвче повече. Въпрос на хигиена. Дори и първокласниците го разбираха.

Думите на Лозанов са есенция от дежурните глупости – от помните ли разкола и как се дърпаха за брадите до вездесъщото и винаги съществуващо ДС. Има обаче нещо смущаващо, заради което си позволих изобщо да пиша, защото иначе текстът е изключително елементарен, за да му се обръща внимание. То е във въпроса откъде накъде Светият Синод ще си позволява да взема думата за Истанбулската конвенция, че и ще го прави бързо на всичкото отгоре. Твърде уморително е това отношение на „специалистите“ и „експертите“ по всичко. Ако Църквата не говори – защо мълчи, защото сигурно е задръстена и не се интересува от хората, а само от парите им за свещи. Ако говори бавно и предпазливо – значи се нагажда или шикалкави.

Ако пък го прави бързо – значи е политически зависима. Ако мнението й е експертно – що се бърка в чужда област, ако е духовно – трябва да си мълчи, защото сме светска държава. Какво остава? Ами да вземе Светият Синод да кани на заседанията си Георги Лозанов и прочие „експерти“ и „специалисти“ по всичко и да ги пита какво трябва да прави и да говори? Или направо Георги Лозанов да бъде назначен за оберпрокурор на Църквата. Ще се задоволя да кажа, че в историята вече такива неща са се случвали. И подобно отношение на интелектуалците към Църквата обикновено предшества трагедии.

Ще се опитам простичко да обясня на изискания „експерт“ (и по Църквата) някои неща, които му се губят в знанията. Най-напред – за кого работи Църквата? Не Го познавате, г-н Лозанов! Но предполагам, че поне сте чувал за Него. Нарича се Иисус Христос. Църквата винаги е работила единствено и само за Него и чрез Него! И към Него кани всички ни! Личи, че не сте откликнал на гласа Му. Иначе щяхте да сте по-смирен. И щяхте да се попитате това, което аз ви питам сега: Кой в крайна сметка сте вие? От позицията на какъв държите такъв менторски тон на Църквата? Не сте й в регулаторния орган! Борбата с гордостта не е излишна на никого. Но „експертите“ по всичко свикнаха през годините, че могат да бият Църквата както им падне и никой никога да не им отговаря. Според мен, това време свърши. Както и свърши времето, в което някой някога ви обръщаше внимание. Идва времето, което ще започне да крещи към такива като вас за покаяние. Надявам се да осмислите това, което ви казвам.

Колкото до твърдението ви, че Църквата престанала да действа като църковен субект… А какво според вас прави един църковен субект? Нима тя е спряла да служи, да свещенодейства, да проповядва, да утвърждава в истината? Нищо такова. Именно това ви дразни, че Църквата проповядва. Че тя защитава християнския морал. И че особено в тези смутни дни народът я припознава като единствена своя покровителка. Това значи е проблемът? Църквата пречи да приспите народа и да му пробутате нещо, което той категорично НЕ желае! Да му го пробутате по същия силов начин, по който биха го направили вашите предшественици – яките момчета. Само че в момента използвате медийни бухалки, а не дървени.

Църквата гледала на Изток, казвате. Да, така е. Само че не към Путин, както ви е удобно да твърдите. Толкова нелепо съждение не подхожда на човек с вашите претенции за изисканост – който не мисли като вас, значи е хибридна издънка на Кремъл… Нещо повече ще ви кажа – Църквата гледа не на Изток, а към Изток: „Като поиска Ти, Изток на изтоците, да спасиш света, дойде в тъмния запад на нашето естество и се смири до смърт. Заради това Твоето име е превъзнесено повече от всяко име и от всички небесни и земни колена чуваш: Алилуия.“ (Акатист на Пресладкия Иисус, Кондак 10) Като ви гледам как говорите срещу Църквата, съм почти уверен, че текстът ви е непознат. Та, да знаете: към този Изток гледа Църквата. Към своя Спасител и Освободител. Тя никога не се е интересувала и не се интересува от временните ветрове – било източни, било западни. А всякога е гледала към Този, Който иде при нея, както Жених към своята невеста. Сложни неща са това – искат сърце, а не „експертен“ ум. В същия Акатист пише: „Многоречовитите оратори ги виждаме като безгласни риби, щом е реч за Тебе, Иисусе…“

И накрая, щом вие може да вземате отношение по делата на Църквата, защо пък аз като църковен служител да не ви питам за медиите? Дори имам по-голямо право да питам, защото за разлика от вас – медийния експерт – съм завършил не философия, а журналистика. И то пресонифицирана, че и аудиовизуална. И съм я работил не една и две години тази професия, преди да я сменя с далеч по-престижна. Та да ви питам, какво полезно вие лично направихте през последните 20 години, в които сте били част от медийните регулаторни органи? Станаха ли медиите по-добри? А по-обективни? Всъщност, може и да не ми отговаряте. Въпросите са реторични. Всеки вижда, че нивото на българската журналистика главоломно пада. А България е на 109 място в света по свобода на словото. 109-то! Например, свобода на словото имат само „специалисти“ и „експерти“ като вас. Някой някъде ви назначи за съвестта на българите и се възползвате от това постоянно. Пишете – българин да се наричам, първа болка е за мене. Питали ли сте се, дали тази болка не се дължи и на вас? На моралния провал на хората, които искаха да са нравствени стожери на тази нация? През последните години имахте неспирен достъп до медии, имахте свобода, която малцина имат. Какво направихте с нея? Какво полезно направихте, питам? Плодът на вашите усилия се вижда, както и плодът на Църквата. Всеки може да сравни.

Ако вие бяхте регулирали правилно медиите, сега хората щяха да им вярват, а не да ги презират. Нямаше да се чудят кое е хибридно, кое е фейк, а кое е истина. Днешният медиен свят е абсолютно невъзможен за дефиниране. Ние буквално сме затънали в море от манипулации, пиар трикове, откровени лъжи, политически шашми и поръчкови текстове. И това е благодарение и на „специалисти“ и „експерти“ като вас. И този мой текст няма шанс да излезе в някоя от „свободните“ медии, защото в него казвам неща, които не трябва да се чуват. И които не четкат егото на самите журналисти и „експерти“. Това обаче не променя ясното чувство за провал, което внушавате у хората. И което няма как да спрете. Провалихте се! И отново ще ви повторя – покайте се, докато все още има време!

Написах този текст с болка, защото журналистиката ми е слабост. И не ми е приятно тя самата изцяло да бъде превърната във фейк. В платена душевна услуга на някой богат чичко. А където не е за пари – е от невъзможност да различиш доброто от злото. Жалко е… Но най-вече го написах от любов към Църквата. Защото ми е невъзможно да понеса някой да я хули, без изобщо да я разбира. Без дори да иска да я чуе. Често ме питат защо не си гледам само църковните неща, ами се обаждам. Отговорът е – защото ми пука. Включително и за душите на ругатели като Георги Лозанов. Защото и за него Христос дойде, та да се обърне грешникът и да придобие живот вечен.

 

 

ИЗТОКЪТ НАКАЗВА СЛАБОСТТА

Е-поща Печат PDF

Два месеца преди терористичния акт в Брюксел, сякаш е имал предчувствие, известният руски политически анализатор Александър Плеханов публикува на сайта km.ru текста „Самоубийството на Европа не започва от днес или не дори от вчера”, която бе посрещната с голям интерес в Русия. Надяваме се, че тя ще представлява интерес и за нашите читатели, още повече че проблемите, които се поставят, и прогнозите на автора, просто се сбъдват пред очите ни и освен това пряко ни засягат. Статията е предупреждение към днешните политически елити на Запад, които наивно вярват, че с мантрите си за либерална толерантност и с циничния алъш-вериш, който правят с ислямистките терористи, могат да осигурят собственото си политическо оцеляване. Със сигурност те ще трябва да си отговорят и на въпроса случайно ли бе, че четири дни преди клането в Брюксел и веднага след като получи първите 3 млрд. евро, за да „спира” похода на „бежанците” на Запад, неоосманистът Ердоган цинично заяви: „Няма никаква причина бомбите да се взривяват в Брюксел или в някой друг европейски град”.

Статията е полезно четиво и за онези българи, които живяха с илюзиите за ползите от членството ни в изпразнения откъм съдържание ЕС, но и за онези, които наивно повярваха на измамата, внушавана от нашите невежи и продажни управници и слугинажа им от медиите, че богатият католически Запад, който е естествен враг на православието, може да ни приеме за част от своята „цивилизация”.

 

КАТО ВЪРХА НА КОПИЕТО...

Е-поща Печат PDF

Напоследък българските медии все по-често, с голям интерес, подробно и почти с обич проследяват ежедневието на доскоро недолюбвания от тях самите президент Георги Първанов – къде е бил, с кого се е срещал, какво е казал, най-вече какво възнамерява да прави и кога ще действа... Още сега се чувства нетърпеливото им очакване, голямата им тръпка от предполагаемата буря, за която и те грижливо събират черни облаци...

 

ПРИЛИКАТА?

Е-поща Печат PDF

1

Добре е човек да внимава, когато сравнява две събития за да потърси прилика или разлика между тях. Тука аз ще пробвам да се съобразя с горния съвет защото особеното в този ми опит се състои в това, че времето между тези събития е половин век.

Тогава, често гостувах на семейството на Любо Левчев.

Веднъж на път за домът му, близо до докторския паметник, на една от пейките Любо си играеше с едно кученце от породата на овчарките, което още на тая възраст бореше стопанина си ласкаво, с кучешка любов. Играта им бе шеговита и аз исках да я проследя, затова заех една пейка, от която скришом се радвах на взаимното удоволствие от закачките между човек и куче. Не след дълго бях открит и приет от наигралите се, като равен в тяхната трупа. По него време позирах на талантливата художничка Дора Бонева, (съпруга на Левчев) която правеше портрет на бригадата ми. Поради това дълго време бях играч в шоуто, където порасналото космато не се церемонеше нито с нас, нито с официалните ни дрехи. Спираше да ни бори чак когато хрисимата домакиня Дора го залъже с негови, оглозгани от вчера кокали.

 


Напоследък явно личеше, че търпението на някого от семейството бе изтъняло от кучешките мурафети, защото майчиният син на овчарката вече не беше член и жител в домът на поета, а и ние не използвахме повече резервните костюми. Нормализира се живота в семейството, но духът сякаш не бе оня. Пак бях у тях, седях колкото поседях, станах да си тръгвам, но почти до вратата Любо ме спря, като ми предложи да ме закара до вкъщи  с колата си. По пътя усетих, че нещо го яде от вътре и го закачих: кахърен казвам ми изглеждаш каква е причината? Мълчи. Гледам колата залита, неуверена е в пътя. Спри викам ще затриеш и двама ни, мязаш на пиян, който след кръчма е тръгнал към дома си. След тая нескопосана шега го погледнах, той плачеше. Стигнахме разклона за Кремиковци, Любо спря колата до един двор, където с бурна кучешка радост бяхме посрещнати от неговото вярно, пораснало куче. През оградата Любо изсипа завитата от пакета храна, но приятелят му не я докосна, въртеше опашка и очакваше играта с човешката ласка. Тръгнахме си със кучешката надежда и продължихме пътя си.

2

Скоро в градинката пред нашия магазин срещнах Стою. Отдавна не го бях виждал, защото той живее на село сам, а тука идва кога за пенсията, кога при доктор да иде, погостува ден два на синът си, трудно ходи и рядко излиза навън. Както и да е. Избрахме една пейка и се заразпитвахме кое как. Кажи питам го, как я караш там? Идват ли децата, внуците? А той гледа небето и аха да ми каже но отлага такъв, като че не питам него, а някой там горе където се е занесъл. Пак го питам, само че за градината му. Даде ли казвам тази година берекет? Той се върна от небето и вика: - Петдесет лева пари ми взеха да оберат ябълките. Дадох ги, иначе зян щеше да стане роденото от дръвчетата. Прибрал съм реколтата, ма не идват да я вземат, ще почакам до коледа и ще я харижа на съседите. А животни, питам го, гледаш ли? Гледал само телевизор. Разказах му за белите си кахъри, пък зех та се похвалих от моите деца за грижите им към мене. Тогава Стою се отпуши и вика: -.Абе и моите идват от Гергьовден та на Димитровден. Донесоха ми Джиесем ама за какво ми е! И кога дойдат, докато кажат здрасти и си тръгват. Викам им: постойте барем час два. Синът ми се натъжи, заболя го, ама.… Изпратих ги до портичката и след тях си тръгна надеждата ми. Вече и сълзите ми се свършиха и къщата ми изстина, пък и кучето ме напусна.

В тези два случая, в които потърсих сравнение за прилика, въпреки разликата между тях. И излиза, че носят една еднаква тежка душевна болка. Тези зад оградата са загубили надежда. Живот без цел и надежда е по тъжно и страшно нещо от всичко друго. Така казва Достоевски. Останалото е грях.

 

ПРОМЯНАТА

 

Приготвих се да мятам за шарани, нищо че водата е мътна, ама и времето е едно такова тегаво, та не е за стар човек, сам да клечи на язовира. Ето защо дойдох да видя дали Стоенчо ще иска да ми е дружка в това начинание. Посрещна ме с радост наборът, ама гледам изкарал от навеса каручката си и тъкмо да впряга магарето, когато аз нечакан се намесих в работата му. Тръгна да ме здрависва и вика: ”Още на пътя си бил кога кучката настръхна, но не излая, и си викам този ще да е Крум. Ха добре дошъл. Тебе и кучетата те не лаят и дяволът не ще да те среща. Казвай къде те стяга чепикът?” Стоенчо, за тебе съм дошъл да те взема да идем да метнем въдиците за шарани, ама май съм закъснял. За къде впрягаш? :”Ще ида до корията да си набера изпопадали клони, клечурляк, някой сух дънер ще изкопам. Круме, останах без дърва братко, клечка нямам яйце да спържа. Ами ти за къде си тръгнал в това мръсно време? Шаранът не взема отдавна в такава мътна вода. Кой ти каза, че сега е шараново време? Ти барем си патил човек, толкоз години се знаем, хич не си хаби времето!”

Абе, наборе, преди време бях гост на сватанака, седнахме да се черпим, наля чашите ама мойта си седи пълна. Аз симулирах. Той се обиди човекът и сърдито ме имитира: „Не върви кай, как да върви, като не и даваш наклон. Промени позата, чашата ти се права стои”. Вчера в един вестник пише, че се започва промяна. Що рекох да не пробвам да сменя торния червей с попово прасе! Такава промяна може да ми свърши работа. То и шараните са глупави, ама и на тях им баялдиса да са спускат само на този купешкия червей. Стоенчо ме слуша, слуша пък ме прекъсна и вика:

- ”Круме ти си сменил стръвта, ама кукичката пак същата си оставил нали? Помниш ли по онуй време останахме без фураж за кравите. Тогава партията прие програма за по-голямо производство на сено и люцерна. Вестниците публикуваха тая радостна вест, а гениалният Борис Димовски публикува карикатура във в-к Труд, как една изпосталяла, гладна крава гледа с молещи очи някой за малко сено, тогава стопанинът съжалил работливото добиче, набол на вилата си една програма на ЦеКа, но гладната крава не ще да яде програми, добитък”.

В това време кучката настръхна и с яростен лай драскаше с ноктите си по портичката. Идваха агитатори от местната власт. Стоенчо ме пита: Круме, да им отворим ли, то и кучетата не ги щат, ама както кажеш.

2019 г.

 

ЦЕЛУВКАТА

 

Вече малко хора помнят времето, когато бе наложено на нас от Соцлагера да честваме тържествено 100 годишнината от рождението на Ленин. Този ритуал продължи дълго и бездарно, затуй и втръсна на хората, а зевзеците отвърнаха с хаплив хумор, като: - Защо ходиш така с измачкани дрехи колега?

Другия отговаря: - защото от ютията ни върви проповед за Ленин и тя не грее, а ломоти като радио. - Нормално съгласява се първия и продължава: - Пък на съседа му изсъхнал фикуса в хола от уличния високоговорител, хем при затворен прозорец.”

А какво се случи на мене тогава сега ще научите.

По решение на Москва трябвало младежки бригади от Соц. страните да участват символично в строежа на няколко юбилейни обекта в родния град на Ленин. Другаря Иван Панев - шеф на ЦК на Комсомола ми поръча да оглавя 25 души, млади дюлгери и да помогнем на братята от Уляновск. След два дни тръгнахме и след още толкова влакът ни изсипа на Киевската  гара в Москва. Слизайки на перона един упълномощен от домакините посрещач се нахвърли да ме целува, но не му дадох като го изтласках, а той се подхлъзна и падна на земята. Стана бързо и като се хилеше от разстояние започна да се извинява. Преводачката се намеси, а аз реших да го съветвам, като му припомних как Юда с целувка е предал Исус Христос и хората на Пилат Понтийски го заковали на кръста. На края кротко му казах, Запомни това! Отдавна мразя мъже да се целуват защото това е върховно лицемерие. Истинската целувка бива при жените със мъжете, но тя не ще сеирджии, тя е съкровено право на най-святото нещо - любовта и е изповед пред това тайнство.

А тоз тръгнал да ме целува. Повече не го видях. Посрещач от нашето посолство беше кореспондента на в-к “Народна младеж.” Той ме доближи и предупреди, че руснаците може да изтълкуват моята постъпка всякак. Моля те, внимавай, защото Брежнев се целува като школувана мастия с гостите от чужбина и може да търсят намеци за подобие от това събитие. Вечерта на него ден, бригадата бе поканена на “Лебедово езеро” с божествената, в ролята на умиращия лебед, Мая Плисецкая. Моите хора повечето заспаха уморени от пътя и от поморийския коняк, а някои от тях похъркваха в синхрон с мелодията на Чайковски. Два часа по късно уморените си доспиваха във влака за Уляновск. Там бяхме посрещнати без преструвки и целувки. След три месеца докараха Брежнев да открие мемориала и забраниха на нашата бригада да присъства на тържеството. Бяхме заключени в общежитието където младото инженерче Коля донесе водка “столичная” и се разплака заради срамното отношение на властниците спрямо бригадата от българи, която бе обикната от целия град заради усърдния си труд вложен в не лек строителен обект. На другия ден взеха моето работно облекло за някакъв музей и получих грамота за участие при строежа в центъра на Уляновск в чест за 100 годишнината на човека, който обърка света.

След време неговите ученици ме предадоха. А аз си спомних за невинното момче, което се опита да ме целува на Киевската гара дали ми е простило за оная постъпка!

2019 г.


 

 


Страница 491 от 631