Американците, с промития си мозък, са убедени, че Ким Чен Ун е отговорен за конфронтацията между Пхенян и Вашингтон, но истината няма общо с това убеждение.
Истинският проблем не е ядреното оръжие на Ким,
а 65-годишната военна окупация на полуострова от страна на Вашингтон, която поддържа със сила едно политическо решение. Решение, тиранично наложено на една суверенна нация с цел да държи страната разделена на две; решение, което доведе на власт марионетния режим на Юг; което закрепи постоянното военно присъствие в името на търговските интереси на САЩ; което установи контрол върху стратегическа територия във връзка с вашингтонския план за ограждането на Русия и Китай, само и само да останат доминираща глобална държава за сто години още.
Казано простичко, Вашингтон на 100 % носи отговорността за днешната конфронтация, а също и за всяко изостряне на обстановката през изминалите 70 години.
И въпреки това, никак не е лека задачата да отвърнеш на потоците държавна пропаганда от страна на САЩ. Затова си позволявам да защитя позицията на КНДР чрез една кратка аналогия, която дава възможност да представя случващото се в определена светлина.
Или отново и отново за правото ни на избор
Това е един от най-тревожните и екзестенциални въпроси на всички времена. Въпросът за правото на посока и избор. „Quo vadis: Къде отиваш?” е фраза от житието на Симон Петър към Исус Христос, както и заглавие на много популярния някога роман на Хенри Сенкевич, спечелил му Нобелова награда за литература през 1905 г., който бе една от любимите книги на хората от моето поколение. В годините на масови гонения и ужасяващи посегателства срещу живота на християните - времето на Нерон, абсолютният диктатор, който със смъртта на хиляди създава декори за театрални постановки и зрелищни шоу програми, Петър бяга от Рим, за да се спаси от сигурна смърт. По пътя му се явява като видение – неговият учител Исус Христос. Тогава той импулсивно и ужасено му задава този въпрос „Къде отиваш, Господи?!, нима при гонителите и палачите?!“ Отговорът на Исус е, че отива в Рим при вярващите, да им даде сила и подкрепа, дори и да бъде разпнат отново. Смутеният и объркан Петър, се окопитва, възвръща твърдостта на вярата си, и се връща в Рим, където приема мъченическа смърт, която го обезсмъртява.
В български вариант, този въпрос е задаван рядко на висок глас, най-често с недоумение и горест, и предимно, в тесен приятелски кръг. Но има и изключения. Едно от тях е публистичната брошура "Quo vadis, Bulgaria?" на големия българин и точно толкова оспорвания революционер и политик между двете световни войни Иван Михайлов, лидер на ВМРО, който задава този въпрос на българското правителство през 1937 г. Неговото остро перо разобличава и критикува правителството на звенарите след извършения Деветнадесетомайски преврат (19 май 1934 г.) и последвалата политика на сближаване на България с Югославия за сметка на интересите и борбата за свобода на македонските българи. Ето един кратък пасаж, който звучи и днес до болка познато:
„Къде отиваш, Българио? Забрави ли кръвта на стотиците хиляди твои синове, които загинаха по бойните полета на Македония, Тракия и Добруджа, за да извоюват по-добри дни за поробените българи? Забрави ли вековната си история, за да продължаваш политиката на биене на робски чела в конски копита, която те е довела до вътрешна разпокъсаност, външно обезличаване, и която те е изправила пред пропаст? Докога ще ставаш съучастница в позорната и антибългарска политика на съседните ти държави? Докога ще поддържаш конспирация на мълчанието и примирението... Цялото наше минало е борба и жертви. И може ли този кошмарен [исторически] момент да прекъсне връзката с тая славна борба, както и да затъмни образите на хилядите мъченици, които загинаха с готоввност, за да може Македония да бъде свободна и нейните бъдещи поколения да се развиват в мир и благополучие?”
Днес всички знаем къде е България, къде и каква е Македония, и до каква степен е обезбългарена; как се стигна до преобразуването й в „отделна и самостойна“ нация и държава, с кодифициран „македонски jазик“ и с хлевоусти „историчари“, дето все от миналото на България ръфат, все „бугарите“ са им виновни, и няма надежда това майкопродавство да спре. И всичкото това отродителство, заради чужди геополитически и користни цели, заради тамошни и тукашни политически недоразумения.
Днес, макар и загърбили Бога, пак сме изправени лице в лице пред преизпълнения с мрачна обърканост и униние въпрос: „Къде си и къде отиваш, Господи? Къде отиваш, Българийо?!“ Защото продължава да бъде сечен издъно българският корен и прекършвани българските криле?! Къде отиде и докъде стигна, Българийо, с всичките си научни и културни достижения, които те бяха направили космическа и ядрена сила, и втората в света държава след Япония; която произвеждаше компютри; с материално-проиводствен капацитет в тежката и леката промишленост; в селскостопанското производство, които даваха сигурен поминък и спокойствие за утрешния ден на всеки български гражданин?! Къде отидоха, та се невидяха, повече от два милиона от чедата ти, пръснати по света?! Как се стигна до тази мизерия, когато само преди три десетилетия беше сред най-проспериращите държави в Еврова и в света? Защо днес си най-бедната, най-разграбената и хулената от свои и чужди? Защо децата ти растат неграмотни и груби, изоставени на произвола и пороците, когато имат нужда от грижа и здраве?
Защо учениците ти не разбират това, което четат, и защо нямаш нито своя защита, нито своя войска? Защо стана така, че систематично и безмилостно три десетилетия се унищожава поминъкът и се избиват милиони здрави животни; защо се изпразват до дъно никога не пресъхвали язовири и защо дишаме най-мръсния и отровен въздух в Европа? Защо и как успяха да те превърнат в бунище за отровни отпадъци? И има ли те още или не, щом посегнаха с грабливи ръце на свещената ти земя, на твоята традиция и душа, на твоите деца?!
Емоционални или аналитични, отговорите на тези въпроси не са оптимистични. Да се демонстрира бодрячество би било истински и неприкрит фалш, който не може да заблуди никого и предизвиква само омерзение. Чиста проба политическо лицемерие и цинизъм или, както обичат да казват днес журналисти и политици – популизъм. България на неолибералния модел възпроизвежда само бедност, унес и вцепенение. Нацията ни вегетира без мечта, цел и вдъхновение, със заличена и манипулирана история, с изтръгнат възрожденски дух. Мнозина са с усещането на живот в коматозно състояние с предрешен изход.
Обективно, глобализацията на капитала и преходът от либерална към неолиберална демокрация, обезсили националите държави и политиците в тях. България стана жертва на този глобален цикличен преход на капитализма към глобализация, при който нейната индустрия беше унищожена, а страната претърпя небивал грабеж от страна на глобализирания капитал, който за четвърт век извлече от нея всички възможни материални, финансови и човешки ресурси.
Какво очаква България през 21 век? Накъде отива тя? И как процесът на глобализацията променя нейните национални цели, перспективи и интереси? Ще оцелеем ли като единна нация или сме заплашени от етнически конфликти, икономически кризи и природни катаклизми?
През 2018 г., 82 години след тревожния въпрос на Иван Михайлов, излезе книгата на известния дипломат, политически и икономически коментатор и анализатор, Илиян Василев, към когото „Нова Зора“ никога не е имала еднозначно отношение. Книгата му се нарича „Quo vadis Bulgaria: Втората вълна на прехода". Авторът сам я определя като покана за разговор, който все отлагаме. И този разговор и изводите, които се налагат от него, засягат всички българи, независимо от политическите им пристрастия и окраски. Това ни кара да дадем гласност и на тревогата на хора като господин Василев, с които досега не сме споделяли обща позиция. „Увлечени в текущото, забравихме да ориентираме оценките и плановете за бъдещето в България спрямо най-добрите световни практики в публичното управление. Разговор, който ще се състои, и който не трябва да спира. Всъщност, знаете ли къде отиваме като страна или просто сме на дрейф? Дали целта е достойно продължение на завещаното от великите ни възрожденци? Отговорите са в нас.”
Фокусът на този въпрос „На къде отива България?” и дискусията около него, авторът позиционира не само в диагностиката на случващото се и в очертаващите се закономерности и тенденции, а в умението да намерим контекст, координати на оценката, в които да поставим възприятията и собствените си действията, както и тези на опоненти и съмишленици. Това включва и изкуството на възможното, което варира от границата на отчаянието до възторга. Поставен в пресата на избора, българинът вижда пред себе си два пътя, които авторът изяснява по следния начин: ”Има две посоки при житейския избор – едната е фиксацията върху оптимизация на личностно развитие, – което предполага готовност за смяна на географии, на правителства в търсене на най-доброто, което светът ви предлага. Този път е изключително рационален, аз го наричам „копривщенски“, по аналогия с реакцията на богатите копривщенци по време на Априлското въстание. Те оценяват, че въстанието няма шанс, предават Каблешков и другарите му, плащат откуп и остават къщите, семействата и богатството цяло. Така и днешните български емигранти – виждат, че промяната няма да настъпи и поемат към терминал 1 или 2. Другият път – на панагюрци, които не по-малко добре знаят, че шансовете на въстаниците са нищожни, избират лудостта да мечтаят отвъд собствената си сигурност и келепир – правят чети, борят се, загиват и... придвижват историята на България в друго измерение. Този е пътят, в който си мислиш, че трябва да останеш тук напук, защото има нещо по-ценно от личното ти благоденствие, за да промениш средата, системата, за да оставиш след себе си по-добра от наследената версия на „Родина“, за да могат идващите след теб да я намерят по-привлекателна и още по-„обетована“, за да останат, за да родят следващите поколения български граждани. Третата утъпкана пътечка е тази на глобалистите–номади: отиват–връщат се...”. Спорно е, доколко възприемаме за уместни определенията му „наследена версия на „Родина”, както и „по-обетована и по-привлекателна версия” отнесени към днешна България, но смисълът е ясен. По думите му "голямата ни беда е, че нямаме непримиримост, започваме да свикваме с полуистини, с полусвят, в който много удобно разполагаме собствената си липса на отговорност и желание да свършим работата си. Нито икономиката ни е окончателно пазарна, нито институциите достатъчно демократични, нито съдебната ни система е достатъчно функционираща и със демократични корени”, констатира И. Василев.
Европейските ценности, членството ни в НАТО и ЕС без всякъкъв референдум или някаква форма на допитване до народа, бяха ни наложени по най-макиавелски начин и не оставиха у българина здраво място и нищо свято.
В края на живота си, големият български възрожденец, писател и учител Григор Пърличев, болезнено изстенва: „Ах, лековерието унищожи България!”. Това канстатират с мрачна горест хората и днес.
Някога Атанас Буров - финансист и министър на външните работи и изповеданията, който в никакъв случай не може да се определи като русофил и е наричан заради въвеждането на модерни за времето си европейски практики на българска почва „идеолог на българската буржоазия”, е споделял, че за българина четири са светите неща: МАЙКАТА, РОДИНАТА, АРМИЯТА и РУСИЯ. „И ако видиш някой, че ги засяга, че ги обижда, убий го – грях няма. Без Русия ние сме роби. Турция ни има зъб и ще ни изяде. Ето защо казвам – който не обича Русия - независимо какво управление има тя - той е враг на България. А който говори лошо за войската ни – заслужава удар в тила и смърт...”.
Днес този въпрос звучи повече от объркващо и депресиращо: КЬДЕ ОТИВАШ, БЪЛГАРИЙО? И остана ли нещо свято за българите днес?
Може би МАЙКАТА? – която си бил принуден да изоставиш сама и в нищета, без да има кой да я утеши в страданието, да й достави скъпите и прескъпи лекарства; да й нареже дърва; да й подаде чаша вода; защото е трябвало панически да бягаш сам или със семейството си, да се спасяваш някъде по света?! Това бяха принудени да сторят над 2 милиона българи, след като от ръцете им бе изтръгнат всякакъв шанс за работа и препитание. Хората, които издигнаха от руините на Втората световна война и изградиха богатствата на социалистическа България, тези около 20% от населението ни, си отидоха от този свят с отворени очи, унизени и забравени, с пенсии под екзистенц минимума, с храна от контейнерите за боклук, недочакали внимание и подкрепа от никого! Колко ли други ги чака същото?...
А майките на невръстните деца, които дочакаха закон, който предвижда задължителни социални услуги и принудително отнемане на децата им, тях какво ги очаква?! Какъв социален хуманизъм, каква „държавническа“ задълбоченост и отговорност трябва, за да транспорираш или пишеш закони, според които като социално подпомагане на бедната, родна майка се дават 300 лева, а за приемната мащеха на отнетото й дете, се дават 700! Често и все по-често ще се случва това, което само в песните за черното ни иго може да се намери: деца да бъдат брутално отнемани от българските им родители, с активното съдействие на българската държава и нейните социални служби! И причините все ще са от такъв порядък: ако например не си платиш сметките за ток или ако анонимен сигнал те нарочи за „некомпетентна” майка, или ако детето ти случайно падне при игра и си обели коляното. Тогава щеш-не щеш следва високата „хуманната грижа“ да отнемат детето ти докато не забогатееш или докато не те одобри частният доставчик на социални услуги – най-често чуждестранно НПО. Понякога медиите споменават за това, но само с половин уста. Иначе мълчат за приетите вече закони, които потъпкват свещеното право на майката и бащата да отглеждат и възпитават децата си, закони, които разкъсват семейства, и унизяват и принизяват извечните човешки чувства за всеотдайност и жертвоготовност, които Божествената уредба на света е закодирала в родителските отговорности. И няма кой да се замисли, че законотворците по същество създават инструменти за новата форма на кръвен данък – съдба, от която изглежда българската участ не може да се избави. Родителските и синовните чувства са свещени и по-силни дори от инстинкта за самосъхранение. И мисля че, за да оцелеем като народ и общество, трябва по-често да се допитваме до мъдростта на вековете, до традицията, която ни е съхранила, до дълбокото чувство на синовна признателност и преклонение към Майката. Иначе, мястото в червото адово ни е гарантирано! Неолибералните ценности и джендър идеологията, са на космически разстояния от прозренията на великия Овидий, който пише: „Има на света един човек, на който всички сме длъжници – Майката”. „Последиците от отсъствието на майката се проявяват постепенно, както от седенето върху камък”.
А една стара еврейска поговорка гласи: „Господ не може да бъде навсякъде, затова е създал Майката”. "Майката е името на Господ в устата и в сърцата на децата", казва Уилям Мейкпийс Текери; "Единствено майките могат да мислят за бъдещето, защото го създават чрез децата си" – утвърждава авторът на романа „Майка“ – големият писател Максим Горки. А Кардинал Мърмилод заключава: "Майката е тази, която може да заеме мястото на всеки, но нейното място не може да заеме никой."
Ако знаеха и помнеха това, ако имаха душа и сърце, и подобно отношение към Майката, нашите народни избранници не биха гласували и приемали чудовищни в същността си и омерзителни закони, които нормалният и здравомислещ човек не може да определи по друг начен освен като дяволско творение!
За съжаление в света, в който живеем, отдавна са подменени светостта на Майката, светостта на Родината, светостта към земята-кърмилница! Преклонението пред отговорностите и саможертвата на бащи и синове, на войните, на традициите и принципите...
Но за това в следващия брой.
|
 Няма да бъде пресилено ако кажа, че за огромна част от просветената телевизионна аудитория, предаването на БНТ „История. BG“ отдавна се гледа повече с омерзение, отколкото с интерес по темата. Ръководството на Обществената телевизия не може да не се интересува от това, но съвсем разбираемо е, че политическия вектор е ясно определен, задачата е категорично недвусмислена, а отклонения, колкото за пред очи, са допустими главно по отношение на недотам решителни и ерудирани участници.
Няма смисъл да казвам, че главният дразнител, човекът, който се изживява едва ли не като демиург на историческата наука и значи като незаменим водещ, е „недоучката“ Георги Ангелов. Съзнавам, че изразът не звучи ласкателно, но може би поради контрапродуктивността на антиисторичния стил и метод на водещия, мастити и уважавани авторитети на историческата наука, го именуват така. После извръщат глави или снисходително обобщават: „Не си струва заради Илия да намразваме и Свети Илия!“. С което дават да се разбере, че за Георги Ангелов, отдавна няма място на тяхната маса и темата е затворена.
На 11 март и аз попретупах несвършващите си задачи и срокове, и в 21 часа застанах пред телевизора. Темата за мястото, ролята, живота и смъртта, както и творчеството на писателя Георги Марков, са шествали твърде много през годините на страниците на „Зора“ и „Нова Зора“, където непримиримо сме се борили с прозрачните фалшификации и манипулации на тема „българския чадър“, така че нямах особени съмнения в каква посока ще бъде използвана, като повод неговата 90 годишнина. Така или иначе устисках, не загасих телевизора, както е бивало друг път.
В интерес на истината бях леко изненадан, че този път участниците в дискусията проф. Ивайло Знеполски, проф. Инна Пелева и доц. Пламен Дойнов, както и крайно предпоставеният Тони Николов, не си позволиха, както е ставало в това предаване, грубо да политизират тези 60 минути отредени за „дискусия“. Поставям думата в кавички, защото каквато е практиката на „История. BG“, дискусия и този път нямаше. По простата причина, че поканените за участие са все хора правилни и поради това сблъсък на мнения не може да има. Пък и какво да си говорим, не се и полагат!
И този път всички единосъщно гледаха в една посока, говореха в едни и същи оценъчни категории и извън опита на режисьора Асен Шопов да обобщи, че „всичко е много по-сложно и поради това са невъзможни, нито покаянието, нито прошката“, „дискусията“ приличаше досущ на събрание от онази действителност, която участниците се надпреварваха да клеймят, иронизират и чернят.
Темата разбира се бе споминалият се социализъм, с тази разлика, че за мъртвия и една добра дума в „История. BG“ не се полага. Неизменната генерална линия на водещия е публично известна или както би се изразил Георги Марков, тя е успоредна на генералната линия на „нарежданията на чуждото министерство“. Но кой ли ти разбира от драматургия на живота!
Режисьорът Асен Шопов, изглежда бе разгадал отредената му роля да изобразява случайно оцелелият от комунистическите репресии интелектуалец и почти не взе участие в „спектакъла“. И, макар че, както вече споменах, и останалите участници да пазеха известно приличие - не се прекъсваха да доказват, че Георги Макров е дисидент, че е антикомунист и че е убит от ДС, за да бъде смъртта му „специален подарък за рождения ден на Тодор Живков“, те за удоволствие на „недоучката“, някак си удобно забравиха за какво са се събрали. И не направиха, нито анализ на творчеството на писателя, през т.нар български, нито през „лондонският“ му период. Интересуваха ги само „Задочните репортажи за България“, които сега вече по настояване на Димитър Славов, бяха представени с уточнението, че са от „Задочна България“. И с това може би, се изчерпи приноса на въпросното издание на „История. BG“ от 11 март тази година.
Впрочем, не се мина без уподобяването на „Задочни репортажи за Задочна България“, на „Записки по българските въстания“, щото нали „неизброими са жертвите на социализма“ и как турския ярем да не го сравниш с болшевишкия?!
Малко е да се каже, че са кощунствени твърденията, с които „Репортажите“ на Георги Марков се обявят за „безспорно най-яркото българско литературно произведение от втората половина на 20 век“. Подобни оценки показват не само ниския таван на информираност, но издават и пълната инвалидност на един убог естетически критерий. Те обаче са и недвусмисленото доказателството за разсъблечената до голо политическа предпоставеност на налаганата, главно чрез телевизионния екран оценка.
На това място Георги Ангелов изрази съжаление, че „репортажите“ все още не се изучавали в българското училище, но след това предаване, не само несъгласните във фейсбук страницата на предаването щели да си поправят мнението за тях, но и в учебната програма вече щяло да ги има. Вярно, не каза на мястото на Ботев, на Любен Каравелов, на Вазов или на Св. Софроний Врачански, но то се подразбира. Видът му издаваше такава увереност, за смисъла на епохалната битка, която води, че не оставяше и съмнения за пълната му обсебеност от мисията, с която са го натоварили.
И се чух да казвам: „Такъв умора няма!“. А ехото на известния рефрен - „Ний че станем милиони!“ се блъскаше в стените около мен, пред очите ми тъмнееше, аз стисках зъби и бавно осъзнавах, че тази отровна злъч от екрана мен не можеше да убие. И може би защото съм грешен, и много пъти съм се улавял, че нямам сърце да следвам думите, на Всеопрощаващия и Всеблагия Господ наш – и този път не казах: „Прости им, Господи, те не знаят какво вършат“. Останалото, както би казал Шекспир, е мълчание!
И писа ръката ми, а на сърцето ми олекна.
Другото предоставям на проф. Бончо Асенов
Навлизането на капитализма в края на XIX и началото на ХХ век в своя последен стадии, наречен от В. И. Ленин „империализъм“, както и изобретяването на ядреното оръжие в средата на ХХ век, рязко промениха говоренето и оценките на политическите и геополитическите явления и събития. Но анализаторите пропускат (от небрежност, незнание и неумение или съзнателно и целенасочено) да търсят и намират истинските, а не мнимите причини, които ги пораждат. Изтъкват се идеологически, икономически, имперски, нравствени, психологически причини, свързани с характерите на държавници и политици, и какви ли не още, но до същността и реалния им произход не се достига. Очевидно така е по-лесно да се обяснява глобалният свят. Либерализмът не изпитва потребност и дори изобщо не допуска обяснението на глобалния свят, за да не се види какво представлява този свят и какво очаква човечеството, ако продължи да живее в него. Затова се извеждат и посочват такива причини, които да не го обясняват, но и да не бъде разбиран, осъзнаван и осмислян той заедно с факторите, които поддържат вечното напрежение и поставят на изпитание човечеството.
За универсалния ключ към катинарите на неизвестното
Причините могат да бъдат скривани и пренебрегвани, но не и унищожавани. Те обективно съществуват и пораждат явленията и фактите, дори и когато се правим, че не виждаме нито причините, нито техните следствия. Здравият разум трябва да ги търси там, където са, а не, както прави либерализмът, където му се иска да бъдат, защото ще са в негова идеологическа и пропагандна полза.
Материализмът и рационализмът, които модерната епоха роди като най-надеждните опори в мисленето на новия човек, бяха представяни като носители на универсални възможности, но те грубо ограничиха представите за света, за неговия произход и силите, които го движат. Защото не само материалните сили определят как и накъде да се развива, какво да е неговото устройство и как той да се променя. Ако бяха само те, всичко щеше да е ясно и тайни нямаше да има. Логиката на мисълта щеше да ни води към истината и причините за загадките и недоразуменията. Ох, колко лесно щеше да е. Обаче извън възможностите на материализма и рационализма (и дори пряко тях) е те да съберат всичкото човешко знание, за да се превърне то в универсален ключ към катинарите на неизвестното. И с този ключ да се отварят тайните на историята, настоящето и бъдещето.
Международните дела и конфликти са човешки дейности; те биват предизвиквани от човеци и е нормално да бъдат разрешавани от тях. Но не винаги човеците са причините за появата им. Ако човек беше действително толкова силен и всемогъщ – повече дори от Бога, както го представя Ренесансът, то нямаше ли да бъде безсмъртен и вечен? Но той не е, и силата му е ограничена. Дори и в световните дела онова, което той е способен да причинява, е сведено до локални конфликти, словесни престрелки, кратковременни войни. Във всичко останало той може само да бъде въплъщение на друга воля и разум, на причини, чийто обем не може да се измери и изчисли.
Следователно други са причините и ние, които претендираме, че ги анализираме, за да намерим изход от непрестанно създаващите се напрежения, сме длъжни да ги открием, формулираме, обясним и винаги да се съобразяваме с тях.
Разломната бездна „Изток” и „Запад”
Човек няма склонност да приема наследство, завещано от най-дълбока древност. Счита се, че дългото време е прекъснало връзките, наложило е отпечатъци от множество различни родове и наследници, и че до наши дни практически нищо не е останало от тази древност. Освен, разбира се, историческият опит, културните паметници и съдържащата се в тях традиция. Но те трябва да се извлекат от тях и се опишат достоверно. Все пак изучаването на това далечно наследство придава неговия смисъл и на съвременността – най-малкото с вниманието към него и с опазването му като всеобщо достояние и консервиран опит. Едва ли с нещо повече.
Рядко обаче си спомняме, че светът, колкото и да се глобализира и събира с помощта на техниката и технологиите, е разделен от една незаличима граница, която е всъщност разломна бездна; тя нито може да се запълни, нито да се заличи.
Защото човечеството е изконно разделено на два свята: Изток и Запад.
Те, при всичките им усилия, старания и опити да се сближат, изравнят и дори слеят с помощта на техниката и технологиите, остават непримиримо разделени, чужди и дори враждебни един на друг. Бездната обаче се забулва в словесна, идеологическа и геополитическа мъгла, за да не личи върху картата. Така е по-лесно да се търсят човешките, т.е. политическите и идеологическите причини за световните конфликти.
А разделението е от дълбоката древност, почти от времето, когато светът е бил създаден и населен с хора. И не по тяхна воля и желание. Когато са го усетили, после са го видели и дори приели с инстинктите си като естествено и че условията за съществуване в тези два свята за различни, те са устроили живота си съобразно него. Често някои са рискували да унищожат единия полюс, за да остане другият победител и господар на света. Ако случайно са успявали, то успехът е бил кратък и дори за мащаба на историята, мимолетен.
Тези два свята винаги са били в противостоене и в открита или прикрита война. Дори и когато държавите и народите им са живеели в мир и разбирателство. Мирът е бил благодарение на усилията им, но между тях винаги е тлеела скрита и невидима враждебност и непримиримост. Малко е било нужно, за да се разпали отново враждата и да се види, че причините за нея са повече отколкото основанията за разбирателство и съгласие.
Ще попита човек: това не е ли исторически парадокс?
Отговорът е: не, не е!
Полюси на противостоенето
Модерната епоха заличи в някаква степен различията в бита между двата полюса. Общо взето хората живеят по един и същ начин и на Изток, и на Запад. Но това е само привидно и никакви технологии не са в състояние да примирят различията в начина на живот, но най-вече в начина на мислене и говорене, на възприемане на живота и в нравствените ценности и критериите за добро и зло, красиво и грозно, възвишено и низко. Защото същностните различия са родилни и расови белези, които са неизменни, дълбоки и принципни.
През Седновековието този разлом се е проявил най-отчетливо и е бил назован с истинското му име. Разделянето на Римската империя на две половини – Източна и Западна, а по-късно и обособяването на две християнски църкви върху нейната първоначална територия, са двата безспорни знака за наличието на глобален проблем, който не може да се разреши. Но и че е необходимо да не се пренебрегва и да не се изграждат системни образования чрез незачитането му. Римската империя се разпада не само защото е било невъзможно да бъде управлявана в целия й мащаб и териториална безконечност и необхватност, но преди всичко заради неразрешимите претенции и вражди на двата й полюса един към друг. Тези два полюса, още докато са в общите граници на единната империя, се устройват по различен начин, по различен начин разбират властта и нейното приложение върху териториите и народите, които ги населяват.
Това проличава в конфликта между Източната и Западната Църква, който е породен от невъзможността двата полюса да се доближат, камо ли да се съединят и обединят, и да имат обща власт. Те не могат дори да мислят по един и същ начин; отношението им към Бога е различно, макар че изповядват една и съща вяра и религия. Затова и Западната Църква пристъпва догмата и изопачава Христово учение. Западът се поставя над Господа и пренебрегва онова, което Той завещава на хората, за да го следват заедно. Изтокът не прощава подобни грехове. През 1054 г. Изтокът обявява великата схизма със Запада, заради тези именно опити да се опорочи вярата и се придаде на Господа човешките измерения, които той няма, но чрез които папата получава правото да се равнява на Неговото величие.
Там, на Запада по-късно се извършва и реформацията, която е неговият практически отказ от християнство.
Вярно е, че всичко това осигурява на Запада време и възможности да развие силна икономика, технически да напредне доста и да осигури повече материални блага за хората. Създава се впечатлението, че Западът уместно и успешно е „поправил“ християнството и е отворил пред човека огромни възможности да се развива и да навлиза дълбоко в познанието за природата и света.
Но Бог идва от Изток, а на Запад е сатаната.
Православието, дори и в резултат от ликвидирането на Византия, когато под съмнение е поставено съществуването на неговите носители, намира верния изход и прехвърля центъра на своята Църква от Цариград в Киевска Русия.
От тук насетне войната между Запада и Изтока се обърна срещу Русия, както преди беше срещу Византия.
Появата на Русия, която бързо укрепва и се разширява със заселването на огромни територии особено в Азия и Сибир, попречва на изконните амбиции на Запада да покори целия свят и да установи своя върховна власт.
Модерната епоха изостря тези взаимоотношения, придава им империалистически характер. Усъвършенстването на военните средства, както и въздигането на икономиката и приложението на нови технически средства и технологии установява нов световен ред. Поради това че Западът е по-напред от останалите в икономическо и военно отношение, негова е доминиращата роля в геополитическите отношения. Но той осъзнава, че е невъзможно да наложи пълен контрол върху цялото човечество докато Изтокът е силен и непобедим; а такъв контрол означава победа в пряк военен конфликт, който е още по-малко възможен. Това не значи, че войната практически е приключила и Изтокът и Западът ще живеят от тук насетне в мир и разбирателство. Напротив, тя още повече се е ожесточила и изострила именно заради невъзможността да се води в открит сблъсък и да се сложи веднъж завинаги край.
Лъже се този, който вярва, че сега е друго време и всичко толкова се променило, че „Изток“ и „Запад“ са категории с друг смисъл и съдържание.
В модерната епоха, особено в наше време,
противоречията между православния свят и разпадащата се западна християнска общност
се представят като конфликт между прогреса и реакционния консерватизъм, като прогресът очевидно е на Запад, а регресът и деспотизмът – на Изток. Но това не бива да прикрива истинската им същност. Защото нито т.нар. „прогрес“ и рационализъм, и либерализъм в западните държави, са добродетели и морални ценности, нито Русия и православието са носители на някакви пороци и грехове, които пречат на развитието и свободата на личността. Още по-малко редно е да вярваме, че първите са миролюбиви, а вторите насилници и човеконенавистници. Това нито историята на народите, нито историята на техните култури го потвърждават. Защото просто не е вярно. Но пък изважда на показ едно от оръжията, с които си служи Западът.
Западът (днес са това за западноевропейските държави и САЩ) никога не е възприемал и признавал Изтока за свой съюзник, понеже не му е равен по природа и дух. При такова отношение как да се поддържа приятелско съжителство, нормален диалог, взаимно уважение? Настанилият се по-рано от всички в модерната епоха Запад смята Изтока за свой придатък, който е длъжен да му служи и да му се подчинява.
Но силата на един обществен организъм не е само в материалните блага и икономическите възможности, които притежава и, с които произвежда повече от всички останали. Не е и в оръжията за война и потискане. Не тази сила определя значимостта на народите и не тя им дава правото да се чувстват господари. Това би следвало да е очевидно за всеки – особено за кълнящите се в либералните идеи и идеите на хуманизма и просвещението. Защото как проповядваш равенство и свобода, а се поставяш над равенството и свободата, и раздаваш права и свободи по свое усмотрение?
Да, нищо не се е променило!
Светът си е същият, какъвто е бил в самото си начало. И конфликтите са същите! Макар че Западът успя да разбие единството на Изтока, внушавайки самочувствие и съзнание за значимост у редица народи, които крепяха това единство: неправославните (но и православните) славяни, съседните на Русия, дълго време влизащи в състава на
Руската империя и СССР, богатите с петролни залежи и други. Това е най-обикновено ръфане на жива плът за обезсилване на Изтока и намаляване на неговото геополитическо влияние.
Най-жестокият и коварен удар на Запада върху Изтока е опорочаването на славянството и неговото откъсване от тялото и съзнанието на Изтока чрез внушения за промяна на цивилизационния му избор и геополитическо преориентиране към „по-могъщата цивилизация“. Там му се предлага „светло бъдеще“. Но светлото бъдеще е заличаване на цивилизационното му съзнание изобщо и превръщането му излишно бреме за Запада.
Все пак не губя надежди и дори съм убеден, че
това не е довека,
макар да е доста съмнително дали изобщо славянството днес се изживява и осъзнава като общност, призвана, като част по кръв, вяра и дух от Изтока, да промени света. Славянските държави, чрез техните управници, се кълнат пред Запада във вярност и в ненавист към Изтока и Русия. Обаче Западът е пренебрежителен към тях и ги използва в политическите си интриги за поддържане на смут и вътрешно напрежение вътре, в границите на православно-славянската цивилизация. Той поощрява и подсилва у тях русофобията, за да дразни Русия и й изпраща тревожни сигнали за висящи над нея опасности от най-различен характер.
Политиката и политическите интереси днес се представят като по-силни и надделяващи над родовите и цивилизационните чувства и съзнанието за изконна принадлежност към общ родов произход. Идеолозите на Запада успяха да внушат на много народи, че за тях по-важното е да бъдат политически и идеологически независими извън и против традициите и родовата памет. Особено опасно и гибелно е внушението, че разедини славянските народи – най-напред на православни и неправославни, а после като приятели и врагове на Русия с цел да приемат, че принадлежат на Запада, а не на Изтока, им осигурява светло бъдеще и авторитет в геополитиката. Това разделение дори не прави Запада по-силен от Изтока. То само задълбочава конфликтите и подклажда опасно напрежение в целия свят. Още повече че в цялата тази хилядолетна история, която тук накратко проследявам, почти всичките конфликти и стълкновения биват предизвиквани и започвани от Запада.
Това са реалностите, от които произтичат световните конфликти, противоборства и войни. Те обясняват защо е такова състоянието на света и човечеството.
В тези реалности българският свят е длъжен да знае своето място и да не се подлага на съблазни и изкушения, които го обръщат срещу себе си, вредят му и го обричат на непреодолими икономически и геополитически трудности. Те му причиняват нравствени терзания. А вътре, в българския свят, произвеждат прекалено много пошлост, заблуди, лъжи, унижения, които един ден просто ще го изхвърлят от историята.
Ако, разбира се, не се осъзнае и съвземе.
|
