Писателят е тайник и извор на езика, от който започва обществото, семейството и самият човек
Това само на пръв поглед е една тема, а всъщност засяга целия ни обществен живот. Ето защо следвайки Аристотеловия съвет да си изясним предварително за какво говорим преди да заговорим, ще започна простичко като в прогимназиален преразказ с елементи на разсъждение: увод-изложение-заключение.
Увод
Уважаваният и драг на сърцето ми Тотко Найденов е публикувал в бр. 10/5 март 2019 г. на не по-малко уважавания в. „Нова зора”, издаван от също толкова уважавания и драг на сърцето ми поет Минчо Минчев едно свое обръщение към УС на СБП, като е поставил за заглавие крилатия Вазов стих „Стресни се, племе закъсняло!”. Обръщението подсказва, че е насочено към нашто линеещо поколение и звучи укорно, призивно, възпитателно и въздействащо.
Но – дотук с констатациите и алюзиите!
Така! Не само споделям, но и горещо подкрепям позицията на Т. Найденов – всъщност, не по-малко горещо подкрепяна и от останалите членове на УС на СБП. За какво повдига реч тогава нашият неспокоен колега?
1. Съюзът на българските писатели (СБП) да направи постъпки и настоява за приемане на Закон за българския език (направени впрочем отдавна, в предложения проект на СБП – „Закон за защита на българския език и книжовност”);
2. За противопоставяне на организираните и ръководени от МОН вакханалии със съдържанието на учебниците по история и литература;
3. За действията и отношението на СБП към горните и други проблеми.
Като аргумент Т. Найденов сочи статията на Панко Анчев „Кой се страхува от Иван Вазов” с риторичното предположение, че вероятно сме я чели (има си хас да не сме, щом е публикувана освен в „Нова Зора“ и във вестник „Словодо днес“, който редактираме с Надя Попова – също член на УС, а самата статия е една от цяла поредица подобни публикации). По тези изключително важни въпроси са се изказали на страниците на писателския вестник „Словото днес” пера като Чавдар Добрев, Драгомир Шопов, Никола Инджов, Александър Гочев, Иван Гранитски, Ваня Добрева, Ники Комедвенска, Елка Няголова, Димитър Христов, Атанас Звездинов, Георги Константинов… Достатъчна декларация за категоричната позиция на нашите писатели и към т. нар. „Истанбулска конвенция”, фундаментализма, глобалистичните прекроявания, малодушието на управляващите, отстъпващи от националните интереси и пр., са техните публикации.
Видно е и с просто око, че в случая се чука на отворена врата, но нека го използваме да засегнем и други тревоги, надвиснали над българската земя.
Но първо за Закона.
Има ли някой, комуто още не е ясно, че без българския език няма и България? Има ли някой, който да приема терора, дивотиите, простотиите и омаскаряването, на които е подложен отвсякъде свещеният български език? Има ли някой, който да е равнодушен към каменното бездействие на онова, което наричаме „държава” (нейната инертна, тромава и неефективна администрация) и на което плащаме именно за това – да пази културното ни минало, да развива и планира настоящето, за да постигнем по-добро бъдеще?
Ще припомня предисторията: по поръка на Управителния съвет на СБП заедно с писателя Банко Банков работихме по проектозакона за защита на българския език и книжовност. Въпреки усилията, настояванията, молбите, търчането по парламентарни комисии и групи, въпреки индивидуалните кандардисвания на тая и оная законодеятелна единица, проектозаконът беше заведен в деловодството на парламента току преди да се разпусне 43-то Народно събрание. Тая хватка беше поредната динена кора, която ни изпързаля и съгласно правилата сега трябва да започнем същата процедура отначало (което вече по неволя и правим). Не щат и не щат т. нар. „народни представители” да има Закон за своя език народа им – поне онова, което е останало от него. Но редом с пълното невнимание и апаратни пируети от тяхна страна, в публичното пространство светкавично се поде същинска война срещу СБП. Не пропуснаха да проводят опълчение и ония писателски кръгчета и квадратчета, които са на фондова храна и пълна телесна и душевна издръжка от чужди централи и соросови подразделения: то не бяха клевети и ругатни, не бяха писъци, обвинения, ТВ и радио-кречетала… Разбира се – всуе. СБП няма да отстъпи завещания му от създателите на нашата висока словесност път.
Сега пак сме запретнали ръкави и сме нарамили многострадалний наш Закон да го предложим (за 9-ти път), белким снизходят законодателите наши най-сетне. Засега обаче още сме под кривата круша, която расте на пл. „Народно събрание”. Самото 44-то Народно събрание пък преполови мандата си, критично оредя откъм представители и нека не съм лош пророк, но опитът ми подсказва, че и този проект ще отиде при предишните в мазето. Виж, ако беше някоя джендърска конвенция, ден нямаше да я бавят…
Изложение
В обратното на логиката също има логика, но не мога да се начудя на героичната готовност, с която българина решава важните си проблеми: заема олимпийската си поза на обвинител и с железен глас започва да вменява на другите вината за несвършеното.
Всъщност, ако нещо сме изгубили безвъзвратно през последните тридесет години, това е чувството за общност. Обществото ни е атомизирано до крайност, а самите атоми са в състояние на полуразпад (със сигурност верижна реакция няма да има); в страната се вихрят подклаждани отвън пагубни центробежни сили, катализирани от невиждания упадък на нравите, целенасочено предизвиканата мизерия, грубото незачитане на закони, социални и човешки права и правила; откровен грабеж и въпиюща ненаказуемост, антинародни действия на държавната машина в услуга на чужди страни, продажничество и предателство на всички управленски равнища, хронична интелектуална и морална недостатъчност на онова, що се е самопровъзгласило за елит…
Има една германска мъдрост, която гласи:
„Днес деца, утре – народ”.
Запитвали ли сме се какъв ще бъде утрешният български народ, който днес се учи и възпитава по осакатените програми на злополучното ни образователно министерство, което на практика провежда масирано разграмотяване на българските деца (утрешния ни народ). Какво се цели с това?
Едва ли не всеки ден в медиите се чуват възмутени гласове и искания за оставка на просветния министър заради антибългарската политика на министерството му. Не че предишните правеха нещо друго – и те сваляха на поразия от учебните програми всичко, що е патриотично, социално и просто човешко, правеха непрекъснати размествания в тях и така затриха по-голямата част от нашата класика за следващите българи. И – нищо!!! Ни депутат се обади, ни партия, ни някой учен от БАН, ни университетски професор, – а за министерски оставки или наказания някакви – отнюд! Да не говорим за мълчанието на ония писатели, сдруженийца и кръжочета, дето са едновременно и на родна държавна ясла, и на чуждестранни, пък и на общински такива. Ни думица.
Съюзът на българските писатели продължава да отстоява възпитателното, родолюбивото, стойностното, което е въплътено в нашата високохудожествена литература и което пречи на либералстващите наши безкнижници да се налибералстват (разбира се, не то, а хората, които възпитава в българщина и в такива качества и добродетели).
При цялото недоверие на българите към институциите, СБП неслучайно се ползва с уважение и авторитет – Съюзът е плуралистичен образец, напълно независим политически и финансово, с ясно заявена родолюбива политика и демократични отношения; с подчертана грижа за художественото книжовно наследство и приобщителни инициативи към творците на словото, живеещи извън родината. Именно това негово самостоятелно, на ползу роду и неотклонно следвано поведение обяснява и защо той постоянно е под прицела на ония, които заграбиха и обезлюдиха България и настървено искат да не сме това, което сме, а такива, каквито те ни заставят да бъдем – безпаметни и подчинени на чужда воля и зависимости.
Преди да си отиде от тоя свят, при представянето на последната си книга в Националния музей „Земята и хората” Виктор Пасков оприличи съвременния българския писател като солист в оркестър „Титаник”. В същото време евроатлантическият айсберг белее невъзмутимо отстрани. Сравнението е тъжно и точно, макар че изходът от такова противопоставяне да е известен – няма сила, която да е надделяла Високото Слово.
Останал съм обаче с впечатлението, че не са малко хората – и не само на перото, които не са си изяснили напълно истинската природа и мащабите на надвисналите над родината ни заплахи. Не изпадам в конспиративни мании – очевадните факти са достъпни за всеки. В това, което ни пробутват с благовидния етикет „демокрация” не само няма нищо демократично – напротив, то е същинско нашествие, замислено отвън и осъществявано от нашите родоотстъпници и е не по-малко безмилостно и гибелно от онова през 1393 г. Това, че формите, средствата, демагогията и възможностите му са продукт на съвременната цивилизация, не го прави по-цивилизовано. В България вече се случва. Отново сме пред избор и той е съдбоносен – лебедова песен или „Боят настана…” След като направихме „цивилизационния”, дойде време за истинския и колкото и да шикалкавим, няма как да се измъкнем. Дано по навик пак не посегнем към грешния – толкова пъти ни се е случвало!
Преди стотина години удивено ни наричаха „прусаците на Балканите”.
Сега сме нещо като западняците на Изтока.
Заключение
Няколко думи за действията и противодействията. Съюзът на българските писатели, който е наследник и продължител на живородните традиции в нашата литература, се ръководи стриктно от своя устав. Нека не забравяме, че писателят трябва да пише (Козма Прутков). СБП не е Четвърти революционен окръг или Въстаническа оперативна зона и да отправяш призиви към него за драстични и изобщо неприсъщи действия, значи да не познаваш историята му и не проумяваш ролята на литературата. А тя е особено важна – без спойващия хоросан на нейната естетическа и познавателна памет всяко съвременно общество е обречено на разпад и заличаване.
Не академичните речници и енциклопедии, а писателят е тайник и извор на езика, от който започва обществото, семейството и самият човек. Един изтъкнат съвременен словесник отправи апела „Пазете поета!”. Колкото и невъзможно да звучи, понякога и един писател стига, за да започне историята отново.
Ние дори имаме такъв – Паисий Хилендарски!...
Продължение от брой 9
Марин Дринов създава и „Периодическо списание“, спечелило за кратко време заслужен респект сред патриотичната интелигенция и сред научните среди в Европа. Чрез това списание панагюрският учен утвърждава идеята си за новобългарски книжовен език, който обхваща в единно цяло многобройните народни говори, разпръснати из долините и планините на Мизия, Тракия и Македония – неразделни части от целокупна България. В това негово азбуке съзира нетленната прелест на старобългарските славослови, създадени от Светите седмочисленици и от техните просветлени следовници. Дринов цени високо значимостта на българските читалища като книжовни средоточия, хранителници за народностния фолклор и училища за патриотизъм. В обръщението си към българската интелигенция интуитивно изгражда национална доктрина, превърнала се в кауза на живота му. Уверен е, че ,,човек не живее на този свят само за себе си, но като разумно и нравствено същество трябва да се грижи и за общото добро, а първо и първо за доброто на народа си.“
Панагюрският учен приема максимата за езика като първа и най-значима нравствена сила, която превръща човека от индивидуалност в част от еднородната обществена съвкупност, наречена нация. Дринов е ерудиран лингвист и за него българският език представлява главен фундамент от строежа на национална доктрина, която единствена би могла да изравни Отечеството с постигнатото от напредналите европейски държави. В Панагюрище той има достойни учители и те му дават куража, че е потомък на народ и нация със славна история. Даскал Йордан Ненов запознава панагюрските деца с тайните на българския език от ръкописни листове, съдържащи основни граматически изисквания. Същата ръкописна граматика ползват и заместниците му Марин Дринов и Нешо Бончев. През годините на учение в Киев и Москва панагюрският историк усвоява основните европейски езици, ала грижата за създаване на новобългарска писменост и книжовност става не по-маловажна от усилията му да освети действителната отечествена история. Почти едновременно с отпечатването на „Писмо до българските читалища“ Марин Дринов публикува статията „За новобългарското азбуке“ („Периодическо списание“, кн.2/1870). Тя започва с думите: „Една от най главните грижи на „Българското Книжовно Дружество“ ще да е изучванието на българский език, най-първата ни национална опора. Тази грижа възлага на Дружеството колкото важността на този предмет и богатий научен интерес, който се съдържа в него, толкова и да спомогне за изработване един общ книжовен език…“
Според Дринов две са главните изисквания за създаване на общ писмен език и те се заключват в приемането на еднакъв правопис и в създаването на еднакъв строй на българската реч. Преди да направи тези констатации, основателят на Книжовното дружество уверява читателите, че то няма да предприема никакви изкуствени мерки, да изнамерва нови думи и нови граматични правила. Основната задача ще бъде събирането на изгубените през вековете богатства на народния български език, за да може всеки да ги употребява. Книжовното дружество и неговото „Периодическо списание“ ще се стараят да издирват и издават народни песни, приказки, умотворения, пословици, легенди и гатанки. Ще се поощряват изследванията, които конструират общите закони, формулиращи екзистенцията на говоримия и писмен език, основан върху постамента на народната реч.
Марин Дринов е категоричен в твърдението си, че най-видните български писатели и интелектуалци трябва да се обединят около тези изисквания, без да влизат в излишни спорове и препирни, защото нашето езикознание е наука почти непозната и съвсем неразвита, а споровете биха довели до безполезни и дори до вредни противостояния с непредвидим край. А какво всъщност е необходимо да се направи без впускане в излишни подробности и размишления? Дринов дава на този сложен въпрос положителен отговор. Необходимо е да се събере живата българска реч с нейните разновидности от всички области, където живеят наши съотечественици. Нужно е и друго – възкресяване на старобългарския език, съхранен в стари писмени паметници.
Едва ли можем да си представим този вдъхновен възрожденец в ролята на кабинетен учен, вторачил се в мъглявините на отминалите векове. Той е обществен деец и неговите стремления към духовно и политическо освобождение не остават само в написани страници. Затова предприема две продължителни пътувания из Османската империя, за да открие нови исторически свидетелства за научните си теории и да събере непознати бисери от българското народно творчество. Като руски поданик се сблъсква с непредвидими опасности, в които понякога рискува живота си.
Марин Дринов става един от най-дейните радетели на Славянските комитети в Русия. Дарява и събира хиляди рубли за Освободителната руско-турска война, а след избухването й заминава като доброволец в Походната канцелария на действащата армия. Избран за вицегубернатор на София, категорично заявява, че тя трябва да бъде новата столица на Княжество България, защото е в центъра на българските земи.
Марин Дринов получава заповедта за назначение като вицегуребнатор на 23 декември 1877 г. Оттогава започва и официалната му съвместна дейност с Пьотър Алабин, когото боготвори заради българолюбието и искреното му славянофилство. Всъщност те се познават от Московския славянски комитет и от съвместната дейност в Походната канцелария, но вече имат общата задача да превърнат централния град на тази част от България в нейна столица. Възстановяването на разрушените от войната селища в бившия Софийски санджак, подобряване жизненото равнище на мирните жители и оказване помощ на болните и ранени бойци са приоритетните задачи, стоящи пред Алабин и Дринов. До юни 1879 г. българският професор обикаля целия бивш Софийски санджак и вижда с каква радост населението посреща своите освободители. Посещава разграбени и по чудо оцелели църкви и манастири, прави описи на църковната утвар и богослужебните книги, разговаря със свещеници и монаси за нуждите им, записва народни песни и умотворения, прави огледи на училищни сгради. Идея на панагюрския учен е в София да бъде открита народна публична библиотека с безплатен достъп до книги и периодика, предимно на български и руски езици. Мечтата България да притежава своя библиотека става реалност на 28 ноември 1878 г., когато Дринов вече е началник на Отдела за образованието и духовните дела. Постепенно към библиотеката се създава и читателско общество, чиито членове могат да взимат книги за домашен прочит, а шест месеца по-късно (на 5 юни 1879 г.) Императорският комисарият утвърждава доклада на Марин Дринов за учредяване на държавна институция с името Българска народна библиотека. Одобрен е и бюджет от 25 000 франка, от които 14 200 са за годишните възнаграждения на един библиотекар, двама негови помощници, охранител и прислуга. За закупуване на нови книги се отделят 8000 франка; за отопление, осветление и ремонт – 2000; за канцеларски разходи – 800 франка.
Санстефанският мирен договор, подписан на 3 март 1878 г. узаконява съществуването на автономно Княжество, което има право да разполага със земска войска. Тя се състои от 21 пехотни дружини, 8 артилерийски батареи, конница и сапьорни части. Общият им брой е 21 000 военни, а гръбнак на новата българска армия са обвеяните със слава опълченски дружини. Като вицегубернатор на София, Марин Дринов е горд, че храбреците от Трета опълченска дружина са разквартирувани в гр. Радомир и продължават да охраняват символа на българското освобождение – Самарското знаме.
След смъртта на княз Черкаски Временното руско управление започва да се нарича Имперски комисариат, поверен на княз Александър Дондуков-Корсаков (1820-1893), прославен герой от Кримската война, генерал-губернатор на Киевска губерния, а през Руско-турската война последователно е командир на 13-и армейски корпус и на Източния отряд от Дунавската армия. От 20 май до 10 октомври 1878 г. Имперският комисариат се установява в Пловдив, а след това се мести в София.
Руските власти са наясно, че предварителният Санстефански мирен договор не е окончателен и останалите европейски държави ще направят всичко възможно за неговата ревизия.
Настъпват трагични времена за българската освободителна кауза. Въпреки скъпите жертви и безпримерния героизъм на освободителните войски, руското правителство е задължено да спазва предварителните тайни споразумения с Австро-Унгария: Райхщадското (26 юни 1876 г.) и Будапещенската конвенция (3 януари 1877 г.). Според първото, двете империи са съгласни на Балканския полуостров да не бъде създавана голяма славянска държава и след разгрома на Османската империя ще се образуват независимите княжества България и Румелия, а Константинопол ще получи статута на свободен град. Конвенцията от Будапеща потвърждава неутралитета на Австро-Унгария в бъдеща война между Русия и Турция, но в замяна войските на Франц Йосеф ще анексират Босна и Херцеговина. По настояване на руския император Александър II е договорено България, Румъния и Албания да станат независими държави, а руските войски няма да навлизат в териториите на Сърбия, Босна, Херцеговина и Черна гора. Канцлерът на Германската империя Ото фон Бисмарк също гарантира неутралитет при евентуална руско-турска война и пледира, че след невижданите зверствата по време на Априлското въстание няма място в Европа за Османската империя.
Лондонското споразумения за промяна на Санстефанския договор е подписано на 18 (30) май 1878 г. и включва два меморандума, според които Великобритания отхвърля делението на България по мередиани и се отнема правото й да претендира за излаз на Егейско море. България ще бъде разделена на две провинции. Тази, която остава на север от Стара планина, получава широка автономия под княжеско управление. Частта на юг от Балкана ще получи автономия под ръководството на губернатор-християнин. Русия се налага в Южната българска област да не присъстват турски войски, но султанът имат право да нахлуе в нея, ако възникне заплаха за сигурността на Османската империя.
Тези външнополитически реалности водят до крайно несправедливия за народа ни Берлински договор от 1 (13) юли 1878 г. Според него дейността на временното руско управление в България се намалява от две години на девет месеца и установените от Цариградската конференция български територии са разделени на: Княжество България с васален статут, автономна провинция Източна Румелия, преминала към територията на Румъния Северна Добруджа, останали като интегрални части от Османската империя Македония и Източна и Западна Тракия. Сърбия получава Поморавието.
Недоволството от Берлинския договор е повсеместно. Славянофилските кръгове в Русия остро осъждат отстъпчивата политика на император Александър II. Руското правителство разпорежда забрана и закриване дейността на Московското славянско общество, чийто председател Иван Аксаков е прогонен от Москва заради речта му в защита на българския народ.
В тази напрегната обстановка Марин Дринов трябва да защитава принципни позиции, подчинени единствено и само на българския просперитет. Поканен от княз Дондуков да стане член на Съвета за управление, той приема отговорността за просвещението и духовните дела. Негови колеги са С. И Лукианов (съдебен отдел), ген.-майор Грессер (отдел за вътрешни дела), ген.-майор Золотарев (отдел военен), К. Бух (отдел финансов). За извънредно кратък период са приети значителен брой временни правила. Освен нормативните актове за устройството на новата българска войска, която остава под командването на руски офицери и подофицери, приемат се и правила за устройство на съдилищата, полицията, медицинските служби и пощите.
Следва
|
Обективните закони на социално-икономическото развитие на Русия доведоха до факта, че още през 2007 г. основната част от управляващия руски елит, който е произлязъл предимно от спецслужбите, беше наясно, че страната е стигнала до линия, която не може да премине, ако не иска да спре историческата си съществуване.
Мюнхенската реч на Путин беше крайъгълен камък между Русия, която се разви между Хрушчов и Елцин, и тази, която започна да се появява в края на първото десетилетие на нулевите години.
През този период в страната са преминали всички възможни формати на търсене на начини за модернизация, а установеният държавен капитализъм изисква засилване на геополитическата субективност. Страната, в търсене на нови социални формати, премина през срив и се изправи срещу невъзможността да поддържа съществуване, без да възстанови гръбнака на бившия СССР - консолидацията на трите славянски републики, Закавказието и Централна Азия.
Това не се случи, защото руската управляваща класа достигна в своето развитието на икономиката до естествените си граници и се опря до тях. Напротив, осъзнаването на тази историческа необходимост е преминало през спад. Той беше породен от продължаващата системна криза на руския периферен капитализъм и тази криза се прехвърли в капитализъм от съветския социализъм.
Именно натрупването на тенденции в технологичната и социалната изостаналост на СССР, спадът на динамиката до критично ниво и продължителната икономическа стагнация с появата на управленска криза доведе до възстановяване на капитализма. Затова те се опитаха да намерят нова сила, за да преодолеят бавната деградация.
Преходът към капиталистическия път обаче не спря, а задълбочи кризата, като лиши Русия от потенциала на общ социалистически пазар и я направи силно зависима от държавите, водени от глобалните транснационални корпорации.
Осъзнавайки, че предишните стратегии за преодоляване на кризата водят до геополитическа катастрофа и загуба на субективност, руските политически архитекти решиха необходимостта да се противопоставят на разширяването на Запада. Ако това не бъде направено, Русия ще се превърне в днешна Украйна, или по-точно в десетина Украйни, като се има предвид, че Западът винаги е виждал решението на руския въпрос в разчленяването на Русия и прекратяването на нейното съществуване като единна държава.
Оттогава руската политика започна да се развива в посока на изостряне на конфликта на интереси със Запада. При всички опити този конфликт да не се форсира силно, стана невъзможно напълно да се избегне. Всяка форма на консолидация на постсъветското пространство, инициирана от Русия в интерес на икономическото ѝ възстановяване, води Запада до състояние на истерия, граничеща с готовността да започне тотална война, до използването на ядрено оръжие.
Мюнхенската реч на Путин се превърна в катализатор за ускоряване на конфликта между Русия и Запада. Именно в този смисъл е необходимо да се разберат всички последващи световни събития, до украинския преврат през 2014 г., което доведе до отделянето на Крим от Украйна и загубата на контрол над Донбас.
Тъй като Западът разбира реванша на Русия в Украйна като загуба на плацдарма на НАТО, в който Украйна се е превърнала в сегашния си вид, може да се разбере какви кошмари преследват Запада в опита на Русия да изгради Съюзна държава с Беларус.
Редица експерти, участващи по един или друг начин в осигуряването на информационна подкрепа за процеса на конфронтация между Запада и Русия, вече направиха изявления, че във войната, която САЩ все по-открито водят с Русия, възстановяваща предишните си граници, обединението на Русия и Беларус няма да бъде позволено. В никаква форма.
Дори ако Съюзната държава възникне в резултат на доброволно обединение, САЩ и ЕС ще бъдат консолидирани в своето противопоставяне на този процес. Това ще бъде обявено за анексия, което ще доведе до дипломатическа война, която от своя страна ще доведе до режим на тотални санкции като севернокорейските или иранските. И не мислете, че този път няма да успеят, защото, видите ли, техните интереси не съвпадат. По отношение на възстановяването на територията на Велика Русия те съвпадат напълно.
Фактът, че подобна работа се извършва в САЩ с пълна сила се потвърждава от информацията, че Комисията по външни отношения в Сената на САЩ прие законопроект, който позволява Русия да бъде призната дори за страна - спонсор на тероризма. Причината е Донбас. И това е в ситуация, в която Донбас не е част от Русия и процесът на създаване на Съюзна държава с Беларус е блокиран от усилията на официален Минск.
Статутът на спонсор на тероризма е нещо съвсем различно от обикновения конфликт на интереси. Това вече е статус на изгонена държава, срещу която са възможни всякакви координирани мерки за насилие и санкции.
Засилването на конфронтация в руската посока е много полезно за САЩ, където военната истерия им позволява да получат огромни поръчки за американския военно-промишлен комплекс, един от основните спонсори на Тръмп.
Предвид предстоящите избори и трудната ситуация в американската икономика, изкушението рязко да се прехвърлят отношенията с Русия до нивото на балансиране на ръба на войната решава твърде много въпроси за САЩ, не е възможно да не се взема предвид този сценарий, при който проблемът с руските газопроводи в Европа в този случай би се решил сам в полза на САЩ.
Затова ли Владимир Путин е толкова предпазлив по отношение на темпото и формата на интеграция с Беларус, както и във всичко, свързано с политиката в Украйна? В това отношение не може да се разчита на помощта на Китай: за Пекин са изгодни именно глобалистите-демократи в САЩ. Укрепването на Русия не само в Централна Азия, но и в Украйна и Беларус също не отговаря на китайските интереси. Никой не би искал силна Русия на този свят.
В същото време нуждите за вътрешно развитие на руския пазар изискват геополитическа консолидация в постсъветското пространство в интерес на Русия, а не на Запада. През последните 30 години Западът успя да създаде стабилни системи на управление в бившите републики. И няма да се получи изтласкването на Запада от там без голяма война, а Русия няма как да не го изтласка от там!... И не само по икономически, но и по военни причини, които са много по-важни от икономическите.
Периодът на изчакване и маневри приключи. В Русия идва смяна на поколенията на властта, но тези, които сега подготвят прехода, разбират, че наследниците ще трябва да действат в условия на постоянно засилване на конфронтацията между Русия и Запада. Цялата кампания за клевета срещу Русия, от делото “Скрипал” до олимпийската блокада, от непрекъснато увеличаващи се санкции до надпреварата с въоръжението, е единен процес на засилване на конфронтацията.
През април-май 2020 г. Европа ще бъде домакин на най-големите учения на НАТО през последния четвърт век - повече от 60 хиляди войници с техника, една трета от които ще бъдат американци. Безпрецедентно събитие, част от проекцията на американската военна сила отвъд нейните граници в Европа.
Всичко това са елементи на единната стратегия на Запада за засилване на експанзията на Изток. И ако Ходорковски дойде на власт в Русия, това няма да попречи, а напротив, ще ускори нашествието и разчленяването на Русия. Западът вече не може да се ограничава до мерки за икономическо и политическо влияние. Има нужда от военни гаранции за своето господство.
В следващите десет години Русия няма да може да изостави курса към възстановяване под егидата на различни формати на постсъветската консолидация. Обратното означава смърт за нея в двадесетгодишна перспектива - неслучайно Кудрин използва този термин в прогнозата си, когато казва, че Русия не може да оцелее по-дълго в сегашната социално-икономическа реалност.
Единният пазар с капацитет от 300 милиона души е единственият изход от кризата на руската икономика по пътя на устойчивото суверенно развитие. Без това нито Русия, нито Беларус, нито Украйна, нито Казахстан няма да могат да поддържат субективност. Колониалният статус ги очаква, според сирийско-либийския сценарий.
Тъй като Западът с всички сили ще се противопостави на тези руски стремежи, новите елити на Русия ще трябва да могат да живеят в условията на тотална война със Запада. При това те трябва да бъдат избрани и подготвени специално за тази задача. Трябва да кажа, че никой няма да ги вземе специално, те самите ще възникнат като отговор на предизвикателството на времето. Те вече съществуват, работата им е видима сега и те внимателно се подготвят за новите условия. Дори имената на някои от тях са вече известни.
При тези условия системните и несистемните либерали, които преживяват политическата си епоха, си заминават. Още през 2006 г. човек можеше да остане с убеждението, че в Русия бизнесът контролира властта. Днес тази илюзия приключи. Властта използва бизнеса, а не бизнесът използва властта.
А това означава в краткосрочен план изтласкване от икономическата политика на всички, които не са в състояние да осигурят националните интереси на Русия в новите условия. Русия вече не се нуждае от либерали на власт, тъй като те не могат да осигурят разширено възпроизвеждане при излизане от зависимостта от Запада.
Запазването на такава зависимост вече не е възможно и все повече се превръща в съдържание на нов политически курс, който не е обявен, но всъщност се преследва и ще се засилва все повече, превръщайки се в доминираща политическа тенденция.
Следващите десет години ще преминат под знака на конфронтация със Запада и възстановяване в Русия с нови политически елити, способни на ефективна дейност в условията на тежка геополитическа конфронтация. Избягването на този път вече не е възможно.
Или кои са „идеолозите” на т.нар. граждански патриотизъм и що за национални „ценности” те предлагат на българите и България?
„Един от най-лошите табихети е да крие човек истината и с булото на патриотизма да потуля нравствената голота на едно какво да е дело или лице”. Христо Ботев
Според авторитетната френска енциклопедия „Ларус” патриотизъм означава „сантиментална привързаност към родината, изразена във волята тя да се защитава, да се подкрепя”. Докато енциклопедия „Британика” предлага „по-демократична” представа за понятието патриотизъм като „чувство на привързаност и ангажираност към страна, нация или политическа общност”. В голямата „Руска енциклопедия” патриотизмът се определя като „осъзната любов към родината, към своя народ, към неговите традиции”.
Според многотомния „Речник на българския език”, издание на Института за български език, патриотизъм означава „любов, преданост към родината и към своя народ, готовност за защита на техните интереси; родолюбие.” В свое писмо до Иван Драсов Христо Ботев пише, че „Най-голямата добродетел в светът е любовта към отечеството”. Известна е категоричната максима на Г. С. Раковски, че „Любовта към отечеството превъзходи сичките световни добрини”. Най-ясно своето отношение към патриотизма обаче като че ли е изразил Васил Левски, с емблематичното откровение: „За отечеството работя, байо!”. На него принадлежат и думите: „Часът на свободата призовава всеки българин да покаже на дело родолюбието си”.
Един „съмишленик” от културния сектор
...Иде реч за проф. Александър Кьосев, „далечен” роднина на проф. Дино Кьосев - коминтерновски македонист, който през 1934 г. е сред инициаторите за признаване на така наречената „македонска нация”. Впоследствие, по времето на Живков, след като се е „осъзнал идейно”, Д. Кьосев е преминал на „правилни позиции”.
Подобно на своя „далечен” роднина професорът Александър Кьосев като културолог, лингвист, бивш член на Управителния съвет на соросовата фондация „Отворено общество” и директор на Културния център към Софийския университет, неотдавна се прослави със своя откровен македонизъм, огласявайки на всеослушание, че „българският език е една изкуствена конструкция, която е била създавана в течение на 19 век”, а „македонският си е отделен книжовен език”. На Ал. Кьосев принадлежат редица други „открития”, не само по македонския въпрос, но и в сферата на т.нар. нов исторически прочит и борбата с „вредното” комунистическо наследство.
Та още на 24 май 2018 г. същият Александър Косев, като прясно приет член на партия „Да, България”, заедно със свои „съмишленици от културния сектор”, огласява в Пловдив първия Манифест на т.нар. движение „Реформи в културата”. В своята позиция Кьосев тогава съвсем основателно громи безхаберната културна политика на държавата, включително и поразиите, нанесени й от Вежди Рашидов.
Но да оставим настрани тази махленска дунанма и да обърнем поглед към първия Манифест на Кьосев. В него, покрай заслужените анатеми за „недофинансираната култура”, се громи и родния „патриотизъм”, който се определя като „агресивен и повърхностен национал-популизъм”. Много по-рано, още през 2017 г., покрай своите постмодернистки литературоведчески каканижения, Кьосев вече е пуснал в обращение своята първа опростачена дефиниция на съвременния български патриотизъм. Според нея той се свеждал до „няколко хана, един национален флаг, малко еничари и Вазов, лъвът на герба, слухът за няколко национални катастрофи, щурмът „На нож!” при Одрин, Ньой и девиза: „Няма да забравим, няма да простим!” Разбира се, това все е още е само началото на идейната баталия, която идеологът-културолог ще подхване срещу „патриотите”.
Тъй рече учителят Тимоти Гартън Аш
Но както се казва в една поговорка „Имала си крушка опашка”. Така на 14 февруари 2019 г. в камерна зала „България” в столицата се провежда „дискретен инструктаж” за актива на десните партии и техните „сподвижници”, организиран от Центъра за либерални стратегии. Негов модератор е небезизвестният соросоид-политолог и шеф на т.нар. Институт по хуманитарни и социални науки във Виена - Иван Кръстев. Почетен гост на проявата е Тимоти Гартън Аш, британски специалист по падането на комунизма и „трансформацията в Източна Европа”, дежурен колумнист на в. „Гардиън”. Още: експерт по „кадифените революции”, наблюдател върху „разпадането на Близкия Изток”; посещавал нееднократно Украйна и участвал в състоялите се в Киев „майдани”; автор на десетки книги и студии, посветени на „свободния свят” и митичната западна „демокрация”.
В своята лекция Тимоти Гартън Аш, след като анализира успехите и грешките на „демократичния” преход в Източна Европа и пуска няколко фитилчета по адрес на „неолибералната контрареволюция”, отправя към своите прилежни ученици важно поучително послание: Не е вярно, че сме били наивни - уверява господинът. Даже шоковата терапия не била чак толкова лошо нещо - Реалността се оказала по-лоша от мечтата, но за 30 години (в Източна Европа - бел. моя) вече било възпитано едно цяло поколение, което познавало само една... свободна Европа. Ако имало някаква грешка, тя била в това, че липсвала „допълнителна социална политика”. И още - заключава сър Тимоти Гартън Аш, - че оставихме емоционалната връзка на националистите. Не успяхме да изградим силен език на либералния патриотизъм, затова тук трябва да наваксаме...
Идеологът Кьосев се развихря
Оказва се, че само броени дни след този урок по „либерален патриотизъм” на г-н Аш - отбор неолиберални юнаци, начело с идеолога Ал. Кьосев, вече са се завтекли „да наваксат” пропуснатото и да изпълнят поръчението на британския гуру.
На 2 март 2019 г., във Велико Търново, е свикан т.нар. Трети форум на движението „Реформи в културата”. На него основният доклад на тема „Видове патриотизъм и трудностите пред гражданския патриотизъм” е на нашенския либерален гуру. Мотото, което Кьосев си е харесал за своето фундаментално съчинение: „Прекрасно - но що е отечество?” принадлежи на... Гео Милев, а иначе от всеки ред на кьосевия доклад трещят „неолиберални прозрения и откривателства”, псевдонаучни мантри и манипулативни внушения. Когато през 19 в. в България възниквал патриотизмът, той бил либерален и Левски бил либерален патриот (!?) По-късно Кьосев укорява днешните „лоши патриоти”, загдето не знаели, че „Левски е този, който е казал, че трябва да живеем в либерална чиста и свята република”(!?) Жалко, че протестът в Европа бил „яхнат от нови патриотични десни и крайно десни партии, които маргинализирали и европейската левица”. Подобно нещо се случило и у нас, затова Кьосев се пита възможно ли е да се създаде... „нов български патриотизъм на общото отечество Европа”.
Проблемът бил как да се „демонополизира” патриотизмът от защитниците на българското, как да се „пробие” реториката на „традиционния патриотизъм”, за да се пръкне т.нар. „граждански патриотизъм”.
Корифеят Дечев се олива
Още по-конкретен и яростен стратег в измислените либерални постулати на „новия” патриотизъм е медийният халтураджия и нашенски теоретик на „научния” македонизъм, кулинарният експерт и спец по алкохолните питиета доц. Стефан Дечев. По време на форума във Велико Търново той не си е губил времето в излишни теоретизации, а направо е развил цяла „патриотична” доктрина, която дава представа докъде са стигнали в своите антибългарски изцепки нашенските безродници-соросоиди:
• Патриотизмът не можел да бъде друг, освен граждански и конституционен. Негова задача била да утвърждава европейския проект - повелява самозабравилият се спец по „култура на отлежалата ракия”.
• Историческата гилдия следвало да надмогне колебанията си между демокрация, подчертан романтизъм и национализъм, за да се сложело край на разбирането за… национална история! Сиреч, господинът се изживява едва ли не като цензор, който ще контролира своите колеги от „гилдията”, за да зачеркнат „националното” от българската история.
• Средновековна България следвало да бъде оставена там някъде в миналото - с една дума, да задраскаме родната си история, отнасяща се за въпросния период, само защото така повеляват политическите възгледи на господина.
• Необходимо било разделяне с наивната представа за историческа истина! Преведено това означава да се постави под въпрос обективността на историческия разказ и в него да се легитимират лъжата, манипулациите и фалшификациите.
• Налагало се преосмисляне на османския период и „нормализация” на неговото третиране. Сиреч, в Османската империя никога не е имало робство и насилие, а българите в империята добрували под сянката на падишаха.
• Следвало тотално да се преосмисли идеята за българското Възраждане - вероятно, за да се откажем от разните му там герои, просветители и пр.
• В историческия разказ според доц. Стефан Дечев, да се пишело за „изстъпленията” на българите по време на руско - турската война и по-късно - казано по-просто, дори да няма и следа от подобни „изстъпления” , те трябва да се измислят.
• Да се сложело край на разказа за „жертвата” - ще означава да се скрие истината за погромите срещу Априлското въстание и Батак, клането в Стара Загора и пр., както настояват нашите либерални ментори от ЕС и САЩ.
• И „черешката на тортата”, разбира се, в учебниците за училищата и университетите... да присъствала „скритата история на пола” - т.е. да се легитимира джендъризма и „многообразието” от полове, официалното изкривяване на психиката на децата и младите.
Kulturkampf и... шопска салата
Ако някой си мисли, че форумът във Велико Търново може да мине без професора по средновековна култура и християнска философия Калин Янакиев, По време на Янакиев призовава за... Kulturkampf. Сиреч, за борба срещу „просташкия национализъм”, който бил заливал България. Професорката Петя Кабакчиева пък, като дългогодишен председател от настоятелството на „Отворено общество”, разобличава съвременните „националисти”, затова че тяхната българщина, стъпвала върху „расизъм, сила, кръв и борба”. На същата госпожа принадлежи гениалното „научно” прозрение, че националната ни култура включвала и „традиционните всекидневни „изконни“ български наслади - ракия, луканка, сирене, кисело мляко и шопска салата”...
Модераторът се умозаглавиква
Два месеца по-късно в сайта на мистериозната Фондация за образователна трансфромация, финансирана от „Америка за България”, Александър Кьосев обобщава резултата от състоялата се дискусия. Така - всички били стигнали да всеобщото убеждение, че „патриотизмът на бива да се оставя на „патриотите”. Всички били предпочели „модела на гражданската нация”. Новият граждански патриотизъм щял да бъде „особен хибрид между емоция и норма”. Вместо „втренчване в историческите травми и геройства” бъдещите „истински” патриоти щели да предложат „любов и грижа за настоящето на родината”.
Каквото повикало, такова се обадило
...Едва след близо 4 години прекъсване (вероятно заради Ковид пандемията?) идейният съмишленик на Александър Кьосев от българската секция на германското радио „Дойче Веле” - Александър Андреев го кани да даде интервю и да отговори на въпроса защо българите вярват на всякакви безумия - включително на разни фалшиви новини и конспиративни теории. Самият Андреев, неслучайно кани своя политически приятел в антибългарската секция на „Дойче Веле”. В разговора той го провокира (или по-скоро му „акомпанира”) с питането защо хората вярват на лидера на „Възраждане” Костадин Костадинов, който бил развивал тезата, че имало някакъв „международен заговор срещу българския генетичен материал”(?!)
За Кьосев този „журналистически пас”, е повече от удобен. От върха на своя псевдонаучен Олимп, той се нахвърля с обидна квалификация срещу Костадинов, след което обяснява кои били според него „патриотично настроените хора” в България. Те живеели в малки градове, били „слабо образовани”, не пътували достатъчно. Още - били „изолирани и уплашени, губещи от глобализацията”. Докато той и неговите съмишленици „нови патриоти” били „строителите на България”, които работели, плащали си данъците и оказвали практически своята любов към родината. Затова той като „истински патриот” щял да участва в „една инициатива” за „граждански патриотизъм”, с която щели да измият „родолюбието от кича” и да го върнат „на обикновените хора”.
Манифести, мЪнифести...
Може би от своя „далечен” чичо - Александър Кьосев е наследил и умението да съчинява политически манифести. Е, истина е, че в миналото този жанр е бил най-вече използван от дълбоко ненавижданите от Кьосев комуняги, но както е казал другарят Дън Сяопин: „Не е важно каква е котката - черна или бяла, важното е да лови мишки.“
На 2.11.2022 г., в Деня на будителите, в сайта на подкрепяната от фондация „Америка за България” фондация „Блу Линк” е публикуван т.нар. Манифест на гражданския патриотизъм „Ние сме патриотите!” Текстът на „мЪнифеста” трещи още от заглавието. Време било „новите патриоти” да се противопоставят на „фалшивия патрЕотизъм”, който се тиражирал през последните години от Атака, ВМРО, „Възраждане” и пр. Значи дошло му е времето, както би казал н.в. царят -премиер.
И тука вече идва голямото интелектуално откритие, че „Любовта към България няма нищо общо с байганьовото „Булгар, булгар!” Е, няма разбира се, но за това „прозрение” повече и по-нататък. Патриотизмът се криел в делата, не в думите, което силно напомня позабравената мантра: „Дела и само дела”, като накрая остават само думи.
Истинският патриотизъм не бил „фалш и евтина бутафория, креслив национален панаир”, той бил „всекидневна загриженост, компетентност и отговорност” (както би наблегнал за соцпатриотизЪма другарят Т. Живков!) Това бил идеалът на Левски и Ботев! Бил още „равноправното място в ЕС и НАТО” (Хайде, моля!), солидарността с „общите ценности и политиката на ЕС”, за „единна Европа”, в защита на „световната демокрация” (Чак пък толкоз!).
Вредата от... фолклора и хората
След продължителната медийна пушилка от близо два месеца, през които идеологът Кьосев ще повтаря наляво и надясно изброените вече политически мантри на „новите патриоти”, на 30.12.2022 г. в електронния портал „Култура” е организирана „дискусия” с участието на Александър Кьосев, Калин Янакиев, Явор Гърдев и редактора на изданието Тони Николов. Това ще да е по-скоро нещо като „мозъчна атака”, в която колцината „отворени” патриоти ще откривателстват и прибавят нови и нови бисери къмто своите досегашни псевдонаучни прозрения.
„Патриотизмът е скрит и дълбок емоционален навик, навично чувство...” – ще кокетничи академично самият Кьосев. „Старият патриотизъм е сиромахомилство. Новият е работа за настоящето и бъдещето на отечеството” - ще се опиянява от своя неизчерпаем интелект църковният каноник Калин Янакиев. „Ще трябва да се борим срещу този „популизъм-патриотизъм - повелява Кьосев, - но няма да е лесно, защото сме закъснели.” - жалва се идеологът-културолог.
Най-голямата опасност за „новия граждански патриотизъм” според Янакиев била в... ”играта на хора́ пред Народния театър, катедралата „Александър Невски” и Народната библиотека”. Тези хора́ били „агресивен жест срещу елита”. Освен това играещите си обличали „дрехи с шевици, за да покажат нещо срещу елита”. Това пък било „конфронтация”, която се криела зад думата патриотизъм.
Тези „потропвания на хорце” били превзели пространството - възмущава се Кьосев. Той харесвал хорото, но-о... то се било превърнало в знак „за промиване съзнанието на огромен брой хора”; в недоволство, което се „употребявало за... руски цели.”
По-нататък „мозъчната атака” на четиримата започва да кръжи около „техниките” за ашладисване на „новия” патриотизъм в общественото съзнание. „Истината е на наша страна, но как да работи тази техника?” - пита се гуруто Кьосев. ”Завръща” го Явор Гърдев с просветлението, че засега това е само „констатив”. Пак Гърдев подсказва на тримата „мислители”, че докато не се присъединят към „хорото”, няма да бъдат признати за истински патриоти. „Струва ми се, че това е илюзия” - казва обезкуражен Янакиев. Кьосев също смята, че е безсмислено да се влиза в диалог с „хибридни патриоти”. „Фалшивият патриотизъм” трябва да бъде „разобличаван...” - заключава идеологът по болшевишки.
В края на „дискусията” Кьосев разкрива „тайната” на великата стратегия, чрез която той и неговите „съмишленици от културния сектор” ще отглеждат новото политическо недоносче „граждански патриотизъм”. Имало два пътя. Единият – да го „зачислят” към някоя политическа партия: в конкретния случай евентуално към „Да, България”. Другият - да организират политически акции с „прости и ефектни послания”.
Следва
|
