• 100 години от 26 януари 1913 г., ярката звезда в победната война
• Висшата заслуга е на нисшите чинове от 13 и 22 полкове. Пленено е и турско бойно знаме
Дълги години самоковци отбелязват като свой празник датата и деня 26 януари. Защото този ден е обявен за празник на дислоцирания тук през 1904 г. 22-ри пехотен Тракийски полк след преместването му от Пазарджик. До 1913 г. празник на полка е 2-ри август, деня на възшествието на Фердинанд на българския престол. На 23 септемвир 1912 г. тръгването на полка за участие в Балканската война се превръща в най-тържественото и трогателно изпращане. Като че войниците отиват не на смърт, а на сватба. След участие в бойните действия първо на Македонския, сетне на Тракийския и пак на Македонския фронт, 2-ри август за последен път е отбелязан през 1913 г. в Рилския манастир. А на следващия ден 22-ри пехотен полк се завръща в Самоков. И на всички участвали в боевете бойни поделения е предложено да изберат за свой боен празник дата от войната, в която са се отличили. За свой боен празник 26 януари избират още и 7-ми артилерийски полк, също дислоциран в Самоков, както и 13-и пехотен Рилски полк, дислоциран в Кюстендил. Защо?
Една притча разказва, че при Сътворението Бог дал на хората знанието за края на дните им. Ефектът бил повече от скръбен и катастрофален, защото тогава се родил изразът „След мен и Потоп!!!“ Виждайки превратния резулта от това знание, Бог се смилил над хората и го заличил от паметта им. Човешкото любопитство по отношение на бъдещето обаче не е изчезнало. То движело въображението на хората, а покрай него се променяла и средата. Така се появили шаманите, пророчиците, оракула от Делфи, Откровението на Йоан, Нострадамус, Кейси, Ванга и хилядите ясновидци, които се опитвали да задоволят насрещния глад и разбираемата потребност човек да надникне в идващите временат.
Днес всевъзможни научни експерти и анализатори ни водят в лабиринта на бъдещето, но хоризонтите пред човешкото общежитие не стават по-светли и по-ясни. Стараят се писатели, в проникновените страници на своите книги, режисьори и неотразими актьори в театъра и киното. Пабло Пикасо създаде своята „Гуерника“, където бъдещето е закодирано и предопределено дори като предупреждение в битката със злото. На този свят нищо не става без Божия промисъл. Но ако Бог твори добро, кому тогава са подвластни силите, които са в състояние да приближават Армагедона? И кой ни приучава да приемаме всевъзможните бедствия, масовите природни стихии, потопи, земетресения, пожарища, ледникови епохи и космически катастрофи, като неизбежни? Кой се опитва да ни убеди, че заличаването на човека и неговото общество, такова, каквото го познаваме, по волята и в угода на някакъв властващ елит, „световно правителство, „дълбока държава“ или „Комитет 300“, са в реда на нещата. И как да отсеем зърното от плявата на злономерени и щури конспиративни теории, когато целият ни живот и човешкият ни опит, са една илюстрация за възможните начини и пътища, по които това става? В десетки супер скъпи филмови продукции, под благовидното и нестряскащо име - фантастика, фентъзи, комедия или трилъри, нескончаеми телевизионни програми, постоянно триумфират сериали и филми като „Вирус“, „Лабиринт“, „Златният кръг“ и други вдигащи „адреналина“ апокалиптични истории.
Къде декларативно и явно, къде завоалирано, внушението се налага „Зло е добро!“ Такова е посланието не само от посочените творчески виждания и продукции. Философията на „Целта оправдава средствата“, е не само хилядолетна практика. Тя оправдава Злото, защото чрез него се творяло Добро!
Днес шества и взема връх едно новото Зло, наречено COVID-19! Дали е изкуствен лабораторен продукт или естествен вирус, засега е „тайна велика ест“, макар че тя става все по-прозрачна. Но COVID-19, се превръща в „новото нормално“, в живота на човека. Дистанцията като задължителен модел на поведение, физическата и най-вече социалната, онази която разяжда самата тъкан на обществото, дали са Зло или Добро за него? Дистанция, която утвърждава отчуждението и безразличието към другия, която налага дехуманизация под благовидната формула на „грижа“ за слабия и уязвимия, е най-неопровержимата илюстрация на набиращия сила принцип на безизходност, на понятието за Добро в живота. Хората в активна възраст и тези на „първа линия“, все още имат законовата възможност да вземат самостоятелни и отговорни решения за т.нар. „информирано съгласие“ относно ваксинацията, но това не важи напълно за възрастните хора и особено за тези в старческите домове.
Знае се официално, че третата фаза на изпитванията все още не е проведена. Че тепърва престои изясяване и уточняване на взаимодействието на ваксините с други лекарствени средства и т.нар. „странични ефекти”, включващи най-тежки алергични и други отговори на организма. При положение, че производителят не дава гаранции за безопасността на продукта, но изисква и получава гаранция за недопускане на последващо търсене на отговорност от него за нанесени вреди, нещата придобиват облика на мащабен медицински експеримент, осъществяван от правителствата, които се явяват само транслатори на взето някъде и от друг решение, което въобще не е съобразено с волята на населението.
Поголовна (масова) ваксинация по презумция е невъзможна, въпреки съществуването на Нацианален план за ваксиниране, защото
според Конституцията, то може да бъде само доброволно.
Но каквато и да е, да започва от хората от третата възраст в старческите домове, които имат купища придружаващи заболявания, за които им са предписани шепи лекарства по три пъти на ден, които имат отслабена имунна система и, които по различни причини нямат емоционалната подкрепа и грижа от своите близки, е бездушно и жестоко! Подобен подход не вдъхва доверие за добронамереност, а допълнително нагнетява съмнение и в без това силно разединеното ни общество. И отново започват да се вихрят конспиративните теории, при които Злото е Добро!
Това е причината процентът на желаещите за ваксинация в старческите домове, по думите на социалния министър, да е под 20%! Придобилият публичност случай от преди няколко дни в Сандански, също осветли факта, че близо 30% от заявилите желание за ваксинация сред лекарския персонал, се отказват в последния момент. Нормите на поведение на индивида се определят, както от науката, така и от етиката и морала на поведение в обществото, затова „да не се причинява вреда“, е в основата на Хипократовата клетва. Доверието в предстоящата т.нар. масова ваксинация в българското съзнание е, може би, силно компрометирано и по аналогия на осъществената в миналото масова приватизация, която разяде икономическите и морални устои на обществото ни и го прати в дъното на световните класации, а по индекс на развитие го постави в графата на най-бързо умиращата нация.
Създателят е надарил човека с дух и свободна воля! И ето, това е което не бива да се забравя.
Дали ще съхраним този свещен завет, зависи от всеки един от нас и от обществото ни като цяло! Но знайно е, че Злото никога не може да е Добро и да твори Добро! Създателят е закодирал дълбоко в човешката душа чувството за стремеж към свобода, справедливост и достойнство. И човек се стреми да ги отстоява при всички възможни и невъзможни за въображението ни обстоятелства. Затова свидетелства хилядолетният човешки опит. Победите на Злото са временни и винаги на крачка от пълната победа! Но Бог никога не е разрешавал тази крачка да бъде преодолявана! Това е и оптимизмът, и отговорността на човека! И Божията промисъл на Създателя.
|
 На 26-ти януари т.г. Творческо обединение „Зора“ и българо-руският клуб „Дружба“, при сдружение „Евразия“ проведоха за първи път в гр. Плевен матине, посветено на руския поет, бард, актьор и режисьор Владимир Висоцки. Залата се оказа тясна да побере всички желаещи да почетат паметта и изкуството на Володя, както свойски и от обич го наричат помежду си. В изпълнение на Нина Тодорова, Надежда Суханска, Виолета Ангелова, Даниела Заркова и др. звучаха негови стихове на руски и в превод, а Валентина Атанасова му бе посветила собствено стихотворение.
Един от най-добрите изпълнители на неговите песни – Атанас Рачев – Маестрото, изправи публиката на крака. Тя, заедно с него, пееше песента за капризните коне, изповедта на Висоцки „Аз не обичам“, „Утринна гимнастика“, „Той не се върна от боя“. Всички тези песни и приживе на поета държаха будни цели поколения, за които войната и героизмът на съветските хора и невъобразимите им страдания не бяха кадър от филмите, които ги пресъздаваха, а бяха собстевеният им живот, бяха тяхна съдба и болка. Те приемаха Висоцки, като един от тях – фронтовак, танкист, артилерист, летец, може би защото Володя най- вярно пресъздаваше страшната картина на войната и стоицизма на руския човек. И те го приемаха за най-проникновения тълковател на руската душевност, техен съвременник – честен, мъжествен и благороден.
Честването на Висоцки, неговата 81-ва годишнина, съвпадна и с една друга дата - 75 годишнината от края на блокадата на Ленинград. Онези страшни 872 дни и нощи, в които градът на Петър и на Революцията, не само написа с кръвта си и честната правда на героизма, но и остави не изтриваема диря в паметта на поколенията – не се предаде, издържа и победи! И тази страница от страшната войната също присъства в творчеството на Висоцки:
„От стужи даже птицы
не летали,
И вору было нечего украсть,
Родителей моих в ту зиму ангелы прибрали,
А я боялся - только б
не упасть.!“
Владимир Висоцки е неповторимо явление в духовния живот на Русия, на руския народ. Няма съмнение, че ако не бе си отишъл толкова рано, той щеше да създаде онова, необходимо и непреходно за всеки човек, творчество, в което човекът е човек, мъжът е мъж, а другарстовто и приятелството са до гроб. Изглежда хора, като Владимир Висоцки се раждат в точно определени времена. Те идват при нас и после си отиват пак в един определен миг. Може би защото там горе всичко е предопределено. И за това ги помним.
И ще ги помни и днес и утре и Русия и руския свят, защото всяка човешка душа в него ще има потребност някой да й вдъхва кураж, да възпява другарството, да поема върху себе си огъня, за да може да побеждава животът във вечната битка със смъртта. Като в неговата песен за летеца:
„Их восемь - нас двое. Расклад перед боем
Не наш, но мы будем играть!
Сережа! Держись, нам
не светит с тобою,
Но козыри надо равнять.“
Точно тази традиция не е добра - щом в Киев пристигне висок гост от САЩ, чакай нова вълна на насилие. И точно това се случи на 12 януари в украинската столица. Американският милиардер Джордж Сорос пристигна, а след взититата започна четвъртата вълна на мобилизация, срути се преговорният процес в рамките на минската контактна група, при Волновахов разстреляха пътнически автобус, войната в Донбас пламна с нова сила.
Особено забележително е, че този път дойде не чиновник от американската администрация (примерно помощник на държавния секретар, директор на ЦРУ или вицепрезидент). На визита дойде милиардер финансист, тоест представител на господстващата група на Запад, която управлява реално политическите процеси. А тази група винаги е следвала ръководния принцип, формулиран от Карл Маркс - капиталът се стреми към безкрайно увеличаване, и при това - за сметка на експлоатацията на чуждия труд.
|
