С. М.: Какво ще е бъдещето на българската енергетика без АЕЦ и без ТЕЦ?
Г. С.: България премина през един дълъг период, в който цялата работата по бъдещето на енергетиката се изразяваше в хубави приказки. Приказки за строежа на АЕЦ „Белене”, приказки за осигуряване на по-евтино и по-хубаво гориво, за спиране на доставките на руското и пр. В АЕЦ „Козлодуй” бяха направени експерименти със замяната на „недемократичното“ (руско) гориво с една по-демократична алтернатива и ако крайното решение беше оставено на експертите тя никога нямаше да се състои. Затова се наложи Кирил Петков да ходи лично да проверява какво бави „диверсификацията“ та да може все някак да придвижи сделката.
Доста приказки се изприказваха и за „новата“ икономика, която нямало да поглъща толкова енергия. Върху хората от района на Маришкия басейн се ръсеха щедро всевъзможни обещания, че ще се преквалифицират в програмисти, психолози, инфлуенсъри и т. н. Докато вървеше това баламосване, времето си минаваше, а то е нещо което никой не е в състояние да възстанови. Ситуацията, в която е изправена България в момента е резултат именно на десетилетията загубено време. На един дълъг период на отлагане, през който бездействието се оправдаваше с мъглявата идея, ще се появи някой който да оправи работата, само че досега няма такъв.
Затова сега сме изправени пред един ужасно тежък избор, при който няма благоприятен вариант.
Ситуацията е съвсем проста. Около 90% от нашите въглищни запаси се състоят от лигнитни въглища. Те са нискокалорични, с високо съдържание на пепел, влага и други примеси, поради което техният добив и употреба не могат да бъдат толерирани. Ако бюрокрацията в Брюксел се е нагледала на въглищните централи по принцип, то онези които изпъкват с едни гърди пред останалите са именно нашите, поради факта че ползват възможно най-замърсяващия тип въглища.
Само че това се знаеше отдавна. България имаше дълъг преходен период, през който можеше да предприеме нещо - за изграждането на АЕЦ „Белене”. За увеличаване на мощностите в АЕЦ „Козлодуй” (включително чрез възстановяване на някои от спрените блокове), за разширяване на критичната енергийна инфраструктура (така че да не ограничава включването на нови ВЕИ-мощности и пр.). Ако през този период бяхме предприели което и да е от тези действия, сега бихме могли да разчитаме че отпадането на въглищните централи от състава на енергийния микс ще може да бъде компенсирано поне частично. Бездействието през този период ни доведе до настоящия момент, в който задаващата се ликвидация на една голяма част от настоящото производство на електроенергия не може да се компенсира, защото няма с какво.
На стр. ?
От стр. ?
Това ще бъде много удобно за ударно изграждане на нови „възобновяеми“ източници с обещания че чрез тях ще можем да заместим произвежданите количества въглищните централи. Само че това просто не е вярно. Номерът не е да захраните системата от слънцето или вятъра в някой мързелив летен следобед. Въпросът е как ще си осигурите ток около новогодишните празници! Тогава пада сняг, слънчевите панели не произвеждат нищо, част от перките замръзват, други се чупят и енергийният баланс в системата излиза на червено.
Веднъж преминахме през подобен период почти без да го усетим, поради простата причина че отпадането на мощности дойде след като бяха ликвидирани някои от най-големите консуматори. Това, че нямахме режим на тока след затварянето на блоковете в „Козлодуй“, се дължи единствено на свитото потребление на индустриалния сектор. Повечето от нас помнят как се разпарчетосваха действащи предприятия и как новоизлюпените приватизатори затваряха работещи цехове, само за да ги превърнат в складове. Диващината беше повсеместна и доведе до настоящата ситуация, в която имаме едно доста по- скромно производство, изискващо по-малко енергия.
Така сметката излезе. България не само подсигурява изцяло местното потребление, но дори успява да изнася част от произведената електроенергия, от което получава солидни приходи. Това ще приключи в момента, в който спрат въглищните централи, което е неизбежно защото в плана за възстановяване и устойчивост правителството пое ангажимент да намали с 40% въглеродните емисии в сектор „Енергетика” и то за съвсем кратък срок. Дори формално да се договори продължаване на работата на централите до 2043 г. реално те ще трябва да спрат доста по-рано, просто защото ограничаването на въглеродните емисии в сектора е невъзможно по друг начин.
Хората в сектора го разбират и затова протестират, а правителството както обикновено полага грижи единствено за оцеляването си. Не за решаване на същинския проблем. Същинският проблем пък се покрива с обещания за щедри обезщетения на всеки, който напусне мястото си в ТЕЦ-овете, както и пропаганда на уж възобновяеми източници, в които всъщност няма нищо възобновяемо, защото нанасят непоправими щети върху екологичното равновесие (отначало в района на соларните полета и ветропарковете, а после и по-нататък).
Така, както върви процеса скоро ще се наложи да внасяме електроенергия от чужбина, което пък ще доведе до увеличаване на разходите за производство, съответно до понижаване на конкурентоспособността на местната индустрия, закриване на предприятия, преориентиране на работещите в тях и пр. Това ще доведе до възникване на социално напрежение, увеличена тежест върху фондовете за социална защита и пр. неприятности, които са последица именно от този прекалено дълъг период на изчакване с идеята, че ще се случи чудо.
С. М.: Възможно ли е в цялата ситуация, освен на далновидност, да има задкулисни мотиви? Възможно ли е съседни страни, които изграждат ядрени мощности, да са имали интерес така да се развият нещата за българската енергетика?
Г. С.: Основен принцип в римското право е, че чиято е ползата, негова е и вредата. Обикновено онзи, който ще получи най-голяма облага от някакво събитие или решение, е този, който е най-силно мотивиран да го предизвика. Винаги е добре да изтласкате конкурент от пазара и особено на пазара на електроенергия, където в моменти като сегашния могат да се реализират баснословни печалби. Още по-интересни са косвените ефекти, защото ликвидирането на енергийни мощности води до отслабване и ликвидиране на конкуренцията във всички сектори нагоре по веригата.
Неслучайно България не произвежда на практика нищо, на което да постави етикет „Произведено в България”. Това от една страна осигурява ловно поле за европейските концерни, а от друга страна - демографски потенциал за ядрото на Съюза. Българите, емигриращи към Западна Европа захранват точно онези концерни, които продават у нас продуктите на техния труд. Това се постига именно чрез ликвидирането на поминък тук, у нас. Неговото запазване и възстановяване би означавало по-малки човешки потоци в онази посока и възстановяване на местното производство, а това е нещо което не е в интерес на така нареченото „ядро“.
С.М.: Да ви попитам за бюджета на Асен Василев. Защо всички настръхнаха? Как се отнасяте вие към този бюджет?
Г.С.: Някак той успя да настрои абсолютни всички срещу нещото, предложено като бюджет. Забележете че няма нито една гилдия или обществена прослойка, която да заеме дори неутрална позиция.
В бюджета на Асен Василев прозира поредния напън за вкарване на страната ни Еврозоната. Както знаем, България започва две поредни години без бюджет. Миналата година например приемането му беше затлачено, защото в проекта на министър Велкова фигурираше 6-процентов дефицит, което щеше да е равносилно на неформално оттегляне на заявката за членство. С малко повечко оптимизъм и пожелателно мислене дефицитът в проекта за 2023 г. беше свит до заветните 3%. Още от същото виждаме и в проекта за 2024, чиято основна цел е да държи заявката за Еврозоната на дневен ред. Това е опаковано с оптимизъм, като в проекта фигурира почти двукратно пъти по-висок темп на икономически растеж от прогнозите на Европейската комисия, ниска инфлация и нереалистично завишени данъчни приходи, при положение че не се изпълняват и тазгодишните.
Освен неоправдан оптимизъм, в този бюджет личи известна паника, защото в повечето предложения липсва всякаква икономическа логика. Къде е логиката да събирате касови бележки за да получите 1% от заплатеното ДДС. Как ще стимулирате някой да събира касови бележки, като го бонифицирате с 1% от 1/5 от месечните му потребителски разходи? Направете сметка колко е 1/500 от една средна заплата, особено след като приспаднете данъците и осигуровките и ще разберете че от подобна мярка може да се възползва само някой зевзек, който е решил да затрупа администрацията с бележки.
Друга странна идея беше да се приравни гражданския към трудов договор, което означава, че работещите на граждански договор няма да приспадат нормативно признатите (досега) разходи, или с други думи - вдигане на данъчно-осигурителната тежест. При положение че икономиката навлиза в криза и добре платените работни места ще стават още по-голям дефицит, да санкционирате единствено възможната алтернатива е меко казано непродуктивно.
Паниката личи навсякъде. В хода на обсъжданията в Бюджетната комисия беше внесено едно меко казано странно предложение за налагането на нов данък върху лихвения марж на банките. Това е равносилно на налагането на допълнителен данък върху разликата между брутните приходи от продажби и преките разходи за производство в едно обикновено предприятие, като след приспадането на останалите разходи пак да го обложите с корпоративен данък. Подобни предложения се внасят само когато някой е объркан или притеснен, а мисля че в конкретния случай притеснението е съвсем основателно.
С. М.: И накрая да ви попитам. Вижда се, че дори в страни като Канада, Великобритания, Германия, се усеща свиване на имотния балон. Ще подмине ли тази тенденция България? Тук има ли имотен балон. Ще продължат ли да растат цените. Излезе един доклад на Уникредит…
Г.С.: Да. Интересен доклад, който изобилства от данни. Вие съвсем правилно очертавате посоката на вълната. Преди петнайсетина години тя пак тръгна от англо-саксонските пазари и сега виждаме доста сходна картина. Имотният балон в САЩ вече издиша, лихвите нарастват, а броят на сделките намалява. Аналогична ситуация има и във Великобритания и Германия където вече започват корекции на цените и вълната постепенно се придвижва към нас.
Засега България изостава от тази тенденция, защото местната банкова система разполага с евтин ресурс който, разбира се, идва от нас. От нашите пари, които депозираме при мизерна лихва. Сега банките разполагат със значителен обем от евтини пари и затова си позволяват да предлагат ниски лихви по кредитите които отпускат. Ако направите сравнение с миналата есен ще видите, че лихвите по ипотечни кредити са се запазили почти без промяна. Проблемът е, че по този начин се занижава изкуствено оценката на рисковата премия (но не защото рискът на средата е намалял) а имотният пазар продължава да се движи по инерция, подхранван от кредити с неадекватно ниска лихва.
Вече виждаме някои сигурни признаци за неговото охлаждане. Повече от година броят на сделките в България намалява, а когато на един пазар се купуват все по-малко неща, обикновено цените започват да се понижават.
В същото време, ако отнесете разходите за покупка на едно стандартно жилище и средния доход на едно домакинство ще видите че жилищата стават все по-трудно достъпни, а това означава неминуем спад на търсенето. Ако допреди една година за да си купи едно стандартно жилище в България, средното домакинство трябваше да задели малко повече от 6 годишни заплати, то сега за същата цел ще са необходими почти 7. В сравнение с един относително спокоен за недвижимите имоти период (2014- 2015 г.) това съотношение е значително по-високо, което от своя страна означава че моментът за корекция на цените е наближил или вече настъпил. Няма пазар на който цените да вървят само нагоре, а от 2016 г. насам цените в София например са се увеличили с над 94%. Подобни темпове в Европа не се срещат често и според споменатия доклад поскъпването в повечето от наблюдаваните региони е под 90%. В този смисъл прегряването на нашия пазар е над средното за ЕС, но кога точно ще настъпи охлаждане и каква ще бъде формата на корекцията - това зависи от политиката на ЕЦБ, от действията на местното правителство и т.н.
Най-общо казано има два възможни варианта. Мека корекция, при която имотите ще продължат да поскъпват, но съвсем слабо и изоставайки спрямо потребителската инфлация (например поскъпване на жилището с 1% при 10% ИПЦ, което ще означава че жилището е изгубило част от своята реална стойност). Възможен е и друг вариант, при който цените на имотите номинално ще се понижат. Бих казал че в София има квартали с толкова надути цени, че там вторият сценарий е практически неизбежен.
