Дневникът на руския военен свещеник Вакх Гуриев разкрива потресаващата картина на последното сражение за Плевен, след което пет хиляди трупа остават да лежат по полето като снопи в ожъната нива.
„Какво преживяхме, приятелю мой! Утеши, когото можеш. Успокой, когото познаваш.“
Като специални кореспонденти на телеграфни агенции, вестници и списания от цял свят, в Руско-турската война участват повече от 100 журналисти, писатели, художници, фотографи. Всяко изброяване на имената им носи риска за пропуск, особено когато се отнася до Плевен. Защото няма журналист, който да не е отразил драматичните събития, свързани с трите несполучливи руски атаки за превземането на града, както и с величавата победа на 10 декември 1877 г.
Освен официалните документи за десетата поредна война между Русия и Турция, получавани по линия на командването и на военните кореспонденти, съществуват и други документи. Това са писма, дневници, рисунки, фотографии и художествено-документални творби. Някои от тях са публикувани по време на военните действия, други - години по-късно. И едните, и другите имат своето значение за пълната историография, за оценката и осмислянето на войната. Онова, което поради цензурата и военната тайна не се съдържа в официалните сведения, може да бъде открито в личните свидетелства на участници във войната.
Това са уникални документи! Те разкриват войната такава, каквато е била.
Лично за мен, който познавам освен написаното за войната в Русия и България, и спомените на много от военните кореспонденти от Англия, Франция и Германия, истинско потресение предизвикаха писмата на руския свещеник Вакх Гуриев. Прочетох ги в списание „Русский вестник”, издавано от М. Катков, в броевете от февруари до декември 1889 г. Зачислен към дивизионния лазарет на Трета гренадирска дивизия, тази, която поема върху себе си атаката на Осман паша и го пленява при опита му да разкъса блокадата около Плевен, отец Вакх Гуриев изминава целия боен път до сключването на мирния договор в Сан Стефано.
Подвижният дивизионен лазарет е настанен в с. Тръстеник, само на няколко километра от мястото на сраженията. Трета гренадирска дивизия е заменила командваните от генерал Гурко войски, които след победата при Горни Дъбник и Телиш тръгват към София. Първото си писмо руският свещеник изпраща от Тръстеник на 26 октомври 1877 г. В него той изказва впечатления от срещата с лицето на войната, от българското население. Илюзията, че победата над Осман паша ще се осъществи едва ли не за седмица-две, рухва бързо у гренадирите. Настъпването на дъждовното и студено време изправя руската армия пред изключителни изпитания; липсват хранителни припаси, войниците са оголели и обосели. Пламва дизентерия и скоро се превръща в мор за стотици войници. „Вчера – пише отец Гуриев – при залез слънце погребах вече първата жертва на дизентерията, редника от Малоруския полк Макар Ситниченко. Поставихме нещастния труп в гроба направо, без ковчег, в мръсно бельо, в изпокъсани дрехи, без с нещо да бъде покрит… О, колко тъжно беше да хвърлим първата лопата пръст върху все още пресния човешки труп и право върху откритото лице…”
Следващото писмо е с дата 29 октомври и в него вече се описва животът на българите, дават се повече сведения и за работата на лазарета. По повод на голямата руска победа – превземането на крепостта Карс на Кавказкия фронт в Руско-турската война, Вакх Гуриев пише: „Тук всички са убедени, че центърът на тежестта в настоящата война не е там, не е на Кавказ, а тук, при нас, отсам Дунава, при Плевен…
Ето защо, ако ние успеем с хитрост да завземем Плевен, при това заедно с Гаази Осман, това събитие би било решаващо, събитието, което изведнъж би определило по-нататъшния и несъмнено блестящ изход от цялата война.”
По-нататък четем, че вече има специална заповед мъртъвците да се погребват не само без ковчези, но и без униформи, само по бельо. „Впрочем не бързайте да осъждате това на вид нехуманно разпореждане: то е направено по крайна необходимост и истинска човеколюбива цел – започнахме да разсъбличаме мъртвите, за да спасим живите…”
Няколко от писмата с дати от 30 ноември, 2, 4 и 7 декември (по стар стил, или от 12, 15, 17, 20 декември 1877 г.) разказват за битката, когато Осман паша се опитва да разкъса блокадата за пленяването му, за ужасната картина на убитите и ранените.
Ето редове от тези писма:
30 ноември. „Какво преживяхме!... Плевен падна! Сибирците и малорусите изнесоха на своите плещи тежестта на жестоката битка. Сега не мога да пиша: отивам да погребвам нашите убити, колко са, не зная, но полето на пет версти е пълно с трупове… Какво видях! Какво видях! Вече трети ден, а не мога без ужас да си спомня това, което видях!...
Утеши когото можеш, успокой, когото познаваш; започвам скръбния списък: да се молим за убитите, горещо да се молим за тези страдалци”…
2 декември. „Благославям лекарите; ранените при нас са 700 и нито една милосърдна сестра!... Ужасно ми е тежко: ден и нощ съм в лазарета, не мога да се откъсна… Изморявам се, изнемогвам, а работата няма край”…
4 декември. „Нашите лекари са приятели на човечността. Работят от сутрин до три часа след полунощ…
А колко много погребах! Боже, колко е тъжно!...
Тръстеник, 7 декември. Вярваш ли, приятелю мой, до сълзи ми е мъчно че нямах ни най-малката възможност да ти напиша няколко изречения в това горещо време, което преживяхме след битката при Плевен. Тези изречения биха дишали с истинско човешко чувство, осветени биха били с чисти сълзи… Повтарям, сега не е същото… Все пак ще се опитам да възстановя в паметта си всичко, което мога да си спомня и повече или по-малко живо да възстановя.
Понеделник, 28 ноември. Рано сутринта, на разсъмване, при нас, в Тръстеник, достигна силна артилерийска канонада и скоро след това учестена пушечна стрелба, и то от тази страна, където лагерува нашата дивизия. Пристигналият дневален ни доложи предположението си, че е дошъл ред и на нашата дивизия.
Нямаше съмнение, че нашите бяха започнали сражение… Точно в 12 часа пристигна пешком куриер – казак. „Турците, каза той, рано сутринта внезапно се нахвърлиха срещу Сибирския полк и го разбиха, нанесоха поражение и на друг, със сини ленти на фуражките”.
Турците превзеха втората батарея, отблъснаха Шпицбарт от пета рота и се отправиха към Копаната могила (централната наша позиция), но срещу тях застанаха малорусийците
и се завърза ужасен бой!
В това време всички бяхме ранени и какво стана по-нататък, не знаем. Но когато ни превързваха в Митрополия, там вече говореха, че нашата бригада е обградила във фланг турците…
Препуснах към Митрополия.
Докато бях в лазарета, наредих на Елисей да подготви и постави в чантата ми хляб на парчета, сирене, две бутилки коняк, толкова с водка, няколко манерки с вода, да увие в хартия късове месо, приготвено от нас за обяд, кутия с хайвер… Колко необходимо се оказа всичко това! В превързочния пункт край Митрополия имаше много ранени. Доктор Косински ми извика: „Отче, вземете със себе си ранения офицер!” Оглеждам се, към каруцата се приближава, залитайки, Катин (Бог да го прости!), целият облян в кръв, не можех да го позная.
Къде сте ранен? – питам го.
В лицето – едва-едва проговори той, търкулвайки се в каруцата. – Осман и цялата негова армия се предадоха…
Може да си представите моята радост, моя възторг! Тази радостна вест ми потвърди и старшият полкови лекар С., който работеше на превързочния пункт в Митрополия, край църквата.
От Митрополия досами Копаната могила почти на всяка крачка се беше проточила цяла верига леко ранени, които можеха да вървят без чужда помощ, водеха други под ръка, носеха ги на носилки – и навсякъде кръв и кръв… На Копаната могила заварих нашите линейки, вече напълнени с ранени, но лекарите ми казаха, че още много не са прибрани, особено ранените турци. Изкачвайки се на върха на Копаната могила, видях около себе си страшна картина от бойното поле и
няколко минути бях вцепенен от ужас
Какво видях, какво видях, приятелю мой! Това не можеше да се опише, не се поддаваше на човешко описание. Също като ожъната нива, покрита с гъсто разхвърляни снопи… Косачите и жътварите не бяха успели да ги съберат и да ги складат на копни, а само на няколко места ги бяха събрали на купчини. Такава купчина от трупове, нагътани един во друг, един върху друг, в ужасно положение, и то на това място, където бяха артилерийските землянки… там на 8 ноември празнувахме весело и шумно на батальонния празник… Друга, още по-голяма купчина лежеше около 2-ра батарея, където се е водил ужасен ръкопашен бой…
Поразен, смазан, слязох от Копаната могила долу. Какво се е вършело наоколо – не ми е възможно да разкажа, да преценя: лекари, санитари, офицери, прости войници, българи водят, носят, влачат – наоколо стонове, вопли, някакъв такъв раздиращ душата шум от много гласове, сред които като отделни акорди от някаква адска музика се носят ту силни вопли, ту скърцане със зъби, ту предсмъртно хриптене… Ужас!... Неизобразима картина! Какво да правя?
Идете по-нататък – ми каза един лекар – може някому да помогнете…
Тези думи като че ли ме разбудиха, доведоха ме в съзнание: взех от каруцата чантата си с провизиите, някой се зае да я носи. Тръгваме направо към артилерийските землянки: точно на пътя ни лежат няколко трупа, покрити само с офицерска шинела, повдигам я и замръзнах на място от видяното:
страшно обезобразен и ограбен до голо
нашият величествен красавец Манасейн, до него Кутузов, Тимашов, Горимов – убитите офицери бяха сложени в отделна купчина… Продължавам по-нататък: турчин с откъснат крак протяга към мен ръце и черен като въглен, страшен арабин, целият окървавен, но още жив, движейки главата си, моли за нещо – давам и на единия, и на другия по глътка коняк.
Млад войник, облян в кръв, като ме вижда, изхлипва: „Отче, бащице, вземете ме, трети път санитарите ме отминаха; тежко ми е, миличък…” От всички страни вопли, стонове, молби:
Завийте ме, премръзнах…
Повече не мога да търпя, краката ми…
Горещо ми е, задушавам се, разпашете ме… - стене в предсмъртна агония войник, притискайки ръце към простреляните си гърди…
Дайте ми поне залък хляб, втори ден не съм ял… - моли един.
Водчица за мен или поне водичка, стомахът ми гори, вътрешностите ми изгарят – с пресекнал глас приплаква друг.
Един в предсмъртни мъки произнася някакви неразбираеми думи, полуимена, а някакъв сибирец, познавайки ме, моли със сълзи: „Отче, напиши в Курска губерния на моята Аринушка как изглеждам” – и показва със здравата ръка другата си, по-точно половината от
другата си ръка, откъсната от граната
Не искаш ли причастие? – питам го аз.
Ох, отче, нима може тук?
Може – казвам аз и коленичейки, разпасвам колана, откопчавам коженото си палто, а отдолу под него имам къс епитрахил и потир за причастие. – Повтаряй след мен: Вярвам, Господи! – Той повтори и аз го причестих…
Къде да чета молитва сега? Господ ни слуша, Господ ни вижда!
Пристигнаха санитари, започнаха да прибират тежко ранените. Вече съвсем притъмнява, а ние не сме минали и стотна част от фаталното поле, в окопите около 2-ра батарея има още маса убити и тежко ранени. В началото са ги събирали и пренасяли от най-отдалечения край на бойното поле, почти досами реката, а привечер започнаха да прибират и от близките места. Вървя по-нататък, постоянно прекрачвам през трупове, краката ми затъват в кървавата кал, гледам, турчин ми маха с ръка; навеждам се, бледно, красиво лице с малки, заострени руси мустачки. Тихо, пресипнало, на чист руски език той ми казва: „Каквото и да се случи, предайте във Варшава на Пржевалски – тук той млъкна за минута, после събирайки сили, добави: че Владислав е загинал…
гърдите ми са пронизани… Замръзвам…”
Той затвори очи, от тях закапаха сълзи… Предложих му глътка коняк и го уверих, че непременно ще изпълня неговата предсмъртна молба, и незабавно си записах с молив фамилията…
Когато се върнах при Копаната могила, нашите линейки бяха заминали. Вече беше настъпила пълна тъмница, присядайки в подножието на могилата, драскайки клечка кибрит, погледнах часовника си – беше шест и половина. Бях се изморил много, душата ми беше неизразимо измъчена… Внезапно ме обхванаха горчиви, тежки чувства, не издържах и се разридах… Но какво можех да направя? С какво можех да облекча горчивата участ на страдалците? С това, че ще сваля шинела от убития и ще завия вдървените крака на ранения, че ще дам глътка вино или парче хляб, нима това е помощ? Нима това бе необходимо да се направи за тях? И ни най-малка друга възможност, ни най-малка.
Да се види всичко това, което аз видях, и да нямаш сили, нито средства да облекчиш трагичното положение на нещастните страдалци… Картината от бойното поле е толкова силна и ясна в паметта ми с нейния ужас, но е неизобразима!...
* * *
Денят е 28 ноември (10 декември 1877 г.). След кървава петчасова битка на живот и смърт Осман паша се предава. Убити и ранени са повече от пет хиляди руски и турски офицери и войници!
Нито един журналист, нито който и да е от военните кореспонденти не са описали така тази драматична битка, открила пътя на руската армия към Сан Стефано! Направил го е в своите „Писма на свещеника от похода 1877-1878 г.” Вакх Гуриев.
Превод на писмата:
Иван Вълов
България се отказа от строежа на АЕЦ „Белене”. В този отказ няма нищо икономическо, екологично или технологично – отказът бе чисто политическо действие.
Ако някой се съмнява, нека припомня изказване на „русофоб № 1” Евгений Дайнов: „Какъвто и да излезе кабинетът „Борисов”, едно е кристално ясно: той няма да бъде в услуга на Кремъл. Каквито и да ги надроби, зад дробежа няма да стоят мазните договорки с Путин и „Газпром” (в. „Седем”, 29.7–4.08. 2009 г.). И тъй като Дайнов нищо не разбира нито от икономика, нито от екология, нито от технология, неговото пожелание е умозрително, политическо и което е най-лошо – цивилизационно...
|
Аплодисментите и овациите в голямата зала на БАН от 4 юни 2021 г., отдавна са само вълнуващ спомен за онези, които имаха щастливата възможност да присъстват тогава на едно незабравимо събитие – представянето на третата книга „Поврати“ от поредицата „Притаени мигове“, от Георги Йорданов.
Издателство „Захарий Стоянов“ е провеждало през годините много премиери на книги. Много автори, къде със скромност, къде от тщестлавие, са говорили пред дошлите да ги уважат, но това, което се случи тогава, на 4 юни, залата прие в истинския смисъл като докосване до кристалната решетка на истината, като премислена изповед пред Светия олтар на Отечеството.
На неписаното слово, но изясняващо в дълбочина темата, влияят много фактори, между които от особено значение са личните характеристики на оратора, неговия авторитет, познанията му по темата, гласът му и подходът към аудиторията, осанката и пр. Сиреч, то има своите сложни „ноти и петолиния“ и не винаги горно „до“ в него съответства на чувствата на възприятията на онези, които слушат. Но когато мъдростта и правдата са ключът „сол“ в думите му, те се превръщат в осмислена и неповторима симфония, която кара кръвта да кипи, а душата към която са отправени думите, да ликува. И съвсем не е случайно, че и в Светото писание е казано: „В начеле бе Слово!“
Тези разсъждения не изчерпват качествата на героя на онази далечна юнска вечер, Георги Йорданов. И ако все пак ги изричам, то е защото, лично за мен, те бяха велико откровение. Но и това не е всичко. По-важното е, че те се оказаха по същия начин силно въздействащи и на изпълнената до краен предел зала, в която присъстваха тежки авторитети, академици, професори, учени, културни деятели, които току-така никой не е съумявал да изправи на крака и, които знаят цената на всяка своя дума и величината на всеки свой жест.
Когато слушах нестихващите им аплодисменти и се ядосвах на себе си за своята неподготвеност, задето се оказах бе диктофон, тутакси реших, че спасение все пак има и, че ще трябва само да помоля да ми предоставят записа от тази вълнуваща вечер. Оказа се обаче, че нито организаторите, нито домакините, нито дори представителите на други издания, са били подготвени за случая. И никой от тях не беше записал потресаващата реч на Георги Йорданов. Напразно посветих няколко седмици за нейното издирване и чак тогава на страниците на „Нова Зора“ се появи информация за събитието от 4 юни. В бележката към нея обещах, че няма да се откажа да търся записа на словото на Георги Йорданов.
Преди дни стана известно, че издателство „Захарий Стоянов“ е отпечатало книга Първа, Втора и Трета („Срещи“, „Откровения“, „Поврати“) в един том, под общото заглавие „Притаени мигове“. И каква бе изненадата ми, когато на страница 906 в него открих извадки от споменатата реч на Георги Йорданов. Те бяха поместени под заглавието „За да сме потребни“, какъвто е знаменитият стих на поета Веселин Ханчев. Оказа се, че части от речта на Георги Йорданов са били записани от неизвестен любител и въпреки, че не са в своята пълнота, днес „Нова Зора“ ги публикува, за да изпълни закъснялото свое обещание към читателите на вестика. За новоизлязлата книга сигурно ще пишем отново, но сега използвам случая да благодаря на автора от свое име, както и от името на целия Редакционен съвет на вестника, за неговото съгласие те да се появят на нашите страници. И най-вече да му пожелая много здраве и все така честно сърце и перо. И слава. Заслужена слава! На издателите – също – за положените старания да бъде открит и оповестен, макар и частичен запис от онази неповторима юнска вечер, в която вълнението на присъстващите дълго преливаше в незатихващи аплаузи и стана повод за не един задълбочен разговор, за мястото на стойностните хора в историята на Отечеството.
Искам да припомня също и думите на покойния академик Константин Косев, казани в един тягостен разговор за разрухата обхванала Отечеството ни. „Малкото Косе“, както го наричаха неговите близки приятели, който познаваше в дълбочина процеса на обединението на Германия, както и живота на неговия демиург Ото фон Бисмарк, тогава с академичен размах обобщи: „Възродителният процес не е най-голямата грешка на Тодор Живков, а това че той не избра за свой наследник Георги Йорданов. Само Георги Йорданов можеше успешно да изведе България от батака на перестройката!“
Минчо Минчев
Предложената на читателя трилогия „Притаени мигове“ е ценен извор на съвременната текуща история. В нейните страници са съхранени спомени, размисли и оценки на един интелигентен участник в съдбовни събития, които оставят дълбок отпечатък в нашия обществен и личен живот. Авторът Георги Йорданов хвърля обилна светлина върху натрупаните политизирани, острастени и твърде противоречиви гледни точки, опирайки се на малко известни или неизвестни за читателя достоверни свидетелства. Той с право държи перото си далеч от черно-бялата схема, защото историята е пъстра като шарената черга на живота. В тези умни книги е пресъздаден духът на преживяното, което е източник на поука за бъдещето.
Акад. Георги Марков
Из словото, произнесено на 4 юни 2021г. в големия салон на БАН, на премиерата на книга 3-та „Поврати“ от трилогията „Притаени мигове“
Георги Йорданов
И днес прекачваме прага на Българската академия на науката, както винаги – обладани от дълбоко вълнение. Защото тук е националното средище на високото знание.
Буди почуда подвигът на незабравимите възрожденци – Марин Дринов, Васил Друмев, Никола Ценов, Васил Левски, Добри Войников… Те милеят за родната наука и преди отново да възкръсне нашата държавност, учредяват през 1869 г. в Браила, Румъния, Българско книжовно дружество – първообраза на отечествения Парнас на мъдростта – Българската академия на науките.
Книгата „Поврати“ – повод за срещата ни, излезе от печат в началото на 2020 г. Оттогава станаха важни обществено-политически събития. Това са преди всичко продължителните бурни протести на хилядите сънародници, които с възмущение се противопоставиха на корумпирания олигархично-клиентелистки, непрофесионален авторитарен режим на ГЕРБ-ДПС, който причини беди и унижения на народа. Похвално е, че предимно млади и образовани граждани възнегодуваха срещу корупцията, беззаконията, немотията, срастването на държавни структури и длъжностни лица с олигархични кръгове и хора от мафиотските потайности. Оказа се например, че страната ни губи всяка година около 1/3 от приходната част на бюджета от кражбите, неизгодните концесии, обществените поръчки на близки, сивата икономика, офшорките, монополите, пропуснатите ползи…
А проявите на самовластие, некомпетентност, васално поведение на управляващите кръгове, дълбоката държава, както и нахлуването на въоръжената свита на главния прокурор в Президентството са грубо нарушение на демократичния процес, посегателство върху честта на държавността. Та ние сме наследници на древна цивилизация и вековни напредничави традиции. Още през средните векове в България – една от най-големите и силни империи в Европа, са се вливали племена и народи, защото по земите ни е имало ред, обичайно право, закони. Ето защо ipso facto (от самия факт) произтича жизнената необходимост от промяна на режима, който през последните десетина години закотви страната ни на дъното на Европейския съюз.
Както всеки човек със социална чувствителност постоянно размишлявам за изминалия, сегашния и бъдещия път на Отечеството. Съпреживях немалко съдбовни мигове и събития от общественото битие. Затова реших да споделя с читателите ми спомените и синовната си мисъл за България.
Наистина, през годините на социализма бяха допуснати големи политически грешки, крайности в идеологизирането на обществения живот, в абсолютизирането на държавната и обществената собственост, в ограничаването на волеизявленията и движението, в командно-административни практики на еднопартийната власт. Разбира се, не се греши само ако не се прави нещо ново. Ала честен човек не може да отрече, че десетилетията през втората половина на отминалия век до 1990 г. са преди всичко време на подем и модернизация на нашата държава.
В края на Втората световна война по вина на управленската върхушка страната ни отново бе сред победените. Забележително е, че България, която бе сред най-бедните държави в Европа, през 80-те години на ХХ век зае трайно място сред 30-те развити държави в света. Съвременното индустриално и селскостопанско производство, социалните придобивки, безплатното и качествено образование и здравеопазване, високата култура и наука, олицетворяваха нашата Татковина. За огромно съжаление тази историческа истина се изопачава, извращава и пренаписва, охулва се от слуги на чужди фондации, злонамерени гости, отцепродавци, платени медии, „началници“ от Брюксел и отвъд океана.
Както е известно, всяка лъжа вече е сторила злочестината, преди да се узнае и разбере простата истина. Професори например споделят с тревога, че дори четвъртокурсници не знаят кога и как е приключила Втората световна война, какво е българското участие в последната й фаза и в антифашистката съпротива на Европа, какви са българските постижения през втората половина на отминалия век в сравнение със световното равнище.
Нима трябва да сме равнодушни, когато безогледно се охулват национални кумири, а убийци на деца и кръволоци се обявяват за мъченици. Тъжно е, че образователната система не е здрав постамент на националната ни идентичност. В съзнанието на младото поколение се втълпява, че миналото не трябва да се обяснява с фактите, събитията, великите личности. На подрастващите се внушава, че Васил Левски е заловен от турската полиция и съден за криминално деяние; Христо Ботев бил бездействащ несретник в Румъния… Има учебници, в които не се отбелязва подвигът на Хвърковатата чета, за Георги Бенковски едва се пише, че е загинал. А евангелието на националната ни литература „Под игото“ се отпечатва „в превод“ на жаргонен „български език“, понеже така Иван Вазов щял да бъде по-разбираем и т.н. По този начин се формира консуматорско, необразовано поколение и се извършва посегателство срещу националния дух, без който родната плодородна земя със зелената гора и бистроструйната вода е обезбългарена територия.
Още в Библията е казано: „Истината ще ви направи свободни“. Сега, в условията на свобода и демокрация, да се служи на правдата означава да сме трижди по-свободни. Поради това всяка чиста съвест не би стояла безмълвна пред злоезичието, с което се охулват и клеветят обществените усилия в годините на социализма за общобългарски напредък. Знайно е, че злоезичието е сред най-отвратителните явления. Затова божественият Волфганг Амадеус Моцарт в последната си гениална творба „Реквием“ влага раздел „Низвергване на злословещите“.
Показателно е, че след Първата световна война до 50-те години на миналия век обществото и държавата се тресяха от събития, характерни за гражданска война. Българи се избиваха от българи. А нима трябва да се оправдават безумните аплодисменти, с които на 13 декември 1941 г. управляващият държавен елит обявява война на Англия и САЩ? Заради тая противонародна политика, на срещите между тримата ръководители на съюзените държави-победителки СССР, САЩ и Великобритания в Техеран, Ялта и Потсдам се утвърждава, че хитлеристите и техните сподвижници, сред тях и българските власти, подлежат на най-жестоки наказания. Нали именно по волята на победителите, на съюзената с Хитлеровия райх България й бе отредено място в съветската сфера на влияние.
Справедливо е да се признае, че въпреки известните противоречия и несъвършенствата на съветския държавен и обществен строй, съюзът на България със СССР допринесе значителни ползи за социално-икономическото развитие и международното утвърждаване на нашата държавност. Ала социализмът като исторически експеримент във формата, установена в Съветския съюз и в Източна Европа, не устоя. В условията на разрушителното идеологическо противодействие на САЩ и техните съюзници, на доларовото господство, на новите технологии, по-високата производителност на труда и стандарта на живот, социалистическата общност изгуби съревнованието в глобалната надпревара със Запада. Не може обаче да се отмине с мълчание и фактът, че разпадът на СССР бе ускорен и осъществен чрез предателството отвътре. Според признанията на тогавашния американски държавен секретар Джеймс Бейкър, САЩ са похарчили трилиони през Студената война срещу СССР, но добре, че накрая са намерили предатели. Така новите ръководители на огромната държава – Михаил Горбачов, Борис Елцин и техните сподвижници, подаряват победата в Студената война на САЩ – наглият претендент за световно господство.
Това небивало капитулантство и унижение на народите на великата съветска страна и Източна Европа наруши геостратегическия баланс, установен с международните договорености след Втората световна война.
Видно е: посредством безкръвната реставрация от държавен социализъм към примитивен, неолиберален, глобализиран капитализъм и у нас се създадоха условия за демокрация, свободно пазарно стопанство, волна изява на убеждения, многопартийност. Но поради неразумни действия и бездействия на управленци и техните чужди „началници“ народът плати много скъпа цена, която можеше да се избегне. Родината бе сполетяна от небивали процеси на разруха, корупция, социална несправедливост, демографски срив. След съдбовната 1989 г. не се използваха възможностите за похватно съчетаване на дотогавашните социални придобивки с новите информационни и производствени технологии с цел благоденствие на всички граждани. За разлика от други източноевропейски страни у нас не се осъществиха проекти за по-нататъшен напредък на Родината, за по-достойно място на България в семейството на Европейския съюз.
Световната цивилизация от древността до наши дни ясно е определила моралните правила за връзките и приемствеността между поколенията. Най-съществено е да се съхраняват материалните и духовни ценности, сътворени от предците, независимо от техните идеологически и политически предпочитания. Режимите и политиците – добри или лоши, се менят, не векуват. Principes mortals, respublica aesterna („Първенците са смъртни, държавата е вечна”). Историята учи, че без мъдра приемственост, историческа памет, роден език и култура нацията е обречена на гибел. Ето защо съм убеден, че и потомството ще се стряска при спомена за опустошените индустриални и селскостопански мощности, културни паметници, научни средища… Позволявам си да определя сполетяната ни разрушителна стихия като своеобразна диващина, защото върху отломките на материални и духовни ценности не може да се гради обществено благополучие.
Половината сънародници вече споделят, че живеят твърде зле или на кредит. Всеки трети е на границата на бедността. Оскъдицата, неправдата, опростачването са извор на престъпност, пороци, омраза, завист, отчуждение, зависимости, незачитане на другите в общността. Обеднелият, необразованият, с неясно бъдеще човек не може да се радва в пълна мяра на демокрацията. Наистина, няма разумен отговор защо „наши и чужди гости“ умишлено затриха българската производствена марка, известна на световните пазари, извършвайки криминална приватизация и безогледна реституция. А като невръстни се хвалят с манифактурни производства, работилници на ишлеме и складове за други страни, при това разположени в най-плодородни родни земи. Защо се сключват безумни концесии? Така, Сметната палата установява, че чужда компания е добила у нас злато и сребро за 1,5 милиарда евро, а е платила на най-бедната страна в Европейския съюз едва 28 милиона евро. Многократно се увеличи цената на водата и електричеството. Докога у нас трудът ще се заплаща около 6 пъти по-малко отколкото средноевропейското равнище? За дълбоко съжаление виновните за всичко това не се привличат под отговорност, а се перчат, властват и богатеят.
И в тази книга се опитвам да извлека поука от историческия път и съвременните исторически процеси. Логично стигам до извода, че е необходимо единение на обществото в името на общобългарския прогрес, защото без единение няма спасение.
В нашата история има блестящи примери за всенародно обединение: Съединението на Княжество България с Източна Румелия, Сръбско-българската война за неговата защита през 1885 г., Освободителната Балканска война от 1912-1913 г. Сега добър пример е постигнатият консенсус за ветото на България за приемане на Северна Македония в Европейския съюз. Това sine qua non (условие, без което не може) е да не се изопачава и краде българската история, културното ни наследство и език, да се обуздае стихията на омраза към всичко българско, конституционно да се признаят човешките права на гражданите с българско самосъзнание. И да не се забравя, че до 1945 г. България и Северна Македония са един народ. Дано слугуването на чужди интереси не обезсили това достойно национално съгласие.
Разбира се, има и вреден консенсус. Така, през 1990 г. министър-председателят Андрей Луканов провъзгласи в парламента, че е налице пълно съгласие между БСП, СДС и ДПС с програмата „Ран-Ът“, която причини икономическата разруха, социалната несправедливост, обедняването на държавнотворния български народ.
Презряла е според мен и обективната потребност обществото да се обедини около най-висок приоритет; да се възроди българската съзидателна традиция и чрез иновативни технологии и конкурентноспособно, с висока добавена стойност производство да се достигне средноевропейското равнище на икономиката, качеството на живота, сигурното бъдеще на поколенията, изпълнени с чувство на дълг към вечното Българско Отечество.
Да си припомним думите на световноизвестния учен академик Дмитрий Лихачов: „Не забравяйте, че вие, българите, сте най-древните от съществуващите сега нации в Европа.“
Тъжно е, че днешни безродници са глухи за тоя мъдър зов.
Очевидно е: сполетени сме от зловредните последствия на „Вашингтонския консенсус“, неоглобализма, джендър идеологиите – разпад на семейството, националната държава и суверенитет, нагон за бърза, лесна печалба чрез погазване на закона… Вярно е, че алчността, егоизмът, чуждопоклонничеството, отцепродавството, пристрастяването и т.н. са човешки пороци. Ала е ужасно, когато те се вселяват в обществения живот. Именно поради това е потребно да се ратува за висока образованост, култура, родолюбие. А тия драгоценни качества се придобиват чрез труд, воля и навика да се четат полезни книги, да се проумеят уроците на Историята.
Стряскащо е, че не са малко младежите, които нямат търпение да четат и не щат и ги мързи да работят, не са готови при надвиснала опасност да защитават държавата. Питам се дали безделниците се вълнуват например от подвига на образования апостол на Априлското въстание Тодор Каблешков? В зората на неизживяната си младост той е готов да жертва себе си, за да обърне внимание на просветена Европа за злочестата участ на стенещия под петвековно робство български народ. Великият революционер през 1875 г. се изповядва пред Константин Величков: „Чрез своята смърт искам да услужа на Отечеството!“
В съвременните условия не е необходима такава смелост. Ала чувството на лична и колективна отговорност би трябвало да одухотвори живота на всеки доблестен гражданин.
Видимо е, че жадуваме за по-добро битие, мъдро управление на държавата, неспирен възход на Отечеството, а често се задоволяваме и с „по-малкото зло“. Ала да не губим вяра в себе си и в бъднината на Родината.
„…О, трябва този свят да се изстрада,
повторно трябва в теб да се роди,
……………….
за да останеш, за да си потребен,
за да те има и след теб дори.“
Така възкликва рано угасналия поет Веселин Ханчев.
Нека и ние да си пожелаем да бъдем, за да сме потребни!
ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ БР. 8
Според меморандума „За психологическа война” (Франк Визиър), „за да се победи болшевизма и комунистическите идеологически системи, водещите тази борба сили трябва да съставят:
1. Програма за политическата (психологическата) война, която ще се води до започване на военните действия.
2. Програма за последваща поддръжка на въоръжената борба и действащите армии в интерес на постигане на нашите военни и стратегически интереси и цели.
3. Програма за характера на мира, подчинена на горнните програми, съдържаща нашите дългосрочни цели. Тя трябва да съдържа постигане на мир по американски (Рax Americana) със социалното съдържание на мир по християнски (Рax Christiana) за овладяване на държавните структури на управлението на противостоящите ни страни и въвеждане на нов световен управленски ред”.
Резултатите от прякото и косвеното действие на постулатите на психологическата война в рамките на политиката на “студената война” първоначално, а на сегашния етап - като геополитическа и геостратегическа подготовка за овладяване и твърдо управление на световния управленски елит са следните.
|
Преди доста години директорът на Института за история при БАН (дн Институт за исторически изследвания) акад. Христо Христов разказа един случай: от времето до 1989 г. към Издателството на БАН имало изграден Редакционно-.издателски съвет, в който се преглеждали книгите, които следвало да бъдат отпечатвани в него. В състава на съвета влизали по един представител на всеки институт при БАН. Щом пристигне някакъв труд, в зависимост от неговата проблематика – химия, физика, математика и пр., той се предоставял за мнение от съответния специалист в в областта и в зависимост от застъпеното от него становище се вземало решение дали ръкописът да бъде допуснат за отпечатване или не. Щом постъпел обаче труд на историческа тематика, почти всички членове на света проявявали интерес към него и започвали да се изказват за качествата му. Акад. .Хр. Христов изтърпял известно време тази необичайна практика. По едно време не издържал и с нервен тон заявил пред колегите си: „вижте какво, аз не се меся по никакъв начин при обсъждане на трудове от другите клонове на науката. Много ви моля и вие да постъпите по същия начин към ръкописите на историческа проблематика“.
