Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

БОГ ПОМАГА, НО В КОШАРА НЕ ВКАРВА

Е-поща Печат PDF

УКРАИНСКАТА АВТОКЕФАЛИЯ ИЛИ КАК ИСТОРИЯТА НАКАЗВА ЗА ВСЯКА ПРОЯВЕНА СЛАБОСТ

 

Англосаксонството в едно с колективния Запад, изглежа са твърдо решени да закрият „проблема Русия”. Тя трябва да бъде  лишена от доминирането върху „световната ос на историята”. Откровено е намерението Русия да бъде доведена до капитулация, до раздробяване и до лишаването й от нейните природни богатства. Сушата на планетата Земя 149 милиона км2, от която Руската Федерация притежава 11%. Тя трябва да се превърне в „московщина” с територия колкото съвременна Полша или Испания, да бъде стража на „Адската врата” и повече да не се бърка  в европейските работи. Така тя ще се впише в схемата на Глобалния проект от алианс на транснационални компании и ще потъне в миксера на новото планетарно човечество. Преведено, това означава, че руският етнос трябва да изчезне, заедно с другите етноси.

Описаното до тук не е война между държави и не е война между коалиции от държави. Това е война между глобални проекти. Държавите може да се помирят, но глобалните проекти – никога! И слабостта на Русия е, че и до сега тя не се определила отностно своето бъдеще.

Цялата история започна с разпадането на СССР не по етнически признаци, а по административни граници. Така руският етнос загуби територия от един милион км2. Подобна картина не е нещо ново по руските земи – тя се наблюдава от началото на руската държавност.

През 1240 г. монголските орди превземат и разоряват Киев. Това е края на Киевска Русия. В пространството на запад от Урал се образуват множество малки самостоятелни княжества наричани по името на техните столици: Черниговско,  Переславско, Муромско, Рязанско, Ростово-Суздалско, Смоленско, Галицко, Владимиро-Волинско, Полоцко, Турово-Пинско, Тмутараканско, Новгородско и Псковско. Тези княжества са притиснати от запад от набиращата мощ Реч Посполита (поляци, пруси и литовци) и от унгарското кралство; от изток – от остатъците от Златната орда. От тук води началото си идеята за „руския свят”, т.е. че великорусите, малорусите (украинци) и белоруси са един етнос, един народ, една история. По-късно тази идея е подхваната от Руската империя и става основа на новото славянство. Допълнително в темелите на „руския свят” е втъкана православната религия.

Това обяснява защо в днешната „студена война”,  произлязла от нусогенната криза на човечеството като консциентална война (за подробности виж Евгени Гиндев, „Световната конспирация”. София, „Пропелер”, 268 страници), усилията на интегралния Запад са насочени не само в материалната област, чрез санкции, но и в менталната област (срещу руското православие). Сломявайки руската религия Западът е убеден, че лесно ще се разправи с самата Русия.

 

 

Предполага се, че останалата моноетническа държава Московия     (Московщина), заедно с Украйна и Полша (всяка една с население 30-50 милиона) ще бъдат враждуващи помежду си тройка славянски държави, намиращи се под пълен западен контрол и достатъчни за затварянето на северно-източната „Адска врата”.

Да погледнем днешната карта на Украйна

Вижда се, че днешна Украйна е изкуствена държава и е съществувала като такава само като част на Съветския съюз. Идентификацията й като самостоятелна държава може да се търси само чрез някакво „незначително” различие в религията. Така се стигна до прословутата автокефалия на украинската православна църква.

На Украйна няма русофобия, има антирусизъм. Антирусизмът не е етнически или културен. Антирусизмът е отказа да бъдеш руснак, отказ да  участваш в руския цивилизационно-исторически процес. Антирусистите са убедени, че оставайки в руската цивилизация те не могат да съградят своята съдба. Украинският въпрос не трябва да се свежда само до противопоставянето Русия-Запад или Запад (Европа) – Изток (Русия).

Тук трябва да припомним, че известни исторически предпоставки за провъзгласяване на украинска православна автокефалия има.Трябва да се търсят в известния за историята „шмалкалденския компромис” според Аугсбургския мирен договор (1555 г.) между католическия император Карл V и германските протестанти, провъзгласяваше принципа „cujus regio, ejus religio” - „който властвува, негова е и религията”. С други думи, вярата можело да избират само князете, докато поданиците е трябвало да следват религията на своя сюзерен.

От тук е само  крачка до Византийският принцип: ”Imperium sine Patiarcha non stareti” (Царство без Патриарх не бива!) или „Единство на престол и олтар!”. Става дума за традиции, но само с традиции в днешния свят не може, защото отказът  от традициите е самата същност на днешния свят.

Тогава кой е този Константинополски патриарх и какво е това Константинополски патриархат? Някой знае ли по света да има днес град с името Константинопол?

От историческа гледна точка  Константинополският патриарх е турски чиновник,  назначен от султан Мехмед ІІ (завоевателят на Константинопол) да се грижи за правата на православните в Османската империя. След изчезването на Османската империя (1922 г.), изчезва в небитието и „Константинополският патриарх”. Но тук се срещаме с един друг предразсъдък, останал и на Запад, и на Изток – твърдението, че днешните гърци са наследниците на Византийската империя.

След падането на православните държави и Константинопол под турско владичество, в действие остава византийското църковно, гражданско и обичайно право. И от тогава Вселенският патриарх става духовен глава на целия православен „милет“, което води до ново обединение на Вселенската църква. Султански берат от 1454 г. закрепва неприкосновеността на Източната църква, гарантирайки на Вселенския патриарх в Константинопол неприкосновеност на личността, данъчна необлагаемост, свобода на разпространение и обезпечение на православното учение. Светият синод продължава да носи отговорност по всички отнасящи се до догмата въпроси. Патриаршеските съдилища получават правото да отсъждат по църковни и светски дела, засягащи християните. Източноправославните християни и патриаршии, доколкото още съществуват, запазват своята литургия, но се намират под юрисдикцията на Цариград, което не винаги е било във византийско време.

Израз на единството на Вселенската Църква е Вселенският патриарх в Константинопол, чийто диоцез е малък на брой, но който се почита като пръв между равни, защото Константинопол е бил столица на Византийската империя и център на Християнския Изток.

Ето какво казва   Гиоргос Папафанасопулос, журналист и експерт по църковните въпроси, бил свещеник в Османската империя : „Константинопол е нашата душа, нашата история. Това е новия елинизъм. Ние обичаме този град, защото в него живее духът на хилядолетната византийска цивилизация. Ние просто сме сантиментални”. („Второе падение Константинополя или как Запад разжигает войну в православном мире”– Даря Асламова – „переводика. Ру”, 16.12.2018 г.).

Подобен „елинизъм без граници” няма никакви обективни основания.  Днешните гърци не са елини. Достатъчно е да се прочете известното изследване на Якоб Фалмерайер “За произхода на днешните гърци” (българско издание на фондация ВМРО. Варна, 2012 г.), както и книгата на Макс Фасмер „Славяните в Гърция” от 1941 г. Наследниците на императорите от последната Византийска империя твърдят, че наследник на Византийското православие е Българското православие.

След октомврийската революция, когато в Русия побеждава атеизмът, Константинополският патриархат се курира от САЩ.

Трябва да отдадем дължимото на Сталин, който разбира грешката на СССР спрямо религията и прави опити да я поправи. През 1948 г. по негова инициатива в Москва се провежда Общоправославно съвещание на главите и представителите на автокефалните православни църкви по повод 500-годишнина от фактическата независимост на Руската църква. По плана на Сталин, това е трябвало да бъде Вселенски събор, който да присвои на Московския патриарх титлата Вселенски.  Основанията за подобно решение са били повече от достатъчни: Съветския съюз току-що беше освободил Европа от нацистката чума, спасявайки православието от изчезване, докато Константинополската патриаршия тихичко се скътавала в Цариград. Планът пропада, тъй като Вселенският събор предполага задължителното присъствие на всички църкви, а в Москва липсва именно Константинополският Патриарх. Затова събирането е наречено просто съвещание.

Не ни е известно,  защо тогава Сталин не е решил кардинално този въпрос. В онова сурово време елементарна задача за чекистите би било да доставят по телици Патриарха от Константинопол направо в Лубянка. И там да му припомнят, че страхът е страшен християнски грях. След като Московската патриаршия най-законно би получила статуса на Вселенска. Вместо това участниците в съвещанието приемат две важни решения: осъждат Ватикана като съучастник на Хитлер в престъпленията срещу човечеството и отказват  участие в създаването на икуменическия Световен съвет на църквите, в който доминация щяха да имат протестантите.

Ако тогава Сталин беше действал с присъщата си твърдост, именно Москва щеше с пълно право да раздава днес автокефалии,  а не нищожният и продажен фантомен Константинопол.

Има тежък „емоционален” проблем. Гръцката православна църква и до днес няма патриарх и се управлява от архиепископ (Изроним). Налага се въпросът –защо?

Причината е, че „новите елини“ могат да имат за патриарх само патриарха на Константинопол!  Да, но такъв може да бъде само турски гражданин. И ето ти и дилемата, която от историческа гледна точка е съвсем справедлива.

Ние  българите, също си имахме проблем с Цариградския патриарх. През 1870 г. църковно-народен събор, свикан по силата на султански ферман,  създава (за първи път от падането на България под турско робство) Българска екзархия като официален представител на българската народност в Османската империя. За първи екзарх е избран Антим І. През май 1872 г. Българската екзархия се обявява за автокефална, а не за автономна, както е според султанския ферман. Това нарушение на каноните е използвано от Цариградската патриаршия като повод да обяви на 16 септември 1872 година Българската православна църква за схизматична. Схизмата нанася голям удар върху вътрешното състояние и международния авторитет на Българската православна църква и я изолира от православния свят. Това продължава до 1945 г., когато е избран новият български екзарх Стефан. На 22.02.1945 г. Цариградската патриаршия сваля схизмата и признава автокефалията на Българската православна църква. Но тогава на българо-турската граница стоеше победоносната Червена армия и само едно позвъняване на Сталин в Цариград разреши проблема – турският Истанбулски патриарх нямаше къде да мърда. Така че хомосексуалните изцепки на Вартоломей са напълно очаквани, та дори закъснели. Но днес Сталин го няма и турският ибрикчия се нахвърли срещу руския свят.  Нещо повече и Македонската православна църква пожела автокефалия. Това показва, че историята не търпи мекушавост. Тя винаги отмъщава за проявената слабост. И по отношение и на българите и на руснаците, тя го осъществи, заради липсата на принципна и твърда външна политика. Ако един народ не осъзнава националния си интерес няма оптимистичните прогнози за неговото бъдеще са хилави и най-често несъстоятелни.

Единственият начин да покажеш своето уважение към подвизите на дедите си, е да извършиш нов подвиг. Уважението към кръвта и огъня е кръв и огън!  Там вярата в чудеса не помага; падането ничком пред икони – също; както и разнасянето на хоругви.

Бог помага, но в кошара не вкарва.

Амин.


 

АНДРЕЙ АНДРЕЕВ - СЕЯЧЪТ НА СЛОВЕСНАТА НИВА

Е-поща Печат PDF

80 години от рождението на поета и преводача Андрей Андреев

На 17 януари великолепният поет и преводач Андрей Андреев, нашият скъп колега и дългогодишен редактор на списание „Везни” и издателство „Захарий Стоянов”, трябваше да навърши 80 години. Неговото слово остава да живее!

1.

Има поети в съвременната българска литература, които не шумят подобно други колеги, пъчещи се със своите псевдомодернистки инсталационистки напъни, а упорито дълбаят в рудника на българското слово години наред. Този тип автори са приели за своя свръхзадача усвояването и продължаването на благородните традиции на класическата българска литература. Те са преизпълнени със свещен трепет и преклонение към първосъздателите на новата ни книжнина, тяхно верую е защитата на националната идентичност и развитието на невероятното богатство, жизненост и красота на българския език. Между тези автори е и Андрей Андреев, добре познат на критиката, а и широката публика като поет, есеист, преводач на такива знакови руски автори като Пушкин, Лермонтов, Владимир Соловьов, Андрей Белий, Константин Балмонт, Владимир Соколов, Георгий Иванов, Павел Василиев, Александър Твардовски, Булат Окуджава, Владимир Висоцки, Анатолий Жигулин, Евгени Евтушенко, Юрий Кознецов, Александър Руденко и пр.

Най-категоричното доказателство за впечатляващия талант на Андрей Андреев са редица негови ярки творби от последните години, събрани в сбирката „В този край на света”. Книгата е заредена с неприсъща сякаш за този поет енергия на бунта, съмнението, несъгласието, възражението. През годините сме свикнали да възприемаме Андрей Андреев предимно като поет на пасторалното, на меките внушения, на обагрените с благост, добролюбие и всеопрощение лирически инвенции. Но ето че сега „В този край на света” ни изненадва, даже стряска. Несъмнено това е книга на жестоката изповед, суровата равносметка, глождещото съмнение, афишираното несъгласие, невъздържаното отхвърляне. Книга на тревогата и бунта. Още първото стихотворение – „Гара”, удря камертона на тревогата. Авторът стои сам на гарата, наречена живот, и започва да осъзнава с трагическа яснота отлетелите като един миг години, в които може би често е бъркал посоките, губел е илюзиите си и се е втурвал към поредните заблуди, усещал е ужаса от наближаващия край и необяснимото безсмислие на човешката преходност.

Не че и в предишни лирически сбирки на поета не сме откривали нотки на резигнация или безсилна ярост, но тук оставаме поразени от динамиката на нагнетяващото се чувство за обреченост, безнадеждност, безизходност…

В „Залез” поетът вижда живота като тънка къса нишка между доброто и злото. Кой път му сочи съдбата – завинаги ли човекът си отива от този свят, или има надежда за прераждане?

В „Селце” авторът рисува прелестна пасторална картина – животът на човека е скромна къща с пътека, дървета и цветя. Същественото е в обикновените детайли и смисълът на живота може да се разбере само ако се разтвориш в Естеството. Но и тогава, загледан в идещия мрак, започваш да си задаваш въпросите, които никой век не разреши.

В книгата на Андрей Андреев при всички стихотворения като лайтмотив се разгъва темата за самотата и просветлението.

Във великолепния триптих „Войната в Троя” авторът разсъждава за предателствата и героизма, за подлостта и храбростта, за безчестието и достойнството и стига до разбирането, че страданието носи мъдрост, че болката има облагородяваща сила. Той е разкъсван между съзнанието за преходното, за това, че човекът е случаен земен гост, и в същото време вярата, че може да целуне звездната роса. Обладаван е от носталгия по погубените идеали и покрусената невинност – силна и ярка метафора тук е отсечената топола в едноименното стихотворение, сякаш са отсекли въплътената вяра и надежда:

 

Господи, защо ли днес отнеха

на човека сетната утеха,

че животът свършва, но остава

от ръката знак, за да изгрява

слънцето и вечно да напомня,

че по тази долина огромна

е вървял човек; като човека

днес и аз стоя, усетил звека

на секирата, с която някой

тук дървото вчера е отсякъл,

сякаш не дървото, а живота

с радостите, с лошото, с доброто,

със цветя, роса, трева набола;

с моя спомен – моята топола.

Или пък размишлява за безсмислието на световното насилие, за ужаса на войните, както е в поразителното стихотворение „Защо?”, посветено на гибелта на Димчо Дебелянов.

Вечните екзистенциални въпроси и съмнения вълнуват и измъчват нашия автор. В стихотворението „Свят на живи и мъртви” той възкликва:

 

От небето на мъртвите грее

неразбран, ала чист хоризонт.

Но защо ние – живи – живеем

не по техния знак и закон?

А забравата трупа и трупа

над гробовете бурен и прах.

И не знаем с какво да откупим

свойте много вини пред тях.

Дали нещо природата сбърка,

или Господ Бог нещо сгреши,

та и рай са създали, и пъкъл

във човешките наши души?

 

2.

Авторът непрекъснато се пита кой ще даде истинския отговор на сложните въпроси на битието, загадъчния смисъл на кръговрата живот-смърт. Той наблюдава как се сливат времето и безвремието. Не иска да приеме и отхвърля истината, че човекът е тленен и преходен, и в същото време се утешава, че споменът за човека ще живее векове в диханието и мислите дори на камъните.

Редица творби от книгата ни убеждават, че съзнанието на поета е обзето от натрапчивото усещане за невидимото присъствие на мъртвите, духовете на предците:

 

 

Нощ. Звезди. И шепот от звездите.

Корени. Листа. Живот и тлен.

Тук са и на мъртвите душите.

Пак от тях съм заобиколен.

(“Времето”)

 

В стихотворението „Сбогом, нощ!” пък Андрей Андреев разговаря с отишлия си вече негов приятел и прекрасен актьор и поет Венцеслав Кисьов и се пита какво му носи гласът на нощта, който идва „чак оттам, от безкрая, / чак от другия свят”.

В „Памет” поетът ражда необичайната метафора, изразена в молбата му да погребат сянката му там, където свършва цялата Вселена. Той е убеден, че тялото му ще се превърне в пролетно листо:

 

което винаги ще се обръща

след всеки пътник, за почивка спрял

с въпрос към пътя или хълма бял:

– Стои ли още бащината къща?

 

Много от творбите в тази книга са построени на принципа на антитезата – пролет-зима, рожение-смърт. Човекът е пътник през живота и смъртта, през битието и небитието, в спомените и в реалността. В „Колендро” виждаме удивителната просветленост на осъзналия неизбежността на последното пътуване пътник и същевременно радостта му, че той пътува към мечтата, която в случая се препокрива със светлия образ на майката като върховно умиротворение и всеопрощение:

 

Аз от никого нищо не моля,

аз на всички желая добро.

Да мирише на огън, на пролет

и след бурите – на колендро.

Просветлете лика си пред Бога.

Откършете си клонче върба.

Пожелавам ви светла тревога.

Пожелайте ми ясна съдба.

 

Ще заминем – тук спорове няма!

Дъх на мента, равнец, липи.

И сред тях със мечтите ми мама

най-накрая ще ме приспи.

 

3.

Споменахме по-горе, че поетът изгражда по-голяма част от стихотворенията в тази книга на принципа на антитезата – сблъсъка на противостоящи идеи, същности, настроения, мотиви. От една страна, словото е пронизано от възторжени пантеистични енергии.

Виждаме любуването на уюта на бащиното огнище, пасторалния селски бит, песента на чучулигите, лековития роден въздух, прелестта на отечествените пейзажи, възхитителните ниви, ждрела, поречия, хълмове, горички. И от друга страна – непредотвратимото чувство за трагизма на човешкия живот, за неизбежния край, който сякаш изтрива с един замах спомените за безгрижното детство, възторженото юношество, сладострастната зрелост…

В стихотворението „Дървета” ще преживеем авторовото усещане за диалектическо единство и неразривна органична връзка между трагизма и радостта. По същество това е една възхитителна поема, посветена на майката, където любов и болка, тъга и прояснение взаимно се преливат, за да обяснят продължението на живота в рода:

 

Като въздишка на вятър след есенни бдения

тръгна и мама по пътя, отвеждащ към нищото.

Кой ли сега я упътва сред други селения,

кой й разказва за белите нощи на вишните?

...........................................

Вие, дървета, от летните жеги целунати

и осенени от багрите, в жълто изригнали,

с мен останете сред зимния мрак и фъртуните

заради живите – тръгнали и не пристигнали.

 

С мен ще е залезът,

скъсал на дните й нишката,

с мен ще е изгревът,

в който отлитна душата й…

Тръгна и мама по пътя,

отвеждащ към нищото.

Тръгна и млада, и хубава –

като въздишка на вятъра.

4.

Жизнелюбие и страстност, възхита пред чудото Живот и постоянно усилие да разгадае неразгадаемата дилема живот-смърт изграждат тъканта на стихотворенията в новата книга на Андрей Андреев. В „Кладенците на моя живот” ни поразява смайващото чувство за разтваряне в структурата на Естеството, в „Земята през Вселената пътува” поетът вижда планетата Земя като селце:

 

… погълнато от мрак, в безкрая.

На косъм днес животът му виси.

А кучета отвсякъде го лаят.

И аз не знам какво ще го спаси.

 

и се пита – сляпа ли е Вселената, какво ще спаси света, какво са битието и небитието – въздух или дим (“Каквото е било, ще бъде…”)?

В „Чудеса” авторът за пореден път разсъждава върху главния въпрос – кой е истинският път, къде са началото и краят, а в програмното стихотворение „Баща ми” заявява:

 

Защото бях човекът и защото

като човек обичах този свят,

не мислех за смъртта,

а за живота –

единствен сред Всемира

нежен цвят;

но и цветът цъфти

и прецъфтява

...................................

та после просветлен

да се изгубя в зимните предели,

които ни отрежда вечността;

 

но тука бях човекът, а не е ли

човекът и животът, и смъртта.

 

В тази книга има няколко стихотворения – възпев към Майка България, с които Андрей Андреев се нарежда във фалангата ярки съвременни български поети, изпели някои от най-вълнуващите си песни, посветени на Родината. Нека тук посочим „България”, която за автора е „нашата майчица свята”, с нейната „вселена от ръж и пшеница, бели зими, планини, равнини, пламтящи в зноя полета, бели кръстове и черни гробове”. И особено „Към България”, което се родее с разтърсващите творби на Атанас Далчев, Георги Джагаров, Павел Матев, Дамян Дамянов за Отечеството.

 

Родих се в тебе

повече отвсякъде,

и в тъмната ти мощ,

и в озарената,

от хълма гледах

нощните ти влакове,

които прекосяваха Вселената.

...............................

И аз загребвах

с всички коленичили

на твоята свещена пръст

жаравата

и по кръвта

на звани и обричани

разчитах и позора ти,

и славата...

 

И знам,

сред тях

ще отцъфти дървото ми,

преди да го погълне

пак Вселената,

не проумял напълно

през живота си

ни тъмната ти мощ,

ни озарената.

5.

Поезията на Андрей Андреев ни убеждава, че авторът дълго е размишлявал върху основни екзистенциални въпроси и проблеми – какво е свръхпредназначението на човека, има ли крайна цел природата, възможно ли е да разшифроваме загадъчните послания на Вселената, човекът средство ли е, или самоцел, сам ли движи своята съдба, или тя е строго детерминирана. И в стихотворението „Природата” с известно огорчение споделя:

 

Да можехме така и ние

живота си да извървим,

навярно щяхме да открием

как от смъртта да се спасим.

 

Да можехме, ала не можем.

В хилядолетната игра

създателката, майка Божия,

човека само не разбра.

 

А във впечатляващия поетичен квартет „Сираци на вечността” (творба, която познаваме от предишни книги на поета) той задава страшния въпрос:

 

Как мълчанието на всевишните

ние, смъртните, да разберем,

или те, или ние сме нищото,

във което до днес се кълнем.

 

И добавя, без да чака отговор, със самочувствието на Паскаловата мислеща тръстика:

 

И ще бдя цяла нощ

край огнището,

та под пламъка му висок

дано видят онези от нищото,

със лица на човек или Бог,

 

че на тази планета, зелената,

преживява век подир век

същество най-само

сред Вселената

само с голото име човек.

 

Поетът се опитва да обясни ропота, съпротивата, яростта и безсилието на човека пред неизбежния край. Душата му има усещането за безсмъртие, но разумът му се бунтува срещу трагичното безсмислие. Има и творби, в които откриваме философски умъдрено вглеждане в наближаването на края, както е в „Посвещаване” или „Святост”. Неслучайно книгата започва със стихотворението „Гара” – гарата на живота, от която човек идва и си отива, и завършва отново с програмна творба „От нощта съм дошъл”:

 

От нощта съм дошъл

и пак към нощта ще замина,

че нощта е за всички ни

сладка родина,

.......................................

та в нощта да намеря и радост,

и скръб, и почивка.

И в нощта да потъна

с просветлена усмивка.

 

„В този край на света” е най-силната, най-проникновената, най-органичната, най-изстраданата и най-цялостната досега книга на Андрей Андреев. Музикалността на стиха, прелестният, с богата багра от нюанси, от сенки и оттенъци рисунък, значимостта на поетическите идеи, драматизмът на внушенията – всичко това прави тази стихосбирка явление в съвременната българска поезия.

Андрей Андреев засява в нивата на българското слово семената на тревожното милосърдие, трагичната доблест и жертвоготовното служение на ползу роду и Отечество. Дай боже тези мъжествени и нежни, благородни и красиви семена-думи да имат съдбата на семената от притчата за Иисус – да попаднат в благодатната почва на истинското и просветлено читателско внимание.

 

 

ДАЛИ БИЛ ЗНАЯЛ?

Е-поща Печат PDF

Освен големия християнски празник Йордановден в България най-голямото утре е денят на Ботев – роденият преди 169 години български гений – най-поразяващият ни с величавостта на ума и поезията си български феномен и същевременно най-непонятният, най-оспорваният в недостижимостта си наш сънародник.

На този ден сме преситени от скучни възхвали, кухо дрънчащи политически речи и заклинания – мъртви слова на мъртви хора, въобразяващи си, че пренасят огнения му дух през вековете, а от известно време – времето на демокрацията, и от една нова порода речовити хорица, които пълнят колонките на вестниците, мрънкат по сутрешните блокове, пишат по стените си във фейсбук и неуморно споделят себеподобни слова из блогове и сайтове.

Тези хора не възхваляват, не се възхищават и не заклинат. Обратното е - те съжаляват Ботев за начина, по който го честваме с цветя и речи и всичките му там познати възстановки, зари и прочие. Те се гнусят от тях и странят от тях. За тях това е фалшифицираният Ботев.

Истинският е неосъщественият Ботев – такъв какъвто го обещава мощният му ум и непостижимото му въображение, такъв какъвто би бил, ако е съумял да обуздае вулканичната си природа и неистовия си гняв. За съжаление...

За съжаление не е успял според тях и е преживял краткия си живот в порои от грешки, коя от коя исторически неоправдани – най-грамадните в самия край на живота му и истинската причина за ранната му смърт и неосъществеността му.

Особено тия последни месеци от живота му, когато вече е създал семейство и му се е родило дете, когато ако малко от малко би съзнал, че животът му се оправя и даже тръгва в друга посока би могъл да печата вестника си и да ниже в него кое от кое по-велики стихотворения – защо?

 

ОРЪЖИЕТО ЛИХВЕН ПРОЦЕНТ

Е-поща Печат PDF

Представителите на класата на финансовата олигархия, начело със собствениците на Федералния резерв на САЩ, заробват народите и чрез произволно повишаване на лихвеният процент. През последния четвърт век този процент (процентен дял спрямо сумата на кредита) се използва като оръжие за колонизиране на България и другите източноевропейски страни. Това става, като преди всичко техните Централни банки със закони се превръщат в „независими” от националните правителства държавни институции и се поставят под контрола на Федералния резерв на САЩ и на подвластните му международни финансови организации (Световната банка и Международния валутен фонд). После чрез прекомерно повишаване на основния лихвен процент в бившите социалистически държави се ликвидират основните производства и се завладяват техните пазари, повсеместно се увеличава броят на безработните и бедните хора и се предизвикват финансови и политически кризи.

Политиката на постепенно превръщане на американския Федерален резерв в своеобразна глобална централна банка открива възможности за налагане на долара като световни пари и за произволно повишаване на лихвения процент в колонизираните държави, каквато е България.

Тази политика позволява да се глобализират националните финанси и да се отпускат милиарди долари на НАТО, „неправителствени организации”, паравоенни формирования за насилствено завладяване на държавната власт в определени държави (като извършения през февруари 2014 г. държавен преврат в Украйна) и т.н.

 

Кой закопава България?

Е-поща Печат PDF

Малко история.

През шейсетте години на миналия век революционно настроени младежи, облечени в сини, дочени куртки и панталони, надъхани с идеите на „Великия кормчия“ Мао Дзедун (Дзъдун), обикаляха по улиците на градовете в Китай, шумно скандираха зазубрени цитати от речите на председателя Мао, произнесени на конгресите на Китайската комунистическа партия. В Китай нямаше телевизия. Радиостанциите, до колкото ги имаше, бяха квартални високоговорители, които гръмко пропагандираха партийните тезиси, формулирани от „великия“ вожд. Младите „революционери“ бяха хунвейбините (червеногвардейци) – ударната сила на Мао в т.нар. „културна революция”. Те громяха образованието, науката, културата, забавяха научното и индустриалното развитие на страната. Учители и професори бяха изпратени да се превъзпитават в тежък труд. В училищата и университетите, които не бяха затворени, задължително се изучаваха и зубреха партийните, конгресни доклади и идеите на Мао. Китай, с население около един милиард, креташе на опашката на бедстващите, бавно развиващи се страни. Гладуващите китайци бяха щастливи ако имаха шепа ориз на ден. Деца умираха масово от глад. Тогава Мао издигна лозунг за „Големия скок напред“. Последва заповед за бързо развитие на металургията. Така Китай трябваше да настигне и изпревари богатите индустриално развити държави. Широко разпространено беше становището, че който произвежда повече чугун и стомана, той е по-богат и по-могъщ. За целта бе спусната партийна директива – във всяко семейство и комуна да се изгради металургична пещ, в която да се топи желязна руда и да се произвежда чугун. Всъщност произвеждаше се некачествено желязо. Хунвейбините бяха натоварени да убеждават и да налагат чрез терор изпълнението на идеите на Мао. И така до неговата смърт Китай си остана една от най-бедните страни в света. След него Дън Сяопин отмени тезисите на Мао, възстанови образованието и науката. Върна в родината учените и инженерите мигрирали в САЩ и Европа. И Китай, от една бедна, неразвиваща се държава до 90-те години на миналия век, днес е просперираща индустриална и икономическа сила, оспорваща първенството на САЩ.

Защо разказвам всичко това?

Защото поведението на „зелените“ НПО-активисти предизвиква асоциативно спомени за китайските хунвейбини. Те заливат средствата за масова информация – преса и ефир – със своите клевети срещу конвенционалната енергетика и индустрия. Докато Мао стопираше чрез хунвейбините научното и индустриалното развитие на Китай, то „зелените“ лидери от Брюксел чрез „зелените хунвейбини“ громят европейската енергетика, индустрия и икономика. Българските им следовници засипват с клевети и доноси своите ментори, като представят българската индустрия за най-енергоемката и замърсяваща природата. За тяхно сведение индустрията ни е представена основно от предприятия в отраслите: металургия, химия, машиностроене, рудодобив и обогатяване, които са оборудвани със съвременни машини и технологии, опазващи околната среда на световно ниво. Те са наистина високо ефективни и енергоемки, но и с най-голям принос към държавния бюджет.

Откровени лъжи, като: „България се засипва с пепел от въглищните ТЕЦ“; „Милиардни харчове от бюджета за болните работещи и живеещи българи в района на комплекса „Марица изток““; „Хиляди умиращи годишно хора от емисиите на въглищните ТЕЦ“ и т.н., са твърдения не отговарящи на действителните статистически данни. Бившият министър на околната среда и водите, сипещ непрекъснато в ефир и по международни конференции тези клевети, посети най-старата ТЕЦ в региона на „Марица изток“, която е с технология от първата половина на миналия век, но не благоволи да види срещу нея, само на 200 метра, новата, модерна, съвременна ТЕЦ АЕС „Гълъбово“, нито обновените подобно на нея ТЕЦ „Марица изток 3“ КонтурГлобул и ТЕЦ „Марица изток 2“. Не видя, че над тях няма димящи комини, а само малки, бели облачета пара, които се стопяват и изчезват без остатък на по-малко от 100 метра от водните кули и комини, защото не съдържат нито едри, нито финни прахови частици. Не прояви любопитство дори да хвърли един поглед в мините и да види каква съвременна минна механизация работи там и какви хора я управляват и поддържат, нито попътно не погледна залесените и рекултивирани площи. Това не му попречи да ги заложи за спиране в Плана за възстановяване и стабилност, разработен и внесен от правителството на ПП в Брюксел. Неговите твърдения и тези на колегите му, че предлаганите 10%-ни намаления годишно на емисиите СО2 от тези централи не означава финансово ликвидиране и фактическо спиране, е груба демагогия или въпиюща неграмотност – техническа, икономическа, както и екологична. Защото СО2 не е враг на околната среда. Той е жизнено необходим на горите - природните фабрики за кислород, чист въздух и вода – също на селскостопанските култури, на цялата зелена природа.

В неделя министърът на околната среда и водите, г-жа Росица Карамфилова, отговаряше на провокативните въпроси на водещата предаването „Защо г-н министър?“ За съжаление никой не обърна внимание на експертните (и в същото време тактични отговори) на г-жа Росица Карамфилова. Нито една медия не я цитира. Не я канят и в предаванията за екологията, докато бившият й колега е чест гост, а в негово отсъствие цитират бисерите му: „Мините и ТЕЦ-ли могат да работят сезонно по два до три месеца през годината, когато потрябва ток, а през останалото време миньорите и енергетиците могат да работят нещо друго, като рекултивация“...; или „Българите боледуват много от белодробни заболявания заради емисиите на въглищните ТЕЦ.“ И други подобни лъжи. Защо на такива неграмотни хора дават ефир и високо отговорни държавни постове? Та те не биха могли да управляват и един селски хоремаг. Може би, защото „зелените“ активисти са покровителствани от Брюксел и се поощряват да действат като „зелени хунвейбини“ дезинформиращи обществото за климатичните промени, громящи образованието и науката за природата, спиращи индустриалното развитие на страната? И тази вредна за сигурността на държавата ни дейност не е наказуема. Те са недосегаеми като „свещените“ крави в Индия. Затова, докато Китай се развива с рекордни темпове като мощна индустриална държава, строи десетки нови въглищни мини, термични и атомни централи, задоволяващи непрекъснато растящите потребности от качествена и непрекъсната евтина електрическа енергия за новите промишлени предприятия, Европа закрива базовите си електропроизводствени централи и се деиндустриализира. От мощна индустриална и икономическа сила в близкото минало, тя ще се превърне в съюз със затихващи функции.

Новите „модерно“ мислещи „енергийни“ експерти пропагандират, че бъдещето не е на базовите централи, а на децентрализираните, секционирани системи от фамилни и кооперативни фотоволтаични и ветрови електроенергийни източници. Това напомня за идеите на Мао за домашните металургични пещи и добивания в тях „чугун“. Идеята за фотоволтаични кооперативи може да проработи на непредвидима цена във времето за малки селища без промишлени предприятия, но за големите градове и промишлените предприятия с непрекъснати технологични процеси това ще бъде убийствено. Те не могат без сигурната, качествена, постоянна през денонощието и годината електрическа енергия от базовите централи. Непредвидено, инцидентно спиране на тока може да блокира и ликвидира скъпи технологични линии.

Подобна участ Брюксел готви и на земеделието и животновъдството. Съчетаване на фотоволтаични полета с високо разположени панели, под които ще се отглеждат… зеленчуци и плодове! Плодородната българска земя ще се напълни със стоманобетонни фундаменти, а фотопанелите ще засенчват засадените под тях земеделски култури. Без пряка слънчева светлина те не получават и необходимата им слънчева радиация, която е филтрирана и дозирана в полезни за тях стойности от озоновия слой и атмосферата. Техните плодове ще бъдат с вкусовите качества на оранжерийните „гумени“ краставици, „кочанестите“ холандски домати, красивите червени без вкус и аромат ягоди. Ще се храним с плодове и зеленчуци с вкус на силаж.

Защо собствениците на фотоволтаични централи не монтират панелите на северните, и сенчестите скатове на планинските склонове и покриви? Защото само дневна светлина не е достатъчна за ефективно производство на електрическа енергия. Фотовлтаичните панели повишават КПД-то си само при пряка слънчева светлина и максимална слънчева радиация. Затова ги разполагат на слънчевите южни планински склонове на мястото на горските масиви и в земеделските площи. В добавка ще ядем изкуствено месо, тъй като животновъдството също подлежи на ликвидация според „зелените“ брюкселски бюрократи. Според тях домашните животни „произвеждат“ прекалено много парникови газове.

„Ревностните пазители“ на околната среда, природата и климата изобщо не се впечатляват от това престъпление към народа и гладуващото човечество. Те не само не се притесняват от презастрояването и “бетонирането“ на красивото ни до скоро Черноморие, но са и сторонници за изграждането на хиляди мегавати офшорни ветрови паркове в морето. Това ще напълни красивите ни заливи с железобетонни фундаменти и високи пилони с двадесет и пет метрови перки. Перките ще прогонят морските птици, вибрациите им ще прогонят делфините и тюлените, доколкото са останали по Северното Черноморие. Защо еколозите опазващи птиците не протестират в защита на Виа Понтика? Това е наименованието на един от главните маршрути на мигриращите птици от Европа към Африка и обратно. Той минава над Странджа и по бреговата ивица на Черно море, част от тях зимуват в езерото Сребърна и Южна Добруджа. Или както казват мафиотите „Нищо лично. Просто бизнес.“ Какво тук значат: конвенционална енергетика, индустрия, селско стопанство, летен туризъм, българска икономика сигурност и просперитет за българския народ и България? Или пък някакви си птици и животни? По-важно е да се изпълняват илюзорните идеи на брюкселските „зелени“ вождове, като на всички се заплаща подобаващо. Да не си помисли някой, че от завист ги обвинявам в корупция или скъпо платен слугинаж? Опазил ме Господ!

 

 


Страница 571 от 638