Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

СПОРАЗУМЕНИЕТО ЗА МИР В СИРИЯ

Е-поща Печат PDF

• КРАТЪК ОБЗОР НА СЪБИТИЯТА

Споразумение за примирие, постигнато с посредничеството на правителствата на Русия и Турция, влезе в сила рано сутринта на 30 декември 2016 г. Сирийската армия обяви, че прекратява действията си върху цялата територия на страната.

Споразумението за прекратяване на огъня дойде само седмица, след като сирийската армия и подкрепящите я милиции възстановиха правителствения контрол върху целия град Алепо. Те изтласкаха ислямистките милиции, ръководени от сирийската „Ал Каида“ - групировката „Фронт Фатах ал Шам“ (доскоро наричана „Фронт ал Нусра“) - от тяхната последна градска твърдина, каквато беше източната част на Алепо, завзета от ислямистите през 2012 г.

Възстановяването на правителствения контрол над Алепо бе стратегическо поражение за САЩ и техните регионални съюзници, които организираха, въоръжаваха и подкрепяха ислямистките милиции, упълномощени от Вашингтон и в американски интерес, да водят продължилата почти шест години война, чиято цел бе смяна на режима в Дамаск. Вашингтон поведе ожесточена пропагандна кампания срещу възстановяването на правителствения контрол над Алепо, окачествявайки го като „клане“ и дори „геноцид“.

 

КЪМ КЛЕВЕТНИЦИТЕ НА „БЕЛЕЕЩИТЕ БРЕЗИ”

Е-поща Печат PDF

Наскоро отново бях в Пятигорск, отново посетих мястото на дуела между Лермонтов и Мартинов, отново отидох до Лермонтовия музей; разговарях с научния сътрудник, по-точно – сътрудничка, за стихотворенийцето, приписвано на великия поет.

Но тя разпалено ми отговори, че „Прости, немита Рус” без съмнение е написано от Михаил Юриевич Лермонтов и че госпожа О.В. Милер, лермонтовед, доктор на филологическите науки, толкова убедително е написала за това, че е закрила темата…

„Чел съм я тази госпожа Милер! – искаше ми се да възкликна. – Тя не представя никакви документални факти: само цитатчета от хора, които не се съмняват в авторството му, а освен това се позовава на съмнителните разсъждения на някой си Виталий Коротич на тема „родина”, което може да предизвика само присмех…” Но разбрах, че няма да се получи спор, пък и по-добре. Само отбелязах за сведение на учената дама от Пятигорския музей: „Академик Скатов е на друго мнение”… И тя веднага ме парира: „Той не е лермонтовед!”

 

 

Какво да кажеш?! Освен само да разпериш ръце. Всякакъв по-нататъшен разговор е безсмислен.

Темата за авторството

на това стихче е повдигана вече много пъти.

И което е странно, авторството на Лермонтов доказват най-вече хора, които са не съвсем, да го кажем, руснаци, нещо ги топли в това стихче, приписвано на великия поет.

Стихотворението с „немитата Рус”, според друга една учена дама, доктора на филологическите науки Л. И. Волперт, представлява „връх в политическата лирика на Лермонтов”. Не се съмнява в авторството му и още един лермонтовед, мемоаристката Е.Г. Герштейн. Тя също се позовава на историческия образ на Русия, обрисуван от господин А. дьо Кюстин. За нея той е мерило на истината за нашата история. Ах, колко интересно! Впрочем, този пътешественик, известен педераст, от когото е страняло дори парижкото висше общество, е прекарал в нашата страна съвсем кратко време, но е успял доста да се прояви, неслучайно В.А. Жуковски го нарича помияр, след като той публикува хулните си записки за Русия, угодни на русофобите от цял свят. Не е ли по-добре руското общество и руската армия да се изучават не въз основа на гнусните внушения на транзитен турист-хомосексуалист, а въз основа на документи, на спомени на наши съотечественици за традициите на руското офицерство… Но това са мои лични добри пожелания; дамичките филоложки не се съмняват във въпросното авторство.

С тях се солидаризира и психологът Т. Г. Динесман. Той твърди, че „нарцисизмът” на Лермонтов бил накърнен, че поетът се разгневил и взел, че написал това стихче. Психологически, обяснява психологът Динесман, това може да бъде обяснено с амбивалентността, когато едновременно обичаш и мразиш.

Легионът на такива лермонтоведи е голям. Но…

голямото „НО” си остава.

Съществува основателна версия, че стихчето е съчинено от пародиста  Д.Д. Минаев, при това той е писал пародия по лермонтовия „Демон”, а в случая може да е направил диалогичен паралел с пушкиновото „Прости, стихийо морска, бурна!” („Към морето”). Но да оставим тази версия без коментар.

Другото странно нещо. Източникът. Няма такъв! Нито авторски ръкопис, нито ръкопис на онзи, който уж е записал по думите или по оригинала на поета това стихче. То е публикувано чак четирийсет и кусур години след смъртта на Лермонтов. Ами къде е било дотогава, в какви тайни кьошета се е спотайвало, защо за него никой не е знаел, не е чувал, освен някой си съвременник, останал инкогнито. Нима заради това стихче биха погнали някого „сините мундири”? Защо главният му публикатор П.И. Бартенев дава различни варианти? Ту „вождове”, ту „паши”, ту „царе” (в руския език и трите думи в падежен вариант имат еднакъв брой срички и еднакво окончание: „вождей”, „пашей”, „царей”, поради което са взаимозаменяеми. – Бел прев.), ту „предан им”, ту „послушен им” народ… Що за волности в осемте стиха?! За това вече много е писано. Налага се някои неща да се повторят. Какво пък! Ще се повторим. Не всички сме „лермонтоведи”…

Да погледнем още веднъж текста.

Няма как да е безпристрастно. Нека не забравяме, че този текст се приписва на гениален поет.

«Прощай, немытая Россия!

Страна рабов, страна господ…

„Прощай, свободная стихия!”  – така започва Пушкин стихотворението си „Към морето”. При големите поети не е прието да „копират” един от друг! Приятелите поети го правят като едното нищо. Но Лермонтов не се е познавал с Пушкин лично и едва ли би взел „Прощай” за запев на своето стихотворение…

И какво следва по-нататък? „…немытая Россия”. Какво е това – метафора ли, нов образ ли, на кое място тя е немита?! (На руски „немытая” означава „некъпана”. - Бел прев.) Това ли е съчинил дворянинът, руският офицер, който тръгва за действащата руска армия, който е написал „Бородино”?!

„Страна рабов, страна господ…”

На какви роби и какви господари? Излиза, че самият автор е спадал към онези „некъпани” господари, заобиколен от „некъпани” роби? Най-общо погледнато, обективно: по онова време всички страни социално са били съставени от господари и роби. От богаташи и трудови хора, подложени на робски труд и без всякакви права. Но едва ли авторът на стихчето е мислел за международните господари и роби… Той по-скоро е живописвал родното общество.

Обаче малко преди появата на това стихче Михаил Юриевич Лермонтов е създал истински шедьовър –

стихотворението „Родина”.

Почувствайте разликата.

Родина

Родината обичам аз, но с обич странна! Не ще я победи умът студен. Ни кървавата слава бранна, ни гордият покой, от нищо несмутен, ни тъмните сказания на старината не будят радостна мечта в душата.

Обичам аз - защо, не знам добре –

мълчанието в степите й снежни, шума дълбок в горите й безбрежни, разлетите реки, подобни на море;…  (Прев. Йордан Ковачев)

Това стихотворение е като заседнала в гърлото кост за онези, които с пяна на уста доказват, че стихът за „робите” е писан от Лермонтов.

И какво има по-нататък във вулгарното стихче с некъпаната страна и некъпаните, както излиза, господари и роби? Ама не! Оказва се,  че там имало и къпани!

Прощай, немытая Россия, Страна рабов, страна господ. И вы, мундиры голубые, И ты, им преданный народ.

Ей че хубаво! Робите изведнъж се превръщат в народ! Както изглежда, не всички са некъпани. Има и „мундири сини”… Това май е още една класа, някаква особена, отделна от господарската? По-преди Лермонтов не е употребявал такива думи в творчеството си. „Мундирите сини” са жандармерията. По същество е написано: предан на стражарите народ….  Дали руският народ с преобладаващо селско население често е виждал сините стражарски мундири?

В публикацията на Бартенев, който нещо шикалкави, има и друг вариант: „и ты, послушный им народ”. Кому е хрумнало да коригира автора, да украси, да омекоти глупостта за преданост към стражарите?

 


А нататък авторът се прехвърля непосредствено върху себе си: той се сбогува с Русия.

Быть может, за хребтом Кавказа Сокроюсь от твоих вождей, От их всевидящего глаза, От их всеслышащих ушей.

Откъде накъде, ако е тръгвал за Северен Кавказ? Всъщност – за предпланините на Кавказ. Защо „за хребтом Кавказа”? Зад хребета са Грузия, Армения, Турция…

Къде отива авторът?

Още една интересна подробност: „зад хребета на Кавказ” явно е неточно, да се криеш зад хребета… И впоследствие се появява редактираният стих „за стеной Кавказа” – стената е нещо и по-здраво, а и по-определено, отколкото е хребетът. Кой ли се е упражнявал с това редактиране?

…”Сокроюсь от твоих вождей”. И за този стих се е намерил редактор. Има вариант – вместо „вождове” – „паши” (какви „паши” в Руската империя?), има и друг вариант: „царе” – също интересна замяна; от кого, кога е била направена, от кой съвременник на поета? Отново се повтарям: няма нито едно документално потвърждение! Нито оригинал, нито препис!

Авторът иска да се скрие.

Но руският офицер Лермонтов е тръгвал да служи там, където са го изпратили. И как би могъл да се скрие от властта, ако е полагал клетва пред господаря император и отива да служи именно на него?

Всички тези аргументи могат да изглеждат като дребнаво заяждане с поетическото мислене, като претенции, каквито често изразяваме спрямо великите поети. Претенциите имат право на живот, още повече спрямо великите!

„От их всевидящего глаза,

От их всеслышащих ушей.”

(„От техните очи проклети и всичко чуващи уши.”)

Целият последен стих „съска”. Нима гениалният поет е имал толкова нечувствителен слух, та да не долови и разбере: „и всичко чуващи уши” (в оригинал тази дисхармонична звукопис е много по-явна: „от их всеслышащих ушей” – Бел. прев.)?! Дори да четеш това наум, а не на глас, пак се препъваш. „Всичко чуващи” е тежко, непоетично. Разбира се, при поета се срещат причастия, за които е характерно „щ”, но когато „съска” целият стих  – това изглежда небрежно, дори някак халтурно.

Впрочем, стоп!

Бях чел написаното от една лермонтоведка (забравил съм й името), която, разбира се, смята това стихотворенийце за „шедьовър” на Лермонтов; та тя твърдеше, че авторът нарочно прави този стих „шипящ”, че това, един вид, илюстрирало подслушването, шепненето на служителите от тайната полиция и т.н и т.п. Как да не си спомниш вица: един пие коняк и вика: мирише на дървеници; друг мачка дървеница и вика: мирише на коняче… Има и друга една пословица:

Плюеш му в лицето, а то ти вика, че божа роса роси…

Аз обаче замислих тази статия по друг повод, не за да споря с лермонтоведите; отдавна съм взел страната на академик Николай Николаевич Скатов: Лермонтов не е съчинявал подобно нещо! Написах статията, воден от друга, обобщаваща мисъл. И творчеството на М. Ю. Лермонтов е пример за нея. За съжаление, не единственият.

Литературознанието е  наука, отчасти безнравствена, жестока, провокативна, доколкото предполага не само изследване на творческото наследство на писателя, засвидетелствано  с документи и факти, но и на личния му живот, на неговите чернови, писма, спомените на съвременниците му, понякога много далеч от истината и действителността, което  въз основа на този съмнителен „материал” уж давало право на изследователите да правят изводи. Понякога литературоведите безмилостно се ровят в личния живот, в съкровената кореспонденция на писателя, в интимните му, „недостъпни за чужди очи” места, в бельото му дори… А кой им го е позволил? Може би покойният в завещанието си? И къде отива нравствеността? Понякога няма почит, дори и обикновено уважение към оня, когото се опитва да „разчлени” някой такъв всезнаещ литературовед.

Например, преди да умре, И.А. Гончаров е молел в духовното си завещание след смъртта му да не докосват и да не печатат личната му кореспонденция. Дори е казвал, че това ще е най-хубавият венец върху гроба му… Не е искал, притеснявал се е от нещо, за нещо е съжалявал, възможно да е имало в писмата му някакви твърде съкровени, лични  неща, от които се е изчервявал… Не бива да се вади на показ това, та нали писмата са изпратени до конкретен получател, а не до цялата публика!

 

 

Обаче щом само Иван Александрович се споминал, литераторите, критиците веднага публикували писмата му.

Такава е тази порода хора!

Всевъзможни литературоведи и псевдолингвисти току изровят от творчеството, от дневниците, от писмата на велик човек неприлична фраза, фриволно стихче или нецензурен израз – и започнат да ги развяват, да ги показват пред целия свят – я го вижте какъв бил геният! Спрете се, господа! Не, не е бил такъв!

За тези неща Александър Сергеевич Пушкин вече се е изказал и то  толкова убедително, че повече няма накъде! От писмо на А.С. Пушкин до П.А. Вяземски (1825 г.): „…Тълпата ненаситно чете изповеди, записки etc., защото в низостта й я радват унижаването на възвишеното, слабостта на могъщото. При откриването на каквато и да било мерзост тя е възхитена. Той е малък също като нас, той е гаден също като нас! Имате да вземате, подлеци:  той е и малък, и гаден – но не като вас, а по-иначе…”

За поетите и писателите съдят по техните произведения!

А не по онази пошлотийка, чернилка, съмнителни клюки, думи, фрази или дори писма, които ще изровят скудоумните критици, а още по-често – по небивалиците, които приписват на твореца.

Когато става дума за творческия и жизнен път на големи руски писатели, бих искал пред литературознанието да се поставят някакви ограничения. Нравствени, разбира се. Господа, и така и така няма да се докопате до истината, до съкровените дълбини и извори в  постъпките на изследвания от вас „обект”, по принцип това е невъзможно, самата природа, „натурата” няма да ви го позволи, докато непригледните страни от живота на великия човек можете дори неволно да изкарате на показ.

А освен това – пред често неизкушена публика да представите нещо, което самият автор не е имал намерение да публикува или го е създал, воден от заблудите си. В чекмеджетата на всеки литератор, писател, поет може да се намери нещо, което той не би искал да става публично достояние. А какво да кажем за черновите на някои автори! Едни рисуват на полетата дяволи, други – неприлични картинки, в черновите могат да се срещнат всякакви дивотии, да се промъкне и нецензурна ругатня, и пиперлива думичка по адрес на някого; поетите и писателите като цяло са впечатлителни, уязвими, емоционални хора, – в състояние на афект или ако са подпийнали, те могат да надробят такива неща, че после самите да се видят в чудо. Тъкмо затова съществува понятието за лични, неприкосновени архиви и чернови.

…Ще се върна отново към

уж лермонтовото стихче.

Дори да предположим, че избухливият, язвителен и обидчив Лермонтов невъздържано е написал осемте нескопосани стиха, и в този случай те не са наши. Поетът никъде не е афиширал това стихче, на никого не го е прочел, освен хипотетично на един загадъчен съвременник, чието име дори не знаем. Следователно, това стихче той не е смятал за творение, за събитие, не му се е искало да го показва пред публика. Докато стихотворението „Смъртта на поета” е било събитие. „Стиховете на Лермонтов за смъртта на поета (Пушкин – бел. прев.) се преписваха в десетки хиляди екземпляри, препрочитаха се и се наизустяваха от всички” – твърди И.И. Панаев.

Като неприлични редове в чернова, като злъчна епиграма, която е по-добре да не се показва никому, –  така би следвало да възприемем стихчето, което е чул с „всичко чуващите си уши” П.И. Бартенев, пипнал го е тук-там и го е обнародвал. Възможно е самият автор да е надраскал ядното си стихче, а после да го  е захвърлил, надживял, забравил. И дори да го е прочел на приятеля си, връхлитан от чувства, това съвсем не означава, че сега литературоведите трябва да се вторачват в него и да го разнасят, да преповтарят до втръсване недодяланите редове в научните си дисертации, в учебниците  по история и литература! Освестете се, господа!

Къде се тикате?

Молил ли ви е авторът да рекламирате нещо, което той дори не е оставил върху хартия? Още по-малко върви да го набивате в главите на децата, това дори е непочтено…

А може би някой се радва, че, я вижте, как великият поет е зашлевил Русия? Може би този някой се е захласнал от радост? Ами да, нали наскоро с идиотско удоволствие президентът на „Незалежната” чете това стихче на сесия в Евросъюза.

Оставете Лермонтов на мира! На никого, включително и на Бартенев, той не е давал правото да печата уж неговото стихотворение за някаква си „немита Рус”. И не си струва да се навира в очите на руския читател подобна менте просветеност, като се приписва нещо на някого. Публикувалият го П.И. Бартенев явно е проявил малодушие, отпечатвайки стихчето, което бездоказателно е приписал на Лермонтов.

Това обстоятелство трябва да има предвид цялата учителска общност, а още повече – литературният свят!

Ако съществува съмнение за авторството, винаги си длъжен да вземеш страната на „съмнението”. Не бива да се тиражират фалшификати. Това е правило за истинските историци и литературоведи.

 

Преведе Надя Попова

 

М.Ю. Лермонтов

 

*  * *

Прости, немита Рус, с години страна на господар и роб, и също вий, мундири сини, народ, ти предан им до гроб.

Дано ме скрият върховете в Кавказ от твоите паши, от техните очи проклети и всичко чуващи уши.

 

Превод: Иван Теофилов

 

Евгений Шишкин е роден през в 1956 година в град Киров (днес Вятка). През 1981 година завършва филологическия факултет на Горкиевския държавен университет „Н.И.Лобачевски”.  Бил е доцент в катедрата по творчество в Литературния институт „М.Горки” в Москва и е водил мастер-клас във Висшите литературни курсове. Сега е завеждащ отдел „Проза” в сп. „Наш современник”. Член е на съюза на писателите на Русия

Автор е на десетки белетристични книги – разкази, повести, романи, превеждани на много чужди езици, на пиеси и сценарии за документални филми.


 


 

ПРЕДСРОЧНИТЕ ИЗБОРИ В ГЪРЦИЯ

Е-поща Печат PDF

• БИТКА МЕЖДУ УЛТИМАТУМИТЕ НА „ТРОЙКАТА” И ГНЕВЪТ НА ГЪРЦИТЕ СРЕЩУ СТРОГИТЕ ИКОНОМИИ

Резултатът от окончателното гласуване в гръцкия парламент за избор на президент на Републиката, два дни преди новата 2015 г., който доведе до предсрочни парламентарни избори на 25 януари, обиколи света с главоломна скорост. И очаквано предизвика гневни реакции, страх и несигурност у кредиторите, че с евентуалното идване на левицата СИРИЗА на власт, могат да загубят планираните печалби от отпуснатите при грабителски условия заеми.

Не помогнаха и предупрежденията на председателя на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер и германският финансов министър Волфганг Шойбле в деня преди решаващото гласуване „гърците да не променят курса и да не се отказват от реформите”. Техният избраник за президент на Гърция, бившият еврокомисар Ставрос Димас, се провали главоломно на три пъти, като не успя да събере необходимата подкрепа от 180 депутати в 300-местния еднокамарен парламент, а получи само 168 гласа. Така, съгласно гръцката конституция, страната отива на предсрочни избори за парламент, който да избере новия гръцки президент и който най-вероятно, за ужас на кредиторите, също ще бъде от средите на левицата.

 

Оръжие или безнадеждност за Украйна!?

Е-поща Печат PDF

На 16 декември 2022 г. Българското Народно събрание ратифицира с 166 гласа „за“ и 48 гласа „против“, внесеното от Министерския съвет Споразумение между Министерството на отбраната на Република България и Министерството на отбраната на Украйна относно безвъзмездно предоставяне на въоръжение, техника и боеприпаси на Украйна. БСП и ПП „Възраждане” се противопоставиха, изтъквайки две основания: текстът на Споразумението противоречи на българската Конституция, а предоставянето на оръжие на Украйна въвлича България във войната, започнала със Специална военна операция от Русия срещу Украйна.

Налага се да припомним, че в ранните часове на 21 февруари 2022 г. президентът Путин обявява „военна операция“, имаща за цел – по негови думи – да демилитаризира и денацифицира Украйна; три дни по-късно – на 24 февруари 2022 г., Русия предприе пълномащабно военно нахлуване в района на Донбас в Източна Украйна.

На 10 октомври 2022 г. експлозии разтърсиха Киев и други украински градове. САЩ и повечето европейски държави нарекоха случващото се война и обявиха Русия за агресор. Самата Русия увери, че Специалната военна операция, ще приключи, когато НАТО спре да използва украинска територия, за да заплашва Русия и когато преследваните задачи бъдат изпълнени. А те са: защита на мирното население на Донбас; демилитаризация и денацификация на Украйна, както и премахване на заплахите за Русия, идващи от украинска територия поради превземането й от държави-членки на НАТО.

Посочените основания за предприемане на Специалната военна операция налагат внимателен прочит на изтъкнатите причини предизвикали я и анализ на интересите на пряко ангажираните и евентуално потенциалните заинтересовани от резултатите при търсене на решения на конфликта страни.

На пръв поглед Специалната военна операция е срещу Украйна, съсед на Русия. Но обявената цел не е завладяване, освобождаване или ликвидиране на Украйна, чиято територия в продължение на няколко хилядолетия е била обект на нашествия и завладяване от хуни, монголци, поляци, руснаци и др.; която е била център на Киевската Рус; за известен период от време - на полско-литовско владение; съставна част на СССР, където с Русия образува единно етно-политическо пространство. Заслужава да припомним, че на два пъти през 20 век Украйна обявява независимост: през 1918 под името Украинска народна република, която през 1922 г. става част от СССР; и през 1991 г., когато Върховната рада със закон провъзгласява независимостта на Украйна, по-късно утвърдена с референдум.

На този фон и предвид целите, които Руската федерация обяви, че преследва и чието постигане бе определено като условие за евентуално прекратяване на операцията, ни се струва, че причините за започването й следва да се търсят някъде отвъд думите. Частичен отговор на този въпрос предлага доклад на американския изследователски център РАНД от 2019 г., в който сред основните приоритети във външната политика на Вашингтон по отношение на Русия, с обичайните за времето безцеремонност и цинизъм, са обявени: да се отслаби и унищожи Русия.

Като плацдарм за организиране и провеждане на набелязаната политика е избрана Украйна. С цел намаляване съпротивителни сили на Русия и улесняване на евентуално физическо приближаване на САЩ и евроатлантическите им съюзници до западната й граница и създаване на благоприятна обстановка за действие са предприети поредица от мерки: намаляване цените на петрола на световния пазар; спиране строителството на „Северен поток”-2; предлагане на европейския пазар на американски петрол, за да се намалят приходите на Русия от износ на петрол и газ; санкции срещу Русия и трети страни с интереси в Русия; откъсване на Украйна от руската сфера на влияние и насищане на Украйна със западно оръжие; евентуално членство на Украйна в НАТО; въвличане на Русия във въоръжен конфликт в Донбас; предизвикване на вътрешно напрежение в Русия, което да доведе до разпад на страната; разширяване на НАТО с включване на Финландия и Швеция и осигуряване достъп до Арктика; привличане в орбитата на Вашингтон на Грузия, Молдова и други страни от Централна Азия; смяна на властта в Беларус; атаки срещу руските газопроводи; организиране на цветни революции в постсъветските републики; пропаганда в центъра на която да се свързва името на Путин с корупцията и всички евентуални неудачи във вътрешната и външна политика на страната; организиране на протести в самата Русия по различни поводи, които да доведат до нейното разпадане.

Руснаците, обитаващи Украйна като коренно население в навечерието на обявяване на независимостта през 1989 г., съставляват над 22% от населението на страната. Към 1 ноември 2017 г. населението на Украйна наброява 42 418 235 души, от които над 8 330 000 души се идентифицират като руснаци; 0.4% или около 220 000 се самоопределят като българи; останалата част от населението е съставено от около 20 малцинствени групи.

Краткият преглед на събитията, предшестващи обявяването на Специалната руска операция в Украйна и последвалите квалификации от колективния Запад на случващото като агресия поставя

въпроса за легитимността на операцията

от гледна точка на действащото международно право. Руската военна интервенция в Украйна, без видима причина, която би могла да се квалифицира като casus belli, е на пръв поглед нарушение на международното право. Посочената от Русия причина за предприемане на военна операция – нарушаване правата на рускоезичното население обитаващо Украйна, от украинските власти, е основание за протест по установените от международното право механизми и ред, чрез ангажиране на международните организации, чрез двустранни и многостранни контакти и преговори до изчерпване на възможностите за намиране на мирно решение на спорните въпроси. Използването на военна сила не се изключва като средство за решаване на сериозни хуманитарни конфликти, но след изчерпване на възможностите за намиране на мирно решение или до представянето на доказателства за извършени нарушения, представляващи престъпления срещу човечеството и мира.

Между изброените от Русия основания за предприемането на Специалната военна операция в Украйна фигурират и обвинения срещу украински физически и юридически лица и административни структури в извършване на престъпления срещу мира и човечеството, без да се сочат конкретни доказателства. Повече яснота предоставя предупреждението на Русия, с формулиране на условията за възможно преустановяване на военната интервенция, както посочихме по-горе: НАТО и отделни държави-членки на пакта да преустановят използването на украинска територия, за да заплашват Русия, мирното население на Донбас да бъде защитено от произвола на украинските власти, да се демилитаризира и денацифицира Украйна.

Развитието на събитията към края 2022 г. показва, че САЩ не успяват да организират действащ съюз от държави срещу Русия в Европа и в света. Русия успя да минира и да разруши Евроатлантическата хегемония и да намали оръжейните запаси на Съюзниците, като унищожава предоставената на Украйна военна помощ, запазвайки до голяма степен собствените си военни опции. При това развитие на събитията, за да се измъкнат от Украйна без изрично да признаят поражението си, САЩ ще бъдат принудени да преговарят с Русия, а не да продължават войната чрез прокси-формации. А дали ще успеят и този път, по наша преценка не зависи само от тяхната воля. Ще се наложи Украйна не само да осъзнае, но и да рационализира своето географско положение и да приеме факта, че докато съществува, ще остане съсед на Русия и не само…

На терена се появи, наблюдаващата до сега в поза

„готова за скок върху плячката“,

подкрепяна от Запада кандидатка за украински земи, Полша. През декември 2022 г. печатът съобщи, че по внушение на президента Анджей Дуда, на някои специализирани национални полски служби е възложено да разработят официален претекст/оправдание за анексиране на западните райони на Украйна, включващи Волинска, Ровенска и северните части на Тернополска област. Съобщава се, че се подготвя провеждането на плебисцит в района на Лвов за отделяне от Украйна. Кое дава основание на Полша в настоящия момент да възроди идеята, в основата на плановете за изграждане на Велика Полша? Няколко са споменаваните мотиви, но един е в основата на трайната полска източна политика: „защита от руска агресия“! Не случайно т.нар. Специална руска операция в Украйна бе незабавно квалифицирана като агресия. Въпросът, на който ще очакваме най-близкото бъдеще да предложи някакъв отговор е има ли обективно основание да се твърди, че Русия планира продължаване на Специалната военна операция на запад – в частност в Полша, държава член на НАТО или Полша се възползва от обстановката, за да възроди и легализира амбициите да си „върне“ отнетите или загубени през годините между двете световни войни територии. Внушенията, идващи от държави-членки на НАТО, че доставяйки оръжия на Украйна, „въпросът за изпращане на войски на НАТО е изключен“ трудно биха могли да се приемат като доказателство, че Полша провежда украинската си политика единствено в качеството си на национална държава. Външният министър на Русия, Сергей Лавров, през април 2022 г. посочи, че Полша е изключение от заявените добри намерения за не намеса на НАТО в Украйна, тъй като тя планира такава намеса и действията й не биха могли да се отделят от пакета военна помощ, която НАТО изпраща в Украйна. Пенсионираният американски полковник Дъглас Макгрегър, в статия, с дата 20.12.2022 г., добави, че НАТО би могъл да разчита в случая и на благоразположението на Румъния.

Полша провежда паралелна национална и регионална блокова политика по отношение на Украйна, изразяваща се в приобщаване на определени райони от Украйна и изграждане на блокова структура чрез обединение с или поглъщане на остатъчна Украйна и разширяване на тази структура на север от Литва до района на Балканите на юг или реализиране на идеята за създаване на мултинационално обединение на територии разположени между Балтийско, Черно и Адриатическо морета – Интермариум - инициатива лансирана от Анджей Дуда „Три морета“. Първите стъпки за реализиране на тази идея са факт: през май 2022, украинският президент Володимир Зеленски, говорейки в Радата заедно с полския лидер Анджей Дуда, обяви предоставянето на специален правен статут на полски граждани в Украйна. Полша се превърна в основна база за обучение на 10 000 украински военни в рамките на специалната военна мисия на ЕС. По неопровергана информация през последните осем години 50 000 млади украинци са получили образование в Полша. Повечето от тези хора са от Западна Украйна. Допуска се че това ще е състава на бъдещата полска администрация в присъединените територии.

Доколко оповестените полско-украински намерения ще се реализират в Западна Украйна едва ли зависи единствено от Полша и Украйна. Трудно предвидима е промяна в обстановката без да се отчитат руските планове и възможности за присъствие и влияние в тези райони и в Европа. Рускоетническите и рускоговорещи жители на Украйна в продължение на столетия са формирали естествен териториален ареал, който административно е бил част от руската империя. При тези естествени предпоставки да се очаква, че Русия ще се лиши от своето историческо наследство, за да го предостави на американските си съперници, би било наивно. Специалната военна операция не е приключила. Нещо повече – тя все по ясно

прераства в открита война.

Липсата на далновиден анализ на възможното развитие на събитията от страна на украинското ръководство и на план за приемливо за руската страна решение, което да отчита и трайния украински интерес в условията на без алтернативното териториално съседство с Русия.

Което да разчита главно на враждебно настроени към Русия вътрешни сили, гарантира трайното руско присъствие във вече завзетите територии с площ от около 110 000 кв. км. Под руски контрол са Херсонска и Запорожка област, Донецката и Луганска народни републики, крайбрежието на Азовско море с пристанища Мариупол и Бердянск, Крим. Едва ли би могъл да се търси алтернативен прочит на ясно формулираните от президента Путин условия за сериозен диалог с Украйна за търсене на решение на настъпилите в резултат на СВО промени в района, а те са: „киевските власти да изпълнят познатите изисквания и да вземат предвид новите териториални реалности“. Към тези реалности следва да споменем официалното признаване на Донецката и Луганска народни републики от Русия през февруари 2022 г.; провеждането на референдум в Донецк, Луганск, Херсон и Запорожие за присъединяване към Русия с впечатляващи резултати: за присъединяване към Русия в Крим са гласували 97,47% от избирателите, в Севастопол - 96,59%, в ДНР - 99,23%, в ЛНР - 98,42%, в Херсонска област - 87,05%, в Запорожка област - 93,11%. На 30 септември 2022 президента Путин подписа документ, с който четирите области се обявяват за част от Руската федерация, както и договори с ръководителите им за анексирането на тези територии от Русия.

По наша оценка, в началото на 2023 г. едва ли би могло да се очаква връщане назад и възстановяване на статуквото от преди началото на военните събития в зоната на руско-украинската граница. Събитията акумулираха свой заряд и би било логично да се очаква той да ги тласка и развива във вече очерталата се насока, ако страните не успеят да договорят нови разделителни линии, узаконяващи настъпилите промени и съотношение на силите. А това ще зависи от далновидността на техните ръководители, ако намерят сили и кураж затова.

Не са необходими специални знания, оракулска дарба и необикновено въображение, за да се определи

евентуалното следващо направление на СВО,

ако тя не бъде преустановена със споразумение, а то е Николаев-Одеса и района на Харков в направление Суми - Чернигов. Целта е очевидна – пълна изолация на Украйна от останалия свят и установяване на максимален контрол върху териториите, формиращи Триморието.

Остава открит трудният въпрос – къде и кога руските и полски интереси в Украйна ще достигнат водораздела на търпимост и ще се опита ли някоя от страните да го пресече? Въпрос на време е да разберем отговора и в този период от време се очаква всяка от ангажираните страни да мобилизира и да разгъне целия свой военен потенциал, за да доказва правотата си.

Паралелно с действията, предприемани от страните на терен, Международният наказателен съд (МНС) в Хага започна разследване за извършени евентуални военни престъпления след руското нахлуване в Украйна на 24 февруари 2022 г. Известно е, че този съд няма юрисдикция да инициира съдебни преследвания и, че разглежда спорове между държави, а не между физически лица.

В искане до МНС, Украйна твърди, че Руската федерация я е нападнала под фалшив претекст – да защити рускоезичното население на Донбас, срещу което Киев извършвал геноцид. Украйна твърди, че Русия е нарушила международното право и в частност Конвенцията за предотвратяване и наказване на престъплението геноцид, като е започнала неоправдана война и извършва геноцид срещу украинския народ.

Руската страна, от своя страна се позовава на принципа „отговорност за защита“ („the responsibility to protect“), формулиран от ООН във връзка с конфликт в Руанда, според който когато едно население е подложено на издевателства, международната общност или съседите са длъжни да се намесят, за да предотвратят случващото се.

На този фон, на 18 ноември 2022 г., България, на основание член 63 от Статута на Съда, регистрира декларация за встъпване в делото Унгария-Русия, касаещо обвинения в геноцид съгласно Конвенцията за предотвратяване и наказване на престъплението геноцид.

Възникна въпросът

защо България се включва, има ли собствен интерес и какъв е той?

На пръв поглед не виждаме пряк национален интерес, който да налага включването на България в делото. В декларацията за встъпване в делото българската страна се позовава на желанието си да наблюдава процедурата по внесения от Украйна иск в МНС! И още нещо – да наблюдава развитието на конфликта между Украйна и Русия в конкретния случай, без да взема страна, което не изключва, разбира се формирането на собствена оценка и квалификация за случващото се на терен.

За да легитимира интереса си към случващото се в Украйна, България предостави доброволна вноска в размер на Ђ50 000 в Доверителния фонд за събиране на средства за подпомагане дейността на Службата на прокурора на Международния наказателен съд (МНС) в Хага, разследващ руските военни престъпления в Украйна. Това се разбира от отчета за дейността на българското Министерството на правосъдието под ръководството на Надежда Йорданова.

От гореописаните инициативи на българската администрация обикновеният български гражданин би останал с впечатление, че наистина се касае за действия за придобиване на достоверна информация за случващото се в Украйна. Така ли е, каква е цената и какво следва?

С решение от 9 декември 2022 г., Българското Народно събрание разреши да се предостави военно имущество на Украйна, по силата на споразумение между двете страни, както и в бъдеще да се предоставя подобно имущество по искане на украинската страна; разреши също участието на военнослужещи от българските въоръжени сили в мисията на ЕС за подпомагане на Украйна; пое задължение да подготвя украински бойни санитари на територията на България.

На 77-та сесия на Общото събрание на ООН, постоянният представител на Украйна депозира писмо, адресирано до председателя на Съвета за Сигурност, до Генералния Секретар на ООН и до председателя на 77-та сесия на ОС на ООН, към което приложи изявление на Министерството на външните работи на Украйна относно „нелегитимността на присъствието на Руската федерация в Съвета за сигурност на ООН и в ООН като цяло“  по повод събитията в Украйна. За първи път в историята на ООН официално се оспорва членството в Организацията и в СС на един от петте му постоянни членове. Трудно е да се очаква от тази инициатива да последва нещо реално, тъй като с подобни, безспорно пропагандни искания, по същество се оспорва съществуването и дейността на самата организация, като се пренебрегва факта, че създаването й бе продиктуване от необходимостта да се хармонизират, балансират и преодоляват различията между формиралите се основни идеологически лагери в света, за да се избегнат противопоставяния, довели до избухването на две световни войни в продължение само на три десетилетия през ХХ век. Без постоянните членове на Съвета за Сигурност на ООН, съществуването на самата организация би се обезсмислило.

Изводът ни се струва безспорен: решение за изход от конфликта трябва да се търси в района, с участие на всички пряко засегнати и потенциални жертви, като се ограничи присъствието и влиянието на държави извън района, опитващи се да променят в свой интерес установеното геополитическо равновесие.

Дали решението на Народното събрание за оказване на военна и военно-техническа подкрепа на Украйна е в съответствие с българската декларацията за встъпване в делото и с посоченото затова основание - желанието да наблюдава процедурата, без да взема страна, ни се струва безспорно – не е!

България престъпва границите, които сама си е поставила

и на практика се включва като участник в конфликта на страната на Украйна, в нарушение на вече прието решение на законодателя и на конституцията.

Какво следва и какво реално може да се очаква? Българската общественост спешно и решително да се намеси, за да спре изпълнението и да се дерогира решението за предоставяне на военна помощ на Украйна. Струва ни се, че първата стъпка в тази посока е направена. По искане на 50 народни представители Конституционният съд образува дело №1/2023 г. за обявяване за противоконституционно Решението на Народното събрание за оказване на военна и военно-техническа подкрепа на Украйна, прието от Народното събрание на 9 декември 2022 г. Предстои втората стъпка. И от нея българският народ е в правото си да очаква, по предложение на докладчика по делото Янаки Стоилов, Конституционният съд да обяви въпросното Решението на НС за противоконституционно и да напомни на българския политически полу-елит, че българският интерес може да бъде защитен единствено при спазване на националното законодателство и на международното право, при съблюдаване принципите на справедливост, реципрочност, баланс на интереси чрез отхвърляне на решения и политики, мотивирани от преследване на чужди на България интереси.

Бихме искали да вярваме, че предлагания анализ ще съдейства на мислещите и загрижени за бъдещето и благополучието на българската народност специалисти и професионалисти да изградят необходимите критерии и стандарти за оценка и отстояване на мнения и позиции, утвърждаващи българския национален интерес. Това не е по силите на непросветени, политически неграмотни и национално неориентирани службогонци. Време е те да отстъпят от политическата сцена, да предоставят местата, които са узурпирали в българската държавна администрация, на доказали се професионалисти, с каквито България разполага, но безотговорно пренебрегва.

12 януари 2023 г.

 

 

ДА СЕ ОСВОБОДИ ИДЛИБ СЛЕД ИЗТОЧЕН АЛЕПО

Е-поща Печат PDF

Освобождаването на Източен Алепо ознаменува края на неуспешния опит за свалянето на президента на Сирийската арабска република Башар Асад. Това стана възможно благодарение на излизането на Катар от играта и на частичната промяна в позицията на Турция. Но една част от страната си остава както и досега под властта на джихадистите, действащи по заповед на НАТО. Затова краят на войната зависи пряко от започналите преговори с държавите от Северноатлантическия алианс.

Източен Алепо бе освободен благодарение на прекратяване подкрепата за джихадистите от страна на чуждестранните спонсори. Голяма заслуга тук има най-вече Руската федерация, която успя да постигне излизането на джихадистите от района чрез преговори.

Москва успя да промени и становището на Катар и го направи свой съюзник. В началото на декември 2016 г. този поврат бе затвърден с продажбата на една пета от акциите на „Роснефт” на Доха, а пък „Роснефт” - брилянтът на Русия, е най-голямата нефтена компания в света. Транзакцията елиминира и бюджетния дефицит на Русия, от една страна, а от друга Игор Сечин и Владимир Путин тясно сближиха енергийната политика на двете държави, които са и най-големите световни износители на газ. Катар преустанови подкрепата за джихадистите, въпреки че от май 2015 г. откри свое представителство в щаб-квартирата на НАТО в Брюксел.

 


Страница 574 от 638