Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

ДАЛИ БИЛ ЗНАЯЛ?

Е-поща Печат PDF

Освен големия християнски празник Йордановден в България най-голямото утре е денят на Ботев – роденият преди 169 години български гений – най-поразяващият ни с величавостта на ума и поезията си български феномен и същевременно най-непонятният, най-оспорваният в недостижимостта си наш сънародник.

На този ден сме преситени от скучни възхвали, кухо дрънчащи политически речи и заклинания – мъртви слова на мъртви хора, въобразяващи си, че пренасят огнения му дух през вековете, а от известно време – времето на демокрацията, и от една нова порода речовити хорица, които пълнят колонките на вестниците, мрънкат по сутрешните блокове, пишат по стените си във фейсбук и неуморно споделят себеподобни слова из блогове и сайтове.

Тези хора не възхваляват, не се възхищават и не заклинат. Обратното е - те съжаляват Ботев за начина, по който го честваме с цветя и речи и всичките му там познати възстановки, зари и прочие. Те се гнусят от тях и странят от тях. За тях това е фалшифицираният Ботев.

Истинският е неосъщественият Ботев – такъв какъвто го обещава мощният му ум и непостижимото му въображение, такъв какъвто би бил, ако е съумял да обуздае вулканичната си природа и неистовия си гняв. За съжаление...

За съжаление не е успял според тях и е преживял краткия си живот в порои от грешки, коя от коя исторически неоправдани – най-грамадните в самия край на живота му и истинската причина за ранната му смърт и неосъществеността му.

Особено тия последни месеци от живота му, когато вече е създал семейство и му се е родило дете, когато ако малко от малко би съзнал, че животът му се оправя и даже тръгва в друга посока би могъл да печата вестника си и да ниже в него кое от кое по-велики стихотворения – защо?

 

„Око за око, зъб за зъб“!

Е-поща Печат PDF

Необходим ли е референдум за смъртното наказание?

За тази принцип едни казват, че идва от библейски времена, други от времето на вавилонския цар Хамураби. Има най-различни тълкувания, но основният смисъл остава неизменен: „Възмездието за едно престъпление е адекватното наказание.“

За да не се превръща наказанието само в отмъщение, то: • не трябва да надвишава престъплението;

• и трябва да се определя от съд или висш орган (управител, цар, владетел).

Дискусията „за“ или „против“ изпълнението на смъртното наказание не е преставала. Тя става излишна само по време на война (вкл. гражданска) и след революционна смяна на властта.

След кървавата ВСВ на 10 декември 1948 г., от ООН (без участие на България) бе приета Всеобща Харта за правата на човека (The Universal Declaration of Human Rights), според която човешкият живот е висша ценност. Той не трябва да бъде прекъсван дори от държавата. Но в края на 20 век човечеството се удвои, а престъпността нарасна в геометрична прогресия. Междувременно се оказа, че концепцията за човешки права е удобен инструмент за борбата на Запада с идеологическия си противник – социалистическия лагер, начело със СССР. И че той затова е създаден.

Либералната демокрация на еднополюсния свят след 1990 г. замени солидарността на гражданите и приоритета на държавата с господството на парите и индивидуализма. За да станат членки на Съвета на Европа всички бивши социалистически страни вкупом, най-безкритично, изключиха налагането на смъртното наказание от правораздаването или обявиха мораториум върху неговото изпълнение.

Но вместо да намалеят тежките престъпления се получи точно обратното. Оказа се, че либералната демокрация перфектно обслужва криминалния контингент. „Всичко, което не е изрично забранено със закон е допустимо“ е мантрата на високо платените адвокати на нарушителите. Компютъризирането на обществото разкри за престъпния свят неограничени възможности за кражби, измами и предумишлени убийства. Когато през 1948 г. беше изготвена Международната Харта за правата на човека (МХПЧ), редица от днешните тежки престъпления в България или не съществуваха, или бяха рядкост. Става въпрос за наркотрафик, тероризъм, отвличания, педофилия, измами с крипто валута, кражби на луксозни автомобили, изключителна корупция, „прихватизация“ на цели държавни предприятия и др. След 1989 г. станахме безпомощни свидетели на невиждано и незапомнено разграбване на държавната собственост. В законите имаше толкова вратички, че някои наши сънародници се изкушаваха да минават през тях, вместо да преживяват като „работещи бедни“. Корупцията направи някои овластени хора „по равни от другите“. Мечтаната независима съдебна система се оказа неефективна в борбата с престъпния свят.

Още през април 1996 г. (бр.13) в. “Нова Зора“ удари камбаната на тревогата и предупреди затъващото в тресавището на мнимата свобода българско общество: „В България либералната демокрация увеличи убийствата от 150 на 400-500-годишно. В България патологични типове изнасилват невръстни момичета. В България негодяи зарибяват децата ни с наркотици. А по шосетата при тежки катастрофи гинат по 1500 души годишно. Или общо налице са към 2000 екзекуции без съд и присъда.“

В същото време многобройни филми, изпълнени с насилие по всички телевизионни канали, ставаха безплатен наръчник за убийци и убийства. И такъв са досега. При либералната демокрация човешкият живот престава да бъде висша ценност, а адвокатите на убийците продължават да твърдят, че „в света нямало страна, в която прилагането на смъртното наказание да е намалило престъпността“. Оказа се наистина, че живеем в общество, в което убийството на един човек е трагедия, а смъртта на стотици - статистика. Но клакьорите на либерализма най-усърдно продължават да пропагандират, че присъдата „доживотен затвор“ била по-тежка от „смъртно наказание“. На това твърдение мъдрецът Александър Зиновиев веднага би казал: „Щом сте такива хуманисти, защо не избирате по-леката присъда!“

През 1989 г. като правозащитници от НДЗПЧ заварихме в затворите на тоталитарна България само 12 000 осъдени нарушители. Т.нар. доброволни отряди и мрежата информатори на правозащитните органи бяха отлична профилактика за извършителите на тежки престъпления. Българите живееха без решетки на прозорците си, при незаключени врати, и се прибираха по тъмно без страх за живота си. Сега местата за изтърпяване на наказания са запълнени и няма свободни места. Никой обаче не се замисля защо в страни като Сингапур и Китай липсва хаос в обществото? И излиза, че някой има твърде голям интерес от продължаване на обстановката, в която битовият терор и всевъзможната престъпност са му необходими. И няма интерес държавата да намалява ентропията, да въвежда ред включително и да прилага смъртното наказание. В Сингапур и Китай човешките права на гражданина са неизменно свързани с неговите задължения. И прошка, и чадъри над престъпника и престъпността, са недопустими и немислими.

През 2020 г. смъртното наказание оставаше разрешено в законодателството на 56 страни. Разбира се, тенденцията е към неговата постепенна отмяна. В известен смисъл това наказание е като барометър за състоянието на обществото. Престъпността е социално явление и се обуславя от различни фактори, повечето от които икономически, но не на последно място и от ниската нравственост и срива на моралните ценности.

В последно време в България сме буквално затрупани от вести от такива ужасяващи престъпления, за които дори наказанието „доживотен затвор“ изглежда твърде хуманно. Смъртното наказание е един от древните начини за наказване на жестоки и непоправими престъпници. То винаги е било и психотерапия за останалите граждани. Човешката природа е такава, че за порядъчните хора престъпниците са еднакви. Те са изметта на обществото и пет пари не дават за неговите правила. И милост към тях не трябва да има.

Резултатите от повечето социологически допитвания показват, че преобладаващото мнозинство (до 80%) от гражданите подкрепят възможността смъртното наказание да остане част от арсенала на държавата.

Лишавайки престъпника от живот държавата запазва своите порядъчни граждани и в същото време показва на потенциалния престъпник какъв може да бъде краят на противоправното му поведение. Всички останали разсъждения не касаят самата смъртна присъда, а само механизмите на изпълнението и ефективността на съдебната власт.

Държава като Съединените щати може да си позволи разходите за един доживотен затворник да бъдат до 2 млн. долара годишно. Формално смъртното наказание в САЩ е разрешено в 46 щата, но се изпълнява само в половината от тях. България не може да си позволи лукса да пилее парите на данъкоплатците за масови убийци като Брейвик (Норвегия) или за маниак-педофил, който да изяжда средствата за петима пенсионери.

Има ли приемлив изход?

Спорът „за“ и „против“ смъртното наказание остава неразрешен. Европа залязва заедно със спомените за хуманност и толерантност, Женевски конвенции и пазарна икономика. Настъпва обаче нов многополюсен свят с нов световен ред, който от своя страна ще доведе до нов европейски ред. Още повече, че Европа вече не е същата. С променен етнически състав на основни държави като Франция (34% с мюсюлмански корени) и Германия (с повече от 5 млн гастербайтери), намаляването на престъпността, без въвеждане на смъртно наказание, изглежда илюзорно.

Има няколко престъпления, които могат да бъдат класифицирани като „нови смъртни грехове“ и, които изискват прекъсване на контакта на престъпника с другите граждани. Те са:

• национално предателство,

• тероризъм,

• наркотрафик,

• жестоки убийства

• и педофилия.

Заразителен е примерът на Русия и Беларус. В Беларус проведоха референдум за смъртното наказание (1996 г.) и хората се изказаха за неговото прилагане. В Русия интелектуалци като Александър Зиновиев и Николай Стариков, както и лидери на политически партии като Сергей Миронов (Справедливая Россия), Владимир Жириновски (ЛДПР) и Дмитрий Медведев (Единая Россия) отдавна надигат глас за отмяна на мораториума от 1999 г. върху изпълнението на смъртното наказание. Техният аргумент е: „Народът на РФ е носителят на властта на нейната територия и има пълното право да въведе такава наказателна система, каквато смята за адекватна и нужна без да се съобразява с други организации и страни“.

Сега във войната с колективния Запад ръцете на правосъдието в РФ сякаш се поразвързват. Русия вече не е член на Съвета на Европа, а това означава, че всички европейски ратификации и подписи на документи приети от Руската Дума стават невалидни. Трябва да очакваме възстановяване на изпълнението на смъртното наказание в РФ още през 2023 г.

Къде сме ние?

Нашите законодатели трябва без много резки движения да се проникнат отново от убеждението, че смъртното наказание има своето възпитателно въздействие и ще въздържа израсналите в „демократичния“ преход млади българи от невъздържани и необмислени постъпки.

Нека да бъде проведен нарочен референдум за смъртното наказание! Нека да се чуе мнението на гражданите, за да има България готовност веднага, след като други европейски страни започнат да го практикуват, то да бъде макар и временно, и у нас.

Защо временно? - биха запитали грантаджиите от Български Хелзинкски комитет. Защото ако успеем да възстановим нравствеността и толерантността в българското общество, смъртното наказание отново и съвсем естествено ще отпадне. И новите поколения българи ще ни бъдат благодарни, защото както е казал руският държавник Столипин (1907-1912), ще „различат кръвта по ръцете на престъпниците от кръвта по ръцете на добросъвестните хирурзи“.

 

 

НЯМА ДА СТАНЕ, РОДООТСТЪПНИЦИ!

Е-поща Печат PDF

• Още веднъж за русофобията и за русофилията в българското общество

Няма да скрия – аз съм не просто русофил – аз съм, така да се каже, професионален русофил, защото съм преподавател по руски език и литература по образование. И не го смятам за срамно, защото съм убеден, че за нас, българите, русофилството е част от националната ни идентичност. Както да кажем, славянството ни, или православието. Русофобията на част от съвременния български политически елит е нещо привнесено отвън, то е по-скоро фрондьорство, снобизъм, мода, а най-вече – отровен плод на истеричната русофобска пропаганда от годините на „демократичния преход“.

Всъщност русофобството в българското общество е нещо срамно, нещо подобно на педерастията - в нормалната ситуация то би трябвало да се крие, както се крие всяко отклонение, девиантност, срамна болест. Но днес русофобите са също толкова агресивни, колкото са агресивни и содомитите. Те не само парадират с този си недостатък – те дори претендират за привилегии, за власт, поклонение, почитание. Всичко се обръща нагоре с краката – ненормалните са се захванали да доказват на нормалните, че нормалните са те, ненормалните, а ние, нормалните пък в действителност сме ненормални. Да се смееш ли, да плачеш ли – докъде сме я докарали!

Живеем във време, когато се счита за нормално да се гордееш с това, че си крадец, че си мошеник, че си грабител, че си отродник, че си предател на своята Родина, че мразиш народа си, неговото минало, неговата култура. Днес са на почит и на власт индивиди, презиращи и дори присмиващи се на сънародници, които продължават честно се трудят, които не са се юрнали да печелят пари на всяка цена, не продават честта си, не се срамуват от народността си.

 

НОВИЯТ ВЕЛИК ПЪТ НА КОПРИНАТА

Е-поща Печат PDF

• ГИГАНТСКАТА ГЕОПОЛИТИЧЕСКА И ГЕОИКОНОМИЧЕСКА ТРАНСФОРМАЦИЯ В ПЪРВАТА ПОЛОВИНА НА 21 ВЕК

Свидетели сме как времето се ускорява и събития от най-значително естество, готови да преобърнат света, се умножават не ежеседмично, но ежедневно и ежечасно. В този забързал се турбулентен процес наблюдаваме на локално, регионално и глобално равнище действия, мероприятия и инициативи, които определено са от негативната страна, т.е. допринасят за засилване на глобалния хаос. Казано с други думи „работят“ за разширяване на конфликтните зони в света – ядра на различен тип войни - от т.нар. хибридни войни до класически военни действия. По думите на една личност, която трудно бихме могли да заподозрем в липса на информираност, а именно днешният католически папа Франциск, светът е вече в условията на започнала Трета световна война.

От друга страна несъмнено са тези инициативи, които предполагат точно обратното – създаване на възможности за устойчиво развитие. Именно такова начинание е Новият велик Път на коприната.

 

7 минути, които „Евронюз“ отряза от интервю на Орбан

Е-поща Печат PDF

През октомври м.г. Виктор Орбан бе на официално посещение в Берлин, където проведе разговари с канцлера Олаф Шолц и с предшественичката му Ангела Меркел. В края на визитата унгарският премиер даде интервю за телевизия „Евронюз“.

В официалното излъчване от паневропейския канал се оказа, че липсват 7 минути от интервюто на Орбан. Иначе казано, „Евронюз“ цензурира унгарския премиер.

Специално за читателите на „Нова Зора“, а и на цялата българска общественост, правим достояние отрязаните 7 минути. Може да се гледат в https://www.youtube.com/watch?v=Iqu0jzgmmWU, субтитрите са на английски език.

Въпрос: Г-н министър-преддседател, в ранните часове на 24 февруари руските войски нападнаха Украйна, съсед на Унгария. Кога научихте за това събитие и какви бяха първите ви мисли в този момент?

Орбан: Бях в Москва на 5 февруари – три седмици преди войната и имах 5-часов разговор с Владимир Путин. Бях там – нещо като на мирна мисия. Вече виждахме, че ще има проблем. Виждахме също, че няма нито един от западната страна, който да разбира, че са необходими преговори, независимо дали има или няма шанс за споразумение. Самото наличие на преговори би охладило нещата, но тъй като нямаше никакъв охлаждащ ефект, много се страхувахме, че ще последва война.

Тогава, на 5-ти, попитах президента на Русия какво мисли за украинската армия. Той каза, че украинската армия е много силна, много добре оборудвана армия, с генерален щаб, обучен от американците и британците; че те получават информация от американците и следователно това е много, много силна държава. Путин даде да се разбере, че ще направи всичко възможно Украйна никога да не се присъедини към НАТО. За него това е императив. И виждах неговата решимост. Той не каза, че ще атакува, но подразбирах, че се очертават проблеми.

Веднага заминах за Брюксел при шефа на НАТО. Докладвах на генералния секретар на НАТО, че се задават проблеми, защото времето не е на наша страна, времето е на страната на руснаците и всичко може да се случи. И когато това се случи на 24-ти, всичко, което казах, беше: „Е, случи се, както очаквахме“. И веднага започнах да мисля колко унгарци ще умрат. Тъй като разликата между позицията на Германия и позицията на Унгария не е само географска – вие сте по-далеч, а Унгария граничи с Украйна. Имаме 200 000 унгарци, живеещи в Украйна, някои от които имат двойно гражданство. И се тревожех колко ли унгарци биха загинали, ако бъдат взети в армията; или ако руснаците си пробият път към Закарпатието. Досега загубихме 200 души, 200 унгарци са загинали. Така че, когато говорим за войната, ние, унгарците, загубихме 200 души, които загинаха като наборници във войната – повечето от тях с двойно гражданство. Така че ние сме непосредствено до зоната на военните действия. И имаме силното чувство, че сме под заплаха. Това беше сутринта на 24-ти.

Въпрос: Както казахте, по време на посещението си в Москва в началото на февруари, преди нападението, видяхте, че руският президент показва решителност. Тогава имаше много информация от западното разузнаване за точния час на атаката и евентуално за една или две от обявените дати. Според вас каква е била действителната цел и истинският повод за нахлуването? Защото информацията тогава беше неубедителна. И когато казвате, че [Путин] е бил решителен, това само за да попречи на украинците да станат членове на НАТО ли беше?

Орбан: Това е много интересен въпрос. И съм сигурен, че много книги ще бъдат написани по този въпрос. Но честно казано не съм склонен да дам отговор. И причината е, че считам целият дискурс за тази война да е твърде фокусиран върху Путин. Всички говорят за Путин, какво е мислил, какво мисли сега? Какво ще мисли утре сутринта?

Но да ви кажа честно, Владимир Путин изобщо не ме интересува. Интересувам се от Унгария и Европа. Така че трябва да вложим повече енергия в мислене за себе си и какви са за нас последствията от тази война. Нашата позиция не трябва да бъде това, което мислим, че се върти в главата му. Трябва да бъде какво е в интерес на Европа, какво е в интерес на Германия, какво е в интерес на Унгария. Така че не искам да участвам в дебат за Путин като екзотичен лидер, за сметка на фокусирането върху собствената ми мисия. Така че не знам защо той започна войната. Това е нещо, което историците ще открият. Сега се води война. Ние сме по средата на проблема. Трябва да кажем какви са нашите интереси. Как ще сложим край на всичко това, ако не знаем какъв е интересът на Германия, какъв е интересът на Унгария и какъв е интересът на Европа? Искам да се съсредоточа върху този въпрос, а не върху Владимир Путин.

 

 


Страница 575 от 617