На 4 януари т.г. бе отбелязана 145-годишнината от Освобождението на София. Празник на паметта, на благодарността на народа български към саможертвата на онези, които през бури, снежни виелици, куршумен дъжд и шрапнелен огън, проправяха пътя на свободата за България. Към онези, които повториха чутовния подвиг на гренадирите на Суворов през Алпите и през Арабаконак, в настръхналия зимен Балкан, увенчаха с непомръкваща слава великата воля и всеотдайност на руския човек, тръгнал да освободи от петвековен гнет своя брат – славянин.
След заупокойната молитва в патриаршеския храм „Св. Неделя“, след цветята поставени в знак на признателност пред паметника на ген. Гурко, кулминацията на събитието, както и друг път се е случвало, бе пред Паметника на Опълченеца. Пред него, на почетна стража, “с пушка при нозе“, бяха застанали гвардейци, а зад тях като неизтляващ аргумент на българската бойна слава – опълченците от неуморната дружина на Национално обединение „Традиция“. Маршова музика, глъч, грейнали погледи и цветя добавяха онзи щрих към празника, който винаги е карал всяко българско сърце да потръпва от величието и трагизма на българската участ. Някой би нарекъл това атавизъм на паметта и би се позовал на „ценностите на новото време“, на „новия цивилизационен избор“ и реалностите, с които той предопределя принадлежността ни към Европейския съюз и неговото истинско милитаристично измерение – НАТО, в пропагандния смисъл на понятието „страж на мира“.
Хората се суетяха, шушукаха помежду си, че се очакват високи гости и тъй като в първите редици не се забелязваха официални представители на посолството на Руската федерация, умозаключаваха с надежда, че закъснението според оповестения сценарий, е заради тях. Малко по-късно обаче се разбра каква е причината. Високият гост се оказа вицепрезидентът Илияна Йотова. При нейното появяване се забеляза известно оживление и в двете групи социалисти, които присъстваха на тържеството, почти единствени от политическия ни елит. Тук бе цялата парламентарна група на „БСП за България“, както и групата, начело с председателя на Стратегическия институт за национални политики и идеи – Калоян Паргов, който държеше в попремръзналите си ръце разкошен букет от бели хризантеми.
Председателят на СБЖ Снежана Тодорова откри тържеството и съвсем естествено даде първо думата на г-жа Илияна Йотова. И се понесе реч, вярна, и бих добавил аргументирана, та чак армирана, за приноса... на българските опълченци за осъществяването на българската свобода! От тази реч можеше да се запомни как ординарец докладва на ген. Гурко, че „турците бягат“, и че това се е случило на 4 януари, „ден в който София става свободна“, но че скоро „свободна ще бъде и България, и тя ще се появи на политическата карта на Европа и света“. И че „Днес сме пред този чудесен паметник, където са вградени 12 бронзови капсули с имената на 12 000 опълченци, които не пожалиха живота си, защото за тях най-важна бе родината и свободата“. Посочи се също, че „тук и е една кутия с пръст от Шипка, напоена с кръвта на опълченците. Тук е и една скала, от онзи чутовен връх, за да помним и ние, и следващите след нас, онези дни на безпримерен героизъм, в името на любовта към Родината“.
По-нататък, поелият накриво в своята иначе правилна реч вицепрезидент на Република България уточни, че сме се събрали, „за да отпразнуваме тази свобода и да сведем глави пред тези, които се жертваха“...
На това място множеството вече шумеше. Женски глас високо и дръзко попита кои са Тези, които са се жертвали? И защо не споменаваме Русия? Защо говорим за опълченците, които нямат конкретни заслуги за освобождението на София? Друг попита „докога ще премълчаваме истината и на кого е бил офицер ген. Гурко? И отряд от чия армия освободителна е командвал?“ Протестиращ мъжки глас подкрепи и двамата: „Правилно, правилно!“ Множеството се развълнува, а г-жа Йотова набързо обобщи, че „свободата нито може да се купи, нито да се подари. Да си свободен означава нещо друго!“ „Какво, какво, означава?“ – попита друг глас от множеството. „Преди ума там се нагласява сърцето“, - уточни г-жа Йотова, а тези думи бяха сякаш в отговор на онзи, който някак не на място, може би според нея, зададе въпроса: „Какво, какво?“
Разбира се, и за най-неизкушения в политическото говорене навярно в този миг ще да е било ясно, че така един вицепрезидент на Републиката не може да приключи своята реч. И тъкмо това чу множеството: „Свободата или я носиш в душата си, или оставаш роб. Тези българи я носеха и в сърцето, и в ума си, и затова я направиха възможна. ... Повече от всякога, продължи г-жа Йотова – имаме нужда от техния пример“.
Последното изречение ми се стори може би най-съществено и навременно. Вече от дълги години тече процес, в който грубо се пренаписва българската история, в която децата и внуците ни утре все по-трудно ще съзират истината и правдата за своя народ и неговия път през вековете.
Това обаче е дълга тема, а в случая бих искал да уточня, че преразказът на речта на г-жа Илияна Йотова не е заради някакво предпоставено неуважение към нея, нито към нейното важно участие в „Празника на София“, игнориран напълно от правилните властови фактори на Столична община. Нещо повече, допускам, че именно тя е воювала с конюнктурата на криворазбраните евроатлантически аргументи, че именно нейна е заслугата за „отпуснатата“ за участие гвардейска част, както и за самото провеждане на тържеството пред Паметника на Опълченеца. Но, Бога ми, лично аз бях наивно повярвал, че сградата на „Дондуков“ 2 отдавна вече е „проветрена“, че отдавна вече са „изчегъртани“ от нея дъха и духа на Петър Стоянов и на „ирландската пастирка“ Росен Плевнелиев, които така и не разбраха, че историята се е състояла, и че човешкото ни и национално достойнство изисква да бъдем честни към фактите и събитията в нея.
Да не споменеш Русия, да премълчиш саможертвата на нейните синове, да загърбиш истината, заради която става възможна българската свобода, да не уточниш кому е офицер ген. Гурко и отряд от коя освободителна армия е командвал, когато на 4 януари 1878 г. освобождава бъдещата българска столица на възкръсваща България, означава да бъдеш доброволен продължител на скудоумието и фалшификациите на Плевнелиев и на цялото презряно наемничество, отхранено от Сорос и от „Америка за България“, което не е спряло да воюва с правдата.
Иначе всичко казано от г-жа Йотова и за Шипка, и за Опълченците, и за паметника, и за капсулите с имената, и за ума, и за сърцето, са неща все верни, но те имат един съществен недостатък – осакатяват истината, правят я половинчата, отклоняват преднамерено паметта, защото са изречени не на място и не на време. И причината за това е пак в пустата тази Свобода, която или я носиш в душата си, или оставаш... не свободен, макар и вицепрезидент! А това е непростително. И е обидно и за паметта на народа, и за държавата! И може само да предизвика зле прикритото презрително одобрение на коолонизатора, но непременно ще наскърби честния човек и правдата.
Изглежда това разбираха и ораторите след г-жа Йотова, защото и Боян Ангелов, председател на СБП, (словото му публикуваме отделно) и Иван Таков, от името на градската организация на БСП, изказаха верни и правилни съждения, относно истината за този ден. Но както е казал поетът – „Народ е това! Не можеш сърцето му в шепа да хванеш!“
Той така и се разотиде – огорчен. Защото, не може и да има съмнение, по-добре от всички разбира, че във времена като днешните, истината не бива да бъде осакатявана с недомлъвките на несвободата и криворазбираната политкоректност.
Всички водещи политици и политически изследователи са единодушни, че настъпилата 2019 година ще бъде арена на жестока борба за бъдещето на Германия. Защото има достатъчно, уж нeзначителни факти, които говорят, че крен във външната си политика на Германия към Русия е забележим и значим. Илюстрация на това е неспиращата шумотевица около проекта „Северен поток -2”. Стара истина е, че за Великобритания няма по-страшен кошмар от осъществяването на геополитически съюз между Германия и Руската Федерация. Един такъв съюз неминуемо би сложил карай на англосаксонската доминация по планетата и би освободил човечеството от мъртвата хватка на морските разбойници. Тук ни идва на ум едно знаменателно и малко известно изказване на Сталин след края на Втората световна война: "Опитът от последната война, заявява Йосиф Висарионович показа, че най-много жертви дадоха немския и съветския народ. Показа, че тези два народа имат най-големи възможности за велики дела от световен мащаб». 
