Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

Голямата игра с Украйна

Е-поща Печат PDF

Дмитрий Саймс: Нашият гост, професорът по икономи­ка Джефри Сакс, е рядка ком­бинация на голям академичен авторитет и реален политиче­ски анализатор. В Москва ко­ментират, че по отношение на Украйна наративът се проме­ня. Според вас какво възнаме­ряват да предприемат Съеди­нените щати след неуспешна­та контраофанзива на ВСУ?

Джефри Сакс: Да, проследя­вайки американските медии, се създава впечатление, че отно­шението към Украйна се про­меня. Не се говори вече за укра­инска победа, за украински тан­кове, освобождаващи Крим, за това как Русия ще капитулира. Вашингтон е наясно, че офан­зивата на Украйна се провали. Нека да видим какво смята да прави занапред във външната политика и в Конгреса на САЩ администрацията на Байдън.

Голямата игра с Украй­на започна през 1990 г. Стра­тегията на колективния Запад беше: НАТО да се разшири, като включи в състава си Ук­райна и Грузия. Русия да оста­не затворена в обръч и да загу­би статуса си на велика държава. Збигнев Бжежински в книгата си „Голямата шахматна дъска“ (1997 г.) достатъчно ясно го каз­ва. Това беше своего рода гам­бит. Съединените щати да оста­нат едноличен, еднополярен ли­дер във военната и финансовата сфера на света. Да контролират всичко.

Бях участник в началото на тези процеси преди 34 г. като съветник на Горбачов, пре­ди 31г. - на Елцин, и на Кучма преди 29 г. Имах други идеи и цели. САЩ мислеха, че Русия няма да се съпротивлява на пла­нираната от тях световна хеге­мония. Но 30-годишната игра завърши по друг начин и „кра­ят на историята“ не се състоя. С Букурещкия договор (2008 г.) и разширяването на НАТО, след преврата в Украйна и Мински­те споразумения сега тази епоха завършва. Путин и Лавров им го казаха.

В САЩ отборът на демокра­тите (Блинкен, Байдън, Съли­ван, Нюланд) приема грешни решения, водещи до лоши резул­тати. Грешка след грешка. Про­вал след провал. Хиляди жерт­ви и 5 трилиона долара, напе­чатани след 9/11. Малка група хора от неудачници, които ми­слят, че САЩ могат да наложат своята стратегия на останалия свят. Те ни закараха в Ирак, Аф­ганистан и Либия. 800 военни бази по света. Неправилна стра­тегия. Но те не искат да слушат никого. Имаше Мински споразу­мения, преговори в Анкара. Тази война можеше да бъде спряна още през 2022 година. От първо лице получих уверение, че САЩ задържат преднамерено пре­говорния процес, за да вою­ват украинците. В същото време твърдят, че руснаците отказват да водят преговори. Действия­та им са погрешни, а парите (60 млрд долара) не са чак толкова големи за война до последния украинец. Външната политика на Съединените щати е далавера, базирана на корупция.

Преговори трябва да се во­дят не с Киев, а с Вашингтон. Тези хора се опират само на во­енна сила. Те не са умни хора, не са дипломати. Те не призна­ват, че войната е пряко свърза­на с безопасността в региона. А това, след като Украйна не успя да вземе превес на бойното поле, може да стане само с прегово­ри. Разбира се, те се опасяват да водят война преди избори. Така избори не се печелят, защото това е капан.

Дм. Саймс: Има ли разлика между войната във Виетнам и войните на САЩ през 21 век?

Дж. Сакс: Ситуацията днес е различна.По време на войната във Виетнам обикновените аме­риканци биваха призовавани, изпращаха ги на фронта и по­сле ги връщаха в ковчези, увити в американското знаме. Тогава ефектът беше пряк, сега вой­ната се възприема като виде­оигра. За войната днес нищо не се знае и нищо не налага да се дават жертви. Американски войници не участват пряко, не се налагат допълнителни да­нъци. Просто игра на малка гру­па хора, които използват свои­те пълномощия и не обясняват нищо на никого. Впрочем таки­ва бяха последните няколко вой­ни: в Ирак, в Либия, в Сирия. В Ирак изпратихме войски, но по­сле имаше специална операция за сваляне на Асад, после бом­бардирахме Либия (2011). Това са игрите на неоконсервато­рите. Те използват изпълнител­ната власт за водене на войни, често секретни, извън рамките на бюджета. Понякога използ­ват гласовете на депутати в Ко­митета по въоръжените сили, които получават големи пари от военни компании като „Бо­инг“, „Дженерал Дайнамикс“ и др. Държавният секретар Блин­кен директно байпасира Кон­греса. Израел воюва с американ­ско въоръжение и не крие, че ще осъществи етническо прочист­ване на ивицата Газа. А в също­то време президентът Байдън е „във ваканция“. Политическите решения се вземат без него. Но това е „dead end approach“(път без изход), който не предвещава нищо добро за Израел.

Учудвам се защо наши­те водещи медии (Ню Йорк Таймс, Уолстрийт Джърнъл, Вашингон Пост) не обясняват нищо на хората. А това, което казват ЦРУ и Белият дом, са пълни лъжи. Става както в Ору­ел. Ограничена война се води от групичка политици. Хората също не вярват на тези лъжи. Но вече ги пропускат, без да им об­ръщат нужното внимание.

САЩ се намират в пълна из­олация в целия свят заради под­дръжката на израелското клане в Газа. Последствията се усещат навсякъде: променят се съюзи, икономически структури и даже използването на долара. Това е промяна на техническите изме­рения на геополитиката с избра­ната от САЩ почти пълна изола­ция. Светът е потресен от това, което прави Израел, тъй като досега не е имало видеопредава­не на масови убийства в реално време.

Евреите преследват цел, коя­то трябва да бъде разбрана. Из­раел не воюва с ХАМАС. Той се сражава за „велик Израел“, което се явява своего рода ме­сианска библейска идея. Тази идея в момента господства в еврейската държава. За 21 век това е разрушително. Мисля, че американците не осъзнават на­пълно риска от бързото и опас­но разширяване на тази вой­на. Това, с което се сблъскахме, е най-лошата външна полити­ка на САЩ. Това просто е ката­строфа.

Дм. Саймс: Русия няма ин­терес да води тази война без­крайно. Какво може да на­прави Русия, за да не загиват руски войници и да не летят дронове към Кремъл? Адми­нистрацията на Байдън сякаш не разбира риска, на който излага страната си с прякото участие в украинската война. Не трябва ли Москва да пред­приеме нещо радикално, за да могат и американските граж­дани да почувстват в какво са ги забъркали?

Дж. Сакс: Този риск е скри­ван от американския народ. Имаше една проява на прези­дента Байдън за събиране на помощи, на която той, без да знае, че го записват, каза: „Ние се движим към Армагедон!“ В мо­мента медиите не му обърнаха внимание, но на другия ден за­почнаха да пишат: „Защо пре­зидентът говори така? Безпо­кои ли го нещо?“ С други думи: „Той не трябва да говори това“.

Преди войната, през декем­ври 2021 г., посъветвах хората от НАТО: „Кажете открито, че НАТО няма да се разширява и война няма да има, конфлик­тът ще се избегне. А те: „Как така?“ Но за Русия това е ек­зистенциален въпрос. Тя няма друг изход. Нейната позиция е логична, а от другата стра­на имаме групичка бездар­ни и безотговорни хора, кои­то не разбират какво правят. Две седмици преди 7 ноември 2023 г. президентският съвет­ник Джеймс Съливан казваше, че в Близкия изток и Газа всич­ко е наред и под контрол. Може ли това да е сериозен анализ?

Дм. Саймс: Все пак въз­можна ли е победа на Тръмп, след като води в започналата президентска кампания?

Дж. Сакс: Тръмп може да победи, но не е предсказуем в момента. Във всички случаи обаче Байдън няма да бъде следващият президент на Съ­единените щати.

Большая игра, 21.12.2023

Превод: Румен Воденичаров

 

Съкровен израз на почит и признателност

Е-поща Печат PDF

Отмина 4 януари – Денят на Освобождението на София. Празник све­тъл и паметен за всеки честен българин, който помни и знае мъченическия път на свобо­дата на народа ни.

В мразовитите декемврий­ски дни на 1877 г. Западният отряд на ген.-лейтенант Йо­сиф Гурко преминава Бал­кана и разбива орханийски­те части на Османската импе­рия, командвани от Осман Нури паша. В няколко последовател­ни сражения при Саранци, До­лни Богров, Ботунец, Кубратово и Варждебна неговият авангард – Кавказката казашка бригада и Гродненският хусарски полк, на 23 декември/4 януари 1878 г. на­влизат в София под тържестве­ния звън на клепалата и камба­ните на катедралния храм „Све­ти Крал“, днес „Света Неделя“. На­влизат на фона на още горящите, незагасени от пожарните коман­ди, организирани от италиан­ския консул Вито Позитано, пе­пелища и на осеяните с бесилки улици и сокаци на този град, на когото предстои да се превърне в столица на възкръснала Бълга­рия. Отслужен е благодарствен молебен в присъствието на ге­нералите Гурко и Отон Раух.

В усилен марш, разбирай - бягство, частите на Осман Нури паша отстъпват през Вла­дая в посока Перник, Радомир и Кюстендил. Пътят към Филибе (Пловдив), е отрязан от гренади­рите на ген.-лейтенант Николай Веляминов.

След падането на Плевен – 10 декември 1877 г., и освобож­дението на София се открива пътят на освободителната ру­ска армия към Одрин и брего­вете на Босфора.

В този смисъл датата 4 януа­ри е славна и паметна и това са разбирали и оценявали всич­ки поколения българи - неза­висимо от характера на власт­та, през всичките 146 години оттогава до днес.

Тази година обаче недовол­ството на властта от този незао­биколима дата стана ясно и оче­видно и за онези, които се ста­раеха да не забележат тази тенденция, пробиваща си път през годините по съответните указания на посолства и посла­ници. Най-напред Софийската община едва в 8,30 ч. на самия ден успя да утвърди маршру­та на шествието от Патриарше­ския храм „Света Неделя“, къде­то бе отслужен молебен в памет на загиналите освободители, во­ден от Белоградчишкия митро­полит Поликарп, през паметни­ка на ген. Гурко и паметника на император Александър Втори - Цар Освободител, до паметника на опълченците в градинката зад Централния военен клуб на ул. „Г. С. Раковски“ № 92.

Сформираната възстановъч­на част от опълченци от Нацио­налното движение „Традиция“ не бе известена до последния мо­мент дали ще участва с пушки ли без пушки, с калпаци или без кал­паци в своя традиционен марш начело на поклонението от Па­метника на Цар Освободител до Паметника на опълченеца.

И накрая. На самия митинг- тържество не бе забелязан нито един, дори и най-дребен представител на Софийската община или на официалната власт, нещо, което присъства­щите възприеха като израз на недоволство от загубената им битка за отмяна на Трети март като национален празник.

Затова пък празничният митинг, чийто организатор бе Сдружение “Приятели на Русия – „Ал. Невски“, подкрепено от ор­ганизациите – членове на Коор­динационния съвет „България – Русия“, беше тържествен отклик на непомръкващата памет на хи­лядното множество, което с вен­ци, цветя и думи на признател­ност отправи своеобразен укор към безпаметниците и безродни­ците на властта. Те изглежда ня­мат сили да осмислят факта, че историята се е състояла и че ни­каква конюнктура не е властна над нейните паметни събития и факти.

Под ръководството на Ча­вдар Борачев, зам.-председател на сдружение „Приятели на Ру­сия – „Ал. Невски“ един след друг пред микрофона заставаха об­щественици и творци. Особе­на тържественост на събитието придадоха благодарствената мо­литва от свещеници и архиереи, ръководена от Белоградчиш­кия митрополит Поликарп, и православните песнопения на Софийския свещенически хор. Хората се кръстеха усърд­но, чинно и богопочитаемо и всичко това бе съкровен израз на онази признателност, коя­то вече 146 г. осветява паметта за неповторимия в световната история подвиг на народа на братска православна Русия, на Императорския дом на Рома­нови, на доблестното войнство на великата славянска страна.

Онова, което не успяваха да кажат венците и цветята, отек­на в думите на ораторите Ру­мен Петков, Иван Таков и Боян Бойчев, като словата на някои от тях поместваме отделно.

Дълго се колебах дали да раз­кажа един епизод, който се случи лично с мен през този ден, и на­края реших да го споделя с чита­телите на „Нова Зора“ не като акт на себеизтъкване или огорчение, а като илюстрация на позната тенденция развивана по указа­ния на посолства и посланици за помрачаване и възможно изтри­ване на Русия и всичко руско от паметта на кръвта на народа ни.

В нерадостния български ден могат да се намерят и дру­ги доказателства за раззина­тата паст на пропастта, коя­то усърдно копаят вече годи­ни наред еничари, отродници и майкопродавци. И които до­ведоха до онова положение, в което двете духовни и кръв­ни сестри България и Русия се раздалечават като ледени бло­кове в морето от злост, лъжи и черна неблагодарност. Но за това – отделно. Иначе, както е казано в Светата молитва: „Да воскреснет Бог и пусть расто­чатся врази его.“

 

Без българските мъченици нямаше да има Европа

Е-поща Печат PDF

Преди 146 години Сво­бодата прегърна Со­фия след 500-годиш­но черно робство. 500 години, в които ние, българите, бяхме клани, бесени, бяхме на­силвани, бяхме палени. Но спа­сихме в най- тежката най-дълга 500-годишна война нашата вяра с големия пълководец - светата Българска православна църк­ва, с нашата армия от четници, от воеводи, с нашата армия от българки и българи. Българки, които бяха насилвани и на кои­то изтръгваха сърцата - късаха нашата плът с кръвния данък. Ние сме простили, но не сме заб­равили. Защото 500 години Бъл­гария беше сигурната външна граница на Европа. България спаси със своето народноосво­бодително движение Европа от османските пълчища.

Днес, 146 години по късно, кънти незададеният въпрос - София свободна ли е? И този въ­прос трябва да получи своя от­говор от нас, които пак сме тук. София трябва да е свободна, за­щото с нас са Раковски, защото с нас са Левски и Ботев. Защото там е Дядо Вазов. И те ни задъл­жават София да бъде свободна.

Ние днес достойни ли сме? Горди ли сме?

Горди сме, защото можем да се поклоним на братята освобо­дители. Защото можем да све­дем глави пред тези двеста хиля­ди посланици на Русия в наша­та земя, които никой и никога не може да изгони. Днес трябва да се поклоним на румънските ге­рои, които дадоха живота си за свободата на Плевен. Толкова ли е трудно да се изправим и да ка­жем - вие имате Шенген, защо­то ние имаме Шипка, вие имате Париж, защото ние имаме Пле­вен. Вие имате Страсбург, защо­то имаме опожаряването и ок­ървавявана Стара Загора. Вие имате Брюксел, защото ние има­ме Батак.

И днес ние сме длъжни тези кратки строфи: „От Батак съм, чичо. Знаеш ли Батак?“ да ги на­правим част от ежедневието на децата ни. За да могат те да пи­тат всички свои приятели по цял свят - знаеш ли Батак? За­щото без Батак, без нашите мъ­ченици, без нашите светци ня­маше да я има тази Европа.

 

Поклон пред подвига на освободителите!

Е-поща Печат PDF

ПРИЗНАТЕЛНИ БЪЛГАРИ!

УВАЖАЕМИ ГОСПОЖИ

И ГОСПОДА!

Паметникът на българския опълченец ни събира, за да си спомним отново онзи паметен ден през 1878-ма, когато руските войски начело с генерал-фелдмаршал Йосиф Гурко освобождават града ни. Ден по-късно с тържествен марш и високо вдигнати бойни знамена минават по улиците на София.

Камбаните на „Свети Крал“ не спи­рат да бият - София е свободна. Бият за свободата, за която и хиляди български юнаци, хайдути, четници, опълченци, будители и възрожденци плащат с живота си.

Покланяме се пред подвига на ос­вободителите! Покланяме се на само­жертвата на българските опълченци! На руските, румънските, сръбските, финландските и други чуждестранни воини, военачалници, държавници, дипломати, журналисти, граждани, дали своя принос за освобождението на София, на България от османско иго.

Благодарни сме. Признателни сме. И помним!

Ние помним кой ни освобождава и от османците, и от фашизма.

Помним руските отряди, българските опълченци и всички чуждестранни воини, пролели кръвта си за нашата свобода след петвековното османско иго. Помним всички герои, които плащат с живота си победата над фашизма през Втората световна война и свободата на Европа. Помним подвига на Червената армия, помним героизма на британци, французи, на всички европейци, които се изправят срещу “кафявата чума”, плащат жестоката цена и спасяват Европа и света от нея.

Да, ние не забравяме освободителите - нито от османско иго, нито от фашизма. И сме признателни!

Нищо не може да промени това.

Допуснем ли забрава, историята свършва...

Видяхме бепаметните, безродните на какво са способни – нагло заличават миналото, разчленяват символите на паметта, демонтират историята. Бездар­ните, посредствените рушат смело - само това могат.

Левчев казва за тях: „Всеки талант е вид смелост. Но не всяка смелост е та­лант.“ Затова бездарието, посредстве­ността, простащината непрекъснато се крият зад пристъпи на „безумна сме­лост“. Поетът казва още – бездарието е фашизъм!

Но бездарните не могат да изтрият нашата памет.

Не могат да заличат нашата благодар­ност и признателност.

Затова днес сме тук – почитаме герои­те на нашата свобода.

Тук сме, да кажем на безродниците, че могат да демонтират паметници, но не могат да демонтират паметта ни.

Не могат да ни принудят да забравим.

Нови паметници ще построим.

Защото ние помним...

А днес е голям празник!

Празнуваме свободна София.

Празнуваме несломимия български дух, нашата признателност към Русия и руския народ.

Честит празник, граждани на свободна София!

Слава на българските опълченци, на руските и чуждестранни воини, платили с живота си нашата свобода!

Да живее България!

 

Арестуваните думи

Е-поща Печат PDF

 

Напоследък съвсем зав­ладя душите ни тре­вожната тема за сво­бодата на словото. Нейната обширност доближи и премина границите на вся­ка илюзия и навлезе в смразява­щите територии на Оруел. Така най-непоклатимият аргумент на демокрацията, в която ни при­зоваваха да вярваме, все по-чес­то ни убеждава в своята ерози­рала същност и безплътност. Но ако свободата е „робство“, как­во тогава да кажем за свобода­та на словото? Да попитаме Вол­гин, да попитаме Дарина Григо­рова къде и докога е това „време­убежище“ на свободата. И дали водоразделът е 10 ноември 1989 г., както ни уверяват автори с „Бу­кър“ или без „Букър“.

За разлика от тях моят жи­вот с подбити пети изброди отровните бездни от рана до рана. Но никога не съм го из­тъквал и никога не съм си при­шивал геройските еполети на мнимата слава и страданието. Макар че и до днес съм един­ственият поет през онези 45 години, на когото вездесъща­та Държавна сигурност е арес­тувала книга със стихове, а не например преписани от Дядо Славейков епиграми. Така че, за протокола: „Хляб“, Издателство „Георги Бакалов“, Варна, 1985 г. Толкова по този въпрос. Друг път, ако е решил Господ, ще разкажа всичко по-подробно и точно.

На 4 януари пред Паметни­ка на опълченеца, докато раз­говаряхме с проф. Методи Тео­харов, към нас се приближиха момиче с микрофон и опера­тор. Представиха се: „Канал 1 на БНТ“, и любезно попитаха дали можем да споделим мне­нието си за този ден. Съгласих се, а след мен и професорът. Все още не беше пристигнало шест­вието и пространството пред па­метника беше свободно и реха­во. Не бях се готвил за подобна чест, но казах, каквото имах да кажа. Какво е говорил проф. Тео­харов, не успях да чуя заради не­познат мъж, който започна да ме поздравява за думите, които то­ку-що бях изрекъл. Когато обаче професорът дойде при нас, почти простена: „Поздравявам те, но е жалко, че няма да излъчат думи­те ти. Ти обаче ги напиши, нека да бъдат свидетелство за този ден. И продължавай да бъдеш не­поправимо неправилен.“

Комплимент ли беше, упрек ли беше – не се опитах дори да доуточня. Но истинските профе­сори като блестящия учен Мето­ди Теохаров умеят да се вглеждат в същността на нещата. Той се оказа прав в своето предвижда­не, а за мен остана изпитанието да споделя по памет с читатели­те на „Нова Зора“ казаните пред микрофона арестувани думи в настоящото времеубежище на свободата.

„От библейски времена не­благодарността винаги е била най-презреният грях. Но аз вярвам в благородството и не­изтриваемата памет на моя на­род, защото няма друг народ, чиито синове да са пели пред грозния клуп на бесилото и да са замеряли тиранина с думи­те: „Как сладко е да се умре за Отечеството!“

България знае кому дъл­жи своята свобода. Народът ни помни и пази паметта за под­вига на руските братя освобо­дители, за тяхната саможертва в изпълнение на най-светлия евангелски принцип: „За дру­ги своя!“ – да отдадеш най-скъ­пото – живота си – за брата, за другаря, за приятеля.

Ще оттече мътната вода на това време. Ще отмием от ли­цето си срама, с който ни на­товариха еничари, майкопро­давци и отцеругатели. Ще се възправи България. И ще пре­бъде! И истината ще заблести отново. Защото са безсилни пороите на калта, с която се оп­итват да я затулят.

Цветята, които държа, цъф­тят в сърцето и душата на бъл­гарския народ и няма слана, която може да ги ослани. Зато­ва на този ден винаги ще гър­ми родилният вик на свобода­та: „Братцы, с нами Бог!“

Да живее България!

Да живее Русия!“

 


Страница 591 от 617