Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

И бюджетът се оказа Пунта Мара

Е-поща Печат PDF

 

Когато говорим за бю­джета за образование и наука, обикновено на­блягаме на конкретика­та - колко са парите за нацио­налните програми, за детски­те градини, за стипендиите, общежитията, за заплатите и т. н. А всъщност всичко започ­ва от макрорамката и глобал­ните показатели за финанси­рането.

Току пред самата Нова го­дина – на 30 декември, в из­вънреден брой на „Държавен вестник“ бе публикуван Зако­нът за държавния бюджет за 2024 г. Когато се порови човек в него и в документите, с които той е внесен в Народното съ­брание, какво се оказва? Ос­новният макроикономиче­ски показател - процентът от брутния вътрешен продукт, който се заделя за всички пуб­лични разходи, е намален от­ново. Всъщност това говори колко пари ще бъдат вложени тази година в социални пла­щания, здравеопазването, об­разованието, науката, култу­рата, армията и т. н. На фона на незавидното дередже на страна­та ни властващата “сглобка“ и клакьорите й са свили публич­ните разходи до 39,5 процен­та от БВП, като това е заедно с парите от ЕС, а от национал­ния бюджет са само 35,2 про­цента. През 2023 г. този пока­зател е бил 40,1. Проблемът е в това, че в Европейския съюз, с чието име на уста управниците лягат и стават, държавните раз­ходи в момента са средно 49,6 % от БВП, а в мечтаната Еврозо­на са 50,5%. Най-много - 58,3 % от БВП, заделя Франция, а по- малко от нас - само Румъния, Латвия и Естония. Това всеки може да види в данните на евро­пейската статистическа служба Евростат. А нали уж от „сглоб­ката“ тръбят колко са верни на европейските ценности. Пунта Мара!

Като се чудят откъде да ска­лъпят приходи, та да си покри­ят постановените с бюджета харчове (да не говорим, че ис­кат да са отличници в ЕС с бю­джетен дефицит само 2,9% при средно 3,6% в общността), хайде да обяснят по каква ло­гика и защо не са заложили поне средния за ЕС процент на публичните разходи, ами са паднали с 10,1 на сто под него. Това са едни 20,8 млрд. лв., кои­то преспокойно можеха да се инвестират за държавни раз­ходи. Някои либерали твърдят цинично, че когато се дават по­вече пари от бюджета, работе­щите в публичните сектори се омързеляват и не дават всичко от себе си. Цинично е, защото България е най-бедната страна в Евросъюза, с най-ниското за­плащане на труда, самият бру­тен продукт на страната ни на глава от населението е на абсо­лютното дъно в статистиките на общността. По данни на Све­товната банка за 2022 г. на гла­ва от населението у нас се па­дат 13 974 долара годишно при средно 37 433 долара в ЕС. От 1 януари сега минималната ни заплата стана 933 лв., обаче в ЕС сме последни по размера на годишната заплата, сравнена по покупателна способност.

Не знам дали някой от по­литиците ни си е дал труда да вникне в тези числа, но нека да обяснят на българите как и с какви очи ги карат да се срав­няват с другите европейци, като нашите заплати са сред­но 2,7 пъти по-ниски от техни­те?! И как няма българите да се изселват на Запад и чудно ли е, че сме първи в ЕС по тем­па на емигриране? Като поста­вим нещата едно до друго, всич­ко, което ни се случва, е обясни­мо за всеки, който все още може да мисли.

Най-милитаризирани и най- неуки

Нека да видим къде сме по втория глобален показател – процента от БВП, който се от­деля чрез бюджета за различ­ните сектори. От Евростат лес­но се установява, че всъщност във всички сектори Бълга­рия инвестира по-малко дър­жавни средства от останалите страни (за социална защита на­пример в съюза се влагат сред­но 20,5 % от БВП, у нас - 14,3%, за здравеопазване съотноше­нието е 8,1 % средно в ЕС към нашите 4,8 %). За образование пак сме по-долу от средното – при 4,8 % средно в ЕС, при нас процентът е 4,1. Най-голямата трагедия е в сектора „Наука“ – докато страните на конти­нента инвестират в знанието средно 2,22 % от БВП, у нас се дават… 0,4 %! При това в този процент влизат както бюджет­ните средства, така и парите от ЕС, от фирми и собствените приходи на научните органи­зации и висшите училища. От публичните средства на конти­нента за наука и развитие дават средно 0,74%, а ние – под 0,2%.

Но! Има изключение – за отбрана и сигурност страните в Евросъюза влагат средно 3% от БВП, докато ние през 2022 г. сме инвестирали… 4,3 %! Не стига че брутният ни продукт е за оплакване, ами и процен­та от тия малки пари властва­щите са свили до една срамо­тия. С две думи, според бюдже­та излиза, че България е най- милитаризираната страна с най-неукото население. Има още нещо, което щеше да е мно­го смешно, ако не бе трагич­но. Когато е внесло документи­те на проектобюджета за 2024 г., правителството е представи­ло програмните бюджети на всички министерства, но е… изпуснало програмния бю­джет на МОН! Просто липсва. Немарливост на администра­циите или? Къде са гледали не знам! До края на 2023 г. в сай­та на парламента така и не се по­явиха стенограмите от обсъж­дането на държавния бюджет в Комисията по образование и наука, та народонаселението няма как да разбере дали поне в ресорната комисия някой е забелязал официалната лип­са на програмния бюджет на МОН във внесените от прави­телството бюджетни докумен­ти…

Но понеже в сайта на МОН пък е огласен

проектът на бюджет

за образование и наука,

преди да е одобрен от МС,

все пак някои неща може да се проследят. Благодарение и на тригодишната средносроч­на прогноза до 2026 г.

Така, след известно издир­ване из документите, можем да разберем, че през 2024 г. за от­брана и сигурност процентът от БВП е намален с малко – до 3,7%, но и за наука спада още – до 0,3 % от БВП! Вярно, през 2025 и 2026 г. парите за знание пак стават 0,4%, но това едва ли може да успокои някого на фона на онези 2,22% от БВП, които в момента вече се инвестират в Евросъюза за сектора „развитие чрез наука“. Да не говорим, че отново не се изпълнява поста­новеното с Националната стра­тегия за развитие на научните изследвания, според която ин­вестициите в сектора отдавна трябваше да са поне 1% от БВП. В прогнозата до 2026 г. прави­телството е записало, че тези средства в края на периода щели да стигнат 1,8 % от БВП, като никак не е ясно как точ­но ще стане това на фона на реалните суми, записани в бю­джетите по години. Ще се раз­чита фирмите да добавят огро­мен частен капитал за наука към публичните средства? Пробле­мът с фирмите и икономиката, полегнала връз чужди предпри­ятия, изнасящи навън печалби­те, е отделна тема, но всичкото това отново е само Пунта Мара. Ще спомена само един драсти­чен пример - че от концесиите върху добива на подземни бо­гатства в страната е предвиде­но в хазната да постъпят при­ходи от… 215,8 млн. лв. (275,5 млн. лв. през 2025 г. и 268,3 млн. лв. през 2026 г.), като се знаят милиардите, които чуж­дите фирми концесионери пе­челят от нашите подземни бо­гатства! Държавна глупост, за­ложена още от Иван Костов и доразвита след него. Жалко, че в речника на българския език думите „будала“ и „буден“ са една под друга…

„Приоритет“ - на опитните мишки

Лафовете за приоритет на образованието и науката са само празен звук. Нека да ви­дим при така очертаните гло­бални параметри какво се случва конкретно с науката през 2024 г. Говорим за нея, за­щото само тя е обявена за прио­ритет в ЕС, но у нас е най-уда­реният финансово сектор от 1990 г. насам, особено след ди­вашките изпълнения на Симе­он Дянков, които и до ден дне­шен не са преодолени. Бюдже­тът на водещата научна инсти­туция у нас – БАН, ще е 171,9 млн. лв. – с 11,45 млн. лв. по­вече от 2023 г. В тези пари оба­че влизат 8 млн. лв., които са за увеличаване на възнаграж­денията в академията поради вдигането на минималната за­плата до 933 лв. Но и те няма да стигнат, защото за ръст на въз­награжденията на работещите в БАН,особено на учените – кои­то и без това са най-ниските в сектора, трябват поне 12 млн. лв. Обаче – за научната си дей­ност и за издръжка лаборато­риите в институтите на акаде­мията ще имат едни 3,45 млн. лв. повече от досега.

Да се смее ли човек, или да плаче при скачащите цени на ток, парно и вода и като знаем, че сродните научни институции в Европа работят с милиардни бюджети? Националният нау­чен център на Франция (СНРС) например работи с 3,4 млрд. евро годишно, две трети от тях са от държавния бюджет. Е, как нашите учени да се равня­ват със западните си колеги – и в своята работа, и в общите науч­ни проекти. Та те не могат да си купят дори едни опитни миш­ки! Нищо че БАН е единстве­ната институция у нас, преми­нала международен одит и по­лучила високи оценки. И един­ствена отчита резултатите си пред парламента всяка година. При това международни изслед­вания показват, че българските учени работят най-интензив­но и с най-голямо натоварва­не сред останалите в общност­та. Учудващото е, че още се дър­жат и дори постигат световни успехи в много сектори... С две думи, опитните мишки, каквито са нашите изследователи, се нау­чиха да правят наука без пари и това е безспорен принос в световен мащаб. Всяка година обаче се отчита намаляване на желаещите да постъпят в док­торантура и да се насочат към научна кариера. Не им се иска денем да блъскат в лаборато­риите, а вечер да карат такси или да охраняват обекти, как­то постъпват мнозина учени, за да покрият разходите на се­мействата си.

Същото се отнася и за Сел­скостопанската академия – бюджетът й за 2024 т. е 53,9 млн. лв., от които 3 млн. лв. са за вдигане на възнаграж­денията. Държавните висши училища получават тази годи­на 60,2 млн. лв. повече от ми­налата – общо 807,18 млн. лв. От тях обаче 39 млн. лв. са за ръста на прословутите възна­граждения, така че как ще се оправят само с 20 млн. лв. пове­че за дейност и издръжка те си знаят. Няма да се оправят и ве­роятно виждаме просто стъп­ка към осъществяването на идеята на Николай Денков, който, бидейки министър, из­мисли да ги обединява и сли­ва под нови административ­ни шапки, белким в крайна сметка се изпълни отдавна диктуваното отвън закрива­не на държавни университети за сметка на развитие на част­ните, които така бяха уредени, че не се подчиняват на общи­те законови изисквания, под които попадат само държав­ните. Ще се дадат обаче и едни 5 млн. лв. за подпомагане на сту­денти, които искат да продъл­жат образованието си в чужбина – нонсенс в държава - първенец по „изтичане на мозъци“. Вмес­то да е обратното – от емигри­ралите да се иска да възстано­вят парите за обучението си, та да не финансираме по този на­чин богатите държави, където те отиват да учат или работят.

За научна дейност през 2023 г. държавните висши училища имаха едни смешни 13 млн. лв. Сега от внесени­те бюджетни документи – ни в МОН, ни в парламента, не може да се разбере колко ще са парите за наука в университе­тите, които по закон трябва да са в размер 10 % от издръжка­та. Ако се погледнат обаче пари­те за МОН от бюджета за 2023 и 2024 г., от които се изплащат и сумите за висшите училища, се вижда, че увеличение няма! Очевидно и парите за науч­на дейност няма да имат ръст. Това, че цели 300 млн. лв. (с външно финансиране) ще се да­дат на Софийския универси­тет от 2024 до 2026 г. да прави някакъв изчислителен център за изкуствен интелект (!) и ще плаща 4 млн. лв. за пет години на един белгийски професор, не решават ничий проблем, само следват модния тренд на „евроатлантическите ценнос­ти“.

Още по-скрита картинка за научните потребители остава и сумата за Фонд „Научни изслед­вания“ към МОН, който е един­ственият инструмент у нас за финансиране на изследовател­ски проекти на конкурсен прин­цип. През 2023 г. парите за него бяха 16,8 млн. лв. (срод­ният Австрийски фонд за нау­ка разполага с 1,1 млн. евро на година). Тези суми едва стигаха за покриване на траншовете за вече сключени договори, камо ли да финансират нови проек­ти. Поради причините, изложе­ни по-горе, изглежда, че и фон­дът за наука ще си остане в сан­дъка при опитните мишки.

Държавна субсидия за наука в % от БВП

в хил. лв.

Година Наука Процент

2009 252772,40 0,35

2010 131735,30 0,18

2019 14612,50 0,12

2020 157596,70 0,12

2021 173393,20 0,14

2022 200259,40 0,14

2023 205429,40 0,11

2024 225359,54 0,11

Данните са според записани­те в бюджетните закони за съ­ответните години стойности на БВП и на субсидиите. Във функция „Наука“ тук са вклю­чени субсидиите за БАН, за из­следванията в държавните ву­зове, за ССА и фонд „Научни из­следвания“

 

Политическият елит на България не е български, а българянски

Е-поща Печат PDF

Кр. Кръстева: - Каква беше 2023 г. и каква година да очак­ваме, г-н Вацев?

В. Вацев: - Има няколко тен­денции, които ще се разгръщат през идващата година – упа­дъкът на политическата систе­ма и на системните партии, не­възможността на правителство­то да управлява както досега. И, разбира се, геополитическият вектор, който изисква Бълга­рия да е готова да воюва през 2024 г. През следващата година тенденциите от тази година ще се разгърнат, докато станат оче­видни за всички.

- Един анализ предпола­га да гледаме „по-отвисоко“, но все пак не може да подми­нем без внимание това, което видяхме по темата “Шенген” в последната седмица на 2023. Премиерът Денков наду фан­фари за “безспорен успех”, по­сле сви знамената, а след това дойде новинана за “частичен” Шенген. Това успех ли е?

- Днешното правителство на България има много остра нуж­да от някакъв пропаганден ус­пех. Аз разбирам, че пропаган­дата е важна, но когато цялата ти дейност се сведе до търсене на пропагандни поводи за ра­дост, тогава си изключително зависим от тенденциите. Разчи­тането на пропагандни ходове е белег на политическа слабост, издава неспособност да се пла­нира обективно предстоящото бъдеще.

Стана ясно, че хем са ни при­ели в Шенген, хем не са ни при­ели – така че радостта била преждевременна. Правителстве­ни и околоправителствени кръ­гове са чакали момента да обя­вят, че най-после сме в Шенген и това е велика победа на актуал­ното правителство. Великата по­беда не се появи, твърде преж­девременно бе оповестена. Сега виждаме в действие класиче­ското определение за полити­чески гаф. Още повече че бъл­гарското общество все още не е напълно сигурно, че Шенген е светлият идеал на нашето развитие. Аз лично се съмня­вам, че от Шенген ще има голя­ма полза. Да, някаква полза ще има, но и ще стане причина в България да се концентрира ог­ромно количество мигранти.

- Австрийският вътрешен министър обяви в петък, че е постигната договорка между България, Румъния и Австрия за частичен Шенген срещу “приемане на бежанци, предим­но от Сирия и Афганистан”. Това възможно ли е?

- Ако е вярно, че България се е съгласила на въздушен Шен­ген срещу приемане на афга­нистанци и сирийци, това е свинщина! Това е абсолютно унизително и опасно за Бъл­гария, тези хора наистина не се съобразяват с нищо, освен със своите господари в По­солството. Това е капката, коя­то прелива чашата. Интересно е как ще реагира ГЕРБ, как ще ре­агира ДПС – ДПС говори за иде­ален евроатлантизъм, хайде да видим как ще стане това.

Парламентът трябва задъл­жително да се произнесе по този въпрос, защото той засяга на­ционалната сигурност. Трябва да има парламентарно станови­ще, и то в реално време – не след месец. Защото това засяга мно­го дълбоко националната сигур­ност. Възможен вариант, след­ствие от това решение е да не може да се живее вече в Бълга­рия. Да се създадат около София гета, където български гражда­нин няма да може да отиде, за­щото ще е опасно.

Австрия решава един от про­блемите си и за да успеем да ми­нем под процепа на вратата, на­шето правителство приема аб­солютно невъзможни искания. Те са достойни за вот на не­доверие! На българите се гот­ви смъртоносна клопка – това е достатъчна причина за вот на недоверие.

- Както ни учи историята, случва се това, което може да се случи. Вие представяте ли си как в България се концен­трира огромно количество мигранти? Аз не си предста­вям такова нещо, те просто ще избягат. Ние в лагери ли ще ги концентрираме?

- Ние просто не знаем как­во да ги правим. Няма постро­ени лагери. За това няма бю­джет, няма готовност, няма уп­равленска активност по тази линия. Най-вероятно ще стане това, което казвате – мигранти­те ще се закрепят временно в България, изчаквайки удобния момент да избягат на по-удобни места. Но така или иначе, прие­мането ни в Шенген ще засили мигрантския натиск, а ние не сме готови да управляваме този натиск. По Шенген сигурно ще има развитие в първите месеци на следващата година, трябва да имаме търпение да почака­ме. Но това, което сега може да се каже, е, че днешното българ­ско правителство изключително зависи от пропагандни радости и феномени. За сметка на упра­влението.

- Някой ще понесе ли отго­ворност за този гаф, който ни създава дипломатически про­блем? Дипломацията обича тишината, а не шума.

- Не, разбира се. В България стана неудобно дори да се пита кой носи отговорността. Обек­тивно отговорността е колек­тивна, тя е деперсонализирана. Колективна дейност на полити­ческия елит.

- В четвъртък обаче ви­дяхме различни действия от страна на този политически елит. Премиерът Денков би ба­рабана, но после Бойко Бори­сов наби на всички канчетата - в качеството си на председател на външната комисия в парла­мента, свика на заседание по темата Шенген, на което дой­доха премиерът и вицепреми­ерът. Това не бе ли елегантен опит от негова страна да посо­чи къде е отговорността?

- Точно така е. Бойко Бори­сов е интуитивен и импулсивен политик. Той остро усеща реал­ностите на политическия про­цес и се опитва във всяка из­вивка на политическата линия да извади някакви ползи или да минимализира някакви щети. Това, което стана, е опит да се отклони отговорността от ГЕРБ. Но отговорността е колективна.

- С какво ще запомним 2023 г. във вътрешнополити­чески план – с промяната в Конституцията, с разрушава­нето на Паметника на Съвет­ската армия - 30 години след като Столичният общински съвет е взел решение за това? - Разрушаването на памет­ника истеризира допълнително българското общество. Аз вече говорих за това – това е памет­ник на армия, която вече не съ­ществува. Той слави една по­беда, от която Русия се отказа през 90-те години. В България това обслужи болните амбиции на неколцина пещерни русо­фоби.

Разрушаването на памет­ника е опит за управление чрез болезнени убождания. Това беше поведение на окупа­ционна власт – няма значение какво ще каже обществото, ва­жната е нашата воля. И след това ще празнуваме с много специ­фични торти победата си. Това е знак, че управляващият днес България политически елит е не толкова български, колко­то българянски. Той е от оку­пационен тип, държи се с насе­лението като с подчинен народ и разчита на пропагандни удари и ходове.

Но до голяма степен разру­шаването на паметника послу­жи за отклоняване на общест­веното внимание от други много важни неща. Корекци­ята на българската Конститу­ция според мен беше напълно ненужна, но там стана нещо ва­жно, там се прие нещо изключи­телно важно – концепцията за двойното гражданство. Това е изключително важно, изключи­телно опасно решение на ак­туалните управляващи в Бъл­гария, което ще доведе до мно­го тежки последици, особено в близко бъдеще.

- Решението за двойното гражданство не целеше ли да даде със задна дата индулген­ция на Кирил Петков, който, преди да стане премиер, излъ­га, че се е освободил от канад­ското си гражданство?

- С позволението на двойно гражданство за депутати и ми­нистри българският политиче­ски елит ще стане по-зависим от външни решения. Двойно­то гражданство ни очаква. Знае се, че в много части по света, къ­дето управляват американски­те посолства, е приета практика държавният глава и значима част от политическия и упра­вленски елит да са хора с двой­но гражданство. Това дава въз­можност за директно управле­ние на политическия процес по ръчния метод.

В България аз предвиждам да има една вълна от украински граждани, които ще имат време да подадат заявка за българско гражданство и оттук нататък като двойни граждани ще могат да станат и депутати, и други от управлението. Втората въз­можност е двойногражданстве­ни български турци да дойдат и да обслужат проекта на Доган за превръщане на ДПС в първозна­чима политическа партия. Про­ект, в който аз не вярвам.

- Очаква ли ни нова ста­билност? Докато управляваше Борисов, животът беше пред­видим. Очаква ли ни нещо подобно със Сглобката – без предсрочни избори, излишни турбуленции, макар и с всеки­дневни скандали между учас­тниците в управлението?

- Не, никаква стабилност в никакъв смисъл не може да се очаква за идващите няколко го­дини. По-скоро ще продължи тенденцията от тази година – че управлението ще бъде тур­булентно. Тази турбулентност идва от вече очевидния факт, че българският политически дневен ред е геополитически. Войната е турбулентен процес. Ние ще зависим от турбулен­цията на високата геополити­ка, там нещата вече са се подре­дили. Ние навлизаме все по-дъл­боко в геополитическия дневен ред на Балканския полуостров и на войната на украинска тери­тория.

- На практика вие доказва­те тезата, че днешният елит е стабилен, защото е безалтер­нативен – в него никой друг няма да проникне.

- Те са нестабилни в най-ва­жната част. Българският поли­тически елит е в дълбок исто­рически упадък. Това е, кое­то се разгръща. Този процес на политическо гниене ще се раз­гърне докрай в следващата 2024 г. Системните партии в българ­ската политическа система са в дълбок упадък – това засяга БСП, която все не може да при­хване политическата актив­ност, това засяга ГЕРБ като на­следник на българската десница от миналите десетилетия.

ГЕРБ в момента има пробле­ми с политическата си идентич­ност – те плащат много голям данък на своя политически съюз с политическите си противни­ци ПП – ДБ и това непременно ще се отрази на всички бъдещи избори. И ДПС е в историческа и политическа криза заради про­екта на Доган за превръщането на ДПС в главен фактор, в нещо, което да представлява полити­чески защитен пояс срещу вли­янието на Турция в България. Но ДПС е партия, замислена и строена в друга политическа епоха.

Такива преобразования в системни партии са на ръба на възможното. И от това, че сис­темните партии в България не могат да решат системните си проблеми, следват много важни неща. Че целият политически живот ще бъде кризисен, тур­булентен, спазматичен.

- Ще се родят ли нови пар­тии от този упадък, за който говорите?

- Да, това е естественият ход. Първите белези на тези тенден­ции ще се проявят още следва­щата година. В ляво това е вече действащата малка партия „Левицата“. Тя проходи успеш­но. Другата партия, която ще бъде лявопатриотична форма­ция и за която се говори повече, отколкото са фактите – е парти­ята около президента. Тук пред­почитам да изчакам и да видя какво ще стане. Но е сигурно, че политическа активност в ляво ще има и тя ще произти­ча точно оттам – от действията на днешния български прези­дент и на неговите съмишле­ници.

- Ще ви напомня, че манда­тът на Радев изтича на 21 яну­ари 2027 г.

- Точно така. Но той не е длъ­жен да участва начело на тази партия. По-скоро ще бъде цен­трала, която ще захранва с ини­циативи и с пропагандни посла­ния новата лява партия. Разби­ра се, бих предпочел да почакам тя да се появи. Но ляво движе­ние ще има, за това има символи и сигнали.

„Възраждане“ трябва да ка­жат те лява партия ли са, или са десни.

Подобни процеси ще про­текат и в дясно. Около ГЕРБ се вижда идеята партията да се преобразува от дяснолиберал­на в дясноконсервативна. Авто­рите на тази идея са прави. Това действие би я закрепило. Но за мен тази идея е много трудно осъществима, аз не разбирам как може да стане това.

- ГЕРБ е партията на Бой­ко Борисов. Как може да бъде консервативна или либерал­на?

- Да, в смисъл, че Бойко Бо­рисов като индивидуално лице представлява програмата и идейния смисъл на тази партия. Това е държавна партия, пар­тия на властта, която имаше задачата да разпределя фи­нансовите потоци, които текат от Европа към България. Не съм сигурен, че тази партия може да продължи без Бойко Борисов. Те ще изпаднат в дълбока криза.

- Възможен ли е въобще ГЕРБ без Бойко Борисов?

- По-скоро не. Ако те успеят да преминат от дяснолиберално към дясноконсервативно, про­блемът с Бойко Борисов ще бъде решен автоматично. Бойко Бо­рисов е пластичен политик, той може да приеме всякакви идео­логии, стига да гарантират успех на тази партия.

- Защо забравяте „Демо­кратична България“?

- Защото това не е партия, това е политическа секта. Тя може да съществува в полити­ката само заедно с някой друг. Те наследяват по някакъв на­чин СДС и всичките пробле­ми на СДС. Те идеологически са много вехти, имам предвид техния антикомунизъм. ДБ не случи на идеология, десен радикализъм – да, но все пак трябва да има и програма. Ан­тикомунизмът не може да бъде пълноценна програма за дъл­го съществуване. Това е партия от еднократен тип, която може да работи два-три сезона и тол­кова. Антикомунизмът може да се наблюдава в идейния багаж на една партия, но ако това е ос­новен стълб – това не е партия, а е радикална секта, която може да добрува в политиката заед­но с някой друг или по-точно на гърба на някой друг и с огромна подкрепа от някое посолство. Но това не е нещо дълговечно, това е ситуационно.

- През 2024 г. предстоят из­бори в 70 държави. В Европей­ския съюз ще избираме Ев­ропейски парламент. Прези­дентски избори има в САЩ и в Русия, предстоят парламен­тарни избори в Тайван. Как всичко това ще се отрази на живота ни? Възможно ли е да го променят напълно?

- Напълно нищо не може да се промени от избори през една година. Но тези избори ще да­дат видима реализация на трен­довете, които владеят света днес. В европейските избори, напри­мер, ще видим окончателно разпадане на социално-либе­ралната политическа тъкан и появата на нови леви и нови ли­берали. Това означава, че досе­гашните баланси в ЕП ще бъдат окончателно разрушени, затова те са толкова важни за нас. Ру­ските избори ще закрепят ръ­ководството на Путин над Кре­мъл през следващите няколко години. Американските избо­ри ще променят целия пейзаж в Европа и света. Очаква се с все по-голяма степен на вероятност демократите да загубят властта. Първото пряко следствие у нас на загубата на Демократическа­та партия ще бъде това, че ще сложи край на хубавото време на ПП. ПП е клон на американ­ската Демократическа партия, без да е партия. ПП е по-скоро идейно течение, което клони­ра някои тенденции и зависимо­сти в партията на американските демократи – тя е сложна партия, която има няколко крила. Едно от тези крила беше клонирано в България и беше наречено „Про­дължаваме промяната“. Усилия­та да се „продължи промяната“ ще спрат като неефективни при загуба на демократите в САЩ.

За Съединените щати загу­бата на демократите ще озна­чава, че САЩ ще преминат от радикален експанзионизъм, каквато е днешната политиче­ска линия на Белия дом и на Държавния департамент, към обикновен и ефективен изола­ционизъм – това ще бъде много голяма крачка по пътя на прехо­да от еднополярен към многопо­лярен свят. Което пък е главното съдържание на епохата. Според мен в края на идващата година ще победи американският изо­лационизъм – това е едно старо идейно течение, през по-голяма­та част от историята си Съедине­ните щати бяха изолационистка сила.

А що се отнася до България, ще се повтори случаят от края на 90-те години, когато СДС пра­веше всички сили да се сближи с американските демократи, а те от своя страна загубиха власт­та. Това причини много големи проблеми на тогавашното СДС, което междувременно е изтекло в историята. Така че президент­ските избори в САЩ ще предиз­викат много големи промени в българския политически пейзаж.

Изключително важни за све­та са и изборите в Тайван, те са през януари. Има много голя­ма вероятност Демократическа­та прогресивна партия на Тай­ван, тя е проамериканската пар­тия, да загуби. И да спечелят про­китайските партии – Народната партия на Тайван и дясната Го­миндан, която има чудесни отно­шения с Пекин.

- Въпреки че едно време точно китайските комунисти изгониха Гоминдана на остро­ва.

- Точно така. Сега ще настъ­пят обратни процеси. Топлите отношения на Гоминдана с пе­кинските комунисти не са от­сега. В Пекин основателно очак­ват победа без война. Ако това не стане, шансовете за война ще бъдат реални, а това на свой ред означава, че САЩ ще трябва да пренасочат своето внимание и своите ресурси в тази посока, от­деляйки сили от Украйна и Близ­кия изток.

- Като се има предвид, че ог­ромна част от световната търго­вия минава през Южнокитайско море, ние трябва да палим све­щи да не избухне още един въ­оръжен конфликт, защото това със сигурност ще означава за Европа огромно поскъпване на всичко, за което се сетим.

- И затова 2024 г. ще бъде много сложна и много трудна, особено в икономическо отно­шение. Да не забравяме и си­туацията в Червено море.

- Засега нападенията на ху­тите приличат повече на ухапва­не от рояк комари – неприятно, но не и животозастрашаващо. Все пак повечето танкери не са тръгнали да заобикалят Африка, избягвайки Червено море.

- Но има такава тенденция – да се обикаля Африка. Ако това продължи, а не виждам какво може да го спре, това ще се насложи с тенденцията за ус­ложняване на корабоплаване­то в Южнокитайско море. Т. е. още един фактор, който ще за­сили сложностите в икономи­ческия живот, включително и в България.

Но искам да се върна на ру­ските избори, които са много по- близо да нас.

Около президентските избо­ри ще се провъзгласи от руски­те медии една очевидна истина, която обаче на този етап функ­ционира неофициално. Това е разбирането, че Русия воюва не с Украйна, а с цялото НАТО плюс Съединените щати. И твърдението в този дискурс ще бъде разбирането, че руски­те въоръжени сили успешно противостоят на обединения потенциал на НАТО.

Тогава и в България ще трябва да се признае офици­ално, че реалният конфликт не е между Русия и Украйна – няма смисъл мечката да бие котката. Реалният конфликт е между Русия и НАТО и че ще стане ясно, а това ще бъде голям успех на руската пропаганда – че битката не е за територии, макар че се воюва на терито­рии, че битката е за промяна на глобалната архитектура на сигурността и за връщане на НАТО в 1997 г.

По този начин може да се ве­рифицира тезата на проф. Да­рина Григорова, която успя да ядоса много хора с твърдението си, че България също ще бъде денацифицирана. Връщане­то на НАТО в 1997 г. е смъртна опасност за ръководството на НАТО, те не са готови да извър­шат това, но ако загубят проти­вопоставянето с Русия – това ще бъде реалност. Така че и от Ру­сия са се задали предизвика­телства – за целия съюз НАТО. Аз очаквам висока степен на разбирателство между Путин след изборите и Тръмп или ня­кой от партията на Тръмп във Вашингтон. Съединените щати могат да направят крачка назад и встрани.

- Аз не мога да си предста­вя как НАТО обявява, че е за­губил война.

- Аз също не мога да си го представя. И затова никога няма да го обявят. Но такава е реал­ната цел на руското ръковод­ство – не да се завземе Украй­на.

- И какво означава това за нас?

- Това означава, че това правителство става все по-не­уместно. Казах вече – то зала­га на пропагандни удари, а не на реален управленски процес. То ще има задача в един военн­временен процес – когато ста­не необходимо, което е много вероятно, България да участ­ва във война НАТО – Русия. Защото в момента конфликтът НАТО – Русия е фактически, но не е юридически. Когато се пре­мине от фактическо в юриди­ческо състояние, България ще бъде принудена от днешните управляващи да се ангажира със съответните действия. И тогава ще стане ясно каква е истин­ската природа на това прави­телство. Сега то изчаква, докато стане необходимост да се изпъл­няват заповедите на Пентаго­на – вкарването на България във война с Русия – с добро­волци, в „коалиция на желае­щите“ (в нея България ще бъде от първите, ако не и първа).

- Да се надяваме, че това няма да се сбъдне и звездите ще подредят нещата по по-ми­рен начин.

- Аз също се надявам, но 2024 г. все пак ще бъде полити­чески турбулентна година, ще ни трябват всичките ни нерви и цялата ни издръжливост, за да я изкараме.

 

 

Нова Зора

Е-поща Печат PDF

 

Уважаеми читатели,

Абонаментът все още е единстве­ният начин да сте сигурни, че може­те да прочетете вестник „Нова Зора“. Идват безизходни времена, когато все­ки глас на правдата ще бъде заглуша­ван и истината все по-трудно ще бъде изричана и осветявана. Сега тече або­наментната кампания на Български пощи и на фирма „Доби прес“, с кои­то редакцията има договорни отно­шения за 2024 г. Целта, непостигната в предишните години остава същата и през 2024 г.: 1000 целогодишни абона­мента! Ние знаем, че ви е трудно и с притеснение отправяме тази пока­на за подкрепа. Вече се пресрамих­ме и през отминалата година съоб­щихме, че приемаме и дарения. Бла­годарим на всички, които се отзоваха. Ако целта от 1000 абонамента не бъде постигната единствената възможност ще остане вашата целева подкрепа. Процесите протичат все по-скоротеч­но и става все по-реален образът на онзи вторник, в който има опасност да не се състои срещата ни с вас. За много централи и институции това би било повод за празник, но ние вярваме, че това не е ваше желание. Можехме да ви спестим казаното до­тук, ако все пак беше възможно прео­доляването на изкуствените препи­ятствия пред разпространението на вестника. Уви.

Във всяка пощенска станция, до 15 число на всеки месец, очакваме да се абонирате за в. „Нова Зора“ за 1 ме­сец, за тримесечие, полугодие или за цялата година. Абонаментът винаги се изчислява съобразно броя на втор­ниците, умножени по коричната цена - 2 лв. Това засега остава най-сигур­ният начин, вие, заедно с „Нова Зора“, да участвате в битката за бъдещето на България.

Нашият каталожен номер в Бъл­гарски пощи остава непроменен - 311.

Всеки вторник очаквайте „Нова Зора“. Търсете най-необходимият за България вестник.

 

ПИСМО ДО ХРИСТО БОТЕВ

Е-поща Печат PDF

 

Драги Христо Ботев,

Всъщност много от­давна исках да ти пиша и да те питам за някол­ко неща. Вероятно ти не би ми отговорил или би забавил от­говора си, докато се срещнем там, където всички неизбежно се срещат. Но не ти писах, защо­то не ти знаех адреса, както не го знам и сега - в рая ли си, или в ада. Прости ми, но доколкото те познавам, не мога да си пред­ставя, че ти сега се разхождаш между сладкопойните, облече­ни в бяло ангели, усмихваш се на красиви девици, пиеш райска роса, танцуваш по зелена мо­рава и щастливо разговаряш с благочестивите светии за съвър­шенството на Бога и света. Мно­го по ми се вярва, че дори свети Петър да те е приел в рая, ти си избягал оттам в първия удобен момент, завладял си било ста­рия Радецки, било лодката на Данте и скришом си преминал небесния Дунав, който отделя светците от грешниците. Пред­ставям си даже как си скочил всред димящия пущинак на ад­ското преддверие, как си прочел оня злокобен надпис “Вие, кои­то прекрачихте този праг, на­дежда всяка тука оставете”, и си се засмял.

Аз така вярвам, че ти си се засмял на това предупрежде­ние и може би си протегнал ръка и откъртил дъсчицата с надписа, защото ти никога не си могъл да търпиш такива ев­тини предизвикателства.

Мисля, че ти си предпочел ада, защото там има каузи, дока­то в рая ги няма. Ти знаеш много добре, че ако стремежът на хора­та към рая може да бъде няка­къв живот, самият рай - това си е чиста смърт. Отгоре на всичко в ада ти сигурно би намерил по- интересната част на човечество­то. Старият грешник Бакунин, от когото ти толкова си се въз­хищавал, трябва да се е издиг­нал до ранг на помощник-дявол, приятелят ти Нечаев сигурно се пържи някъде в Деветия кръг, а другарят ти Стамболов, мушкан за милионен път с дяволския нож, би се опитал да ти обяс­ни защо според него, ако ти не беше загинал във Врачанския Балкан, само няколко години по-късно са щели така и така да те обесят.

И нека ти кажа, драги Христо Ботев, че аз вярвам на думите на Стефан Стамболов, въпреки че ти, може би, би ме погледнал с недоумение. Все­ки твой поклонник би казал, че аз съм смахнат, защото от сто години насам всяка полити­ческа партия, от най-дясна до най-лява, всяка фашистка или комунистическа организация, всяка власт - демократична или тоталитарна, всяка мили­ция или полиция те има за свое знаме, за свой герой, легенда, символ, светец. Ти си вероят­но единственото име в цяла­та наша история, което обе­динява всички тях с едно же­лание - да те имат. Ти си нещо като магически камък, който всички духовни бедняци по на­шата земя искат да притежават. Биха ти посочили помпозното величие, с което се почита де­нят на твоята смърт. О, как ис­кам да видя лицето ти на този ден, как отгоре, някъде над об­лаците, гледаш това човешко наводнение към твоето лобно място, как добре организирани организации, войници, офице­ри, милиционери, ученици, пи­онери, комсомолци, партийци, духови музики, ракетни части, обикновени и централни коми­тети, генерали, поети, минист­ри, писатели, разни деятели - с коли, камиони, автомобили, хе­ликоптери и пеша отиват да от­дадат почит на легендата. Ис­кам да видя как гледаш и слу­шаш зарята, церемонията за падналите, клетвите, че всич­ки ще бъдат като тебе, гъгне­щите речи на дебелите пар­тийни ръководители, които произнасят празни дежурни фрази за свобода или смърт и те цитират и рецитират до посиняване...

Въпреки това, драги Хрис­то Ботев, Стамболов е прав. Тези хора, техните бащи или техните деца щяха да те обе­сят, ако ти не бе имал щастие­то със спасителния куршум. И аз съм сигурен, че ти знаеше това много добре, ти го предчувства­ше, ти го виждаше и точно като Исус Христос избра своята Голго­та, за да спасиш народа си от гре­ха. И точно като него от опасност ти се превърна в спасителна ле­генда. Ти сякаш отгатна какво те искаха от тебе и се съгласи с тях, твоите вероятни бъдещи убийци. Ти не им беше нужен. Беше им нужно името ти. Ни­кой от тях никога не се е интере­сувал от тебе, малцина са се опи­тали да те разберат, дори профе­сорските и академичните изслед­вания са посветени на легендата, а не на тебе.

Оттук нататък с твоето име в уста, боготворейки легендата, всички тия власти, и особено се­гашната, щяха да унищожават всеки българин, който дръзне­ше поне най-бледо да бъде като тебе. “Да живеем и се борим по ботевски” стана лозунг за изко­реняване на всичко ботевско и за ликвидиране на всички гор­ди и чисти чела, които биха се осмелили да бъдат като тебе. С твоята поезия на уста бяха сма­зани истински поети, с твоята свобода на уста беше наложено най-черно потисничество, с тво­ята независимост на уста Бълга­рия бе тласкана от една зависи­мост в друга, с твоя героизъм на уста бяха отречени истинските геройства, с твоя безкомпроми­сен характер на уста България бе овладяна от духовни мижи­турки и нищожества... една дума, ти си славното знаме, под което вилнее позо­рът. Ти знаеше това. Беше ти пределно ясно. И ако си забра­вил, нека ти припомня твоята ЕЛЕГИЯ, където ти така проро­чески видя какво ще последва:

Кажи ми, кажи, бедни народе,

кой те в таз

робска люлка люлее?

Тоз ли, що спасителя прободе

на кръста нявга

зверски в ребрата,

или тоз, що

толкоз годин ти пее:

“Търпи и ще си спасиш

душата”?!

Той ли ил някой

негов наместник,

син на Лойола и брат на Юда,

предател верен

и жив предвестник

на нови тегла за сиромаси,

нов кърджалия в нова полуда

кой продал брата,

убил баща си?!

Това си писал ти самият. И не само си го писал, но си го и вярвал. И тук е моят първи въ­прос, драги Христо Ботев!

НЕ СЕ ЛИ ЧУВСТВАШ ВИ­НОВЕН?

Не смяташ ли, че трябваше да се постараеш да останеш жив и да избягаш от куршума, кой­то те чакаше над Враца? Не смя­таш ли, че трябваше да откажеш да снабдиш синовете на Лойола и братята на Юда с толкова ва­жната и толкова полезната ле­генда за Христо Ботев? И вместо това да им създадеш позорна­та грижа да те обесят те сами­те. Фактически да те обесят. И така името ти вместо швейцар­ска картичка на всеки режим да стане черен огромен камък, кой­то да тежи върху всичките поко­ления и зловещо да им напомня за страшния позор и може би да спаси мнозина бъдещи Христо- Ботевци. Защото жестоката ис­тина е, че запазвайки легенда­та за тебе, всяка година на вто­ри юни ти биваш обесван. Тво­ята човешка същност, твоят характер, твоята истинска по­езия, твоята революция, твоя­та силна любов и силна омраза увисват на въжето. Ако отоман­ската империя те честваше, ако гробът ти беше редом до този на Митхад Паша, кощунството със самия теб би било по-малко, от­колкото сега, когато ти си зна­мето на казионщината, ико­ната на безскрупулността и пошлото интересчийство. Как наистина можа да допуснеш да те убият, когато следващи­те сто години така отчаяно се нуждаеха от тебе. Ти, който римуваше “патриоти” с “иди­оти”, ти който така страстно и силно извика:

На душа лежат спомени тежки,

злобна ги памет често повтаря,

в гърди ни любов, ни капка вяра

нито надежда от сън мъртвешки

да можеш свестен човек събуди!

Свестните у нас считат за луди...

Прости ми, нямам дързост­та да те укорявам, нито смея да възразя срещу кои и да е от твоите принципи и иде­али. Напротив, струва ми се, че с времето те разбирам по- дълбоко и по-страшно. Някои от твоите днешни последовате­ли казват, че ти си толкова нео­бикновен, изключителен, стра­нен, чудноват българин, който не прилича на никой друг бъл­гарин. Може би загатването е, че ти въобще не си българин, а нещо друго. И това също под­чертава моята идея, че поколе­нията през изминалите сто го­дини са противопоставили ле­гендата за тебе на самия тебе. За­щото нека още веднъж повторя: ТЕ, КОИТО СЕ КЛАНЯТ ПРЕД ТВОЯ ОРЕОЛ, НЕ БИХА ОСТА­ВИЛИ ЖИВ НИТО ЕДИН, КОЙ­ТО МАЛКО ИМ НАПОМНЯ ЗА ТЕБЕ. И ето че куршумът, който прониза челото ти, продължава да свисти в своя злокобен полет вече сто години и да пронизва много други чела. Ти си чудесен и красив, когато казваш:

Подкрепи и мен ръката,

та кога въстане робът,

в редовете на борбата

да си найда и аз гробът!

Както сам знаеш, не е трудно “кога въстане робът”, да си най­деш гроба. Защото, когато роби­те въстават, те си остават роби. Въстанието не ги прави свободни хора. Те са въстанали роби. Оттук нататък започва най-трудното, най-мъчителното и най-изпита­телното - да превърнеш робите в свободни хора. И тук нуждата от живия Ботев винаги е била далеч по-голяма от легендата за мърт­вия Ботев. Така идвам до втория ми въпрос:

НЕ СМЯТАШ ЛИ, ЧЕ КАРА­ВЕЛОВ БЕШЕ ПРАВ?

Не зная думите, които сте си казали, обидите, които сте си раз­менили, и чувството на горчиви­на, с което сте се разделили. Зная само, че Каравелов не е успял да те убеди, че свободата на един на­род не се ражда от сражението между две чужди армии и дори от геройството на една легендар­на чета, нито от прокламации и международни декларации. А е нещо неразривно свързано със съвършенството на човешкия дух, с възпитанието, просветата и духовния прогрес на един народ. Зная, че ти дръзко си написал “ло­зето не ще молитва, а мотика”, че си забравил, че има различни мотики и че револверът съвсем не е най-добрата от тях.

Позволявам си да ти кажа, че времето доказа кол­ко прав е бил Каравелов. За­това него не го честват. Дори са го забравили и пренебрег­нали. Защото той не им дос­тави полезната легенда, в която много...

***

Бел. ред. Краят на това есе на писателя Георги Марков не е запазен. А началото звучи така: “Втори юни 1976 година, далеч от България. Дълго се колебаех дали да ти пиша това писмо в деня на стогодишнината от твоята смърт. Предполагам, че никому не е приятно, дори и на убитите герои, да им се при­помня моментът на смъртта, толкова повече, ако смърто­носният куршум е дошъл от­зад, от лагера на своите. С мно­го по-голяма радост бих ти пи­сал на твоята рождена дата, но тъй като на днешния ден ти ще получиш купища поздра­вителни телеграми, тържест­вени послания, дълги и важни речи, академични слова, плани­ни от венци и твоето име ще кънти по радиостанции и висо­коговорители, аз се реших като малък контраст да ти напиша това писмо.

 

АНТИБЪЛГАРИЗМЪТ НА „СВОБОДНА“ ЕВРОПА

Е-поща Печат PDF

 

Публикувани са проек­топромени в Закона за убежището и бежа­нците. „Свободна Евро­па“ рече следното: “Няма как де­цата на 100 хиляди имигранти да се почувстват пълноценна част от българското общество, ако са длъжни да учат „Аз съм българче“, без на образователната система да й хрумва, че и те биха могли да научат българските деца на нещо и да обогатят живота им“.

На пет реда шест спекулации! Ще започна с една „дреболия“. Българските институции безкритично и с висока доза театрализи­ран драматизъм коментират съдбата на разделените деца бежа­нци (непридружени непълнолетни лица, потърсили закрила). От Соломоново време изразът „разделено дете“ пътува през хиля­долетията с подчертана двусмисленост. Сега шефката на Държав­ната агенция за бежанците (ДАБ) актуализира термина в една модерна, но и ненапълно адекватна интерпретативна версия. За глобалистката доктрина „разделните деца“ са интересни като бройка, съобразно която да се получат субсидии и грантове. При­чините едно дете да пътува през границите самò не се изследват. Ясно е, че поне в част от случаите т. нар. „непридружени деца“ фак­тически не пътуват сами. Някой осигурява прехраната, подсло­на, логистиката. Става дума за канал. По- скромната цел е „непри­дружените непълнолетни“ да бъдат закарани в Западна Европа. За всичко това не само „Свободна Европа“, но и ДАБ не желае да мисли. По повод Шенген се казва, че „българското правителство не е пое­мало друго задължение освен бързата обработка на документи“. Аз съм съгласен документите да се обработват „бързо“. Въпросът е, че бързината не може да става за сметка на за­дълбочеността при проучване на всеки човек за всеки конкре­тен случай.

В изпълнение на височайши брюкселски указания ДАБ се захваща да реши и проблема „бърза обработка на молби за убежище“! Бързината е поста­вена като свръхцел. Въпросът „законно или незаконномиг­рантът е пристигнал на наша територия се игнорира.

Последният глобален доклад за правата на човека на „Хюман Райтс Уотч“ бил 740 страници. В него се твърди, че „държави­те членки“ са засилили нетоле­рантността, която освен дру­го се изразява в незаконно от­блъскване.

ЩО Е ТО

НЕЗАКОННО ОТБЛЪСКВА­НЕ?

Глобалните институции броят случаите на „отблъск­ване“ и пишат черни точ­ки на страни като България. Под „отблъскване“ глобалис­тите разбират недопускане на хора, които незаконно влизат на територията на страната и са срещнали отпор. Мигран­тът/бежанецът става такъв не по собствената му декларация. Поне от четвърт век се натрапва разбирането, че националните държави фактически нямат право да възпират хора, кои­то незаконно искат да стъпят на тяхна територия. Евроин­ституциите упорито не искат да признаят някои основополага­щи истини на бежанското пра­во. На наша територия и в съ­седна Турция не се водят бойни действия. Няма никакви осно­вания за приемане на наша те­ритория на хора без документи, респективно без ясна иденти­фикация. Възможно е по грани­ците да се изградят временни приемни пунктове от затворен характер, където да се приемат пристигналите нелегални миг­ранти. Но само ако това не вле­че никакви преки ангажименти за посрещащата страна освен базисното задължение да прове­де интервю с нарушителя. Едва след обстоен разговор (интер­вю) новопристигналияj може да бъде оценен като бежанец, ми­грант или просто като нару­шител. Ултраглобалистите се правят, че не разбират това. Ако резултатите от интервю­то са такива, че в случая не се касае за бежанец (т. е. човек, който не е преследван), то ста­ва дума за фалшив бежанец и той следва да бъде върнат на страната, от която е вля­зъл в България. Най-често ста­ва дума за Турция. Нарушителят подлежи на връщане. Как Тур­ция ще го върне назад по ве­ригата, примерно до Ирак или Афганистан, е неин проблем. Транснационалният натиск върху България има за при­целна точка възгледа, че фор­мално независимата Бълга­рия няма думата да преценява кого да допусне на своя тери­тория и кого не. Преди 1989 г. в западния свят се поддържаше представата, че страните в Из­точна Европа са страни с огра­ничен суверенитет. Днес чрез една произволна конструкция на България се внушава, че тя няма право суверенно да ре­шава въпроса кого да допусне и кого не на своя територия. България няма особена нуж­да от наблюдателите от ФРОН­ТЕКС, а от ефективна, работеща система за видеонаблюдение на националните ни граници. С по­мощта на „външни“ и вътрешни фактори камерите за наблюде­ние редовно се „повреждат“, не­рядко се оказват обърнати в обратна посока или електри­чеството просто спира. Имало камери, но те не били включе­ни… Хроничен и разнопосо­чен саботаж – това е диагно­зата.

ДУХОВНИЯТ ПРОБЛЕМ

ОБАЧЕ Е ОЩЕ ПО ТЕЖЪК

Днешния софийски клон на „Свободна Европа“- „Отворе­но общество“, се ангажира с по­вече от нахална позиция във връзка с останали на територия­та на Република България чуж­денци, които наричаме мигран­ти.

Ако в България има 100 хи­ляди мигранти - по оценка­та на „ОО“, да не ги обиждаме със стихотворението Аз съм българче“! Статистиката не е безспорна. Ясно е, че през Бъл­гария преминаха десетки хиля­ди нередовни мигранти. В слу­чая децата на мигрантите са фалшив претекст. Ултраглоба­листите просто се дразнят от българщината и особено от стремежа тя публично да се заявява. Така е вече няколко десетилетия. През 90-те годи­ни една учителка постави „про­блема“ в „културния вестник“. Тя преподавала „Аз съм българ­че“, а по време на урока ученик я прекъснал – „аз не съм българин, аз съм ром“. Случаят бе дискути­ран разпиляно, като основното – неспособността на учителката да обясни въпроса за граждан­ството в националната държа­ва, бе старателно и хитро избяг­вано. Няколко години по-късно един познат от столичния квар­тал „Подуяне“ в битността си на царски министър на образо­ванието заяви разбирането си, че „Аз съм българче“ е редно да се замени с „аз съм европейче“. Смяхме се не много продължи­телно на министерската обър­каност. Сега има пореден опит да се мистифицира гениално­то стихотворение – шедьовър на родолюбивата поезия. Не е проблемът само в „Свободна Ев­ропа“, проблемът е дезинтере­сираността на значителна част от българската интелигенция към въпросите за национална­та идентичност и националната култура.

„Свободна Европа“, не е на страната на България. Инте­ресите и духовните стремежи на българите са й чужди. Като част от блока на ултраглобалис­тите тя продължава войната си с българската национална дър­жава така, както я е водела пре­ди няколко десетилетия. Нищо ново не са научили. Бежа­нците, т. е. мигрантите са по-ва­жни за „българската редакция“, отколкото българските гражда­ни в тяхната цялост. В името на „бежанците“, които в 95 % не са бежанци, а просто транзитьори, от България се изисква да пре­махне един от шедьоврите на националната си поезия. Но това е само една стъпка от ця­лостната политика за елими­ниране на българския култу­рен код, на българите въобще.

Въпросът днес е кой ще по­гине пръв – структурите на ул­траглобализма или национал­ните държави. Идват евроиз­бори. Време е защитниците на националите държави да изработят общоевропейска платформа, която да отхвърля ултраглобализма. За Отечест­вото е важно да се постигне някакво надпартийно обеди­нено послание за евроизбори­те в защита на българщина­та, да се обединят вижданията на леви, десни и центристки граждани, отричащи полити­ката на обезбългаряване.

 


Страница 592 от 617