Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

„НИЙ ЩЕ ЛИТНЕМ...”

Е-поща Печат PDF

На 10 януари 2024г. се навършиха 80 го­дини от едно мрач­но събитие в нашата история – на тази дата се из­вършва най-голямата бомбар­дировка на обединената ан­гло-американската авиация. Тези терористични бомбени нападения започнаха от 14 но­ември 1943 г.

Но бомбардировката на 10 януари бе най-мощната. След това тези нападения станаха по редки – денем и нощем. Без никакъв ритъм - безразборно и яростно.

Управляващата България пронацистка клика бе потресе­на и смъртно уплашена. Тя едва успя да се съвземе, за да пусне в ход следващата пропагандна глупост – не било правилно и морално оправдано съюзни­ците от антихитлеристката коалиция да нападат страна­та по въздуха. Нали между тях и Царство България не са се во­дили сухопътни и морски сра­жения. И пак - ами нали война­та е символична, някак си на­ужким!

Всяко действие, всяко съ­битие си има своята история, т. е. своите причини и следо­вателно подлежи на обясне­ние. А то много често се използ­ва за оправдание. Такъв е случа­ят с въздушните нападения над България, които продажната и страхлива политическа гилдия на българската прогерманска буржоазия обяснява (и опра­вдава) по един възмутително глупав начин. По същия начин днешните техни идейни и кръв­ни наследници обясняват кош­мара на въздушната война сре­щу България, продължила седем месеца и превърнала София в руини.

Ако има хора, които са заб­равили кога и как е заложено началото на този кошмар, ще трябва да им го припомним, като се върнем малко по-на­зад в историята.

* * *

Преди 82 години – на 11 де­кември 1941 г., в знак на соли­дарност с Япония, нападнала американската военна база Пърл Харбър, нацистка Гер­мания обяви война на САЩ. И за да няма никакво съмнение относно нашата лоялност към тогавашния ни верен съюз­ник – великия нацистки Райх и неговия гениален фюрер, след два дни, на 13 декември, Цар­ство България също обяви война и на САЩ, и на Велико­британия.

Това става въпреки изрич­ната забележка на пълномощ­ния министър на Царство България в Берлин Първан Драганов, че според Тристран­ния пакт нашата страна не е за­дължена да следва примера на Германия.

Но мнозинството от верни­те на Негово величество депу­тати от XXV Народно събра­ние не искат и да слушат таки­ва пораженски приказки, пеят в парламентарната зала ”Шуми Марица” и викат „ура” в знак на солидарност с великия съюзник.

Тези представители на „ин­телектуалния елит на наци­ята” – както ги наричат днес потомците им, викаха „ура” и за нещо другo: завърналият се предния ден от Берлин минис­тър на външните работи Иван Попов докладва, че в германска­та столица е подписал т. нар. Ан­тикоминтерновски пакт. И от­ново „Шуми Марица” и „ура”.

Прави впечатление, че май никой от тези песнопойци не е обърнал внимание на развива­щото се вече от седмица мощно настъпление на Червената ар­мия при Москва.

Но такива певци е имало не само в Народното събрание. Така бодро пееха и марширува­ха по софийските улици екзал­тираните легионери, ратни­ци и бранници. Но не “Шуми Марица”, а популярния тогава марш на летците от нацисткото Луфтвафе „Ний ще литнем сре­щу Англия”.

Поводът за реалната намеса на Царство България в новата световна война наистина никак не бе ясен. На 7 декември япон­ската авиация нанесе съкруши­телен удар по американската во­енноморска база „Пърл Харбър“ на Хаваите. На същия ден пре­зидентът на САЩ Ф. Д. Рузвелт оповести, че страната му е вече във война с Япония.

А четири години по-късно, вследствие на включването си в световния пожар, Царство България се оказа във война с 64 държави от целия свят и… от двете воюващи коалиции.

Това бе пълен провал не само на режима, но и на цяла­та капиталистическа общест­вена система у нас. И най-вече на излъчения от нея политиче­ски елит.

Днес кръвните и идейните наследници на монархофаши­зма в България никак не искат да се споменава за онези години. Някак си не е удобно по такъв повод да се споменават и съвре­менните им покровители, на които техните бащи и дядо­вци обявиха война.

Преди 80 години германо­филската, по-точно пронацист­ката българска буржоазия триумфираше, а нейната мла­деж много искаше „да литне срещу Англия”.

А когато подбраният от на­шата буржоазия политически елит обявяваше в Народното събрание тази ненужна война, той го правеше не с гласуване, а с акламации!

* * *

В международен план мо­ментът за включването на Бъл­гария във войната сякаш бе иде­ално подбран. Великобритания се бе свила на защитения си от Ламанша остров. Вермахтът бе в покрайнините на Москва, а САЩ току-що бяха загубили половината си тихоокеански флот.

Цяла континентална Евро­па бе контролирана от нацист­ка Германия: по-голямата част окупирана, по-малката – съста­вена от нейните сателити Унга­рия, Словакия, Хърватия, Ру­мъния, Финландия, България и… Франция. И, разбира се, фашистка Италия с нейната „храбра и непобедима армия“.

Но въпреки всички тези оп­тимистични за българската прогерманска буржоазия об­стоятелства тя си е имала едно на ум и е нарекла тази злопо­лучна война срещу англосаксон­ския свят символична, т. е. - вой­на наужким, с намигване.

Но когато става въпрос за интересите им, англосаксонците не се шегуват. И това става ясно на 14 ноември 1943 г. с първа­та масирана бомбардировка на София.

Споменах за прогерман­ската българска буржоазия, защото у нас имаше и друга, ориентирана към западни­те демокрации – към Фран­ция, Великобритания и САЩ. Обективността изисква да се отбележи, че тази буржоазия бе антифашистка и се обявяваше против участието на България във войната и нейните предста­вители в Народното събрание категорично заявяваха това. Но позициите на тази част от бъл­гарската буржоазия бяха отсла­бени, не на последно място от монарха.

Тази буржоазия имаше ру­софилски корени и през Пър­вата световна война искаше България да се присъедини към Съглашението. А друга­та, прогерманската българска буржоазия, и особено излъче­ният от нея политически елит се фашизираше с настъпле­нието на нацизма в Германия през 30-те години на миналия век.

Именно този елит въвлече България и във Втората све­ товна война - и отново на гу­бещата страна.

Две години след 13 декем­ври 1941 г. „символичната вой­на” се превърна в съвсем реал­на. И макар без пряко участие в бойни действия, Царство­то живееше в нейната атмос­фера. Осем месеца преди да се включи в агресивния Трис­транен пакт през лятото на 1940 г., правителството на Б. Филов започна да изнася почти цялото селскостопанско про­изводство в Германия и затова въведе в страната жестока ку­понна система.

В деня на подписването на Тристранния пакт на 1 март 1941 г. нацистка Германия на­падна Гърция и българската войска навлезе в т. нар. „нови земи”.

Няма и два месеца от това навлизане, следвайки побед­ния ход на Вермахта, българ­ската армия, която вече наброя­ваше над 400 хил. души, навле­зе и в Македония и окупира част от Сърбия.

Странно „половинчато” участие във войната, но… участие!

Така възприемаха нещата в страните от все още бъдещата тогава антихитлеристка коали­ция – Великобритания, СССР и САЩ. И това се изрази в някол­ко спорадични бомбардировки над български военни обекти в Македония.

Първият англосаксонски боен „поздрав” към София дой­де на 1 август 1941 г. само с три самолета. И както бе отбелязано в началото, чак на 14 ноември 1943 г., с 91 бомбардировача и 49 съпровождащи ги изтре­бителя, бе извършена първа­та масирана бомбардировка на столицата ни. Започна изпъл­нението на съюзническата воен­на операция с кодовото наиме­нование „Приливна вълна”, тра­яла до 17 април 1944 г.

Това първо нападение зава­ри града неподготвен: тревогата бе дадена късно и загинаха мно­го хора. Лъсна пълната неспо­собност на Царството без цар - България - да опази населе­нието на столицата.

Управляващата тогава стра­ната „високоинтелигентна“ мо­нархофашистка клика наивно и глупаво вярваше, че „ще ни се размине”, защото нашият „верен в борбата” съюзник - велики­ят нацистки Райх и неговият гениален фюрер, ще ни пазят от враговете.

Но защо не и заради това, че войната ни с тях е символич­на, че патологичната нена­вист на У. Чърчил към българ­ския народ ще бъде укротена от английския кралски двор? Нали нашият любим Цар пред­водител е сроден с него по ли­ния на... Тогава дори се пускаха слухове, че докато е жив царят, бомбардировки няма да има, ама на, той почина и коварни­те англосаксонци ни нападна­ха.

Но нещата бяха много прос­ти: през октомври 1943 г. ан­гло-американските войски вече бяха навлезли дълбоко в Италия и владееха южната ѝчаст, откъдето самолетите с лекота достигаха България.

Но „златната младеж” на Царството маршируваше по со­фийските улици и пееше ли, пе­еше: „Ний ще литнем срещу Ан­глия…”

* * *

Бомбардировката на ан­гло-американските самолети от 14 ноември бе извършена точно две седмици преди пър­вата обща среща на „трима­та големи” - Ф. Д. Рузвелт, Й. В. Сталин и У. Чърчил в Техеран.

Защо?

С тази бомбардировка У. Чърчил подсказа каква ще бъде съдбата на България и нейния пронацистки полити­чески елит след войната. А в Техеран британският преми­ер се опита да спечели одобре­нието на Й. В. Сталин за жес­тока разправа с родината ни. У. Чърчил бе поискал „руснаците да накажат България за нейна­та неблагодарност към свои­те освободители”. Знаменитият отговор на Й.В. Сталин е малко известен на българския народ и до днес: ”След войната Русия ще накаже България така как­то любящият баща наказва своя блуден син”... Това не бяха празни приказки. След 5 ме­сеца съветският ръководител удържа на думата си.

След Техеран бомбарди­ровките на англо-американска­та авиация продължават с нова сила. Десет дни от първото пос­ледва второ – на 24 ноември. След това – на 10 декември, след него - на 20 декември. От­начало съюзниците връхлитаха само през деня, но когато в опе­рацията се включиха пълноцен­но Кралските ВВС, нападения­та станаха денонощни.

Най-мощната и най-раз­рушителна дотогава бомбар­дировка е извършена на 10 януари 1944 г. Тя е нещо като „новогодишен поздрав“ от на­божните англосаксонци към народа, който си казвал „чес­тито” след баня.

Нападението е през деня и нощта на 5 вълни. В него участват 220 бомбардирова­ча, между които за пръв път и т. нар. „летящи крепости”. Те са придружени от 100 изтреби­теля.

На 30 март е извършена още една - най-мощната и по­следна бомбардировка на Со­фия. И още една, последна за страната и за операция „При­ливна вълна” - на 17 април 1944 г. След това масираните бом­бардировки над България из­веднъж секват.

Интересно защо?

В началото на април 1944 г. Г. Димитров и В. Коларов се срещат с Й. В. Сталин и го молят да се застъпи пред съ­юзниците за спиране на без­смисления въздушен терор над невинното гражданско население на България.

Й. В. Сталин се обръща към У. Чърчил с искане това да стане веднага. Така на 17 ап­рил 1944 г. У. Чърчил изпраща един последен поздрав към ненавижданите от него бъл­гари – нападнато е летището край Карлово, където изгарят 70 български и немски само­лета.

* * *

Равносметката за България от проведената операция „При­ливна вълна” на западните съ­юзници е ужасна: загинали са 4208 души, още 4744 са ум­рели от раните си или са без­следно изчезнали. Разрушени са 12567 сгради. Финансовите щети са огромни при всички различия в информацията за тях.

Бомбардировките не при­нудиха управляващите тога­ва в България да променят външнополитическия курс на страната, въпреки че две сед­мици след последната бом­бардировка премиерът Добри Божилов, дотогавашен твърд привърженик на нацистка Германия, бе сменен с „по-уме­рения“, но от същия сорт Иван Багрянов.

Бомбардировките имаха го­лям политически ефект сред народа, който изцяло се отвър­на от управляващата монархо­фашистка клика. Освен това с неудържимото вече настъпле­ние на Червената армия пар­тизанското движение рязко започна да нараства.

Във въздушните боеве ан­гло-американците губят 120 бомбардировача и изтребите­ли с 256 загинали летци. Пле­нените са 329.

Всички тези млади мъже са бойци от антифашисткия фронт, независимо че са бом­бардирали не само военни, но и много граждански обекти. Но моралната отговорност за това носят техните държавни ръководства. Летците са бойци под пагон и изпълняват запо­веди. Така е било, е и ще бъде.

Българските летци също бяха под пагон и се подчиня­ваха на своите началници, без да вършат военни престъпле­ния. Тези млади мъже, а не мар­шируващите тогава гамени из Царство България заслужават завинаги любовта на своя на­род.

Нашите летци бяха истин­ски герои, защото защитаваха Майка България и нашият на­род им дължи един величест­вен паметник.

И още един не по-мал­ко важен паметник е необхо­дим - на жертвите от жестоки­те бомбардировки на София и другите 147 населени мес­та в страната. Загиналите то­гава, осакатените и останали без домове бяха жертви кол­кото на англо-американските бомби, толкова и на послович­ната тъпота и продажност на монархофашистката полити­ческа върхушка, вкарала Ро­дината ни в една безсмислена война.

 

Паметниците са знак на нашата обща история

Е-поща Печат PDF

Уважаеми дами и господа!

Общоруската общест­вена организация „Съюз на приятелите на България” беше учредена през ноември 1991 г., регистрирана в Министерство­то на правосъдието на РФ на 26.02.1992 г., пререгистрирана в същото министерство на 15.07.1999 г. (Регистрационен № 725) като общоруска обществе­на организация. Тя продължа­ва делото и традициите на Дру­жеството за съветско-българска дружба. През 2023 г. бе отбеляза­на 65-годишнината на тази ор­ганизация.

През изминалите години ос­новната задача на Дружеството за съветско-българска дружба и Съюза на приятелите на Бъл­гария се състоеше в укрепване и развиване на вековните при­ятелски традиции между наро­дите на Русия и България, съ­действие в установяването и поддържането на диалог, а също сътрудничество с българската общественост, запознаване на широки слоеве от населението с историята, живота и традиции­те на България и Русия, с пости­женията в областта на иконо­миката, науката, техниката, кул­турата, образованието, спорта; развитие на връзките със съоте­чествениците, участие в разпро­страняването на руския език.

Нашият Съюз взима дейно участие в работата по реставра­ция на паметните воински гро­бове в България и грижата за руските паметници, в развитие­то на дружеските връзки меж­ду градове и области на Русия и България, въвличайки в дей­ността си младежи и ученици.

Основни чуждестранни партньори на нашия Съюз са Фондацията „Устойчиво разви­тие за България“, Федерация­та за приятелство с народите на Русия и ОНД, Координационни­ят съвет „България-Русия“ и ор­ганизациите членуващи в него въз основа на сключени спора­зумения за съвместна дейност. Делови отношения се развиват с българската Федерация на съ­отечествениците. Редовни ра­ботни контакти се осъществя­ват с Посолството на Руската федерация в България и Посол­ството на Република България в РФ, с Българския културно-ин­формационен център и Центъра за промишленост на Република България в Москва, с българска­та диаспора в Москва и други региони на Руската федерация.

Уважаеми дами и господа!

Общоруската общест­вена организация „Съюз на приятелите на България” е сил­но обезпокоена от процесите, които се извършват в България напоследък и от бездействието на официалните власти в бъл­гарските градове София, Варна, Пловдив, допускащи разруша­ване на съветски паметници, което е възмутителна провока­ция и нарушаване на двустран­ните и многостранни междуна­родни договори.

Става дума за разрушаване­то на паметника на Съветската армия в София, вандалски раз­рушения бюст на граф Н.П. Иг­натиев във Варна, благодарение на когото Варна и Шумен с при­лягащите към тях територии са станали български, подготвяне­то за разглеждане идната седми­ца в кметството на Пловдив на въпроса за демонтаж на памет­ника „Альоша“.

Изразяваме решителния си протест пред властите на Бълга­рия във връзка със събарянето на съветски паметници и про­тивоправните действия, допус­кащи разрушаването на тези па­метници, което е много сериоз­на провокация.

Като цяло в България има 128 паметника на съветски во­ини.

Тези паметници е издигнал българският народ. Част от па­метниците в чест на Освободи­телната война са били издигна­ти на военни, загинали за осво­бождението на Европа от фаши­зма.

Тези паметници не са само на руски войници и офицери, но и на онези българи, които в състава на многохилядна бъл­гарска армия са громили фа­шизма заедно с Червената ар­мия.

Взаимните задължения на Русия и България за опазва­не на историческите и култур­ни паметници, в т.ч. и на вой­нишките гробове, са залегнали в такива документи като Дого­вора за приятелски отношения и сътрудничество между Ру­сия и България от 1992 г. и Съв­местната декларация, подписа­на от президентите на наши­те две страни за задълбочаване на приятелските отношения и партньорство от 2003 г.

Но има и международни до­кументи за опазване на памет­ниците, подписани на историче­ското Съвещание в Хелзинки, а също и резолюции на ООН.

Днес ние сме много обезпо­коени от намерението да бъде разрушен паметника на Альоша в Пловдив. От началото на 90-те многократно искаха да го пре­махнат.

През 1996 г. решение за това взе градският общински съвет, но то беше обжалвано.

Върховният съд на Бълга­рия постанови, че монументът „Альоша“ е паметник от Втора­та световна война и той не може да бъде разрушаван.

През 2007 г. се проведе ши­рокомащабно празнуване на 50- ата годишнина от откриването на паметника „Альоша“, което организираха представители на националното движение „Русо­фили“ и руско-българският клуб „Отечество“.

Едно от последните значи­ми мероприятия край памет­ника „Альоша“ се състоя на 24.06.2021 г. – концерта „Проле­тта на 1945 година“ с участието на знаменития Хор на Турецки и члена на Управителния съвет на Съюза на приятелите на Бълга­рия Бедрос Киркоров.

Това беше и нашият пода­рък за жителите на Пловдив и България.

Хиляди зрители пееха заед­но чудесната песен „Альоша“ и други песни от Победата над фа­шизма. Докъм лятото на 2023 г. - идването на власт на новото правителство и местните избо­ри, ситуацията около паметника „Альоша“ се беше поуспокоила. Поклонението пред него нико­га не е секвало! Това са сватбе­ни кортежи и абитуриенти, ту­ристи, гости на града и делега­ции. Монументът си остава един от главните символи на Пловдив и е включен в туристическите програми. Местни доброволци не допускат паметникът да оста­не запуснат, чистят площадката, полагат грижи за инфраструк­турата и за други паметници в парка Освобождение.

Бихме искали още да напом­ним, че всички Паметници на историята и културата се нами­рат под защитата на ЮНЕСКО и ООН и представляват световно достояние!

Към всички паметници на съветските воини-освободите­ли на Европа от фашизма, кои­то се намират в редица градове и столици на Европа, се отнасят с грижа и внимание, жителите по­читат паметта на воините, дали живота си в името на Великата Победа.

Уважаеми дами и господа!

Наясно сме с мнението на по-голямата част от българския народ, с признателността му за нашата обща Победа в Руско- турската война и Втората све­товна война, в която Първа бъл­гарска армия, предвождана от ген. Владимир Стойчев има го­лям принос за победата над фа­шизма и принася като жертва 30 000 от своите най-свидни си­нове пред олтара на Победата!

Заради този принос генерал Владимир Стойчев взима учас­тие в Парада на Победата през 1945 г. в Москва.

Общоруската общест­вена организация „Съюз на приятелите на България” вяр­ва, че българският народ, бъл­гарските власти ще вземат всич­ки необходими мерки за защи­та и опазване на паметниците, съградени от българския народ с негови лични средства и по­жертвувания и няма да позво­лят на никого да руши нашата обща история!

За Общоруската общест­вена организация „Съюз на приятелите на България”

Председател: Извънреден и пълномощен посланик на РФ, бивш Посланик на Руската фе­дерация в София (2004 - 2008 г.)

Анатолий Викторович Потапов

11.01.2024 г., Москва

Превод: Надя Попова

 

ОТЕКВА ТРОПОТЪТ НА „ДЪЛБОКАТА ДЪРЖАВА“

Е-поща Печат PDF

Докато в „демократич­ния“ Запад под флага на борбата с руската агре­сия „хибридната война“ и дезинформацията налагат намордник на свободната ми­съл и санкции на търгуващите с Русия компании, у нас учас­тниците в „сглобката“ тепърва ще изграждат „дълбока“ дър­жава, променяйки Конститу­цията и цялото законодател­ство въз основа на нея. Светъл пример за подобно творчест­во им дава отново „цивилизова­ният“ Запад, където завеждат дело след дело срещу бившия американски президент До­налд Тръмп, за да му попречат да участва дори в предварител­ните избори за номиниране на кандидат президенти на Репу­бликанската партия. Обвиняват го даже в ръководене на нахлу­ването в Конгреса на 6.1.2021 г. от протестиращи против избор­ните фалшификации на Байдън. А републиканците призовават за импийчмънт на действащия президент Джо Байдън заради съучастие в корупционните да­лавери на сина му Хънтър.

КАКЪВ ИЗБОР САМО!

В Брюксел пък са паникьо­сани от перспективата Виктор Орбан да оглави ротационно­то председателство на Евро­пейския съвет през юли и да отреже задълго европейската помощ за Украйна. Междувре­менно настоящият председа­тел на Съвета на ЕС, бившият белгийски премиер Шарл Ми­шел, който е омъжен или же­нен за приятеля си, възнаме­рява да се изниже от поста, за да участва в изборите за Евро­пейски парламент. А във Фран­ция, чийто символ е галски­ят петел, президентът Еманю­ел Макрон назначи за премиер на мястото на подалата оставка Елизабет Борн 34- годишния Атал. Който пък е сключил граждански брак с 38-годиш­ния евродепутат, бивш гене­рален секретар на президент­ската партия „Ренесанс“ и бивш съветник на Макрон Стефан Се­журне. За самия Макрон покой­ният професор Юлиян Вучков казваше: „Женен за майка си“. Слушайки евроатлантически­те тиради на „сглобката“ у нас, които са също толкова „дълбок фейк“, колкото и моралът и де­мокрацията на Запад, човек ос­тава с впечатлението за някакво „дежа вю“. Сякаш че не Бълга­рия е на 1343 години, а това са НАТО, ЕС и Западът като цяло. И за да докажат своето вернопо­даничество към Вашингтон и Брюксел, нашите „сглобени-раз­глобени“ управляващи са готови да заличат от историята всич­ко онова, което не се одобрява от Посолството. На Запад въз­намеряват да накарат търсачка­та на Google да избира само про­западни статии и коментари и налагат санкции върху медиите и журналистите с друго мисле­не. А в България „правилни“ ме­дии и журналисти призовават освен за забрана по обществе­ните радио и телевизия да се излъчват интервюта с руския посланик Митрофанова и за уволнението на „путинисти“ като Петър Волгин. И сякаш цензурата не стига, търсят мотиви как да разрушат било Паметника на Съветската ар­мия в Княжеската градина в София, било бюст-паметни­ка на граф Игнатиев във Ва­рна или пловдивския „Альо­ша“. Ще стигнат и до паметни­ка на Цар Освободител срещу Народното събрание, както и до паметника на Шипка. И по­сле ще твърдят, че у нас фаши­зъм преди 9 септември 1944 г. не е имало за разлика от днес, когато в София се провежда т. нар. Луков марш и се лепят не­кролози на Хитлер върху фа­садата на софийската синаго­га. Благодарение на такова ли­цемерие крайната десница е във възход в Германия, Австрия, Нидерландия и Италия, което ще се отрази и на състава на ЕП след европейските избори.

КЪМ КОЙ ЗАПАД СЕ СТРЕМЯТ

нашите пишман евроатлан­тици? Към този на Герд Вилдерс ли, или към този на Льо Пен? Под Запад те разбират и Украй­на с нейните неонацистки бан­деровци от батальоните „Азов“, и Израел: две страни, чиито ръ­ководители успешно разоря­ват собствените си държави и народи с безсмислени военни напъни. Авантюри, за които народите им плащат с кръв, а Западът – с оръжейни доставки и милиарди долари и евро „помо­щи“. Например администраци­ята на Джо Байдън докара дър­жавния дълг на САЩ до ре­кордните 34 трилиона долара, към които на всяко тримесечие прибавя 1, 3 трилиона. И след като републиканците в Камарата на представителите и Сената на САЩ блокираха предвидения от Байдън нов пакет от 60 мили­арда долара помощи за Украй­на и Израел, обвързвайки го с доизграждането на стената по границата на САЩ с Мексико, ЕК реши да доизпразни джобо­вете на европейците с 50 милиар­да евро помощ за Зеленски. Оба­че Виктор Орбан наложи вето върху това „дарение“ и в Брюксел започнаха да търсят обходни пъ­тища, по които да заобиколят ун­гарското „не“. Докато евробюро­кратите от ЕК умуват как да услу­жат на Киев, Зеленски тръгна на просия в Прибалтика и изкрън­ка от тамошните джуджета 200 млн. евро. Израелският му аналог Нетаняху пък се опита да нака­ра президента на ОАЕ Мохамед бин Зайед ал Нахаян да изпла­ти обезщетение на палестински­те работници от Западния бряг, останали без работа благодаре­ние на израелската военна опера­ция. Според новинарския портал Axis, цитиран от „Glasove.com“ (9.1.2024), Мохамед бин Зайед отговорил: „Помолете Зеленски за пари. Зеленски получава мно­го пари от редица страни, така че може би може да помогне“. На Зеленски, разбира се, не му е до Палестина, защото на 5 ноември в САЩ ще се проведат прези­дентски избори, които Доналд Тръмп има всички шансове да спечели. Въпреки или благо­дарение на отчаяните опити на „дълбоката държава“ чрез юри­дически хватки да го отстрани от надпреварата още на предвари­телните избори. А Тръмп за ужас на Зеленски обещава за един ден да сложи край на войната в Ук­райна, като й спре финансовите и оръжейни инжекции от САЩ и ги прехвърли като ангажимент на ЕС. Дори намеква за излизане на САЩ от НАТО, която смята за остаряла и ненужна. Не се разви­ват добре за Зеленски и неговите поклонници от „сглобката“ и не­щата в Русия, където на 5 март ще се проведат поредните пре­зидентски избори с предиз­вестен изход в полза на Путин. Колко пъти западните медии го „умъртвяваха“, „инвалидизира­ха“ и заменяха с различни двой­ници, а той пак ще вземе да спе­чели и да остане начело на Русия. Същата Русия, която уж беше в международна изолация, ико­номически и военен колапс, а въпреки санкциите е в по-до­бро икономическо състояние от Германия. Този „мотор на Европа“ е в дълбока икономиче­ска рецесия и военна безпомощ­ност, които водят към предсроч­ната оставка на канцлера Олаф Шолц. Ами ако на власт дойде „Алтернатива за Германия“? И ако на изборите за ЕП тя изпрати в Страсбург толкова евродепута­ти, че да наклонят съотношение­то на силите в ЕП в полза на Пу­тин и във вреда на Зеленски?

На фона на всичко това

ПАЗАРЛЪЦИТЕ В „СГЛОБКАТА“

за министерски постове, конституционни съдии, члено­ве на ВСС и Инспектората към него, шефове на НС, на парла­ментарните комисии и регу­латорните органи изглеждат като миша тупурдия за сирен­цето, което може да е и в ка­пана за мишки. Колкото и да се хвалят с „пълноправното член­ство“ на България в Шенген, истината е съвсем прозаична. Икономическият ефект от този „успех“ е почти нулев, тъй като търговският ни обмен с ЕС върви по суша, а не по въздух и вода. Не е ясно дори дали прис­танищата по Дунава са шенген­ски. Но е ясно като бял ден, че не сме поканени на софра, а за да ни наложат да охраняваме по-стро­го източната граница на ЕС и да приемем обратно хиляди неже­лани от Европа мигранти от Афганистан, Сирия и Африка, преминали дотам през българска територия. А хората, които са се подписали под този ултиматум, се гласят да векуват във властта, като само си разменят местата.

Какво значение има дали премиерът ще се казва Мария Габриел вместо Николай Ден­ков, а броят на вицепремиерите ще се увеличи на три, за да има такъв пост и за Асен Василев? За попълнението в КС Десислава Атанасова да не говорим: же­ната щяла да сбъдне своята меч­та, тоест правото. Ами да беше станала адвокат тогава, вместо покрай Борисов да се отърква непрекъснато във властта. Ос­таваше и районния прокурор от времето на соца Атанас Атана­сов да сложат в КС, вместо да го спазарят за председател на НС. Чудно ли е при това положе­ние, че СОС стои без председател близо два месеца след местните избори? И не е сигурно, че до 25 януари ще е постигнат консен­сус за общинска „сглобка“, която да наложи общ кандидат. Така стоят нещата в нашия „опакий край“. Остава само да се провери истинността и валидността на написаното от П. Р. Славейков: „Какъв бе подвиг, как се свърши, свободни роби в нов синджир. Не сме народ, а живи мърши, и пак тегло, и пак немир“.

А докато военният минис­тър Тагарев приемаше похвали в САЩ заради помощта за Ук­райна, от турския всекидневник вестник „Миллиет“ научихме, че на 11.1.2024 в Истанбул е било подписано споразумение между Турция, Румъния и България за сформиране на съвместна воен­номорска противоминна група в Черно море.

ИНИЦИАТИВАТА MCM BACKSEA,

щяла да бъде отворена и за други крайбрежни черномор­ски държави, но посочването и приемането им щяло да ста­ва с единодушното одобрение на страните учредителки. В из­явление на турското МО се каз­ва, че всяка от трите страни учредителки ще предостави 4 кораба, включително 1 мино­чистач и 1 кораб за управление и контрол. Създавал се съвмес­тен комитет, който ще се събира два пъти в годината и ще обсъж­да изпълнението на определе­ните на групата задачи. Изтъква се, че Конвенцията от Монтрьо за режима на корабоплаване през Проливите остава в сила и е гаранция за стабилността в района на Черно море. Лю­бопитно е, че миночистачите, които Великобритания про­даде на Украйна, ще могат да влязат в Черно море едва след приключването на войната в Украйна. Не се съмнявам, че това е вмъкнато по настояване на Турция. Съюзничеството в НАТО е едно, националните интереси са друго. Ердоган поддържа от­ношения и с Украйна, и с Русия, но компромиси с Монтрьо и на­ционалните интереси на Турция не допуска. За разлика от Бълга­рия на „сглобката“, чийто рота­ционен премиер не прави разли­ка между пълноправно членува­не в Шенген и допускане само по въздух и вода. И със сигурност не знае дали пристанищата по Ду­нава са шенгенски. Боже, пази България!

 

ЕВРОПА – НАЙ-ГОЛЯМАТА ОПАСНОСТ ЗА БЪЛГАРИЯ

Е-поща Печат PDF

Това, за което у нас или не се говори, или се говори съвсем плахо, срамежливо и страх­ливо, вече само започва да го­вори за себе си. И дори неисто­во да крещи. Защото в него се е натрупало толкова отчаяние и неутешимост и понеже нещо лошо го очаква нашия любим и стар континент Европа. За мнозина вече е нетърпимо да мълчат повече и решават, че истината най-сетне трябва да се каже.

Изтича първата четвърт на ХХI век, а всичко онова, което обещаваха, че ще бъде велико благо за европейските народи, защото ще е тържество на евро­пейската цивилизация, се оказа една грозна илюзия. А сега се превръща и в тегоба. И в реал­на опасност.

Европа днес е овладяна от две смъртоносни кризи: иконо­мическа и миграционна. Това прави практически невъзмож­но намирането на решения за преодоляването на всяка една от двете. Както и едновремен­ното и по един и същ начин из­лизане и от двете. Те са различни по характер и същност, макар да водят до един и същ резултат. Заедно и неразделно те го уско­ряват и го правят необратим и неотменим.

ДА, КРАЯТ Е СЪВСЕМ БЛИЗО!

Вече и европейските лиде­ри и политици признават, че Европейският съюз няма она­зи сила и перспектива, коя­то носеше в себе си в ранните си години. Днес той е напълно подчинен и зависим от САЩ и това се видя в поведението му от началото на СВО в Украйна. Тази операция бе голямото из­питание за държавите в Съюза. Тя им разкри слабостите в ор­ганизацията на икономиката, но най-вече в способността им да прогнозират и поддържат продължителни военни опе­рации, както и да ги обезпеча­ват с военна техника и финан­сови средства. Европа се оказа без достатъчно техника и бое­припаси. САЩ й поставиха зада­чата да снабдява Украйна, ала се оказа, че военните й запаси са недостатъчни и застрашават бойната й готовност и нацио­налната им сигурност. Тя няма възможност да реагира бързо и да настрои икономиката си на нови релси, за да бъде адек­ватна на възникналата зада­ча. Очевидно икономиката й не е подготвена и е достатъчно от­слабена.

Изцяло обладана и ръко­водена във всичките си дейст­вия от идеологеми и неработе­щи идеологически постулати, Европа не можа да устои и на условията, в които бе поставе­на след въвеждането на ико­номическите санкции срещу Русия. Тя се лиши от сигурни­те руски пазари и сравнително евтината работна ръка, затвори производството си там и напус­на нейния огромен пазар. Това само мотивира Русия да се пре­устрои качествено и да започне да утвърждава своята икономи­ческа независимост. В резултат на това Европа практически рухна, а Русия укрепна и при­доби нови сили. Дори вече е

ПЪРВА ИКОНОМИКА В ЕВРОПА

Тези очевидни истини се по­сочват и коментират от ръково­дителите на държавите в ЕС. Ко­ментират се с тревога. Но тре­вогата май се появи късно в техните думи и в мисленето им, за да произведе конкрет­ни полезни и бързи дейст­вия.

Европа не успя да раз­реши един друг проблем, който сама си създаде след края на Втората све­товна война при деколо­низацията на Африка и Азия. Икономическият сти­мул, който тя получи с т. нар. „План Маршал“, я изправи пред трудността в много крат­ки срокове да събере достатъч­но работна ръка и суровини за започналия възход на икономи­ките й. На помощ й дойдоха би­вшите нейни колонии, чиито жители охотно изоставиха род­ните си страни и отидоха в Ев­ропа, за да печелят пари и жи­веят така, както техните дър­жави не можеха да им гаран­тират. Европа просто ги всмука в себе си, защото й бяха крайно необходими и широко отвори вратите си за последващите им преселения. Нямаше кой друг да й работи неквалифицираната и тежка физическа работа.

И ако тази миграция беше обективно и естествено явление, нормално, но с други сред­ства продължаване на коло­ниализма, последващите миг­рационни вълни от арабския свят, Афганистан, Азия, полу­чили се в резултат на наказа­телни войни срещу непокор­ни арабски държави, неочак­вано промениха етническия състав на западноевропейски­те страни. Установилите се там мигранти се затвориха в анкла­ви, изолираха се от коренното население, не пожелаха да се ин­тегрират в състава и културата му, за да се възпроизведат пре­калено бързо. И в общи линии днес те са мнозинство в пове­чето западноевропейски дър­жави, застрашаващо, и то съв­сем реално формиращо техния нов национален облик.

Западна Европа драстич­но промени своя етнически, религиозен, расов състав и е трудно да кажем, че принадле­жи на немци, французи, гер­манци, италианци, испанци и т. н.; дори не на европейци, а на хора от друг континент, с друг цвят на кожата, говоре­щи на друг език, изповядва­щи друга вяра и принадлежа­щи на друга култура. Тя е поч­ти ислямизирана и превзета от други народи. Остава само всичко това да се оформи по­литически и да му се придаде юридически характер. Това скоро ще стане. Литератури­те и публицистиката на евро­пейските страни изследват този проблем, коментират го, изра­зяват все повече и повече без­покойството си и предупреж­дават за появата на нова етни­ческа и демографска реалност, която отчуждава Европа от себе си и я превръща в друга терито­рия, култура, съзнание, морал и религия.

ТОЗИ ПРОБЛЕМ НЯМА НИТО ЕДНО ВЯРНО РЕШЕНИЕ

Защото тези хора, които по силата на необходимостите на Европа преди повече от поло­вин век доброволно напуснаха родните си места, за да живе­ят по-добре, няма как да бъдат върнати обратно. Да не говорим, че повечето от тях са се ражда­ли тук и тук са уседнали зави­наги. И дума не дават да се от­вори, че ще се върнат в истори­ческите си родини. Дори и там да заживеят по-добре и по-бо­гато. За тях важна вече е един­ствено Европа. Тя е станала тяхна.

Проблемът не е обикновен, защото в подобни случаи не­избежно се изправят един сре­щу друг два народа, две вери и религии, два начина на ми­слене и начин на устройване на обществото, които е невъз­можно да се съберат и съчета­ят помежду си, за да се получи някакъв приемлив и за двете страни политически и социа­лен компромис, след като са толкова десетилетия заедно. Мнозинството (а това е един от фундаменталните принци­пи и ценности на буржоазната демокрация, открит и наложен като европейска ценност) ви­наги доминира над малцин­ството и то определя реда. Дори и да не е под формата на диктатурата, не е трудно да си представим как ще се чувстват французите или германците, когато приетите от тях миг­ранти им разпореждат как да се организира държавата, за­щото повече не може да бъде организацията по френски или по германски тип. И че в тази държава вече друг ще оп­ределя националния й облик, официалния й език, зако­ните й на управление.

ЕВРОПА НЯМА ДА РЕШИ ПРОБЛЕМА

ПЪРВО, защото той не е резултат само от гру­би политически грешки на нейните водачи, а обекти­вен резултат от обектив­ните процеси в развитие­то на системата, които я водят до неизбежна гибел;

ВТОРО

защото решението не зависи от нея, а в най-голяма степен от волята на САЩ, как­то и от оформящите се нови геополитически и икономиче­ски водачи на света. Геополи­тиката вече се основава на нови принципи, които най-малко се определят от Европа. Намере­нието мигрантите да се разсе­лят във всички държави на Ев­ропейския съюз, няма да доне­сат никакви други резултати, ос­вен че ще прехвърлят болката от болната на здравата глава. Това ще утежни още повече цялостното положение в Съ­юза и ще го измъчи допълни­телно. В крайна сметка ще го съсипе, а с него и целия кон­тинент!

В началото на ХХ век Ос­валд Шпенглер обяви в своя­та знаменита книга „Залезът на Европа“, че Европа, а заедно с нея и целият свят, е поставе­на пред нови трудности, кои­то самата тя поражда и които обективно я водят към гибел. Историята показа, че иконо­мическото могъщество, поява­та на новите технологии, нови­те ценности и особено победи­те във войните, в това число и в „студените“, не отменя предоп­ределението за никоя държа­ва, нация и социално-политиче­ска система. Можеш да отлагаш края; можеш да го отдалечаваш с пропагандни средства, дори да доказваш с привидно обективни и верни доказателства, че твоята цивилизация е всемогъща и ве­чна, но „мъчно е да риташ про­тив ръжен“ (Деян. 9:5), да нару­шаваш, изопачаваш и отричаш Божиите заповеди и да живе­еш в противоречие с тях.

Това, което е отредено да стане, винаги става!

Все по-ясно се вижда как­во струват т. нар. „европейски ценности“, „високите доходи“, „логиката на пазара“, „демокра­цията“, когато живееш в зале­за, а той се сгъстява все повече и повече, за да приеме окончател­но тъмната и непрогледна нощ в смъртта на цивилизацията. Те именно я погубиха и те сега я во­дят към логичния й край!

СИТУАЦИЯТА ДНЕС С ЕВРОПА

показва нелепостта и на ос­новополагащия принципи на нейното военнополитическо и икономическо обединение: мултикултурализмът, ограни­ченият суверенитет, ликвиди­рането на националните дър­жави, обявяването на ЕС за цяла една цивилизация, наре­чена европейска, основана не на християнското учение, а на силата и могъществото на па­зара. Най-страшно бе изопа­чаването на понятието „сво­бода“ – възлово за хуманизма и Просвещението. Антихристи­янската свобода да бъдеш та­къв, какъвто решиш, и да пра­виш каквото искаш, бе дове­дена до крайност и в пряка противоположност на христи­янското разбиране като „избор между Бога и сатаната“. Това напълно разруши морала и ус­тоите на обществото, оправда своеволието и разгула, поощ­ри човека да си мисли, че е в правото си да се намесва в ра­ботата на Бога– дори и в сът­воряването на човека и неговия пол, облик, съзнание.

И той се намесва: нагло, аг­ресивно, безотговорно, без да мисли, че последствията ще бъдат страшни.

Когато си толкова горд и своеволен, как ще видиш, че над тебе виси опасност, та и да проявяваш усилия да отстраня­ваш опасността и да преценя­ваш реалностите такива, какви­то си.

Не, ти просто си обречен.

Обречени са и тези, които вървят по този път!

Особено ако са българи.

 

"Аз съм българче свободно..."

Е-поща Печат PDF

Казват, че ценен е само този ред, който не мо­жеш да не напишеш. Нужно е само това сло­во, което не можеш да не изре­чеш. В душите на хората намира отклик само този вопъл, който не можеш да сдържиш.

Кой нормален българин би сдържал своя вик на възмуще­ние, когато прочете, че еничар­ската глутница по заповед на своите господари, проправя път към забраната на свещената Ва­зова творба "Аз съм българче"? Ние, българите, сме засукали това символ-верую с майчино­то мляко и то е влязло във вся­ка наша клетка. То ни е внуши­ло първата представа за нашия народ и за самите нас - като не­делима част от народа. То ни е дало основните принципи на отношението Личност - Роди­на - "всичко българско и родно, любя, тача и милея". То е изва­яло най-трогателния образ на Майка-България и го е запеча­тало завинаги в душите ни. То първо е изградило нашата връз­ка с божествената българска природа. С няколко лаконични щриха то портретува българи­на като история -"силна майка мене е родила" - национален ха­рактер и стремеж.То ни показва за какво трябва да живеем, как­ва е нашата цел, кои са изворите на нашата гордост:

"Българин да се наричам

първа радост е за мене"

В "Аз съм българче" Вазов прогласява, че българинът е ес­тествен борец за свобода и Бъл­гария е страна на свободни хора:

"Аз съм българче свободно,

в край свободен аз живея"

Това стихотворение само от четири строфи - непостижим шедьовър на българския въз­рожденски гений - стои в осно­вата на възпитанието на бълга­рина. Съзижда устоите на на­шата държава. Неслучайно то е първото, което децата научават наизуст, едва прекрачили пра­га на школото. Чрез него Ва­зов гради нерушим мост меж­ду всяко българско поколение и Родината. С него великият поет чертае началата на Нова и Вечна България. И неприкос­новеността на нейното бъдеще, което ще бъде дело само на Рода Български.

Стихотворението "Аз съм българче" е огънче, което плам­ти (или до неотдавна пламтеше) в сърцето на всяко българско дете. То е възпитало повече ро­долюбци от всички дебели кни­ги в гимназиите и университе­тите. В представите ми то е скъ­поценна гема, с която в крехка възраст подпечатваме съюза си с най-съкровеното - България. Во веки веков.

И точно тоя изначален слън­чев извор на българщината ко­поите на глобалната секта точат лиги да осквернят. Точно тая светая светих се готвят да заб­ранят!

"Аз съм българче" на народ­ния поет "обиждало чувства­та" на мигрантите! А що щат тия мигранти у нас? Някой нор­мален българин канил ли ги е, постлал ли им е червен килим? Не, поканили са ги отстъпници, които нямат нищо общо с Бъл­гария - освен това, че са я пре­дали за 30 юдински сребърни­ка. За тях България, разбира се, не значи нищо - една безименна земя, която са поругали и която ще напуснат, щом им припари под копитата.

Обиждаме мигрантските орди с името Христово и Българ­ско, дразним ги с цвета на кожа­та, с хигиенните си навици, с ис­торията си, с азбуката? Ами кръ­гом и вън оттук - за тия, които вече се вмъкнаха в страната ни, а за тия, които тепърва се готвят да ни нахакат ЕС и Аустрия Фе­ликс - никакъв достъп до свеще­ната българска твърд! Те не ид­ват да учат "Аз съм българче" и да страдат, че то е в разрез с иден­тичността им - те идват да уби­ват българското!

Ако аз отида в Афганистан или Пакистан, някой ще се трог­не ли да ми осигури християн­ска църква, книги на кирилица, минижуп и обувки с токчета? Ще се отрече ли от собствената си етническа и религиозна само­личност, за да ми осигури така­ва, каквато се харесва на моя ми­лост? За да не се чувствам обиде­на и сегрегирана? Ако българи имигрират в Израел, ще се отре­кат ли израелците от знаците на своя етнос и вяра? Каубоите ще забранят ли химна на САЩ? Ще взривят ли планината Ръшмор с ликовете на президентите си?

Отстъпим ли пред тая нечу­вана наглост, огласена от "бъл­гарската секция на американ­ската медия "Свободна Европа" (Лакейска Европа!), това озна­чава да подпишем заличаването на България. Ще се отричаме, отричаме, отричаме - от име, вяра, минало, култура, азбука, книжнина, етнос, нация, раса - докато световните ветрища натрупат на мястото на няко­гашната България един гра­маден, пълен с метан, висок до небесата боклучарник - и някой по даден знак го подпа­ли! За да не остане и спомен за нас!

Никой не помни безимен­ните.

Прочетох някъде черното пророчество на един нашенски шегобиец: "Като дойдат исля­мистите, арабите и негрите - и се съберат с тукашните цигани - никой няма да помни имената на Левски и Ботев, а малцината грамотни ще пишат на араби­ца".

Краят на България идва със забраната на "Аз съм бъл­гарче". Едни гърди ни делят от този край. Въпросът е - гърди на храбрец ли са те или на без­гръбначно?

През 90-те години - днес те ни изглеждат отдавна отминали - се запознах със зам-директора на "Франс Кюлтюр", Франсоа Беден (с ударение не на първо­то, а на второто "е"), господин на средна възраст, поолисял, на­фукан и повърхностен конфор­мист като повечето французи. Либерализмът бе на мода и г-н Беден беше либерал. Льо Пен за него бе селяндур, зоологически екземпляр, антифранцузин. Та тоя Беден със смях ми говоре­ше, че арабчетата, деца на ими­гранти във Франция, били при­нуждавани от несъобразената с новите реалности френска обра­зователна система, да учат рет­роградни клишета, създадени някога за етническите францу­зи - като това: "Галите, нашите прадеди, били руси и синеоки". Заливаше се от смях и постоян­но подемаше: "Галите, нашите прадеди" - представяш ли си"? После изведнъж стана сериозен и рече делово: "Е, преборихме се и махнахме тия прадеди!"

Вече отдавна трябва да е пен­сионер. Дали още се смее?

 


Страница 594 от 617