Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

НОВОТО ВРЕМЕ РАЗДЕЛНО

Е-поща Печат PDF

В сърцата и умовете на всички българи трябва да екне бойна тръба – управляващата паплач ПП/ДБ/ ГЕРБ даде окончател­но зелена светлина на черните орди. Афганистански пущуни и сирийци (вторите - за парлама) от утре ще нахлуват и ще завла­дяват българската земя. Нашата родна твърд, пазена с кръвта на предците ни. Млади и яки мъж­кари ислямисти ще превземат нашата територия - подариха им я новите ни братя, сякаш тя му е бащиния. С подписи­те на родоотстъпната пасми­на, която на 6 юни узурпира властта в България.

Сапуненият мехур Денков подписа споразумение “за въз­душен Шенген” и пускането на този башибозук в страната ни е цената на този въздух.

За какво ни е на нас Шен­ген - въздушен, воден, мор­ски, океански или дори сухо­земен? Шенген е една безсмис­лена мантра, с която енича­рите от „сглобката“ целят да замажат очите на дебилите. Има ли още кретени, които вяр­ват в тоя спукан балон? С Шен­ген или без, гастарбайтерите мо­гат да пътуват навсякъде в Ев­ропа и свободно да плакнат зад­ниците на европейските еснафи. Аз бях емигрантка почти две де­сетилетия, много преди фатал­ното ни влизане в ЕС, и никой не ми е създавал сериозни труд­ности в пътуването. Шаманду­рата “Шенген” не служи нито на българските сиромаси, решили да спечелят с унизителен труд някое евро, нито на “бизнес ин­тересите” на олигархията. Той обслужва единствено всич­ки, които искат да превърнат България не само в боклучар­ник, но и в ислямско гето, в което ще бъдат изклани първо българите християни, а подир това и българите мюсюлма­ни. Защото, както е известно, между днешните български мюсюлмани - говоря и за бъл­гарските турци - и радикални­те черни пълчища, разликата е огромна.

С каква цел ротационни­те гниди са подписали тако­ва смъртоносно предателство към Отечеството, след като нито гастарбайтерите, нито биз­несът имат реална полза от “въз­душен” и всякакъв Шенген? За всички е ясно - това е исканата от “Запада” цена за спасение­то на мафията и колониална­та върхушка, за изтеглянето им в чужбина - в случай, че в България настъпят руснаците или се вдигне народен метеж. Иначе еничарите Денков, Киро, Асен, Мравоядът, Гномът и Бан­кята ще висят по колесарите на излитащите самолети.

Българи, сега вече настъп­ва точката на невъзврата. Не се ли вдигнем след новината за тоя неминуем погром, на който шепа вонящи дрипели са обрекли земята ни - после ще бъде късно. На всички ни е ясно защо идват пущуните. На­мъкнат ли се веднъж - Баташко­то, Перущенското и Старозагор­ското клане ще ни се сторят уче­нически купон. Ще ги чакаме ли да вдигнат ножовете и да насо­чат автоматите срещу нас и де­цата ни? Не ни ли стигат милион и половина цигани, възпитани вече от Сорос в ненавист срещу нас? Ще чакаме ли новият ДАЕШ да пресече границите ни и да се съюзи с тях?

Вижте ужасната участ на Палестина. Ако подарим зе­мята си на ислямските завое­ватели - къде ще търсим нова? В Сахара, в Антарктида? Или на Луната? Така ли ще стоим с отпуснати ръце, докато враго­вете ни в ЕС спазаряват наша­та страна с удобната им рота­ционната измет?

Нека този политик и тази партия, които искат да си вър­нат народното доверие, неза­бавно свирят сбор! Да излязат напред!

Нека ни вдигнат за отпор срещу предателите на РОД и ВЯРА! Това е върховен тест както за т. нар. национални сили, така и за левите пар­тии. Ако “Възраждане”, БСП, Левицата и пр. отново се задо­волят само с араламбене – биха потвърдили самоотричането им от народа веднъж завинаги. Фалшивият патриот е по-опа­сен от открития ренегат. Нека окончателно се види кой ка­къв е - човек или пачавра!

Днес еничарската паплач ви­соко протръби, че само гилотина ще я оправи. Възмездието е не­минуемо.

Нека именно с възмездие за 34 години народни страда­ния да започне българската Нова 2024 година!

 

ПРЕДИЗВЕСТЕНАТА ГИБЕЛ НА ПРЕСТОЛОНАСЛЕДНИЦИТЕ

Е-поща Печат PDF

На 1/13 март 1881 г., след атентата, при кой­то загива Цар Осво­бодител, на трона на Руската империя се възкач­ва новият император - Алек­сандър III. Той е втори син на Александър II и първоначално не е подготвян за наследник на престола. Баща му, император Александър II, не е виждал в него качествата, необходими за всерусийски монарх. Между бащата и сина са съществували множество противоречия, по­следствията от някои от които повлияват и съдбата на мла­дата българска държава. Всич­ки свои надежди Цар Освободи­тел е възлагал на любимия си първороден син - цесаревич Николай Александрович. Но този във висша степен благоро­ден и интелигентен младеж, въ­плъщение на идеала за руски владетел, внезапно умира от скоротечна костна туберку­лоза (или туберкулозен менин­гит) в град Ница във Франция - спирка от морското му около­светско пътешествие. Дотогава е бил напълно здрав. Умира на 24 април 1865 г. на 21-годиш­на възраст, току-що сгоден за датската принцеса Дагмар, която по-късно става годеница и съпруга на брат му Алексан­дър. Когато преди години четях историята на трагично загина­лия млад руски престолонаслед­ник, не можех да не отбележа един паралел - при странни об­стоятелства почти век по-къс­но с костна туберколоза е за­разен и Дан Колов, Балкански­ят лъв, българският шампион, който много пречеше на разни олигархични спортни кръгове в САЩ. Интересно е, че и трима­та Романови с име Николай - император Николай I, прес­тонаследникът Николай Алек­сандрович и император Нико­лай II, не умират от естествена смърт. Всъщност от последстви­ята на атентат на Транссибир­ската железница умира и Алек­сандър III.

На 13 януари 1820 г. на из­лизане от спектакъл на Париж­ката опера от ножа на атента­тор е прободен Шарл-Ферди­нан дьо Бурбон-Артоа, дук дьо Бери, вторият син на френ­ския крал Шарл Х. Атентаторът уж е бонапартист и действа сам, но никой не вярва в тази басня. Силите, стоящи зад него, нико­га не са разкрити. Дукът, на 42 години, умира на другия ден, 14 януари, разкривайки, че съпругата му Мария-Кароли­на, е бременна. Роденото след смъртта на дук дьо Бери мом­че - Анри, наречено Дете на чудото (Enfant du Miracle), кое­то би трябвало да царува под името Анри V, никога не става крал. Нереализираният Анри V, граф дьо Шамбор, е последни­ят мъжки наследник на Капе­тите. Неговият чичо, братът на баща му, първородният син на Шарл Х, принц Луи-Антоан, се отрича от престола двадесет минути подир смъртта на ста­рия крал, през 1830. Като при­чина за абдикацията се изтъква бездетството на принца, но ис­тинските причини остават неиз­вестни.

На 30 януари 1889 г. светът се събужда потресен от гибел­та на 30-годишния ерцхерцог Рудолф фон Хабсбург, крон­принц, единствен син на им­ператор Франц-Йосиф и на­следник на австро-унгарския трон. Кронпринцът се е само­убил в резиденцията Майер­линг заедно със 17-годишна­та си любовница Мария Ве­чера. Този романтичен разказ напоследък изглежда все по- малко убедителен. Франц-Йо­сиф избира за свой наслед­ник племенника си Франц- Фердинанд, син на по-малкия брат на императора, Карл-Луд­виг. С ужасяващо постоянство съдбата (или някой от нейно име, явният извършител е ор­ганизацията „Црна рука“) по­


принц и съпругата му в Сара­ево. Датата е 15/28 юни 1914 г. - Видовден. Един забележите­лен филм, проследяващ исто­рията на Сараевския атентат, чиято прожекция не предиз­вика никакъв интерес, дока­за, че властите на Австро-Ун­гария (без императора и него­вият кръг, разбира се) са били информирани от полиция­та на БиХ за всяка стъпка на атентаторите. Мерки за опаз­ване живота на ерцхерцога и съпругата му не са предприети.

Още през 1867 г. отвъд Ат­лантика е екзекутиран друг брат на император Франц-Йо­сиф, Максимилиан фон Хабс­бург, император на Мексико.

Тайфунът, поразяващ на­следниците на европейските мо­нарси, по особен начин засяга и България. В нашия случай ста­ва дума за потомците на дре­вен род - на средновековната царска династия Шишманов­ци. Известно е, че наследник на Шишмановци е видната ви­динска фамилия Шишманови, от която произлиза майката на Алеко Константинов, съпру­га на уважавания търговец от Свищов Иваница Хаджикон­стантинов. Щастливецът и не­говият братовчед проф. Иван Шишманов, също от Свищов, фактически са князе с царска кръв. Вгледайте се добре - про­филът на Алеко напомня из­сечен върху монета профил на владетел. На един от своите дет­ски портрети той прилича на малък принц. Благородството на чертите му говори за венце­носни прадеди. И виж ти - цяло­то му семейство измира от ту­беркулоза. А на 11/23 май 1897 г. едва трийсетгодишният по­томък на царе и гениален пи­сател е застрелян... погрешка. Уж убиецът се е прицелвал в де­путата Михаил Такев. Може и да е било така - но може и да не е. Все пак Такев няма царстве­ни прадеди. Алеко загива при странни обстоятелства, без­детен. Изтъквани са различ­ни причини за покушението. Само не и тази, че е наследник на последната царска динас­тия отпреди падането на Бъл­гария под турско робство.

Остава проф. Шишманов. Той има само един син - Дими­тър Шишманов. Съпруга на проф. Шишманов е Лидия Дра­гоманова, дъщеря на извест­ния украински хуманитарист проф. Михайло Драгоманов, близък родственик на поете­сата Леся Украинка. Димитър Шишманов е политик, дипло­мат и писател, бил е министър в правителството на Добри Бо­жилов. На 1 февруари 1945 г. е разстрелян от т. нар. Народен съд. Защо, за какви грандиоз­ни престъпления? Толкова ли голям фашист е бил? Или при­чината трябва да се търси далеч назад във времето?

В Европа трябваше да оста­не само простолюдие. Тласкано към бездната от „аристокраци­ята на парите“, от банкстерите. И короните бяха низвергнати - за да рухнат държавите и на­родите.

 

Книга за хляба, земята и хората на България

Е-поща Печат PDF

Позволявам си да започ­на с малка увертюра моя отзив за книгата под заглавие „Българ­ската земя – нашето национал­но богатство“ с автор Кръстю Трендафилов, бивш минис­тър на земеделието и храните, роден в Хайредин и раснал вър­ху здрава, плодородна и благо­датна почва, наречена чернозем и определена като „царя на поч­вите“ от световно признатия и известен руски учен В. В. Доку­чаев – основател на науката за почвите. Не зная защо и как, но все някакви невидими сили ме теглят към Северозапада и изу­чаването българския чернозем.

Първите ми северозападни приятели, мои съкурсисти от техникума и мои състуденти от Агрономическия факултет, ме впечатляваха след вакан­ция с разнообразните делика­теси и вкусотии, които носеха от селата си от богатата Зла­тия и Мизия. Научната ми дей­ност отново ме свърза със Севе­розапада. Провеждахме много опити с колегите от Ломската опитна станция, направихме подробни проучвания на чер­нозема, за да се повиши и опази неговото плодородие, внедря­вахме агроекологични проек­ти, давахме консултации и съ­вети на място на специалисти­те, провеждахме незабрави­ми срещи с трудовите хора. С моите колеги разработихме ин­тердисциплинарни програми и трудове на тема „Продуктив­ни възможности и екологични рискове на земите в Североза­падна България,“ „Черноземите в България – проблеми, оценка, използване и опазване“ и „Гене­тична и приложни класифика­ции на почвите и земите в Бъл­гария“. Написах самостоятелно монография „Почвите и земя­та на България – национално и вековно богатство“, в коя­то българският чернозем е на първо място. С един от моите докторанти разработихме ди­сертационен труд на тема „Педо­метрична същност и таксоно­мична принадлежност на при­митивните почви, формирани върху меки скали от чернозем­ната зона“. Всички тези разра­ботки представляват ръковод­ство за действие и управление на земеделието и рационално използване и опазване на бъл­гарския чернозем.

Последната ми среща със Северозапада беше неочаква­на и виртуална чрез една от книгите на Кръстю Тренда­филов, за която споменах в на­чалото. Тя ми бе дадена от глав­ния редактор на в-к „Нова Зора“ г-н Минчо Минчев, който, след като я прочетох на един дъх, ме помоли да напиша отзив.

В книгата намерих теми и въпроси за земята, които ме вълнуват постоянно. Призна­вам си, че тя не само ме впе­чатли, но ми даде повод за размисъл, защото в нея се сре­щат проблеми, по които рабо­тя професионално и съм писал често. Същевременно много силно ме озадачиха фактите и данните, които изнася ав­торът, показващи разрухата на българското земеделие и в частност колапса на селско­стопанската наука. Той пред­ставя убедителни доказател­ства за причините и след­ствията, за протеклите раз­рушителни процеси, които са повече от унищожителни за този сектор на нашата иконо­мика. Читателят може да бъде сигурен, че чрез книгата ще се докосне до голямата истина, и то цялата истина, за престъ­пленията, извършени спря­мо българската земя, нейни­те собственици и българско­то село, така, както ги виждат и други анализатори на този период, на извършените ре­форми и промени в нашето общество, особено тези, кои­то се връщат от чужбина и виждат докъде сме стигнали.

Оценявам високо твър­де интересния и многопластов подход за представяне на ав­тора от Марин Ботунски под формата на предговор, къде­то се подчертава, че „книгата е част от оная лична болка на автора, която не заглъхва с го­дини“, защото „той е син на чер­ноземната равнина и борбата му за опазване и стопанисване на българската земя е сред гор­дите му проявления“. Тази бор­ба Кръстю Трендафилов води като младежки, партиен и ад­министративен ръководител, народен представител във Ве­ликото, в 36 и 38 Народно съ­брание, областен управител, министър и главен експерт в администрацията на прези­дента Георги Първанов. Срав­нителният, обобщен и подро­бен икономически и полити­чески анализ, който авторът прави по години за на-важния съвременен период у нас, за упадъка на растениевъдство­то и животновъдството, уни­щожаването на предприяти­ята на хранителната промиш­леност, модерните напоител­ни системи, влошаването на поземлените отношения и ролята на човешкия фактор за управление на земедели­ето в най-критичните годи­ни (1989-2011) за България, е прецизен и точен, изпълнен с фактология и много примери, компетентен, с широко вижда­не на деструктивните процеси и явления в нашето общество, критичен – търсещ и даващ отговор за грешките и из­вършените престъпления от главните виновници. Той не се страхува да на­зове и обвини в престъпле­ние срещу държавата и наро­да политиците и държавници­те, управлявали на най-висо­ко ниво, и тези, разработили и пуснали в употреба „лоша­та законодателна уредба“, пре­дизвикали „организирания хаос“ в провеждане на поземлената и аграрната реформа, позволили разпокъсването или архаично­то и насилствено уедряване на земята от арендаторите. През тези критични години Кръстю Трендафилов е сред хората и вижда как за пореден път оп­лакват своята земя. В безси­лието си, че не могат да напра­вят нищо, те или я изоставят, или я дават на корпоративни арендатори, които безмилост­но експлоатират тях и нея, а децата им, бъдещите й стопа­ни, тръгват по големите гра­дове и още по-лошо – по света. Това постави началото на ико­номическата, социалната и де­мографската криза, послед­ната, която се превърна с вре­мето в катастрофа. Навремето, когато бе променена правната и юридическата мисъл и филосо­фия на ЗСПЗЗ и го превърна от пазител и защитник на народа и земята му в рушител, писах, че това е един антинароден и антидържавен закон, който не е приеман в нито една дър­жава в света и служи за лик­видация на държавните акти­ви и средства, на изграденото ни на промишлена основа сел­ско стопанство със съвремен­ни аграрно-промишлени ком­плекси. Кръстю Трендафилов с многозначителни факти обос­новано и порядъчно точно оп­исва ясно истината за тези де­яния на политиците и законода­телите. Той открито пише: „Да назначиш за председатели на ликвидационни съвети аутсай­дери, нереализирани кандидати за власт, без никакъв управлен­ски опит и образователен ценз, да управляват предприятия, притежаващи материално- техническа база за милиарди, да стопанисват най-главното национално богатство – пло­дородната българска земя…, да изхвърлиш на улицата 15 хил. агрономи и десетки хиляди без­имотни хора, това не е грешка, това е престъпление“. Въпре­ки всичко той е силно вярващ човек, който познава дъха на чернозема и мъката на българ­ския селянин. Затова е убеден, че „България може да се опре на своето земеделие въпреки несъ­вършенството на норматив­ната база в селското стопан­ство“. Затова пише: „Всяка педя земя, всяка сграда, всяка машина трябва да има своя легитимен стопанин.“ За целта настоява за справедливи решения за цените на горивото и реализацията на селскостопанската продукция, за съжаление проблеми, нере­шени и до днес.

Кръстю Трендафилов не един път открито се обявява срещу връщането на земята в реални граници и разрухата на селското стопанство, предлага стратегически мерки и лостове за възстановяването му и насто­ява да бъде приоритет за разви­тието на икономиката, посочва ясно проблемите, търси вътре­шен и външен ресурс за реша­ването на дълбоко наслоените проблеми. Спомням си, че той бе министърът, който с проф. Г. Танев (министърът преди него) подкрепи френския модел на зе­меделие, даден на ръка лично от френския земеделски министър Анри Нале под заглавие „Поли­тика, организация и развитие на земеделието във Франция“. Моделът, разработен на 163 стр., бе преведен скоростно от председателя на франкофо­ните в България Иван Мицев и пренасочен към отговорни­те фактори да търсят решение и реализация в практиката, но те нито го чуха, нито го видя­ха, нито го разбраха, камо ли да развиват аграрната ни по­литика, съобразно него. Те си знаеха своето. Реформатори­те-демократи заложиха на ко­рупционния модел, който про­дължава и до днес с европейска подкрепа. Ето защо е неспо­коен духът на Кръстю Трен­дафилов, когато безконтрол­но произведеното започва да се изнася, а с това се изнася и почвеното плодородие на бъл­гарската земя. Той предлага да се приеме закон за търговия­та с житни култури и на пър­во място за пшеницата, както е в ЕС, САЩ и Канада, предла­га мерки, които да спрат раз­грабването на техниката ма­шините и сградния фонд, уни­щожаването на животинския и растителен фонд на страна­та, създаван с десетилетия, за­пустяването на предприятия­та на хранителната промиш­леност и превръщането на на­поителните системи в скрап. Авторът назидателно пише, че „това не се е срещало никъде по света“. На остра критика подла­га „Отворено общество“, което в разрез с европейската и светов­ната политика съветва да не се подпомага отрасъл селско стопанство, оспорва погрешни­те практики и несправедливото отношение на ЕК към страната ни при разпределение на фон­довете. Същевременно защи­тава онези 700 хил. земедел­ски производители, които са засегнати от сушата и от при­родните бедствия от и удари­те, които ги сполетяват от раз­лични страни и случайно уп­равляващи субекти, като се обръща за съдействие към управляващи и опозиция, ед­накво отговорни за тях. На­време издига глас за опазване на българската земя, която „по­вече от 20 години се използва, без да се полагат грижи за нея“. Кръстю Трендафилов е пре­обръщал черноземните пла­стове и буци и вероятно е съ­нувал дълбоките бразди, кои­то е прокарвал през годините на истинското преустройство на земеделието. Затова продъл­жава да живее с проблемите на селото и трезво оценява цената на земята и хляба, среща се по­стоянно с мъките на хората и за­щитава техните права. Той знае и молитвата за хляба наш на­същний и с тази книга я пов­таря, за да я знаят и другите. Като реалист прави подробен икономически и социално-ико­номически анализ на постиже­нията, поуките и предизвика­телствата от Общата селскосто­панска политика и развитието на българското земеделие. На­стоява за усъвършенстване на системата и механизмите на национално ниво за ефек­тивно ползване на еврофон­довете и националните допла­щания за периода 2014-2020 г. Отговорно, с тревога и оптими­зъм говори за спасителното ко­оперативно движение в Бълга­рия, убеден е че „кооперациите могат да бъдат икономическия тил на местната власт,“ на­помня ни, че в Европа има над 30 хил. кооперации с около 12 млн. членове, повече от 700 хил. заети в сектора селско стопан­ство. Те произвеждат около 70 % от селскостопанската продук­ция и извършват 60 % от пре­работката и реализацията на селскостопанските продукти. В тази връзка, забележете, той завършва книгата си с мисъл на Франсоа Митеран: „Коопе­ративната собственост е спо­собна да отговори на потребно­стите на бъдещето. Тя съста­влява и ще съставлява един от определящите моменти на ико­номиката и социалните струк­тури на утрешна Европа както на Запад, така и на Изток“.

Питам се, ще разберат ли най-после днешните управля­ващи тази мисъл и неоспо­рима истина и директива на този голям европейски лидер и държавник?

В заключение, позволявам си, без всякакво съмнение, да оценя високо, по достойнство книгата на Кръстю Трендафи­лов, приноса и поуките й, за да не повтаряме грешките и раз­умно и устойчиво да развива­ме селското стопанство. По­добно творение може да напи­ше човек, който има широка подготовка и опит, политик, съчетал качествата си на екс­перт и готов да помага на хо­рата до последния си дъх.

Аз познавам виртуал­но Кръстю Трендафилов, не само от тази книга, но и от проблемните негови статии, които съм чел през години­те. Имал съм само една крат­ка среща с него през 2011 г. в качеството ми на директор на Почвения институт „Никола Пушкаров“, когато той връ­чи на учените и специалисти­те Почетния знак на прези­дента на РБ Георги Първанов „За изключителни постиже­ния в развитието на науката за почвите и активно участие при формирането на европей­ската политика по опазване и обогатяване на почвите и по повод 100 години почвена нау­ка в България“. От тази кратка среща разбрах, че разговарям с необикновена личност, която притежава езика и знанията на селскостопанската наука и ра­боти за напредъка на аграрна­та ни икономика, внедрявала е научните постижения в прак­тиката и има безспорни заслу­ги към българското земеделие. Кръстю Трендафилов е явле­ние на три епохи, той е имал мисия към своя Северозапад и хората на земеделския труд у нас, която е изпълнил с чест и достойнство. Трябва да му бъдем благодарни.

 

Терминатори на народи

Е-поща Печат PDF

 

Една от идеите в тази книга е да се покаже нагледно опасното из­вращаване на човеш­ката природа, което те (англо­саксите, „партньорите“ б. пр.) със завидна упоритост пре­следват, оставяйки на нас, на нашите братя и дори на себе си все по-малко шансове да поживеят поне още едно хи­лядолетие на нашата пренасе­лена планета.

Извращението се състои в това, че искат да убиват всич­ки наред, но изключват въз­можността и те да бъдат уби­вани. Искат да убиват безо­пасно за тях, с комфорта, кой­то имат пред телевизора или в киносалона: от едната страна пуканки, от другата кока-ко­ла. А в ръката пултът за дис­танционно управление. Прос­то натискаш бутоните.

Те сякаш искат да се отка­жат да умират въобще. За цел­та ще се наложи да превърнат всички останали в свои доно­ри, в непрекъснато обновяващ се склад на живи органи и тъ­кани. Остарял черният дроб – взимат го от донора и го заме­нят. Донорът без черен дроб на­истина няма да изкара дълго, затова логично е от него да се прибере всичко, което ще може да свърши работа като резерв­ни части. Контурите на такива развъдници на хора за резерв­ни части вече се очертават ясно на хоризонта. Но до достигане на това прекрасно бъдеще ще трябва да се доживее.

Те се обявиха за шерифи,съдии и палачи, съ­брани в едно. Ликвидатори на цели народи с право на убий­ство и с гаранция, че това пра­во ще бъде осъществявано безнаказано. „Лайсенс то кил(Лиценз за убийство), която е приложима за всеки без от­лагане. Стада от Джеймс Бон­довци – и всички с акуратно подредени зъби и слънчева ус­мивка.

Веднага след тяхната „Пу­стинна буря“ гледах докумен­тален филм, в който един аме­рикански генерал половин час убедено проповядваше, че животът на един американски войник струва повече, откол­кото живота на хиляда араби. Това той говореше на фона на демонстрация на специален танк-булдозер, който са изо­бретили за борба с укриващи се в окопите араби. Танкът- булдозер зарива войниците в окопите и старателно ги трам­бова, вместо да стреля по тях. Генералът бил впечатлен как­во хуманно оръжие е този нов булдозер, защото запазва жи­вота на техните войници: „Ние не влизаме изобщо в контакт с неприятеля, ние просто веднага го погребваме“.

Когато авторът на филма се поинтересувал какво им е на тези, които живи биват закопа­вани, генералът добродушно по­яснил: „За тях е без значение, ние така и така ще ги убием. Е, някои от тях танкът пър­во великодушно ще прегази и едва след това ще ги зарие. Раз­бира се, тези, които погребат живи, ще се измъчат повече от застреляните. Но за разкопава­не не може да става дума. Защо тогава беше измислен този за­бележителен булдозер? Въобще така им се пада. Какво търсят в окопите? Как смеят да вою­ват с нас, вместо направо да се предадат.“

Те не могат да понасят свои загуби, дори разговорите за тях им причиняват депресия. Даже безопасното превръ­щане на Ирак в стрелбище за своята нова техника възпри­емат като смъртоносна опас­ност. Разбираш ли, разпалено ми обясняваше един от тях, то­гава над цвета на нацията беше надвиснала опасност, защото загубихме стотина от нашите, бомбардирайки стотици хиля­ди араби.“ Т. е. те съблюдава­ха пропорцията: един янки за хиляда араби.

Когато янките превърнаха Югославия във второ стрелби­ ще и им стана ясно, че за да по­бедят в този случай, ще трябва бомбен килим за цялата стра­на, се появи необходимостта от сухопътна операция. Тогава техният президент започна да се оплаква, че са сгрешили броя на жертвите при една операция. „Нашите бъдещи загуби ще бъ­дат не по-малко от 400 души. Това за нас е неприемлива цена.“

Този, който му е изчислил броя на потенциалните жерт­ви при сухопътна война с юго­славската армия, е бил голям оптимист. Но даже числото 400 за англосаксите е непоно­симо много.

Интересно, щяхме ли да се колебаем дълго, ако на нас или на нашите братя китайци бяха предложили срещу загубата на четиристотин бойци да про­пуснем още неродената евро­пейска валута и заедно с нея и цяла Европа, спечелвайки с този ход много милиарди зе­лени нули?

Американците не бомбар­дираха Югославия по модела на Дрезден през 1945 година. Това би било доста некрасиво. Европа поне засега не е Ирак. А с началото на бомбардиров­ките потокът страхливи евро­пейски пари така нахлу, че не беше лесно да се броят и скла­дират. Но целта на „високотех­нологичното крадливо шоу“ над нощния Белград беше достиг­ната. Европа в самото начало си организира спектакъл и сега трябваше да го приключи.

По тяхната схема доскоро просветеният демократ Ми­лошевич се превърна в „лошо­то момче“ (бед гай). Като Поке­мон. При тях всички рано или късно стават „лоши момчета“ – това е основата на новия ред. А лошите момчета задължи­телно трябва бъдат наказва­ни. За да накажат Милошевич, заплатиха на югославски пре­датели. Да се намерят преда­тели не е проблем. Предатели има навсякъде, в това число и у нас. Но още повече те са при тях и скоро времето ще пока­же това.

Да се издължат на югопре­дателите на янките не им се искаше. Те са свикнали за всяка хвърлена бомба, за все­ки полет на техен самолет да преместват парите от единия свой джоб в другия. А тук се наложи да плащат не на свои, а на чужди полезни предате­ли. Беше им криво, но плати­ха.

Впрочем днешните преда­тели са евтини и елементар­ни. За Милошевич на сърбите бяха обещали един милиард долара. Но след като получи­ха пратката с доставка в Хага, забравиха за обещанието. Това е за урок на тези, които в бъде­ще мислят да предават своите Милошевичи. Само авансово плащане, в противен случай ще бъдете измамени.

Интересни са отзивите на нашите войници за това как воюват янките в Косово.Там те разполагат с всичко необ­ходимо за водене на успешни бойни действия: фитнес със сауна, четирикратно хранене с пресни плодове, евтини пуб­лични домове. И много екзем­пляри най-съвременна и най- скъпа в света военна техни­ка. Но когато започне стрелбата, янките организирано напус­кат постовете си и се укриват в базата някъде между фит­неса и сауната. Затова нашите войници са ги нарекли „пиндо­си“. Малко непонятна дума, но им приляга.

Когато в опиянение от из­лишна демокрация, бурна тър­говия с хероин и излишък на па­трони косоварите започват да стрелят във въздуха, единстве­ните, които могат да ги успоко­ят, са нашите момчета. Те не обичат да стрелят във въздуха.

Своята тактика за водене на съвременна война, а именно бър­зо бягане от всякаква опасност на най-скъпия в света танк със спътникова навигация, янките научиха от своите охранени ев­ропейски братя. Стига се до ко­мични случаи. Т. нар. група по­черпени албанци на два стари фиата се оказали недалеч от раз­положението на германски тан­ков полк в Македония. Полкът незабавно бил вдигнат от пос­та по тревога и отстъпил с це­лия си блясък на 50 км, охраня­ван от македонската полиция, въоръжена с пистолети „Ма­каров“. Германците спешно сви­кали заседание на Бундестага и направили заплашително изя­вление. „Ако тези албански гла­ворези още един път посмеят да заплашват наш танков полк, то ние завинаги ще напуснем Ма­кедония!“ В Германия едва не се стигна до оставка на правител­ството. Недоволството беше бу­рно: „Нашите момчета можеха да дадат жертви, нима за това те отидоха с танковете там?“

Гледам всичко това и не мога да повярвам, че дедите на тези момчета са воювали в замръзналите окопи на Ста­линград. И то воюваха добре.

 

ПРОДЪЛЖАВАМЕ ИЗМАМАТА!

Е-поща Печат PDF

Не е „руска дезинформа­ция“, а грозна дейст­вителност скандалът, който разтърси нас­коро феновете на „промяната“. А именно, че двама видни пред­ставители на „демократична­та общност“ у нас - настоящият министър на финансите, съпред­седател на ПП и бъдещ вицепре­миер след ротацията на „сглоб­ката“ Асен Василев и бившият министър на иновациите в каби­нета „Петков“ Даниел Лорер, са се оплели в съмнителни имот­ни сделки и фиктивни покуп­ко-продажби на фирми. Естест­вено, за да извлекат персонал­ни облаги, осигурявайки щед­ри комисиони на приближени до тях фирми.

Според разследване на Bird. bg. мястото на далаверите била сграда на ул. „Чаталджа 3“ в цен­търа на София, купена на 19 юни 2019 г. и ремонтирана от фир­мата „СТВ Консълтинг“ ЕООД на Асен Василев. Фирмата някол­ко пъти е продавана и откупу­вана обратно за 99 лева между Асен Василев и Марио Сотиров, а няколко дена преди да обяви неплатежоспособност и да й бъдат запорирани сметките по иска на американеца Себасти­ан Бретшнайдер, на 7 септем­ври 2023 г. СТВ „Консълтинг“ и Лорер продават горепосоче­ната сграда. Не на кого да е, а на действителния собственик на фирмата „Информацион­ни Трафик Системи“(ИТС) Ста­нислава Арнаудова, представя­на като кралицата на винетки­те заради привилегированото си положение при продажба­та на винетки за тежкотовар­ния транспорт. И респективно заради получаваните комисиони за тази услуга. Цената от 1 858 038,5 лв., , или 7940 лв. на ква­драт, на която Лорер продава намиращите се вътре собствен офис от 113,61 кв. м и още три помещения от общо 234 кв. м, купени окончателно на 6 април 2022 г. за 351950 лв., е 5 пъти по-висока от тази при закупу­ването на имота. Цялата остана­ла част от сградата е продадена на 7 септември 2023 г. на фир­ма „Си Трейдинг 2016“, днес соб­ственост на Арнаудова, за 3 096 730,18 лв. Тоест Лорер получава за своя имот много повече от су­мата, за която го е придобил, без даже да е платил за направения преди това ремонт от фирмата на Асен Василев. А пък Станис­лава Арнаудова се е съгласила да му изплати тази неприлично висока цена - 7940 лв. на квадрат, при много по-ниски цени на имо­тите в съседните сгради. Обясне­нието на тази й разточителност е тривиално: седемпроцентните комисиони от продажбите на винетки си заслужават! И това става само 3 месеца след зам­разяването от ПП-ДБ на готве­ната неблагоприятна за Арна­удова промяна в Закона за об­ществените поръчки, която не позволява на АПИ да заобика­ля неговите изисквания. От ПП изтъкват, че договорът с ИТС е от времето на ГЕРБ и че именно при кабинета „Денков“ на паза­ра на винетки е допусната и тре­та фирма, но не обясняват защо това не е направено при каби­нета „Петков“. Дребна подроб­ност е, че въпросната сграда е била използвана временно и като офис на ПП. Напомням, че още при свалянето на кабинета на Кирил Петков от ИТН споме­наха, че един от инвеститорите в основаната от Асен Василев фир­ма „Евърбред Лимитид Велико­британия“ - Мортен Лунд, е об­винил Асен Василев в измама. Спорът между съдружниците бе разрешен с извънсъдебно спора­зумение, но съмненията в почте­ността на днешния ни финансов министър останаха. Още пове­че че иск към него за над 5 млн. лева предяви и гражданинът на САЩ Себастиян Бретшнай­дер, който успя да защити пред арбитражен съд обезпечителна заповед за над 730 000 лв. като част от бъдещо вземане. Преди фирмата на Василев да обяви не­платежоспособност и сметките й да бъдат запорирани, той и Ло­рер продават въпросния имот на ул. „Чаталджа“3. А наличие­то на специален асансьор в сгра­дата буди асоциации с асансьора до апартамента на някога видния гербер Цветан Цветанов, днес ли­дер на „Републиканци за Бълга­рия“ и яростен критик на Бори­сов.

И какво излиза? Че тези, кои­то щяха да разграждат модела „Борисов и Пеевски“, не само се прегърнаха с тях за съвмест­но управление, ами са усвои­ли и корупционните им схеми и практики. Финалът на тях­ната „борба с корупцията“ е по­вече от комичен: прокуратурата отпрати казуса „Лорер“ за погре­бване в КПКОНПИ, а Борисов и Петков взаимно си простиха и прекратиха заведените преди това дела за оскърбление. Пи­то-платено! Само Слави Трифо­нов успя да осъди Петков на пър­ва инстанция за 50 000 лв. за това, че го беше нарекъл мафиот, кога­то с подкрепата на ИТН бе гласу­ван вотът на недоверие срещу ка­бинета на „промяната“. Никой не осъди Киро за потъпкването на Конституцията, когато, за да стане служебен министър в ка­бинета на Стефан Янев, излъга, че се е отказал от канадското си гражданство. Днес „правилните“ медии и „политолъзи“ упрекват президента, че е защитил Петков от атаките на ДПС по въпроса за гражданството, но пропускат, че те подчертаваха като гаран­ция за почтеност одобрение­то на Байдън към миналия по­край Харвард Петков. И удобно забравят, че изтъквайки предпо­лагаемия патриотизъм на същия, Радев отговори на изявлението на Мустафа, че Турция е него­вата Анаватан. Термин, който в турския език означава не праро­дина, а родина майка, или основ­на родина. Освен това президен­тът призна, че се е излъгал в из­бора си на служебни министри и каза: „Ще преживеем и тази шар­латания!“ Ето защо политици, които се коалираха, „некоалира­ха“, или „сглобиха“ с ПП, нямат право да атакуват държавния глава със задна дата.

Защо евробюрократи­те, които години наред соче­ха България като най-корум­пираната държава в Европа, мълчат за имотния скандал в София? Ако Лорер се беше уре­дил с еврокомисарски пост, пак ли щяха да мълчат? Продължа­ващата българска оръжейна помощ за Украйна оправдава ли корупционните афери на „сглобката“? Или в ЕС смятат да ни накажат, като ни прехвърлят тежестта на мигрантската кри­за в Европа? Ако след година ни пуснат в Шенген и по суша сре­щу ангажимента да се превър­нем в концлагер за нелегални мигранти от Азия и Африка, управляващите в София пак ли ще козируват? Пак ли ще ни баламосват и тогава със самох­вални твърдения за невероят­ните си дипломатически ус­пехи и засилената евроатлан­тическа интеграция на Бълга­рия?

Засега само от българската ре­дакция на радио „Свободна Евро­па“ предлагат да махнем „Аз съм българче“ от учебниците, за да не се чувствали дискриминирани децата на 100 000 мигранти. Има­ло на какво да научат и те свои­те български връстници. Но ако това е чуждо внушение, с което се пробва националното ни са­мочувствие, какво да кажем за предложението на министъра на отбраната Тагарев от учеб­ниците да се премахнат всич­ки текстове, които подхранват признателността към Русия? Този български министър ли е, или наемник на Вашингтон и Киев, щом предлага у нас да бъдат разположени чужди вой­ски? И след като прокара в НС ре­шение за предоставянето на Ук­райна на 100 БТР 60 ПБ „с изте­кла необходимост“, казва, че се търсели съюзници, които да фи­нансират транспортирането им до Украйна. В САЩ естествено го похвалиха за оръжейната по­мощ на Украйна, а пък той ни уведоми, че там сглобяват пред­платените от България изтреби­тели F-16 Block 70 „като за себе си“. Имайки предвид как в САЩ приземиха самолетите „Боинг 737 Мах“ след поредната авария, при която изхвърча вратата на аварийния изход на един от тях, по-добре да сглобяват наши­те „като хората“! Що се отнася до историческите препоръки на военния ни министър, ако зависеше от него, щяхме вече да учим историята си не такава, ка­квато е, а във варианта, продикту­ван не от Кремъл, а от Вашингтон. Но ако вместо за Альоша в Плов­див заговорим за героя летец Ди­митър Списаревски, ще трябва да кажем и че той е загинал в бой не със съветски или руски, а с американски и английски изтребители и бомбардирова­чи, засипали София с бомбен килим. Въпреки че днес са ни съюзници, през 1944 г. амери­канци и британци са щели да превърнат София в картофе­на нива, както искал Уинстън Чърчил. Обаче американски­те летци, свалени от патриоти като Списаревски, имат памет­ник в двора на американското посолство в София и никой не възнамерява да го демонтира и изпрати в музея. А като ни опя­ват за „окупаторската“ Съвет­ска армия, да напомним, че това беше Трети украински фронт. Сиреч онези, които плюскаха тор­тата с отрязаните детски глави­чки и други човешки крайници, оскверниха и паметта на за­гиналите във войната с хитле­ризма украински войници. Ако украинците са били окупатори, защо им помагате днес с оръжия и боеприпаси?

За да бъде абсурдът пълен, миналата седмица научихме, че бившият британски преми­ер Тони Блеър, с когото Нико­лай Денков се фотографира на световния икономически фо­рум в Давос, щял да ни помага да влезем в Еврозоната и Шен­ген. Собствената му държава из­лезе с референдум от ЕС, а в Шен­ген и Еврозоната така и не е вли­зала никога, но Тони ще ни учи как да се шмугнем там! Да не забравяме как през 2003 г. той подготви военното нахлуване в Ирак с измислицата, че Сад­дам Хюсеин разработвал оръжия за масово поразяване, включи­телно ядрени. Когато такива не бяха намерени, Блеър се опра­вда с британското разузнава­не. Друг британски премиер, Борис Джонсън, отишъл си за­ради присъствие на партита в МС по време на коронакризата и карантинирането на цяла Ан­глия, накара Киев да се отметне от договореното на 29.3.2022 в Истанбул мирно споразумение с Русия. По този повод турски­ят всекидневник вестник „Мил­лиет“ (17.1.2024) цитира изявле­ние на Владимир Путин, според когото преговорите са минали конструктивно, а украинската страна гарантирала, че няма да се присъединява към военни съюзи, ще запази неутралния си статут и иска да види Турция като гарант. Украйна освен това е предложила да се създаде една постоянна структура за сигур­ност, която да включва и страните гаранти. Путин казва още: „Ис­кам да напомня, че в Истанбул се договорихме по всички въпроси. Това вече трябва да знаят всички наши съграждани. Дори председа­телят на украинската делегация положи подписа си под съвмест­на декларация. Този документ е у нас. За да покажем, че сме за мир, изтеглихме войските си от Киев, но отсрещната страна не се при­съедини към това.“

Накрая, визирайки Борис Джонсън, руският президент казва: „Ако се бяхме договорили, войната щеше да приключи пре­ди година и половина, глупаци!“

Да се върнем на нашите овни, както казват французите. Ако трябва с едно изречение да опишем нашата „сглобка“, коя­то се готви за ротация, ще из­ползваме написаното от Шато­бриан за внезапно избухна­лото приятелство по интереси между смъртно ненавижда­щите се „републикански монар­хисти“ Талейран и Фуше. Та­лейран, който вече се бил уредил с министерски пост в кралското правителство, предложил за ми­нистър на полицията да бъде на­значен политическият хамелеон Фуше. Тоест човека, с чийто под­пис е бил екзекутиран Луи 16- ти, братът на Луи 18-ти. Понеже бившият владика Талейран се нуждаел от по-черен от себе си фон в двореца. Двамата влез­ли при краля, като куцият Та­лейран се бил опрял на рамо­то на Фуше. Комичната глед­ка Шатобриан обобщил така: „Порокът, опрян на предател­ството!“. Всяка прилика с ка­друването на „сглобката“ у нас е (не)случайна…

 


Страница 596 от 617