На 1/13 март 1881 г., след атентата, при който загива Цар Освободител, на трона на Руската империя се възкачва новият император - Александър III. Той е втори син на Александър II и първоначално не е подготвян за наследник на престола. Баща му, император Александър II, не е виждал в него качествата, необходими за всерусийски монарх. Между бащата и сина са съществували множество противоречия, последствията от някои от които повлияват и съдбата на младата българска държава. Всички свои надежди Цар Освободител е възлагал на любимия си първороден син - цесаревич Николай Александрович. Но този във висша степен благороден и интелигентен младеж, въплъщение на идеала за руски владетел, внезапно умира от скоротечна костна туберкулоза (или туберкулозен менингит) в град Ница във Франция - спирка от морското му околосветско пътешествие. Дотогава е бил напълно здрав. Умира на 24 април 1865 г. на 21-годишна възраст, току-що сгоден за датската принцеса Дагмар, която по-късно става годеница и съпруга на брат му Александър. Когато преди години четях историята на трагично загиналия млад руски престолонаследник, не можех да не отбележа един паралел - при странни обстоятелства почти век по-късно с костна туберколоза е заразен и Дан Колов, Балканският лъв, българският шампион, който много пречеше на разни олигархични спортни кръгове в САЩ. Интересно е, че и тримата Романови с име Николай - император Николай I, престонаследникът Николай Александрович и император Николай II, не умират от естествена смърт. Всъщност от последствията на атентат на Транссибирската железница умира и Александър III.
На 13 януари 1820 г. на излизане от спектакъл на Парижката опера от ножа на атентатор е прободен Шарл-Фердинан дьо Бурбон-Артоа, дук дьо Бери, вторият син на френския крал Шарл Х. Атентаторът уж е бонапартист и действа сам, но никой не вярва в тази басня. Силите, стоящи зад него, никога не са разкрити. Дукът, на 42 години, умира на другия ден, 14 януари, разкривайки, че съпругата му Мария-Каролина, е бременна. Роденото след смъртта на дук дьо Бери момче - Анри, наречено Дете на чудото (Enfant du Miracle), което би трябвало да царува под името Анри V, никога не става крал. Нереализираният Анри V, граф дьо Шамбор, е последният мъжки наследник на Капетите. Неговият чичо, братът на баща му, първородният син на Шарл Х, принц Луи-Антоан, се отрича от престола двадесет минути подир смъртта на стария крал, през 1830. Като причина за абдикацията се изтъква бездетството на принца, но истинските причини остават неизвестни.
На 30 януари 1889 г. светът се събужда потресен от гибелта на 30-годишния ерцхерцог Рудолф фон Хабсбург, кронпринц, единствен син на император Франц-Йосиф и наследник на австро-унгарския трон. Кронпринцът се е самоубил в резиденцията Майерлинг заедно със 17-годишната си любовница Мария Вечера. Този романтичен разказ напоследък изглежда все по- малко убедителен. Франц-Йосиф избира за свой наследник племенника си Франц- Фердинанд, син на по-малкия брат на императора, Карл-Лудвиг. С ужасяващо постоянство съдбата (или някой от нейно име, явният извършител е организацията „Црна рука“) по
принц и съпругата му в Сараево. Датата е 15/28 юни 1914 г. - Видовден. Един забележителен филм, проследяващ историята на Сараевския атентат, чиято прожекция не предизвика никакъв интерес, доказа, че властите на Австро-Унгария (без императора и неговият кръг, разбира се) са били информирани от полицията на БиХ за всяка стъпка на атентаторите. Мерки за опазване живота на ерцхерцога и съпругата му не са предприети.
Още през 1867 г. отвъд Атлантика е екзекутиран друг брат на император Франц-Йосиф, Максимилиан фон Хабсбург, император на Мексико.
Тайфунът, поразяващ наследниците на европейските монарси, по особен начин засяга и България. В нашия случай става дума за потомците на древен род - на средновековната царска династия Шишмановци. Известно е, че наследник на Шишмановци е видната видинска фамилия Шишманови, от която произлиза майката на Алеко Константинов, съпруга на уважавания търговец от Свищов Иваница Хаджиконстантинов. Щастливецът и неговият братовчед проф. Иван Шишманов, също от Свищов, фактически са князе с царска кръв. Вгледайте се добре - профилът на Алеко напомня изсечен върху монета профил на владетел. На един от своите детски портрети той прилича на малък принц. Благородството на чертите му говори за венценосни прадеди. И виж ти - цялото му семейство измира от туберкулоза. А на 11/23 май 1897 г. едва трийсетгодишният потомък на царе и гениален писател е застрелян... погрешка. Уж убиецът се е прицелвал в депутата Михаил Такев. Може и да е било така - но може и да не е. Все пак Такев няма царствени прадеди. Алеко загива при странни обстоятелства, бездетен. Изтъквани са различни причини за покушението. Само не и тази, че е наследник на последната царска династия отпреди падането на България под турско робство.
Остава проф. Шишманов. Той има само един син - Димитър Шишманов. Съпруга на проф. Шишманов е Лидия Драгоманова, дъщеря на известния украински хуманитарист проф. Михайло Драгоманов, близък родственик на поетесата Леся Украинка. Димитър Шишманов е политик, дипломат и писател, бил е министър в правителството на Добри Божилов. На 1 февруари 1945 г. е разстрелян от т. нар. Народен съд. Защо, за какви грандиозни престъпления? Толкова ли голям фашист е бил? Или причината трябва да се търси далеч назад във времето?
В Европа трябваше да остане само простолюдие. Тласкано към бездната от „аристокрацията на парите“, от банкстерите. И короните бяха низвергнати - за да рухнат държавите и народите.
Позволявам си да започна с малка увертюра моя отзив за книгата под заглавие „Българската земя – нашето национално богатство“ с автор Кръстю Трендафилов, бивш министър на земеделието и храните, роден в Хайредин и раснал върху здрава, плодородна и благодатна почва, наречена чернозем и определена като „царя на почвите“ от световно признатия и известен руски учен В. В. Докучаев – основател на науката за почвите. Не зная защо и как, но все някакви невидими сили ме теглят към Северозапада и изучаването българския чернозем.
Първите ми северозападни приятели, мои съкурсисти от техникума и мои състуденти от Агрономическия факултет, ме впечатляваха след ваканция с разнообразните деликатеси и вкусотии, които носеха от селата си от богатата Златия и Мизия. Научната ми дейност отново ме свърза със Северозапада. Провеждахме много опити с колегите от Ломската опитна станция, направихме подробни проучвания на чернозема, за да се повиши и опази неговото плодородие, внедрявахме агроекологични проекти, давахме консултации и съвети на място на специалистите, провеждахме незабравими срещи с трудовите хора. С моите колеги разработихме интердисциплинарни програми и трудове на тема „Продуктивни възможности и екологични рискове на земите в Северозападна България,“ „Черноземите в България – проблеми, оценка, използване и опазване“ и „Генетична и приложни класификации на почвите и земите в България“. Написах самостоятелно монография „Почвите и земята на България – национално и вековно богатство“, в която българският чернозем е на първо място. С един от моите докторанти разработихме дисертационен труд на тема „Педометрична същност и таксономична принадлежност на примитивните почви, формирани върху меки скали от черноземната зона“. Всички тези разработки представляват ръководство за действие и управление на земеделието и рационално използване и опазване на българския чернозем.
Последната ми среща със Северозапада беше неочаквана и виртуална чрез една от книгите на Кръстю Трендафилов, за която споменах в началото. Тя ми бе дадена от главния редактор на в-к „Нова Зора“ г-н Минчо Минчев, който, след като я прочетох на един дъх, ме помоли да напиша отзив.
В книгата намерих теми и въпроси за земята, които ме вълнуват постоянно. Признавам си, че тя не само ме впечатли, но ми даде повод за размисъл, защото в нея се срещат проблеми, по които работя професионално и съм писал често. Същевременно много силно ме озадачиха фактите и данните, които изнася авторът, показващи разрухата на българското земеделие и в частност колапса на селскостопанската наука. Той представя убедителни доказателства за причините и следствията, за протеклите разрушителни процеси, които са повече от унищожителни за този сектор на нашата икономика. Читателят може да бъде сигурен, че чрез книгата ще се докосне до голямата истина, и то цялата истина, за престъпленията, извършени спрямо българската земя, нейните собственици и българското село, така, както ги виждат и други анализатори на този период, на извършените реформи и промени в нашето общество, особено тези, които се връщат от чужбина и виждат докъде сме стигнали.
Оценявам високо твърде интересния и многопластов подход за представяне на автора от Марин Ботунски под формата на предговор, където се подчертава, че „книгата е част от оная лична болка на автора, която не заглъхва с години“, защото „той е син на черноземната равнина и борбата му за опазване и стопанисване на българската земя е сред гордите му проявления“. Тази борба Кръстю Трендафилов води като младежки, партиен и административен ръководител, народен представител във Великото, в 36 и 38 Народно събрание, областен управител, министър и главен експерт в администрацията на президента Георги Първанов. Сравнителният, обобщен и подробен икономически и политически анализ, който авторът прави по години за на-важния съвременен период у нас, за упадъка на растениевъдството и животновъдството, унищожаването на предприятията на хранителната промишленост, модерните напоителни системи, влошаването на поземлените отношения и ролята на човешкия фактор за управление на земеделието в най-критичните години (1989-2011) за България, е прецизен и точен, изпълнен с фактология и много примери, компетентен, с широко виждане на деструктивните процеси и явления в нашето общество, критичен – търсещ и даващ отговор за грешките и извършените престъпления от главните виновници. Той не се страхува да назове и обвини в престъпление срещу държавата и народа политиците и държавниците, управлявали на най-високо ниво, и тези, разработили и пуснали в употреба „лошата законодателна уредба“, предизвикали „организирания хаос“ в провеждане на поземлената и аграрната реформа, позволили разпокъсването или архаичното и насилствено уедряване на земята от арендаторите. През тези критични години Кръстю Трендафилов е сред хората и вижда как за пореден път оплакват своята земя. В безсилието си, че не могат да направят нищо, те или я изоставят, или я дават на корпоративни арендатори, които безмилостно експлоатират тях и нея, а децата им, бъдещите й стопани, тръгват по големите градове и още по-лошо – по света. Това постави началото на икономическата, социалната и демографската криза, последната, която се превърна с времето в катастрофа. Навремето, когато бе променена правната и юридическата мисъл и философия на ЗСПЗЗ и го превърна от пазител и защитник на народа и земята му в рушител, писах, че това е един антинароден и антидържавен закон, който не е приеман в нито една държава в света и служи за ликвидация на държавните активи и средства, на изграденото ни на промишлена основа селско стопанство със съвременни аграрно-промишлени комплекси. Кръстю Трендафилов с многозначителни факти обосновано и порядъчно точно описва ясно истината за тези деяния на политиците и законодателите. Той открито пише: „Да назначиш за председатели на ликвидационни съвети аутсайдери, нереализирани кандидати за власт, без никакъв управленски опит и образователен ценз, да управляват предприятия, притежаващи материално- техническа база за милиарди, да стопанисват най-главното национално богатство – плодородната българска земя…, да изхвърлиш на улицата 15 хил. агрономи и десетки хиляди безимотни хора, това не е грешка, това е престъпление“. Въпреки всичко той е силно вярващ човек, който познава дъха на чернозема и мъката на българския селянин. Затова е убеден, че „България може да се опре на своето земеделие въпреки несъвършенството на нормативната база в селското стопанство“. Затова пише: „Всяка педя земя, всяка сграда, всяка машина трябва да има своя легитимен стопанин.“ За целта настоява за справедливи решения за цените на горивото и реализацията на селскостопанската продукция, за съжаление проблеми, нерешени и до днес.
Кръстю Трендафилов не един път открито се обявява срещу връщането на земята в реални граници и разрухата на селското стопанство, предлага стратегически мерки и лостове за възстановяването му и настоява да бъде приоритет за развитието на икономиката, посочва ясно проблемите, търси вътрешен и външен ресурс за решаването на дълбоко наслоените проблеми. Спомням си, че той бе министърът, който с проф. Г. Танев (министърът преди него) подкрепи френския модел на земеделие, даден на ръка лично от френския земеделски министър Анри Нале под заглавие „Политика, организация и развитие на земеделието във Франция“. Моделът, разработен на 163 стр., бе преведен скоростно от председателя на франкофоните в България Иван Мицев и пренасочен към отговорните фактори да търсят решение и реализация в практиката, но те нито го чуха, нито го видяха, нито го разбраха, камо ли да развиват аграрната ни политика, съобразно него. Те си знаеха своето. Реформаторите-демократи заложиха на корупционния модел, който продължава и до днес с европейска подкрепа. Ето защо е неспокоен духът на Кръстю Трендафилов, когато безконтролно произведеното започва да се изнася, а с това се изнася и почвеното плодородие на българската земя. Той предлага да се приеме закон за търговията с житни култури и на първо място за пшеницата, както е в ЕС, САЩ и Канада, предлага мерки, които да спрат разграбването на техниката машините и сградния фонд, унищожаването на животинския и растителен фонд на страната, създаван с десетилетия, запустяването на предприятията на хранителната промишленост и превръщането на напоителните системи в скрап. Авторът назидателно пише, че „това не се е срещало никъде по света“. На остра критика подлага „Отворено общество“, което в разрез с европейската и световната политика съветва да не се подпомага отрасъл селско стопанство, оспорва погрешните практики и несправедливото отношение на ЕК към страната ни при разпределение на фондовете. Същевременно защитава онези 700 хил. земеделски производители, които са засегнати от сушата и от природните бедствия от и ударите, които ги сполетяват от различни страни и случайно управляващи субекти, като се обръща за съдействие към управляващи и опозиция, еднакво отговорни за тях. Навреме издига глас за опазване на българската земя, която „повече от 20 години се използва, без да се полагат грижи за нея“. Кръстю Трендафилов е преобръщал черноземните пластове и буци и вероятно е сънувал дълбоките бразди, които е прокарвал през годините на истинското преустройство на земеделието. Затова продължава да живее с проблемите на селото и трезво оценява цената на земята и хляба, среща се постоянно с мъките на хората и защитава техните права. Той знае и молитвата за хляба наш насъщний и с тази книга я повтаря, за да я знаят и другите. Като реалист прави подробен икономически и социално-икономически анализ на постиженията, поуките и предизвикателствата от Общата селскостопанска политика и развитието на българското земеделие. Настоява за усъвършенстване на системата и механизмите на национално ниво за ефективно ползване на еврофондовете и националните доплащания за периода 2014-2020 г. Отговорно, с тревога и оптимизъм говори за спасителното кооперативно движение в България, убеден е че „кооперациите могат да бъдат икономическия тил на местната власт,“ напомня ни, че в Европа има над 30 хил. кооперации с около 12 млн. членове, повече от 700 хил. заети в сектора селско стопанство. Те произвеждат около 70 % от селскостопанската продукция и извършват 60 % от преработката и реализацията на селскостопанските продукти. В тази връзка, забележете, той завършва книгата си с мисъл на Франсоа Митеран: „Кооперативната собственост е способна да отговори на потребностите на бъдещето. Тя съставлява и ще съставлява един от определящите моменти на икономиката и социалните структури на утрешна Европа както на Запад, така и на Изток“.
Питам се, ще разберат ли най-после днешните управляващи тази мисъл и неоспорима истина и директива на този голям европейски лидер и държавник?
В заключение, позволявам си, без всякакво съмнение, да оценя високо, по достойнство книгата на Кръстю Трендафилов, приноса и поуките й, за да не повтаряме грешките и разумно и устойчиво да развиваме селското стопанство. Подобно творение може да напише човек, който има широка подготовка и опит, политик, съчетал качествата си на експерт и готов да помага на хората до последния си дъх.
Аз познавам виртуално Кръстю Трендафилов, не само от тази книга, но и от проблемните негови статии, които съм чел през годините. Имал съм само една кратка среща с него през 2011 г. в качеството ми на директор на Почвения институт „Никола Пушкаров“, когато той връчи на учените и специалистите Почетния знак на президента на РБ Георги Първанов „За изключителни постижения в развитието на науката за почвите и активно участие при формирането на европейската политика по опазване и обогатяване на почвите и по повод 100 години почвена наука в България“. От тази кратка среща разбрах, че разговарям с необикновена личност, която притежава езика и знанията на селскостопанската наука и работи за напредъка на аграрната ни икономика, внедрявала е научните постижения в практиката и има безспорни заслуги към българското земеделие. Кръстю Трендафилов е явление на три епохи, той е имал мисия към своя Северозапад и хората на земеделския труд у нас, която е изпълнил с чест и достойнство. Трябва да му бъдем благодарни.
|
Една от идеите в тази книга е да се покаже нагледно опасното извращаване на човешката природа, което те (англосаксите, „партньорите“ б. пр.) със завидна упоритост преследват, оставяйки на нас, на нашите братя и дори на себе си все по-малко шансове да поживеят поне още едно хилядолетие на нашата пренаселена планета.
Извращението се състои в това, че искат да убиват всички наред, но изключват възможността и те да бъдат убивани. Искат да убиват безопасно за тях, с комфорта, който имат пред телевизора или в киносалона: от едната страна пуканки, от другата кока-кола. А в ръката пултът за дистанционно управление. Просто натискаш бутоните.
Те сякаш искат да се откажат да умират въобще. За целта ще се наложи да превърнат всички останали в свои донори, в непрекъснато обновяващ се склад на живи органи и тъкани. Остарял черният дроб – взимат го от донора и го заменят. Донорът без черен дроб наистина няма да изкара дълго, затова логично е от него да се прибере всичко, което ще може да свърши работа като резервни части. Контурите на такива развъдници на хора за резервни части вече се очертават ясно на хоризонта. Но до достигане на това прекрасно бъдеще ще трябва да се доживее.
Те се обявиха за шерифи,съдии и палачи, събрани в едно. Ликвидатори на цели народи с право на убийство и с гаранция, че това право ще бъде осъществявано безнаказано. „Лайсенс то кил“ (Лиценз за убийство), която е приложима за всеки без отлагане. Стада от Джеймс Бондовци – и всички с акуратно подредени зъби и слънчева усмивка.
Веднага след тяхната „Пустинна буря“ гледах документален филм, в който един американски генерал половин час убедено проповядваше, че животът на един американски войник струва повече, отколкото живота на хиляда араби. Това той говореше на фона на демонстрация на специален танк-булдозер, който са изобретили за борба с укриващи се в окопите араби. Танкът- булдозер зарива войниците в окопите и старателно ги трамбова, вместо да стреля по тях. Генералът бил впечатлен какво хуманно оръжие е този нов булдозер, защото запазва живота на техните войници: „Ние не влизаме изобщо в контакт с неприятеля, ние просто веднага го погребваме“.
Когато авторът на филма се поинтересувал какво им е на тези, които живи биват закопавани, генералът добродушно пояснил: „За тях е без значение, ние така и така ще ги убием. Е, някои от тях танкът първо великодушно ще прегази и едва след това ще ги зарие. Разбира се, тези, които погребат живи, ще се измъчат повече от застреляните. Но за разкопаване не може да става дума. Защо тогава беше измислен този забележителен булдозер? Въобще така им се пада. Какво търсят в окопите? Как смеят да воюват с нас, вместо направо да се предадат.“
Те не могат да понасят свои загуби, дори разговорите за тях им причиняват депресия. Даже безопасното превръщане на Ирак в стрелбище за своята нова техника възприемат като смъртоносна опасност. „ Разбираш ли, разпалено ми обясняваше един от тях, тогава над цвета на нацията беше надвиснала опасност, защото загубихме стотина от нашите, бомбардирайки стотици хиляди араби.“ Т. е. те съблюдаваха пропорцията: един янки за хиляда араби.
Когато янките превърнаха Югославия във второ стрелби ще и им стана ясно, че за да победят в този случай, ще трябва бомбен килим за цялата страна, се появи необходимостта от сухопътна операция. Тогава техният президент започна да се оплаква, че са сгрешили броя на жертвите при една операция. „Нашите бъдещи загуби ще бъдат не по-малко от 400 души. Това за нас е неприемлива цена.“
Този, който му е изчислил броя на потенциалните жертви при сухопътна война с югославската армия, е бил голям оптимист. Но даже числото 400 за англосаксите е непоносимо много.
Интересно, щяхме ли да се колебаем дълго, ако на нас или на нашите братя китайци бяха предложили срещу загубата на четиристотин бойци да пропуснем още неродената европейска валута и заедно с нея и цяла Европа, спечелвайки с този ход много милиарди зелени нули?
Американците не бомбардираха Югославия по модела на Дрезден през 1945 година. Това би било доста некрасиво. Европа поне засега не е Ирак. А с началото на бомбардировките потокът страхливи европейски пари така нахлу, че не беше лесно да се броят и складират. Но целта на „високотехнологичното крадливо шоу“ над нощния Белград беше достигната. Европа в самото начало си организира спектакъл и сега трябваше да го приключи.
По тяхната схема доскоро просветеният демократ Милошевич се превърна в „лошото момче“ (бед гай). Като Покемон. При тях всички рано или късно стават „лоши момчета“ – това е основата на новия ред. А лошите момчета задължително трябва бъдат наказвани. За да накажат Милошевич, заплатиха на югославски предатели. Да се намерят предатели не е проблем. Предатели има навсякъде, в това число и у нас. Но още повече те са при тях и скоро времето ще покаже това.
Да се издължат на югопредателите на янките не им се искаше. Те са свикнали за всяка хвърлена бомба, за всеки полет на техен самолет да преместват парите от единия свой джоб в другия. А тук се наложи да плащат не на свои, а на чужди полезни предатели. Беше им криво, но платиха.
Впрочем днешните предатели са евтини и елементарни. За Милошевич на сърбите бяха обещали един милиард долара. Но след като получиха пратката с доставка в Хага, забравиха за обещанието. Това е за урок на тези, които в бъдеще мислят да предават своите Милошевичи. Само авансово плащане, в противен случай ще бъдете измамени.
Интересни са отзивите на нашите войници за това как воюват янките в Косово.Там те разполагат с всичко необходимо за водене на успешни бойни действия: фитнес със сауна, четирикратно хранене с пресни плодове, евтини публични домове. И много екземпляри най-съвременна и най- скъпа в света военна техника. Но когато започне стрелбата, янките организирано напускат постовете си и се укриват в базата някъде между фитнеса и сауната. Затова нашите войници са ги нарекли „пиндоси“. Малко непонятна дума, но им приляга.
Когато в опиянение от излишна демокрация, бурна търговия с хероин и излишък на патрони косоварите започват да стрелят във въздуха, единствените, които могат да ги успокоят, са нашите момчета. Те не обичат да стрелят във въздуха.
Своята тактика за водене на съвременна война, а именно бързо бягане от всякаква опасност на най-скъпия в света танк със спътникова навигация, янките научиха от своите охранени европейски братя. Стига се до комични случаи. Т. нар. група почерпени албанци на два стари фиата се оказали недалеч от разположението на германски танков полк в Македония. Полкът незабавно бил вдигнат от поста по тревога и отстъпил с целия си блясък на 50 км, охраняван от македонската полиция, въоръжена с пистолети „Макаров“. Германците спешно свикали заседание на Бундестага и направили заплашително изявление. „Ако тези албански главорези още един път посмеят да заплашват наш танков полк, то ние завинаги ще напуснем Македония!“ В Германия едва не се стигна до оставка на правителството. Недоволството беше бурно: „Нашите момчета можеха да дадат жертви, нима за това те отидоха с танковете там?“
Гледам всичко това и не мога да повярвам, че дедите на тези момчета са воювали в замръзналите окопи на Сталинград. И то воюваха добре.
Не е „руска дезинформация“, а грозна действителност скандалът, който разтърси наскоро феновете на „промяната“. А именно, че двама видни представители на „демократичната общност“ у нас - настоящият министър на финансите, съпредседател на ПП и бъдещ вицепремиер след ротацията на „сглобката“ Асен Василев и бившият министър на иновациите в кабинета „Петков“ Даниел Лорер, са се оплели в съмнителни имотни сделки и фиктивни покупко-продажби на фирми. Естествено, за да извлекат персонални облаги, осигурявайки щедри комисиони на приближени до тях фирми.
Според разследване на Bird. bg. мястото на далаверите била сграда на ул. „Чаталджа 3“ в центъра на София, купена на 19 юни 2019 г. и ремонтирана от фирмата „СТВ Консълтинг“ ЕООД на Асен Василев. Фирмата няколко пъти е продавана и откупувана обратно за 99 лева между Асен Василев и Марио Сотиров, а няколко дена преди да обяви неплатежоспособност и да й бъдат запорирани сметките по иска на американеца Себастиан Бретшнайдер, на 7 септември 2023 г. СТВ „Консълтинг“ и Лорер продават горепосочената сграда. Не на кого да е, а на действителния собственик на фирмата „Информационни Трафик Системи“(ИТС) Станислава Арнаудова, представяна като кралицата на винетките заради привилегированото си положение при продажбата на винетки за тежкотоварния транспорт. И респективно заради получаваните комисиони за тази услуга. Цената от 1 858 038,5 лв., , или 7940 лв. на квадрат, на която Лорер продава намиращите се вътре собствен офис от 113,61 кв. м и още три помещения от общо 234 кв. м, купени окончателно на 6 април 2022 г. за 351950 лв., е 5 пъти по-висока от тази при закупуването на имота. Цялата останала част от сградата е продадена на 7 септември 2023 г. на фирма „Си Трейдинг 2016“, днес собственост на Арнаудова, за 3 096 730,18 лв. Тоест Лорер получава за своя имот много повече от сумата, за която го е придобил, без даже да е платил за направения преди това ремонт от фирмата на Асен Василев. А пък Станислава Арнаудова се е съгласила да му изплати тази неприлично висока цена - 7940 лв. на квадрат, при много по-ниски цени на имотите в съседните сгради. Обяснението на тази й разточителност е тривиално: седемпроцентните комисиони от продажбите на винетки си заслужават! И това става само 3 месеца след замразяването от ПП-ДБ на готвената неблагоприятна за Арнаудова промяна в Закона за обществените поръчки, която не позволява на АПИ да заобикаля неговите изисквания. От ПП изтъкват, че договорът с ИТС е от времето на ГЕРБ и че именно при кабинета „Денков“ на пазара на винетки е допусната и трета фирма, но не обясняват защо това не е направено при кабинета „Петков“. Дребна подробност е, че въпросната сграда е била използвана временно и като офис на ПП. Напомням, че още при свалянето на кабинета на Кирил Петков от ИТН споменаха, че един от инвеститорите в основаната от Асен Василев фирма „Евърбред Лимитид Великобритания“ - Мортен Лунд, е обвинил Асен Василев в измама. Спорът между съдружниците бе разрешен с извънсъдебно споразумение, но съмненията в почтеността на днешния ни финансов министър останаха. Още повече че иск към него за над 5 млн. лева предяви и гражданинът на САЩ Себастиян Бретшнайдер, който успя да защити пред арбитражен съд обезпечителна заповед за над 730 000 лв. като част от бъдещо вземане. Преди фирмата на Василев да обяви неплатежоспособност и сметките й да бъдат запорирани, той и Лорер продават въпросния имот на ул. „Чаталджа“3. А наличието на специален асансьор в сградата буди асоциации с асансьора до апартамента на някога видния гербер Цветан Цветанов, днес лидер на „Републиканци за България“ и яростен критик на Борисов.
И какво излиза? Че тези, които щяха да разграждат модела „Борисов и Пеевски“, не само се прегърнаха с тях за съвместно управление, ами са усвоили и корупционните им схеми и практики. Финалът на тяхната „борба с корупцията“ е повече от комичен: прокуратурата отпрати казуса „Лорер“ за погребване в КПКОНПИ, а Борисов и Петков взаимно си простиха и прекратиха заведените преди това дела за оскърбление. Пито-платено! Само Слави Трифонов успя да осъди Петков на първа инстанция за 50 000 лв. за това, че го беше нарекъл мафиот, когато с подкрепата на ИТН бе гласуван вотът на недоверие срещу кабинета на „промяната“. Никой не осъди Киро за потъпкването на Конституцията, когато, за да стане служебен министър в кабинета на Стефан Янев, излъга, че се е отказал от канадското си гражданство. Днес „правилните“ медии и „политолъзи“ упрекват президента, че е защитил Петков от атаките на ДПС по въпроса за гражданството, но пропускат, че те подчертаваха като гаранция за почтеност одобрението на Байдън към миналия покрай Харвард Петков. И удобно забравят, че изтъквайки предполагаемия патриотизъм на същия, Радев отговори на изявлението на Мустафа, че Турция е неговата Анаватан. Термин, който в турския език означава не прародина, а родина майка, или основна родина. Освен това президентът призна, че се е излъгал в избора си на служебни министри и каза: „Ще преживеем и тази шарлатания!“ Ето защо политици, които се коалираха, „некоалираха“, или „сглобиха“ с ПП, нямат право да атакуват държавния глава със задна дата.
Защо евробюрократите, които години наред сочеха България като най-корумпираната държава в Европа, мълчат за имотния скандал в София? Ако Лорер се беше уредил с еврокомисарски пост, пак ли щяха да мълчат? Продължаващата българска оръжейна помощ за Украйна оправдава ли корупционните афери на „сглобката“? Или в ЕС смятат да ни накажат, като ни прехвърлят тежестта на мигрантската криза в Европа? Ако след година ни пуснат в Шенген и по суша срещу ангажимента да се превърнем в концлагер за нелегални мигранти от Азия и Африка, управляващите в София пак ли ще козируват? Пак ли ще ни баламосват и тогава със самохвални твърдения за невероятните си дипломатически успехи и засилената евроатлантическа интеграция на България?
Засега само от българската редакция на радио „Свободна Европа“ предлагат да махнем „Аз съм българче“ от учебниците, за да не се чувствали дискриминирани децата на 100 000 мигранти. Имало на какво да научат и те своите български връстници. Но ако това е чуждо внушение, с което се пробва националното ни самочувствие, какво да кажем за предложението на министъра на отбраната Тагарев от учебниците да се премахнат всички текстове, които подхранват признателността към Русия? Този български министър ли е, или наемник на Вашингтон и Киев, щом предлага у нас да бъдат разположени чужди войски? И след като прокара в НС решение за предоставянето на Украйна на 100 БТР 60 ПБ „с изтекла необходимост“, казва, че се търсели съюзници, които да финансират транспортирането им до Украйна. В САЩ естествено го похвалиха за оръжейната помощ на Украйна, а пък той ни уведоми, че там сглобяват предплатените от България изтребители F-16 Block 70 „като за себе си“. Имайки предвид как в САЩ приземиха самолетите „Боинг 737 Мах“ след поредната авария, при която изхвърча вратата на аварийния изход на един от тях, по-добре да сглобяват нашите „като хората“! Що се отнася до историческите препоръки на военния ни министър, ако зависеше от него, щяхме вече да учим историята си не такава, каквато е, а във варианта, продиктуван не от Кремъл, а от Вашингтон. Но ако вместо за Альоша в Пловдив заговорим за героя летец Димитър Списаревски, ще трябва да кажем и че той е загинал в бой не със съветски или руски, а с американски и английски изтребители и бомбардировачи, засипали София с бомбен килим. Въпреки че днес са ни съюзници, през 1944 г. американци и британци са щели да превърнат София в картофена нива, както искал Уинстън Чърчил. Обаче американските летци, свалени от патриоти като Списаревски, имат паметник в двора на американското посолство в София и никой не възнамерява да го демонтира и изпрати в музея. А като ни опяват за „окупаторската“ Съветска армия, да напомним, че това беше Трети украински фронт. Сиреч онези, които плюскаха тортата с отрязаните детски главички и други човешки крайници, оскверниха и паметта на загиналите във войната с хитлеризма украински войници. Ако украинците са били окупатори, защо им помагате днес с оръжия и боеприпаси?
За да бъде абсурдът пълен, миналата седмица научихме, че бившият британски премиер Тони Блеър, с когото Николай Денков се фотографира на световния икономически форум в Давос, щял да ни помага да влезем в Еврозоната и Шенген. Собствената му държава излезе с референдум от ЕС, а в Шенген и Еврозоната така и не е влизала никога, но Тони ще ни учи как да се шмугнем там! Да не забравяме как през 2003 г. той подготви военното нахлуване в Ирак с измислицата, че Саддам Хюсеин разработвал оръжия за масово поразяване, включително ядрени. Когато такива не бяха намерени, Блеър се оправда с британското разузнаване. Друг британски премиер, Борис Джонсън, отишъл си заради присъствие на партита в МС по време на коронакризата и карантинирането на цяла Англия, накара Киев да се отметне от договореното на 29.3.2022 в Истанбул мирно споразумение с Русия. По този повод турският всекидневник вестник „Миллиет“ (17.1.2024) цитира изявление на Владимир Путин, според когото преговорите са минали конструктивно, а украинската страна гарантирала, че няма да се присъединява към военни съюзи, ще запази неутралния си статут и иска да види Турция като гарант. Украйна освен това е предложила да се създаде една постоянна структура за сигурност, която да включва и страните гаранти. Путин казва още: „Искам да напомня, че в Истанбул се договорихме по всички въпроси. Това вече трябва да знаят всички наши съграждани. Дори председателят на украинската делегация положи подписа си под съвместна декларация. Този документ е у нас. За да покажем, че сме за мир, изтеглихме войските си от Киев, но отсрещната страна не се присъедини към това.“
Накрая, визирайки Борис Джонсън, руският президент казва: „Ако се бяхме договорили, войната щеше да приключи преди година и половина, глупаци!“
Да се върнем на нашите овни, както казват французите. Ако трябва с едно изречение да опишем нашата „сглобка“, която се готви за ротация, ще използваме написаното от Шатобриан за внезапно избухналото приятелство по интереси между смъртно ненавиждащите се „републикански монархисти“ Талейран и Фуше. Талейран, който вече се бил уредил с министерски пост в кралското правителство, предложил за министър на полицията да бъде назначен политическият хамелеон Фуше. Тоест човека, с чийто подпис е бил екзекутиран Луи 16- ти, братът на Луи 18-ти. Понеже бившият владика Талейран се нуждаел от по-черен от себе си фон в двореца. Двамата влезли при краля, като куцият Талейран се бил опрял на рамото на Фуше. Комичната гледка Шатобриан обобщил така: „Порокът, опрян на предателството!“. Всяка прилика с кадруването на „сглобката“ у нас е (не)случайна…
|
