Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

40 ГОДИНИ ОТ ПЪРВИТЕ БЪЛГАРСКИ ТРЕКИНГИ В ХИМАЛАИТЕ

Е-поща Печат PDF

Гибелта на Атанас Скатов на К2 (8611 м) и преди него на Боян Петров на Шиша Пангма (8027 м), отново раздели мненията на планинарите относно екстремни постижения в алпинизма. Едни смятат, че те имат смисъл, тъй като разкриват неподозираните възможности на човешкия организъм. Други са категорични, че това наистина са рекорди за книгата на Гинес, но спокойно може да се мине и без тях.

Атанас Скатов и Боян Петров, обаче, бяха двама българи, които имаха кауза. Първият беше станал „веган“, обладан от идеята за опазване на околната среда и озоновия слой чрез съкращаване обема на животновъдството в света. Другият, бидейки диабетик, с примера си показваше на милиони хора, че с режим и самоконтрол те също могат да живеят пълноценно.

За щастие и двамата успяха да напишат книги за своите приключения в планините. Младите българи ще имат техния пример и девиз: „Там, където има воля – има и път!“

Светла им памет!


Българите поеха към хималайските върхове през 1981 г. с националната експедиция „Лхоце-8511“, в рамките на честването на 1300-годишнината от създаване на българската държава. За подготовката и провеждането на експедицията не се жалеха средства. Задачата беше държавна и се играеше на твърдо, с пълното съдействие на посолството ни в Делхи (посланик Точо Точев). През пролетта на 1980 г. тримата с Христо Проданов и Методи Савов направихме разузнавателна експедиция до Базовия лагер на Еверест и Лхоце (5400 м). Когато се върнахме в София, открих, че съм заболял от странна болест, която сега синът ми Румен-младши нарича „Хималария“.

Тайнството, наричано „хималайски трекинг“ се състои в бродене с раница на гръб по древни пътеки и ледници във Великата планина на височини до 5000-6000 метра, сред уникални гледки и корави добри хора, изповядващи двете световни религии: хиндуизъм и будизъм. Общуването с тях в скромните им къщи и хотелчета или като наети за носачи, доставя взаимно удоволствие. Трекингът не е височинен алпинизъм, но може да включва и изкачване на едно от двайсетината хималайски „джуджета“, високи над 5000 метра. Това усилие, разбира се изисква умения за движение по сняг и лед, както и познания за височинната болест.

Кой е първият трекер в Хималаите? Някои посочват Уилям Тилман – британецът, който 20 години щурмува връх Еверест откъм Китай, заедно с друга легенда Ерик Шиптън. Когато през 1950 г. китайците закриват подхода към Еверест от север, Тилман прави с приятели историческо пътешествие (трекинг) от източен Непал към Соло Кхумбу, изкачва се на Кала Патар (5545 м), вижда оттам Южното седло между Лхоце и Еверест, и казва пророчески „Еверест ще бъде изкачен през Ледопада Кхумбу и Западния циркус“.

Първите български трекери в Хималаите бяхме трима планински спасители от СТД „Академик“: Венелин Петров, Асен Джаков и моя милост. Тръгнахме с намерение да посетим нашите на Базовия лагер на експедиция „Лхоце-8511”. Валута нямахме, но си взехме доста храна, пикели, котки и тънко рапелно въже, защото имахме на ум да изкачим и някой трекинг връх. Бяхме млади и силни. Върху 20-килограмовата раници Венко мъкнеше и китарата. Имахме репертоар от планинарски и нецензурни песни, с които веднага спечелихме симпатиите на българската колония в посолството в Делхи.

През Индия стигнахме в Катманду, където научихме, че поляците имат експедиция в Светилището на Богинята на плодородието – Анапурна.

Така, в началото на април 1981 г., (по време на националната експедиция „Лхоце-8511“), ние, тримата, проникнахме в Светилището на Анапурна – едно фантастично съчетание на върхове и ледници между свещения връх Мачапучаре (Рибешката опашка, 6850 м) и осемхилядника Анапурна-1 (8091 м), което, според мен, няма равно по величие и красота. Сега към Светилището се изкачват тълпи от трекери, но тогава нямаше жива душа, освен полските алпинисти от „Клуб високогурски“ в Закопане (ръководител Ришард Шафирски), които изкачваха премиерно Южната стена на Анапурна-1. Помогнахме им като изнесохме 700 м въжета до Лагер 1 на стената на 5300 м, а след два дни развяхме българския флаг на предвършието на Тент пик. Към опиянението от красотата, която ни заобикаляше, се добави и самочувствие.

Идеята да изкачим Айлан пик започна да назрява у нас след като на 9 април 1981 г.  с Асен Джаков и Венко Петров успяхме да изкатерим предвършието на Тент пик (Палатката) (5350 м), в центъра на Светилището на Анапурна. Случихме хубаво време. В краката ни седем ледопада се вливаха в гигантския ледник на Анапурна, от който води началото си буйната Моди Кхола. Заобикаляха ни 10 върха над 7000 метра, от всичко 22 на територията на непалските Хималаи. Беше невероятно грандиозно зрелище. Снимахме се с националния флаг, а после седяхме на върха, отмалели от умора и радост, и продължавахме да снимаме великолепието, изваяно от сняг, лед и скали, докато бялата пелена не скри всичко и не заваля обичайният следобеден сняг. Сепнати и замаяни като пробудени от сън заслизахме надолу, съпровождани от тътнежите на падащите ледници на Хинчули и Моди пик. След 6 часа, мокри, но доволни от себе си, стигнахме в Базовия лагер. Когато затворихме очи в топлите пухени чували, панорамата на Светилището отново изникна пред нас. Дали друг път щеше да ни се удаде да погледнем към троновете на боговете от непосредствена близост? Или всичко щеше да си остане един приказен сън?

Оказа се, че и в Хималаите „Апетитът идва с яденето”. На 30 април 1981 г., след 12-дневно ходене по „пътеката на   хилядите крака” достигнахме манастира Тянгбоче. Отново във високите Хималаи, но този път на 300 км от „богинята на плодородието” Анапурна. На около 20 км пред нас развява бели флагове грандиозният триплет:  Еверест, Нупце и Лхоце. Някъде под тях се гуши „джуджето” Айлан пик. Препичаме окльощавелите си тела на манастирската поляна и не можем да откъснем поглед от покрива на света. 12 часа на обяд. Зевзекът Асен вика „Момчета, виждам българско знаме на Лхоце”. Ние се смеем на патриотизма му, но шегата се оказва истина и ако снимките, които правим в момента, можеха да се увеличат достатъчно, щеше да се види как змс Христо Проданов изминава последните метри по гребена на Лхоце. Но това разбираме едва на следващия ден, когато в Периче, на 4000 м, започваме да срещаме първите българи, слизащи с керван от базовия лагер на Националната експедиция  „Лхоце-8511“. Колко радостни сълзи се проляха тогава! Не се бяхме виждали с приятели цели 2 месеца, през които те строяха лагер след лагер към върха, а ние вървяхме по нашата Голгота през 9 планини с пикели, вместо с кръст на гръб.

На 3 май двамата с Асен Джаков поехме надолу по ледника Кхумбу към долината на Периче. Бавно, защото след бързото изкачване и двудневния престой на 5400 м, чувствах главоболие и повръщах. Този път ледникът, макар и на слизане, ми се стори безкраен, както на моите приятели при изкачването. Към 9 часа стигнахме до мемориала на загиналите алпинисти на Горакшеп (5100 м). Слънцето грееше приятно и с върховно удоволствие се проснах на завет до паметните плочи. Асен остави натежалия от кашкавал и луканка самар и за три часа успя да изкачи сам Кала Патар (5623), и да заснеме кръговата панорама. Продължихме да „спадаме” надолу и същата вечер нощувахме при моята познайница „Мария” от предната година,  която отново въртеше сама „хотела”, прекръстен вече на  „Сноу вю”. Навременното слизане от Базовия лагер и вкусните картофи на домакинята, ме посъвзеха и на следващия ден, 4 май, се отправихме през едно невисоко било към съседната долина, в която се намираше последното село на шерпите – Дингбоче, край река Имджакхола, идваща от ледниците на Айлан пик. На билото имаше чортен - будистки параклис, който въпреки че беше построен от човек, удивително се сливаше с  хималайската природа на фона на величествената верига на Тамсерку и Кангтега. След селото продължихме нагоре, към Чукунг. От дясната ни страна доминираше  северната стена на красавеца Ама Даблам (Майчина огърлица) (6993 м),  символ на непалския трекинг туризъм.

Продължаваме по реката към Чукунг. Стигаме до няколко чайни в близост до които са разгънати палатки на трекинг групи. Тук, на височината на Монблан, те се аклиматизират. Ние високомерно ги подминаваме. Вече като че ли сме готови за Айлан пик. Цял месец сме в Хималаите. Продължаваме  нагоре покрай ледника идващ от Лхоце Шар. От изток един чудесен двуглав връх сега замества Ама Даблам. На картата е означен като Амфу, но нито сме чували, нито сме чели нещо за него в хималайските хроники. Между две морени и през едно сухо езеро излизаме под самия Айлан пик, който се издига на 1000 метра над нас. Изкачването му от страната на Лхоце  сигурно е доста рисковано, по стръмните снежни склонове сигурно падат лавини. Ние ще опитаме от към Макалу т.е. от югоизток.

След сухото езеро минаваме през мястото, наречено Базов лагер, порядъчно замърсено от опаковки. Още час нагоре и спираме над морената на ледника. От едната страна е Айлан пик, от другата на ледника, пейзажът е лунен. В дъното на долината е склона на Лхоце Шар, по който минава китайската граница. На изток се изпречват стените на Чополу и Барунтце. Залезът на слънцето, отразен от тези ледени великани е фантастичен. Снимаме с чувство на първооткриватели, защото на много километри няма жива душа. За първи път българи навлизат в Махалангурхимал - планините на снежния човек, между Лхоце и Макалу.

По наше мнение долината на Имджакхола е по-красива и по-гостоприемна от съседната долина на ледника Кхумбу. На 5000 метра по това време няма сняг и бързо изсичаме с пикелите в песъчливата почва площадка за нашата малка палатка. Предстои ни още една нощ на височина 5000 метра. Примусът „Ювел” замърква приятно и не след дълго  бульонът е готов. Този път, след посещението ни в лагера на българската  експедиция „Лхоце-8511 “, си угаждаме с кашкавал и луканка. Не откриваме обаче подсилващите ядки и лиофилизирани плодове. Разнасят се ругатни по адрес на третия ни приятел Венко, в самара на който са останали. Вечерта е тиха и звездна. Нищо не нарушава спокойствието. Остава ни още само един ден напрежение и риск. От 25 години кръстосваме планините, но за пръв път ще се издигнем над 6000 метра. По правило ще тръгнем по тъмно. Надеждата е в мен, защото Асен си подлага една обувка за възглавница и спи много добре.

След хапчето за сън и аз се събуждам със закъснение и тръгваме едва към 4 часа сутринта. Светлината от челниците е необходима само през първия половин час. От предния ден сме избрали един ръб, който до средата е без сняг, а оттам нагоре се вижда нещо като ледник. В тъмното, разбира се, изпускаме маркировката с камъни, по която местните гидове водят платежоспособните си клиенти. Ние не обичаме да плащаме. Бързо набираме височина. Скалите са нестабилни, но не особено трудни и нищо не ни бави, освен затрудненото дишане. Да, тук е по-високо от Тент пик. За съжаление аз се аклиматизирам бавно. Но за един ден не е страшно. Привечер, обаче, трябва да преспим отново в палатката, която откриваме все по-трудно на брега на огромната ледена река. Ще успеем ли?

Седем часа. Слънцето вече огрява пътя ни. По небето има облачета - сигурен признак, че до обед гледката, която сега ни възторгва, ще изчезне. Идва моментът, в който трябва да сложим котките и да се обвържем с тънкото рапелно въже. Стъпваме на леден ръб и навлизаме в истински ледник. Неговите цепнатини са толкова дълбоки сякаш водят към центъра на Земята. Явно не сме по най-лекия път. Качваме се и слизаме по кулите на ледника в търсене на безопасен проход. Това ни отнема много време, но пък пътя за отстъпление е маркиран.

Най-после приближаваме  мястото, където ледникът се отделя от склона към върха. Сондираме с пикелите непрекъснато, защото от време на време под пресния сняг се откриват коварни дупки. Горя от нетърпение да захвърля самара. Уж не е тежък, а пречи. След  двучасов зиг-заг се залепваме за спасителната скала. Избираме маршрут, който е напълно защитен и оголен от слънцето  наполовина, така че лавина по него ни се струва малко вероятна. Избраната от нас скала се оказва много изветряла. Щом посегнем към някой скален издатък, той се откъсва като лист от тетрадка. Къде само по котки, къде използвайки нестабилни хватки напредваме към билото, което изглежда  доста близко. Достигам до ледени висулки, дебели като тръби на орган. Изсвирвам една мелодия с крак и после ги използвам за осигуровка. Те са много здрави и ще свършат добра работа на слизане. Слънцето вече се е скрило и облаци се спускат под билото на Айлан пик. Минава още час, в който изкатерваме последните 50 метра по причудливи снежни и ледени форми. В 15 часа Асен е на билото. В близост откриваме бамбуково колче с червено флагче, оставено явно от гидовете на някоя група. До нас е западният връх висок 6100 метра, който виждахме  от долината на Чукунг. Изминаваме още стотина метра по острото било към главния връх. Облаците от време навреме се разкъсват и в краката си успяваме да видим  базовия лагер на словенците, които катерят Южната стена на Лхоце. Все пак успяхме за един ден да се изкачим, което като първо височинно постижение не е лошо. Правим по няколко снимки и тръгваме внимателно надолу. Слизането за нито един алпинист не е приятно занимание. Осигуряваме се на пикелите и дълго търсим дълбоко място, защото на ронливия винкел снегът е малко. Отдъхваме за малко с облекчение, когато стигаме до ледените „тръби на органа”. Асен тръгва с рапел по снега, но след малко започва да бяга по диагонал и се залепва отново за ронливия винкел. След малко се убеждавам, че това е единственият правилен ход, защото точно под нас е зейнала голямата пукнатина, отделяща ледника от склона на Айлан пик. Пред тази внушителна цепнатина тънкото рапелно въже не въздейства достатъчно успокоително. Споменът за гибелта на свръзката на Цанко Бангиев на Безингийската стена, е още жив. Стигаме до ледника  и  оставения самар. Почваме да криволичим по следите си и чак сега успяваме да го разгледаме, тъй като слънцето вече се е укротило зад облаците. Пластовете от лед и фирнован сняг като годишни кръгове, на някои места достигат дузина, а всеки пласт е дебел повече от метър. Вече не е трудно, но не се развързваме. Ето че Асен излиза на голия скалист ръб, когато без да искам изпробвам рефлекса му. Едната ми котка се закача в гетата на около 2 метра от последната преспа сняг. Падайки му извиквам, но още във въздуха успявам да разделя краката си. Приятелят ми беше скочил вече от другата страна, така че нямаше да ме изпусне.

Най-после сваляме котките и започваме да слизаме по скалите разделени. Тук там се виждат купчинки камъни като по нашите планини. Все още е светло и палатката жълтее под нас. И двамата мълчим, но съм сигурен, че мислим за едно и също. Никога не се бяхме изкачвали толкова високо. Никога не бяхме виждали Макалу и Лхоце отблизо, освен в сънищата си. Хималайските богове бяха благосклонни към нас и на Тент пик, и на Айлан пик. Те не ни се разсърдиха, защото се борихме с планината честно, насаме, само с пикел, котки и алпийско въже.


Залезът отново е невероятен. Слънцето пада ниско под облаците закриващи високите върхове. Веждите на висящите ледници по Чо Полу и Амфу, се позлатяват. Не зная къде е рисувал Рьорих, но на тази височина картините му изглеждат съвсем реалистични. Имаме още малко до настъпване на тъмнината, но не бързаме. Утре, за пръв път от много дни, ще се излежаваме и ще бъбрим. Предстои ни само слизане до летището при нашите в Лукла.


 

БГ ПОЛИТИКА 2019: САМО ПОЦЕЛУЙКОВЩИНА НЕ СТИГА!

Е-поща Печат PDF

„На богатий шапка клатя и на силний казвам „да“

и затуй ми е душата мирна, весела всегда“.

П. Р. Славейков



В своите спомени редица съветски пълководци от Великата Отечествена война, като Жуков, Щеменко и Баграмя, преразказват знаменитата формула на един преподавател по фортификация от Военната академия относно норматива за инженерно оборудване на отбраната: „Един километър, един батальон, един ден“. А един командир на батальон от БНА, чиято младост беше минала в Странджа, казваше: „Характерното за отбраната са огризките от хляб, останките от боб и парчетата вестник, използвани за задни цели“. Ако си представим като вид отбрана външната политика на България през изминалите 30 години и особено трите през, мандата на Бойко Борисов, можем да представим като огризки от хляб и останки от боб прокламираните цели и постигнатите резултати, които се пропагандират не с парчета, а с цели вестници и „национални“ електронни медии. Толкова свободни и независими, че България я класират на 111-то място в света по свобода на медиите.

Според тези блюстители на свободното слово, премиерът Борисов е „велик комуникатор“, признат от страдащия от алкохолен ишиас бивш председател на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер. Неотдавна той разказа как чрез една драсканица върху лист хартия Премиерът-Слънце Борисов му описал картинно проекта „Турски поток“. Ако вярваме на самия Борисов, той защитил „Турски поток“ и проекта АЕЦ „Белене“ и при срещата си с Доналд Тръмп в Белия дом. Към газовия проект нашият човек добавил и газовата връзка с Гърция и терминала за втечнен газ в Александруполис. А за АЕЦ „Белене“ поискал участието на американски компании, произвеждащи оборудване за ядрената енергетика. Според новоназначения американски посланик в София г-жа Херо Мустафа, именно газовата връзка с Гърция и терминалът за втечнен газ в Александруполис щели да отворят пътя за масирани доставки на втечнен газ и да превърнат България в истински газоразпределителен център и източник на енергийна сигурност за целия народ, докато „Турски поток“ я обричал да си остане изцяло транзитна страна. Това каза Херо Мустафа в лекцията за американско българските отношения, която тя изнесе пред Атлантическия клуб. На лекцията присъстваха Дядо Цар и неговият външен министър Соломон Паси, станал вече доктор. Преди руският президент да нахока ръководството на България, а не българите, за умишленото забавяне под външен натиск на строителството на „Турски поток“ на българска територия, точно американският посланик прояви недоверие и за хода на изграждането на газовата връзка с Гърция. Придружена от посланиците на Гърция и Азербайджан, министърът на енергетиката Теменужка Петкова, премиерът Бойко Борисов и представители на съответните търговски фирми, г-жа Мустафа посети Хасковския регион. Уважение всекиму, доверие никому! Но вместо да се обиди, премиерът на България повози посланика на САЩ на джип, шофиран от самия него и пред телевизионните камери награби Мустафа така, че замалко да й отвинти главата. То бива любов, ама чак толкова не бива! При визитата си във Вашингтон Борисов се опита да целуне и Тръмп по бузата, но удари на камък. След толкова обвинения в сексуални посегателства над служителки и проститутки, оставаше да обвинят Тръмп и в джендъризъм! Затова американският президент се задоволи да похвали българите като „страхотни приятели, които купуват F-35“ и харчат за отбрана 3,5% от БВП, за разлика от свидливите германци. Но какъв е в крайна сметка резултатът от „историческата“ среща на Тръмп с Борисов в Белия дом? България отиде на тази среща, предплатила 2,2 млрд.лв. за още непроизведените многоцелеви изтребители F-16 Block 70, а получи в замяна потупване по рамото, снимка за спомен и подканяне за по-бързо изграждане на газовата връзка с Гърция и терминала за втечнен газ в Александруполис. Посланик Мустафа обеща да докара и американски експерти, които „да огледат площадката на АЕЦ „Белене“. В замяна на това Борисов обеща във Варна да се разгърне координационен център на НАТО с оглед операциите и ученията на Алианса в Черноморския регион.


Но Херо Мустафа формулира съвсем друга задача на центъра: противодействие на морски и кибер-хибридни заплахи.


@Откъде ще дойдат те? Естествено от Русия.


„Гълъбът“ Борисов поиска повече учения, а ще получи един плацдарм за агресия. Москва, която не си прави никакви илюзии относно суверенността на българската външна и военна политика, натири реципрочно един български дипломат и чрез Владимир Путин предупреди София, че може да потърси алтернативен маршрут за „Турски поток“, ако правителството на Бойко Борисов продължава да симулира строителство на газопровода. На срещата на Владимир Путин със сръбския президент Александър Вучич в Сочи този въпрос е бил дискутиран отново, щом Вучич се е похвалил с готовността на сръбския участък от газопровода. Добавете към това изявлението на сръбския министър на отбраната Александър Вулин, че за разлика от България, Сърбия сама взема решения, и ще разберете, че България не извлече никаква полза от своето европредседателство. Сърбия очевидно не гори от нетърпение да влезе в ЕС чрез трамплина НАТО; Северна Македония не желае да признае общата си история с България и да се откаже от антибългарската риторика и политика;  Гърция заяви готовност да охранява небето над своята северна съседка, но за разлика от България, има с какво да го охранява! На всичко отгоре, в Гърция и Румъния свалиха властниците управлявали по време на българското европредседателство, а в Северна Македония може да направят същото на извънредните парламентарни избори през април 2020 г. Албания беше ударена от земетресение и също ще отложи евроинтеграцията си за по-добри времена. Впрочем, и френският президент Макрон е на мнение, че е рано страните от Западните Балкани да се канят за преговори за членство в ЕС. Тогава излиза, че България не само не е никакъв локомотив на Западните Балкани по пътя към ЕС, ами и Северна Македония не може да повлече натам. Каква полза от повишения кредитен рейтинг на страната, щом никой голям инвеститор не желае да дойде у нас, заради корупцията, липсата на квалифицирана работна ръка и ограничения ни вътрешен пазар?

Би Би Си излъчи един критичен документален филм за ужасяващите условия, в които живеят деца в неравностойно положение, доказвайки, че нищо в тази област на социалната политика не е помръднало от филма за Могиляне. Тогава премиерът намери жертвения агнец в лицето на министъра на труда и социалната политика Бисер Петков, обвини го в несправяне със задълженията и липса на комуникация с колегите и обществото, и го призова да подаде оставка. Получи тази оставка и веднага подготви следващия скандал, предлагайки Деница Сачева да седне в стола на Петков. И тази „калинка“ с „експертност“ по журналистика и социална педагогика, едва ли е най-подходящия кандидат за министър на труда и социалната политика. А в трудовата й биография като заместник-министър на образованието има и една скандална наредба за анкета сред децата, в която ги питат какви се чувстват: момченца, момиченца, или от някакъв трети пол? Малко по-рано с поста заместник председател на НС бе уреден проваленият тотално като вицепремиер „обединен патриот“ Валери Симеонов. А за главен прокурор ВСС избра Иван Гешев, докато неговият предшественик Сотир Цацаров бе предложен от МС и одобрен от НС за шеф на КПКОНПИ. По-хлевоустните коментират, че сякаш Борисов се готви отново да хвърли пешкира, та си подсигурява гърба срещу бъдещи обвинения от страна на прокуратурата и разследвания на имотното му състояние от антикорупционната комисия. И отново, тълкувайки както дяволът чете Евангелието, препоръките на Комитета на министрите на Съвета на Европа и Венецианската комисия, той измисли поста на втори главен прокурор, който да контролира титуляра и да може да го разследва при сигнали за извършено от главния прокурор престъпление! А кой ще контролира и разследва контролиращия прокурор? Да не говорим, че Конституцията не предвижда наличието на този контрольор, който пак ВСС ще избира, за да надзирава избрания от него главен прокурор. Следователно, трябва да се промени Конституцията, но в НС трудно ще се събере мнозинство, което да реши да се проведат избори за Велико народно събрание. Всякакви опити да се заобиколи Конституцията и въпросният наблюдаващ прокурор да се въведе чрез промени в Наказателния кодекс или Закона за съдебната власт, би трябвало да срещнат отпор от Конституционния съд. Впрочем, препоръките на Венецианската комисия се използват от нашите управляващи, само когато им е изгодно. Например, когато комисията предупреди да не се променя Изборният кодекс в последния момент, нашите умници си запушиха ушите. Борисов явно чува само това, което не може да отсвири без да получи шамар от Брюксел или Страсбург.

Последният епизод от играта на справедливост и „съобразяване с народната воля“ се разигра в НС по миналата седмица, когато след две гласувания на текстове в Закона за бюджета, касаещи размера на партийната субсидия, ГЕРБ подкрепи на третото гласуване предложения от БСП размер на субсидията от 8 лв. на получен действителен глас. Лично Борисов обясни това „изгърбване“ с ултиматума на Валери Симеонов, че ако този текст не бъде приет  трябва да си търси ново мнозинство за бюджета. Ако бюджетът не бъде одобрен, правителството трябвало да подаде оставка, а предвидените увеличения на минималната пенсия и заплатите на заетите в обществения сектор нямало да ги има. Остава всеки сам да прецени кое от двете е било водещото съображение за промяната в позицията на ГЕРБ. ДПС изтълкува тази отстъпка като „тайна договорка между Нинова и Борисов“, посредник на която бил Валери Симеонов. Интересна ситуация: ОП са съгласни на 8 лв. субсидия, а от ДПС настояват за такъв размер, който да осигури политическото функциониране на малките партии? Но не казват на каква сума възлиза този достатъчен размер? И дали изобщо ДПС има нужда от субсидиране, след като разполага с ТЕЦ „Варна“ и цял обръч от приятелски фирми? И, дали като говорят за неограничени дарения при нулева субсидияь депесарите имат предвид и такива от Турция? Така или иначе, субсидията от 8 лв. на действително получен глас е разумно, но дали ще остане поне през 2020 г., знае само Делфийският оракул.


По ирония на съдбата, точно инициаторите на референдума за промените в изборния кодекс от „Шоуто на Слави“, ще изпият горчивата чаша на безпаричието. Веднъж, защото СЕМ глоби тяхната телевизия „7/8 ТВ“ с 30 000 лв.; втори път, защото никой не се натиска да рекламира в чалга телевизия; трети път, защото съдът отказа да регистрира партия „Няма такава държава“, заради използваните в логото й национални символи. Което човек сам си направи, никой друг не може да му го направи! А пък и сценаристите на Слави не могат да се мерят с Борисов в рукопоцелованието. Както казва Бай Ганьо: „Ти ще целунеш ръка, аз по-надолу. Ти по-надолу, аз още по-надолу. Че ти с мене ли ще се мериш, бе, кьорпе?!“

Една реклама казваше, че не става само с ядене, трябва и акъл. Ние пък ще кажем, че не става само с поцелуйковщина. На разбрания и толкова му стига!


 

ДЕМОКРАЦИЯ И ИЗБОРИ

Е-поща Печат PDF

Продължение от брой 13

 

Създаването на една обединена и мирна Европа, реално въплъщение на която е Европейският съюз, е полезна, но само като „Европа на отечествата”, според рационалното определение на бившия френски президент Шарл дьо Гол. Членството в Европейския съюз не би следвало да означава принудително заключване на европейските народи, включително и на българския народ, в общ европейски дом и лишаването им от национална и държавна самостоятелност. Тезата за необходимостта от сливането на националните общности в една окрупнена европейска наднационална общност като основа за създаването и утвърждаването на общоевропейска неолиберална демокрация с приоритет на западните евроатлантически ценности, упорито се натрапва от идеологическия антураж на брюкселската бюрокрация. Все повече обаче български университетски и академични учени и множеството обикновени български граждани виждат, че България, в рамките на Европейския съюз, се превръща в негов донор поради заминаването на над два милиона българи, предимно в западноевропейските държави с развиваща се икономика и се лишава от своя собствен социален и човешки капитал. В началото на 21 век преобладаващата част от българския народ и неговата интелигенция вече излизат от състоянието на „демократично опиянение“, ставайки жертва на тъмните и разрушителни прояви в ирационалната динамика на демократичния процес в нашето общество. Тъкмо затова мнозинството от народа и интелигенцията  в Република България във все  по-голяма степен осъзнава необходимостта в тяхната Родина да се установи и прилага

суверенната демокрация.

Последователен, искрен и далновиден радетел на концепцията за суверенна демокрация, която е жизнено необходима за запазването и бъдещото развитие на българската нация през 21 век, е професор Иво Христов. С безпощаден реализъм той казва истината за нестаналото „демократично” българско общество, застанало, по неговите думи, пред своето пепелище след тридесетгодишен „преход” към псевдодемокрация. Основателно е категоричното му убеждение, че сегашният модел на евроинтеграция е дълбоко порочен за Република България, която става периферия на периферията със затихващи функции. Публичното кредо на проф. Иво Христов е: „Ние не сме в Европа, за да обслужим Европа, а за да обслужим България и българския национален интерес”. А българският национален интерес и автентичните ни национални ценности могат да бъдат защитени само при наличието на суверенна демокрация в нашата държава.

Друг български интелектуалец, който също пледира за суверенна демокрация е проф. Цветан Тодоров, един от най-влиятелните хуманисти в света през втората половина на 20 и в началото на 21 век. Със своето проникновено аналитично и прогностично мислене като философ, теоретик и писател, живял десетилетия в демократична Франция, той има доблестта да признае, че ултралиберализма, заедно с популизма, са основните „интимни неприятели на демокрацията”. През 2008 г. Тодоров признава още една истина: въпреки наличието на партиен плурализъм и свободата на печата все пак е възможно да убедиш населението в една страна с либерална демокрация, че истината е лъжа, а лъжата е истина. Според него чрез глобализма и олигархиите властта в държавата се изплъзва от политически контрол. И още една изказана от него истина: ”Отстъплението пред властта на парите е истинско престъпление срещу демократичния дух”.

Като наблюдава и не приема демократичния дефицит в Европейския съюз, Цветан Тодоров все повече се убеждава, че народите не искат да бъдат свидетели на това как Европейският съюз създава един нов „европейски човек”. Отстоявайки принципната си позиция за суверенна демокрация и ползата от нея за съвременното българско общество, българският интелектуалец в Париж Цветан Тодоров заявява: „Искам да подчертая, че да се чувства човек европеец не означава, че трябва да се изличи националната му самоличност. Аз съм убеден, че за българите най-добрият начин да бъдат европейци е да си останат българи.”

Огромно предизвикателство пред съвременното човечество е да не допусне превръщането на демокрацията в декорация, т.е. в декоративна стена, зад която световният политически и държавен елит осъществява антидемократична политика с постоянни манипулации и силови действия във вреда на милиарди хора от различни национални държавнотворни и етнически общности, лишавайки ги от нормално развитие не само в тяхното настояще, но и от бъдещо съществуване. Затова в някои държави вече е сложено начало на законови експерименти с цел да се гарантират по-добри възможности за нормален живот на гражданите от бъдещето.  Във Финландия, например, има Парламентарен комитет за бъдещето. В него се разглеждат закони за тяхното евентуално въздействие върху следващите поколения. В началото на 21 век, през 2001-2006 г., в Израел е избран омбудсман за бъдещите поколения. В Уелс, съставна част на Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия, известна като Земята на песента с над 600 замъци, вече има длъжност „комисар за бъдещите поколения”, заемана от госпожа Софи Хоу. Нейната обществена функция е да наблюдава дали се спазва Закона за благосъстоянието на бъдещите поколения  от 2015 г., какво е състоянието на околната среда и на системите  за трудова заетост при условие, че политическите и държавните решения се вземат с не по-малко от 30-годишна перспектива. Подобни обществени и граждански институции развиват дейност с грижа за бъдещите поколения в Япония и САЩ.

Вкусът на демокрацията

става горчив, когато се отрича, ограничава или отнема нейната пълнота, особено по време на изборите. Избори се провеждат във всички съвременни демократични държави, но не всички избори са демократични. Десните и левите режими, както и еднопартийните правителства често произвеждат избори, единствено, за да придадат на властта си привидна легитимност. В такива избори може да се гласува само за един кандидат или за листа, която не включва алтернативни кандидатури. Възможно е за един и същи пост да бъдат предложени няколко кандидати, но чрез заплахи или фалшификации винаги се избира кандидатът, одобрен от властта. В други случаи избирателят има право да избира, но само между кандидатите на управляващата партия.

При демократичните политически системи не всякога изборите минават перфектно. В сравнителен план ако властимащите и отговорните субективни фактори при диктатурата са коравосърдечни, при демокрацията някои от тях са доброжелателно многообещаващи, но впоследствие лошо чуващи, други стават глухи, а трети трудно достъпни. Според австрийския писател Роберт Музил самоизмама и заблуждение е да се мисли и очаква, че посредством изборната демокрация може да бъде установена напълно волята на народа. Тя обаче е процедура за предпочитане, защото чрез гласуване, а не с ножове и пистолети, се решават въпросите, засягащи разслоените интереси на противостоящите социални категории и партийнополитически субекти.

Демократическите избори са съревнователни с равнопоставени политически партньори-опоненти. Опозиционните партии и кандидати трябва да имат свобода на словото, събранията и придвижването, за да могат открито да критикуват правителството с обективни факти и аргументи и да предлагат на гласоподавателите алтернативни политически програми, решения и кандидати. Не е достатъчно само да се разреши на опозицията да участва в изборите. Избори, преди които опозицията не е имала достъп до ефира, митингите й са били разгонвани или смущавани, а вестниците цензурирани, не могат да бъдат демократични. Управляващата партия или коалиция може да има предимства, произтичащи от нейното положение във властта, но изборните правила и начините на тяхното прилагане трябва да бъдат честни. В изборите е недопустимо насилието, което е равносилно на несправедливост и недемократичност.

При изборите би следвало да се спазват

правилата на играта,

които социалните  общности чрез политическите партии да спазват помежду си. Без тях е невъзможно да се регулират и контролират непрестанно възникващите противоречия и конфликти между хората, групите, партиите, социалните общности. Правилата на играта трябва да са определени или приети от тези, които ще ги спазват, защото като свободни, целенасочени и преценяващи субекти те са в състояние да извършат избор, когато такъв има или е необходим. Освен това и защото, правейки този избор, запазват свободата си, използват разума си и преследват добри цели.

Демократичните избори са периодични, мандатни. През определени от Конституцията и от други законодателни актове интервали от време се препотвърждава или не доверието на избирателите към техните пълномощници във властта и управлението на държавата, или се избират нови представители на гражданите за упражняване на властта в нейните висши или местни структури.

Демократичните избори са широкообхватни. Правото на глас трябва да бъде дефинирано така, че да позволява участието на голяма част от пълнолетните граждани. Власт, избрана от малка, специално подбрана част от населението, не може да се нарече демократична, независимо колко демократично изглеждат механизмите, според които тя действа.

Демократичните избори са решаващи. Те определят на кого ще бъде предоставена властта. В съответствие със законите и Конституцията на държавата избраните от народа представители реално поемат нейното  управление.

В навечерието и по време на изборите би трябвало да има демократическа етика и лоялна опозиция. Наличието на лоялна опозиция означава, че всички участници в демократическия процес споделят неговите основни ценности. Не е необходимо, а и не е възможно, политическите противници обезателно да се харесват и прегръщат.  Те трябва обаче  да могат и са длъжни да се понасят и признават, че всеки от тях има своята легитимна и важна роля, да се придържат към търпимостта и културата в публичните дискусии.

След изборите загубилите приемат присъдата на негово Величество избирателя. Ако те са били на власт, предават я мирно и цивилизовано на спечелилия. Независимо кой печели и кой губи, и двете страни трябва да си сътрудничат за решаване на общите проблеми на обществото, с мисъл и действие за дълбоката легитимност на държавата и на демократическия процес. Същността на демократичните избори не е политическата битка за партийно, групово лобистко или индивидуално оцеляване или пък налагане, а полезни дела за обществото, държавата и нацията.

Сама по себе си демокрацията като понятие не осигурява нищо. Като реална икономическа и политическа система, тя дава възможност за успех или провал. В шумния и многогласен хор на демокрацията участват със свой глас и правителството, и неговите поддръжници, и опозицията. Макар и смущаван от политическия пазар на партии и групи, към тях се присъединяват гласовете на синдикатите, на други обществени организации и движения, на средствата за масово осведомяване, на учени, писатели и религиозни дейци, църкви, училища, институти и университети. Всички те участват в демократичния политически процес на местно, регионално и национално ниво. По този начин демократичният политически живот играе ролята на филтър, чрез който исканията на различните слоеве от населението се превръщат в официална политика.

Демокрацията е едновременно шанс и предизвикателство. Шанс, защото дава възможност на свободните хора чрез общи усилия сами да се управляват по начин, който им осигурява свобода, благоприятни икономически условия и социална справедливост. Разбира се, по думите на ирландския писател, драматург и критик Бърнард Шоу, „Демокрацията не може да се издигне над нивото на този човешки материал, от който са направени избирателите”. Предизвикателство, защото отговорността за нейния успех се поема от гражданите. Членовете на всяка социална общност и всяко поколение трябва да извървят своя собствен път към демокрацията, като приемат наследените от миналото непреходните идеали и принципи и ги приложат в условията на новото време и променящото се общество.


 

 

ЗАЩО БАЙДЪН НЕДОПОБЕДИ, А ТРЪМП НЕДОЗАГУБИ

Е-поща Печат PDF

Кратко разяснение за Сергей Станишев относно резултатите от изборите в САЩ


Цели две седмици след обявяването на победата на Байдън от либералните медии се ослушвах за този следизборен коментар. Но ето че мярнах интересно съобщение в блога на лидера на ПЕС Сергей Станишев (със съкращения): „В разговор на... ПЕС с Джон Подеста... заявих, че управлението на Доналд Тръмп нанесе сериозни щети на трансатлантическото сътрудничество... от... търговията и технологичното развитие, до външната политика... Тръмп си отива, но тръмпизмът... все още не е победен. В ЕС поведението му окуражи консервативни лидери като Орбан... за тях той беше символ и краят на управлението му е поражение за популизма и национализма в Европа. Убеден съм, че историческата победа на демократите... ще бъде едно истинско ново начало за САЩ - връщане към нормалност и предвидимост... особено по отношение на сътрудничеството с ЕС... за рестарт на трансатлантическото лидерство. Байдън обаче ще има тежката задача и да поправи големите щети, нанесени от... Тръмп върху американското общество и силната поляризация в него.”

Браво на Станишев, че в тъй кратък пост е събрал толкова грешни тези. И че ми дава чудесен повод да обясня как стоят нещата - в качеството си на американски прогресист, регистриран демократ и симпатизант на българската и европейската левица.

Но преди това:

защо Тръмп в края на краищата, загуби

– „почти” според прогнозите? Не допускам сериозно, че съдебните дела могат да обърнат резултата. Но на какво се надява Доналд, ще обясня в следващия коментар. Ако трябва да отговоря само с една дума защо загуби, тя е „ковид”. Дистанционното гласуване даде уникален шанс на демократите да мобилизират вота на милиони, главно от черните „вътрешни градове” - хора, които никога не са гласували и никога вече няма да гласуват при обикновени условия.

Както писах и преди, техните гласове, както и общо до 60% от гласовете за Байдън, бяха „против” Тръмп, а не „за” Байдън. Голям принос имаха и „либералните медии” с многогодишния си лов на „руски“ и други вещици. Иронията е, че прогресистите, хората на Бърни, които с героични усилия на терена донесоха победата на Байдън, ще останат силно непредставени в новата администрация.

Победата на Байдън не е „историческа”, както мисли Станишев, а по скоро антиисторическа. Дали е имало големи изборни нарушения, ще се установи от съдилищата. Съдейки по войната срещу Тръмп през цялото му президентство, привържениците му имат поне малко основание да се съмняват. Той никога не успя да подчини държавния апарат и бе обект на постоянен саботаж. Медийната война против него не спря и за миг.

Обкръжението му бе методично компрометирано и унищожавано от демократите, службите и медиите - и поради инфантилния си, нелоялен характер, той го доунищожи и остана сам. Републиканците никога не го приеха напълно за свой - и сега повечето го изоставиха. Появи се и движение „републиканци против Тръмп”, които се очаква да получат няколко места и възможност за сериозно влияние в администрацията на Байдън.

Отказът на Тръмп да признае загубата, освен инфантилния му характер, отразява и позабравения факт, че опонентите му също не признаха реално, ако и да го направиха формално, победата му през 2016 г. и четири години се опитваха да го свалят предсрочно с преврат.

Наистина, както казва Станишев,

„тръмпизмът все още не е победен”.

За него гласуваха - и то главно присъствено, не по пощата, висейки часове по опашки - седемдесет милиона американци, включително цялата работническа класа и всички дребни предприемачи - и бели, и черни, и латиноамерканци. И 90% от българите и източноевропейците в САЩ. Към 80% от вота за Тръмп е вот за Тръмп.

Аритметиката следователно сочи, че „чистият” глас „за” Байдън, е примерно максимум 40 милиона, а този „за” Тръмп - примерно 50 милиона. Това е реалността зад недоволството на неумеещия да губи оранжев инфантилник.

Америка, както пише Станишев, е поляризирана, разделена - да кажем, на две приблизително равни части. Но дали само защото Тръмп, с поведението си, поляризира хората? Мисля че трябва да потърсим причината малко по-дълбоко.

Противниците на Доналд вярват подобно на  Станишев, че той е ненормален, непредвидим - и жадуват връщане към „нормалността и предвидимостта“. Без значение кой ще дойде, само да е нормален и предвидим.

Поддръжниците на Доналд мислят обаче, че тази „нормалност” сама по себе си е ненормална - лицемерна, порочна, враждебна за обикновения човек. И го харесват, въпреки всичките му лъжи и инфантилни малоумия, въпреки реалните му действия в интерес на супербогатите и във вреда на бедните, доколкото се опълчва на ненормалната „нормалност” и на свой ред е люто мразен от нея.

Като социалист и съветски историк, Станишев се очаква да е запознат с марксизма. И да разбира, че двете половини са в плен на различни идеологии, т.е. на илюзорно съзнание. Мнозинството и в двете половини всъщност са обикновени трудови хора със сходни реални интереси. Те реално трябва да са на едно място, а всъщност са горчиво разделени и дори виждат у опонентите си въплъщение на абсолютното зло. Това положение е идеално за елита. Но е пагубно за народа и за т. нар. „демокрация”.

За какво става дума? В реалния свят

Джо, работник от „Уолмарт” в Кентъки (тръмпист), и Джозефин, учителка от частно училище в град Ню Йорк (либералка), имат еднакви реални интереси. „Медикеър” за всички, т. е., социализирана медицина (и двамата не са осигурени здравно от работодателя си и не са в профсъюз). Платено майчинство и бащинство, достъпни детски градини, добри безплатни държавни училища във всеки квартал и безплатни щатски университети (нямат пари за частни училища и да остават да гледат деца вкъщи). Всичко това - финансирано с прогресивни данъци, преразпределящи от най-богатите към средната трудова класа. И

Те имат общ интерес от стабилни държавни пенсии, ред и законност у дома (липса и на брутално полицейско насилие срещу невинните, и на лумпенски бунтове, палежи и грабежи на магазини) и от мир в света (липса на терористични заплахи у дома, предизвикани от наши агресии в чужбина). Джо и Джозефин, в идеалния случай, би трябвало заедно да гласуват за социалиста Бърни, и така отиваха нещата в 2016 г. преди Хилари и нейната клика да се намесят.

Но в илюзорния свят на идеологиите, натрапвани им от медиите и върхушките на двете партии, Джо и Джозефин напълно забравят горното и се превръщат в

смъртни врагове по светоглед и стил на живот.

Джозефин иска Байдън (т.е. анти-Тръмп), иска велосипеди, аборти, феминизъм, гей бракове и осиновяване, веганизъм, комбуча, съкращаване на полицията и обича Black Lives Matter (BLM). А мрази „червеновратите” и „фашистите”, които носят „насилие и омраза“, и лъжливият демагог Тръмп им налива масло в огъня.

Джо пък иска св. Тръмп, Бог, мощни джипове, знамето на Конфедерацията, пушки, ред и закон, барбекю с лютив сос, бърбън и бира!... Той мрази „комунистите”, т. е. лицемерните хайверени либерали и яйцеглавите надменни прогресисти от крайбрежията. Те носят високи данъци на трудовия човек и подстрекават лумпените от BLM и Антифа към „комунистическа” революция.

Ето това, др. Станишев, е положението с илюзорното съзнание на американските трудови маси. Положението е класическо „разделяй и владей”. Социалистите трябва да го разбират и да ги просвещават за истинските им интереси. А изборът между Тръмп и Байдън за тях бе съвършено илюзорен и без истински избор.

Колкото до останалите „ценности”, погубени от Тръмп, за които се съкрушава Станишев - трансатлантическото сътрудничество и „лидерство”, „търговията” и „технологичното развитие” - мога да кажа, че Доналд, наистина, по своя хаотичен, противоречив и детински начин, направи каквото можа по историческата задача да изтегли Америка от Близкия изток, където тя причини ужасни бедствия, и донякъде от НАТО и Европа, където внася ненужно напрежение с Русия. И да избави американския работник и дребен предприемач от разoрителните за него „търговски” договори в интерес на глобалните корпорации - NAFTA, TTIP и ТPP. Байдън едва ли ще смогне да „нормализира” всички тези области, но пък иде с целия идеен багаж на късния Обама и Хилари, и с енергията от лова на „руски вещици” да търси нова конфронтация с Русия и да превърне България във фронтова зона.


„Гласове“

02.12.2020 г.


 

НЕ БОЙТЕ СЕ, ЧЕ СМЕ МАЛКО СТАДО

Е-поща Печат PDF

Митрополит Йосиф: Православното богословие е трън в очите на света


„Утре ще бъда пак такъв, какъвто съм и днес!“

Ваше, Светейшество,

Досточтими и зеловъзлюбени в Господа отци,

Досточтими г-н Декан,

Многообични професори, преподаватели и студенти,

Братя и сестри, почитатели на Богословския факултет,

Започвам проповедта си с известните думи на св. Василий Велики, казани в отговор на префекта Модест, с който след срещата му Модест казал на св. Василий: „Помисли си все още до утре“. На което св. Василий отговорил: „Утре ще бъда пак такъв, какъвто съм и днес!“ Намерих тези убедителни думи на велелепния и царствен св. Василий Велики за най-подходящи нам днес, защото искам да съпоставя нашия XXI век с четвъртото столетие на тримата светители. Днешният неолиберален глобализъм с учението и вярата им и особено джендър-доктрината с православното ни богословие. Умря г-н Бжежински неразкаян, но оскръблението по адрес на нашето св. Православие, че след комунизма Православната църква и св. Православие е най-големият враг на демокрацията, остана и се цитира дори и в наши дни. Либералният шведски политик Карл Бил пък отива още по-далеч. „Православието, казва той, е най-страшният враг на Запада. По-страшен от Ислямската държава“.


Жива е и доктрината на Христовата църква.

Трябва да забрави тя разделящите термини като абортите, гей браковете и др., а да се посвети на проблема с бедността. Целта е по-нататъшното размиване на православната християнска етика и догматика чрез постулатите на една нова, единна световна религия, която поставя въпроса за друго евангелие, в което под красива формула трябва да се скрие старото съдържание.

Само преди две години Европейският парламент също видя в Светото Православие политическа пропаганда и реши вместо православна църква да се казва по-завоалирано – трансгранични религиозни групи. С една дума –

Православието на Тримата най-велики светители е тръв в очите на съвременните либерали.

Защо? Защото като богослови, вие всички много добре знаете, че твърде много неща в светото Православие изобличават днешния начин на живот и на падналата човешка природа изобщо. Знаете че тридесет и седем години вече съм на служение в Българската източноправославна епархия, в плуралистично общество, но ако сравним по-внимателно двете парадигми на тукашния и тамошния светоглед и начин на живот, ще забележим, че те се различават почти във всичко. Понеже правилото е: When you are at Rome, do as the Romans do т.е. моят парафраз е: когато си в Америка, прави каквото правят американците. Изглежда само аз съм единственият, който туря спици в колелата на нашата талига и не включвам електрическия котлон на врящата плота за претопяване.

Не е новина, че св. Православна църква и православието на Тримата Светители, е консервативно.

То защитава традиционния морал, семейството, ролята на мъжа и жената, традиционните норми на ценностите във всички сфери на човешкия живот. Смята ги за дадени от Бога, а не от преходни и социални конвенции. Излишно е да отбелязваме колко разрушителни са и техните идеи и как те са се настанали във всички тези неща. Не се чудете на това. В Америка, Канада и Австралия българското православие, вярно на Св. Трима Светители е архаично, варварско, противна, примитивна вяра и отживяла религиозна секта. Светото Православие на Тримата Светители обаче е категорично:

Хомосексуализмът е грях, срам, позор! Такава е волята Божия! Такъв е и библейският закон!

По завета на Тримата Светители ние призоваваме човека към един аскетичен идеал, който изисква самоубоздаване и самоотречение във всичко – сурова дисциплина, доброволни жертви в името на Св. Дух. Съвремието обаче призовава към друго. Знаете Лука: 12:9 – „Имаш много блага“. Яж, пий, весели се, наслаждавай се на живота, граби с пълни шепи от всички удоволствия, развлечения и наслади. Това е смисълът на твоето съществуване. Ако си беден, бори се със зъби и нокти, прави кариера, повдигай се и печели, печели, печели!

Тази алчност, ненаситна обсебеност от плътското, от тленното, тази жажда за пари и блага, този агресивен материализъм, който дойде за съжаление и у нас, са безкрайни противоположности на православния дух.

Какво е плурализмът? Има ли плурализъм в св. Православие? Особено в православието на тримата светители? Струва ми се, че по подобие на тях и вие, в Богословския факултет мислите, че истината е една. Само измамите са много и плурализмът не е нищо друго освен многообразие на заблуди и лъжи.

Бог е един! Истината е една! Църквата Христова е една!

Според тримата светители един е и пътят на спасението, но за съжаление и тук нагласата на мисленето ни е диаметрално противоположна. Ами правата на човека? Какво е становището на тримата светители за правата на човека в двадесет и първия век? Отговорът е: той е твърде далеч от това да се съсредоточаваме върху нечии „права“, както прави съвременното ни общество. Напротив! То набляга много повече на задълженията върху онова, което се изисква от човешкото същество, а не върху това, което му се полага. Истината е, че Православието, както го разкриват тримата светители, е сурово и рестриктивно. То подхожда строго към човека. Вижда в него не някакъв непорочен „правоимащ“, а едно осакатено от греха и паднало създание.

Смята че то се нуждае не от глезене, не от ширене на свобода, а от обуздаване и дисциплина, от сурово отсичане на волята и борба със страстите и иска от него не права и свободи, а отговорност в предано служение на Божия закон.

Всичко това показва, че Православието на тримата светители е твърде далеч от т.нар. ценност на либералната демокрация.

Работата е там, че демокрацията, която претендира да е еднаква към всички, дава еднакви права и на добрите хора, и на злото, и на злите, дори и на дявола.

Те уж са равни в рамките на плуралистичния модел, но в действителност дяволът, който е много по-ловък и обигран, изтласква бързо конкурентите си и завладява цялото общество.

Културата и безграничната свобода се израждат в култура на греха и култура на порока.

Либерализмът е безсилен срещу злото в човешката природа. Православието на тримата светители зове към тесен път и тясна врата, а съвременното общество към широкия път и към общото течение. Православието на тримата светители е борба със страстите, а съвременният начин на живот е тяхно пълно разминаване. Православието според тримата светители, е служение на Духа, а днешният life style – служение на търбуха и на плътското удоволствие. Православието на тримата светители гледа към Йерусалим, а либерализмът на обществото ни към къде? Към Содом и Гомора!

Православието на тримата светители е строго и ето защо, като приятел в Господа ви уверявам – наивно е да смятаме, че либералистите някога ще отворят сърцата си за нашето св. Православие, което е същото като на тримата светители.

Св. Василий вече го е казал: „Утре ще бъда пак такъв, какъвто съм и днес!“ Идеални думи! Нека само за минутка си представим реакциите на великия св. Василий, на мъдрия богослов св. Григорий и на смелия златоуст св. Йоан относно задължителното сексуално възпитание в наши дни. Мама, татко няма вече да съществуват, както и понятията мъж и жена, а дори и в частните религиозни училища ще се изучава задължително половата равнопоставеност т.е. различието между мъжете и жените не е вече дело на Бога, не се определя биологически, а се явява следствие от културното и социално развитие на личността в рамките на обществото и е нещо старомодно, тъй като един и същи човек би могъл да притежава различни видове полова принадлежност. Например аз съм Джоузеф, но утре мога да бъде Джозефина. Друга е с най-хубавите имена в целия свят – Ана-Мария, но на другия ден устата сама може би ще промълви Антон.

Иска ми се да благодарим на Богословския факултет в София и във Велико Търново за становищата им по този казус, но нека се знае, че не всичко е отминало,

че идва по-страшното,

че и за напред ще очакваме тяхната смела мисия в духа на тримата светители, за да ни разясняват ползата и вредата на теорията на половата равнопоставеност. А на всички вас, приятели в Господа в Богословския факултет искам да благодаря за вниманието и хубавата служба и на изпроводяк да ви напомня, че богословието е слово, наука и знание за Бога и неговото академично място е точно тук, в Богословския факултет. А щом е слово, наука и знание, какъв тогава е урокът от днешния празник?

Че тримата светители не са разчитали единствено на духовната опитност, придобита в манастирско служение и послушание. Но и на солидна научна, богословска, теоретическа подготовка, която ги е предпазила от съблазни и ги е направила смели защитници и учители на автентичното богословие, тъй желано и от всички вас.

Заредете се с мъдрост и сила и не се бойте, че сме малко стадо, защото Господ Иисус го е казал:

„Не бой се, малко стадо. Аз съм с вас до свършека на света“.

Като имаме и небесното покровителство на тримата светители нека се помолим от сърце – пламенната вяра и смелото изповедничество на св. Василий, богословският ум и кротостта на св. Григорий и проповедническата ревност и свят живот на св. Йоан Златоуст, да бъдем като тях православни богослови по слово и живот и като тях да прославяме Едната Света Животворяща и Неразделна Троица. Амин!

На САЩ, Канада и Австралия - митрополит Йосиф

Слово произнесено от митрополит Йосиф на празника на светите Трима Светители в Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“.

30 януари /2019/ е празника на светите Трима Светители


 


Страница 7 от 403