Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

10 НАЧИНА ДА ВИ НАПРАВЯТ ТЪПИ, ПОСЛУШНИ И БЕЗОПАСНИ

Е-поща Печат PDF

Tемата за манипулацията на общественото мнение е по-актуална от всякога. Точно за това решихме да ви припомним списъка с 10 техники за манипулация чрез медиите, съставен от световноизвестния американския лингвист, есеист и философ Ноам Чомски.

1. Отвличане на вниманието. „Постоянно се отклонява съзнанието на хората от реалните социални проблеми, превключвайки ги към теми, които нямат реално значение. За да постигат такъв резултат, според който гражданите да са винаги заети с нещо и да нямат време да мислят, от полето – в кошарата, както и всички други животни (цитат от книгата „Тихо оръжие за тихи войни“).

2. Създават се проблеми, а след това се предлага начин за решаването им. Този метод е наречен „проблем-реакция-решение.“ Създава се проблем, един вид „ситуация“, разчетена така, че да предизвика реакция сред хората, и те самите да поискат приемането на мерки, които са необходими на управляващите кръгове. Например, допускане на ескалация на насилие в градските райони или кървави терористични актове, с цел гражданите да изискват приемането на закони, насочени към засилване мерките за сигурност и политики, засягащи гражданските свободи. Или да се предизвика икономическа криза, за да се приеме като необходимо зло нарушението на социалните права и съкращаване на социалните услуги.

3. Методът на постепенното прилагане. За да се постигне приемането на непопулярни мерки, е достатъчно те да се въвеждат постепенно, ден след ден, година след година. Именно по този начин бяха наложени принципно нови социално-икономически условия (неолиберализъм) през 80-те и 90-те години на миналия век. Минимизиране на функциите на правителството, приватизация, несигурност, масова безработица, заплати, които вече не осигуряват достоен живот. Ако това се случи по едно и също време, най-вероятно би довело до революция.

4. Отлагане на изпълнението. Друг начин да се прокара едно непопулярно решение е да се представи като „болезнено и необходимо“ и да се получи в един момент съгласието на гражданите за неговото прилагане в бъдеще. Много по-лесно е хората да се съгласят на жертви в бъдещето, отколкото в момента. Първо, защото това не се случва веднага. Второ, защото повечето хора винаги са склонни да таят наивна надежда, че „утре нещата ще се подобрят“ и че тези жертви, които са поискани от тях, могат да бъдат избегнати. Така се предоставя на гражданите повече време да свикнат с идеята за промяна и смирено да ги приемат, когато му дойде времето. (Наблюдавайте разрешаването на случая с Истамбулската конвенция и Пакта за бежанците и емигрантите на ООН)

5.Отношение към хората като към малки деца. В по-голямата си част пропагандните изяви, предназначени за широката общественост, използват такива аргументи, символи, думи и интонация, като че ли става дума за деца в училищна възраст със забавено развитие или с психически увреждания. Колкото по-настойчиво някой се опитва да заблуди слушателя, толкова повече той се опитва да използва инфантилни словесни форми. Защо? Ако някой се отнася към човек така, сякаш той е на 12 или по-малко години, по силата на внушението, в отговор като реакция на човека също ще липсва критична оценка, което е типично за деца на възраст 12 години или по-малко.

6. Да се атакуват емоциите на човека в по-голяма степен, отколкото мисленето му. Въздействието върху емоциите е класически метод, който има за цел да гарантира, че ще се блокира способността на хората да правят рационален анализ, а в крайна сметка дори и на способността им за критично осмисляне на събитията. От друга страна, използването на емоционалния фактор може да отвори вратата към подсъзнанието, за да се вкарат там мисли, желания, страхове, притеснения, принуждения или устойчиви модели на поведение …

7. Да се държат хората в неведение, като се култивира посредственост. С това се гарантира хората да не са в състояние да разберат техниките и методите, използвани, за да бъдат контролирани против волята си. Качеството на образованието, предоставяно на по-нисшите класи на обществото, трябва да е толкова оскъдно и посредствено, за да може невежеството, което разделя по-нисшите класи на обществото от върхушката, да остане на такова ниво, което нисшите класи да не могат да преодолеят. (Припомнете си как бе променена образователната система у нас, според Лисабонските споразумения за средното образование и според Болонската система за висшето образование. И си дайте сметка как ще живеят децата ви.)

8. Насърчаване на гражданите да се възхищават на посредствеността. Да се насърчава в хората идеята, че е модерно да си глупав, вулгарен и груб … (Може би ще си отговорите, защото преобладават ТВ форматите, като Биг Брадър, Вип Брадър, Фермата, Сървайвър и нескончаемите сериали с убийства и насилие.)

9. Засилване на чувство за вина. Да се застави отделният човек да вярва в това, че самият той е виновен за собственото си нещастие поради липса на умствени способности, умения или усилия. В резултат, вместо на бунт срещу икономическата система, човек започва самостоятелно да се занимава със самоунижение, самоунищожаване, да обвинява за всичко себе си, което го води неминуемо до тотална и нескончаема депресия, като всичко това води към апатия и бездействие.

10. Да се знае за хората повече, отколкото те самите знаят за себе си. През последните 50 години напредъкът в областта на науката доведе до образуването на все по-разширяваща се пропаст между знанията на обикновените хора и информацията, която притежава и използва управляващата класа. Благодарение на биологията, неврологията и приложната психология, „системата“ има на разположение най-съвременни знания за човека, в областта на физиологията и психологията. Системата е в състояние да научи за обикновения човек повече, отколкото той знае сам за себе си. Това означава, че в повечето случаи системата има по-голяма власт и в много по-голяма степен контролира и управлява хората, отколкото те могат сами да се контролират.


 

Ноам Чомски

 

ДЕКЛАРАЦИЯ НА СЪЮЗА НА БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ

Е-поща Печат PDF

Съюзът на българските писатели осъжда остро всички опити за изопачаване и подценяване на езиковото разнообразие и огромното общокултурно значение на романа „Под игото“ от Иван Вазов.

Като наследници на безценно книжовно богатство сме длъжни да опазваме българските национални светини неприкосновени и неопетнени.

Поредните опити да се поругае творчеството на Вазов обслужват невежеството, което се стреми да възпроизвежда лесносмилаеми и „модернизирани“ сурогати, представяни като осъвременена родна класика.

Позорен антибългарски и антилитературен акт е издаването на романа „Под игото“ на т.нар. шльокавица, и на „съвременен български“. По Закона за авторското право подобни книгоиздателски волности се наказват. И ако няма държавна институция, която да санкционира тези самозабравили се издатели, то нашето общество няма право да приема равнодушно престъпленията спрямо творчеството на класиците ни.  Всичко това е издевателство, подобно на премахването от учебниците на христоматийни и знакови творби от гениални наши писатели, които десетилетия подхранваха обичта към Отечеството и нравствения облик на редица поколения. Отричането, деформирането на оригинала и профанизирането на образци от класическата литература е недопустимо в глобалния свят, където българските културни ценности ни дават самопознание и самочувствие. Те са и нашият принос към европейската култура.

Иван Вазов е единственият, признат от народа ни за Народен поет и за Патриарх на българската литературна духовност. Ето как той е заклеймил родоотстъпниците и невежите в далечната 1884 г. със стихотворението си „БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК“.


 

ИДЕОЛОГИЯ НА ОЦЕЛЯВАНЕТО

Е-поща Печат PDF

Продължение от брой 26


Първото правило, според професор Майкъл Колфийлд (Michael Caulfield of Washington State University, Vancouver),  е да се проверяват всички факти и твърдения като се търси началния източник на информация. Това е почти винаги много труден проблем и затова той ви  препоръчва следното работно правило. Не губете повече от 90 секунди за преценка или, още по добре, вземете за  достоверни първите няколко отговора от Гугъл. Не проверявайте чрез Уикипедията, тя не е достоверна.

Железните истини и свещените скрижали.

Този съвет се базира и на факта, че експертните програми на Гугъл филтрират всички отговори като на първо място изписват най-вероятните, които практически винаги са правилните от наша гледна точка. Тези програми са допълнително обезпечени от кохорти нископлатени  наемници, които, от своя страна, използуват Уикипедията като основен източник за проверки. Както и журналистите от „Ню Йорк Таймс“, отговорни за железните истини ковани ежедневно във вестника. Тук се забелязва известно технологично противоречие с Уикипедията, но относно железните истини,  няма съмнение. Знае се златното правило, че който се съмнява в писаното в „Ню Йорк Таймс“ не може да се счита за американец.

От своя страна Forbes ни предупреждава, че само Журналисти с главно Ж могат адекватно да преведат свещените крижали на Голямата наука така, че да бъдат разбираеми за простосмъртните. Най-добре не се мъчете да мислите сами за тези работи. Или даже за каквото и да е друго.

Например, приемайки, че  понятието консерватизъм  може да се припокрива по смисъл  с понятието екстремизъм, изследователи от университета  Кембридж стигат до заключението, че хора, принадлежащи към тази "припокриваща" категория са когнитивно дефицитни. Смисълът на последното на езика на улицата е, че консерваторите имат проблеми с мисленето.  И още едно заключение в малко по-академичен стил:  хората, които подкрепят  екстремистки постановки имат умствени затруднения при решаването на комплексни задачи.

В. „Гардиан“ решава да се заеме с тази Журналистическа задача  и представя резултатите на учените от Кембридж  в разбираема за простолюдието форма, която по същество има следния вид: "Консерваторите  са големи задници"  (Conservatives are big dum-dum poopy-heads). Това е пределно ясно и лесно за запомняне.

Поради сериозния проблем за правилна преценка на информацията от електронните медии, се налага и по-сериозно филтриране на тази информация от страна на платформите. Последното се подкрепя вече усърдно и по политическа линия.  Например, народните представители Ана Ешоо и Том Малиновски са отправили писма до  Facebook  и Twitter с искане да  се спре замърсяването на мозъците на американците с дезинформация. Подобни писма са изпратени до изпълнителните директори на  Google и Youtube за блокиране на опасни конспиративни теории и на политически пристрастия основащи се на страх, нервозност и даже ярост, миниращи нашето общо усещане за обективна реалност.

Накрая ще се спрем на т. нар. точни науки,

развъдници на  увредени мозъци

поради  критично мислене. Например, за ефективна  борба с тези мозъци, по принцип и в пълно съгласие с най-хуманната нова идеология, трябва да се усвои рефлекторно аксиомата, че всякакъв стремеж към обективност е проява на расизъм. На бял расизъм. Това се отнася особено до математиката. Знаете ли защо 2 плюс 2 не е 5? Само защото математиката е расистка наука. За учител, който твърди, че 2 + 2 = 4  е абсолютно ясно, че не може да контролира своя расизъм  пред учениците.

Това са и основанията Департаментът по образованието в щата Орегон да окуражава преодавателите да се заемат сериозно с  т. нар. етноматематика. Насоката не е обективност, насоката е "етно". Защото самата насока да се търси математически правилен отговор е прокарване на идеята за превъзходство на бялата раса. Алгебрата - това е най-чист расизъм!

Остава малко неясен въпросът за безопасността на електическа мрежа, например, от 220 волта, изчислена от електроинженер  използвал етноматематика. Но това е въпрос по-скоро на близкото бъдеще, по който може да се мисли след окончателното решаване на всички расови проблеми. Всяка борба иска жертви. Засега  знайте, че решението 2 + 2 = 5, е точно толкова расово приемливо, колкото и решението 2+2 = 6.

Все пак има някои трудности. Някои по-специални въпроси, които пряко засягат нашите военни и въоръжаването на армията  ни за отбрана срещу неспирните провокации от страна на враговете на демокрацията, Русия и Китай, които все още използват възможно най-расистки  инженерни науки, математика и физика. По всичко изглежда, че за такива специални въпроси ще трябва да се търсят специални решения.  Надяваме се в историята да се намерят прецеденти.  Шарашки например?  Хм. Това изглежда доста привлекателно решение. Във всеки случй тези инженеро-физико-математически расисти ще бъдат под постоянен контрол и, най-важното, напълно изолирани от всички правилно мислещи.


 

НОСТАЛГИЯТА КАТО "ДУШЕСПАСЕНИЕ" И БЪДЕЩЕ

Е-поща Печат PDF

В новата си книга проф. Бончо Асенов поставя диагнозата на “копнежа по миналото”, но и на “чудовището Преход”


„Книгата ми излезе малко тъжна”, признава проф. Бончо Асенов. Не може да е другояче, бихме добавили и ние, защото авторът пише за носталгията, а тя, носталгията, е "чувство, свързано с копнежа по миналото и приятен спомен за неща, които са отминали". Понятието има гръцки произход и е съставено от две думи - nootos - "да се върнеш у дома" и alyos - "болка", "тъга". В българските речници обаче, значението е снижено само до "мъка по родината у човек, който се намира в чужбина". Вижте само с какви емоционално оцветени думи са свързани определенията за носталгия - болка, тъга, мъка по родината, копнеж, приятен спомен за миналото!...

И ако книгата "Носталгията в България" (изд. "Скала принт") на проф. Бончо Асенов е малко тъжна, както сам признава в "предисловието" авторът, това се дължи и на чувствените характеристики в смисъла на самото понятие. Но и не само на това, а преди всичко на факта, че българският народ, в своето историческо развитие, е имал много трагични поводи да тъгува по миналото. Най-често носталгията навестява живелите в преломни и екстремни периоди на Отечеството. Нима не е имало носталгична болка у много прабългари по езическата религия на техния Бог Тангра, след като налагат с меч християнската вяра. Носталгията е мъчила българите по време на Първата и Втората българска държава и особено във вековете на византийско и османско робство. След Освобождението е силна мъката по неосъществената Санстефанска България и несбъднатата мечта за обединение на българските землища под един държавен покрив. С носталгична си тъга в сърцата по родните краища умират бежанците от Източна и Западна Тракия, Мала Азия и Македония. Носталгията пък е една от причините голяма част от прокудените българи да пазят своя език, вяра и култура, за да живеят днес в големи общности в Украйна, Молдова, Банат, Пирот, Ниш.

Бончо Асенов изтъква, че немалка част от българите след 9 септември 1944 г. са изпитвали силна носталгия към капитализма. Имало е защо да милеят по "царското време" т.нар. "бивши хора" и техните синове, дъщери и внуци, бивши едри търговци, чифликчии, монархисти, висши служители от държавния апарат, бивши военни и полицаи, свещенослужители от православното, католическото и протестантското духовенство, дановистите, семействата и близките на осъдените от Народния съд и интернираните и въдворяваните в лагери, пък и много селяни, които просто загубиха частната си собственост при кооперирането и жалеха искрено за нея. Но естествено в книгата най-пространно и задълбочено е показана

носталгията по социализма,

която изпитва значителна част от българското население в сегашните години на "непреходния преход". Разбирай, не толкова и не само носталгия по социализма като обществена система и идеология (и това го има!), отколкото към 60-80-те години на ХХ век - времето на социалистическото развитие на страната, в което имаше хляб, работа, образование, здравеопазване, култура и сигурност, и това не може да се забрави.

Носталгията е свързана със способността на човешкия ум да помни и трупа своите спомени от преживяното, от това което е видял, чул, вкусил. Милиони по света са тези, които по различни причини (политически, икономически, социални) живеят извън своята родина, далеч от семейство, род, родно място от приятели и изпитват обяснима тъга и болка. Толкова много книги, и най-вече мемоари, пък и филми, са проникнати от носталгична мъка. Та си мисля, че носталгията по родината не започва и не свършва с песента на Емил Димитров "Моя страна, моя България". Бончо Асенов ни напомня, че носталгията кара Любен Каравелов да напише през 1875 г. елегията "Хубава си, моя горо", която по-късно се превръща в най-популярната песен сред българите. Носталгията пронизва и гениалните стихове на Христо Ботев.

Тя овладява мислите и чувствата,

тя е "душеспасение" за човека,

който живее в настоящето като чужденец и трудно се адаптира към нови условия за живот и резки обществени промени. Без носталгията няма как да се появят идеи, чувства и настроения на патриотизъм, на родолюбие, на национализъм в отделната личност, група или общество, твърди авторът. Тя оформя техния светоглед и мироглед. От миналото обаче се наследява не само добро, например носталгията по фашизма ражда и оформя днешния неофашизъм.

Бончо Асенов спори с тези, които определят това "душеспасяващо лекарство", което дарява "втори живот", като напаст. "Да се гледа на носталгиците като на наивници, като на фантазьори, дори като на измамници и спекуланти, е крайно становище." - заявява изследователят. В днешното време на пандемии сигурно ще се намерят наши гащници, които ще оприличат носталгията на вирус. Да се смятат носталгиците за заложници на спомените, пленници на илюзиите, заточеници на миналото, да ги обвиняват, че им липсва желание за живот, не отговаря на историческата истина, тъй като носталгията е присъща на всички епохи, общества, цивилизации и култури. Знайно е, че позициите на носталгиците не се нравят най-вече на властващите, на "силните на деня", в българския случай - на "пиратите на прехода". Неслучайно в изследването си за носталгията към социализма Бончо Асенов се спира обстойно на

носталгиците и антиносталгиците на прехода,

дори надниква и в конфликтите между тях. И очертава различните групи от населението, които "страдат" от носталгията по социализма - бившите номенклатурни кадри, онези 87 хиляди млади хора, които като бригадири "наливаха основите", хилядите инженери, проектанти, строители, които изградиха 2593 заводи на тежката и леката промишленост и 216-те големи язовира и няколко хиляди микроязовири, кооператорите от ТКЗС-тата, хилядите офицери и сержанти, които служеха в армия от 150-200 хиляди наборници, служителите от системата на Държавната сигурност, хората на науката, хората на изкуството, стотиците дипломати, уволнени след промяната, външнотърговските работници, обикновените български турци и българите мохамедани, голяма част от циганското население, русофилите, хората с комунистически убеждения и пр. Парадокс е например, че репресираните членове на БКП, обявени в антипартийна дейност и осъждани, защото искали да свалят авторитарния режим на Тодор Живков, след 1989 г. се оказаха ревностни защитници на идеите на социализма. Тези "антипартийници", страдали при социализма, са разочаровани много от новите демократи и особено от неутолимата им страст да се облагодетелстват от властта.

"Когато хората разберат, че бъдещето не е това, за което са мечтали, тогава се появява носталгията." , казва великият Габриел Маркес.

Разочарованието от това, че преходът не се осъществи както искахме, че той отстъпи от българския дух и в страната нахлуха чужди на българщината морал и порядки, роди парадокс - обхваща дори политическите емигранти, участвали активно в антисоциалистическата дейност на задграничните емигрантски организации, както и други лица, репресирани от социалистическата власт.


Като добър познавач и изследовател на специалните служби Бончо Асенов издаде книгата "Държавна сигурност - мит и реалност", в която аргументирано отхвърли разпространяваните умишлено твърдения, че секретните сътрудници (агентите) на Държавна сигурност, заедно със служителите на ДС, днес ръководят и направляват политическото, икономическото и духовното развитие на страната. А във втората част на книгата "Носталгията в България" в главата "За ДАНС и МВР" показва, че намаляването на ефективността на специалните служби е довело до огромни материални загуби за държавата, за обществото, за обикновените български граждани. Сигурно не е било лесно на проф. Бончо Асенов да определи към коя категория да причисли секретните сътрудници - към носталгиците или антиносталгиците. Но по-добре да го цитирам: "Каква носталгия ще търсим в поведението на социолога Георги Фотев, дипломатите Елена Кирчева и Илиян Василев, журналистите Иво Инджев и Георги Коритаров, оператора Христо Тотев, бившия конституционен съдия и сега депутат Георги Марков и още десетки други бивши а сътрудници на Държавна сигурност, които водят крайна дясна политика и дейност, включително и подлагат на остра критика и охулване несъществуващата вече Държавна сигурност".

Разни хора, разни идеали. Интересът клати феса.

Има защо авторът де се пита: "Какви съвести се бършат в пешкира, наречен Държавна сигурност. Защо довчерашни нейни сътрудници  излизат сега по телевизията и радиото, пишат в пресата и говорят в Народното събрание най-фантастични неща, клевети и лъжи за нея и първи призовават да се разкрият досиетата и делата? Що за абсурд е пострадали от тоталитарния режим да мълчат, а да викат и крещят до небесата хора, към които Държавна сигурност и конкретно управление Шесто, никога не са имали отношение?"

Може би тези примери са накарали автора да разшири темата в главата "Ренегатството - начин за политическа кариера", в която не само за нагледност предлага и списък на национално известни личности - политически хамелеони. Разказът му за политическото хамелеонство започва с личността на проф. Георги Близнашки, когото във фейса наричат „плужек”. Подозирам, че с този кратък текст проф. Бончо Асенов прави крачка към следващата си книга - за ренегатството.

Както в началото на този отзив, така и сега потвърждавам, че главното в това аналитично съчинение е носталгията по социализма. Авторът търси причините за носталгията и така намира себе си в ролята на летописец на годините на социалистическото развитие. Названията на главите са красноречиви: "За носталгията по индустрията", "За носталгията по селското стопанство", "За носталгията по здравеопазването", "За носталгията по образованието и науката", "За носталгията по спорта", "За носталгията по културата”, "За носталгията по сигурността". Изследвайки тази тема той просто е "принуден" да направи с "факти и документи" диагноза и на "Чудовището преход" (както го нарича Кеворк Кеворкян) - как, защо и кой е виновен да бъде унищожена българската индустрия; да бъде ликвидирано селското стопанство; здравеопазването да рухне дотам, че днес сме най-болната нация с най-голяма смъртност в Европейския съюз; образованието да се срине и България да е сочена като за страна на неграмотните и непросветените; да заличим културата; повече от половината хора да живеят на границите на бедността; пенсионерите да са с най-ниските пенсии; 2 млн. българи да напуснат страната; България от 28 място по "качество на живот" да отиде на 59-то; армията ни да се доведе до времето на Ньойския договор; МВР да не може да се справи с битовата престъпност; пипалата на корупцията да обхванат цялата държавна система; да доведем циганите до оскотяване и отчуждаване, което ги тласка в света на престъпността и маргинализирането; да посягаме към българщината; да се отказваме от родовата си памет и историята, от завещаното ни от българските възрожденци… Дори да твърдим, че не е имало робство, а присъствие и съжителство. На разкритите свидетелства за разрухата и покварата авторът-изследовател противостои със задълбочен анализ на политическото, икономическото, социалното и духовното развитие на България в годините на социализма, тук повествованието се вплита с друга линия - изповедта на самия Бончо Асенов. Той се държи не като наблюдател или свидетел на събитията, а като участник, в тях съпреживява миналото (социализма и Прехода) - с чистосърдечните разкази за детството и ученическите години в Перник; с щрихите за живота на граовците - миньорите и металурзите; с разкритата съдба на пернишкото село Витановци и чутото и видяното в "мазното" някога ломско село Мокреш; с описаните патила и страдалчества по здравните заведения; с изводите от натрупания опит като оперативен работник в специалните служби; с изповедта на учения, за когото науката става съдба;  с откровенията за развитието на спорта и културата, в които ни напомня имена и събития, върху които не трябва да позволим да тегне забравата.

Във втората част на книгата

авторът предлага на тези, които имат уши за истината, и статиите си "За Народния съд", и "За лагерите", както и два кратки портрета на Тодор Живков и Георги Атанасов. В главата "Равносметката - за действителните промени в тридесет години", Бончо Асенов използва факта, че писателят Георги Марков е писал есе за 30-годишнината от 9 септември 1944 г. и се пита какво ли би написал ако да бе жив днес за 30-годишнината от 10 ноември 1989 г.?! Бончо Асенов надниква в "Задочните репортажи за България" и сравнява писанията в тях за социализма със сегашната действителност, за да отсече накрая: "И ако Георги Марков слезе сега от "горе" да види как живеем, ще му дам да прочете есето на неговия най-близък приятел Стефан Цанев: "Управляват ни аматьори. България прилича на гробище!", за да го видя как се връща бързо, бързо в "по-добрия свят". И се питам, дали, ако беше жив, нямаше да последва съдбата на Солженицин, с когото някои негови апологети го сравняват, който след като поживя на Запад, се разочарова силно от западната система и я подложи на остра критика и отрицание?".

Това връщане към Георги Марков е обяснимо. През 2018 г. Бончо Асенов издаде книгата "Случаят Георги Марков", която разобличи пороя от лъжи и фалшификации, стотиците некрофилски писания, плод на антибългарската акция с изфабрикуваното обвинение, че писателят е убит от Държавна сигурност по поръчка на Тодор Живков. В книгата си Бончо Асенов доказа, че Георги Марков е обвързан с Държавна сигурност и е писал тези репортажи с нейното съгласие, за да започне работа в "Свободна Европа" и така радиостанцията да бъде разобличена за антибългарската си дейност, след като той се завърне в България. И Марков успява да постигне тази цел, защото в края на 1978 г. е трябвало вече да започне работа в Българската секция на Свободна Европа. Твърде показателно е, че след като написва в съавторство „Достопочтенното шимпазе”, един изобличителен текст за английската действителност, той всъщност предопределя и съдбата си. Вината за неговата смърт западните централи прехвърлят на България, измисляйки "българския чадър", с който е бил прострелян в центъра на Лондон.

Показах вкратце доказаното от Бончо Асенов - за връзката с Държавна сигурност и по чия поръчка са написани "Задочните репортажи". В книгата Бончо Асенов не само е проучил 47-те тома по делото у нас, 967-те страници на книгата "Убийте "Скитник" на журналиста Христо Христов, "открил убиеца" на писателя - агентът на ДС Пикадили - Франческо Гулини (който сега живее спокойно на Запад), хилядите вестникарски публикации, спомените за него, документалните филми, телевизионните предавания, но едновременно с това авторът на книгата показва и литературоведска дарба - прави обстоен и много точен литературно-критически анализ на произведенията на талантливия писател. И разбираме, че талантът на Георги Марков не се изявява най-ярко в "Задочните репортажи", макар че някои литературни лакеи ги сравняват със "Записките..." на Захарий Стоянов и "Строителите..." на Симеон Радев. Не това трябва да се учи в училищата, други са истински талантливите произведения на Георги Марков. Почитателите на литературата и филолозите знаят кои се те, както знаят, че вкарването на "Задочните репортажи" в учебниците, е чиста проба политическа операция. Отделям повечко внимание в този отзив на друга книга на учения, която завършва със заклинанието "Не убивайте повече Георги Марков!", тъй като с нея той сложи точка на "случая", но според мен, книгата и досега не е получила полагащата й се оценка и признание. Не им се ще на антиносталгиците да чуят истината.

Носталгията е не само спомен за миналото, тя и не винаги е критика на настоящето, но тя почти винаги е обърната с лице към бъдещето, дава аргументи и насоки на идващото, чаканото, защото стратегията за неговото изграждане се основава и на опита на отделния човек, на колектива, на народа. Писателят Христо Георгиев в първия отзив за това проникновено изследване на проф. Бончо Асенов, съвсем на място го е нарекъл "Носталгията като бъдеще". И сякаш прави напук на такива като писателя Георги Господинов, които получават уртикария от всяко връщане на човешката мисъл и чувственост към миналото. На "любимото убежище на много българи към Соца" Георги Господинов противопоставя "Времеубежище" (роман в 371 страници) и иска да ни убеди, че бъдещето предстои - то стои пред нас, а миналото трябва да се загърби. Няма защо да се опитваме да се връщаме в миналото, там може да е по-сигурно, макар че бродят предимно призраци.

Миналото обаче е огледалцето, без което не можеш разбра нито сегашното, нито сетнешното. "Миналото никога не е мъртво, то дори не е минало."

Казал го е Уилям Фокнър!


 

ПАРИЖ, ГНЕВЪТ НА ЖЪЛТИТЕ ЖИЛЕТКИ. ЗАПИСКИ НА ОЧЕВИДЕЦА

Е-поща Печат PDF

Новите слоеве на френското общество – бедни, средно бедни и обедняващи, влизат в бой със системата и спонтанно в рамките на огромен вакуум се образоват политически. Разгневените маси трябваше сами да излязат на улиците, защото го нямаше авангардът

Това не беше демонстрация на парижани. Гражданите на столицата бяха относително малко - единствено представители на средната обедняла класа. Емигрантските предградия на Париж също бяха много слабо представени - само от няколко групички младежи. Видях също жени със забрадки, които без проблем се смесваха с множеството. Цареше доброжелателна атмосфера, която прерасна в гняв, когато полицията започна да разпръсва брутално тълпата, използвайки газови заряди, внесени от Германия.

За първи път се сблъсках с такива методи през 1993 година в Мюнхен по време на манифестацията на левицата и антиимпериалистите. Такива брутални методи по улиците на Париж се прилагаха по времето на Саркози. Явно старите времена на Виши и маршал Петен са оцелели в буржоазните салони.

 

 

Манифестиращите бяха предимно от провинцията. Имаше много бедни пенсионери и дребен прекариат – хора, които са принудени да пътуват с коли до работните си места, поради закриване на ж.п. линии. Затова протестът им беше наречен

бунт срещу цените на горивата..

Тези хора не са “клиенти на автомобилната индустрия или консумацията”, както ги наричат левоцентристите, тоест – “екологичните” буржоа,  които карат велосипеди, вместо коли, но горят тонове гориво по време на своите полети на “интелектуално-политически-излетни конференции” или го използват за внос на чилийски ягоди през зимата. Срещнах в тълпата и много работници от малки градове, дребни търговци на селскостопански продукти, млад разгневен прекариат. Вървяха по групи – колеги от трудови колективи, французи, мигранти от арабски страни или от Испания… Чух много конкретни разговори за това колко получават; за колко може да се живее и колко трябва да заработват допълнително; как отглеждат зеленчуци и плодове в градинките около дома си. Картинката май е позната? Някои от тези хора едва свързваха двата края, други помагаха на безработните си деца или внуци. Такава е действителността в “развитата” Франция, втора класа.

Слушах езика на френската провинция.

Един от младите манифестанти се обърна към мен с думите: „Извинете господине, можете ли да се отдръпнете мъничко, много моля, защото трябва да мина, тъй като по-нататъk строим барикада!“. Езикът на парижани не съдържа такава учтивост.

Селото, малките и средни градове дойдоха на среща с “голямата столица”, в която много от тях никога не са стъпвали. От тук възниква идеята да манифестират по “Шанз Елизе “ и край Елисейския дворец. Традиционно демонстрациите на парижката левица се организират на площадите – на Републиката, на Народа и на Бастилията, което по принцип не пречи на буржоата. „Жълтите жилетки“ не знаеха за това. Те влязоха на територията, където големите клечки се забавляват, а пък за протестиращите тези места са символът на Париж. Простият народ влезе с ботуши в салоните на “цивилизованите” буржоа и чуждестранните олигарси (американско-арабско-израелско-руски) и,  както личеше от разговорите, разбра това, едва когато вече манифестираше из тези престижни булеварди и улици, украсени и осветени в чест на зимния празник на консумацията, незнайно защо наречен Рождество Христово.

Насилието дойде от страна на полицията.

Настроенията сред манифестиращите бяха съвсем мирни, бих казал – добродушни. Едва когато полицията употреби газ и навлязоха водните оръдия, демонстрантите започнаха спонтанно да строят барикади и да палят огнища, за да изразят по този начин гнева си. Важно е да се подчертае, че внимаваха огънят да не предизвика пожар на околните сгради.

На “Шанз Елизе” се намират луксозни хотели, банки, скъпи ресторанти.

Демонстрантите не докоснаха нито една от тези сгради.

Не посегнаха – въпреки целия си гняв, към богатите и безделниците от цял свят, които обикновено пребивават там. Това още веднъж трябва да се подчертае, макар сам да смятам че трябва да се окупират обекти на банкови измамници и на медиите, които им служат.

На демонстрациите видях един-единствен представител на крайната десница, който носеше лозунг  “Народният фронт ви подкрепя”, сякаш май не е знаел, че Фронтът промени названието си преди няколко месеца. Много повече бяха представителите на левицата, които по-скоро бяха благосклонно приети. Видях няколко червени знамена, портрети на Че Гевара и няколко палестински шалове. Но това бяха само отделни акценти. Голямата част от хората не демонстрираха каквато и да е политическа принадлежност. Лидерът на “Непокорна Франция” Жан-Люк Меланшон апелира в Туитър за подкрепа на манифестиращите, но забелязах само един от неговите депутати – Руфин, който спокойно разговаряше и спореше с демонстрантите. Нито един от тях не беше дошъл с лозунги и партийни знаци, на която и да било група.

Така наречените “комунисти” имаха в същия ден свой конгрес, което беше идеален претекст да не участват, а да се ограничат единствено до “подкрепа на манифестиращите” на думи. Новата антикапиталистическа партия (NPA) също не взе участие, но това не беше особена изненада. Тази група вече от няколко години предпочита да провежда събрания по салони и да произнася нравоучителни речи за морал, вместо да осъществява контакт с масите и да провежда политическа дейност сред най-ниските слоеве в обществото, сред хората от реалния живот. Във Франция съществуват много малки и големи “леви” групировки , но те също не се появиха на демонстрациите. Дори отделни лица от тях да са присъствали в тълпата, то те са се старали да се придържат към “привидната аполитичност”, съгласно възприетия (за жалост) днешен етикет.

@Контраст между историята и нейният медиен образ

Манифестантите бяха предимно от среди, които до този момент не са се занимавали с политика. Едва сега започват да се учат и докато не са били обхванати от гнева, са били пасивни. Толкова повече тези хора бяха шокирани от лицемерието на медиите и насилието от страна на полицията – тоест от неща, които са отдавна известни в Париж. Едва сега се сблъскаха с тези реалности, изпитаха на собствен гръб контраста между истината и нейния медиен израз.

Демонстрантите много дискутираха помежду си, всеки от тях в крачка се учеше на политическо мислене. И то благодарение на Макрон! Огромни благодарности към него за това!

Така  в общи линии изглеждаше това, което се чуваше, забелязваше и се крещеше из шествията:

„Медиите лъжат! Макрон да си отива! Банкерите крадат! Да се убият банкерите-измамници! Дълговете са несправедливи! Да се атакуват данъчните райове! Да се контролира нарушаването на данъчния закон от богаташите! Да се контролира износът на капитали! Да се повиши стандартът на живот, отнемайки богатството от богаташите! Не можем да живеем с такива заплати! Не се борим за себе си, а за правото на живот на нашите деца! Да се сложи край на скъпоструващите войни в Африка и арабските страни! Вън оръжейните дилъри! Обвиняват ни във фашизъм, защото нямат аргументи!“

И още:

Всички ние живеем във Франция, трябва заедно да се борим! Искаме право на достойни доходи и работа! Надяваме се, че предградията (имигрантските) ще се присъединят към нас и едва тогава ще се борим истински! Политическите партии и синдикатите не се справят, а ние бяхме твърде послушни, затова днес трябва да сме сериозни и да се организираме! Досега имаше бунт, време е да преминем към революция! Да разрушим системата!

Да свалим Макрон, правителството и системата!

Нито дума за ЕС, нито за НАТО. Видях и такива лозунги: „Гражданското общество трябва да е в парламента!“. Чух да пеят „Марсилезата“, чийто куплет – ”.. да вървим, с нечистата им кръв, браздите да удавим!”, демонстрантите промениха на “кръвта на Макрон”.

Запечатала ми се е една сцена – ливански ТВ канал интервюира демонстрантите. Изведнъж един от тях, виждайки камери, изкрещява: “Медийни проститутки!”. В същото време някой от тълпата му отговоря: „Това са ливанци, остави ги да си вършат работата, благодарение на тях хората ще разберат какво наистина става тук. Френските медии лъжат!“. А друг от тълпата крещи: „Ливанците вече знаят какво значи подстрекаване, насъскване на един срещу друг в името на религия и раса, ние не искаме това у нас, трябва да бъдем заедно, за да се борим за достоен труд в нашата обща за всички Франция!“.

Ливанците бяха радостни, усмихнати…, а френските журналисти бяха много малко. Личеше, че се бояха от реакцията на хората. Когато камерите на правителствената BFM TV се приближаваха до тях, демонстрантите крещяха: “Ще задавате въпроси, а след това така ще орежете всичко, за да ни изкарате фашисти или провокатори. Умеете само да извъртате казаното и да лъжете! Не ви ли е срам?”. Телевизионният екип избяга, а тези уж леви журналисти от “Le Quotidien”, когато се опитваха да разговарят с демонстрантите, питаха: “Но добре, знаете, че Макрон не може да си отиде, защото такива са принципите на демокрацията. Кажете всъщност какво конкретно искате той да направи?”.

Около 80 процента от французите подкрепят “жълтите жилетки”. Това са резултати от официалните сондажи, които действително се потвърждават дори при разговор с полицаите. Те също в своите мисли често са на страната на протестиращите. Това означава, че сред манифестиращите има много такива, които са гласували за Макрон и за Льо Пен.

@Никой не говори открито с езика на десницата.

В нито един разговор не чух расистки изказвания или такива в духа на Льо Пен… Не твърдя, че липсват такива. Но тези, които биха ги изразили, добре разбират, че това не е мястото, където да демонстрират подобни възгледи. Чух дори разговор на група млади хора, които казваха: “Разберете, че не трябва да гласувате за тази к…а Льо Пен, която се представя за опозиция. Точно това иска Макрон!”. Що се отнася до самата Льо Пен – тя, от една страна, искаше да поеме това движение, но от друга, се боеше от него.

Новите слоеве на обществото – бедни, средни и обедняващи, влизат в бой със системата и спонтанно се образоват политически в рамките на огромен вакуум.

@Какво прави в това време левицата?

Споменатият конгрес на Френската комунистическа партия установи ново лого, без сърп и чук, а с картата на Франция под формата на петолъчка, в короната на която е поставен екологичен символ – дръвче… ”Непокорна Франция” почти окончателно се раздели между радикалите от една страна, които искат да се включат в конкретна класова борба и да градят стабилни фундаменти, и от друга страна – тези, които се стремят по институционален начин да погълнат останките от Социалистическата партия и са готови на “компромиси” в името на т.нар. “реализъм”…

Генералната конфедерация на труда подготвя свой конгрес – там също се наблюдава остър спор между лявата база, която иска класов синдикат и връщане в рамките на Световната синдикална федерация, и десницата, която пък от своя страна подкрепя линията на Европейската конфедерация на профсъюзите и Международната синдикална конфедерация. Други “умерени” синдикати – особено CFDT, са против манифестантите. Само федерацията Force Ouvriere ги подкрепи. Сериозните някога групировки на троцкисти, анархисти, маоисти, еколози се превърнаха днес, до голяма степен, в дискусионни клубове на политически пенсионери.

В същото време време младите хора градят своя нова визия, създавайки сдружения, които започват да се делят на по-леви и по-десни, от роялисти до ултра-маоисти или “аполитични”. Все по-голямо е разделението между “моралната левица” – онази, салонната, лозунгарската, интелектуално-буржоазната, институционалната, “общонационалната“, и класовата – местна, народна левица, която е склонна да  поеме риска на последствията от своите решения.

@Крайнодесните също се реконструират.

Конфронтацията изглежда е неизбежна, но не с Националния съюз на Марин льо Пен, а с твърдоглавите представители, проповядващи “идентичност” – бяла или ислямска. Тези десни засега са в изолация от масите, които твърдо вървят по земята и калкулират на базата на материалните си интереси, независимо от това дали вярват в Бога, дали са мюсюлмани, католици или други. Процесът се развива, а “жълтите жилетки” ускоряват периода на съзряване. Разгневените маси трябваше сами да излязат на улиците, защото го нямаше авангардът…

Историята на Франция ни учи, че народът най-напред обсъжда по кафенетата и на улицата, а когато излиза на протест, става самостоятелен, след което започва да клони наляво. Разбира се, че хората са си хора, че хората на труда са си такива, независимо какво точно работят, че няма расови, националистически, религиозни разграничения. Вчера се оказа, че с най-задълбочено комплексно мислене се срещнах сред работници от един завод във френската провинция. Този факт потвърждава максимата, която левицата знае отпреди 150 години –  съзнанието се базира на производствените отношения.

Протестите продължават.

 

Бруно ДръвескиИсторик и политолог, занимава се основно с геополитически изследвания. Преподавател в Националния институт по източни езици и култура в Париж (INACLO). Активист на леви и антивоенни движения, редактор на портала lapenseelibre.org

 

Превод: БИСТРА СТАЙКОВА


 


Страница 7 от 428