Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

Операция „Спасяване на хегемона“*

Е-поща Печат PDF

Започвам този текст с една аксиома от “Изкуството на войната“, написана преди 2300 години от известния китайски генерал Сун Дзъ, превърнала се в Биб­лията за всеки военен анализа­тор и военен стратег - “Всички войни се основават на измама.“ Дали наистина това е така?

Ако проследим хроноло­гично основните конфликти на 20 век, оказва се, че е Сун Дзъ е прав.

Малко история на войните от 20 век

Започвайки с Испанско- Американската война от 1908 г., чийто повод, лансиран от ме­дийната империя на Хърст, е “нарушаване не човешките права в Куба“. Защо именно Куба – да припомним на чита­телите за така наречената “Док­трина Монро“ (1823 г.) на тре­тия президент Джеймс Монро, според която Западното по­лукълбо, разбирай Северна, Средна и Южна Америка, са де факто протекторат на САЩ и това им дава право за дейст­вия най-сполучливо обяснени с термините “ regime change“ (смяна на режима) и “бананова република“, означаващо, че са­мите решения на съответните суверенни (на хартия) прави­телства не се взимат от тях, а от Вашингтон. В обратния слу­чай автоматично се прилага по­литиката на “regime change.

Някой би могъл да зададе въ­проса какво общо може да има съблюдаването на човешките права в Куба с окупирането на остров Гуам от САЩ‚ намиращ се на 14000 км от бреговете на Куба, или с окупирането на ог­ромния със своите 7400 остро­ва архипелаг Филипините? Да не говорим за окупирането на независимото царство Хавай, което няма нищо общо с Испа­ния.

Но да се върнем на Сун Дзъ –

ПОВОД ВИНАГИ ТРЯБВА ДА ИМА

В резултат на Испанско-Аме­риканската война САЩ от реги­онален фактор се превръщат в глобален геополитически играч, простиращ своето вли­яние в Тихоокеанския регион, отваряйки огромни икономиче­ски възможности за крупни ин­вестиционни проекти, банково дело, експлоатация на полезни изкопаеми, достъп до нови па­зари и т. н.

Следващият пример: фа­талният куршум, убил Франц Фердинанд, наследника на австроунгарския престол, е насочен другаде, мишените са всъщност две: едната е Гер­мания като основен конку­рент на тогавашния хегемон – Британската империя, на­мираща се в технически бан­крут, но пословичната бри­танска надменност не й поз­волява да оповести този факт. Другата – естествено, е Руска­та империя - традиционни­ят британски геополитически конкурент в Евразия. Резулта­тът е “ампутирането“ на 30% изконни немски територии и на 30% от немското населе­ние, както и огромни репара­ции (500 милиарда долара към днешна дата), които Германия ще изплаща, забележете до…. 2010 г.!.

Така Британската импе­рия получава тъй необходи­мата финансова глътка свеж капитал за десетилетия напред. 19-те милиона жертви от Пър­вата световна война са просто разходният материал за удъл­жаването на агонията на Бри­танската империя, чийто край е оповестен през 1947 г. не от кой да е, а от най-верния и предан партньор, да не забравяме - и конкурент, САЩ, в лицето на президента Труман.

Две думи и за най-опусто­шителния конфликт в истори­ята на човечеството - Втората световна война (над 60 мили­она убити) - логичното послед­ствие на Първата. Всъщност би трябвало да говорим за един и същ конфликт с временно при­мирие от 20 години. По тази ло­гика Хитлер се оказва част от инструментариума на същия проект – очакваното елими­ниране на Германия и Русия (този път СССР) като гео-по­литически конкуренти. За из­ненада на Вашингтон и Лондон съветската икономика и военна машина не само че не рухват, но и печелят войната...

Америка печели далеч по- убедително на финансовия фронт със създаването на Бретън-Уудската система - но­вата следвоенна финансова архитектура, базирана на аме­риканския долар като светов­на разплащателна валута.

Планът „Маршал“ - планът за икономическото възстано­вяването на Европа, или каза­но по-просто - дълговата спи­рала на западноевропейските страни (плюс Япония) позволя­ва огромен многогодишен фи­нансов стимул за САЩ. Така войната превръща Америка в световен хегемон.

Последният пример, който привеждам, е

НАЙ-МАЩАБНИЯТ КОНФЛИКТ СЛЕД ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА

- Виетнам, (продължил 10 години). Той е резултат на така наречения “Инцидент в Зали­ва на Тонкин“ и е последван от “Резолюциятата от Тонкин“, в която президентът на САЩ Линдън Джонсън произна­ся реч, излъчена на живо в цял свят. Джонсън твърди, че север­новиетнамски кораби са на­паднали с торпеда американ­ския кораб „Маддокс“ и обя­вява военната кампания, обо­сновавайки се със самозащита (в духа на чл. 51 от Хартата на ООН). Забележете, нито Амери­канският конгрес, нито Съве­тът за сигурност на ООН дават своето съгласие поради липса на доказателства.

Една немаловажна подроб­ност - малко преди да започне конфликтът, Робърт Макнама­ра (1916-2009), тогавашен ми­нистър на отбраната, признава публично, че такъв инцидент изобщо не се е случвал, а е пълна фабрикация, повод, за да се “продаде“ войната, коя­то непременно трябва да се случи. Натискът идва от силно­то лоби в Пентагона и във во­еннопромишления комплекс на САЩ, заинтересован да про­даде залежалата от години продукция след приключва­нето на Втората световна вой­на. Действително през 10-го­дишния конфликт военнопро­мишленият комплекс на САЩ работи на три смени, а оттам - печалбите на Lockheed Martin, Raeton, General Dynamics, Exxon Mobil, Chevron Oil и Boeing са повече от колосал­ни. Не е ли това само по себе си достатъчно убедителен повод за „casus belli“?

Подминавам войната в Ирак и несъществуващите оръ­жия за масово поразяване, вой­ната в Косово, Милошевич като балканската реинкарнация на Хитлер (но напълно опра­вдан от Международния съд в Хага – посмъртно!), войната в Либия (срещу сатрапа Када­фи… превърнал Либия в най- проспериращата държава на Африка), войната в Сирия с хи­мическите оръжия на Асад, кои­то всъщност се оказаха на Ис­лямска държава и естествено конфликта в Украйна.

Аксиомата на Сун Дзъ - всички войни се базират на измама, тоест на непрестанен поток от лъжи, се потвържда­ва.

Конфликтът в Украйна

е представен като библей­ска битка между доброто и злото. Русия е агресор, Путин напада без основание Украйна. Ако не бъде спрян агресорът - утре ще е Полша, Балтийски­те страни, Германия, Франция, САЩ. Същото както обясне­нието, че Сталин ще превзе­ме цяла Европа, а Хо Ши Мин - цяла Азия. Подобни открове­но карикатурни аргументи са подходящи основно за инфан­тили, чийто основен източник на информация са детските ко­микси с персонажи от типа на Батман и Капитан Америка.

Обяснението е другаде, и то е толкова “очевадно“ дори за оне­зи, които са, по известното за­главие на Кубрик, с “широко затворени очи“.

Приказките за защита на демокрацията, каквото и да означава това, защитата на човешките права, върховен­ството на закона, заплахата за регионалния и световен мир са аргументи, които само едно зомбирано от масовата про­паганда, изпаднало в дълбок транс общество може да прие­ме като убедителни и логични.

Предлагам няколко реда, които публикувах преди пове­че от две години и които ми се струват валидни, когато гово­рим за

ГЕНЕЗИСА НА ТОЗИ КОНФЛИКТ

Представете си следния хи­потетичен (огледален) сцена­рий:

Не НАТО, а този път ОДКБ (Организация Догово­ра о коллективной безопас­ности — Армения, Беларус, Казахстан, Киргистан, Ру­сия, Таджикистан) като во­енна организация за отбрана продължава да се разширява не само в Централна Азия, но и в Латинска Америка. Пър­вата вълна на разширява­не са естествено старите руски сателити Никарагуа, Салвадор, Гватемала. Следващата вълна са Бразилия, Венецуела, Чили и Аржентина. Създават се ма­щабни военни бази, включи­телно руски ракетни обек­ти. Най-накрая вратата е отворена за Мексико и… Ка­нада. В Канада, с помощта на ГРУ (Главное разведыва­тельное управление) се из­вършва проруски държавен преврат. Режимът в Отава се превръща в най-антиаме­риканския режим не само в Западното полукълбо, но и в света, изпреварвайки дори антиамериканската исте­рия в Техеран. Руска воен­на техника наводнява ка­надските провинции. В не­посредствена близост до 4000-километровата грани­ца със САЩ Русия инсталира 30 биолаборатории (изсле­дователски центрове) под надзора на руски специа­листи по биологично оръ­жие. Най-същественото — поради своята географска­та близост руските ракети вече могат да достигат Ва­шингтон и Ню Йорк за по- малко от 5 минути, което прави тези градове де фак­то беззащитни. Вашингтон се стреми да деескалира на­прежението, лансирайки дипломатически демарш, предлагайки премахване­то на руските ракетни бази, както и писмени гаранции за статута на неутралитет на своите съседи Мексико и най-вече Канада. Москва и ОДКБ категорично отхвър­лят тези предложения.

За тези, които подозират, че това е евтина Кремълска пропа­ганда, предлагам да си припом­нят Кубинската криза от 1962 г. Тогава както Кенеди, така и Хрушчов успяха да избегнат MAD (MutuallyAssuredDestruction — взаимно гарантирано уни­щожение), защото осъзнаха, че единственият възможен начин на действие е деескалацията.

НО 2022 Г., УВИ,НЕ Е 1962-РА!

За съжаление за момента всички индикации подсказват точно обратното. Обяснението, идващо от главния секретар на НАТО Йенс Столтенберг и от­хвърлящо руските предложе­ния, е, че НАТО е чисто отбра­нителна организация и като та­кава не представлява опасност за сигурността, още по-малко екзистенциална, за когото и да било. Този аргумент е най- меко казано повече от дис­кусионен…..

Това са само част от моти­вите в реалността, отнасящи се за започване на специалната военната операция. Но има и друга не по-малко валидна при­чина. 10-годишна военна оф­анзива на Киев срещу Донецк и Луганск, чието население, доближаващо 7 милиона, бе обявено за терористи, (Ал Кай­да и Ислямска държава само мо­гат да мечтаят за подобна чис­леност). В хода на АТО (Анти­терористична операция) бяха убити 14 000 „терористи“, или по-точно основно цивилни украински граждани. Тоест освен аргумента за запазване на национална сигурност, Ру­сия бе принудена да предпри­еме адекватни мерки за запаз­ването на живота на близо 7 милиона руско говорящи, да използваме отново лексика­та на режима в Киев “терори­сти“. Следователно хуманитар­ният императив в никакъв слу­чай не е по-малко основателен.

НО ВЪПРОСЪТ ТУК Е ДРУГ

- каква е истинската причина на колективния Запад да подкрепи изцяло режима на Киев, изпраз­вайки до последно въоръ­жените си складове, тоест де факто да се разоръжи и да инвестира над 200 ми­лиарда долара в този кон­фликт?

Нещо повече, отказът от ев­тините руска енергия, газ и петрол за Европа означава, преведено на прост език, ри­туално самоубийство (нещо като колективна гладна стач­ка, за да се види кой икономи­чески ще издъхне пръв), воде­що неизбежно до намаляване на жизнения стандарт и до со­циално напрежение, което ра­дикално ще промени полити­ческия пейзаж.

Нима сакралната цел на Европейския политически елит е… едно колективно сепуко? Да не забравяме, че това все пак е Стара Европа, а ос­новният геополитически фак­тор в този конфликт са САЩ.

МАЛКА, НО СЪЩЕСТВЕНА ПОДРОБНОСТ

- преди Брекзит 2016 г. на­ционалният брутен продукт на ЕС бе по-голям от този на САЩ, т. е. основният икономи­чески конкурент на днешния хегемон, противно на медий­ната пропаганда не бе Китай, а именно Европейският съюз! Заради войната в Украйна ЕС престава да бъде такъв. Без во­енни действия на територията на Европа тя ускорено се деиндус­триализира, отново основно Германия! Това бе постигнато по мирен, така да се каже по паци­фистки път, без пряко участие на Германия във военен кон­фликт, за разлика от двете вой­ни през 20 век. Само през 2023 г. банкрутите са над 18 000, а спо­ред Deloitte 67 процента от гер­манските компании са премес­тили някои от своите произ­водства в чужбина.

Нещо повече, икономиче­ският локомотив на Европа – Германия, е изправена пред така наречената “перфектна буря“ - рецесия, неконкурент­на продукция, напускане на ключови индустрии, изнася­щи се в САЩ и Китай, непрес­танен имигрантски наплив, който е на път да взриви со­циалния мир в страната. ТАКА ЛИ ДА РАЗБИРАМЕ ВЗАИМО­ПОМОЩТА

на монолитния колективен Запад? Въпросът е по-скоро ри­торичен - препратка към една от знаковите сентенции на Оруел: “Както знаем, всички живот­ни са равни, но някои са по- равни от другите.“

Нима имено този резултат не бе търсен?

С взривяването на „Северен поток“ и отказа от руски въгле­водороди статутът на ЕС като икономически гигант и поли­тическо джудже е под въпрос, ЕС може да се окаже вече и ико­номическо нищо. В края на века се очаква само две европейски държави да бъдат в листата на 10-те най големи икономики – това са Русия и Франция, Гер­мания е на 12-о място.

Въпросът е защо Европа не успя да се противопостави на рекета от задокеанския си партньор САЩ?

 

РУСОФОБИЯТА - ЗЛОКАЧЕСТВЕН ТУМОР В СЪРЦЕТО НА БЪЛГАРИЯ

Е-поща Печат PDF

Русофобията в Бъл­гария се оглави от Росен Плевнелиев и придружаващите го „демократични“ номен­клатурчици. Днес русофо­бията прерасна в държавна политика на “академичното” правителство на Николай Денков, подкрепян от така наречената “сглобка”. Тези родоотстъпници, антибъл­гари и политически без­отговорници си позволиха скверно да охулят скъпия на българския народ Тре­ти март, принизявайки ис­торическото му значение за България.

Тази каста от поръчкови, близки до посолството на САЩ политици се мъчи да зарази народа ни с истори­ческа амнезия. Превръща страната ни в изходен пункт на глобалистите от САЩ и марионетките им от Брюк­сел в похода им срещу Ру­сия. Това е опасно, мно­го опасно за бъдещето на България. Ние, българите, никога няма да забравим, че колкото пъти България не е била с Русия, е застигана от национални катастрофи.

Ще репликирам тези ро­доотстъпници със свидетел­ството на бившия посла­ник на Руската Федерация в Р България - Анатолий Макаров, който в интервю за вестник “Нова Зора” (Ма­каров, Анатолий, в. “Нова Зора”, бр. 25, 22 юни 2020 г.) документално посочва ука­занията на канцлера на Ру­ската империя - княз Алек­сандър Горчаков, към ру­ския комисар в София вед­нага след Освобождението на България от турско роб­ство: “Всички Ваши грижи трябва да бъдат изцяло пос­ветени на пробуждането на българския живот и въз­можност за най-бърза ста­билизация на неговата са­мостоятелност.” Послани­кът продължава: “Струва си да се замислим: дори запла­щайки двеста хиляди живо­та за Освобождението на България, по време на Ру­ско-турската война (1877г. - 1878г.), Русия не е имала замисли и е виждала своята задача в най-бързото въз­становяване на българска­та държавност и суверени­тет.”

Пораженията, които на­несоха русофобите на зак­репените от векове друже­любни българо-руски от­ношения, парят горещо в българското ни съзнание, достойнство и чест, унижа­ват добронамереността ни към братския руски народ.

Днес управляващата вър­хушка на “политическата сглобка” раболепно и унизи­телно чупи гръбнак пред ва­шингтонските господари и брюкселските бюрократи, загърбвайки национална­та ни независимост. Фал­шифицира историята през вековете на българо-руски­те отношения, услужливо за­силва антируските си дейст­вия.

Тези действия преляха чашата на политическо­то ми търпение. Разтворих страниците на българо-ру­ските отношения през ве­ковете. Ще посоча част от тях:

От 6 юни 1466 г. Рилски­ят манастир е взет под по­печителството на руските князе. Така е гарантирано неговото оцеляване от тур­ските поробители. Запазва се като крупен книжовен цен­тър на България. Между 16- ти и 19-ти век всички бо­гослужебни книги са печа­тани в Русия и доставяни безплатно в българските църкви и манастири. Така се спасява националната и верската ни идентичност.

През Руско-турската ос­вободителна война (1877 – 1878 г.) Русия с цената на живота на над сто хиля­ди убити руски войници и офицери и с участието на българските опълченци освобождава България от турско робство. Без да пре­дявява някакви претенции към страната ни, Русия въз­становява българската дър­жавност, администрация, съ­дилища и армия. След Съ­единението на България (1885 г.) Русия с диплома­тически преговори с Тур­ция се отказва от своите парични вземания от Ос­манската империя срещу условието Османската им­перия да се откаже от фи­нансови претенции към България.

През 1908 г., след обявя­ването на независимостта на България Русия пла­ща на Турция от името на страната ни осемдесет и пет милиона златни фран­ка! България се задължава да върне този дълг за 78 го­дини. Не плаща нито стотин­ка.

През 1919 г. председате­лят на Съвета на народните комисари - Владимир Илич Ленин, подписва декрет, с който анулира заема, кой­то България дължи на Ру­сия.

Ще посоча и някои при­мери от най-новата исто­рия на България, които са особено съдбовни за нейното бъдеще.

През 1944 г., когато по времето на Втората све­товна война България е съюзник на хитлеристка Германия, по заповед на У. Чърчил, започват ан­гло-американските бом­бардировки над София. Чърчил цинично заявя­ва, че София трябва да се превърне в картофе­на нива. Разрухата е го­ляма. Загиват хиляди софиянци.

По настояване на Сталин бомбардировки­те са прекратени и Со­фия е спасена. За учуд­ване е, че днес в центъра на столицата, русофоби­те построиха паметник на “героичните” англо-аме­рикански летци. В същото време те с неистова злоба, към приятелска Русия по­хитиха Паметника на Съ­ветската армия, армията, която ни избави и освобо­ди от фашисткото мрако­бесие. На порутване бяха подложени и други руски паметници, а също така се иска смяната на имената на улици, кръстени на руски пълководци и по­литици с големи заслуги за Освобождението на България от турско роб­ство.

С голяма благодарност към ръководството на Съ­ветския съюз, българите трябва да помним как на Па­рижката мирна конферен­ция, Москва твърдо и не­отстъпчиво защитава те­риториалната цялост на България от исканията на Югославия и Гърция за за­вземането на нейни терито­рии, както и налага драстич­но намаляване на искани­те заробващи репарации. В този паметен за страна­та ни ден Вячеслав Михай­лович Молотов заявява: Българи, бъдете спокойни, вашите граници ще оста­нат непокътнати!”

Ще подкрепя моите ар­гументи с някои примери от братските българо-руски от­ношения с помощта, която СССР оказваше на Бълга­рия в изграждане на нейна­та икономика. Тя бе субси­дирана ежегодно със стотици милиона долари без заробва­щи задължения.

Благодарение на по­мощта на СССР в Бъл­гария бяха построени 650 язовира, хиляди ки­лометри електропрово­ди. Създадени бяха 12 милиона декара полив­ни площи. Изнасяхме месо в Арабския свят и СИВ за стотици мили­они. Имахме 9 милиона овце (сега те са под 1 ми­лион), гледахме 1,8 ми­лиона крави (сега те са 400-500 хиляди). Стра­ната ни се нареди на шесто място в света по инсталирани енергий­ни мощности и на 29-о място по комплексни со­циално-икономически по­казатели. Всеки трети електрокар и мотокар в света беше български. Впечатляващ беше изно­сът ни на електроника, на металорежещи маши­ни с цифрово програм­но управление. Страна­та ни имаше развити 2 вида технологии на све­товно ниво. Разцвет по­лучи металургията, хи­мическата промишленост, станахме космическа дър­жава. Списъкът на успе­хите продължава в здра­веопазването, науката, образованието, култура­та и спорта.

За страната ни необят­ният руски пазар беше широко отворен.

Съдбата най-благо­склонно ми предопредели доста години от житей­ския си път да прекарам във флагмана на воен­ната индустрия - Обеди­нените заводи “Фридрих Енгелс” в Казанлък, който се възроди и из­расна благодарение и на съветската помощ.

Получихме безплатно лицензи за военни тех­нологии на равнището на световните постижения. Голяма бе помощта на съ­ветските специалисти за тяхното усвояване. Даде­но бе съгласие изделията ни да бъдат продавани в страните от целия свят.

Единадесет години пос­ветих и на изграждането на сърцето на българската енер­гетика - Енергийно-промиш­ления комплекс “Марица- Изток”. Свидетел съм и на безценните заслуги на съвет­ските специалисти, които ни помагаха в неговото изграж­дане.

Трудно е в една ста­тия да се покаже цялата огромна значимост на братската помощ, оказ­вана ни от Съветския съюз. За нея могат да се изпишат цели томове, за­това в този ред на мисли ще се изкуша да посоча само още два примера от дружеските българо- руски отношения.

Правителствена де­легация на България, водена от министър- председателя Кимон Ге­оргиев, отива в Москва за преговори със съвет­ското правителство за закупуването на 350 са­молета за Българската армия. След приключва­не на преговорите меж­ду двете делегации при заключителната среща при Сталин той отсича: “Ще дадем самолетите без нито една рубла. На братска България не взе­маме пари.”

В този ред на мисли бих попитал в укор гос­пода русофобите: защо не помолят своите гос­подари от Вашингтон да намалят малко от ми­лионите, които им бяха дадени авансово за са­молети, които, впрочем, още са само на чертеж?

И още за руско-бъл­гарското приятелство. Като жител на Староза­горска област до сълзи ме трогна следното - при възникнал огромен по­жар край Стара Заго­ра България се обръ­ща към Германия и Ав­стрия да изпратят само­лети за потушаване на пожара, при което Гер­мания и Австрия по­ставят условие - Бълга­рия да преведе голяма сума - която е непосил­но висока цена за Бълга­рия.

Как ще оцените този „жест“ на тези съюзни­чески, натовски държави, господа русофоби?

След поставяне на тези непосилни изисквания от страна на Германия и Ав­стрия към България, за да „помогнат“ и невъзмож­ността на България да плати тази висока цена, министърът на вътрешни­те работи - Румен Петков, се обръща към посланика на Русия в България Ана­толий Потапов за помощ. Руското правителство веднага се отзова на мол­бата и изпрати специален самолет на Министер­ството на извънредните ситуации, който се призе­мява на Летище Пловдив и след това веднага се включва в потушаване­то на пожара. Без да иска заплащане на услугата.

Посочените от мен примери в дългия спи­сък на българо-руското приятелство ми дават основание от срещите ми с руски хора да се за­позная отблизо с руска­та душа.

Впечатленията ми от нея са, че тя е необятна, както са необятни просто­рите на Русия, гостопри­емна за приятелите и без­компромисна в гнева си срещу враговете.

Руският човек не е въжеиграч, а човек на честта. Патриот и идеа­лист и в същото време е критичен към себе си.

От името на прияте­лите на българо-руската дружба гневно ще попи­там пръкналите се на по­литическия хоризонт на България русофоби и ро­доотстъпници, както и управляващата върхушка на “сглобката” начело с Денковото “академич­но” правителство, пре­върнало русофобство­то в държавна полити­ка – кажете, господа, по какъв начин може да се опровергаят заслуги­те на Русия, към Бълга­рия?!

Ние, българите, сме по­рядъчен народ. Една от от­личителните черти на наро­допсихологията ни е стре­межът към истината. В основата на българо-ру­ските отношения стоят и ще стои братската пролята кръв край Плевен, Шипка, Шейново и Стара Загора. Този подвиг ни напомня за достойно издържания кър­вав изпит на верността и братството между руския и българския народ.

Убеден съм, че какви­то и напъни да прави уп­равляващата “сглобка” да скара българския на­род с руския, да скъса многовековните друже­ски връзки между Русия и България, няма да ус­пее. Тези връзки са коди­рани във вековете, меж­ду братя, непоклатимо, скрепени от общия ни сла­вянски корен и християн­ското православие.

Ще заключа с оптими­зъм, че русофилството в България е силно, патрио­тично движение, което има не само минало, но и бъ­деще. Родено през векове­те, то е вечно - като родния Балкан и великата руска река - Волга.

 

„Не на НАТО!“ „Да на „България - зона на мира!“

Е-поща Печат PDF

Отшумяват пом­позните фан­фари по повод 20-годишни­на от присъе­диняването на страната ни към Северноатлантическия пакт. Въпреки че не бе про­веден референдум във връз­ка с такъв жизненоважен и с решаващо цивилизацион­но звучене въпрос, това вли­зане в НАТО е представяно като избор на целия българ­ски народ. На практика обаче „гласът народен“ е пребрег­нат от тясна прослойка от бившата партийно-държав­на номенклатура и насто­ящата политическа креату­ра.

В рамките на предишни и сегашни разговори, диску­сии и прокламации от раз­лични представители на пре­дишни и текущи управленски гарнитури, широко и гръм­ко разпространявани в офи­циозните средства за масо­ва информация, е заявявано, че „България е щастлива да бъде член на най-могъщия во­енен блок в историята на чо­вечеството“. Така, видите ли, са гарантирани нейна­та независимост, проспери­тет, териториална цялост и сигурност. При което най-ка­тегорично се утвърждава, че е нямало преди, няма сега и няма да има в бъдеще ал­тернатива на членството ни в НАТО.

Но зад фалша на тези ви­сокопарни приказки прос­ветва съвсем друга реал­ност. Още от самото начало след сюблимната дата 10 но­ември 1989 г. въпреки прекра­тяването на Варшавския дого­вор на 1 юли 1991 г. под на­тиска на САЩ и НАТО е за­почнат разгромен процес. Процес на рязко съкраща­ване на българските въоръ­жени сили, на масово и без­възвратно унищожаване на ракети, самолети, танкове, артилерия, а също така раз­рушаване най-вече на ви­сокотехнологичните секто­ри на военнопромишления комплекс на Родината ни.

Българските партийно-по­литически „елити“ в угода на НАТО вкараха страната ни в различни западни аг­ресивни схеми като война­та срещу Югославия през 1999 г., инвазията в Афга­нистан(2001 г. и нататък), в „коалицията на желаещи­те“ предвид войната про­тив Ирак през 2003 г. Всичко това за да се „заслужи дове­рието за членство в НАТО“, което стана факт през 2004 г. Вече като член на Северно­атлантическия пакт нашата държава регистрира безслав­но участие в интервенцията срещу Либия през 2011 г.

Всички тези участия нана­сяха удари върху национал­ните интереси на Родината ни, тъй като по един или друг начин влошаваха отношения­га ни със съседна страна или с такива, с които сме имали по­вече или по-малко тесни връз­ки. Няма да говорим за т.нар. „просперитет“, който ни до­несе „дружбата“ с НАТО, САЩ и Запада въобще. В резултат на тази „дружба“ България се деиндустриа­лизира, деаграризира, деин­телектуализира и изпадна в тежка социо-демографска катастрофа, застрашаваща с изчезване българската на­ция и държава.

През цялото това време наблюдаваме намаляване на способностите на българ­ските въоръжени сили за поддръжка на сигурността на Отечеството ни. Въпреки на­дутите приказки, че САЩ и България са стратегиче­ски партньори, страната ни на два пъти плаща за изтре­бители F-16, от които досега нищо не е доставено. Но няма никакви компенсации за за­бавянето. Сега се купуват за непомерно висока сума мо­рално остарели бронетран­спортьори непригодени към изискванията за съвремен­ни бойни действия. Казано с други думи, имаме съмнение, че нашият „стратегически партньор“ съзнателно под­бива формирането на наши­те способности за защита на България, като ни поставя в зависимост от разполага­нето на наша територия на сили на САЩ и НАТО.

На територията на Роди­ната ни са разположени чети­ри т. нар. „съвместни бази“. Както съобщават самите аме­риканци, например, „поли­гонът в Ново село се използ­ва за тестване на биологи­ческо и химическо оръжие, стрелба с танкове и разузна­ватели тренировъчни учения. Включително за тестване на ядрено оръжие. /вж. www. cobases.com/. Дали тези бази допринасят за сигурността на България, питаме ние?

Във връзка с развитието на конфликта в Украйна Бъл­гария по линия на НАТО е включена в доставката на летално оръжие за режима в Киев, като по този начин Родината ни е превърната в прифронтова държава.

Междувременно САЩ обявиха Черно море за зона на стратегическите си инте­реси. Висши политически и военни лица от страни - член­ки на Северноатлантическия пакт, заявяват за необходи­мостта от пряко включва­не на НАТО във военните действия срещу Русия. При това нерядко се намеква, че това евентуално предполага най-вече участието на стра­ни от Източна Европа, сред които се споменава и Бъл­гария.

Фактически опасността от превръщането на таткови­ната ни във фронтова дър­жава нараства многократ­но. Развитието на събития­та по такъв сценарий грози България с пълно или час­тично унищожение. Подоб­на ситуация свидетелства, че участието на Отечеството ни в НАТО не само не съз­дава сигурност, но точно об­ратното – лишава България от сигурност.

Официалното твърдение, че НАТО няма алтернати­ва е токсично твърдение. На същото има верен позитивен отговор: България да стане Зона на мира и Брод за мир. Трябва да се прекрати член­ството ни в НАТО или най- малко като първа стъпка да се излезе от военната организа­ция на Северноатлантическия пакт.

Страната ни официал­но да се обърне към петте държави постоянни - член­ки на Съвета за сигурност на ООН, към Генералната асам­блея на ООН, към съседните страни на България, към ЕС и други страни с предложе­ние да ѝ бъде признат статут на ЗОНА НА МИРА. Ще из­броим някои примерни точки, които да гарантират този ста­тут:

На територията на страна­та да не могат да бъдат раз­полагани чужди военни съ­оръжения /бази, центрове и други/, които въпреки волята на София да провокират кон­фликт. Страната ни се за­дължава да не бъде източ­ник на агресивни действия и заплаха за мира. Това задъл­жение е отговор, че на нея се гарантира статутът на Зона на мира. Съответно спрямо България никой да не осъ­ществява агресия от какво­то и да е естество.

България да се превърне в източник за мирни иници­ативи и площадка за про­веждане на преговори във връзка с разрешаване на раз­лични конфликти, т. е. пре­връщането ѝ в Брод за мир.

Призоваваме всички бъл­гарски граждани да под­крепят жизненоважната за България инициатива: „Не на НАТО!“ „Да на Бълга­рия - зона на мира!!!“

 

НОВОТО СЛУЖЕБНО ПРАВИТЕЛСТВО НА БЪЛГАРИЯ

Е-поща Печат PDF

Номинираният за служебен премиер Димитър Главчев представи структурата и съста­ва на новото служебно прави­телство пред президента и пар­ламентарните партии.

На официална церемония в сградата на „Дондуков 2“ нови­ят служебен министър-предсе­дател върна на държавния глава Румен Радев изпълнен мандат и папка с министри, които ще влязат в 103-ото правител­ство на България.

Церемонията започна с предвидените в новите проме­ни в Конституцията консул­тации с парламентарно пред­ставените партии. На място в президентството се появи­ха общо пет групи, като само БСП отказаха участие.

„За първи път провеждам консултации едновременно с всички парламентарни пар­тии. От една страна, след­вам стриктно новите промени в Конституцията, а от друга страна, считам, че ситуаци­ята изисква политическа от­говорност и кооперативност от всички нас. Обществото ни очаква час по-скоро яснота за новото служебно правител­ство. Напълно естествено е да получите още на този етап лично от г-н Главчев информа­ция“, каза в началото президен­та Румен Радев. Той се обърна остро и към отсъстващите: „Виждам, че БСП не са на кон­султациите - искам да направя уточнение, че заявките за опо­зиционност не означават липса на политическа отговорност. Всяка една партия трябва да има уважение към Конститу­цията“, каза Радев.

КОЙ ВЛИЗА В КАБИНЕ­ТА

Служебният премиер Ди­митър Главчев подчерта, че се е постарал да има приемстве­ност в новия състав на ка­бинета. „Основната ни зада­ча ще е да гарантираме чест­ни избори. Това не означава, че правителството ще спре да работи в другите сфери. Евро­пейският път на България ще бъде следван“, коментира той.

Ето и състава на прави­телството, предложен от Глав­чев: Людмила Петкова - ви­цепремиер и министър на фи­нансите; Калин Стоянов - ми­нистър на вътрешните работи; Виолета Коритарова - минис­тър на регионалното развитие и благоустройството; Ивайло Иванов - министър на социал­ната политика; Атанас Запря­нов - министър на отбраната; Ивайло Ценов - министър на външните работи; Мария Па­влова - министър на правосъ­дието; Галин Цоков - минис­тър на образованието; Галя Кондева - министър на здраве­опазването; Найден Тодоров - министър на културата; Петър Димитров - министър на окол­ната среда и водите; Кирил Въ­тев - министър на земеделието; Георги Гвоздейков - министър на транспорта; Петко Николов - министър на икономиката; Ро­сен Карадимов - министър на иновациите и растежа; Влади­мир Малинов - министър на енергетиката; Валентин Мун­дров - министър на електрон­ното управление; Евтим Ми­лошев - министър на туризма; Георги Глушков - министър на младежта и спорта.

Прави впечатление, че от сегашния състав на редовно­то правителство на Николай Денков са запазени спорни­ят министър на вътрешни­те работи, както и тези на об­разованието, на земеделието и на транспорта. От консул­тациите се разбра още, че на­стоящият състав може да бъде променян до края на седмица­та, тъй като държавният глава даде да се разбере, че ще раз­пише указите за назначаване на кабинета и насрочване на избори във вторник, 9 април, за назначаване на служебния кабинет и за насрочване на избори “две в едно” на 9 юни - за Европейси парламент и предсрочни за Народно събрание парламентарно пред­ставените партии могат да об­съдят с Димитър Главчев евен­туални промени.

Б. р. Поради утвърдения график за предаване на броя редакцията е в невъзможност да проследи евентуалните промени в посочените имане в състава на служебния каби­нет.

 

Курник

Е-поща Печат PDF

Тия си вярват, че „сглобката“ е нещо като Хеопсовата пи­рамида - а тя си е един курник, нищо повече.

„Тия“ са кирчовци – но трябва да уточня, че това вече не е само компанията на са­мия ПростоКирчо, ами и ония, които неусетно се присъеди­ниха към нея. Кирчовщината е заразна, веднъж прихванеш ли я, няма отърване, потъваш във веселието на глупащина­та.

Те вярват безусловно в себе си. Ние пък се оставихме глу­постта да ни управлява и да ни назидава. Зимел казваше: „Хо­рата са само два вида – глупави и лоши. Предпочитам лошите“. Трябва да се съгласим с него.

Не се стреснахме дори тога­ва, когато случайниците, които ни натрапваха, сякаш идваха от пансион за деца със заба­вено умствено развитие. Про­дължаваме да си мислим, че идиотите са ни по-удобни. Но и те си мислят същото за нас. Накрая се примиряваме и си казваме, че сме обречени вечно да ни залъгват. И дори не пита­ме, каква цена плащаме за това. Дресираните нямат право на въпроси.

Има в нас някаква страст да бъдем използвани – и сме дяволски последователни в това отношение. Емерсън казва: „Глупавата последователност е кумирът на малките умове“. Знаем го - и въпреки това, ня­маме намерение да се проме­няме.

Особено е обидно, че тък­мо такива като кирчовци ни из­ползват.

Заради оцеляването на ку­рника посегнаха дори на Кон­ституцията - и то с такова диво невежество, че тя вече е сери­озно поругана. Скоро няма да успее да отмие от себе си позо­ра. То си беше ясно още преди четири години, че някои хора се готвят да я опозорят. Накара­ха ни да повярваме, че афера­та с двойното гражданство на ПростоКирчо е дребно прови­нение. Предпочетохме, както винаги, да пренебрегнем яс­ния знак.

Колкото повече се поаме­риканчваме, толкова повече се отдалечаваме от наистина цен­ното, което можем да научим от наследството на тази вели­ка страна – такава ценност са думите, които приписват на Томас Джеферсън: „Да се пред­пазим от прегрешения чрез вери­гите на Конституцията“. Вери­гите на Конституцията!

А тук обикалят като чака­ли около мърша – това е за тях Конституцията. Целта им е да отмъкнат нещо от нея, да преи­начат друго, в крайна сметка - да я направят удобна за себе си.

Но и това не могат да го на­правят както трябва: едно, за­щото са неуки, и най-вече за­ради това, че кирчовщината свикна да вършее без истин­ска съпротива. Спокойно мо­гат да се имат за арендатори на Омфалос – олтара в Делфи, смятан за пъпа на света.

За жалост те са достатъч­но убедителни за немалко хора. Внушенията им безконтрол­но стигат до простолюдието - няма кой вече да им се опъне. Ония, които могат все още да го направят, предпочитат да убеж­дават „оракулите“ в собствената им ценност, за да им се харесат.

В книгата си „Огън и ярост“ Майкъл Улф разказва следна­та забавна история. Изпратили Сам Нънбърг да обяснява на Тръмп Конституцията. „Стиг­нах едва до Четвъртата по­правка, когато той взе да дърпа с пръст долната си устна и да прави отегчени гримаси“ – раз­казва Нънбърг. Нашите власт­ници няма да издържат и до четвъртия член на Конститу­цията ни.

Какво е святост, ако става дума за Конституцията на САЩ, разбираме от друг автор, кой­то припомня Дело №12-2367, САЩ, срещу Анан Уейн Хауъл. Хауъл не е подавал данъчна де­кларация близо две десетилетия - основната му защитна теза е, че 16-а поправка не е част от Конституцията, понеже не е била надлежно ратифици­рана от нужния брой щатски законодатели, а държавни­ят секретар /към 1913 година/ Филандър С. Нокс е фалши­фицирал протоколите за ра­тификацията. Хауъл печели делото.  Ако кирчовщината домини­ра още известно време, тя ще опарцаливи Основният ни за­кон, това е сигурно. Промените около устройството на служеб­ния кабинет са доказателство за това – направиха ги и само след няколко дни трябваше да ги променят. Скоро ще лишат Конституцията от всякаква тежест.

Всяка отстъпка пред капри­зите на кирчовци фатално ни отдалечава от нормалността. Компромисите с тях изобщо не могат да бъдат контролирани. Те са ненаситни в създаването на боклук. Слепотата им е уди­вителна, дори, когато са до­бронамерени. И това не може да се промени.

Трябва да си обсебен от уди­вителна наглост, за да разбуташ самата Конституция с очевидно несъстоятелни промени. Сигур­но им се иска изобщо да я няма, да я заличат някак. Инфантил­ните им напъни трябва да ми­нават за „съдебна реформа“ – макар че те не могат да заблудят никого. Но пък ще бъдат поощ­рени от ония, които очакват да ни видят в състояние на пълна разруха – колкото по-неопреде­лена е тукашната картина, тол­кова по-добре за тях.

Кончаловски споменаваше за фузата - това са боите, които са останали по палитрата на ху­дожника, забъркани в някакъв неопределен цвят. Нещо като „смес от сметана и кал“. При тази неопределеност на такива като нас не ни се полага нищо свястно – освен кал и спомени за нещо изкусително, и смета­ната може да свърши работа.

Когато невръстният Конча­ловски питал майка си има ли някакъв десерт, тя отговаряла: „Само кръстене и поклони“. Нас и кръстенето, и поклоните вече няма да ни спасят. Но друго не ни се полага.

Най-вулгарно се гаврят с Конституцията – и все едно, че нищо. Народът кротко ос­котява в равнодушието си. Утре, за да оцелее „сглобката“, кирчовци могат да вкарат как­вото си щат в Основния закон, могат да напишат и специална глава „Репресии“ примерно – и дори и това няма да ни събуди.

Иначе 1 април вече е Ден на шегата. А си беше Ден на лъжата. По този повод от те­левизиите пак измъчваха деца­та да кажат нещо забавно, да се пошегуват някак, макар и на­силено и неестествено. Щяха да имат по-голям успех, ако им бяха задавали простичкия въ­прос „Лъжат ли политиците?“ Щеше да стане интересно, де­цата все са дочували нещо от родителите си. А и тях можеха да поразпитат – но телевизиите вече се плашат от всичко. „Лъ­жата на годината?“ – или „Лъ­жецът на годината?“ – тези въ­проси щяха да раздвижат кръв­та на телевизиите, дори „Шега­джията на годината?“ щеше да свърши работа.

Ако продължават така усърдно да обгрижват поли­тиците ни, само ще ги напра­вят още по-обидчиви. И от­мъстителни.

Народа няма защо да го па­зят – той отдавна е доказал, че може да поема огромни коли­чества оскърбления. Лъган е до умопомрачение. Дори жи­вотът на голяма част от него вече е една мерзка лъжа. Труд­но е да се каже какво може да го разсмее или разведри. И все пак някак се справя с Живота – загърбва най-важните му стра­ни и с останалото някак оцеля­ва.

И често тихичко се под­смихва: казват му например, че за първи път от много вре­ме насам през миналата годи­на /2023/ раждаемостта у нас била „скочила“ – и то благода­рение именно на далновид­ните усилия на кирчовци. А истината е, че тъкмо тогава отбелязваме поредния че­рен рекорд: новородените са по-малко от която и да е го­дина преди това в най-нова­та история на страната – под 50 хиляди! Точно 49 хиляди 610новородени.

Друго е по-важно: каква ще бъде съдбата на тия петдесе­тина хиляди деца?

Как ще изглеждат те след 18 години?

В какво ще вярват?

За какво ще се молят?

Къде ще ги завари пълно­летието им?

Как ще оцелеят – с кирчо­вци или без тях?

По-честно ли ще проумя­ват себе си? А България?

Колко Дни на Лъжата ще честват?

 

 


Страница 617 от 631