Юрий Тавровский (1949) е руски специалист за страните на Югоизточна Азия. Избродил е като пътешественик Китай и Япония. Написал е няколко книги, една от които „Новият път на коприната. Най-важният проект на 21 век“ - преведена и в Китай. В последната си книга „Америка срещу Китай. Поднебесната се подготвя на фона на пандемията (2020)“, както и в последните си статии, Тавровски убедително показва, че САЩ предприемат всичко възможно, за да отслабят най-опасния си конкурент, да постигнат преформатиране на света и да осуетят неговата многополярност. Новият замисъл на президента Байдън за „Сбор за демокрация“, е само част от стратегията на „неоконите“. Но „стратегическото партньорство“ между Китай и РФ, постигнато с Московския договор (2001), е много вероятно да осуети идеята за Антикитайски Интернационал.
На 9 и 10 декември американският президент Джоузеф Байдън свика „Сбор за демокрация“ (Summit for Democracy) с участието на 110 страни. Русия, Китай и Унгария не бяха поканени.
Демокрацията е безценно наследство от западната цивилизация. Моделът, който се формира в Новия свят в резултат смесването на различни форми на християнството, може да бъде определен като „Демокрация с американска специфика“.
След Втората световна война (ВСВ) този модел стана част от националното могъщество на Съединените щати и на изграждащия се еднополюсен свят с Америка на върха на пирамидата. Срещу други модели за демокрация и еднополюсен свят - (националсоциализъм, а след разгрома на хитлеристка Германия - срещу социалистическата демокрация), САЩ водиха гореща и студена войни.
Международната социалистическа система и нейният модел за демокрация бяха равнопоставени конкуренти до края на 70-те години, когато Китай се присъедини към антисъветския блок. Стратегическият баланс рязко се промени. На Москва й се наложи да се противопоставя на два фронта: западен и източен. През 1991 г. СССР се разпадна. Частите от раздробения Съветски съюз приеха догмите на западната демокрация и се включиха в световната капиталистическа система. Китай започна реформите на Дън Сяопин без претенции за самостоятелна икономическа и идеологическа роля, следвайки философията на лидера си: „ Да се остава в сянка, да се натрупват сили и да се чака удобния случай“.
В началото на 21 век руският президент Владимир Путин, убедил се във вродената ненавист на англосаксите спрямо Русия, независимо от цветовете на нейното знаме, открито застана в Мюнхен (2007 г.) срещу хегемонията на Запада.
В Китай Си Дзинпин предложи на своята нация дългосрочната програма „Китайска мечта“ (2012 г.) и посочи пътя за „великото Възраждане“, а именно СОЦИАЛИЗЪМ С КИТАЙСКА СПЕЦИФИКА. Тази стратегия се възприе от комунисти и националисти, а младите китайци повярваха, че „Мечтата“ ще може да се реализира по време на живота им. В реалността на плана се убеди и възрастното поколение, след като за 8 години беше изпълнен първия му етап – ликвидиране на бедността.
Китайският народ проявява дисциплина и солидарност (доказа го с контрола над COVID-19) без да проявява съмнение в политическата система базирана на „социализъм с китайска специфика“.
На този фон рязко изпъкна импотентността на държавното управление в САЩ - ужасяващ брой на починалите от COVID-19; ръст на безработицата; погроми на черните американци под лозунги за „общочовешки ценности“ и мултикултурализъм; остарялата избирателна система предизвика съмнения в победата на Демократическата партия; бунт и щурм на Капитолия.
Първото нещо, което „спящият Джо“ потвърди със започване на своя президентски мандат, беше курс на Студена война срещу Китай. Общо взето това не беше неочаквано. Сред главните течения в ръководството на Демократическата партия се открояват „неокони“-те или неоконсерваторите. Те са силни традиционно в президентската администрация, Държавния департамент, разузнаването, СМИ и в Холивуд.
Неоконс като идеологическо течение
„Църквата” но Троцки се зароди и разви в Ню Йорк през 20-те и 30-те години на 20 век. Едно от малкото висши учебни заведения, в които приемаха евреи, стана огнище на болшевизъм и на неговия троцкистки уклон. След убийството на Троцки неговите последователи култивираха ненавист към съветската власт и всички други форми на социализъм, освен към тяхната. Възникна квазирелигия, провъзгласяваща американците за „избран народ“, а тяхната страна САЩ - за имаща естественото право да управлява света, да налага истината и да наказва непокорните.
Неоконите се опасяват, че социализъм с китайска специфика може в недалечно бъдеще да стане главният съперник на тяхната квазисоциалистическа вяра. Най-близкото обкръжение на Байдън се състои от неокони-ветерани като съпрузите Клинтън и Обама и станалите висши чиновници - техни бивши помощници като Антъни Блинкен и Джейк Съливан. Именно те са тези, които подтикват стопанина на Белия дом към възстановяване на загубеното влияние в международните организации, към скалъпване на нови военни блокове от типа на АУКУС и към създаване на нови демократически обединения от типа на „Демократичен алианс“.
Неоконите са на път да подновят и предприемат контраатака и престарелият 46-ти президент на Съединените щати вече даде сигнал. Неотдавна той заяви: „Ние преживяваме преломен момент между две гледни точки. Едни смятат, че пред днешните предизвикателства най-добрият избор е автокрацията. Ние сме тези, които смятат, че демокрацията е необходима за преодоляване на тези предизвикателства.“
Към антикитайски интернационал
На 9 и 10 декември президентът Байдън свика „Сбор за демокрация“ под лозунга „Да спрем отклонението от демокрацията и ерозията на гражданските права и свободи в целия свят“. До Байдън нито един американски лидер не бе събирал под знамената си повече от 100 страни в света. Във Вашингтон смятаха, че собствените им сили са достатъчни за противопоставяне на съперниците. Сега ситуацията се промени и перспективите за противопоставяне на два съперника едновременно, изглеждат съмнителни. Като противници през последните години са посочени Китай и Русия. Но само сляп не би видял, че главната мишена в обозримо бъдеще ще стане именно Китай, който вдигна падналото на земята знаме на социализма и успешно гради „социализъм с китайска специфика“.
Съвременна Русия не генерира глобални идеи, които да застрашават „демокрацията с американска специфика“.
На Вашингтон беше необходима идеологическа съставляваща, за да затвори около Поднебесната империя пръстен от военни блокове и договорености за икономически и технологически санкции.
Съединените щати не за първи път привличат съюзници за сдържане на Китай. Да си спомним за Корейската война (1950-1953 г.). В разпалената от САЩ Виетнамска война (1965-1973 г.) взеха участие 8 страни. В Афганистанската операция (2001-2021 г.) се присъединиха 49 страни (включително България, б.пр.). Но това бяха регионални войни. Сега Вашингтон играе глобално. Затова свиква този „Сбор за демокрация“ с цел от 100 страни-участнички да се учреди нещо като „Антикитайски интернационал“. Ще бъде ли по обхват и ефективност подобен на Коминтерна, просъществувал от 1919 до 1943 г., скоро ще покаже бъдещето.
Замисълът може и да не се осъществи. На Байдън и „неоконите“ е възможно просто да не им стигне времето да реализират лозунга: „Противници на Китай от всички страни, съединявайте се!“ Все повече страни са разочаровани от американското управление на световните проблеми, от слабеенето на хегемона (фиаското в Афганистан, 2021), превръщащ се в „книжен тигър“, който може да бъде победен и със стари винтовки.
От друга страна все повече са страните, които желаят просперитет с развиване на търговски и икономически връзки с Китай. Те не се съмняват, че скоро Китай ще стане първа световна икономика, спасителен пояс и най-важният пазар включително и за най-близките съюзници на Америка. За тях да се включат в Антикитайски Интернационал означава да застрашат милиони работни места и да загубят милиарди долари от търговия.
Пълното обкръжаване на Китай изглежда невъзможно и по още една причина. Най-близкият му съсед - Русия има обща граница с него от 4000 км. Освен това продължава сближаването на Китай и Русия, надхвърлящо обичайните отношения между съюзници. Продължава и дистанциране на Русия от „мирното съвместно съществуване“ със Запада, особено с Америка. Нахлулите след разпадането на Съветския съюз западни ценности девалвират пред очите ни. Русия трескаво търси собствен модел за икономическо и духовно развитие, за „демокрация с руска специфика“. Един междинен вариант беше предложен от Владимир Путин като „здравословен консерватизъм“.
Шансовете да се създаде Антикитайски Интернационал, на базата на ценностите на американската демокрация, ми се струват съмнителни по няколко причини. В ход е саморазрушаване на основите на тази демокрация, пренаписване на историята на американската нация; поощряване на отмяната на нормалния начин на живот: смяна на пола, разрушаване на семейството, на нравствените устои и поведение.
В подобни условия, инициативата за провеждане на „Сбор за демокрация“; изглежда като намерение на собственичка на публичен дом да дава уроци по морал на момичетата от девическото училище.
„Сбор за демокрация“ явно се насочва срещу преобладаващите течения на глобалната политика, срещу многополярния свят. Може би затова той ми напомня на последния парад на войските на Наполеон преди битката при Ватерло.
Превод Румен ВОДЕНИЧАРОВ
Новите слоеве на френското общество – бедни, средно бедни и обедняващи, влизат в бой със системата и спонтанно в рамките на огромен вакуум се образоват политически. Разгневените маси трябваше сами да излязат на улиците, защото го нямаше авангардът
Това не беше демонстрация на парижани. Гражданите на столицата бяха относително малко - единствено представители на средната обедняла класа. Емигрантските предградия на Париж също бяха много слабо представени - само от няколко групички младежи. Видях също жени със забрадки, които без проблем се смесваха с множеството. Цареше доброжелателна атмосфера, която прерасна в гняв, когато полицията започна да разпръсва брутално тълпата, използвайки газови заряди, внесени от Германия.
За първи път се сблъсках с такива методи през 1993 година в Мюнхен по време на манифестацията на левицата и антиимпериалистите. Такива брутални методи по улиците на Париж се прилагаха по времето на Саркози. Явно старите времена на Виши и маршал Петен са оцелели в буржоазните салони.
Манифестиращите бяха предимно от провинцията. Имаше много бедни пенсионери и дребен прекариат – хора, които са принудени да пътуват с коли до работните си места, поради закриване на ж.п. линии. Затова протестът им беше наречен
бунт срещу цените на горивата..
Тези хора не са “клиенти на автомобилната индустрия или консумацията”, както ги наричат левоцентристите, тоест – “екологичните” буржоа, които карат велосипеди, вместо коли, но горят тонове гориво по време на своите полети на “интелектуално-политически-излетни конференции” или го използват за внос на чилийски ягоди през зимата. Срещнах в тълпата и много работници от малки градове, дребни търговци на селскостопански продукти, млад разгневен прекариат. Вървяха по групи – колеги от трудови колективи, французи, мигранти от арабски страни или от Испания… Чух много конкретни разговори за това колко получават; за колко може да се живее и колко трябва да заработват допълнително; как отглеждат зеленчуци и плодове в градинките около дома си. Картинката май е позната? Някои от тези хора едва свързваха двата края, други помагаха на безработните си деца или внуци. Такава е действителността в “развитата” Франция, втора класа.
Слушах езика на френската провинция.
Един от младите манифестанти се обърна към мен с думите: „Извинете господине, можете ли да се отдръпнете мъничко, много моля, защото трябва да мина, тъй като по-нататъk строим барикада!“. Езикът на парижани не съдържа такава учтивост.
Селото, малките и средни градове дойдоха на среща с “голямата столица”, в която много от тях никога не са стъпвали. От тук възниква идеята да манифестират по “Шанз Елизе “ и край Елисейския дворец. Традиционно демонстрациите на парижката левица се организират на площадите – на Републиката, на Народа и на Бастилията, което по принцип не пречи на буржоата. „Жълтите жилетки“ не знаеха за това. Те влязоха на територията, където големите клечки се забавляват, а пък за протестиращите тези места са символът на Париж. Простият народ влезе с ботуши в салоните на “цивилизованите” буржоа и чуждестранните олигарси (американско-арабско-израелско-руски) и, както личеше от разговорите, разбра това, едва когато вече манифестираше из тези престижни булеварди и улици, украсени и осветени в чест на зимния празник на консумацията, незнайно защо наречен Рождество Христово.
Насилието дойде от страна на полицията.
Настроенията сред манифестиращите бяха съвсем мирни, бих казал – добродушни. Едва когато полицията употреби газ и навлязоха водните оръдия, демонстрантите започнаха спонтанно да строят барикади и да палят огнища, за да изразят по този начин гнева си. Важно е да се подчертае, че внимаваха огънят да не предизвика пожар на околните сгради.
На “Шанз Елизе” се намират луксозни хотели, банки, скъпи ресторанти.
Демонстрантите не докоснаха нито една от тези сгради.
Не посегнаха – въпреки целия си гняв, към богатите и безделниците от цял свят, които обикновено пребивават там. Това още веднъж трябва да се подчертае, макар сам да смятам че трябва да се окупират обекти на банкови измамници и на медиите, които им служат.
На демонстрациите видях един-единствен представител на крайната десница, който носеше лозунг “Народният фронт ви подкрепя”, сякаш май не е знаел, че Фронтът промени названието си преди няколко месеца. Много повече бяха представителите на левицата, които по-скоро бяха благосклонно приети. Видях няколко червени знамена, портрети на Че Гевара и няколко палестински шалове. Но това бяха само отделни акценти. Голямата част от хората не демонстрираха каквато и да е политическа принадлежност. Лидерът на “Непокорна Франция” Жан-Люк Меланшон апелира в Туитър за подкрепа на манифестиращите, но забелязах само един от неговите депутати – Руфин, който спокойно разговаряше и спореше с демонстрантите. Нито един от тях не беше дошъл с лозунги и партийни знаци, на която и да било група.
Така наречените “комунисти” имаха в същия ден свой конгрес, което беше идеален претекст да не участват, а да се ограничат единствено до “подкрепа на манифестиращите” на думи. Новата антикапиталистическа партия (NPA) също не взе участие, но това не беше особена изненада. Тази група вече от няколко години предпочита да провежда събрания по салони и да произнася нравоучителни речи за морал, вместо да осъществява контакт с масите и да провежда политическа дейност сред най-ниските слоеве в обществото, сред хората от реалния живот. Във Франция съществуват много малки и големи “леви” групировки , но те също не се появиха на демонстрациите. Дори отделни лица от тях да са присъствали в тълпата, то те са се старали да се придържат към “привидната аполитичност”, съгласно възприетия (за жалост) днешен етикет.
@Контраст между историята и нейният медиен образ
Манифестантите бяха предимно от среди, които до този момент не са се занимавали с политика. Едва сега започват да се учат и докато не са били обхванати от гнева, са били пасивни. Толкова повече тези хора бяха шокирани от лицемерието на медиите и насилието от страна на полицията – тоест от неща, които са отдавна известни в Париж. Едва сега се сблъскаха с тези реалности, изпитаха на собствен гръб контраста между истината и нейния медиен израз.
Демонстрантите много дискутираха помежду си, всеки от тях в крачка се учеше на политическо мислене. И то благодарение на Макрон! Огромни благодарности към него за това!
Така в общи линии изглеждаше това, което се чуваше, забелязваше и се крещеше из шествията:
„Медиите лъжат! Макрон да си отива! Банкерите крадат! Да се убият банкерите-измамници! Дълговете са несправедливи! Да се атакуват данъчните райове! Да се контролира нарушаването на данъчния закон от богаташите! Да се контролира износът на капитали! Да се повиши стандартът на живот, отнемайки богатството от богаташите! Не можем да живеем с такива заплати! Не се борим за себе си, а за правото на живот на нашите деца! Да се сложи край на скъпоструващите войни в Африка и арабските страни! Вън оръжейните дилъри! Обвиняват ни във фашизъм, защото нямат аргументи!“
И още:
Всички ние живеем във Франция, трябва заедно да се борим! Искаме право на достойни доходи и работа! Надяваме се, че предградията (имигрантските) ще се присъединят към нас и едва тогава ще се борим истински! Политическите партии и синдикатите не се справят, а ние бяхме твърде послушни, затова днес трябва да сме сериозни и да се организираме! Досега имаше бунт, време е да преминем към революция! Да разрушим системата!
Да свалим Макрон, правителството и системата!
Нито дума за ЕС, нито за НАТО. Видях и такива лозунги: „Гражданското общество трябва да е в парламента!“. Чух да пеят „Марсилезата“, чийто куплет – ”.. да вървим, с нечистата им кръв, браздите да удавим!”, демонстрантите промениха на “кръвта на Макрон”.
Запечатала ми се е една сцена – ливански ТВ канал интервюира демонстрантите. Изведнъж един от тях, виждайки камери, изкрещява: “Медийни проститутки!”. В същото време някой от тълпата му отговоря: „Това са ливанци, остави ги да си вършат работата, благодарение на тях хората ще разберат какво наистина става тук. Френските медии лъжат!“. А друг от тълпата крещи: „Ливанците вече знаят какво значи подстрекаване, насъскване на един срещу друг в името на религия и раса, ние не искаме това у нас, трябва да бъдем заедно, за да се борим за достоен труд в нашата обща за всички Франция!“.
Ливанците бяха радостни, усмихнати…, а френските журналисти бяха много малко. Личеше, че се бояха от реакцията на хората. Когато камерите на правителствената BFM TV се приближаваха до тях, демонстрантите крещяха: “Ще задавате въпроси, а след това така ще орежете всичко, за да ни изкарате фашисти или провокатори. Умеете само да извъртате казаното и да лъжете! Не ви ли е срам?”. Телевизионният екип избяга, а тези уж леви журналисти от “Le Quotidien”, когато се опитваха да разговарят с демонстрантите, питаха: “Но добре, знаете, че Макрон не може да си отиде, защото такива са принципите на демокрацията. Кажете всъщност какво конкретно искате той да направи?”.
Около 80 процента от французите подкрепят “жълтите жилетки”. Това са резултати от официалните сондажи, които действително се потвърждават дори при разговор с полицаите. Те също в своите мисли често са на страната на протестиращите. Това означава, че сред манифестиращите има много такива, които са гласували за Макрон и за Льо Пен.
@Никой не говори открито с езика на десницата.
В нито един разговор не чух расистки изказвания или такива в духа на Льо Пен… Не твърдя, че липсват такива. Но тези, които биха ги изразили, добре разбират, че това не е мястото, където да демонстрират подобни възгледи. Чух дори разговор на група млади хора, които казваха: “Разберете, че не трябва да гласувате за тази к…а Льо Пен, която се представя за опозиция. Точно това иска Макрон!”. Що се отнася до самата Льо Пен – тя, от една страна, искаше да поеме това движение, но от друга, се боеше от него.
Новите слоеве на обществото – бедни, средни и обедняващи, влизат в бой със системата и спонтанно се образоват политически в рамките на огромен вакуум.
@Какво прави в това време левицата?
Споменатият конгрес на Френската комунистическа партия установи ново лого, без сърп и чук, а с картата на Франция под формата на петолъчка, в короната на която е поставен екологичен символ – дръвче… ”Непокорна Франция” почти окончателно се раздели между радикалите от една страна, които искат да се включат в конкретна класова борба и да градят стабилни фундаменти, и от друга страна – тези, които се стремят по институционален начин да погълнат останките от Социалистическата партия и са готови на “компромиси” в името на т.нар. “реализъм”…
Генералната конфедерация на труда подготвя свой конгрес – там също се наблюдава остър спор между лявата база, която иска класов синдикат и връщане в рамките на Световната синдикална федерация, и десницата, която пък от своя страна подкрепя линията на Европейската конфедерация на профсъюзите и Международната синдикална конфедерация. Други “умерени” синдикати – особено CFDT, са против манифестантите. Само федерацията Force Ouvriere ги подкрепи. Сериозните някога групировки на троцкисти, анархисти, маоисти, еколози се превърнаха днес, до голяма степен, в дискусионни клубове на политически пенсионери.
В същото време време младите хора градят своя нова визия, създавайки сдружения, които започват да се делят на по-леви и по-десни, от роялисти до ултра-маоисти или “аполитични”. Все по-голямо е разделението между “моралната левица” – онази, салонната, лозунгарската, интелектуално-буржоазната, институционалната, “общонационалната“, и класовата – местна, народна левица, която е склонна да поеме риска на последствията от своите решения.
@Крайнодесните също се реконструират.
Конфронтацията изглежда е неизбежна, но не с Националния съюз на Марин льо Пен, а с твърдоглавите представители, проповядващи “идентичност” – бяла или ислямска. Тези десни засега са в изолация от масите, които твърдо вървят по земята и калкулират на базата на материалните си интереси, независимо от това дали вярват в Бога, дали са мюсюлмани, католици или други. Процесът се развива, а “жълтите жилетки” ускоряват периода на съзряване. Разгневените маси трябваше сами да излязат на улиците, защото го нямаше авангардът…
Историята на Франция ни учи, че народът най-напред обсъжда по кафенетата и на улицата, а когато излиза на протест, става самостоятелен, след което започва да клони наляво. Разбира се, че хората са си хора, че хората на труда са си такива, независимо какво точно работят, че няма расови, националистически, религиозни разграничения. Вчера се оказа, че с най-задълбочено комплексно мислене се срещнах сред работници от един завод във френската провинция. Този факт потвърждава максимата, която левицата знае отпреди 150 години – съзнанието се базира на производствените отношения.
Протестите продължават.
 Историк и политолог, занимава се основно с геополитически изследвания. Преподавател в Националния институт по източни езици и култура в Париж (INACLO). Активист на леви и антивоенни движения, редактор на портала lapenseelibre.org
Превод: БИСТРА СТАЙКОВА
|
Последният проект за изменение и допълнение на Конституцията на Република България бе внесен за разглеждане и гласуване в Народното събрание на 28.7.2023 г. Той вече е обсъден и приет на първо четене с гласовете на „евроатлантическото мнозинство“ в 49-то Народно събрание. От проведените социологически изследвания се вижда, че то има само 8 % одобрение и напълно резонен въпросът за неговата легитимност да прави конституционни промени без необходимия консенсус за промени в най-висшия закон на държавата. А самото „мнозинство“ бе избрано при небивало малка избирателна активност, която пък на проведените избори за местни органи на властта не успя да достигне дори 40%! Защо се бърза тези промени да влязат в сила без широко обществено обсъждане, отчитане мнението на различните институции, които имат отношение по въпроса, и консенсус на политическите партии в Народното събрание?!
Явно има нечии задкулисни интереси. Даже преди да бъдат приети предлаганите промени с чл. 130 б, ал. 3, където се урежда въпросът кой „ще разследва главния прокурор за извършено престъпление от общ характер“, в периодичния печат бе съобщено, че такъв вече е назначен и е встъпил в длъжност?! Това е съдия Даниела Танева, която ще разследва главния прокурор и неговите заместници. За нея вече е осигурен кабинет и двама служители, както и трима разследващи полицаи от ГДБОП, които да подпомагат работата й. Освен това е създаден специален модул в системата на прокуратурата, на който ще бъдат качвани актовете, до който само те ще имат достъп. Резонен е въпросът: Значи има презумпция, че главният прокурор и неговите заместници са потенциални извършители на престъпления от общ характер! Освен това защо подобна разпоредба отсъства за председателите на ВКС и ВАС, които биха извършили такива престъпления? Това показва, че формираното мнозинство от трите партии и коалиции ще приеме промени и процедури, които определено целят обхващане на всички власти, което е недопустимо. Фрапиращи са разпоредбите, свързани с прокуратурата и нейните функции досега. В мотивите на законопроекта се изтъква, че ограничаването на функциите „само в рамките на наказателния процес и отпадане на общия надзор за законност по отношение на актовете и действията на държавните органи е, за да не бъде репресивен инструмент срещу бизнеса и политическите опоненти“… Принизяването на статута и дейността на прокуратурата се прави и с изключването й от състава на ВСС и създаването на прокурорски съвет от 10 души. Още по-фрапантни са мотивите за промените, с които се дава възможност за „заемане на висши държавни длъжности от лица, които освен българско имат и друго гражданство“. Цели се преодоляване на забраната в чл. 65, ал. 1 от Конституцията, която постановява, че „за народни представители могат да бъдат избирани български граждани, които нямат друго гражданство“. Сега се предлага наред с народни представители с двойно гражданство да се избират такива и за министри и министър-председатели, т. е. заобикаля се чл. 110 от Конституцията, че „Членове на МС могат да бъдат само български граждани, които отговарят на условията за избор на народни представители“. За мен това не е нищо друго, освен потвърждение за отказ от държавен суверенитет и подготовка да станем официално „протекторат“ на всяка държава от т. нар. „велики сили“. Не считам за уместно и прокламираното „демократично“ право на индивидуална конституционна жалба, с което щял да се „осигури граждански контрол върху дейността на парламента (вместо Народното събрание!? - Т. П.), така че приеманите закони да не нарушават конституционните права на гражданите“. По този начин определено ще се затрупа ненужно дейността на Конституционния съд и ще се принизи неговата роля (чл. 147-152), за което считам, че той вероятно вече е депозирал своите опасения. Силно впечатление правят и предлаганите промени, свързани с дейността на президента, (който сега е трън в очите на управляващото мнозинство), относно неговите правомощия, когато настъпи политическа криза и той е задължен да осигури управлението на страната. Считам, че най-общо посочените промени са основополагащи и някои от тях би следвало да са от компетентността на Велико народно събрание.
В историческото си развитие Третата българска държава има четири конституции: Конституция на Българското Княжество (1879 г., от 1908 г. бълг. Царство), известна като Търновската конституция; Конституция на Народна република България (1947 г.); Конституция на Народна република България (1971 г.) и Конституция на Република България (1991 г.). Конституцията е основен закон на държавата, има висша юридическа сила и регламентира основите на политическата, икономическата и социалната система на всяка страна. Тя е източник на държавното право, основа на законодателната дейност и на цялото законодателство. Затова е възприето проектът на Конституцията от 1947 г. да бъде обнародван на 27 октомври 1946 г. за всенародно обсъждане, а ВНС започва работа за неговото обсъждане на 20 май 1947 г., което продължава на три сесии до 4 декември. Конституцията е публикувана на 6 декември 1947 г. Подобно е положението и с Конституцията от 1971 г. Всенародното обсъждане е от 30 март до 28 април 1971 г., а обнародването на 18 май 1971 г. Конституцията от 1991 г. е обнародвана в Д. В. бр. 56 от 13 юли 1991 г., която действа в момента и вече многократно е изменяна и допълвана. Сравнена с предишните три конституции впечатлява със значителния си обем, както и с правни норми, особено с предлаганите сега допълнения и изменения, които имат място в устройствени закони, като например този за съдебната власт. Защо, след като се счита, че са настъпили значителни промени в обществено-политическия живот и дейността на съда и прокуратурата, не се включат и подложат на обсъждане такива промени като например:
В чл. 42 да се създаде нова алинея, с която да се изисква легитимността на провежданите избори да зависи от броя на гласоподавателите (повече от 50 % ), за да бъдат легитимни, след като през последните години този праг не се постига.
В чл. 63 да бъде намален броят на народните представители от 240 на 180 предвид съкращаването с 1/3 на населението през последните 30 години.
В чл. 72, ал. 1 да се включат две нови точки: т. 5 със следното съдържание: „При напускане състава на парламентарната група“, за да се преустанови „политическото номадство“ чрез преминаване в друга парламентарна група или обявяване за „независим“, и т. 6. „При отзоваване от гласоподавателите от неговия избирателен район“ .
В чл. 109 да се създаде нова ал. 2 със следното съдържание: „Те (членовете на МС) отговарят дисциплинарно, наказателно и граждански за провиненията си по служба“, което ще води както до по- добър подбор, така и към отпадане на отговорността на държавата за тяхната дейност.
В заключение считам, че за промяната на датата на националния празник в гл. V от 3 март на 24 май вече има съгласие това предложение да отпадне.
На Бача Кира Петрович разказвали отпосле някои си всемирни пътешественици бебровци, които замръкнали нея нощ в Павликенето, че агите и техните горделиви ханъмки не затворили очи. Всичките здрави мъже се натъкнали с желязо, обикаляли цялата нощ покрай селото, а белобрадите мюсюлмани заседавали в помещението на джамията. Кадъните и дечурлигата се събрали в няколко къщи и не млъкнали, дордето се пукне зората. Нашите бебровчани осъмнали така също благополучно, без да се побутне един косъм от главите им. На всеки час стражата дохождала, та ги заобикаляла, повечето от друга точка зрение, и след като ги насърчавала с по едно „не бойте се, чорбаджилар”, заминувала си. Та и другояче не би било възможно. С бебровчани не бива шега! Който не е ходил в Беброво, славния тоя център на знаменития Тузлук, който не се е срещал поне в странство с многоглаголившите тия мъже, той не е в състояние да си състави никакво понятие за тях. Като е думата за бебровчани, то нека ми бъде позволено на две минути да изкажа няколко благи думи за тяхна милост, които са играли твърде важна рол и в нашето възраждание, защото както от Елена, така и от Беброво са излезли най-много учители.
Повечето бебровчани са лешпер хора и кърджии (които ходят повън). Ако катърите на станимакалийските лангери пият вода в разстояние на един месец и от Дунава, и от Янтра, Осъма, Росица, Черния Лом, Луда Камчия и пр., и пр., то и нашите бебровчани не остават по-долу. Добруджа, Делиорман, Тузлукът, Герлово, Карнобатско поле, Дервиш Иван-Балканъ, Хакисилъкът и пр., са част от тяхната епархия. Ако станимакалиите пътуват само по българските села, по големите пътища, дето има беклеми (варди), ханища и други удобства за съобщения и безопансот, то бебровчани в тоя случай стоят по-горе, на тях принадлежи палмата на първенството в отношение на рискуванието. Мястото, наречено Балканската яка, гдето тече Лудата Камчия, към Чалъкавак боаза, Карнобатска кааза, е населено с такива свирепи амуджи (така се наричат тамошните турци; някои ги казват още слепите), които не са преклонили глава ни пред едновремешните войводи-спахии, ни пред всесилните местни султани (върбишки, сигменски, куркадженски, пъндъклийски и пр.), ни пред стамболския низам, ни пък пред румелийското правителство. В техните горски колиби не само че не е стъпял кракът на някой пътешественик с диплома, но едва ли е можал да ги нагази и конашкото заптие от страх да не би да стане жертва на техните дебели шишенета.
Но за бебровските алъш-вериши сухият тоя океан е бил до колене. Не само че те са можели да продават безпрепятствено по тия места своята суха пастърмица, сапунеца и оцета, но са били и приемани даже с известно гостолюбие. Щом практичният бебровчанин се подаде в селото, ето че децата се събрали около му да го дърпат за потурите, а той плува изпомежду им. Невлязъл още в селото, и вика колкото му е силата: „Хъ оцет, хъ! Хубав и кескин: котките кихат, отгдето премина!” – и пр. А пък рибицата, която той купил на оряховския пазар и която заприличала на замръзнали трески, никак не му пречи да се провикне, че „жива, мърдала из чувалите му”.
Всички тия смешни окачествувания привличат по плетищата и забулените кадъни, които започват да се разговарят с нашия бебровчанин, който е за тях единственото странно лице, дошло по-издалеч. С един кон стокица, която изцяло чини не повече от стотина-двеста гроша, практическият човек обикаля цяла Източна България и четири месеца не може да свърши изпродаванието й. Вещи хора разказват, че буренцата с оцета били разпределени навътре като машина. По няколко чепа има на едно буренце, от които текат различни сортове от оцета, т.е. един същински, други по-долен, а трети само червена вода. Според лицето и стоката се продава. Ако купувачът е някой зъбест ага, то разбира се, че първият чеп ще да се пусне, защото в противен случай ще играе свети Никола; а ако е някоя стара баба или ковачът циганин, то от другите сортове. Така също се продава и другата стока. На коя виси кожен тъгарчук, в който се намират няколко малки кантарчета, топузчетата на които едва ли достигат величината на една обикновена ябълка. Значението на тия кантарчета е такова, щото те могат да направят половин ока сапун – три четвърти драма и т.н.
Когато бебровският търговец, както ги наричат обикновено турците, кондиса на общата одая, стовари своите бурета и чувалчета и си върже коня, то селските аги, на които той знае имената, не закъсняват да дойдат при него, първо – да можат да си пазарят нещо по-евтино; второ – да го подразнят с неговото християнство, а особено, че младите булки ходели да си откупуват греховете при поповете (изповеданието), да го поразпитат нещо за хода на общата политика и пр. На всички тия въпроси те ще намерят удовлетворителен отговор, много по-прям, отколкото политическия отдел на кой и да е вестник.
- Да не би да носиш в буретата си ракия или да си ял свиня? – питат най-напред агите и се заканват на госта си. – Кожата ти одираме в такъв случай – прибавят те.
- Да ме простите, алар; макар и да нося калпак на главата си, но почитам мюсюлманството не по-малко от вас – отговаря той, а после се захваща вече разискванието на политиката.
- Скоро трябва да се стягаме за мухарабе – казва той важно и изпуща една въздишка, за да привлече по-голямо внимание от страна на простодушните турци, които го зяпат в устата.
- Дай боже! С кого ще имаме бой бе, Иване? – питат любопитните.
Слушайте сега берберовска дипломация.
- Известно ви е, алар, че на нашия падишах-баща, който е единственият в света с титла падишах, а другите са само кральове, за да засвидетелствува своето могъщество, наредил е, щото всяка година поменатите седем кральове да му изпращат за харема по едно момиче освен другите подарки – говори Иван, като че чете по книга. – Не щете ли, че тая година един от тия крале, а именно ингилишкият, отказал тая година да прати свое момиче.
- Бре! Че как е посмял пезевенгинът? – извикват в един глас всичките присъствующи с национална гордост.
- Ето в що се състои работата – подкача Иван. – Наместо друго какво и да е момиче падишахът ни баща е поискал самата ингилишка царица за харема си, а тя се противи. „Или кралицата, или петнадесет гемии с чисто злато” – казал падишахът и обърнал топовете.
Иван пусне мухата, па замълчи вече и оставя време да разсъждават агите за могуществото на султана на тоя или оня свят.
- Има и друга новина – подкача той. – Слушали сте вие за големия топ, който се намира в Чанаккале и който е останал х-е-е, от джин евис (т.е. от времето на генуезците). Една заран в петък караулът съгледал, че поменатият топ плаче бангър-бангър, като дете. Известил той за това страшно чудо на коласъ, а тоя последният го изгонил, че говорел уж глупости. Отива при ходжата, и той направя същото, а топът плаче ли плаче. Най-после работата станала явна – потреперала от страх цялата казарма. Три деня и три нощи правили молба и ходжата не преставал да вика на джамията, а сълзите на топа не арнисват. Изпратили хабер до в Стамбол и по други места, събрали се множество улими, паши и дервиши, а топът следва да пролива сълзи. Започнали да го питат що му е зорът. „Да не се е разсърдил аллахът и неговият пророк, загдето мюсюлманите започнаха да пият ракия и да не държат рамазана?” – питали едни. „Да не сме прегрешили, загдето облякохме панталони и дадохме на сърбите калетата?” – питат втори, а сълзите стават още по-изобилни, никакъв отговор няма. Най-после пристигнала една жена вдовица, родом из Измир, която била ходила девет пъти на хаджилък и която била праведна мюсюлманка. „Да не искаш да правиш бой с московците?” – попитала тая праведна жена. От един път сълзите на топа секнали и той сам потръгнал към северна страна, т.е. накъдето живей московецът. И така, вие виждате, че с двама кральове има да се бие султанът – потвърдява от себе си умният бебровчанин; а агите гледат в лицето му ако не свой приятел нацяло, то един добър гяурджик, когото са длъжни да защищават.
Ето защо нарядко има гроб от бебровчанин 1, ето защо те са пътували безопасно и в най-кьоравите места на Турската империя. Най-опасни конкуренти на бебровчани са били върбишките терзии и джумалийските базиргени, които така също са всемирни по турския свят, а освен това знаят и по-добре турския език, па в лъжите не падат по-долу!
Бебровчани са се месили още и в по-големи работи, които по своето естество нищо общо нямаха с техните оцетени бурета. Така например съдбите на еленския мюдюрин и на търновския кадия много пъти са се решавали под върбите, що са на края на славното някога Беброво. Когато дохождал нов кадия, то бебровчани горели от любопитство да се научат като колко пари струва неговата бяла чалма. Казах, морето за тия хора е до коляно. Изпращат двама души свои съотечественици, които се явяват пред новия кадия, уж че имат някоя давия помежду си, а всъщност само да им се представи възможност да оценят чалмата му. Кадията, който ни най-малко подозрява в що се състои работата, започва да излага своето учение, а двамата депутати гълтат ли гълтат всяка негова дума.
После два деня вече в цяло Беброво знаят с какъв човек ще да имат работа. По тоя начин е можало да проживей Беброво в турско време, заобиколено отвсякъде с турски села. Който иска да изучи турците добре, то нека вземе пред себе си някой бебровчанин, па да слуша само. Трябва да ви кажа и това, че бебровчани не са лишени от славни мъже, от своя селска гордост (те никой път не казват на Беброво село, а градец, напук на еленските ефендета). Тая тяхна гордост са Молловците, които са една от най-големите и прочутите фамилии в селото им и според тях най-учените. Никой бебровчанин няма да ви заговори така просто, дордето не смеси в разговора си различни пословици, поговорки, нещо от св. писание и пр.
Източник: Захари Стоянов, Съчинения. Том първи. „Биографии. Четите в България”. София, Изд. „Български писател”, 1983 г., второ издание
|
