Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

СТРАХЛИВАТА ДЪРЖАВА И БЪЛГАРСКАТА ЧЕСТ

Е-поща Печат PDF

Колко време ще е нужно, за да отвикне народа представа­та си за Фердинанд?

За инициативата тленните останки на Фердинанд да бъ­дат положени в българската земя

Тия дни организацията на евреите „Шалом“ полага пох­вални усилия да защити Соломон Паси от един колаж.

Държавата и нейните институции обаче позорно мълчат и не смеят да защитят Православието и Българщината от „ези­ка на омразата“, който същият Соломон използва през годи­ните.

За разлика от обикновените хора – те бранят сърцато и без­страшно Българската Чест. Дописката „Защо ви мрази толко­ва Соломон“ е едно малко свидетелство за това: 9 хиляди и 500 харесвания, 857 коментара, 5 хиляди споделяния.

Пак тия дни научихме за една прелюбопитна инициати­ва на Царското историческо общество: тленните останки на цар Фердинанд да бъдат положени тук, в българската земя.

Сега те се намирали в криптата на катедралата „Свети Ав­густин“ в Кобург, във временен ковчег, поставен в краката на родителите му.

Председателят на Обществото П. Стоянович казва, ци­тат: „Повече от логично, повече от задължително е той да на­мери последен покой на българска земя… Така ще изпълним една негова мечта – да почива във втората си, истинската родина“ /край на цитата/.

Но има и друго. Колко време ще е нужно, за да отвикне Народа от втвърдената си представа за Фердинанд като ви­новник за две национални катастрофи?

И да свикне с една нова, „омекотена“ оценка за него?

Възможно ли е изобщо да се случи това?

Още повече, че Българското Отвикване като че ли е далеч по-протяжно.

 

СВИКВАНЕ СЪС СКОТЩИНАТА

Е-поща Печат PDF

Някой беше казал, че лъжите на полити­ците са като хемо­роидите – свиква се с тях.

Нашенското „свикване“ обаче е нещо специално.

В него има и някакво хит­руване, то може да продължа­ва неограничено време.

Фантазьорите биха про­видели в него и някакви ос­татъци от съпротива, но това е преувеличено, разбира се.

Няма никаква съпроти­ва – просто гледаме да се наг­ласим по-удобно за поредната дрямка.

Ние по начало тъй си я ка­раме – от дрямка в дрямка.

Просто се надхитряваме с новото, с неудобствата, които носи то със себе си.

Как се вкарва едно мазо­лесто разтъртено ходило от цървул в трандафор? Трудна работа е тази.

След падането на Стена­та/1989, най-напред свиква­хме с жизнерадостното си положение на наемна ръка – това се случи сравнително бързо.

Но трябва да си припом­ним, че първи при „транда­форите” се изнесоха наши­те цигани. Набързо окупи­раха тамошните подлези за просия – това беше безспорно тяхна победа и ако Райхстага им беше под ръка, техният/ циганският Кантария щеше да има пълното право да за­бие в купола му нашето зна­ме.

Райхстагът обаче вече беше окупиран и от една Ир­ландска Пастирка, която все още не знаеше, че ще се пре­върне в Президента Плевне­лиев – но се беше сетила да изнесе доста балами от Бла­гоевградско и да ги впрег­не във възстановяването на разрушения германски пар­ламент, срещу жълти сто­тинки, естествено.

Ето човек, който сравни­телно бързо се беше сетил да премени крачетата си с тран­дафори.

Тъй: Кантария беше готов със знамето, Плевнелиев съ­бираше парсата – а ние чака­хме Европа да се сети за нас.

И тя се сети – и 17 години след „Промяната“ ни прибра при себе си/2007. За да си ос­танем - от тогава и до днес – все на последно място по по ­литическо влияние в Съюза.

Просяците цигани – пър­ви, арендаторът на бачкато­ри Плевнелиев - първи, Бъл­гария – последна!

Циганската просия се ока­за по-ефективна от просията на държавата - да я забележат и зачетат някак.

А си плащахме навреме и рушветите – и без да ни ги искат. Един от тях беше по­вече от щедър: закрихме цели два блока на ядрената си цен­трала.

Това беше кръвен данък, дори повече.

Какво искаха още от нас – може би да се досетим по- бързичко и да си закрием са­мата държава?

Пътьом да кажа нещо бо­гохулно, което обаче е и па­триотично, при нас те често се смесват в една необяснима смес.

Ето: трябваше Кунева и такива като нея да просят в австрийските и германски подлези – а пък циганите ни да стопанисват ядрените ни блокове.

Още щяхме да ги имаме в пълен комплект.

Какво да очакваш тогава от държава, която доказва европейската си „принадлеж­ност“ като закрива блоко­ве от ядрената си централа? Лесно ли се свиква с така­ва държава – възможно ли е това изобщо? Тия дни съоб­щиха, че 2524 лева чист до­ход са нужни на семейство с едно дете, за да покрие то раз­ходите си.

И, ако сте пресвикнали с тази мрачна статистика – още един факт: две трети от работещите у нас нямат та­къв доход.

Две трети! Над един ми­лион българи!

Политиците ни отдавна са свикнали с колективния бан­крут на собствения си народ.

А катастрофата тепърва предстои.

Вече не се споменава по­зорния факт, че години на­ред чуждестранните инвес­тиции у нас бяха по-малко от парите, които нашите еми­гранти изпращаха на род­ствениците си тук - и те ня­как оцеляваха.

И ние неусетно свикнахме с поредното крушение: че сме се превърнали в държава-про­сяк, която разчита на тия да­рения.

Каква скотщина само: тази държава не зачита хо­рата си тук – и в същото вре­ме разчита на ония, които сама е прогонила.

Бегълците са нейни доно­ри!

И сега си представете едно видение от Апокалипсиса.

Това не е фантазия, а нещо, което съвсем реално може да се случи: ако един ден мили­оните наши бегълци бъдат любезно прогонени обратно – и държавата се лиши от техните дарения.

Тя направо ще се превър­не в един погребален дом.

Истинската политика се захранва с такива пред­чувствия за прииждащия мрак.

Нашите властници обаче са ампутирани от подобни грижи. И заради тях сме орисани да проспиваме Бедата – всеки път.

 

Войната приключва. Ще се спасим ли?

Е-поща Печат PDF

Специалната военна опе­рация на Русия срещу Украйна е особен вид война заради причини­те, които я провокираха. Но и заради начина й на водене на военните действия, заради кои­то е оправдавана или отрича­на. Най-важната й особеност е, че тя не се провежда с цел да се завземат територии и да се оку­пира и ликвидира впоследствие нападнатата държава. Това, от една страна, е война на идеоло­гия срещу идеология. А, от друга, е продълже­ние на вековечен спор и вражда между циви­лизациите и техните най-могъщи държави, които ги олицетворяват и които днес устрой­ват и ръководят света.

Точно поради тези особености тя представля­ва нещо ново в геополитиката и е важно да бъде изучена, ана­лизирана и тълкувана, за да бъде разбрана правилно. Защото тук са събрани на едно място и се проявяват едновременно много от спецификата на днешната геополитика, нравите и пове­дението на великите държави с тяхното отношение към мал­ките и слаби народи и страни.

Много необходими, нало­жителни и ценни са изводите и поуките конкретно за нас и нашата държава – стига, разбира се, да бъдат направени умно, професионално, умело и без пропагандни пристрастия. Много греш­ки бяха сторени за тези две години от българ­ските държавници и политици.

И то доста груби и непрос­тими, които ще имат тежки последици за всички ни. Те ха­рактеризират много точно въз­можностите на властта, изгра­дена от случайни хора без подго­товка, но и без морал, умения, познания.

Специалната военна опера­ция изостри до крайност меж­дународните отношения. В та­кава ситуация най-голямо е из­питанието на малките и слаби народи и държави. Те нямат своя самостоятелна външна политика, а точно сега се на­лага да направят своя съдбовен избор. Ако сгрешат и изберат гу­бещия, след войната върху тях неизбежно се стоварва най- тежкият удар на възмездието. И понеже управниците им са все хора продажни и непригод­ни за отговорностите, които са им поверени, повече от тях правят недопустими грешки, не отчитат реалностите, ми­слят единствено за личното си благополучие и се обручават с този, който най-убедително ги съблазнява. Те дори не си правят труда да помислят мал­ко, да поразсъждават, да съо­бразяват с повече аргументи и различни очаквания за всич­ко, което ще се случи след края на войната.

Рядко ще се появи дър­жавник, който да изхожда от националния, а не от личния или класовия си интерес. Той моментално бива изолиран вътре в държавата и подложен на външен натиск. Защото та­къв човек разклаща установи­лата се система и показва колко порочно е устроена държава­та и колко гибелна е полити­ката на властта.

Малките народи наистина почти нямат избор, но могат да се държат разумно и достой­но, да не бързат със съглашател­ството си. А когато все пак „из­берат“ съюзника си, в ника­къв случай не бива да се дър­жат нагло и арогантно към противника – особено ако е доскорошен съюзник. Това е най-срамното и нагло нагажда­чество към новия господар, де­монстрация на верноподани­чество.

А България се държи така винаги!

Така се държи тя и по вре­ме на СВО, без изобщо да от­чита реалностите и промени­те в ситуацията. Агресивната й пропаганда в подкрепа на Ук­райна и сеенето на ненавист към Русия и обявяването й дори за „враг № 1“ на България настройва обществото и усил­ва русофилските му настрое­ния. Обществото вижда неадек­ватността на българските дър­жавници и все повече осъзнава, че те го водят към пропаст, от която този едва ли ще има изли­зане. Властта целенасочено ра­боти за изкореняване на про­руските симпатии на бълга­рите. Но го прави неумело, гру­бо, арогантно – само и само да се хареса на господарите си и да заслужи благоволението им. И дори бърза да ги изпревари в акциите си, за да докаже ев­ропейския си характер и вяр­ност към новите идеали и цен­ности. За тях това не е опас­но за България. Те си мислят, че като се намесят в конфликта между големите, ще станат и те големи и България ще придо­бие заради тях ново значение.

Както винаги, така и този път, българските държавни­ци не осъзнават, че след всяка подобна война, особено така, която е форма на цивилиза­ционен сблъсък, се установя­ва нов световен ред, променят се държавните субекти, които ръководят света. Рядко субе­ктът, който е решавал до война­та съдбите на народите, запазва положението си и продължава да налага волята си и след нея.

Сега е на път да стане съ­щото.

Войната категорично из­вежда новите световни лиде­ри Русия и Китай и пуска в ход сгромолясването на Европа и изместването на САЩ от пър­венстващата им роля. За съжа­ление това не се вижда или ако се вижда, се преценява като съв­сем временно, след което ще се възстанови статуквото. Българ­ската власт е напълно полити­чески ослепяла и е изгубила на реалната представа за себе си и за състоянието на света.

Светът обаче се преобръща и променя издълбоко своята същност и облик.

Тези трансформации проти­чат обективно и не могат да бъ­дат спрени. Могат да бъдат от­ричани, но с отрицание няма да бъдат изключени от светов­ните процеси. Държавникът е длъжен да ги усеща и наблюда­ва внимателно и постоянно да си вади изводи за перспективи­те и бъдещите възможности за България. Тя нека пак да си е лоялен съюзник, но по друг на­чин и със съзнанието, че в един момент ще трябва да се изли­за от позорното положение. Трябва винаги да се оставя подобна възможност и тя да бъде реална.

Сега най-важното е да се държат всички врати отворе­ни, а не да се затварят демон­стративно и с увереността, че нищо не се случва и няма да се случи.

Защото скоро ще се случи нещо много важно!

Много погрешно и вредно за България е да се държи като лаещо кученце срещу Русия и Китай, да говори срещу тях, да се организират протестни ак­ции срещу политиката им и да се втълпява на обществото, че са зловещи диктатури, а лиде­рите им са убийци и престъп­ници. Управниците са възпри­ели детинското поведение да реагират отрицателно и нап­левателски срещу всеки опит да им се каже истината. Вместо да помислят, примерно над ду­мите на президента, те изли­зат с декларации, обвиняват го в предателство, в желание непременно да контролира властта и да се меси в нейните работи. Добре, но властта не е сама за себе си. Тя управлява държавата и работа на всич­ки, които тя управлява, е да я контролират и поучават, да изискват от нея и да са непри­мирими към грешките й.

Поведението на днешната власт е, както се казва, римейк на вече случило се през пър­вата половина на 40-те годи­ни. Тогава властта си позволи да преследва и наказва физи­чески несъгласните. Днес тя е с огромно желание да запуш­ва устите на непокорните и да отстранява противниците си. Но това няма в никакъв случай да я спаси. Дори и да промени Конституцията и да измай­стори нов Закон за защита на държавата и нацията. Напро­тив, осъжда я на още по-суро­ва присъда.

Политическият инат вина­ги е проявление на нелечима глупост и безнадеждност. Той е присъщ на слугинския ман­талитет.

Но нима държава с такъв манталитет има бъдеще?

 

ХУЛИТЕ СРЕЩУ ТОДОР ЖИВКОВ ЩЕ БЪДАТ ЗАБРАВЕНИ!

Е-поща Печат PDF

Навършиха се 25 години от смъртта на Тодор Живков. Поклон пред паметта му!

До голяма степен роденият в Правец държавник се иденти­фицира с епохата на социализма у нас.

Ако днес вярваме на напи­саното в либералните медии, тогава сме мрели от глад и ДС е разстрелвала хора по улиците. Пак според медийния слугинаж сред по-възрастните още имало носталгия по тези времена,но тя била всъщност носталгия по младостта им...

Всички това е чиста и неско­посана пропаганда, на която за съжаление много от по-младите българи вярват сляпо.

Никой строй не е съвършен. Ние сме хора, а не ангели и как­вото и да сътворим, то винаги ще е пълно с недостатъци.

И соца не беше съвършен, но в сравнение с днешната де­мокрация се оказа много по- подходящ за нашето обще­ство.

Живков може да бъде обви­няван в каквото и да било, но по негово време България беше втора по жизнен стандарт в из­точна Европа - държава със сил­на армия (156 000 души, 2300 танка, 700 бойни самолета, 5000 оръдия и минохвърга­чки, 52 пускови ракетни уста­новки), с едни от най-мощни­те разузнавателни служби, с ядрена енергетика, с 530 науч­ни института, държава, изна­сяща електроника за Западна Германия и Нидерландия…

По време на това управление Българското население се уве­личи от 7 на 9 000 000 души, а между 50-те и 70-те години на ХХ век България се откъсва напред в сравнение с редица държави.

През 1987 г., когато за пър­ви път ООН измерва т.нар. ин­декс на човешко развитие стра­ната ни е поставена на 27-о мяс­то между 130 държави в све­та, като на първо място е била Япония, на 19-о – САЩ. Това оз­начава, че развитието ни е било във висока степен успешно. На балканите само Гърция е мал­ко преди нас – на 22-ро място, а от бившите социалистически държави само ГДР (21-во мяс­то) и Чехословакия (25-о място). Югославия е на 31-во място, Ун­гария – на 30-то, Полша е на 33- о, Румъния на 41-во.

България по време на ко­мунизма никога не е била в ре­цесия, камо ли фалирала, как­то поучава прозападната пропа­ганда.

По брутен вътрешен про­дукт на глава от населението по номинална стойност през 1988 г. страната ни е на 25-то място в света. За сравнение днес сме се сринали до номер 60. Освен това през социализма разликата в доходите беше максимум 4-5 пъти, а днес най-богатите 2% печелят стотици пъти повече от най-бедните 25%. Не е тай­на, че по т.нар. „коефициент на Джини“ след 2020 г. България трайно е на последно място в Европа и е сравнима с изостана­ла африканска държава.

През периода 1954-1988 де факто беше построена поч­ти цялата шосейна мрежа, която използваме и в момен­та, държавата беше напълно електрифицирана и водосна­бдена. Индустрията ни ста­на водеща. Развиваха се та­кива иновативни за времето си отрасли като електроника, електротехника, производ­ство на оборудване за ядрени електроцентрали, камиони, ав­тобуси.

България беше сред три­те най-големи производители на електро и мотокари и сред първите в развитието на хи­мическата индустрия. Воен­ната ни промишленост също беше много силна. Беше изгра­дена базата за силния ни тури­зъм, от който и днес се осигу­рява значителна част от БВП. Енергетиката ни беше една от най-силните в Европа. Напъл­но беше изкоренена неграмот­ността. Процентът на бълга­рите със средно и висше обра­зование нарасна над 10 пъти.

Културата, изкуството и спорта също достигнаха непо­знати висини. Пример – през периода 1954-1988 са произве­дени около 700 игрални фил­ма, някои от които са на све­товно ниво. Изобщо не можем да правим аналогии с нашето съвремие. В последните години се произвеждат по 10-ина фил­ма годишно, като повечето са буквално трудно гледаеми.

Същата разлика е в масова­та музика – направо е тъжно да сравняваме времената на Емил Димитров, Лили Иванова, Ди­ана Експрес, с днешните вре­мена на Аазис, Глория или Фики.

За спорта разликите са още по-големи. Докато навремето нямаше олимпиада от която нашите отбори да се върнат без златни медали, то днес се рад­ваме на бронз в спортове като женска борба или вдигане на тежести от жени.

В националната ни лите­ратура тогава блестяха имена като Емилиан Станев, Йордан Радичков, Богомил Райнов, Дамян Дамянов…

Днес имаме Ивосирома­ховци, Георгигосподиновци и един Калин Терзийски. Тези ненавиждащи България ко­медийни фигури представля­ват родната ни художествена литература.

Това са фактите. Да се вър­нем отново към Живков.

Мисля, че историята, ко­гато рано или късно се отър­си от днешните пропагандни внушения, ще постави този човек на пиедестал.

Историята, както знаем, никога не свършва. Охулва­ни и осмивани като Живков са били и Стефан Стамболов и Наполеон Бонапарт и Ан­дроник Комнин и Гай Юлий Цезар. Обаче мястото им във времето си остава. Днес някои зомбита на матрицата още се опитват да се подиграват с Живков - бил сеУянин, чоба­нин (според недоразумението Сиромахов) и т.н.

Обаче хората остават в ис­торията с това, което са на­правили. Колкото и глобал­ните сатанисти да се стараят да изтрият истината за мина­лото, няма да успеят. Там дру­ги, буквално много по-високо стоящи фактори, определят нещата!

 

ВДЪХНОВЯВАЩИЯТ ОГЪН НА ВЕЛИКОТО СЛОВО „ОТЕЧЕСТВО“

Е-поща Печат PDF

Размисли послучай 6 септември,

138 години след първия опит за единение

на разкъсаното в Берлин 1878 г.

историческо българско землище

 

 

Утре е 6 септември, ден тържествен и славен. Ще се издигне и развее на­ционалният флаг, ще гъ­ръмнат строгите трели на мар­шове и химни, ще отекнат тежки­те стъпки на военния парад или поне на гвардейците от знамен­ната рота. Ще се изричат паметни и вълнуващи думи за дълг и Оте­чество. И ако отгоре гледат непре­жалимите герои на България, не­поколебимите синове на дълга и подвига, навярно биха си казали, че не са отдали живота си напразно. Зер, знае ли някой, дали не изглежда отгоре като мечтана и жадувана действителност вся­ко представление с абсурдни актьори като днешната българска власт!...

Но, „режисьорският замисъл“ е едно, а съвсем друго е действи­телността. В нея, като в пошла пиеса, черните души се сдобиват с био­графии на безукорни патриоти; майкопродавците, по повод и без повод, клетвено разкъсват своите ризи; подлеците и страхливците най-често играят ролята на рицари на безкористността и честта.

Признавам, непразнични и невесели са тези мисли. Но нима онова чутовно събитие от преди 138 години, което в скороговорката на живота най-често наричаме просто Съединението, ние не сме го обезсмисляли с разединения и несговори, които ни спъват и да­вят?

Не сме ли оставили, за радост и угода на нашите недоброже­латели, подвигът, в името на България, на ерозията на рутинното всекидневие и пошлата инерция на бездуховността?

Не сме ли се отрекли и разкръстили от примера и себеотрица­нието на всички, които не искаха „сюромашко тегло да гледат“ и „тежка, желязна ръка да целуват“?...

И не привикнахме ли, макар и свободни, все „лъжливи уста да слушаме с вяра“?...

А за този ден нито славата е била лесна, нито паметта трябва да е къса. До заревото на неговото знамение са минали само седем го­дини, откакто от пепелта на вековете възкръсва, подобно на птицата Жар, един полузабравен народ. Възкръсва след безподобния подвиг на друг един братски народ, чувствата и волята на който са заста­вили могъщия Императорски дом на Русия, нейното благородно офицерство и интелигенция, да сътворят чудото, което няма ана­лог в историята: да пролеят кръвта на своите синове, в изпълне­ние на най-съкровения евангелски принцип „За други своя!“.

Българският народ възкръсва, за да бъде само след три месеца от­ново разпнат, след хладнокръвното „четвертование“ на свободата му, след откраднатата в Берлин, победа от доблестните негови освобо­дители. Там, в министерската сграда на Раздвил „сумрачният герман­ски гений“, канцлерът Бисмарк, нагло ще определи целта: „Ние не сме се събрали тук, за да направим българите щастливи.“

Казал го е, сякаш между дру­гото, но всъщност, за да препо­твърди своята позиция, че „ов­цекрадците от Долни Дунав“ не заслужават костите и на един померански гренадир.“

Бенджамин Дизраели, министър-председателят на Нейно Величество, все още не е написал своето пис­мо до лейди Честърфилд, в което пояснява: „Ние тук спечелихме – (или казано съвсем точно – откраднах­ме) една велика победа, коя­то трудно могат да оценят в Англия.“

Има време докато Дизра­ели стигне до написването на тези изобличителни редо­ве на самопризнанието, което обаче не означава, че негово­то правителството бездейства в това време. Кралица Вик­тория ясно е определила за­дачата: „Не е въпрос дали ще поддържате Турция, пише тя на своя министър-предсе­дател, а въпрос е дали руси­те или британците ще имат надмощие в света“.

С други думи, форму­лирана е целта на англий­ската политика: „Руска­та армия да заеме колкото се може по-малко терито­рия, населена с българските поданици на султана.“ Им­ператор Александър Втори вече е прогласил създава­нето на българска държа­ва от двете страни на Бал­кана, но това е против ан­глийските интереси, които, както и днес, са навсякъ­де. В отговор много англий­ски офицери веднага са из­пратени на турска служба: адмирал Хобарт команд­ва турския флот; генерал Бейкър – под името Бе­кер – командва една от ос­манските армии; полко­вник Станислас Синклер – бивш дипломат - стъкмя­ва от разбития край Плов­див аскер, залутан из ро­допските дебри, първите мюсюлмански отряди на съпротивата. Той е приел подобаващо име - Хидает паша, което означава „не­примиримият генерал“. За света и за османската власт, както и за обикновените мю­сюлмани, това звучи не само обнадеждаващо: „Англия не е съгласна и значи не всичко все още е загубено, въпреки силата на Московеца!“

Високата порта добива кураж. Месеците до 1 юни, когато се открива Берлин­ският конгрес, се използ­ват за припламването на бунтове на мюсюлманско­то население в освободена­та, но опожарена и съсипа­на територия на България. Това отваря работа на хората на капитан Петко Войвода в Родопите. И на казашките сотни на генерал Казимир Ернрот, в Северна Бълга­рия. Там, в пространство­то от Осман Пазар (днешния град Омуртаг), до Прова­дия, и от Айтос до Поморие действа задълго неприми­римият Чобан Хасан, кой­то обявява тези територии отново за владение на па­дишаха.

Из Българско шетат обаче и кореспонденти. Много от тях не са далече от мнението на своя коле­га Арчибалд Форбс, корес­пондентът на вестник „Дей­ли Нюз“, който си беше поз­волил да напише още при обявяването на войната, че турците имат пълното пра­во да изколят до крак бъл­гарите, щом руските вой­ски преминат Дунав.

По понятни причини и с ясно формулирани цели гърми не само английска­та преса. Вестниците пре­ливат от сърцераздирателни репортажи и информации за българската и руската жес­токост спрямо „беззащит­ното турско население“. Европа е настръхнала и аха да духне мъждукащо­то пламъче на българска­та свобода. Но блудница­та е разтревожена, най-вече, че на Балканите се ражда голяма православна сла­вянска държава. И това я хвърля в ужас. Това е и най- правдоподобното обяснение за продължилото векове робство на народите тук и е косвено обяснение за моти­вите на Бисмарк, относно це­ната на костите на един по­меренския гренадир.

Вътре, в Румелийски­те полета, по същото време, изгорената до основи Ста­ра Загора все още не знае дали отново ще бъде дом на живота, след хекатомбата на 14 000 нейни граждани. Селата из околията още димят от пожарищата, гро­бищата са препълнени от съсечени из православните храмове българи – старци, жени и деца. Европа обаче е глуха за разорението на Румелийските села и за пе­пелищата на Тракия.

Мога да продължа с из­реждането на факти и съ­бития, но боите на българ­ското страдание са толко­ва гъсти, че на техния фон би избледняла правдата за т.нар. европейско вели­кодушие. А това, особено днес, е недопустимо. Както е известно „отговорностите на белия човек“ са били ви­наги в служба на справед­ливостта, правдата и чо­веколюбието, и току-виж, ще излезе, че изкривявам историческата правда. А тя, както се оказа, била раз­казана още преди 138 го­дини в една нарочна бро­шура, издадена от Патрио­тичната асоциация в Лон­дон, в огромен за времето си тираж. Нейното заглавие е „Българите такива, какви­то са“. Струвала е 6 пенса, а нейн автор е… „този, кой­то знае“. Досещате се може би защо.

Ето например цитат от раздела „Българските звер­ства“, където само авторът може да каже кой му е по­ръчал да изопачи истина­та: „Българското въстание – пише той - избухна в нача­лото на 1876 г., близо до Фи­липопол, на главния път на империята. Сърбия и Черна Гора се въоръжаваха, Русия заплашваше Турция с огро­мната си сила. В района на бунта нямаше турски войни­ци. По хитрите и злонамере­ни съвети на граф Игнати­ев, руския посланик, местни­те войски бяха използвани за спиране на въстанието, кое­то беше извършено със зна­чителна жестокост. Нищо от зверствата, за които се съобщаваше от английска­та преса не се е състояло. Игнатиев е имал свои аген­ти на мястото и английски­те вестници се отдадоха с готовност на играта на из­кусния руснак. Тогава раз­пространението на тези жестокости беше ново за обществеността. Стряска­щите разкази бяха ужасно преувеличени, а ужасът бе умело раздухван от четни­ците, които се надяваха да хвърлят върху британско­то министерство отговор­ността за турската жес­токост“.

Цитатът се оказва твър­де дълъг, но как да спреш насред думата „този, който знае“?

В брошурата има различ­ни раздели: „Югоизточна Европа“; „Истината за Из­точна Румелия“; „Руският кръстоносен поход от 1877 година и неговите последи­ци“; „Нашата традиционна политика и пр.“. Излишно е да подчертавам, че всеки от разделите е от правдив по-правдив. И интересен. Че как иначе? Английска­та брадва винаги е удряла все на едно и също място; английската черна боя ви­наги е била най-черната, особено когато е реч за Ру­сия и славянството.

А ние и днес се чудим от­къде извира тази „стъпис­ваща обективност и любов към истината“ на днешни­те „мисири“ и „мисирки“, от разните там Атлантиче­ски съвети и клубове.

Оказва се, че за погро­мите в Тракия е винов­на отново Русия. Дългата ръка на граф Игнатиев се била домогнала и до упра­влението на местните вой­ски, които възпрели въста­нието „със значителна жес­токост“.

Тази брошура отпреди 138 години е издадена още в първите дни след „Рево­люцията в Източна Руме­лия“. И ако се позовавам на нея, то не е за да разказвам небивалиците и да преубеж­давам „този, който знае“, а за да подчертая удиви­телната „краетивност“ на политиката на Нейно ве­личество, която бързо сме­ня пропагандния регистър, защото вижда възможност: първо – да атакува Русия като гарант за спазване­то на договора от Берлин­ския конгрес на Великите европейски сили; и второ – да противопостави бъл­гарите на Освободителка­та, която няма как открито да подкрепи тяхната воля за общ дом, в пределите на българското историческо землище, разпокъсано спо­ред признанието на Дизра­ели, „след великата победа­та която откраднахме“.

Но да се върнем към съ­битието, което авторът на въ­просната брошура определя като „Революцията в Източ­на Румелия“.

Оказа се, че дядо Вазов е хиляди пъти прав. Наро­дът, който бе писал про­шения до Берлинския кон­грес; до просветените умо­ве на „цивилизована Евро­па“; който дори бе вдигнал бунтовете в Разлог и Кре­сна, за да се чуе неговият глас, наистина, „тайно и полека, бе пораснал със ня­колко века“. За седемте чи­рашки години на привиква­не със свободата, той бе про­зрял главното: българинът, трябва да разчита само на себе си. И на никой друг. И този принцип от времената на Апостола, до наши дни, не е опровергаван от живота.

Седем години българи­нът със стиснати зъби се готви да въстане срещу чу­довищната неправда, на „цивилизованите европей­ски вълци“. И въпреки ра­ните и разрухата, из бъл­гарските градове и села шетат апостоли, заседават тайни комитети и „гимнас­тически дружества“. На­пира неудържимия вик на непокорност и несъгласие. Неправдата поражда сили, които тътнат с тектонична сила. Робът е вдъхнал въз­духа на свободата и в очи­те му вече проблясват кре­мъчните искри, които те­първа ще го утвърждават като „прусакът на Балкани­те“. И същата „човеколю­бива“ Европа, срещу която още Ботев бе изригнал, ще тръпне от страховитото не­гово „Ура!“.

И чудото става. На 6 сеп­тември 1885 г. България строшава хатъра на Вели­ките сили. Провъзгласено е Съединението на първи­те разкъсани части на це­локупното Отечество. Гу­бернаторът на Източна Ру­мелия Гаврил Кръстевич е арестуван и охраняван от Недялка Шилева и Про­дан Тишков-Чардафон все пак успява да промълви в талигата, която го отвежда: „Нали и аз съм българин!“

Но великото вълнува­що театро не свършва с това. Сладко е пиршеството на сво­бодата и също, както през ап­рил 1876 г. камбаните бият, пушкалата трещят, калпаците летят на възбог и зад барутна­та мъглица на това дръзко на­чинание светът осъзнава стъ­писан, че България не може да бъде изличена от историята. И докато таборите да тръгнат от­към Босфора, додето във Виена изчакват, а Русия се мръщи, за­щото е разгадала коварството на Албиона, Англия, както спо­менахме, бързо изоставя довче­рашната си политика на анти­български обструкции. И „Вос­точний вопрос“ се решава като се затяга. Доброто на това за мо­мента се крие във формулата „Никой не се намесва“, което оз­начава, че се намесва в полза на България. Временно!...

Такава криза на „междуна­родно установения ред“ обаче е невъзможно да не прерасне в ново качество. И това се случ­ва само след месец и половина. Случва се, защото интересите са огромни, а ламтежите на съседите за лесна плячка, са ненаситни.

Но докато загърмят топо­вете край Сливница, българи­те вземат успешно най-труд­ния изпит пред историята: от­стояват задружно предмости­ето на своя първи щурм към бъдещето. Няма партии, няма партийни интереси. Няма сън. Няма покой! Суровата решителност е сменила опи­янението от дързостта и ако се вгледаме в одухотворените лица на деятелите на Съедине­нието, ще видим нещо, което по-късно рядко се среща в ре­диците на българските власт­ници. Това са мъже, които жи­веят със съзнанието за дър­жавническа воля и съвсем не са по-сетнешните залисани в угодия и сметкаджалък дреб­ни политикани!

Въобще какво ли не прави пламъкът на онзи огън, кой­то разтупва сърцата пред ве­ликия магнетизъм на словото „Отечество“.

Това е звездния час на ис­торията, която ражда герои, която изличава мрака на пет­вековната робска нощ, прос­ветлен за първи път на Шип­ка, в славните дни на август 1877 г. Но в този ден, 6 септем­ври, няма жертви, освен една; няма драми, освен една; няма битки, освен една – най-дъл­гата и най-непримиримата, с която българите ще отстояват своята независимост. Захарий Стоянов, Иван Андонов, ген. Данаил Николаев, доблест­ният Сава Муткуров, трагич­ният капитан Райчо Николов – това са само някои от име­ната, кодови позивни на бъл­гарската воля за държавност и неистова жажда за обедине­ние на разпокъсаното в Бер­лин през 1878 г., българско ис­торическо землище. След ве­ликата радост на 3 март! След надеждата, че в Сан Стефано, за първи път в битка с интере­сите и сметките на Великите сили, ще възтържествува пра­вдата и справедливостта!

Това разбира се не се случва, но на 6 септември 1885 г. Бълга­рия счупва хатъра на Великите сили. Наречете го дързост, на­речете го безразсъдство, защото освен победа, този ден е и цена­та на една велика загуба: Бълга­рия и до днес остава да грани­чи сама със себе си.

Пак оттогава народът ни плаща цената на своето частич­но единение. Заплаща го с най- тежката отговорност на своето съществувание, на своята свобо­да. Не прокламираната и не пла­катната, и не пропагандна сво­бода, която толкова често мени своя образ, а онази, вътреш­ната свобода, с незаглушимия български глас на несъгласие със силните на мира всего. С това е ценен този ден. И с участ­та, че никой друг народ по-теж­ко от нас, българите, не е изпи­тал злобната памет на Великите сили. Те всички си приличат по това, че никога не прощават. Нещо, което не трябва да се за­бравя и сега.

От блестящия пример на 6-ти септември, през неувях­ващата слава на Новото гро­бище на Сливница, ще пос­ледват други величави за Бъл­гария събития със съдбовна участ и ехо. Без този ден напри­мер, историята не можеше да научи гордите слова на майор Атанас Узунов: „Мен са ме учи­ли да превземам крепости, не да ги предавам!“ И Тимошката ди­визия не успява да влезе във Видин. И във войната между сръбските генерали и българ­ските капитани, печелим ние. И мощното победно българ­ско „Ура!“ на децата бурливи на България, тепърва ще ги окичва с неувяхващата сла­ва на Одрин и Булаир; на Кай­макчалан и Завоя на Черна; на Дойран и Брегалница. Но след толкова победи винаги ще ни застига злолбата на онези, чийто хатър бе скършен на 6 септември 1885 г.

Не, това не са компенсиращи самочувствието думи. И ако ги изписвам то е, за да подчертая онова, което днес ни прави по- различни от нашите предход­ници, които летяха в бой „за родний край“ и не позволиха нито едно българско знаме да попадне в чужд плен.

Днес в живота ни, за съжале­ние, отсъстват базови, непод­лежащи на обсъждане дори политически ценности, кои­то са в основата на всеки нор­мален политически процес, на всяка уважаваща себе си дър­жава.

Думата ми е за онова на­ционално чувство, умишле­но обезсилвано вече години наред и доведено почти, уви, до закърняване, при много от представителите на по-млади­те поколения. Подложени на специални образователни про­грами и пропагандни доктрини, които рекрутират неграмотност, безпаметност и пъпчива инфан­тилност, те почти са лишени от национален рефлекс. Негово­то отсъствие има за краен ре­зултат убеждението на много от тези млади хора, че патрио­тизмът е „бошлаф“, а национа­лизмът е смъртен грях. И те не могат да допуснат дори, че това са най-нормалните чув­ства на всеки нормален човек. Че ако патриотизмът е любов към Отечеството като даде­ност, то национализмът е лю­бов към същото Отечество, но в неговата динамика, в мина­лото и в бъдещето. И че общо­то между тях е онова, което обезпечава здравето на наци­ята - нейният имунитет. И че всичко е същото като при хора­та: ако имаш имунитет, имаш и условието да бъдеш здрав; ако си здрав, значи че и с иму­нитета ти всичко е наред. И че за държавата именно този „иму­нитет“ би трябвало да е първа и неотменна грижа. Но за „бъл­гаряните“, които уви, днес упра­вляват, не това е важно. Важен е келепирът. Не ги интересува тях здравето на нацията, не стимулират те нейният иму­нитет. Какво е обяснението за това, знаят всички. А без иму­нитет просто няма кой да ни защитава от „болестите“, кои­то се стремят да убият българи­на и неговата държава.

Да, смисълът на това, кое­то се случи с България, през последните 33 години, е пъл­зяща заплаха за българската държавност и въобще за съ­ществуването на българите като народ. Все по-очевидна става зависимостта на властта в България от чужди посолства, които все по-нагло и безцере­монно дирижират обществе­ния живот, качват правител­ства и налагат лидери!... За су­веренна политика, ориентирана към националния интерес, може само да се мечтае. Отсъствието на добросъвестен критичен поглед към миналото пред­поставя посоката и на нало­жения на България път. Сиреч пропастта е просто под крака­та ни. Дефицитът на справедли­вост в обществото всекидневно отменя стремежа на народа ни да се съхрани, лишава живо­тът му от оптимизъм, от воля за постигане на справедливо общество, в условия, когато тържествуват принципите на нравствения упадък.

Показателно е, че днес ка­тегорично няма обществена поръчка, която да изследва корените на порочната „ци­вилизованост“, в която живе­ем. С други думи, отсъства вез­десъщият страж на морала. Но в случая не е реч за ново бого­търсачество, а за извечната ис­тина, прозряна още от Достоев­ски: „Без Бог, означава че всичко е възможно“. Така безнравстве­ното лесно се представя за нова висша нравственост, която ут­върждава, че мъжът не е мъж; че жената не е жена; а деца­та трябва да започнат още от детската градина да избират своя пол и да бъдат обучавани в различни сексуални практи­ки. Обидното е, че всичко това е опаковано в лъскавата обвив­ка на т.нар. права на човека. Но това е вече тема за друг разго­вор.

А утре наистина е велик ден – 6 септември! Този ден може да бъде оценяван по раз­личен начин и сигурно с раз­лични цели, но главното на което ни учи този ден е, че ние, българите, трябва да вземем съдбата си в собстве­ните си ръце. Днес българско­то небе е оскъдняло откъм пъ­теводни звезди. Но там, горе, очите на великите мъртви ни гледат с почуда и укор. Мо­жем да ги утешим само ако обърнем поглед нагоре, за да видим, чуем и проумеем, че не е необходимо да чакаме нов Месия, че Заветът и при­мерът на предците ни, е на­шето единствено спасение: единна, неделима, независи­ма България! И тя ще пребъ­де!

Това е пътят, който тряб­ва да следваме. Той очертава и червените линии на поноси­мото човешко търпение, спря­мо неправдите и поставя въ­проси от първостепенна важ­ност: кого избираме за съюз­ник? Накъде вървим и докъде ще стигнем?...

Забравихме ли? Апостола бе написал: „Целите сме изгоре­ни и пак не знаем да духаме!“

 


Страница 8 от 533