Нова Зора

Или кои са „идеолозите” на т.нар. граждански патриотизъм и що за национални „ценности” те предлагат на българите и България?

„Един от най-лошите табихети е да крие човек истината и с булото на патриотизма да потуля нравствената голота на едно какво да е дело или лице”. Христо Ботев

Според авторитетната френска енциклопедия „Ларус” патриотизъм означава „сантиментална привързаност към родината, изразена във волята тя да се защитава, да се подкрепя”. Докато енциклопедия „Британика” предлага „по-демократична” представа за понятието патриотизъм като „чувство на привързаност и ангажираност към страна, нация или политическа общност”. В голямата „Руска енциклопедия” патриотизмът се определя като „осъзната любов към родината, към своя народ, към неговите традиции”.

Според многотомния „Речник на българския език”, издание на Института за български език, патриотизъм означава „любов, преданост към родината и към своя народ, готовност за защита на техните интереси; родолюбие.” В свое писмо до Иван Драсов Христо Ботев пише, че „Най-голямата добродетел в светът е любовта към отечеството”. Известна е категоричната максима на Г. С. Раковски, че „Любовта към отечеството превъзходи сичките световни добрини”. Най-ясно своето отношение към патриотизма обаче като че ли е изразил Васил Левски, с емблематичното откровение: „За отечеството работя, байо!”. На него принадлежат и думите: „Часът на свободата призовава всеки българин да покаже на дело родолюбието си”.

Един „съмишленик” от културния сектор

...Иде реч за проф. Александър Кьосев, „далечен” роднина на проф. Дино Кьосев - коминтерновски македонист, който през 1934 г. е сред инициаторите за признаване на така наречената „македонска нация”. Впоследствие, по времето на Живков, след като се е „осъзнал идейно”, Д. Кьосев е преминал на „правилни позиции”.

Подобно на своя „далечен” роднина професорът Александър Кьосев като културолог, лингвист, бивш член на Управителния съвет на соросовата фондация „Отворено общество” и директор на Културния център към Софийския университет, неотдавна се прослави със своя откровен македонизъм, огласявайки на всеослушание, че „българският език е една изкуствена конструкция, която е била създавана в течение на 19 век”, а „македонският си е отделен книжовен език”. На Ал. Кьосев принадлежат редица други „открития”, не само по македонския въпрос, но и в сферата на т.нар. нов исторически прочит и борбата с „вредното” комунистическо наследство.

Та още на 24 май 2018 г. същият Александър Косев, като прясно приет член на партия „Да, България”, заедно със свои „съмишленици от културния сектор”, огласява в Пловдив първия Манифест на т.нар. движение „Реформи в културата”. В своята позиция Кьосев тогава съвсем основателно громи безхаберната културна политика на държавата, включително и поразиите, нанесени й от Вежди Рашидов.

Но да оставим настрани тази махленска дунанма и да обърнем поглед към първия Манифест на Кьосев. В него, покрай заслужените анатеми за „недофинансираната култура”, се громи и родния „патриотизъм”, който се определя като „агресивен и повърхностен национал-популизъм”. Много по-рано, още през 2017 г., покрай своите постмодернистки литературоведчески каканижения, Кьосев вече е пуснал в обращение своята първа опростачена дефиниция на съвременния български патриотизъм. Според нея той се свеждал до „няколко хана, един национален флаг, малко еничари и Вазов, лъвът на герба, слухът за няколко национални катастрофи, щурмът „На нож!” при Одрин, Ньой и девиза: „Няма да забравим, няма да простим!” Разбира се, това все е още е само началото на идейната баталия, която идеологът-културолог ще подхване срещу „патриотите”.

Тъй рече учителят Тимоти Гартън Аш

Но както се казва в една поговорка „Имала си крушка опашка”. Така на 14 февруари 2019 г. в камерна зала „България” в столицата се провежда „дискретен инструктаж” за актива на десните партии и техните „сподвижници”, организиран от Центъра за либерални стратегии. Негов модератор е небезизвестният соросоид-политолог и шеф на т.нар. Институт по хуманитарни и социални науки във Виена - Иван Кръстев. Почетен гост на проявата е Тимоти Гартън Аш, британски специалист по падането на комунизма и „трансформацията в Източна Европа”, дежурен колумнист на в. „Гардиън”. Още: експерт по „кадифените революции”, наблюдател върху „разпадането на Близкия Изток”; посещавал нееднократно Украйна и участвал в състоялите се в Киев „майдани”; автор на десетки книги и студии, посветени на „свободния свят” и митичната западна „демокрация”.

В своята лекция Тимоти Гартън Аш, след като анализира успехите и грешките на „демократичния” преход в Източна Европа и пуска няколко фитилчета по адрес на „неолибералната контрареволюция”, отправя към своите прилежни ученици важно поучително послание: Не е вярно, че сме били наивни - уверява господинът. Даже шоковата терапия не била чак толкова лошо нещо - Реалността се оказала по-лоша от мечтата, но за 30 години (в Източна Европа - бел. моя) вече било възпитано едно цяло поколение, което познавало само една... свободна Европа. Ако имало някаква грешка, тя била в това, че липсвала „допълнителна социална политика”. И още - заключава сър Тимоти Гартън Аш, - че оставихме емоционалната връзка на националистите. Не успяхме да изградим силен език на либералния патриотизъм, затова тук трябва да наваксаме...

Идеологът Кьосев се развихря

Оказва се, че само броени дни след този урок по „либерален патриотизъм” на г-н Аш - отбор неолиберални юнаци, начело с идеолога Ал. Кьосев, вече са се завтекли „да наваксат” пропуснатото и да изпълнят поръчението на британския гуру.

На 2 март 2019 г., във Велико Търново, е свикан т.нар. Трети форум на движението „Реформи в културата”. На него основният доклад на тема „Видове патриотизъм и трудностите пред гражданския патриотизъм” е на нашенския либерален гуру. Мотото, което Кьосев си е харесал за своето фундаментално съчинение: „Прекрасно - но що е отечество?” принадлежи на... Гео Милев, а иначе от всеки ред на кьосевия доклад трещят „неолиберални прозрения и откривателства”, псевдонаучни мантри и манипулативни внушения. Когато през 19 в. в България възниквал патриотизмът, той бил либерален и Левски бил либерален патриот (!?) По-късно Кьосев укорява днешните „лоши патриоти”, загдето не знаели, че „Левски е този, който е казал, че трябва да живеем в либерална чиста и свята република”(!?) Жалко, че протестът в Европа бил „яхнат от нови патриотични десни и крайно десни партии, които маргинализирали и европейската левица”. Подобно нещо се случило и у нас, затова Кьосев се пита възможно ли е да се създаде... „нов български патриотизъм на общото отечество Европа”.

Проблемът бил как да се „демонополизира” патриотизмът от защитниците на българското, как да се „пробие” реториката на „традиционния патриотизъм”, за да се пръкне т.нар. „граждански патриотизъм”.

Корифеят Дечев се олива

Още по-конкретен и яростен стратег в измислените либерални постулати на „новия” патриотизъм е медийният халтураджия и нашенски теоретик на „научния” македонизъм, кулинарният експерт и спец по алкохолните питиета доц. Стефан Дечев. По време на форума във Велико Търново той не си е губил времето в излишни теоретизации, а направо е развил цяла „патриотична” доктрина, която дава представа докъде са стигнали в своите антибългарски изцепки нашенските безродници-соросоиди:

• Патриотизмът не можел да бъде друг, освен граждански и конституционен. Негова задача била да утвърждава европейския проект - повелява самозабравилият се спец по „култура на отлежалата ракия”.

• Историческата гилдия следвало да надмогне колебанията си между демокрация, подчертан романтизъм и национализъм, за да се сложело край на разбирането за… национална история! Сиреч, господинът се изживява едва ли не като цензор, който ще контролира своите колеги от „гилдията”, за да зачеркнат „националното” от българската история.

• Средновековна България следвало да бъде оставена там някъде в миналото - с една дума, да задраскаме родната си история, отнасяща се за въпросния период, само защото така повеляват политическите възгледи на господина.

• Необходимо било разделяне с наивната представа за историческа истина! Преведено това означава да се постави под въпрос обективността на историческия разказ и в него да се легитимират лъжата, манипулациите и фалшификациите.

• Налагало се преосмисляне на османския период и „нормализация” на неговото третиране. Сиреч, в Османската империя никога не е имало робство и насилие, а българите в империята добрували под сянката на падишаха.

• Следвало тотално да се преосмисли идеята за българското Възраждане - вероятно, за да се откажем от разните му там герои, просветители и пр.

• В историческия разказ според доц. Стефан Дечев, да се пишело за „изстъпленията” на българите по време на руско - турската война и по-късно - казано по-просто, дори да няма и следа от подобни „изстъпления” , те трябва да се измислят.

• Да се сложело край на разказа за „жертвата” - ще означава да се скрие истината за погромите срещу Априлското въстание и Батак, клането в Стара Загора и пр., както настояват нашите либерални ментори от ЕС и САЩ.

• И „черешката на тортата”, разбира се, в учебниците за училищата и университетите... да присъствала „скритата история на пола” - т.е. да се легитимира джендъризма и „многообразието” от полове, официалното изкривяване на психиката на децата и младите.

Kulturkampf и... шопска салата

Ако някой си мисли, че форумът във Велико Търново може да мине без професора по средновековна култура и християнска философия Калин Янакиев, По време на Янакиев призовава за... Kulturkampf. Сиреч, за борба срещу „просташкия национализъм”, който бил заливал България. Професорката Петя Кабакчиева пък, като дългогодишен председател от настоятелството на „Отворено общество”, разобличава съвременните „националисти”, затова че тяхната българщина, стъпвала върху „расизъм, сила, кръв и борба”. На същата госпожа принадлежи гениалното „научно” прозрение, че националната ни култура включвала и „традиционните всекидневни „изконни“ български наслади - ракия, луканка, сирене, кисело мляко и шопска салата”...

Модераторът се умозаглавиква

Два месеца по-късно в сайта на мистериозната Фондация за образователна трансфромация, финансирана от „Америка за България”, Александър Кьосев обобщава резултата от състоялата се дискусия. Така - всички били стигнали да всеобщото убеждение, че „патриотизмът на бива да се оставя на „патриотите”. Всички били предпочели „модела на гражданската нация”. Новият граждански патриотизъм щял да бъде „особен хибрид между емоция и норма”. Вместо „втренчване в историческите травми и геройства” бъдещите „истински” патриоти щели да предложат „любов и грижа за настоящето на родината”.

Каквото повикало, такова се обадило

...Едва след близо 4 години прекъсване (вероятно заради Ковид пандемията?) идейният съмишленик на Александър Кьосев от българската секция на германското радио „Дойче Веле” - Александър Андреев го кани да даде интервю и да отговори на въпроса защо българите вярват на всякакви безумия - включително на разни фалшиви новини и конспиративни теории. Самият Андреев, неслучайно кани своя политически приятел в антибългарската секция на „Дойче Веле”. В разговора той го провокира (или по-скоро му „акомпанира”) с питането защо хората вярват на лидера на „Възраждане” Костадин Костадинов, който бил развивал тезата, че имало някакъв „международен заговор срещу българския генетичен материал”(?!)

За Кьосев този „журналистически пас”, е повече от удобен. От върха на своя псевдонаучен Олимп, той се нахвърля с обидна квалификация срещу Костадинов, след което обяснява кои били според него „патриотично настроените хора” в България. Те живеели в малки градове, били „слабо образовани”, не пътували достатъчно. Още - били „изолирани и уплашени, губещи от глобализацията”. Докато той и неговите съмишленици „нови патриоти” били „строителите на България”, които работели, плащали си данъците и оказвали практически своята любов към родината. Затова той като „истински патриот” щял да участва в „една инициатива” за „граждански патриотизъм”, с която щели да измият „родолюбието от кича” и да го върнат „на обикновените хора”.

Манифести, мЪнифести...

Може би от своя „далечен” чичо - Александър Кьосев е наследил и умението да съчинява политически манифести. Е, истина е, че в миналото този жанр е бил най-вече използван от дълбоко ненавижданите от Кьосев комуняги, но както е казал другарят Дън Сяопин: „Не е важно каква е котката - черна или бяла, важното е да лови мишки.“

На 2.11.2022 г., в Деня на будителите, в сайта на подкрепяната от фондация „Америка за България” фондация „Блу Линк” е публикуван т.нар. Манифест на гражданския патриотизъм „Ние сме патриотите!” Текстът на „мЪнифеста” трещи още от заглавието. Време било „новите патриоти” да се противопоставят на „фалшивия патрЕотизъм”, който се тиражирал през последните години от Атака, ВМРО, „Възраждане” и пр. Значи дошло му е времето, както би казал н.в. царят -премиер.

И тука вече идва голямото интелектуално откритие, че „Любовта към България няма нищо общо с байганьовото „Булгар, булгар!” Е, няма разбира се, но за това „прозрение” повече и по-нататък. Патриотизмът се криел в делата, не в думите, което силно напомня позабравената мантра: „Дела и само дела”, като накрая остават само думи.

Истинският патриотизъм не бил „фалш и евтина бутафория, креслив национален панаир”, той бил „всекидневна загриженост, компетентност и отговорност” (както би наблегнал за соцпатриотизЪма другарят Т. Живков!) Това бил идеалът на Левски и Ботев! Бил още „равноправното място в ЕС и НАТО” (Хайде, моля!), солидарността с „общите ценности и политиката на ЕС”, за „единна Европа”, в защита на „световната демокрация” (Чак пък толкоз!).

Вредата от... фолклора и хората

След продължителната медийна пушилка от близо два месеца, през които идеологът Кьосев ще повтаря наляво и надясно изброените вече политически мантри на „новите патриоти”, на 30.12.2022 г. в електронния портал „Култура” е организирана „дискусия” с участието на Александър Кьосев, Калин Янакиев, Явор Гърдев и редактора на изданието Тони Николов. Това ще да е по-скоро нещо като „мозъчна атака”, в която колцината „отворени” патриоти ще откривателстват и прибавят нови и нови бисери къмто своите досегашни псевдонаучни прозрения.

„Патриотизмът е скрит и дълбок емоционален навик, навично чувство...” – ще кокетничи академично самият Кьосев. „Старият патриотизъм е сиромахомилство. Новият е работа за настоящето и бъдещето на отечеството” - ще се опиянява от своя неизчерпаем интелект църковният каноник Калин Янакиев. „Ще трябва да се борим срещу този „популизъм-патриотизъм - повелява Кьосев, - но няма да е лесно, защото сме закъснели.” - жалва се идеологът-културолог.

Най-голямата опасност за „новия граждански патриотизъм” според Янакиев била в... ”играта на хора́ пред Народния театър, катедралата „Александър Невски” и Народната библиотека”. Тези хора́ били „агресивен жест срещу елита”. Освен това играещите си обличали „дрехи с шевици, за да покажат нещо срещу елита”. Това пък било „конфронтация”, която се криела зад думата патриотизъм.

Тези „потропвания на хорце” били превзели пространството - възмущава се Кьосев. Той харесвал хорото, но-о... то се било превърнало в знак „за промиване съзнанието на огромен брой хора”; в недоволство, което се „употребявало за... руски цели.”

По-нататък „мозъчната атака” на четиримата започва да кръжи около „техниките” за ашладисване на „новия” патриотизъм в общественото съзнание. „Истината е на наша страна, но как да работи тази техника?” - пита се гуруто Кьосев. ”Завръща” го Явор Гърдев с просветлението, че засега това е само „констатив”. Пак Гърдев подсказва на тримата „мислители”, че докато не се присъединят към „хорото”, няма да бъдат признати за истински патриоти. „Струва ми се, че това е илюзия” - казва обезкуражен Янакиев. Кьосев също смята, че е безсмислено да се влиза в диалог с „хибридни патриоти”. „Фалшивият патриотизъм” трябва да бъде „разобличаван...” - заключава идеологът по болшевишки.

В края на „дискусията” Кьосев разкрива „тайната” на великата стратегия, чрез която той и неговите „съмишленици от културния сектор” ще отглеждат новото политическо недоносче „граждански патриотизъм”. Имало два пътя. Единият – да го „зачислят” към някоя политическа партия: в конкретния случай евентуално към „Да, България”. Другият - да организират политически акции с „прости и ефектни послания”.

Следва

 

Продължение от брой 47

След продължилия пет години поход, доволен от резултатите от начинанията в Европа, Мурад се оттегли на почивка в Азия. По това време докара на длъжността везир казаскера (върховния кадия – б.пр.) Чандарлъ Кара Халил. Тази висока длъжност бе незаета от 10 години насам, но след това никога не остана вакантна. Помни се, че Чандарлъ е изобретателят на организацията на еничарството и на постоянните армии. След Осман, по време на дълго продължилото султанство на Орхан, той бе поел длъжността кадия. От десет години насам толкова грижливо бе прилагал законите и уставите на Мурадовата армия, и толкова добре бе съумял да съхрани реда и подчинението, че в края на тази служба падишахът го бе сметнал за достоен за везирска титла, най-голямата след него самия. Този известен старец ръководеше още 18 години държавните дела с титлата Хайреддин паша и с рядко виждано умение. Хайреддин паша е личност, с която са свързани важни исторически спомени. Макар произходът на неговата фамилия да е неясен, за първи път той бе спечелил званието садразам (велик везир – б.пр.). И тази длъжност бе останала за неговата фамилия до завладяването на Истанбул. Що се отнася до Лала Шахин, когото султан Мурад бе избрал за бейлербей на своята европейска провинция, той направи Пловдив свое местожителство. Този град и местността му бяха дадени като имение. От там постепенно бе завзел всички проходи на Балкана и в полето на Чамурлу бе надвил сръбския крал и неговия съюзник, българския крал. След като завладя Кюстендил (774/1372),  султан Мурад се бе завърнал в Бурса. Известен с многото си минерални бани, с дванадесетте си серни извора, покрити с бляскави кубета, с каналите, разпръскващи питейна  вода до всички страни на града, и с градините си, напоявани от реки, слизащи от планината, Кюстендил привличаше вниманието и като място, в което напоследък се сечаха златни и сребърни пари. Султан Мурад бе преминал в Европа, за да получи ключовете на този град от ръката на българина Константин (Велбъждски – б.пр.). При условието да бъде освободен от всякакъв данък, Константин бе дал ключовете на падишаха (773/1371).

През 776/1373 г. султан Мурад почувства необходимостта още веднъж да излезе на поход, защото командирът на Визе бе съобщил, че ромейските защитници на крепости по бреговете на Черно море са започнали да безпокоят страната. След като новосъбраната войска от Азия се съедини със силите в Европа, командвани от Лала Шахин, султанът пое на път към градовете Чатал Бургаз (на един или два дена отдалечение от Истанбул) и Инджигез. Без да се наложи да воюва, Мурад завзе всеки един от двата града, след което отиде пред крепостта Аполония в каазата Инджигез. Продължилата 15 дни обсада без малко щеше да остане без резултат, но в това време една част от стената на крепостта, рухвайки, отвори пролука на османската армия. Понеже бе научил хубавата новина, докато се подпираше на, или седеше под един чинар, от тогава падишахът нарече това дърво „Щастливият чинар”.

Османската история свързва със завладяването на Аполония и използването на украсените с бродерия калпаци, наречени „юскюф”. Тези извезани калпаци са били отделни за придворните офицери и е станала ясна формата на тюрбаните, нахлузвани от падишахите. Когато обсаждащите крепостта се изтегляли от Аполония с много златни и сребърни трофеи, Мурад видял, че един от войниците си е сложил на главата и под калпака един тас, но не успял да го скрие изцяло. Затова, като извикал войника при себе си, укорил го че се опитва да скрие нещо ценно, чиято една пета под името „ганимет” (военна плячка, трофеи – б.пр.) принадлежи на хазната. Но тази форма на каска („серпуш” – шлем б.пр.) се харесала на падишаха. Освен че оставил таса на войника, за спомен от тази случка наредил занапред гвардейците и офицерите да носят калпак, обшит със сърма. Облеклото на Мурад не беше разкошно. Дотогава той обличаше червен кафтан и джубе от тъкани, направени във фабриките на Гермиян. На главата си увиваше бял тънък плат, направен пак в същия район, но после смени шапката си. Позлатените шлемове на главите на гвардейците на падишаха, които носеха в ръце като оръжие маждраци и бяха наричани „Пейк” („Сателит”), са спомен за укриването на таса от спахиите пред стените на Аполония.

Султан Мурад тръгна към Ниш, едно от четирите най-укрепени места на Византийската империя и център за съобщения (777/1375). Ниш падна след 25 дневна обсада, след което Лазар поиска мир. Искането му се изпълни, при условия да изпраща всяка година на султана по 1000 либри сребро и 1000 конници (778/1376). Същата година Мурад прояви благосклонност и за мир с Шишман. И той, за да се отърве от даването на данък, даде дъщеря си (сестра си – б.р.) на винаги надделяващия падишах. Накрая се сключи мир: синът на Орхан можеше вече да почива. Зимата той прекара в Одрин, новия държавен център. Без грижа и без война, в продължение на шест години Мурад се занимаваше с вътрешните дела на държавата. Оправи се организацията на армията; достигна зрялост способът раздаване на тимари на спахиите и организацията на войниците, един вид войска за свръзка. Разделянето на имотите на войската на тимари и зеамети се обвърза с някои правила.

За да се отличават от другите знамена на исляма, за знамената на спахиите се избра червеният цвят. Пророкът бе харесал за знаме цветът на слънцето (жълтият). Фатимидите бяха взели цвета на земята (зеления), Емевилер – цвета на деня (белия), Аббасидите, за да бъдат обратно на Емевидите – цвета на нощта (черния), а османлиите приеха цвета на кръвта. Небесно синият, толкова почитан от софите в Иран, от много векове бе цветът, харесван от избрани служители на византийския дворец и държава. По времето на  османлиите към този цвят не се проявяваше никакъв интерес, той беше отделен за чехлите и шапките на Мусевилер. Сформираната от Мурад войнишка дивизия бе един военен отбор, съставен от християни, поданици на падишаха, които по време на поход се използваха в различни служби. Да чистят яхърите, да гледат конете, да бутат (смазват) каруците – това бе тяхната работа. В замяна се освобождаваха от всякакъв вид данъци. Тимурташ, избран за бейлербей след смъртта на Лала Шахин, бе проявил голямо старание в тази организация.

Както в дните на сражения, така и в мирно време, едничката цел на Мурад бе да продължи завоеванията в Европа и Азия. Поради това поиска  синът му Баязид да вземе дъщерята на господаря на Гермиян. Една такава женитба твърде много подхождаше на желанията на падишаха, защото младата принцеса носеше като чеиз на мъжа си най-хубавите места на своя баща.

Мурад изпрати да съобщят предложението му на Гермияноглу кадията на Бурса Ходжа Ефенди, санджактарът (знаменосецът – б.пр.) Аксунгур, синът на Самса Чавуш, чавушбашъ Тимурхан, съпругите на кадъ ефенди и на санджактара и дойката на Баязид. И  добави към тях една  фърка (дивизия) от 1000 души. Беят на Гермиян посрещна много добре пратениците на падишаха, показа уважение. Изпращайки дъщеря си, той натовари своя емирахуру (началник на конюшнята – б.пр.), отивайки с принцесата, да й държи стремето. Това лице остана в двореца на Мурад и длъжността на емирахуру продължи да се заема вътре в неговата фамилия. Церемонията по задомяването и угощението се извършиха с невиждан до вчера в Бурса разкош. На сватбата присъстваха и посланиците на бейовете на Айдън, Ментеше, Кастамону и Караман, както и на султаните на Сирия и Египет. Според обичая, всички бяха донесли скъпи дарове, съставени от арабски коне, платове от Искендерие (Александрия) и от ромейски пленници. Само Евренос бей бе поднесъл най-красивия ромейски младеж и сто пленници, подбрани от дъщерите му. Десет от тях носеха златни чинии, пълни със златни дукати, а други десет – сребърни чинии, напълнени със сребърни пари. Останалите носеха десет легена от злато и сребро, емайлирани чаши и тасове, шишета и малки чашки, украсени със скъпоценни камъни. Тези подаръци, които, поради това, че при омъжването на принцесите над главите им се хвърляше злато, бяха наречени „сачъ” (дребни монети или цветя, хвърляни с шепи в деня на сватбата –б.пр.), се поднесоха на етажа на султан Мурад. Падишахът даде на Евренос конете и платовете от Египет, а ромейските пленници на египетския султан и така показа своята щедрост. А даровете на азиатските бейове раздаде на учените и шейховете.

Като чеиз булката донесе ключовете на градовете Егригьоз, Тавшанлъ, Симав и Кютахя. От тези, несъмнено най-важният бе Кютахя. От дълги години той бе станал център на провинция Анадол и жилище на бейлербея, който е валия на Мала Азия.

В този град, прочул се със своите джамии и хамами, привлекателен с разнообразните си плодове, минерални бани и места за развлечения, са израснали прочути учени и поети.

Така женитбата на Баязид подчини на Османската държава и някои обширни и богати земи. Само че всички тези неща не ставаха пълно осъществяване на желанията на Мурад. Той искаше още да разшири своята страна, да властва по-надалеч. Принуди бея на Хамид или (окръг Хамид) да му продаде всичките си земи между Текке, Гермиян и Караман. Горкият бей, боейки се от това, че султанът е в Кютахя, загрижен да може да запази малка част от земите си, той изостави шестте си града. Те са: Сейдишехир, Акшехир, Испарта, Ялвач и Караагач. Трима от десетте бея, разделили си с Осман земите на селджукските владетели, видяха властта им да се узурпира от страна на Османската държава: беят на Кареси, господарят на Гермиян и принцът на Хамид. Те бяха лишени от своите страни: първият – със завоеванията на Орхан; вторият – с омъжването на дъщеря му за Баязид; третият – с продажбата, към която го беше принудил Мурад.

През първите три години на мирния период, от който се възползва Мурад, на мястото на тези три малки държави, по границите на някогашната Селджукска държава възникнаха три нови бейлици. Те живееха срещу османлиите, запазвайки своята независимост и едва век и половина след появата им техните земите са могли да бъдат прибавени към Османската империя. В тези нови държави са султанствали три фамилии, които са: Каракоюнлулар - в района на Диярбакър; в  санджака Мараш  - Дулгадър Огулларъ и в Адана – Рамазан Огулларъ.

По това време Тимурташ осъществяваше нови завоевания. Дошъл беше в Македония и се бе разпрострял до границите на Арнавутлук (Албания). В този промеждутък бе завзел градовете Манастър (Битоля), Пирлипа (Прилеп), Ищип (Щип). Докато той опустошаваше местата отвъд планината Егрису, главната сила на османската армия, под командването на сина на Балабан бей, Индже Балабан, обсаждаше София. Няколко години София се противопоставяше на всички опити на Индже Балабан. Когато вече се беше изчерпало търпението на обсаждащите, една добре замислена клопка отвори вратите на крепостта за османлиите. Един много красив младеж на име Узунджа – Севиндик, влизайки в града се държеше така, сякаш е станал християнин и успя да уреди да го приемат при командира като доганджия (соколар). Веднъж, използвайки удобния момент, свали от коня господаря си, който бе излязъл на лов извън града. После успя да го върже върху животното и като пленник го откара в щаба на османската армия. Накрая докара горкия командир вързан под стените на крепостта. Народът, който и без това бе подтиснат, като видя това, рухва съвсем. Реши се градът да се предаде и така ключовете му се дадоха на турците (784/1382).

От превземането на Одрин насам, приятелството между Мурад и Йоан Палеолог не беше отслабнало. Основната причина за това бе доброто отношение на Мурад, най-силният от тези двама владетели, противници и съперници един на друг. Защото своите завоевания султанът бе разширил много повече с територията, намираща се в ръцете на сръбския, българския и влашкия принцове, и на няколко бунтовни ромейски командири, обявили независимост, възползвайки се от слабостта на Империята, отколкото със земите на самата Византийска империя. Същевременно Йоан Палеолог, след като без никакво оплакване изтърпя бремето на седем годишния мир с врага на християнския свят, султана, подписа споразумение с Папа Урбан V. Надяваше се да се възползва от това, понеже по това време, вместо да бъде съюзник на Мурад, сякаш много повече се подчиняваше на неговите заповеди.

С това споразумение Папата обещаваше на Палеолог да му помогне с 15 платноходки, 1500 конници и 1000 стрелци. Императорът отиде в Рим и се подмаза на Папата. Целуна земята пред него;  дори, целувайки ръката и краката на Папата, поведе за юлара и катъра му. Но всички тези неща не стигнаха, за да му осигурят очакваната помощ. Макар веднъж папата да поиска относно Йоан Палеолог да се задействат усилията на краля на Франция и другите западноевропейски владетели, това не стана. Когато императорът се връщаше в Константинопол, минаваше през Венеция. Там едрите търговци на този град, които му бяха дали пари назаем, поискаха да си плати дълга. Заради едно решение на Сената, императорът, който нямаше в ръцете си достатъчно пари, изпадна в положението да не може да напусне територията на Венецианската република. Накрая едва се отърва от ръцете им.

Император Йоан Палеолог, който си даде сметка, че пътуването му до Италия ще породи печални последици, разбра че вече не може да се съизмерва с турците. За да махне от главата си бурята, която можеше да породи разгневяването на султана, щом се върна в Истанбул, той изпрати на падишаха третия от четиримата си сина, Теодор, и помоли да го приемат в османската армия. Тази постъпка даде резултата, на който императорът се надяваше: султанът му опрости опитите да се съедини с християнските началници и отношенията между двамата владетели отново се оправиха.

Този син на Йоан Палеолог след известно време бе привикан от императора и изпратен да завземе земите, останали на Византийската империя след смъртта на наследниците на Кантакузин. Пак по това време, отнемайки от големия си син управленските дела, императорът ги даде на сина си Мануил, до тогава управител на Солун. Андроник се засегна от този избор, намисли да си отмъсти и намери у Мурадовия син Савджъ духовно сходство със самия него. Веднага между тях се очерта една близост: и у двамата имаше вътрешно желание да се противопоставят на бащите си.

Във време, когато султан Мурад се занимаваше с потушаването на един бунт в Азия, а Йоан Палеолог бе забравил опасното положение на своята крепост, Савджъ, в чиито ръце временно се намираше командването на османските сили в Европа, и Андроник, организираха бунтове срещу своите бащи. Когато узна за това начинание, падишахът поиска от императора да дойде лично при него и да даде отчет. За да покаже, че няма роля в тази работа, Палеолог се обедини с Мурад, който му предложи да тръгнат срещу синовете си. Падишахът премина веднага в Европа и вървя до щаба на метежните принцове. На висок глас, лично предупреди бунтовниците да се предадат. В действителност и войниците на Савджъ се бяха разкаяли и поискаха прошка от падишаха. Савджъ и синовете на ромейските бунтовници с малкото останала при тях войска, си поеха дъх в Димотика, но и там не можаха да се задържат. Изпаднаха в трудно положение поради обсадата и недоимъка и се предадоха. Мурад осъди на смърт своя син, а синовете на ромейските бунтовници бяха хвърлени в Марица от стените на града (787/1385). След напомнянето на императора да накаже сина си, Йоан Палеолог ослепи Андроник с врящ оцет. Ето така бе потушен бунтът, който за кратко време занимаваше управлението на двамата владетели.

Това събитие бе причинило и едно друго, което също заслужава внимание, с оглед на своите последици. Когато Мануил намисли да отнеме от ръцете на османлиите град Серес, близо до Солун, където той бе управител, падишахът посрещна тази измяна, натоварвайки везира Хайреддин паша с превземането на Солун. Като разбра, че собствената му сила няма да може да се противопостави на тази трикратно по-многобройна войска, Мануил изостави града набързо и по море се върна във Византия. Но императорът, за да не ядоса отново Мурад, не призна на сина си право на убежище. Въпреки че Мануил бе поискал да се приюти и в Митилини, и там не беше приет. Накрая, вземайки предвид всичко, се обърна към опрощението и величието на падишаха и надеждата му не остана напразна. Султан Мурад притежаваше толкова високо морално достойнство, че изпитваше наслада от доверието към него от страна на врага. Посрещна Мануил и се задоволи с меки думи да го укори за постъпката му. Мануил призна своята грешка, помоли да му опростят престъплението и падишахът го опрости. Дори отиде по-напред като, изпращайки принца при баща му,  поиска да го приеме добре.

Ето по това време силите на османлиите бяха толкова  големи, а силата на Византия бе толкова слаба, че без позволението на своя съюзник императорът не можеше да отвори вратите на държавния център дори за сина си. Тогава (788/1386) е смъртта на Хайреддин паша, един от най-ценните командири на Мурад, който с последната си победа бе присъединил Солун към османската страна. Хайреддин паша е оставил славата на способен генерал и мъдър съветник. Било сред ромейските, било сред османските историци, най-много документи ни е оставил Халкондил. Между документите, свързани с тази славна личност, този историк разкрива следния разговор, протекъл между султан Мурад и Хайреддин паша.

„Веднъж Хайреддин паша казва на султан Мурад:

- Господарю, за да може да се постигне с вашите армии желаната цел, как трябва да се ръководят военните дела?

Падишахът дава следния отговор:

- Като се възползваш от благоприятните случаи и спечелиш войската с милост и благодеяние.

- Но какво искате да кажете с това да се възползваме от удобните случаи?

- Искам да кажа, че за да постигнеш целта, трябва всяко средство да пресмяташ според различните вероятности, да можеш да ги измерваш и съпоставяш.

След това Хайреддин започва да се смее и казва:

- Природата те е създала с голямо благоразумие, виждам това. Но ако не знаеш предварително какво не трябва да се прави, и когато, съветвайки се сам със себе си не ти стига силата да отхвърлиш едно, а да приемеш друго направление, как ще пресметнеш и измериш тези средства? Когато се вземе решение за нещо, веднага трябва да се изпълни. Един умел командващ трябва да се държи много предпазливо, когато се съветва, но при изпълнението трябва да показва бързина като светкавица. И, начело на армията, да докаже, че притежава храброст, която ще бъде за пример“.

Ето, в рамките на тези разговори между везир и падишах, започна подготовката за завладяването на Византийската империя.

Смъртта на Хайреддин паша бе настъпила, докато отиваше в Йенишехир, който се намираше в земите на Ромейската империя.

Превод: Петко ПЕТКОВ

Следва