Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

Против фашизма

Е-поща Печат PDF

Против фашизма

Една необходима констатация в борбата срещу варварството

Слово на Бертолт Брехт пред първия Международен

писателски конгрес в защита на културата – юни, 1935 г.

Другари, ще ми се, без да казвам нещо особено ново, да споделя някои мисли за борбата срещу онези сили, които днес се гот­вят да удавят в кръв и мръсо­тия културата на Запада или остатъците на една култура, който ни е завещал един век на експлоатация. Бих искал да насоча вниманието ви само върху една-единствена точка, по която според мен трябва да цари яснота, ако искаме да се борим срещу тези сили резул­татно и преди всичко до самия им край.

Писателите, които изпит­ват ужасите на фашизма – на собствените си глави или на главите на другите и са по­тресени от това, далеч още не са в състояние да се борят сре­щу тези ужаси, въоръжени с този си опит и с тази си потре­сеност. Може мнозина да вяр­ват, че описанието на тези ужа­си е достатъчно, особено когато големият литературен талант и неподправеният гняв пра­вят описанието убедително. По­добни описания действително са много важни. Тук се вършат ужаси. Това не трябва да ста­ва. Тук бият хора. Това не бива да става. Каква полза тогава от дълги разисквания? Просто скачаш и възпираш ръката на душевадеца. Не, другари, има нужда от разисквания.

Може и да скочиш, това не е особено трудно. После оба­че следва отпорът, а той вече е нещо по-трудничко. Гневът е налице, противникът е назо­ван; как обаче да го повалиш? Писателят може да каже: „Моя­та задача се състои в това, да посоча неправдата” – и да ос­тави читателя да се оправя сам по-нататък. В такъв случай оба­че писателят ще научи от прак­тиката нещо странно. Той ще види, че гняв и състрадание са количествени понятия, нещо, което съществува в едно или друго количество и може да се изчерпи. А което е най-лошо­то: колкото повече нужда има от него, толкова по-бързо се из­черпва. Другари ми казаха: кога­то за първи път докладвахме, че колят нашите приятели, проз­вуча вик на ужас и помощта бе голяма. Изкланите тогава бяха сто души. Но когато из­клаха хиляда и още не се виж­даше краят на клането – на­всякъде се възцари мълчание, а и помощта вече бе много, много по-малка. Така е: „Кога­то престъпленията зачестят, те стават невидими. Бият ли някого и ти си зрител – загуб­ваш съзнание. Това е напълно естествено. Когато злодеяние­то започне да идва така, как­то идва дъждът, никой вече не вика – стига!”

Така, значи, стоят нещата. Може ли да се сложи край на всичко това? Има ли средства, които да попречат на човек да отвръща очи от ужасите? И защо се отвръща?

Той се отвръща, защото не вижда възможност да се на­меси. Човек не се спира на не­чия болка, ако не може да по­могне. Можеш да възпреш удара, ако знаеш кога ще пос­ледва, къде ще последва и защо, с каква цел. И ако мо­жеш да възпреш удара, ако съ­ществува макар и най-малка­та възможност да сториш това, тогава можеш да проявиш съ­чувствие към жертвата. Мо­жеш да го проявиш и без та­кава възможност, но не про­дължително време, поне не толкова дълго, колкото про­дължават да се сипят удари­те върху, жертвата. Значи: защо се сипят ударите? Защо хвърлят културата през борда като ненужен баласт, а заед­но с нея и отломките, които са ни останали? Защо животът на милиони хора, на повечето хора, така обеднява и оголя­ва, защо бива унищожаван – наполовина или без остатък?

Някои от нас дават отго­вор на този въпрос. Те отгова­рят: от жестокост. Те мислят, че са свидетели са на някакъв изблик сред голяма и все по- голяма част от хората, който буди страх, свидетели на ня­какъв ужасен процес, който може би, дай боже, също така внезапно ще стихне, някак­во необуздано изригване на дълго потискана или дреме­ща варварщина от рода на инстинктите.

Тези, които отговарят така, естествено сами чувстват, че подобен отговор няма да ни изведе далеч. А и сами чувст­ват, че жестокостта не бива да се уподобява на природна стихия, на непобедима сила от преизподнята.

Говорят, значи, за занема­реното възпитание на човеш­кия род. Нещо там било про­пуснато да бъде свършено или в бързината не успели да го свършат както трябва. Сега сме длъжни да наваксваме. Трябва да противопоставим добротата на жестокостта. Трябва да извадим на бял свят големите приказки, заклинани­ята, които веднъж вече помог­наха, непреходните понятия: свободолюбие, доблест, пра­вда – тяхното въздействие поне е документирано исто­рически. И те изричат велики­те заклинания. А какво става? На всеки намек, че е жесток, фашизмът отвръща с фана­тична възхвала на жестокост­та. Обвинен, че е фанатичен, отговаря с възхвала на фана­тизма. Обвинен, че накърня­ва разума, в най-добро разпо­ложение на духа се залавя да съди разума.

Впрочем: фашизмът също е на мнение, че възпитание­то било занемарено. Той из­вънредно много разчита на въздействието върху мозъци­те и на закаляването на сърца­та. Към жестокостите на свои­те инквизиторски подземия той прибавя жестокостите на своите училища, вестни­ци, театри. Той възпитава ця­лата нация и я възпитава це­лодневно. На повечето хора не може много да предложи, сле­дователно се налага много да ги възпитава. Не дава храна, затова се налага да възпитава в дух на самоовладяване. Не може да въведе ред в производ­ството и се нуждае от войни, за­това е принуден да възпитава у хората физическа смелост. Нуждае се от жертви, значи трябва да възпитава всички в дух на жертвоготовност. Това също са идеали, изисквания към човека; някои от тях дори са светли идеали, високи изи­сквания.

Ние, естествено, знаем за какво служат тези идеали, кой възпитава и кому трябва да донесе изгода това възпи­тание – във всеки случай не на възпитаваните. Какво може да се каже за нашите идеали? И онези от нас, които виждат корена на злото в жестокост­та, във варварщината, гово­рят, както вече видяхме, само за възпитание, само за наме­са в сферата на духа – но за никакво друго вмешателство. Говорят за възпитание в дух на доброта. Но добротата няма да дойде от изискването за до­брота, за доброта при всички обстоятелства, дори при най- лошите, тъй както и жесто­костта не може да дойде от са­мата жестокост.

Аз лично не вярвам в жес­токостта заради самата жесто­кост. Трябва да защитим чове­чеството срещу обвинението, че то би било жестоко, дори ако жестокостта не беше такъв изгоден гешефт. Моят прия­тел Фойхтвангер споделя един остроумен каламбур, кога­то казва: „Обществената полза стои по-високо от личната изгода”. Но той не е прав. Жес­токостта не произтича от жес­токостта, а от гешефтите, кои­то без жестокост просто вече не могат да се вършат.

В онази малка страна, от коя­то идвам, не царуват будещи страх порядки, както в много други страни; но всяка седми­ца биват унищожавани пет хи­ляди глави най-качествен кла­ничен добитък. Това е лоша работа, но не е някакъв изблик на внезапна кръвожадност. Де да беше така – положението щеше да бъде далеч не толкова лошо. Унищожаването на кла­ничен добитък и опустошава­нето на културата не се коре­нят във варварски инстинкти. И в двата случая бива унищо­жена една част от блага, създа­дени не без усилия, защото се е превърнала в бреме. При нали­чието на глада, който господ­ства и в петте континента на света, подобни мерки наисти­на са равни на престъпление, но те нямат нищо общо с нео­бузданата прищявка; ей богу! – нямат. Днес в повечето стра­ни на света сме свидетели на об­ществени порядки, при кои­то престъпления от всякакъв вид щедро се възнаграждават, а за добродетелите се плаща скъпо. „Добрият човек е безпо­мощен, а безпомощния го преби­ват със сопи, с жестокост оба­че можеш да се сдобиеш с всичко. Мерзостта се кани да преживее поне още десет хиляди години. За разлика от нея добротата има нужда от лична охрана, но не може да намери такава.”

Само да не ни хрумне прос­то да я поискаме от хората! Нали и ние не желаем да изис­кваме невъзможното! Да не до­пуснем да ни укоряват, че и ние се обръщаме към хората само с призиви да дадат от себе си нещо свръхчовешко, а имен­но: въоръжени с висши добро­детели да понасят ужасни по­рядки, които наистина могат, но не бива да бъдат промене­ни! Да не говорим само за кул­турата!

Да имаме милост към кул­турата, но да се смилим преди всичко над човека! Култура­та ще бъде спасена, ако бъдат спасени хората. Да не допуснем да се поддадем на твърдението, че хората съществуват заради културата, а не културата – за­ради хората! Това твърде много би напомняло обичайната прак­тика на пазарите, където хората съществуват заради кланич­ния добитък, а не кланичният добитък заради хората!

Другари, нека помислим къде се крият корените на зло­то! Едно велико учение, кое­то завладява все по-големи чо­вешки маси на нашата планета, учи, че коренът на всяко зло се крие в нашите имущест­вени отношения. Това уче­ние, просто като всяко велико учение, е завладяло онези чо­вешки маси, които най-мно­го страдат от съществуващи­те имуществени отношения и от варварските методи, с кои­то тези имуществени отноше­ния бишват бранени. В една страна, която обхваща една шеста част от земната по­върхност, в която угнетените и безимотните са взели власт­та в ръцете си, това учение се превръща в живо дело. Там вече не похабяват храни и не опустошават културата.

Мнозина от нас, писатели­те, които научават за ужасите на фашизма и са поразени от тях, още не са проумели това учение, още не са открили ко­рените на жестокостта, коя­то ни хвърля в ужас. За тях все още съществува опасност­та – да гледат на жестокостите на фашизма като на ненужни жестокости. Те все още държат на съществуващите имущест­вени отношения, защото вяр­ват, че за тяхната защита не са необходими жестокостите на фашизма. Но за да се под­държат господстващите иму­ществени отношения, тези жестокости са необходими. В това отношение фашистите не лъжат, по този въпрос те казват истината. Онези наши прияте­ли, които като нас са ужасени от жестокостите на фашизма, но искат да поддържат същест­вуващите имуществени отно­шения, или са безразлични към продължаващото им гос­подство, не са в състояние да водят борбата срещу все по- нарастващата варварщина така смело и достатъчно про­дължително време, защото не сочат обществени порядки и не помагат да бъдат установе­ни други, при които варвар­щината би станала излишна.

Онези обаче, които по сле­дите на корените на злото са се натъкнали на въпросните имуществени отношения, са прониквали все по-дълбоко и по-дълбоко, през същинския пъкъл от лежащи все по-дъл­боко и по-дълбоко ужаси, за да достигнат там, където една мал­ка част от човечеството е закот­вила своето безмилостно гос­подство. Закотвила го е в она­зи собственост на отделния човек, която служи за експлоа­тацията на ближния, която тя брани със зъби и нокти, с цената на една култура, нежелаеща или негодна повече да бъде страж на тази собственост, с цената на всички закони на човешкото съжителство въобще, за които човечеството така дълго и отча­яни смело се е борило.

Другари, да поговорим за имуществените отношения!

Това държах да споделя във връзка с борбата срещу добиващата все по-голямо надмощие варварщина – за да бъде казано и тук, за да съм го казал и аз.

 

Никой не е забравен и нищо не е забравено

Е-поща Печат PDF

Никой не е забравен

и нищо не е забравено

На 11 май т.г. в Зала 1 на Централния во­енен клуб, по ини­циатива на Съюза на българските творци и Съ­юза на офицерите и сержан­тите от запаса и резерва, се състоя премиера на патриотич­ния сборник, посветен на тво­рци участвали във войните - „С перо и четка - На нож!”. Среща­та бе и по случай 11 май – Денят на равноапостолите Кирил и Методий, както и на 160 годи­ни от първото им честване през 1863 г.

Съставители на сборника са Ирина Александрова, предсе­дател на Съюза на български­те творци и о.з.полковник Сте­фан Шопов. В Редакционната му колегия влизат Елена Влаш­ка, Ирина Александрова, Нина Норд, полк.о.з. Стефан Шопов. В книгата са представени с крат­ки биографични бележки и порт­ретни снимки 19 български тво­рци – писатели, поети, худож­ници, журналисти, музиканти, които с перо и четка са отра­зявали събитията и живота на войниците на фронта. Към вся­ко име са публикувани и худо­жествени творби на автори, чле­нове на Съюза на български­те творци, посветени на всеки, в знак на почит към паметта и де­лото им. Някои от тях са има­ли късмет да се върнат живи от окопите. Други не са се върна­ли. Един от тях е най-нежният поет в българската литература – Димчо Дебелянов.

Сборникът започва със съз­дателите на химна на Българ­ската армия „Велик е нашият войник” - Константин Геор­гиев и Михаил Шекерджиев. След тях, макар и не от фронта, е представен Иван Вазов - най- яростният заклеймител и отри­цател на войната чрез творчест­вото си. Можем да прочетем и за живота, и делата на Георги Ата­насов, Борис Денев, Владимир Димитров-Майстора, Данаил Крапчев, Дико Илиев, Димчо Дебелянов, Иван Милев, Йор­дан Вълчев, Йордан Йовков, Йосиф Хербст, Кирил Хри­стов, Николай Лилиев, Пейо Яворов, Стамен Панчев, Сто­ян Загорчинов, Теодор Тра­янов, Хени Джамджиева, Яро­слав Вешин. „Не един и не два са примерите, които показват, че моралът на българския войник е давал пример и на идните по­коления, помагал е на страната ни – пряко и косвено, в нейното развитие и израстване”, пише Валентин Стамов в послесло­ва на книгата. Предговорът е на­писан от бригаден генерал о.з. Стефан Стефанов, зам.-пред­седател на Съюза на офице­рите и сержантите от запаса и резерва и председател на Сто­личната организация. В сбор­ника са разпръснати емблема­тични стихове от различни ав­тори - Кирил Христов с него­вото „Песен за щика”, Димитър Подвърачов „Дни кървави”, както и стихове на членовете на Съюза на българските творци, посветили свои творби на участ­валите във войните творци.

 

На първа корица е използван фрагмент от картината на Яр­ослав Вешин „На нож” ( „Бит­ката при Селиолу”), а сборникът е издаден от издателство „Про­пелер”, 2023 г.

Залата бе препълнена. Гости на тържеството бяха: гл. редак­тор на националния вестник за офицерите и сержантите от запаса и резерва, ветера­ните от войните, военноин­валидите и военнопострада­лите, в. „Българско войнство”, о.з.полк. Спиридон Спиридо­нов; председателят на Федера­цията на потребителите в Бъл­гария Емил Георгиев; председа­телят на Съюза на българските творци Ирина Александрова, представители от Клуба на во­енните журналисти; бригаден генерал о.з. Стефан Стефа­нов председател на Столич­ния съвет на СОСЗР от 2017 г.; председатели на структури от столичния Съюз на офицерите и сержантите от запаса и резерва; поети, литературни творци; почитатели на художествено­то слово и др. В началото на ве­черта, когато водещата покани поета, композитора, музиканта Валентин Стамов да открие с изпълнението си на пиано пе­сента „Велик е нашият войник”, цялата зала се изправи на кра­ка в знак на почит към паметта им, а някои от присъстващите запяха с мелодията. След емо­ционалното откриване на съби­тието, проф. Стойка Великова представи алманаха. Зоя Пап­рикова-Крутилин разказа ув­лекателно за дядо си Владимир Димитров-Майстора. За Данаил Крапчев - създателя на вестник „Зора“, който е въвел и принци­пите на модерната журналисти­ка у нас, сподели спомени него­вата внучка Невена Маринова.

Срещата продължи с музи­кално литературно четене на творби от сборника и на при­състващите творци.

Виолета Станиславова

 

Светът в условия на криза. Сценарий за 21 век

Е-поща Печат PDF

И на това място поняко­га възниква въпросът: „А защо на обикнове­ния човек е необходи­мо да познавасветовните про­блеми?“ Най-лесният отговор е: „Защото е интересно и важно.“ Както е казвал ненавиждащи­ят Русия Чърчил: „Колко е ва­жно и интересно да знаеш всич­ко ставащо в света!“ Но има и една друга причина, напълно практична. В съвременния свят, особено след 1945 г. границата между глобалното външно и локалното държавно започва да прилича на пунктирна линия.

Да знаеш какво става на све­товно ниво е необходимо, за да можеш да строиш своята лич­на стратегия, определяща от­ношението към реалността. Например глобалистите искат да преустановят плащанията с налични пари. Познавам хора, които твърдят, че плащането е по-добре да става с банко­ва карта. Факт е, че наистина е удобно. Но това означава, че чо­векът попада изцяло под по­хлупак. Неговата карта може да бъде анулирана всеки мо­мент.

И накрая, последно по ред, но не и по значение. Да се разбира какво се случва в света е необ­ходимо, защото светът наис­тина изпада в криза, на която досега няма аналог. Тази криза събира чертите на три минали исторически кризи. Днес, при­етите от нас решения на базата на адекватно познание, ще вли­яят на съдбите на нашите деца и внуци. Аз съм убеден, че все­ки от нас е самоедна брънка от линията на рода си, част от съ­борността, от нашите предци, от нас и нашите потомци. И всичко, което сега правим ще се отрази неминуемо на на­шите деца. Ние сме тези, които решават какво образование да получат нашите деца, така че да придобият максимална свобо­да за реакция на всяка промяна: психологическа, емоционал­на, интелектуална.

В какво се състои същност­та на сегашния исторически момент? Когато завърших ин­ститута през 1973 г. бях на 22 години. Тогава изобщо не мо­жех да си представя, че моето поколение ще се окаже в такъв разлом. Защото израснах в спо­койно време. После изведнъж всичко се ускори. За три годи­ни, за пет години, все повече събития се случваха в едини­ца време. И най-обидното беше, че съвременната наука се ока­за неподготвена затова. Обра­зованието винаги изостава от науката, но днешната наука в обществото фатално изостава от реалността. Всъщност е не­обходима нова наука. А пропо на Запад стигнаха до този из­вод, но не университетите, а ЦРУ и Ми-6.

Каква е същината на днеш­ната ситуация? Тя е проста. Ка­питализмът почти умря. Каз­вайки, че капитализмът се на­мира в своята последна криза, трябва да се има предвид, че гло­балните елити изобщо преста­наха да крият своите плано­ве и обслужващите ги СМИ пишат за тях открито. Ако по времето на Съветския съюз бур­жоазните идеолози срамеж­ливо се прикриваха зад пара­вана на демокрацията, права на човека и др. то сега те няма от кого да се стесняват, защо­то чувстват, че няма кой да на­каже „буржоата“, няма страна, от която да дойдат наказател­ни „червени армии“. Но изглеж­да малко време им остава да се радват. Безпрецедентният ма­щаб на световната криза ще ги залее и тях.

След като монополизират „горния етаж“ на глобалното пространство, новите стопани няма да пускат в него никого т.е. ще действат едновремен­но и като ултраглобалисти, и като деглобализатори. А след това ще настъпи мачкането и потискането на „долните ета­жи“. За налагане на нови форми на капитализма му бяха нужни минимум две столетия, докато не се превърна от водеща в гос­подстваща структура. Нови­те системи на практика никога не печелят с нокаут, а като пра­вило „по точки“, т.е. благодаре­ние на позиционна, социално и психологически изтощител­на борба, с пробиви напред, отстъпления и компромиси. Това е главната черта на епохите получили определението „тъм­ни векове“. Ето, в такива тъмни векове, четвърти в историята на европейския човек, встъп­ваме сега.

В сравнение с постзапада (подчертавам „в сравнение“) Ру­сия и руснаците остават, поне засега, костелив орех. 1990-те години бяха мощен психоло­гически удар по населението на Русия и преди всичко по руснаците. Но както се пее в една песен: „Оцелелите стана­ха по-здрави от стомана“. Въ­преки че, както показа опитът и у нас, подмазвачи и угодни­ци-глобалисти има достатъч­но. На времето Бисмарк беше отбелязал, че Русия е силна и, за­това е страшна, благодарение на мизерността на своите по­требности.

Разбира се днес жизненият стандарт на жителите на РФ е значително по-висок, отколко­то в умиращата късна самодър­жавна Русия. Средният жизнен стандарт остава по-нисък от­колкото този на постзапада, особено извън пределите на Москва. Това е сериозен фак­тор. Т.нар. „либерални рефор­ми“ провеждани от властта, за­почвайки с ваучерната при­ватизиция и завършвайки с пенсионната реформа едва ли спомагат за изграждане на „по­слушния човек“ – мечтата на ул­траглобалистите. Може и да гре­ша.

Много от днешните схе­ми на цифровизаторите и ул­траглобалистите от рода на Шваб са утопии (за по-голя­мата част от човечеството ан­тиутопии) призвани да убедят всички, както в неизбежността от настъпване на трансхума­нистичен новонормален свят, така и в безполезността от съ­протива срещу „новия прекра­сен свят“ (Хъксли). Ето защо е крайно необходима нова форма на видова борба, а именно кри­тичен анализ на тези утопии и твърдо, безкомпромисно про­тивопоставяне.

В новата реалност хората трябва да живеят в атмосфера на постоянен страх, в режим на въведената им психическа епидемия. По-лесно се упра­вляват уплашени хора с из­ключено рационално мисле­не. Основно поле на действие на тези психоепидемии (всъщ­ност на психоинформационен терор) ще бъде разбира се пост­западът. В по-бедните и деба­лансирани режими ще въз­никне съблазанта да копират същото. За това има две при­чини. Първо: управляващи­те да демонстрират на стопа­ните на „голямата шахматна дъска“ своята лоялност („ние сме като вас“, „приемете и нас в постбуржоазията, готови сме за това“). И второ: да компен­сират социално икономиче­скато си изоставане с психо­информационни мерки.

И едното, и другото е само­убийство, доколкото ще дове­де елитите на страните от т.нар. полупериферия („втората зона“) до ликвидиране, преди всичко икономическо и соци­ално властово. Именно с пси­хоинформационни удари ул­траглобалистите ще се осво­бодят от държавните елити и националните държави от „втората зона“. А да бъдат при­ети като равни в „постбуржо­азията“ никой не предвижда, там местата са ограничени даже и за „първата зона“. Учудващо е, че казусът на Тръмп не нака­ра държавите от втората зона, угоднически тълпящи се в ча­калнята на постзапада, да про­умеят, че стопаните на новата реалност нямат нужда даже и от прислуга.

Необходимо условие за раз­рушаване на подготвяния от Постзапада биоцифровизи­ран концлагер е духовното уси­лие на част от населението, със­тоящо се от личности модален тип. Достатъчните условия ще изникнат в хода на този процес. Капитализмът умира, но е не­обходимо да се нанасят уда­ри по корените на строя, кой­то се готви да дойде на негова смяна, да се отслаби той макси­мално, да се постави прът в ко­лелото на неговата история.

Защото в света на този строй за Русия, за руските хора и изобщо за обикнове­ните хора, място не е пред­видено. Неговите владетели са наш враг: класов, геополи­тически, социобиологически ицивилизационен.

26 април 2023 г.

Източник: Dzen.ru

Превод: Румен Воденичаров

 

Песни в прослава на Отечеството

Е-поща Печат PDF

12-о издание на Националния фестивал

на патриотичната песен „Отечество“

 

Песни в прослава

на Отечеството

В Плевен върви под­готовката за Нацио­налния фестивал на патриотичната пе­сен „Отечество“. Г-жа Евгения Иванова, председател на Орга­низационния комитет по под­готовката и провеждането на фестивала, чиято цел е да по­пуляризира българската пе­сен с патриотична насоченост, както и да открива млади та­ланти в певческото изкуство, уточни: „Фестивалът отдавна е събитие за града и очаквана из­ява на много певчески колекти­ви и индивидуални изпълнители. През годините в него участваха все повече представители от цялата страна, което показва интереса към инициативата, а нас ни зарежда с вярата, че вър­шим нещо много необходимо за хората на град Плевен и за па­триотичното възпитание на по-младите поколения.

И тази година във фестива­ла ще покажат своите творче­ски сили и възможности мъжки, женски, детски и смесени хорове, певчески групи, дуети и индиви­дуални изтълнители, които ще се представят само с по две па­триотични песни. Фестивалът се провежда в един ден и факто­рът време е от съществено зна­чение. Разчетите трябва да са такива, че времето да стигне за всичко и за всички“, допълва Ев­гения Иванова и подчертава с видимо задоволство.

„Радваме се, че географията на участниците говори за все по-нарастващия авторитет на това музикално събитие, но същевременно ни натъжават за неминуемите ограничения по брой и време за изява на тези все по-многобройни и вдъхновени от любовта към България хора“.

И наистина, да дойдеш от Бургас, от Панагюрище или Па­зарджик, за да изпееш 2 песни за по 3-4 минути, може да означава не само признание за усилията на организаторите в подготов­ката на фестивала, но показва преди всичко потребността на хората от атмосферата на висок патриотизъм, който неминуемо създават песните за Отечество­то. Както и усещането на публи­ка и изпълнители за отсъствие­то на онова болезнено чувство наречено единение така необхо­димо в тези сложни и бездухов­ни времена.

Човек трябва да чуе напри­мер мощния глас на смесения хор от бунтовно Панагюрище и на вокалните детски групи от с. Търнене и Ново Село, Русен­ско, продължава своята изпо­вед г-жа Иванова, за да осъзнае, че България е оцеляла, защото е пяла. И в радост, и в изпитания, и в болка, и в надежда.

Тази година записахме за участие 42 представителни групи от Горна Оряховица, Не­себър, Созопол и София; от Лу­ковит и град Левски; от с. Су­шица, община Стражица и Долно Абланово, Русенско; Дъл­бок дол, Троянско и село Шия­ково, община Гулянци. Не мога да пропусна и участниците от с. Долни Луковит, община Ис­кър и с. Гложене. Разбира се, че най-много и най-силно са пред­ставени училищата в Плевен – „Христо Ботев“ и „Д-р Петър Берон“, както и смесения хор „Кайлъшко ехо“.

И когато разговорът зася­га вече творческите постиже­ния, Иванова добавя: „Една особеност се налага от пръв поглед – съставите и изпълни­телите са ръководени от му­зикални педагози и диригенти със завидни професионални по­знания и майсторство. Това от само себе си налага и оценя­ването на изпълнителите да бъде от крупни авторитети и преподаватели, които сме оси­гурили от Националното учи­лище по изкуствата „Панайот Пипков“, град Плевен“.

На победителите, както вся­ка година, ще бъдат връчени различни награди – лауреати на фестивала, отличия за първо, второ и трето място, както и ня­колко паметни специални гра­моти.

Песенният форум “Оте­чество“ ще се проведе на 4 юни от 11.00 ч., в парка на Ре­гионалния исторически музей в Плевен. Както винаги и тази година той е посветен на Хрис­то Ботев и падналите за сво­бодата на България. Организа­торите на националното съби­тие са: ПП „Нова Зора“, вестник „Нова Зора“, Творческо обеди­нение „Зора“, Съюза на офи­церите и сержантите от запа­са и резерва в град Плевен, със съдействието и подкрепата на Община Плевен.

 

Ще водим борбата до пълна победа!

Е-поща Печат PDF

На 6 май властите в Република Север­на Македония отка­заха да допуснат на своя територия петима бъл­гарски граждани, сред които българският депутат в Евро­пейския парламент и говорител на групата на Европейската на­родна партия по въпросите на разширяването Андрей Кова­чев. Те са пътували за участие в заупокойна панихида на българското военно гробище на загинали през Балкански­те войни войници край Ново Село. Следва да отбележим, че не е било прилагано каквото и да е насилие върху въпросни­те лица.

На 4 февруари тази годи­на Ангел Георгиев, ръководи­тел на българската делегация към парламентарната асам­блея на Процеса за сътрудни­чество в Югоизточна Европа, с още 2-ма български гражда­ни, сред които и журналист, бяха безпричинно бити, силно и многократно удряни от ма­кедонските гранични поли­цаи, което е документирано на видеозапис. Същите бяха държани часове наред с белез­ници, като им бяха отказани всякакви телефонни разгово­ри, включително с послани­ка ни в Скопие, с Министер­ството на външните работи, с адвокат, с лекар, с член на семейството. Телефонът на Ангел Георгиев беше открад­нат от македонските гранични полицаи и така и не бе върнат. На тримата бяха наложени гло­би, които са платени на ръка в евро, без издаването на ни­какви документи за това. На­ложена им е и 3-годишна за­брана за влизане в Република Северна Македония.

В случая с българския на­роден представител Ангел Ге­оргиев липсваше реакция от страна на българската дър­жава, включително и Минис­терството на външните рабо­ти. Посланикът на Република Северна Македония не беше привикан за разговор. Урсула фон дер Лайен и Оливър Вар­хей не откликнаха на наши­те покани за среща, не се за­интересуваха от случая и ни посъветваха да се свържем с българските национални вла­сти.

В значително по-безобид­ния, без физическо насилие, случай с Андрей Ковачев на­блюдаваме съществено по- различна реакция. От българ­ска страна Министерство на външните работи излезе с по­зиция, която изразява сил­но разочарование от дейст­вията на властите в Републи­ка Северна Македония, също така бе повикана за среща по­сланичката на Република Се­верна Македония у нас Агне­за Попoвска. Реакцията на ев­ропейските институции също е различна: еврокомисарят по въпросите на съседството и разширяването на ЕС Оливер Вархей осъди отказа на вла­стите в Северна Македония да допуснат на своя терито­рия българския евродепутат Андрей Ковачев. Председате­лят на Европейската народна партия (ЕНП) Манфред Вебер също зае позиция и нарече слу­чилото се „безпрецедентно и неприемливо“, явно прилагайки избирателен подход към два­та случая с Ангел Георгиев и Андрей Ковачев.

Констатира се двоен стан­дарт и липса на принципност в позициите на ЕК и на бъл­гарските институции.

Непостоянната позиция при сходни проблемни слу­чаи от страна на европей­ските институции и лидери на практика саботира отсто­яването на т.нар. европейски ценности и права на гражда­ните в страните от ЕС, както и в страните кандидат-членки. Отдавна не е новина, че права­та на хората, които открито се самоопределят като българи в Република Северна Македо­ния не са защитени, посочва­ме за пример неотдавнашния случай със зверския побой над Християн Пендиков. И не само него.

Андрей Ковачев беше сред най-големите застъпници за вдигане на ветото, което до­тук показва, че не носи ника­къв положителен резултат, а напротив - задълбочава про­блемите. Според привържени­ците му се очакваше то да реши автоматично всички пробле­ми по оста София - Скопие и също така да откъсне съседната държава от руското влияние, по думите на самия Андрей Ко­вачев.

Всички, припомням, гласу­ваха „за“ вдигане на ветото, освен „Възраждане“ и ИТН.

За финал ще припомня позицията на „Възраждане“ по македонския въпрос, коя­то бих описал с един извес­тен цитат на Гоце Делчев, чи­ято годишнина от гибелта от­белязахме наскоро.

В своите спомени за Гоце, неговият съратник Коце Ци­пушев описва следния разго­вор:

„Изпъкна въ мисъльта ми, между многото други споме­ни, и единъ разговоръ, въ кой­то Гоце ни обясни сѫщностьта на нашата борба. Веднажъ, нѣколко души другари го запи­тахме: „А бе, Гоце, защо ние се боримъ за автономията на Македония и Одринско, когато по-добре ще бѫде да се боримъ за освобождаването имъ и обеди­няването имъ съ майката оте­чество”? Тогава Гоце ни отго­вори „Другари, не виждате ли, че сега не сме роби на разпа­дащата се вече турска държа­ва, а сме роби на европейскитѣвелики сили, предъ които Тур­ция подписа своята пълна ка­питулация въ Берлинъ. Зато­ва трѣбва да се боримъ за ав­тономията на Македония и Одринско, за да ги запазимъ въ тѣхната цѣлость, като единъ етапъ за бѫдещето имъ присъ­единяване къмъ общото бъл­гарско отечество”. Това бѣ ясната и точна преценка на Гоце за борбата на ВМРО. По- късно, голѣмиятъ вождъ на ВМРО, Тодоръ Александровъ, разбираше нашата борба по сѫщия начинъ — че автоно­мията на Македония е само етапъ за присъединяването къмъ майката-отечество.

Днес, 120 години след смъртта на Гоце Делчев, Ма­кедония все още не е свобод­на, ние все още сме роби на европейските велики сили, но и борбата за обединението на България продължава!

И ние от „Възраждане“ ще я водим до победа!

 


Страница 9 от 533