Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

ИЗПРАВЕТЕ СЕ И ТЕ ЩЕ ПАДНАТ!

Е-поща Печат PDF

Прощално писмо на Фидел Кастро до всички хора по света


„Другарки и другари,

братя и сестри от целия свят!


Моето време изтича. През целия си живот съм се борил за справедливост и достоен живот за всички хора по света. Винаги съм желал Куба да бъде пример за това, че е възможно хората да живеят в разбирателство и да се развиват не за сметка един на друг, а заедно, с общи усилия. Много скоро вие ще застанете пред избора между това да се откажете от бъдещето на децата си за сметка на илюзорната сигурност в настоящето или да се борите за бъдещето на децата си, понасяйки лишенията на днешния ден. Куба направи избора да понесе лишенията, именно в името на бъдещето. Тази битка не се печели. Тя е вечна.


Ако искате да имате бъдеще, трябва да се изправите срещу тези, които искат да ви го купят срещу шепа евтини дрънкулки, както са направили с кореното население на Америка преди не чак толкова много години. Тези хора ще дойдат при вас и ще ви обяснят, че когато държавата се грижи за своите поданици, това е робство, а свободата е възможна само тогава, когато се надпреварвате един с друг. Те ще замъглят вашия ум, предлагайки на тялото ви хиляди удобства и ненужни, и извратени удоволствия, които обаче, за да ги получите, ще трябва да жертвате душата си и ценностите на дедите ви.

И всичко това те ще направят за печалба. Печалба, зад която се крие огромна кражба. Те ще дойдат и ще купят вашето бъдеще и това на децата ви с пари и вие, ако не сте внимателни, ще попаднете в техните изкусно заложени капани.

Тези хора са извратени чудовища. За тях работата не е обществено-полезен труд, а начин за трупане на богатства. Ако им се предадете, не след дълго ще намразите не само работата, но и живота си.

Аз ще ви кажа как да ги познаете. Те винаги ще ви говорят за печалба, за икономически растеж, за конкурентоспособност, за пазари, но никога няма да кажат и дума за достойно заплащане на труда, социални грижи, безплатно образование и здравеопазване. Те ще поискат вашия труд, но няма да искат да платят за него. Ако се съгласите да им работите, ще загубите бъдещето си. Вие трябва да се изправите срещу тях. Срещу малцината, държащи световното богатство. И трябва да го направите ЗАЕДНО. А за да сте заедно, трябва да си имате доверие. Нещо, което те ще се опитат да подкопаят по всевъзможни начини. Ако искате да спечелите, трябва да се откажете от парите им и дори да ви предложат баснословни суми, да не продавате труда си за техните пари.

Вашата победа ще дойде тогава, когато сте успели да се обедините всички. Когато благодарение на това обединение, сте изградили едно ново общество, чиято висша цел е общото благо, а не паричната печалба и жаждата за лична собственост.

Парите могат да съществуват и без да се използват за трупане на печалба, а печалбата може да не се измерва в пари. Нима има по-голяма печалба от това вие и децата ви да сте здрави, образовани и резултатите от труда, който полагате, да се усеща от всички и да допринася за благото на всички, а не на малцина алчни и хищни капиталисти?

За тях, вие не сте нищо повече от това, което произвеждат огромните им фабрики, а именно - стоки за еднократна употреба.

Братя и сестри от целия свят,

обединявайте се, включете се в борбата срещу хищната същност на налагания ви обществено-икономически модел. Помнете, че срещу всяко изкушение, което ви предлагат и вие вземете от тях, те получават част от вашето бъдеще.

Отхвърлете парите им, работата им и ценностите им, и ще бъдете свободни. Животът ви ще има смисъл.

Не се страхувайте да се изправите срещу тях, защото именно вие сте основата, върху която те градят своята власт и трупат своето богатство.

Изправете се и те ще паднат.“


Прощалното писмо на Фидел Кастро до всички хора по света бе разпространено от Кубинската национална телевизия.

Публикуваме пълния текст на писмото.


 

Големият въпрос пред България

Е-поща Печат PDF

Демографската криза може да се реши един­ствено с национален кон­сенсус между всички по­литически сили, независимо дали са управляващи или опо­зиция. Всички те да поемат дъл­госрочен ангажимент по някол­ко ключови политики, които да бъдат устойчиви, да не се проме­нят и да бъдат следвани незави­симо от това кой е на власт.

Около това се обединиха участниците в дискусионния форум „Образованието – ключ за решаване на демографски­те проблеми“, организиран от Стратегическия институт за на­ционални политики и идеи, Ка­марата на преподавателите от висшето образование и Граж­данска инициатива „България 2050“.

В събитието взеха участие председателят на Комисията по образованието и науката на НС Красимир Вълчев, който на­прави встъпителното изказване на форума, и заместник-предсе­дателят на Комисията по обра­зованието и науката на НС Ели­савета Белобрадова.

Ключови изказвания имаше и от страна на конституцион­ния съдия, университетски пре­подавател и общественик проф. д. ю. н. Атанас Семов, на дъл­гогодишния ректор на УНИБИТ проф. д. ик. н. Стоян Денчев и на председателя на Синдика­та на българските учители Янка Такева.

„Демографските кризи и де­мографските проблеми започ­ват да се решават още от клас­ната стая“, каза при открива­нето на събитието д-р Калоян Паргов – председател на СИН­ПИ, перифразирайки Ото фон Бисмарк, че „войната се печели в класната стая“.

Той припомни ирландския модел за справяне с демограф­ската криза в средата на XX век. Тогавашният премиер на Ир­ландия Шон Лемас поставя об­разованието в центъра на ре­шаването на проблема посред­ством мащабни инвестиции в него с аргумента, че „ако мислим за десетилетия напред и най-ве­че за това утре да не сме толко­ва бедни, колкото днес, трябва да започнем още сега с образова­нието“.

„То е ключово, защото има отношение и към неравенства­та, и към бедността, която днес се е възцарила по нашите географски ширини. Защото се счита, че колкото си по-обра­зован, толкова по-голям е шан­сът да се справиш в този все по- сложен и объркан свят“, посочи Паргов.

Проф. Борислав Борисов – председател на УС на КПВО, из­тъкна, че целта, която са си по­ставили организаторите, е да се търсят решения.

„Уверявам ви, че тази наша цел не се изчерпва с днешния фо­рум и няма да спре да ни моти­вира оттук нататък да про­дължаваме да търсим разреша­ване на тези проблеми, защото те изискват комплексни реше­ния, за да бъдат пречупени не­гативните тенденции“, обясни той.

„А дали официалните ин­ституции ще ни припознаят като социално-икономически партньори, които сме гото­ви абсолютно безрезервно да ги подкрепяме при намирането на управленски решения, то вече зависи от самите тях“, заяви проф. Борисов.

По думите на Валентин Съйков – председател на УС на ГИ „България2050“, взаимната връзка между демография и об­разование е много силна.

„Причините за намаляване­то на българското население са две основни. Едната е нетната миграция към чужбина, другата е намаляващата раждаемост“, каза той и допълни, че и в двете посоки има изключително силна връзка с образованието.

„Ние можем да задържим хората в нашата страна само ако имаме една високоефектив­на, добре работеща икономика, която предлага жизнен стан­дарт не по-лош, отколкото в другите средноевропейски стра­ни“, обясни Съйков.

Според него на тази иконо­мика са необходими две неща – пари за капиталовложения и високообразовани квалифици­рани хора, които да работят във високотехнологичните отрасли, от които имаме нужда.

Доц. д-р Красимира Сла­вева – член на УС на Съюза на учените в България, представи доклад на тема „Образование­то в България във времена на демографска криза – състоя­ние, проблеми и предизвикател­ства“.

Проф. н. д. Борислав Бо­рисов представи съвместния си доклад с проф. д. т. н. Маруся Любчева „Образование – демо­графия, или демография – обра­зование“.

Доц. д-р Алексей Пампоров от Института по философия и социология към БАН говори по темата „Образование и раждае­мост: мисията е възможна“.

Докладът на доц. д-р Спас Ташев – ръководител на Депар­тамента по демография в ИИНЧ към БАН, бе посветен на „Необ­ходимостта от нов образова­телен подход като ключ към повлияването на демографски­те процеси“.

Посланик Владимир Дан­чев - председател на УС на Бъл­гаро-финландско дружество за приятелство, представи дълго­годишните си впечатления от опита на Финландия в сферата на образованието.

В дискусионната част на фо­рума бяха представени и об­съдени множество конкретни експертни предложения и ре­шения. Те ще бъдат обобщени от организаторите и ще зале­гнат в общ меморандум, който ще бъде публично представен и предоставен на Народното съ­брание, Президентството, Ми­нистерския съвет и всички анга­жирани с проблемите на демо­графията и образованието ин­ституции.

 

НЕИСТОВ ПОЛЕМИСТ И РОДОЛЮБЕЦ

Е-поща Печат PDF

Навършиха се 170 години от рождението на великия Летописец на българските въстания Захарий Стоянов – безподобен полемист, памфлетист, гениален историограф, автор на най-вълнуващите биографии на Христо Ботьов, Васил Левски и Любен Каравелов. Автор на хиляди публикации в основни европейски вестници и списания, писани в края на XIX век, които и досега не са загубили своята изключителна актуалност.


Всеки народ трябва да има такава фигура, ако не иска неговата история да бъде бедна. Но не всеки народ може да постигне такова мощно, внезапно и ярко излъчване на народностния дух, такава завладяваща манифестация на националния гений като Захарий Стоянов. В него сякаш отекват последните трусове на Възраждането ни, достигнало своя апогей в лицето на Раковски, Левски, Каравелов и Ботев. В натурата му е заложена неукротима вътрешна енергия, чиито ослепителни фойерверки в продължение само на едно десетилетие даряват българския народ с най-вдъхновения летописец на неговите национални въстания, с безподобния публицист и обществен деятел, допринесъл с нажежения си вестник “Борба” най-много за Съединението през 1885 г.

Съвършено прав е Стоян Заимов, когато отбелязва за “Записките” на Захарий Стоянов, че те колкото повече стареят, толкова по-скъпи стават за “грядущите български поколения”. Днес, повече от век след неговата нелепа смърт, виждаме колко пророчески се оказват тези думи. И ако Мигел де Унамуно пише, че “Дон Кихот” трябва да стане библия за испанския народ, с не по-малка увереност и ние бихме могли да кажем същото за “Записки по българските въстания”. Защото те са истинската библия на българския народ, запечатали неповторимия миг на народностното пробуждане, умопомрачителния възторг от рождението на неговата свобода.

В българската история Захарий Стоянов е личност сложна и невместваща се в представите на догматичната нагласа, жизненият му път познава извисявания и завои, той е остро конфликтен и противоречив. Но колко от големите ни личности не са били изтъкани от противоречия? И после, има нещо, което стои над всички зигзаги и криволичения в неговата дейност. Това е огромната му любов към Отечеството, любов неистова и неудържима. На нея е подчинено цялото му същество, на нея е отдаден целият му живот.

Във всеки ред от неговата публицистика диша тая любов. Още от началото на своята журналистическа дейност той вижда своето призвание в борбата срещу самоподценяването и отсъствието на национално достойнство у българина. Всеобщото разочарование и покрусата, завладели народа ни след Берлинския конгрес, отекват болезнено в душата му. Националната трагедия с разпокъсването на Отечеството и отделянето извън пределите му на Източна Румелия и изтерзаната Македония – тая изконна българска твърд, пронизва сърцето му. И възмутен от липсата на национално самосъзнание у някои българи, Захарий Стоянов ще пише: “Днес не е епоха за патриотизъм, а за гечинмек”.

Разбира се, у него няма да открием и следа от униние и апатия. Настаналото време на пазарлък с националните ценности и светини само разпалва неговия гняв. Той не се уморява да издава вестници, в които воюва за обединението на Родината и против безродните продажници и “политическите чапкъни”, както ги нарича в спокойно състояние на духа. Просто е невероятна неговата работоспособност – от 1880 г. до своята преждевременна смърт през 1889 г. той редактира или сътрудничи в десетки вестници, между които е достатъчно да споменем само списвания почти изключително от него “Борба”, освен това “Самозащита”, “Независимост”, “Свобода” (началните броеве, 1886–1887), чийто облик безспорно се определя от неповторимото му перо. През тоя период той издава алегорията си за Александър Батенберг – “Искендер бей” (1882), която веднага е инкриминирана от властта; “Васил Левски” (1883); първия том на “Записки по българските въстания” (1884); “Черти из живота и списателската деятелност на Любен С. Каравелов” (1885); “Любен Каравелов и неговите клеветници” (1885); “Четите в България на Филип Тотя, Хаджи Димитър и Стефан Караджата” (1885); “Заробването на Гавраил паша” (1885); “Коронованите нихилисти в България” (1886); втория том на “Записките” (1887); “Христо Ботйов. Опит за биография” (1888); “Българският Кавур” и т.н. И цялата тази трескава публицистична дейност той подчинява на една цел – възраждане на българското национално самосъзнание и обединение на разпокъсаното Отечество.

Захарий Стоянов осъзнава изключителното значение на това, току-що освободената от турско робство българска нация да има своите нравствени икони и духовни водачи. Ето защо с такава любов, пиетет и възторг той портретува образите на някои от най-ярките български националреволюционери. В очерците и историко-биографическите бележки, посветени на тези светли имена, той рисува така нужните за националното самочувствие и самосъзнание нравствени икони, които ще бъдат пример и ориентир за бъдещите български поколения.

Неслучайно подобни мотиви и патос движат по-късно и Иван Вазов към написването на неговата “Епопея на забравените”. Впрочем върховите постижения в българската литература след Освобождението се определят именно по отношението на авторите към заветите на националреволюционерите. Драстичен става контрастът между чистия, почти ангелически извисен облик на поборниците, загинали за свята кауза (да си спомним свещеното “чиста и свята Република” на Васил Левски), и следосвобожденската действителност, в която тези личности набързо са забравени, а единствен бог стават успехът, парата, гечинмекът.

Подобно на Ботевата и Каравеловата публицистика, и сътвореното от Захарий Стоянов е пропито от неизтощимата любов към обикновения народ, тоя народ, в който той вижда истинското въплъщение на националната чест и достойнство: “Аз не пиша за учени и кабинетни знаменитости; когато приближа перото до хартията, не се размислям най-напред дали тая или оная фраза, факт и изражение от написаното ми ще се хареса на височеството, на преосвещенството или пък на негово благородие. Моето перо няма нищо общо ни с техния чай, ни с ордените, нито пък се придържам към формите на различни авторитети. Аз пиша за ония презрени същества, които със своята простота направиха да прогърми името българин и по четиритях страни на света…”.


В преклонението пред тия “презрени същества” и във връщането към героичното минало на българите, неспокойният дух на Захарий Стоянов търси противодействие срещу нравствената развратеност и продажничество на обществото, в което живее, общество, поругало великите народни идеали, завещани от титаните на националното Възраждане – Раковски, Левски, Каравелов, Ботев.

Главната причина за страданията на българския народ и за демагогските игри на политическите спекуланти Захарий Стоянов вижда в разкъсването на страната ни от Берлинския конгрес. Той много добре разбира сложното положение, в което е поставена младата държава, но не е в характера му да се примирява с обстоятелствата. По-скоро е склонен да промени тези обстоятелства. И наистина в известен смисъл ги променя. Неговият вестник “Борба” (28.V.– 4.IХ.1885), от който Димитър Благоев се възхищава, със своите петнайсет броя извършва за “святото дело на Съединението” толкова, колкото никой може би не е направил.

Разбира се, съединението на Княжество България и Източна Румелия за Захарий Стоянов е само първата крачка към националното обединение. Той нито за миг не забравя своите поробени братя от Македония. Стотици пъти перото му се връща към тоя болен проблем. В статията си “Трябва ли да въстане Македония”, публикувана в “Борба”, той пише: “Прочее, наша свята длъжност е… да обадим най-после и на братята си от злочеста Македония, които простират ръка към нас, свободните, трябва ли те да очакват от нас нещо, достатъчно ли е да им се проводят двама владици, които да им четат “Отче наш” на български, или пък да намажат своя нож, острието на който да лъсне под лъчите на петровденското слънце?”.

И по-нататък, когато говори за броженията в Македония и за необходимостта българите да се притекат на помощ на своите съотечественици, отбелязва: “Но всеки малко-много искрен човек, който туря по-горе съдбата на общото добро, отколкото берекетя на своя чифлик и дългоденствието на месечната си заплата, ще да се убеди в душата си, че в Македония има нещо извънредно, че оттам се чува някакъв си глас, който вика за помощ и пред който падат на колене и партизански взглядове, и тънка дипломация; че най-после е чукнал оня час, който произвежда буря, който решава съдбините на цели народи, който – за голяма жалост – лее кръв от невинни хора, кръв, която трябва да тежи най-много не на Османа и на Ивана, но на безбожните дипломати”.

Възмутен от комбинациите на “безбожните дипломати”, разделили брат от брата и дете от майка, от безкрайните им мъдрувания в европейските парламенти, Захарий Стоянов се обръща към един от тях: “Ние бяхме задали на тоя благороден мъж такъв един прост пример: ако негови съотечественици, братя по кръв и вяра, се колеха и угнетяваха, ако местожителството на тия нещастници беше зад един планински връх, то щеше ли той да съветва, че не е време още да им се помогне? Ние сме уверени, че той сам би грабнал пушката и би полетял още на минутата”.

Само в националното обединение З. Стоянов съзира възможността за възвръщане на народа към своя естествен и нормален живот. А дотолкова само страдания и злочестия ще се сипят върху него, защото истинските му жизнени сили ще бъдат оковани. В друга статия, поместена пак в “Борба”, той с горест пише: “Нека някой от европейските дипломати посети трите Българии – Княжеството, Тракия и Македония, – той ще се увери в думите ми”.

Непреходното значение на Захарий-Стояновата публицистика е заключено в неговата способност да отразява живо и пластично процеса на създаване на историята, да запечатва нейното движение, да съхранява неумиращ образа й. Тая публицистика притежава особен ритъм, ритъма на неспокойната и търсеща мисъл, на неукротимата и непрестанно пулсираща емоция. Тя цялата е действие, движение и невъзможност да се ограничи това движение. Тя реагира остро и мигновено на всеки факт от тогавашните обществени отношения. Но бързите рефлексии на тази публицистика се определят преди всичко от изключителния динамичен дух, с който е наситена. След Христо Ботев българската литература не познава толкова емоционално въздействащ полемист като Захарий Стоянов. Наистина ураганното му слово дава основание на Никола Обретенов да възкликне: “А когато пък полемизираше, за да отстоява идеите си, да брани свободата и независимостта на България, тоя беше неумолим и безпощаден в стихията си”.


 

КАПИТАЛИЗМЪТ НЕ Е КРАЯ НА ИСТОРИЯТА

Е-поща Печат PDF

Слово на Калоян Паргов, председател на ГС на БСП, произнесено пред 4-то заседание на XIII конференция на Софийската градска партийна организация.

 

Уважаеми другарки и другари,

делегати на XIII-ата Конференция

на Софийската градска организация на БСП,

Уважаеми гости и журналисти,

 

Днес България и Европейският съюз е изправен пред съдбовни проблеми и решения. Проблемите в еврозоната, мигрантската  криза, огромната задлъжнялост, разделянето и противопоставянето на групи от държави-членки, формирането на монополи, двойните  стандарти, битката между големите, диктатът им върху малките - са показателни за цялата сложност на вижданията и противоречията, както в България, така и в ЕС.

Възходът на несистемните партии, крайно левите и крайно десни формации, на популистите и крайните националисти е факт. Все повече се засилва тяхното влияние върху икономическите и политическите процеси. Примерите  за това са толкова много. Един от тях е и „Брекзит”. И както виждаме, последиците засега са непредсказуеми.

От друга страна, тревожещо е настъплението на крайния национализъм, който може да промени политическата карта на Европа. Възраждат се идеологеми, които реабилитират нацизма, фашизма и подобни на тях идеологии. Ето защо, изключително важно и нужно да си спомним и отстояваме идеите на антифашизма, като противовес на радикалния национализъм. Тук в България това е част от нашата историческа памет и дело, а за нас, потомците на българските антифашисти, е дълг и отговорност.

Очевадно е, че

съществуващите модели

и инструменти са изчерпани.

Нужни са нови и смели концепции и действия, които да преодолеят противопоставянето и разделителните линии. А основните разделителни линии минават през неравенствата и несправедливото разпределение на световните богатства и ресурси в глобален, в регионален и в национален мащаб. Един процент от свръхбогатите притежават над 50% от световното богатство или над 140 трилиона долара! Само преди 10 години този % е бил 40% от световното богатство. Ето до какво доведе неолиберализма и безграничната алчност на финансовия империализъм. У нас 7000 души са милионери в зелено, а над 1,6 милиона българи или всеки 4-ти е под прага на бедността! Ще оставим ли да бъде монополизиран света и България да бъде нечия собственост?

 

Калоян Паргов

 

Каква е ситуацията в страната? Тя е повече от ясна: Хората не искат да бъдат управлявани по старому, правителството не може да управлява по новому.  Предстои тежка политическа зима - зимата на гражданското недоволство. Демонстрациите, протестите, социалните мрежи внушават непоносимост към статуквото - от „Системата ни убива“ до „Смяна на системата“, от „Сбърканият модел“ до „Промяна на модела“, от смяна на отделни министри, до смяна на цялото правителство! И още. Лавинообразно се трупат исканията за промяна на конституцията, за президентска република и отхвърляне на целия политически елит.

Конфликтите и скандалите в управляващото мнозинство

растат в геометрична прогресия. Паспорти – корупция, апартаменти – кръстници, правителствени рокади без смисъл и без логика – министърът става заместник-министър, началникът на кабинета на вицепремиера става вицепремиер. ГЕРБ се превръщат в заложници на Патриотите, Патриотите – в  заложници на собствените си властиви и икономически амбиции. И всичко това на фона на галопиращите цени на продуктите от първа необходимост, на горивата, на газа, на тока, на водата...

Факт е, че нито оставката на Валери Симеонов, нито на тримата министри, които си тръгнаха заради трагедията край Своге, решават проблемите.

Налице е пълна неадекватност и липса на усет и чувствителност към проблемите на хората. Често чуваме въпроса „Кой предизвиква протестите?“. Логичният отговор е - Това са самите управляващи, които със своите действия и бездействия ги предизвикват. Протестите са естествен порив за справедливост, защото хората искат да живеят предвидимо и нормално.

Властта е загубила чувството за диалог с хората. А поведението им на обидени все повече напомня  Иван Костов в края на мандата му.

Правителството е напълно безпомощно, няма полезен ход. Всеки опит за промяна разкрива, че управляващата коалиция е напълно изчерпана и безидейна. В рамките на близо десетгодишното дясно управление на ГЕРБ парламентът, а и други ключови институции на държавата,  загубиха своя авторитет, напълно се обезличиха и обезсмислиха Държавната администрация е в ступор. Искат да правят електронно управление. Похарчиха 2 млрд. лева! Търговския регистър се срива, а служителите в него получават стотици хиляди левове бонуси! Подхвърлят жалки стотинки на пенсионерите, а заплатите на чиновниците скачат.

Всичко това води до напълно логичната ерозия на доверието в управлението на страната.

Картината на управлението в София

не е по-различна - липса на управленски капацитет, арогантност и чувство за безнаказаност. Темата за лошото качество на ремонтите в централната градска част стана водеща. А липсата на грижа и инвестиции в крайните квартали и крайградските райони е хроничен проблем. Замърсяването на въздуха се превърна в постоянна тема на ежедневието ни. А на този фон ГЕРБ искат боклука на София да се гори почти в центъра на града. Трафикът и задръстванията са постоянна болка. Платените зони за паркиране са на път да стигнат до Околовръстното, но проблемът с паркирането така и не се решава. Тъмнината и разбитите улици и тророари са запазена марка за жилищните комплекси. Улиците в тях не са преасфалтирани от времето на социализма и горе-долу оттогава не са мити. В различни квартали на столицата ежедневно има протести и исканията са сходни и логични - адекватна жизнена среда, която да гарантира прилично качество на живот. След като сме граждани на европийска столица, искаме и европейски стандарт на живот.

 

 

Другарки и другари,

Госпожи и господа,

Основен е въпросът дали ГЕРБ ще падне от власт или БСП ще бъде редом до хората, които ще свалят ГЕРБ от власт? По всичко личи, че Бойко Борисов няма да завърши и този пореден мандат. През 2019 година наред с редовните европейски и местни избори, най-вероятно ще има и предсрочни парламентарни избори. Влизаме в тежка изборна година.

Изследванията на обществените нагласи

регистрират низходяща тенденция на ГЕРБ като цяло, на Борисов, на министрите, на Фандъкова. Социолозите констатират максимално приближаване на стойностите, дори изравняване на подкрепата за ГЕРБ  и БСП – както в страната, така и в София. За съжаление, към момента, нямаме нужния електорален резерв, който да ни даде необходимата преднина, за да спечелим изборите убедително. ГЕРБ все още ни водят по този показател. Във връзка с това, не бива да се подценява машината за изборни манипулации на ГЕРБ с целия й арсенал – контролиран вот: административен и корпоративен, фалшифициране на изборните резултати, натиск и сплашване на избиратели.

На настоящия етап имаме нужда от разширяване на влиянието и от съюзници, както от политически субекти, така и от онези групи от обществото, чиито интереси защитаваме. Трябва ясно да покажем и докажем, че ние предлагаме алтернатива на сегашния модел на управление. Алтернатива, която решава важните проблеми на нацията и държавата.

Такъв инструмент за разширяване на влиянието и привличане на съюзници може да е проектът „Визия за България“. Тепърва обаче ще ни се наложи да уточним как ще се преодолеят демографските, социалните и икономическите различия, диспропорциите и неравенствата. Задачата не е как да направим богатите по-бедни, а как да направим бедните по-богати. Как да изградим силна и стабилна средна класа, с водеща роля в развитието на държавата. Още повече средната класа, както е известно, е гръбнакът на всяка просперираща икономика. Разбира се, предстои да разгледаме как в новите условия на кризи и противоречия, на бедност и крайни социални разделения, ще решаваме

основното притовиречие между труда и капитала.

Ще трябва да потърсим начини, чрез които да подкрепим българските предприемачи и производители, тези, които създават работни места и конкурентноспособни продукти с висока добавена стойност. Ще направим всичко възможно да изправим на крака малкия и среден бизнес, който е смазан в момента. Ще занулим произволните проверки и административния рекет над бизнеса. Ще ни се наложи да се борим за пазари, за износ и държавна протекция на българските стоки. А това означава да преформулираме разбирането си за национален интерес.

Установеният сега модел на управление е порочен, неефективен, несправедлив, неспособен да реализира основните принципи на демокрацията и да гарантира върховенството на закона. Той забавя растежа, потиска инициативата, генерира неравенства, увеличава поляризацията на обществото и обрича на бедност големи социални слоеве и групи от населението. Популизмът се е превръща във водещо начало на политиката и практически размива границите между политическите послания и действията на различните политически сили. Като резултат - обществото е без ясни цели и перспективи, развитието е стихийно, растежът е бавен. Вероятността да достигнем средните равнища на ЕС е сведена до нула.

Какво искаме ние?

БСП е за силна, суверенна, законова, подредена държава. За високоефективно държавно управление и проактивна позиция на държавата в пазарната икономика.

Считаме, че социалната държава е най-добрият модел на държавно управление за българското общество, който може да осигури повече справедливост, солидарност и равенство в съвременните условия. Най-голямото предизвикателство, пред което е изправена нацията, е предотвратяването на демографската катастрофа. Всичко останало е функция от това. Бедна, болна и неграмотна нация няма шанс да се справи със собственото си оцеляване. Ето защо основните приоритети са икономика и доходи, здравеопазване и образование.

Нужен ни е български социален и работеш икономически модел, може да го наречем социален българизъм – да съхраним и възродим българската нация и да върнем справедливостта и солидарността в живота на хората. Всичко останало би трябвало да се разглежда като инструмент за постигането на тези цели.

Нужно ни е самочувствие, че нашите социалистически идеи стават все по-актуални. На тях принадлежи бъдещето.

Неолиберализмът претъря крах и е време за нов подход, нова философия за управление. В потвърждение на това ще цитирам американския философ Франсис Фукуяма, който до преди няколко години твърдеше, че либералната демокрация е "крайната точка на  идеологическа еволюция на човечеството и финална форма на човешкото управление”. Днес той казва: „Ако става въпрос за преразпределящи програми, които се опитват да компенсират големите диспропорции при доходите и богатствата, които възникнаха през последните десетилетия, мисля, че социализмът трябва да се върне. Този продължителен период, който започна с Рейгън и Тачър, в който бяха наложени идеите за ползите от един нерегулиран пазар, в крайна сметка имаше катастрофален ефект".

Капитализмът не е краят на историята. Възможен е един друг справедлив, солидарен и свободен свят. Един нов свят, в който 1% от човечеството няма да присвоява общественото богатство, сътворено от 99% от същото това човечество. Един свят на прогреса, без експлоатация и социално изключване на класи и социални групи.

Навлизаме в ново време.

Време на възраждане на социалистическата идея и ценности. Новото време изисква от всички нас разработването и прилагането на качествено нова политика. Необходимо е да използваме целия си интелектуален, управленски и морален капацитет. Да излъчваме надежда, сигурност и възможности за развитие на държавата. В най-скоро време трябва да предложим управленска стратегия, обоснована с точни данни, числа и ресурси. Тя трябва да  посочи пътя за ликвидиране на бедността, както и политиките за развитие, модернизация и просперитет.

Хората, с които се срещаме, ясно си дават сметка за тежестта на проблемите и жизнената необходимост да бъдат намерени верните решения. Затова са активни при обсъждането на „Визия за България“ и правят много и разумни предложения. Този диалог с обществото е изключително важен и полезен за нас. И той не трябва да прекъсва, трябва да продължи, като разширим разговора с това какво е виждането ни за Европа и как искаме да изглежда Европейският съюз след изборите догодина.

Нужно е да се преосмисли ролята на България в ЕС от тук нататък, свързана с заемането и отстояването на пробългарски и национално отговорни позиции. Стартът на предизборната кампания трябва да започне от Конгреса на 26 януари и да постави началото на победния рейд на БСП.

Европейските избори не бива да бъдат подценявани!

Те трябва да се превърнат във вот на недоверие към ГЕРБ, така както стана на президентските избори през 2016 година. Европейските избори ще бъдат важна отправна точка за останалите избори през следващата година. Ще се превърнат в лакмус за това дали успяваме да достигнем до умовете и сърцата на избирателите. Дали успяваме да ги убедим, че можем и имаме волята за промяна.

Има три риска пред БСП за спечелването на европейските избори. Първо – конфликтите на европейско, национално и местно ниво. Второ – подреждането на листата за Европейски парламент. Трето – риториката и посланията, да не допуснем да ни вкарат отново в графата „антиевропейска партия”. Ако успеем да преминем успешно през това първо предизвикателство, ще имаме стабилна основа за спечелването на местните избори.

 


Има всички предпоставки да сложим край на монопола на ГЕРБ в София. Витрината на управлението им се пропука. Митът за добрата кметица е разбит. Но задачата не е толкова лесна. Пред нас имаме опонент, който ще направи всичко възможно да задържи властта. Поради това е необходима пълна мобилизация на целия наличен ресурс – кадрови, експертен, комуникационен. Всяка една от районните организации трябва да има стриктен план за действие, в пълен синхрон с гражданите, с ясна представа кои и какви са най-важните и належащи проблеми и да предложи решения. Всеки един от 24-те района трябва да се превърне в епицентър на активна работа. Защото, ако чакаме само от „Позитано“ и „Леге“ да идват новините, критиките, предложенията и решенията, успехът ще ни се размине. Възходът на ГЕРБ започна от София и от тук трябва да започне и крахът им.

ДРУГАРКИ И ДРУГАРИ,

Пред БСП стоят няколко основни въпроса. Първият е образът на желаното бъдеще на България. Този въпрос поставяме с проекта „Визия за България”. И считам, че окончателният вариант трябва да бъде крайъгълният камък, около който да търсим обединение.

Вторият въпрос е свързан с волята да реализираме това, върху което се обединим. Най-голямото изпитание пред всяка партия е възможността да се упражнява властта. Но с властта не се търгува, особено когато са заложени националните интереси и идеали. Властта е отговорност и само поемането на отговорност за управлението на държавата ще превърне БСП в субект на властта.  Партията следва да се превърне в концентриран израз на волята за управление. В същото време проявяваме един дефект в поведението и мисленето си: ние можем ли да управляваме, или ще продължаваме да търпим да ни се обяснява на какви условия трябва да отговаряме?

Трети въпрос: с кого ще осъществим политиките си? Т.е. подготвяме ли управленски кадри? И как ги готвим?

Четвърти въпрос: кой е стратегическият ни съюзник? Този въпрос е от първостепенна важност, защото както показват социологическите проучвания при едни бъдещи парламентарни избори се очертава коалиционен формат на управление. Което изисква още от сега да водим разговори по национално значими въпроси и да търсим конструктивни решения.

Петият въпрос е свързан с реидеологизацията: за преосмисляне и утвърждаване на социалистическите ценности, за изграждане на европейска социална държава, основана на справедливост и солидарност.

Отговорът на всички тези въпроси минава през консолидация на партията, консолидация на лявото и консолидация на всички тези, които желаят промяна.

От решаващо значение е да върнем доверието в БСП. Доверието се връща с работа и срещи. Връща се с конкретни действия, а не само с думи колко е лошо и как ще става по-лошо. Не искам нашата партия само да констатира състоянието и фактите, искам да променяме България и София, като решаваме проблемите на хората на битово, на общинско, на държавно ниво. Само с работа, със срещи с хората ще разрушим мита за  БСП като партия на миналото.

 


С днешната дискусия поставяме началото на разговор, който ще продължим на Конгреса на партията и през януари.

И накрая, ще завърша с думи на големия български поет Георги Джагаров от стихотворението му Ако искаме да победим:

Трябва да сме умни, казвам, умни!

Трябва умно да горим, да спорим,

Умно да мълчим и да говорим,

умно да живеем, да се борим,

умно с умни хора да дружим,

трябва умно път да си избираме

и по пътя умно да вървим.

 

Благодаря Ви за вниманието!

 

София, 1 декември 2018 г.


 

 

КЪДЕТО БОЛКАТА Е НАЙ-ЖЕСТОКА

Е-поща Печат PDF

Рядко съм толкова категоричен, но след като в душата ми трайно се настаниха стиховете на Атанас Капралов, изпитвам вътрешна необходимост да заявя категорично – той е един от големите поети на съвременна България. Имаме си достатъчно „постмодернисти“, „акробати на лиричната клоунада“, имаме „нови политически бардове“, имаме дори „сатанисти на словото“, но сред малцината истински модерни – и надявам се, надвременни – наследници на великата ни класическа традиция, е неговият сборник с творби „По мярка на духа“, представен от великолепното пловдивско издателство „Летера“ с невероятни цветни фотографии от Соня Станкова. Още през 2006 г. поетът обеща „животът да избухне отначало/ в мистичната родина на духа!“. Това са редове от неговото програмно стихотворение „Към върха“. Подобна свръхвисока амбиция е по силите само на най-големите, а Капралов разговаря като равен с равен с тях – той влиза в нетезисен, интелектуален и емоционален диалог с Пейо Яворов и с Димчо Дебелянов, с Никола Вапцаров и с Пеньо Пенев, с Атанас Далчев и с Биньо Иванов... Отхвърля с презрение „псевдокласическия трафарет и псевдоавангардната претенция“. С ясно съзнание, че „болното общество няма как да лансира „здрава поезия“, дълбае там, където болката е най-жестока.

Такава е поантата от срещите с поетичната вселена на Атанас Капралов, роден и закърмен със светлина, насочен към най-високите върхове, откъдето орловият му поглед вижда грешната ни твърд като на длан и не се бои да се гневи и да я люби. Радвам се, че в него никога няма да стихнат стихиите, превърнали сърцето му във „висока мишена“.


Откъс от предговора „В мистичната родина на духа“ от литературния критик Георги Цанков




ВЯРНОСТ


Живот,

не ме предавай точно днес.

С проплакал покрив родовата къща

ме вика да я утеша поне,

че от небето дядо ми се мръщи.


Живот,

не ме предавай точно днес.

Без мен съпругата ми –

стая цветна –

ще стане мрачен сейф за мъжка чест...

А обещах до края да й светя.


Живот,

не ме предавай точно днес.

Децата ми сами да ходят искат,

но спъват се,

охлузват колене

и още търсят в мен опора близка.


Живот,

не ме предавай точно днес.

Добрите българи от хала скотски

далече бягат.

Гибелно.

Без вест...

Без мен кой да им каже,

че народ сме?


Дори земята ще обърне ход

без мен –

по знак на злото!...

...Но тогава:

аз просто ще умра за теб,

живот…

А ти и след смъртта не ме предавай!


ИЗБОР


Все си казвам

човече божи,

поживей за плътта си дива!

Само с гола душа – не може.

Само с голо сърце – не бива.


Трябва в този живот коварен

рог от дявола да си купиш,

вместо в скрупули да се харчиш

и да търсиш човека с лупа...


Все си казвам.

И все преглъщам.

Тихо.

Бавно.

И надълбоко...

Ех, ти ангелска моя същност,

колко ада ми костваш, колко!


Ако имаха капка смисъл

твойте блянове допотопни,

аз на дните си хляба клисав

щях да дъвча с усърдност попска.


Но сега само свивам устни

и пребърсвам потното чело:

като виждам – какво пропускам,

а не виждам – какво печеля.


ВЕЧНИ ПРИСЪДИ



Тегнат вечни присъди

над героите наши...

Искаш Левски да бъдеш,

но въжето те плаши.


Влизаш в Ботева диря,

ала изстрел те връща.

Щом не ти се умира,

стой до книгите вкъщи.


Не блести над тълпата

с Яворовото слово,

че те чака разплата

и с куршум,

и с отрова.


Не търси рими върли

за властта –

като Гео.

Инак тя ще те хвърли

в свойта пещ –

да се грее...


Можеш само с букети

паметници да храниш.

Tе растат до небето!

Tи се свиваш до рана…


И разбираш героят

за какво тук е всъщност:

да умре за теб в боя,

в който ти днес отсъстваш!


ЗИМНО КАПРИЧИО


Ти можеш да ме имаш

чак утре...

А сега:

тъгувай ме, любима,

с най-зимната тъга!


Сама пред стъклописа

замръзнала анфас:

тъгувай мойте мисли,

усмивка, пръсти, глас...


Аз смътно ще те чувствам

по въздуха стипчив.

Тъгувай ме със устни.

Но повече – с очи!


И знай, че бродя тихо

там някъде – в снега,

какъвто ме родиха

сълзите ти,

тъга.


Отричан. Бит. Раняван.

Премръзнал. Сам...

Готов

с дъх лед да разтопявам

за капчица любов!


 


Страница 9 от 638