Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

АБОНАМЕНТ

Е-поща Печат PDF

Уважаеми читатели,

До 15 декември може да се абонирате за в. „Нова Зора“. През 2021 г. често се обръщахме към вас да ни подкрепите в абонаментната кампания. Така и остана неизпълнена задачата за 1000 годишни абонамента. По тази причина поради драстичното поскъпване на хартията, електроенергията и печатарските услуги, се наложи след 18 години, цената на един брой да бъде променена на 2 лв. Повече от всякога обаче обществото ни се нуждае от убедени защитници. Не само защото годината е особено важна, преминаха вече изборите за парламент и за президент, но за да пребъде България, никой не бива да остане безучастен в битката на истината с лъжата. Подкрепете ни.

Разпространението на вестника, по независещи от нас причини, все така продължава да бъде ограничено. Абонаментът за сега е най-сигурният начин,  „Зора“ да участва в битката за България. Отново ви призоваваме: във всяка пощенска станция може да осъществите вашата подкрепа с абонамент за 2022 г. Можете да се абонирате за 1 месец, за тримесечие и полугодие. Абонаментът за всички тях се изчислява съобразно на вторниците умножени по 2 лв.

Каталожният номер на „Нова Зора“ е непроменен - 311.

Всеки вторник очаквайте „Нова Зора“. Търсете го и го разпространявайте.

Можете да се абонирате и в офисите на ДОБИ ПРЕС. Редакцията на вестника има договорни отношения с тази фирма.

Същото може да направите и чрез пощенски запис за избрания от вас срок на адрес: София 1000, ул. „Пиротска“ 3, за Минчо Мънчев Минчев. Особено е важно да бъде изписан точния адрес и името на получателя, както и телефон за обратна връзка.

Допълнителна информация може да получите на тел. 02 985 23 05;  02 985 23 07, както и на мобилни телефони: 0879 140 122 и  0894 66 49 00.


 

Дьо Гол: „Евреите са самоуверен и доминиращ народ“

Е-поща Печат PDF

Юни 1967 г. Започва безкрайната Шес­тдневна война. От самото начало на войната френският президент генерал Шарл дьо Гол осъжда Из­раел за това, че я е започнал. По­зицията на Дьо Гол е в противо­речие с тази на повечето полити­чески лидери, медиите и общест­веното мнение и му спечелва много критики, включително и такива за антисемитизъм.

Церемония? „Тържествена меса?“ Театрално представле­ние?

Пресконференциите на гене­рала имаха тържествен, ритуа­лен характер, който може да бъде разбран единствено от гледна точка на ръста на главния герой. На 27 ноември 1967 г. над хиля­да френски и чуждестранни ре­портери се събират в Елисейския дворец, за да чуят президента на републиката. Тонът на гласа му е тържествен, на моменти дори ли­ричен, когато излага своето виж­дане за реформите, които Фран­ция е осъществила под негово ръководство, мащабните проме­ни, които са реализирани, и за­явява, че Петата република е на път „да се превърне в наша вто­ра политическа природа“. Голя­ма част от речта му е посветена на международните проблеми в един свят, разделен от Студе­ната война и от различни кризи. Най-опасната заплаха за светов­ния мир бе войната във Виетнам, в която вече участваха 400 хиля­ди американски войници. Дьо Гол разказа за пътуването си до Квебек и обясни защо е издигнал прочутия си лозунг „Да живее свободен Квебек!“ Обясни отказа си да допусне Обединеното крал­ство да се присъедини към Евро­пейската икономическа общност (ЕИО). Изрази и притесненията си относно международната фи­нансова система.

„Няма да позволим да бъде­те унищожени“

Шест месеца след Арабско- израелската война от юни 1967 г. той трудно можеше да прене­брегва ситуацията в Близкия из­ток.

„На 22 май инцидентът в за­лива Акаба – за съжаление пре­дизвикан от Египет, даде повод на онези, които искаха войната (...). На 2 юни френското прави­телство официално обяви, че в случай на военни действия ще обвини страната, която произ­веде първите изстрели. И това бе недвусмислено послание към всички правителства. На 24 май казах това на г-н Еббан – израел­ския външен министър, с когото се срещнах в Париж. Ако Израел бъде нападнат, казах по съще­ство, ние няма да позволим той да бъде унищожен, но ако вие на­паднете, ще осъдим вашия акт. Разбира се, макар населението ви да е по-малобройно, като се има предвид, че сте по-добре ор­ганизирани, много по-сплоте­ни и много по-добре въоръжени от арабите, не се съмнявам, че в случая ще надделеете във военно отношение. Но все повече ще за­тъвате в трудности както въ­трешни, така и в международен план, още повече че една война в Близкия изток няма как да не за­сили напрежението в целия свят и да не доведе до печални после­дици за много страни. И малко по малко вие, като победители, ще бъдете държани отговорни за всички причинени вреди.“

Знайно е, че гласът на Фран­ция бе пренебрегнат. Израел на­падна и за шест дни постигна всичките си цели. След като осъ­ди нападението, Дьо Гол отново припомни френската позиция:

„Всяко споразумение трябва да се основава на изтеглянето от всички територии, завладени със сила, и взаимното признаване от всички участници на право­то на съществуване на другите държави. След това, въз основа на решение на ООН и с присъст­вието и гаранцията на нейни сили, вероятно ще бъде възмож­но да се стигне до точно опреде­ляне на границите, условията на живот и сигурността на двете страни, положението на бежа­нците и малцинствата и усло­вията, регулиращи свободата на корабоплаването в залива Акаба и Суецкия канал.“

Нищо от това не бе ново. Но на следващия ден пресата едва спомена Близкия изток като един от проблемите, посвеща­вайки основните си заглавия на други теми. France-Soir публи­кува пет колонки със заглавие: „Генерал Дьо Гол: златото тряб­ва да замени долара, застрашен от международната търговия“; Le Figaro: „Генерал Дьо Гол по­твърждава отрицателното си отношение към влизането на Англия в Общия пазар“; L’Aurore: „Дьо Гол: Не на Англия!“, а Combat – яростно антиголистки, особено настоятелно подчерта: „Дьо Гол – създателят на кризи!“, с под­заглавие: „Вчера той въздигна всички аспекти на външната си политика до степен на провока­ция.“

Екстравагантност и изли­шество

Все пак, 24 часа по-късно из­бухна полемика, подхранвана от реакцията на Тел Авив на една част от изказването на прескон­ференцията, която като че оста­на незабелязана. Дьо Гол гово­ри за създаването на Израел и за страха в някои среди, че „евре­ите, които доскоро са били раз­пръснати, но са останали таки­ва, каквито винаги са били, т. е. елитен народ, уверен в себе си и доминиращ, щом се събере отно­во в земите на своето някогаш­но величие, може да превърне в пламенна завоевателна амбиция иначе сърдечните пожелания, из­казвани в продължение на 19 дъл­ги века: „Догодина в Йерусалим“.

Какви бяха реакциите на пресата? Юбер Бьов-Мерй, ре­дактор на Le Monde (в броя от вторник, 29 ноември следобед), пише за „полъх на антисемити­зъм“; Жан Даниел в Le Nouvel Observateur осъжда „духа на Мо­рас“, преследващ Дьо Гол (Шарл Морас (1868-1952) е френски журналист, есеист, поет и поли­тик с крайно десни, монархист­ки, антисемитски възгледи, бел. пр.); Жан-Жак Серван-Шрай­бер се чуди в редакционна статия в L’Express: „Докъде ще стигне екстравагантността и излишеството?“ и отново насто­ява за нищо по-малко от негово­то „сваляне от власт“.(1)

В мемоарите си, писани две години по-късно, Дьо Гол съжа­лява, че се е оставил да бъде увле­чен: „Дори в този момент тряб­ваше да запазя хладнокръвие... По природа съм емоционален, страс­тен!“ Наистина формулировка­та е меко казано тромава, осо­бено представянето на евреите като еднородна група, което по парадоксален начин е идентич­но с това на ционизма. Но обви­нението в антисемитизъм? То е отхвърлено от Давид Бен Гурион, основател на Държавата Израел, в писмо от 6 декември 1967 г.:

„Въздържах се да се присъе­диня към хора от несправедли­ви критики, изразени от мнози­на във Франция, Израел и други страни, защото според мен те не са обърнали сериозно внима­ние на Вашите забележки (...). Като министър-председател на Израел по време на Четвърта­та република зная, че приятел­ските ни отношения с Франция след възраждане на държавата ни продължиха дори при Петата република и не е имало нужда да очаквам по-вярно и искрено при­ятелство от Вашето.“ Дьо Гол никога не е бил анти­ционист. На същата пресконфе­ренция той отново изразява въз­хищението си от създаването на Израел:

„Ето защо, независимо от ог­ромната парична подкрепа, вли­яние и пропаганда, която изра­елците получиха от еврейските среди в Америка и Европа, много страни, сред които и Франция, бяха щастливи да видят дър­жавата им, създадена на тери­торията, която све­тът призна за тях­на, като се надяваха, че те ще проявят из­вестна сдържаност в търсенето на мирен modus vivendi със свои­те съседи.“

Одобрението на Дьо Гол датира от по- далечно време, както свидетелства израел­ският посланик във Франция, който го посещава в Париж на 28 април 1955 г.: „Дьо Гол ми каза, че смята създаването на Из­раел за историческа необходимост. Ев­рейският народ има пълното право да оч­аква обезщетение за несправедливости­те, които е понесъл в продължение на тол­кова много векове.“ Той продъл­жава да изразява уважението си към „таланта на евреите, тях­ната ясна логика и енергия“.(2)

Резервни части за изтреби­телите Mirage

Всъщност спорът за предполагаемия антисе­митизъм на човека, отпра­вил прочутия призив за съ­протива срещу нацизма от Лондон през юни 1940 г., бе претекст да се атакуват от­ново позициите, изложени през юни 1967 г. Най-мал­кото, което може да се каже, е, че те не са били очевидни. През 50-те години на ХХ век Франция бе най-постоянен съюзник на Израел, снаб­дява армията му с усъвър­шенствано оръжие, особе­но с изтребители „Мираж“, помага в разработката на военна ядрена техноло­гия. Франция също участва в патетичната Суецка екс­педиция през 1956 г., коя­то Дьо Гол по онова време одобрява. Вярно е, че след края на Алжирската война през 1962 г., както отбеляза на пресконференцията ге­нералът, Франция се отте­гля от „някои специални и много тесни връзки“, които Четвъртата република бе установила с Израел. След като Алжир извоюва своята независимост през 1962 г., „ние възобновихме поли­тиката на приятелство и сътрудничество, която Франция поддържаше от векове с тази част на све­та и, днес силно чувства­ме, че тя трябва да бъде сред основите на нашата външна политика.“

Но той добавя: „Излишно е да казвам: уверихме се, че арабите знаят, че за нас съществуването на държавата Израел е свършен факт, че няма да останем безу­частни и няма да позволим тя да бъде унищожена.“

В действителност въпреки ембаргото за продажба на оръ­жия за този регион, датиращо от юни 1967 г., Франция продължа­ва да снабдява Тел Авив с резерв­ни части за изтребителите „Ми­раж“.(3)

Позицията на генерал Дьо Гол обаче влиза в противоре­чие с възгледите на френските политически лидери, медиите и общественото мнение. Дори ня­кои от приятелите му голисти не пожелаха да го подкрепят. На 16 май 1967 г., на базата на ши­рок консенсус е създаден Коми­тет за френска солидарност с Израел, председателстван от ге­нерал Пиер Кьониг, в който вли­зат депутати от всички партии (с изключение на комунистиче­ската), като Клод-Жерар Маркус (голист), Мишел Пониатовски (Независими републиканци, пар­тията на Валери Жискар д’Естен), Морис Фор (радикал) и с подкре­пата на Гастон Дефер (Френската секция на Работническия интер­национал или SFIO – както тога­ва се наричаше социалистиче­ската партия).

Всекидневниците и седмич­ниците се развихрят. Никой не се опитва да крие симпатиите си към Израел – малкият Давид, заобиколен от страховити Голи­ати. Те предупреждават за вто­ри Мюнхен, за втори геноцид. На 2 юни в Paris-Jour можеше да се прочете: „Утре кàпото ще крещи, кучетата ще ръмжат, измъчваните деца ще крещят като животни, докато кошма­рът не завърши с градушка от куршуми“. А Жан Даниел пита в Nouvel Observateur: „Заплашен ли е Израел със смърт?“ И отго­варя: „Да, несъмнено. Приемливо ли е това? В никакъв случай.“

Арабите „се тъп­чат с хашиш“

В допълнение към страха от нов гено­цид, пет години след независимостта на Алжир, някои вест­ници изразяват леко прикрит расизъм. На 24 май Серж Гросар, автор на рубрика в L’Aurore, пише: „Две хиляди години мю­сюлманско безхаберие превърна този рай от злато и мед (Па­лестина) в ерозира­ли степи.“ И на дру­го място в L’Aurore – пак за арабите: „На­тъпкани с омраза от най-фанатичната пропаганда от вре­мето на Гьобелс, на­пушени с хашиш или потопени в мрака на опиума, те жадуват за прекрасните нови богатства на еврейския народ.“ А Le Figaro твърди, че арабските радиостан­ции обещавали на масите порто­каловите горички на Яфа и же­ните на Тел Авив. (4)

При тези обстоятелства съв­сем реално бе емоционалното въздействие върху общественото мнение и демонстрациите в под­крепа на Израел бяха огромни. На 31 май 1967 г. пред израелското посолство в Париж се събраха 30 хиляди, а в провинцията – хиля­ди други: 6000 в Марсилия, 5000 в Тулуза и Ница, 2500 в Страсбург и Лион, 2000 в Нанси, Мец и Мон­пелие. Еврейската общност, към която се присъединяват и много еврейски заселници от Алжир, е мобилизирана докрай. Много ар­тисти и интелектуалци изразяват своята солидарност. Така Серж Генсбур, певец, който със сигур­ност не обичаше да се ангажира по какъвто и да е начин, написа Le Sable d’Israel (Пясъкът на Из­раел) – песен, в която твърди, че е готов да умре за страна, в която никога не е стъпвал.

Дисидентските гласове бяха рядкост. Дори човек като Жан- Пол Сартр, дълбоко ангажиран с антиколониалната борба в Ал­жир и другаде, написа предговор към Les Damnés de la terre (Про­кълнатите на земята) на Франц Фанон, публикуван от левия из­дател François Maspero,(5) подпи­са декларация, в която се изразя­ваше „желание за мир в Израел.“ В предговора към специалния брой на Les Temps Modernes, озаглавен „Израелско-арабски­ят конфликт“, който излезе в на­чалото на юни, той пише: „Алер­гични сме към всичко, което по някакъв начин наподобява ан­тисемитизъм. Нашите арабски приятели ни казват, че не са ан­тисемити, а антиизраелци. Но както виждаме, как могат да по­пречат на тези израелци в също­то време да бъдат и евреи?“

По този начин той забулва цялото колониално измерение на еврейските селища в Палести­на, въпреки че Максим Родинсон го обсъжда в същия брой на Les Temps Мodernes под заглавие: Israël, fait colonial? (Израел създа­ва ли колонии?).

Макар че седмичникът Témoignage chrétien също отка­за да вие с вълците, единствена­та голяма сила, която критику­ваше Израел, остана Комунисти­ческата партия, осъдена от мно­зина като „агент на Москва“. На 30 май 1967 г. Рене Андрийо, ре­дактор на L’Humanité, пише: „Из­раелското правителство, зад което тегне сянката на амери­канския империализъм, тряб­ва да бъде държано отговорно за този конфликт, който поставя народите на Близкия изток на ръба на войната.“ Той е един от първите, които отчитат реално­то положение в Палестина, което липсва в повечето други анализи: „Не може да одобрим начина, по който израелското ръководство прогони от страната си и лиши от собственост (през 1948-1949 г.) над един милион палестински араби.“ И добавя: „Именно изра­елският отказ да позволи на бе­жанците да се завърнат по до­мовете си е основната причина за този конфликт.“(6)

В този истеричен контекст не е изненадващо, че сутринта в деня на израелското нападение на 5 юни France-Soir – един от водещите френски ежеднев­ници, изписа в пет колони за­главието „Египтяните нападат Израел“, а Le Populaire – печа­тен орган на социалистиче­ския SFIO, обяви: „Нападнат от всички страни, Израел се съпро­тивлява победоносно“. Изразът „фалшива новина“ все още не беше измислен.

Противно на всичко каза­но, Дьо Гол продължи да се при­държа към позицията си и да на­стоява за връщане в границите от 4 юни 1967 г. Скоро след това Франция ще осъзнае и значение­то на палестинския фактор в но­вата криза. Политически изоли­ран на вътрешния фронт, Дьо Гол се дистанцира и от позиции­те, заети от западните съюзници на Франция, особено от Съедине­ните щати. И все пак с течение на годините тези позиции ще бъдат възприети от неговите наследни­ци – включително от такива, кои­то като Валери Жискар д’Естен (1974-1981) и Франсоа Митеран (1981-1995) остро критикува­ха генерала. А през 80-те години тези позиции ще бъдат споде­ляни от цялата „международна общност“: осъждане на военното заграбване на земя; самоопреде­ление на палестинците; необхо­димост от преговори с Организа­цията за освобождение на Палес­тина (ООП).

Откъс от пресконференция­та на 27 ноември 1967 г. показва колко прозорлива е била позици­ята на Дьо Гол:

„Сега Израел организира на завзетите от него територии окупация, която задължително включва потисничество, репре­сии и изселване и това се посре­ща със съпротива, която той на свой ред нарича тероризъм...“

Бележки:

1. Цитат от Laurence Coulon, L’opinion française, Israël et le conflit israélo-arabe, 1947-1987, HonoréChampion, 2009 г. Тази книга из­рично подкрепя израелските по­литики.

2. Цитат от Samy Cohen, De Gaulle, the Gaullists and Israel, Alain Moreau, 1974.

3. Всички продажби на оръ­жия са преустановени през яну­ари 1969 г. след израелското на­падение над летището в Бейрут и унищожаване на ливанската флотилия от граждански само­лети, което позволи на Израел да запази въздушното си превъзход­ство.

4. Цитати от Samir Kassir, Farouk Mardam-Bey, Itinéraire de Paris àJérusalem: la France et le conflit israélo-arabe, tome 2, 1958- 1985, „Les livres de la Revue d’études palestiniennes“, 1993 г.

5. След като Сартр променя позицията си относно войната от 1967 г., вдовицата на Франц Фанон настоява предговорът му да бъде изваден от следващите издания на книгата.

6. Редакторът на L’Humanité„пропуска“ неоспорвания факт, че на следващия ден след като обявява независимостта си (14 май 1948 г.), държавата Израел е нападната от съседните араб­ски държави, въоръжавани с бри­танско оръжие. А между 900 хи­ляди и един милион евреи, кои­то от векове живеят в арабския свят, насилствено са прогонени от родните им места от мест­ните арабски власти. Повечето от тези еврейски бежанци нами­рат убежище в държавата Изра­ел. Официалната позиция на Из­раел е, че през 1948 и следващите години се извършва по същество размяна на население. Не се спори обаче, че именно арабското на­падение срещу Израел през 1948 г. поставя началото на арабско- израелските войни (бел. пр.). След войната от 1967 г. КП на Фран­ция не подкрепя въоръжената борба на палестинците и орга­низациите на федаините.

Превод: д-р Радко Ханджиев

 

Дьо Гол: „Евреите са самоуверен и доминиращ народ“

Е-поща Печат PDF

Юни 1967 г. Започва безкрайната Шес­тдневна война. От самото начало на войната френският президент генерал Шарл дьо Гол осъжда Из­раел за това, че я е започнал. По­зицията на Дьо Гол е в противо­речие с тази на повечето полити­чески лидери, медиите и общест­веното мнение и му спечелва много критики, включително и такива за антисемитизъм.

Церемония? „Тържествена меса?“ Театрално представле­ние?

Пресконференциите на гене­рала имаха тържествен, ритуа­лен характер, който може да бъде разбран единствено от гледна точка на ръста на главния герой. На 27 ноември 1967 г. над хиля­да френски и чуждестранни ре­портери се събират в Елисейския дворец, за да чуят президента на републиката. Тонът на гласа му е тържествен, на моменти дори ли­ричен, когато излага своето виж­дане за реформите, които Фран­ция е осъществила под негово ръководство, мащабните проме­ни, които са реализирани, и за­явява, че Петата република е на път „да се превърне в наша вто­ра политическа природа“. Голя­ма част от речта му е посветена на международните проблеми в един свят, разделен от Студе­ната война и от различни кризи. Най-опасната заплаха за светов­ния мир бе войната във Виетнам, в която вече участваха 400 хиля­ди американски войници. Дьо Гол разказа за пътуването си до Квебек и обясни защо е издигнал прочутия си лозунг „Да живее свободен Квебек!“ Обясни отказа си да допусне Обединеното крал­ство да се присъедини към Евро­пейската икономическа общност (ЕИО). Изрази и притесненията си относно международната фи­нансова система.

„Няма да позволим да бъде­те унищожени“

Шест месеца след Арабско- израелската война от юни 1967 г. той трудно можеше да прене­брегва ситуацията в Близкия из­ток.

„На 22 май инцидентът в за­лива Акаба – за съжаление пре­дизвикан от Египет, даде повод на онези, които искаха войната (...). На 2 юни френското прави­телство официално обяви, че в случай на военни действия ще обвини страната, която произ­веде първите изстрели. И това бе недвусмислено послание към всички правителства. На 24 май казах това на г-н Еббан – израел­ския външен министър, с когото се срещнах в Париж. Ако Израел бъде нападнат, казах по съще­ство, ние няма да позволим той да бъде унищожен, но ако вие на­паднете, ще осъдим вашия акт. Разбира се, макар населението ви да е по-малобройно, като се има предвид, че сте по-добре ор­ганизирани, много по-сплоте­ни и много по-добре въоръжени от арабите, не се съмнявам, че в случая ще надделеете във военно отношение. Но все повече ще за­тъвате в трудности както въ­трешни, така и в международен план, още повече че една война в Близкия изток няма как да не за­сили напрежението в целия свят и да не доведе до печални после­дици за много страни. И малко по малко вие, като победители, ще бъдете държани отговорни за всички причинени вреди.“

Знайно е, че гласът на Фран­ция бе пренебрегнат. Израел на­падна и за шест дни постигна всичките си цели. След като осъ­ди нападението, Дьо Гол отново припомни френската позиция:

„Всяко споразумение трябва да се основава на изтеглянето от всички територии, завладени със сила, и взаимното признаване от всички участници на право­то на съществуване на другите държави. След това, въз основа на решение на ООН и с присъст­вието и гаранцията на нейни сили, вероятно ще бъде възмож­но да се стигне до точно опреде­ляне на границите, условията на живот и сигурността на двете страни, положението на бежа­нците и малцинствата и усло­вията, регулиращи свободата на корабоплаването в залива Акаба и Суецкия канал.“

Нищо от това не бе ново. Но на следващия ден пресата едва спомена Близкия изток като един от проблемите, посвеща­вайки основните си заглавия на други теми. France-Soir публи­кува пет колонки със заглавие: „Генерал Дьо Гол: златото тряб­ва да замени долара, застрашен от международната търговия“; Le Figaro: „Генерал Дьо Гол по­твърждава отрицателното си отношение към влизането на Англия в Общия пазар“; L’Aurore: „Дьо Гол: Не на Англия!“, а Combat – яростно антиголистки, особено настоятелно подчерта: „Дьо Гол – създателят на кризи!“, с под­заглавие: „Вчера той въздигна всички аспекти на външната си политика до степен на провока­ция.“

Екстравагантност и изли­шество

Все пак, 24 часа по-късно из­бухна полемика, подхранвана от реакцията на Тел Авив на една част от изказването на прескон­ференцията, която като че оста­на незабелязана. Дьо Гол гово­ри за създаването на Израел и за страха в някои среди, че „евре­ите, които доскоро са били раз­пръснати, но са останали таки­ва, каквито винаги са били, т. е. елитен народ, уверен в себе си и доминиращ, щом се събере отно­во в земите на своето някогаш­но величие, може да превърне в пламенна завоевателна амбиция иначе сърдечните пожелания, из­казвани в продължение на 19 дъл­ги века: „Догодина в Йерусалим“.

Какви бяха реакциите на пресата? Юбер Бьов-Мерй, ре­дактор на Le Monde (в броя от вторник, 29 ноември следобед), пише за „полъх на антисемити­зъм“; Жан Даниел в Le Nouvel Observateur осъжда „духа на Мо­рас“, преследващ Дьо Гол (Шарл Морас (1868-1952) е френски журналист, есеист, поет и поли­тик с крайно десни, монархист­ки, антисемитски възгледи, бел. пр.); Жан-Жак Серван-Шрай­бер се чуди в редакционна статия в L’Express: „Докъде ще стигне екстравагантността и излишеството?“ и отново насто­ява за нищо по-малко от негово­то „сваляне от власт“.(1)

В мемоарите си, писани две години по-късно, Дьо Гол съжа­лява, че се е оставил да бъде увле­чен: „Дори в този момент тряб­ваше да запазя хладнокръвие... По природа съм емоционален, страс­тен!“ Наистина формулировка­та е меко казано тромава, осо­бено представянето на евреите като еднородна група, което по парадоксален начин е идентич­но с това на ционизма. Но обви­нението в антисемитизъм? То е отхвърлено от Давид Бен Гурион, основател на Държавата Израел, в писмо от 6 декември 1967 г.:

„Въздържах се да се присъе­диня към хора от несправедли­ви критики, изразени от мнози­на във Франция, Израел и други страни, защото според мен те не са обърнали сериозно внима­ние на Вашите забележки (...). Като министър-председател на Израел по време на Четвърта­та република зная, че приятел­ските ни отношения с Франция след възраждане на държавата ни продължиха дори при Петата република и не е имало нужда да очаквам по-вярно и искрено при­ятелство от Вашето.“ Дьо Гол никога не е бил анти­ционист. На същата пресконфе­ренция той отново изразява въз­хищението си от създаването на Израел:

„Ето защо, независимо от ог­ромната парична подкрепа, вли­яние и пропаганда, която изра­елците получиха от еврейските среди в Америка и Европа, много страни, сред които и Франция, бяха щастливи да видят дър­жавата им, създадена на тери­торията, която све­тът призна за тях­на, като се надяваха, че те ще проявят из­вестна сдържаност в търсенето на мирен modus vivendi със свои­те съседи.“

Одобрението на Дьо Гол датира от по- далечно време, както свидетелства израел­ският посланик във Франция, който го посещава в Париж на 28 април 1955 г.: „Дьо Гол ми каза, че смята създаването на Из­раел за историческа необходимост. Ев­рейският народ има пълното право да оч­аква обезщетение за несправедливости­те, които е понесъл в продължение на тол­кова много векове.“ Той продъл­жава да изразява уважението си към „таланта на евреите, тях­ната ясна логика и енергия“.(2)

Резервни части за изтреби­телите Mirage

Всъщност спорът за предполагаемия антисе­митизъм на човека, отпра­вил прочутия призив за съ­протива срещу нацизма от Лондон през юни 1940 г., бе претекст да се атакуват от­ново позициите, изложени през юни 1967 г. Най-мал­кото, което може да се каже, е, че те не са били очевидни. През 50-те години на ХХ век Франция бе най-постоянен съюзник на Израел, снаб­дява армията му с усъвър­шенствано оръжие, особе­но с изтребители „Мираж“, помага в разработката на военна ядрена техноло­гия. Франция също участва в патетичната Суецка екс­педиция през 1956 г., коя­то Дьо Гол по онова време одобрява. Вярно е, че след края на Алжирската война през 1962 г., както отбеляза на пресконференцията ге­нералът, Франция се отте­гля от „някои специални и много тесни връзки“, които Четвъртата република бе установила с Израел. След като Алжир извоюва своята независимост през 1962 г., „ние възобновихме поли­тиката на приятелство и сътрудничество, която Франция поддържаше от векове с тази част на све­та и, днес силно чувства­ме, че тя трябва да бъде сред основите на нашата външна политика.“

Но той добавя: „Излишно е да казвам: уверихме се, че арабите знаят, че за нас съществуването на държавата Израел е свършен факт, че няма да останем безу­частни и няма да позволим тя да бъде унищожена.“

В действителност въпреки ембаргото за продажба на оръ­жия за този регион, датиращо от юни 1967 г., Франция продължа­ва да снабдява Тел Авив с резерв­ни части за изтребителите „Ми­раж“.(3)

Позицията на генерал Дьо Гол обаче влиза в противоре­чие с възгледите на френските политически лидери, медиите и общественото мнение. Дори ня­кои от приятелите му голисти не пожелаха да го подкрепят. На 16 май 1967 г., на базата на ши­рок консенсус е създаден Коми­тет за френска солидарност с Израел, председателстван от ге­нерал Пиер Кьониг, в който вли­зат депутати от всички партии (с изключение на комунистиче­ската), като Клод-Жерар Маркус (голист), Мишел Пониатовски (Независими републиканци, пар­тията на Валери Жискар д’Естен), Морис Фор (радикал) и с подкре­пата на Гастон Дефер (Френската секция на Работническия интер­национал или SFIO – както тога­ва се наричаше социалистиче­ската партия).

Всекидневниците и седмич­ниците се развихрят. Никой не се опитва да крие симпатиите си към Израел – малкият Давид, заобиколен от страховити Голи­ати. Те предупреждават за вто­ри Мюнхен, за втори геноцид. На 2 юни в Paris-Jour можеше да се прочете: „Утре кàпото ще крещи, кучетата ще ръмжат, измъчваните деца ще крещят като животни, докато кошма­рът не завърши с градушка от куршуми“. А Жан Даниел пита в Nouvel Observateur: „Заплашен ли е Израел със смърт?“ И отго­варя: „Да, несъмнено. Приемливо ли е това? В никакъв случай.“

Арабите „се тъп­чат с хашиш“

В допълнение към страха от нов гено­цид, пет години след независимостта на Алжир, някои вест­ници изразяват леко прикрит расизъм. На 24 май Серж Гросар, автор на рубрика в L’Aurore, пише: „Две хиляди години мю­сюлманско безхаберие превърна този рай от злато и мед (Па­лестина) в ерозира­ли степи.“ И на дру­го място в L’Aurore – пак за арабите: „На­тъпкани с омраза от най-фанатичната пропаганда от вре­мето на Гьобелс, на­пушени с хашиш или потопени в мрака на опиума, те жадуват за прекрасните нови богатства на еврейския народ.“ А Le Figaro твърди, че арабските радиостан­ции обещавали на масите порто­каловите горички на Яфа и же­ните на Тел Авив. (4)

При тези обстоятелства съв­сем реално бе емоционалното въздействие върху общественото мнение и демонстрациите в под­крепа на Израел бяха огромни. На 31 май 1967 г. пред израелското посолство в Париж се събраха 30 хиляди, а в провинцията – хиля­ди други: 6000 в Марсилия, 5000 в Тулуза и Ница, 2500 в Страсбург и Лион, 2000 в Нанси, Мец и Мон­пелие. Еврейската общност, към която се присъединяват и много еврейски заселници от Алжир, е мобилизирана докрай. Много ар­тисти и интелектуалци изразяват своята солидарност. Така Серж Генсбур, певец, който със сигур­ност не обичаше да се ангажира по какъвто и да е начин, написа Le Sable d’Israel (Пясъкът на Из­раел) – песен, в която твърди, че е готов да умре за страна, в която никога не е стъпвал.

Дисидентските гласове бяха рядкост. Дори човек като Жан- Пол Сартр, дълбоко ангажиран с антиколониалната борба в Ал­жир и другаде, написа предговор към Les Damnés de la terre (Про­кълнатите на земята) на Франц Фанон, публикуван от левия из­дател François Maspero,(5) подпи­са декларация, в която се изразя­ваше „желание за мир в Израел.“ В предговора към специалния брой на Les Temps Modernes, озаглавен „Израелско-арабски­ят конфликт“, който излезе в на­чалото на юни, той пише: „Алер­гични сме към всичко, което по някакъв начин наподобява ан­тисемитизъм. Нашите арабски приятели ни казват, че не са ан­тисемити, а антиизраелци. Но както виждаме, как могат да по­пречат на тези израелци в също­то време да бъдат и евреи?“

По този начин той забулва цялото колониално измерение на еврейските селища в Палести­на, въпреки че Максим Родинсон го обсъжда в същия брой на Les Temps Мodernes под заглавие: Israël, fait colonial? (Израел създа­ва ли колонии?).

Макар че седмичникът Témoignage chrétien също отка­за да вие с вълците, единствена­та голяма сила, която критику­ваше Израел, остана Комунисти­ческата партия, осъдена от мно­зина като „агент на Москва“. На 30 май 1967 г. Рене Андрийо, ре­дактор на L’Humanité, пише: „Из­раелското правителство, зад което тегне сянката на амери­канския империализъм, тряб­ва да бъде държано отговорно за този конфликт, който поставя народите на Близкия изток на ръба на войната.“ Той е един от първите, които отчитат реално­то положение в Палестина, което липсва в повечето други анализи: „Не може да одобрим начина, по който израелското ръководство прогони от страната си и лиши от собственост (през 1948-1949 г.) над един милион палестински араби.“ И добавя: „Именно изра­елският отказ да позволи на бе­жанците да се завърнат по до­мовете си е основната причина за този конфликт.“(6)

В този истеричен контекст не е изненадващо, че сутринта в деня на израелското нападение на 5 юни France-Soir – един от водещите френски ежеднев­ници, изписа в пет колони за­главието „Египтяните нападат Израел“, а Le Populaire – печа­тен орган на социалистиче­ския SFIO, обяви: „Нападнат от всички страни, Израел се съпро­тивлява победоносно“. Изразът „фалшива новина“ все още не беше измислен.

Противно на всичко каза­но, Дьо Гол продължи да се при­държа към позицията си и да на­стоява за връщане в границите от 4 юни 1967 г. Скоро след това Франция ще осъзнае и значение­то на палестинския фактор в но­вата криза. Политически изоли­ран на вътрешния фронт, Дьо Гол се дистанцира и от позиции­те, заети от западните съюзници на Франция, особено от Съедине­ните щати. И все пак с течение на годините тези позиции ще бъдат възприети от неговите наследни­ци – включително от такива, кои­то като Валери Жискар д’Естен (1974-1981) и Франсоа Митеран (1981-1995) остро критикува­ха генерала. А през 80-те години тези позиции ще бъдат споде­ляни от цялата „международна общност“: осъждане на военното заграбване на земя; самоопреде­ление на палестинците; необхо­димост от преговори с Организа­цията за освобождение на Палес­тина (ООП).

Откъс от пресконференция­та на 27 ноември 1967 г. показва колко прозорлива е била позици­ята на Дьо Гол:

„Сега Израел организира на завзетите от него територии окупация, която задължително включва потисничество, репре­сии и изселване и това се посре­ща със съпротива, която той на свой ред нарича тероризъм...“

Бележки:

1. Цитат от Laurence Coulon, L’opinion française, Israël et le conflit israélo-arabe, 1947-1987, HonoréChampion, 2009 г. Тази книга из­рично подкрепя израелските по­литики.

2. Цитат от Samy Cohen, De Gaulle, the Gaullists and Israel, Alain Moreau, 1974.

3. Всички продажби на оръ­жия са преустановени през яну­ари 1969 г. след израелското на­падение над летището в Бейрут и унищожаване на ливанската флотилия от граждански само­лети, което позволи на Израел да запази въздушното си превъзход­ство.

4. Цитати от Samir Kassir, Farouk Mardam-Bey, Itinéraire de Paris àJérusalem: la France et le conflit israélo-arabe, tome 2, 1958- 1985, „Les livres de la Revue d’études palestiniennes“, 1993 г.

5. След като Сартр променя позицията си относно войната от 1967 г., вдовицата на Франц Фанон настоява предговорът му да бъде изваден от следващите издания на книгата.

6. Редакторът на L’Humanité„пропуска“ неоспорвания факт, че на следващия ден след като обявява независимостта си (14 май 1948 г.), държавата Израел е нападната от съседните араб­ски държави, въоръжавани с бри­танско оръжие. А между 900 хи­ляди и един милион евреи, кои­то от векове живеят в арабския свят, насилствено са прогонени от родните им места от мест­ните арабски власти. Повечето от тези еврейски бежанци нами­рат убежище в държавата Изра­ел. Официалната позиция на Из­раел е, че през 1948 и следващите години се извършва по същество размяна на население. Не се спори обаче, че именно арабското на­падение срещу Израел през 1948 г. поставя началото на арабско- израелските войни (бел. пр.). След войната от 1967 г. КП на Фран­ция не подкрепя въоръжената борба на палестинците и орга­низациите на федаините.

Превод: д-р Радко Ханджиев

 

Аналитичният текст на Ален Греш

Е-поща Печат PDF

Аналитичният текст на Ален Греш „Дьо Гол: Евреите са са­моуверен и доминиращ народ“* е публикуван през 2017 г., но го предлагаме сега на читателите на „Нова зора“ поради актуалността му след от­ново разразилите се ожесточени военни действия между Израел и палестинското движение „Хамас“. Текстът ни връща към 6-дневната война (1967 г.) между Израел и съседните арабски страни и забележи­телната пресконференция от 27 ноември 1967 г., на която френският президент Шарл дьо Гол изразява опасения, че анек­сията на арабски земи от Израел може да доведе в перспектива до непредсказуеми опасни последици в Близкия изток. Исто­рията потвърди колко прозорлива е била позицията на Дьо Гол.

Ален Греш е cпециалист по Близ­кия изток, директор на издателство Orient XXI. Автор е на няколко книги, сред които De quoi la Palestine est-elle le nom? Les Liens qui libèrent (На кого е кръс­тена Палестина? Връзките към осво­бождението, 2010) и Un chant d’amour. Israël-Palestine, une histoire française (Лю­бовна песен. Израел-Палестина, френс­ката версия, изд. La Découverte, 2017) в съавторство с Hélène Aldeguer. Той не крие пропалестинските си симпатии и това читателят може да установи, ако прегледа сайта му https://orientxxi.info/ auteur/alain-gresh.

Считаме за потребно обаче да внесем някои допълнения за по-голяма яснота към генезиса на събития далеч предше­стващи шестдневната война от 1967 г. Съгласно решение на Общото събрание на ООН от ноември 1947 г., след изтича­не срока на британския мандат над Па­лестина през май 1948 г. на територията й се създават две държави – еврейска и арабска. Така на 14 май 1948 г. Държава­та Израел обявява своята независимост. На следващия ден, подтиквани и въоръ­жавани главно от британците въоръже­ни формирования на Трансйордания, Египет, Сирия и Ливан, заедно с експе­диционен корпус от Ирак, арабски ми­лиции и доброволци от Мюсюлманското братство нападат Израел. Силите са не­равностойни. Слабо въоръжената нова държава е принудена да мобилизира ця­лото еврейско население, включително и жените. Помощ идва от Съветския съюз. Сталин нарежда през Чехословакия да започнат доставки на трофейно герман­ско оръжие, включително самолети и бронирана техника, и хиляди пратки по­тичат към Израел. Ходът на войната се променя и в края на 1948 г. Държавата Израел овладява контрола на почти 60% от територията, определена за арабската държава. През 1949 г. последователно се подписват споразумения за примирие с всички воюващи страни с изключение на иракчаните. Трансйордания поема контрола над останалата част на Запад­ния бряг на река Йордан, включително Източен Йерусалим. Египетската армия поема контрола над ивицата Газа. ООН създава комисия, която да наблюдава прекратяването на огъня, съблюдаване­то на споразуменията за примирие, да подпомага операции по поддържане на мира в региона. Арабска държава в Па­лестина така и не се създава.

Войната от 1948-1949 г. обаче пре­дизвиква драматични демографски промени в Близкия изток. Близо 600 хи­ляди палестински араби (по други дан­ни над 900 хиляди) стават бежанци глав­но в съседните арабски страни. Около 700 хиляди евреи (по други данни към един милион), които от векове живеят в арабския свят, насилствено са прого­нени от родните им места от местните власти. Повечето от тези еврейски бежа­нци намират убежище в Държавата Из­раел. Официалната позиция на Израел е, че през и след 1948 г. по същество се из­вършва размяна на население. Не може да се оспори обаче, че инспирираното от англичаните арабско нападение срещу Израел през 1948 г. е в основата на пос­ледващите арабско-израелски войни и продължаващото “поддържане на огъ­ня” в Близкия изток.

 

Схоластиката на либералния догматизъм

Е-поща Печат PDF

Равнодушието към наука­та и пренебрежението към кул­турата са ясни симптоми, те са носители на една трайна тенденция в България. Замис­лете се как е днес? Какво е от­ношението към акад. Николай Денков? Каква омраза продъл­жава да предизвиква междуна­родния „Букър“ на Георги Госпо­динов…“

Първо за науката.

Акад. Николай Денков е с го­леми достижения в областта на колоидната химия, възпитаник от световноизвестната школа на академик Алексей Шелудко, но неговата квалификация в тази област на физикохимията не дава гаранция за успех в поли­тиката, да не говорим за високо отговорния пост, който той зае­ма сега.

Има много примери на из­ключително успешни учени, на които им липсват някои основ­ни и (високо)морални качества в общуването им със себеподоб­ните, т. е. качествата на добрия учен не винаги се припокриват с качествата на добрия човек или с тези на добрия политик или с доста по-специални качества да бъдеш адекватен президент или приемлив министър-председа­тел.

Няма нищо неочаквано и в ситуацията, в която неодобре­нието поради неуспех в едната област се пренася и в другата, да не говорим за т. нар. кални поли­тически борби, пръски от които хвърчат във всички посоки.

В случаи на неимоверно ин­фектирана политическа ситуа­ция, каквато без съмнение има­ме в момента, характеризираща се с продажност на национални интереси, с най-открито и безна­казано ограбване на държавата, с абсолютно беззъба съдебна си­стема, с тотален провал и на об­разованието, и на фундаментал­ната наука, с неолиберално цен­зурирана журналистика, с липса на какъвто и да е проект за разви­тие на държавата поне за следва­щите 10-ина години... да се очак­ва някакво друго отношение на народа към министър-председа­тел или президент е връх на от­късване от реалността.

Абсолютно очаквано в такава една ситуация е

“Споровете за „българското“ и „българина“, за многото „па­триоти“, още „по-патриоти“, че и цели „патриотични фрон­тове“ (при това леви или цен­трални, центробежни или цен­троускорителни) не само че не стихват, но продължават да ни занимават от сутрин до вечер.”

Фактът, че така описана­та ситуация ”не е от вчера и не е от днес” само показва, че е най-малко странно да се обви­няват масите, в случая главните потърпевши.

Във връзка с цитати от есе­то на големия ни литературо­вед проф. Боян Пенев „Нашата интелигенция“ (сп. „Златорог“, януари 1924 г.).

Къде според Боян Пенев са из­началните проблеми на българ­ската идентичност, а оттам и на най-образованата прослойка в обществото, сиреч на българ­ската интелигенция? В това, че в неукрепналата България (днес бихме казали в една „неконсо­лидирана демокрация“) на вся­ка крачка изникват все нови и нови пречки. Ето и обяснението на Боян Пенев, което се крие в слабата културност на българ­ското общество, наш хроничен проблем:

Коментар:

Възникването на всяка крач­ка на все нови и нови пречки е нормално за всяка една дейност. Ненормалното е да не могат да се преодоляват тази пречки. При­чините могат да са най-различни, но да се спрем само на две: външ­на военна сила и провалено обра­зование. Външната военна сила може да не позволява да се лик­видират някои пречки и може да създава нови непреодолими та­кива. Без каквито и да било про­блеми. Опропастеното образова­ние не е в състояние да произ­вежда национален интелектуа­лен елит, който има задачата да управлява държавата, решавай­ки проблемите, свързани с регу­лярно и нормално появяващи се все нови и нови пречки.

Въпрос към господин Тони Ни­колов: Кой провали образование­то в България след 1989 година?

Отговор: неолибералните ко­хорти на Сорос, напълно овла­дели министертвата на образо­ванието и на културата, финан­сиращи неолиберални медии и цензурирайки антинеолиберал­ни такива. Неолиберални медии много, да споменем само някои: портал Площад Славейков, пор­тал Култура, списание Култу­ра..., носещи не малка отговор­ност именно за слабата кул­турност както и за осъщест­вяването на „неконсолидирана демокрация“. Хроничността на проблема слаба културност се обяснява с периодичността на процеса, оси­гуряван на първо място от про­валеното образование по форму­лата: подобни произвеждат по­добни.

За наградата “Междунаро­ден Букър“ на Георги Господинов. Tова е само вторатата присъдена такава награда за преводни про­изведения, различна от англое­зичната награда «Букър». Трябва да се има предвид, че Господинов е едва ли не номер едно соросо­ид у нас с големи възможности за реклама, включително между­народна, особено по линията на Отворено общество, известно с това, че отваря всички врати, ко­ито му изнасят, и че със замах за­тръшва всички останали. Такава реклама е абсолютно необходи­ма за литературни произведения от рода на обсъжданото, имай­ки предвид търсената награда и нивото на романа “Времеубежи­ще”. За обяснение на учудване­то на Тони Николов: Каква омра­за продължава да предизвиква международния „Букър“ на Геор­ги Господинов… , можем да ка­жем следното: Омраза? И за как­во точно? За правоверното ху­дожествено превъплъщаване на идеите на неолибералното Отво­рено общество? Омраза не е точ­ната дума, господин Николов.

Да продължим с мнението на Боян Пенев от 1924 година, цитирано от Тони Николов:

Със своите твърде повърх­ностни образователни стреме­жи, с равнодушието си към вся­ка духовна проява нашата сре­да, която обича понякога да гово­ри реторично за духовен прогрес, всъщност се прекланя само пред материалното благо – пред него само благоговее. В други блага тя не вярва и не иска да ги дири. С българската наука не е в никак­во съприкосновение – и не наука­та ни е виновна за това – бъл­гарското изкуство я интересува толкова, колкото и изкуството на някое съвсем далечно племе, покрай българската книга ми­нава съвсем равнодушно – наши­ят писател би бил трогнат, ако поне с един благосклонен поглед бъде удостоено делото на негово­то вдъхновение.

Коментар: Първо да попита­ме г-н Николов за какви повърх­ностни образователни стреме­жи става дума. Например за стре­межите на току-що приети сту­денти в Софийския университет да се научат да пишат без право­писни грешки, като за целта им се организират образователни курсове?

Относно равнодушието към всяка духовна проява на нашата среда, която обича понякога да говори реторично за духовен про­грес, всъщност се прекланя само пред материалното благо – пред него само благоговее?

Коментар: За равнодушие днес към соросоидните неолибе­рални духовни прояви и дума не може да става, особено имайки предвид, че темата за духовния прогрес е изключително опасна. По простата причина, че всеки прогрес по принцип, в истинския смисъл на думата, предполага предизвикателство към статук­вото, което при свирепстващата неолиберална диктатура е екви­валентно на интелектуално само­убийство.

Алтернативата? Алтерна­тивата е демонстрирана на ниво всекидневие. Достатъчно е да следите какво се публикува в ме­диите. Например как се краде от мало и голямо, от празни бурка­ни за цветя от гробищата до ми­лиони и милиони само с един подпис на държавни докумен­ти; всичко това извън така наре­чения културен живот. За него, в сравнение, информацията е до­ста оскъдна. Защо? Защото даже от соросоидна гледна точка ико­номическите мащаби не са тези. С една дума - чиста финансова трагедия ви чака по пътя на т. нар. духовен прогрес. Алтернати­вата е очевидна.

Общите цели бързо и неусет­но се размиха в хоризонта на но­вия век след завръщането ни в обединена Европа и приемането в Северноатлантическия пакт. Днес дори тези ни постижения се поставят под въпрос от една четвърт от съгражданите ни. Дали заради сляпо русофилство, дали заради общо омерзение. Част от тези хора са ностал­гици по соц. миналото, което си спомнят в небивало светли кра­ски. Други, които не са го живели, си го представят още по-сияйно – като блажена Аркадия на без­времието, където от небето са падали евтини вафли, с пълна „безплатност“ и „неработене“. И най-лошото е, че истинският разговор за това „соц. минало“ така и не се състоя. В момента две големи групи от българско­то общество се замерят с репли­ки из социалните мрежи, а оста­налата една трета им се чуди какъв е проблемът.

Коментар: Разговорът за това „соц. минало“ не се състоя, защото никак не е изгодно в днешно време. Друго обяснение просто няма. Каквато и тема да се избере, например брой на на­селението, промишленост, селско стопанство, наука, образование, здравеопазване... веднага се поя­вяват руски агенти и започват да пробутват в дискусията количе­ствени данни от 1989 и от 2023 за сравнение, за всяко едно нещо. И разговорът просто спира. А често и само с един телефон. Та така: за съжаление Големият постмо­дерен и неолиберален разказ за т. нар. „соц. минало“ все не може и не може да се напише. Не само това - вече не може и да се говори за Голям разказ. Надежда все пак има – чакаме да бъде свален по­редният двойник на Путин. Тога­ва – да!

За двете ни големи постиже­ния - завръщането ни в обеди­нена Европа и приемането ни в НАТО, може да се каже, че са из­ключителни постижения. И то практически без усилия - само с един подпис!!! Има един малък проблем, който обикновено се дискутира от политиците в квар­талните кръчми: В каквато и ор­ганизация да влезе България – тя се разпада. Например Османска­та империя и Варшавският дого­вор. Още - разпадането на СССР можело да стане двадесетина го­дини по-рано, ако България била приета за съюзна република по предложение на Тодор Живков, а не да сме чакали Горбачов да се натутка. Трезвата професио­нална неолиберална гледна точ­ка обаче е следната: “Не трябва да се обръща внимание на пиянски истории!”

Навремето причините са били в разлома между София и провинцията, в противостоене­то между столичното и извън­столично мислене. В това, че има „няколко Българии“ – и като на­чин на мислене, и като противо­поставяне едни срещу други:

Провинцията е обикнове­ната обстановка на тая тиха трагедия. Трябва да имаш изклю­чително съзнание и стоманена воля, за да се спасиш от ръжда­та на българската провинция. Печалното е, че и до ден днешен ние останахме с един-единствен център на духовен живот – Со­фия. Всичко се стреми тук.

Коментар: Днес проблемът провинция-София се решава с желязна ръка. Най-зловредната провинция, българското село (се­лянията), е на изчезване. И това е истинска културна неолиберална революция. Всичко е тръгнало да става софиянец. София е нарас­нала поне двойно, казват. Защото там имало работа. И култура, раз­бира се. Най-вече.

Боян Пенев от 1924 година: Не толкова за културата – каква е културата на София?

Господин Пенев, култура­та в София е на ниво. Неолибе­рална и може би даже вече пост­неолиберална. Още - противо­стоенето между столичното и извънстоличното мислене вече се трансформира в интернет- срещу извън-интернет мисле­не. Преминаването от едното към другото мислене става със скоростта на светлината. Почти. Като тенденцията е извън-ин­тернет мисленето да изчезне. В тази насока се работи усилено. За повече информация – Илон Мъск с неговите мозъчни им­планти.

Руското културно влияние още от Възраждането е факт... В никоя друга страна не се го­вори толкова много за идеоло­гии, учения и миросъзерцания – и струва ми се, никъде другаде не се наблюдава такова порази­телно отсъствие на практиче­ски смисъл. (Боян Пенев)

Този проблем вече се решава кардинално. Справка – Украй­на срещу всичко руско. Предла­гаме даже нова краткосрочна терминология, подчертаваща остротата на проблема: не Ру­ско културно влияние, а Пути­нистко културно влияние. От ясно по-ясно. Така този много­вековен проблем ще бъде ре­шен веднъж завинаги: След­вайте украинския пример! И ще настане триумфът на прак­тическата мисъл. И никаква друга. Практика-пари-практи­ка!

Твърде много ни допада, за жалост, и руската инерт­ност. Може би тук имаме ра­бота с общославянско каче­ство, особено силно проявено у русина....

Далечният идеал – смята Боян Пенев – би бил да побе­дим сухия догматизъм. Да на­пуснем инертността (или, според Тони Николов, да се раз­делим със соцносталгията в нашия случай)... Възможно ли е това? Сигурно. Ала самият той (Боян Пенев) завършва есето си с уклончивото поже­лание: „Да бихме могли!“

За инертността да се раз­делим със соцносталгията мо­жем само да кажем “Бихме могли, но едва ли.” Причина­та? Най-професионални еже­дневни усилия от страна на не­олиберали и соросоиди да ни убеждават, че нашият живот вече e в почти пълен унисон с евроатлантическите ценности. Още съвсем малко усилия и...

От друга страна, инертност­та е незаменимо качество, що се отнася до отношение към различни и постоянно меня­щи се политически платформи с удивително еднакъв краен резултат: смяна на тези, които са се накрали, с онтези, които още не са. Просто да се чудиш на тези, които все още гласу­ват! В далечното соц. минало имаше подобни безмислици с подобен резултат: периодично сменяха келнерите по големите черноморски курорти, защото надписвали сметки. Ситуацията беше коментирана така от вез­десъщите философи в квартал­ните кръчми: «Сменят тези, ко­ито крадат с едната ръка, с нови, които крадат с двете.»

С такъв инертен народ про­сто да се чудиш какви културни разговори да водиш: за култура на политиката ли или за поли­тика на културата, за култура на икономиката ли или за иконо­мика на културата...

Всъщност е разбираемо защо г-н Тони Николов е проя­вил такъв интерес към мнение­то на проф. Боян Пенев от 1924 година „Нашата интелиген­ция“ (сп. „Златорог“). Добре по­знат е феноменът цикличност в поведението на сложни систе­ми, особено биологични. Оказва се, че в някои случаи една нация без особени усилия и без особе­ни проблеми може да се върне стотина години назад.

 


Страница 10 от 606