Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

БОЖИЕТО ОКО

Е-поща Печат PDF

Всички религии в света - от най-дълбока древ­ност до днес, преду­преждават човечест­вото: „Бог вижда всичко“. Бо­гът-Творец, който е един-един­ствен и в политеистичните религиозни учения.

Но нима подобно твърде­ние може да бъде вярно в слу­чаите, в които престъпникът извършва злодейството си но­щем, на тъмно, без нито един свидетел и за деянието си знае само той?

Преди няколко години се за­говори за Божието око във всеки индивид. Тъкмо това око, “мон­тирано” във всеки от нас, за­печатва нашите добри и зли по­стъпки. Не само постъпки, но и помисли. Това Божие око съ­ществува не само при човека, но и при животните, в растенията дори. Във всяко създание, кое­то има душа. А съвременните открития потвърждават древно­то разбиране, че и камъкът има душа. Че няма “нежива” приро­да.

Но къде е това Божие око, къде се крие този неподкупен свидетел, коя част от тялото - или по-точно от мозъка ни - обитава този страшен обвини­тел, този издайник, който без­пощадно съобщава всичките ни грехове пред Съда на Бога веднага подир нашата смърт? Нима носим този агент в самите себе си? Сигурна съм, че голяма част от човечеството би се под­ложила на рискована черепно- мозъчна операция, за да го пре­махне и да си спести заслуже­ните изпитания в преизподня­та, на които показанията на този неведом шпионин биха я обре­кли във вечността.

В ранното утро на 11 юни, до­като правех своята зареждаща разходка, въпросът за место­нахождението на Божието око отново прекоси мислите ми. И ме осени светкавичният отго­вор, че Божието око е нашата СЪВЕСТ.

Мъдростта на вековете, бо­жествената и човешка мъдрост, е съхранена в крис­талната решетка на думите. Свикнали сме с рутинно без­различие да произ­насяме словото “съ­вест”, но питали ли сме се някога какво точно ще рече то?

“Съвест” е със­тавна дума, която се състои от две поня­тия - “съ” и “вест”. Представката “съ-” означава “споделеност” , а “вест” - новина, информация - в терминологията на новите вре­мена, но и “знание” - в речника на хората от по-старите епохи. Сле­дователно “съвест” и “съзнание” са идентични понятия. “Съ-зна­ние” сиреч “знание”, споделено с някого - но с кого? Кой въплъ­щава висшето знание за света? Кой е Словото, Идеята, Творче­ското Начало, Демиургът, Съз­дателят?

Безспорно Бог! Кой може “да знае” повече от Този, който е съз­дал вселената? Нашата “съ-вест”, нашето “съ-знание” е част от Бога и всяка наша мисъл, подбуда, действие или бездействие са спо­делени с Него. Ние Го поставяме в течение на нашите дела още със зараждането на идеята ни за тях. Той ги узнава още преди ние са­мите да си дадем сметка за тях и да ги облечем в думи. Още когато те са някакви биохимични ис­кри в ума ни. Ето как Бог виж­да всичко и знае всичко за нас. Всичко, което ние самите зна­ем за себе си. Ето защо не мо­жем да скрием нищо от Него.

“Свяст” - “съзнание”, осъзна­ване, пробуждане - е слово, рав­нозначно на “съвест”. Латинска­та дума conscientia означава същото и е създадена на същ­ния принцип - “con-scientia”.

Четейки от дълги годи­ни насам изповедите на хора, претърпели клинична смърт и завърнали се в нашия (мате­риалния свят), се убедих, че ду­шите им фактически са били съдени от техните съвести. И че тъкмо съвестта, а не някой ангел или демон запечатва всич­ки важни моменти от живо­та на човека и ги прожекти­ра пред него “като на филмова лента”. Срамът, който душите изпитват в момента на “про­жекцията” от лошите си наме­рения и деяния, е истинският съд за греховете им. Извърш­ва се акт на самоосъждане - или на съ-осъждане на душата, при който Бог се присъединява в оценката си към присъдата, която душата сама си налага. В съгласие с тази самоприсъда (или съ-присъда) Бог постано­вява съответното наказание и бъдната участ на душата в от­въдния свят.

Но как съвестта, която спо­ред сегашната наука е дял от мозъка, има такова решаващо влияние върху съдбата на душа­та във вечността и я съпровож­да в невидимия свят подир смър­тта на тялото? Опираме до ве­чния въпрос: какъв характер има съз­нанието? Материа­лен или нематериа­лен?

Не съм нито физик, нито био­химик, нито пси­хиатър, нито фи­лософ, но според религиозните док­трини, които по­знавам не като специалист, а като читател, съзнанието има двойствен характер. То е свър­зано както със седемте “одежди” на душата - фините обвивки, която тя постъпателно събли­ча в отвъдното, така и с мате­риалното й тяло в конкрет­ното земно превъплъщение. Попива в себе си опита, квин­тесенцията от всяко наше пре­биваване в материалния свят и от всяка от отвъдните сфери, в които сме били изпращани спо­ред нашите заслуги и грехове. Съзнанието - термин, припо­криващ се със съ-вестта, е на­шата оголена същност, оста­ваща подир циклите, на кои­то ни обрича кармата. Божест­вената ни същност, защото сме сътворени като части от Божия­та световна душа.

След зачеването ни, с офор­мянето на зародиша или в пър­вите дни след раждането съзна­нието-съвестта се проектира в съответни клетки в мозъка, то­ест добива и материално изме­рение.

Може би именно пора­ди двойнствения си харак­тер съзнанието-съвестта ста­ва жертва на някои демонични ритуални практики, които це­лят откъсването му/й от Божи­ята душа. Ако това е така, “от­късването” може да засегне само настоящия земен живот на потърпевшия индивид, но не и справедливата му присъ­да след смъртта. Не и изкупи­телния път, който Бог е пред­видил за осакатената му душа - дълги хилядолетия в преиз­поднята, разкаяние, спира­лен кармичен цикъл, а след него бавно издигане към Бо­жественото и възстановяване на единството с Божествената душа.

И това се отнася за обикно­вените грешници, на които Бог все пак ще даде възможност за изкупление. Но има и цяла сек­та от нечестивци, престъпили всички човешки и Божии зако­ни. Тя не може да се надява на изкупление и прошка.

Тази сган се възгордя и по­жела да избоде Божието око у жителите на планетата Земя. Въобрази си, че окото върху нейния долар вижда по-далеч от окото на Бога. А единствено­то, което постигна, е, че ослепи собствените си очи. Завинаги

 

ПОБЕДА НА РУСКИЯ ДУХ И ХАРАКТЕР

Е-поща Печат PDF

Битката за Троянския проход продължи­ла от 23 до 26 декем­ври (3-7 януари) 1878 г. в условията на силен студ и дълбок сняг завършва с побе­да на руските воини . Те дават 26 убити, 62 ранени, 6 изчезна­ли безследно и 48 измръзнали. Невероятният поход на Троян­ския отряд на генерал Павел Карцов през потъналия в снеж­ни преспи Балкан е равносилен на победа на човешкия дух над злите зимни стихии.

Троянският отряд се спу­ска в Стрямската долина. Тур­ските офицери изпадат в па­ника и недоумение. Те знаят, че през зимата Балканът на практика е непроходим. Зато­ва са навили топографските си карти на руло и очакват бой­ните действия да се подновят чак на пролет, но, уви! Руските воини се оказват по-силни от зимните виелици.

След победата на Беклеме­то изпратеният кавалерийски разезд на есаул Шаров влиза в Карлово. В паниката си пала­чът на Клисура през Априлско­то въстание, карловският спа­хия Тосун бей забравя в конака две бойни знамена, които са из­пратени от казаците като тро­фей в щаба на генерал Карцов.

Преди да избягат в Плов­див, турците ограбват за по­следно сребърните и златни предмети в карловските църк­ви “Света Богородица” и “Све­ти Николай”, посичат един све­щеник пред амвона и правят не­успешен опит да ги подпалят. В църквата “Свети Николай” ас­керът и башибозукът в сляпата си ярост прострелват иконите и избождат очите на светците, разпиляват реликвите и опусто­шават класното училище, нами­ращо се в съседство.

На 28 декември 1877/ 8 яну­ари 1878 г. авангардът на Тро­янския отряд влиза в Карло­во . Пет дни по-късно основ­ните сили на отряда на генерал Карцов също влизат в Карло­во. Оцелелите след Страшно­то жители на града посрещат тържествено своите освобо­дители на пътя между Сопот и Карлово. Местните духовни­ци отслужват тържествен мо­лебен за прослава на руското оръжие. Черковните камбани в Карлово бият до полуда въз­торжена меса на радостта, а хората плачат като деца, невяр­ващи на своето избавление от шестмесечните кански мъки и гаври на Страшното.

Още не са пресъхнали сълзи­те в очите на вдовиците и сира­ците, когато карловци се съби­рат на общоградско събрание и на 16 януари избират първия си Градски съвет начело с братов­чеда на Васил Левски, изтъкна­тия революционер Васил Кара­иванов.

Днес всички главни улици на селищата в Карловската Розова долина носят името на генерал Павел Карцов, а високо-висо­ко в Балкана, на Беклемето, там, където само орлите летят, при­знателните хора от Карловския и Троянския край са издигнали огромна арка, през която пре­ди 144 години дойде Свободата върху щиковете на руските во­ини!

В близост до нея се извисява гордо вековният Карцов бук, свидетел на битката.Той е наре­чен така, след като генерал Кар­цов забива сабята си в него, за да докаже, че руската сабя ще отсе­че главата на зловещата Осман­ска империя и ще освободи по­робените българи!

ПОМНИМ И ПРЕДАВАМЕ НА ПОКОЛЕНИЯТА!

 

Феноменът Сталин и неща, които не знаете за него...

Е-поща Печат PDF

Когато се предлага да се дискутира около име­то и дейността на Йо­сиф Висаринович Ста­лин, трябва да се изясни от как­ви позиции ще се води диску­сията. Всяка дискусия може да бъде резултативнa и съдър­жателна, само ако дискутира­щите предварително имат съ­гласие върху няколко изход­ни предположения. Нещо от рода: „ние сме съгласни за това и това, остава да обсъдим това и това”. Например, ние призна­ваме марксическата теория, ние признаваме ролята и значе­нието на Октомврийската ре­волюция, ние признаваме бор­бата за изграждане и укрепва­не на Съветския съюз, остава да дискутираме сталинския пери­од в сравнение с ленинския пе­риод и с периода на съветските управници след Сталин.

Какво виждаме на практика?

Марксизмът се обявява за човеконенавистническа тео­рия, Октомврийската револю­ция е изкуствена и извършена от световното еврейство, тя е насочена срещу руския народ, съветският период е комич­на подигравка с теорията на управлението и остава да оп­ределим доколко сталинизмът е черна дупка в един безпро­светно черен период в светов­ната история. Оттук непосред­ствено следва, че сталинизмът просто трябва да се зачеркне и да се извади от историята, а не да се дискутира по него – той по определение е престъпен.

Вече 60 години върху името на Сталин и върху неговото дело се изливат потоци от кал, прос­тотии и измислици. Какъв ли не го изкарват философи, поли­тици, журналисти, учени – дик­татор, тиранин, престъпник, кръвопиец, политически вам­пир, човекомразец, сатана в човешки образ и всичко друго лошо, което си помислите.

Човекът, когото Чърчил наричаше „искрен и верен вое­нен другар”, а президентът Тру­ман – „мой скъпи генералиси­мус”, се представя като по-голям звяр от Хитлер и по-страшен от всички нацисти, взети заедно. Но, ако с вълшебна пръчка мах­нете Сталин от човешката исто­рия на 20-я век, от него, от ве­кът, нищо друго няма да оста­не.

Изведнъж се оказа, че отго­ворите на почти всички въ­проси, които си задаваме днес, са в сталинското време. Ето някои от проблемите: глобали­зация и патриотизъм; социал­демокрация и комунизъм; на­ционални малцинства и Косо­во, Южна Осетия и Абхазия, Ирак и Афганистан; екология и иновации; модернизация и реформи; световен заговор и АЕЦ; армия и национална си­гурност; информация и про­паганда; народовластие и то­талитаризъм; еволюция и ре­волюция; глобалната криза; религия и атеизъм; изкуство и политика и още много, много други. Такава личност не може да не привлече вниманието на учения.

Ако отворим дебелите ен­циклопедии и тълковните реч­ници, срещу думата „феномен” ще прочетем следното: видимо явление в природата и обще­ството. Преносно: който изпък­ва, рядко явление. От „феномен” произлиза „феноменален” про­тив „трансцедентален”.

Като личност и като дела

Сталин е феноменът на 20-я век.

Вече 60 години около него­вото име продължават и нара­стват философски и истори­чески спорове, противопоста­вянето „загрява”, ако дуелите бяха разрешени, щеше да се лее и кръв.

В последните месеци бе про­веден експеримент – с големи усилия от началото на 2010 г. до 1.04.2010 г. бяха проследе­ни основните български ме­дии. Не е имало и един ден, без да се появи името на Ста­лин в някоя медия, независи­мо в каква интерпретация. Ес­тествено, в повечето случаи – лоша. Наистина, Сталин е сред нас.

Погледнато от научна глед­на точка, Сталин принадлежи на метаисторията и не може да бъде разбран извън нея (мета – приставка в сложни думи. Идва от гръцката дума meta – през, след, зад, после).

Какво е „история” в тази ин­терпретация?

Историята е взаимодействи­ето между субстрата на исто­рическия процес и системата, в която този процес е въплъ­тен. И именно по степен на су­бективност, метаисторичност и метафизика, Сталин е абсо­лютно фантастична фигура, без аналози в цялата човеш­ка история. Не можем по друг начин да си обясним много от делата на Сталин. Не можем изобщо нищо да си обясним, използвайки понятия от същия ранг, с каквито си обясняваме повседневния бит.

Убеденият антистали­нист Славой Жижек написа, че „Сталин, който носи отго­ворност за едни от най-големи­те ужаси на 20-я век, спаси чо­вечността в човека” (виж Сер­гей Батчиков във в. „Завтра” от 16.12.2009 г.).

Философите гадаят какво ли значи това абсурдно твърде­ние, но точно такова твърдение е напълно разбираемо от гледна точка на метаисторията и ме­тафизиката.

Наистина ли съвременни­ят „демократичен” политиче­ски башибозук мрази Сталин заради тиранията, колективи­зацията, ГУЛАГ и изселвания­та?

Не, разбира се.

Причината е много по-дъл­бока и фундаментална.

Мразят Сталин защото е комунист, защото превърна утопията в реалност и й при­даде космически измерения. В негово лице мразят комуни­зма, мразят неговия мироглед, неговите принципи за права­та и задълженията на човека, за самите основания на чо­вешкия живот и на човешко­то общество.

„Сталин няма нужда нито от нашето одобрение, нито от нашето осъждане – пише Арсен Мартиросян – И още по-малко – от измерване с днешния гей-ар­шин, размахван от разните по­литически джуджета и пигмеи. Днешните хора трябва просто да се помъчат да го разберат, може би за да разберат нещо за самите себе си. Да разберат поне защо 300-милионният съ­ветски народ осра своята Вели­ка родина, защо комунистиче­ските партии на социалистиче­ските страни се саморазпуснаха и се превърнаха в социалдемо­кратически изроди, защо про­летариатът на тези страни (заедно със съветския пролета­риат) си хареса капитализма и не си мръдна пръста да защити работническо-селската власт. И тогава може би ще им стане ясно, защо във Великата оте­чествена война храбростта и издръжливостта на съветски­те бойци беше 17 пъти по-голя­ма отколкото на бойците от царската армия през Първата световна война, на офицерите – 8 пъти по-голяма, на генера­лите – 6,5 пъти по-голяма” (Ар­сен Мартиросян – „Трагедия 22 июня:блицкриг или измена.”, „Эксмо”, М. 2007., стр. 285-286).

Сърцевината на антиста­линизма е генезисът, ядката на Великия Планетарен Дву­бой, който се развива пред очите ни. Това е двубоят меж­ду идеите на модернизма и идеите за постмодернизма, това е двубоят за съдбата на планетата, за света, в който ще живеете вие и вашите деца. Не вярвайте на картината, която гледате от екраните на телеви­зиите и от лъскавите корици на безброй списания – това е илюзия.

Истината е друга.

Истината е жестока, кърва­ва и безобразна, каквато е вся­ка истина.

Истинската история може да се оприличи на сюрреалис­тична картина, изцапана с кръв и претъпкана с трупове, натъпкана с бандити, моше­ници, дребни джебчии и едри тирани, убийци, психопати, развратници, болни ненор­малници, наркомани, педера­сти, содомисти, окултисти и всякаква друга сган, която не се интересува от себеподоб­ните си и върху техните мъки гради дребните удоволствия на престъпния си живот.

Истинската история е низ от нечовешки страдания, не­виждани жестокости, живо­тински страсти, потресаващи заблуди, нелогични постъп­ки на цели народи, изчезване на етноси, разрушаване на из­градени и придобити с кървав труд материални ценности, абсурдни надежди и още по- абсурдни разочарования.

Когато това се проумее, на човек му става много неуютно. Но какво да се прави – природ­ноисторическият процес не се шегува. Природноисториче­ският процес, както, впрочем, и Природата, не търпят нрав­ствени оценки. Тези оценки са наше, човешко изобретение и са приложими само в между­личностна и обществена сре­да. Тях да ги оставим настра­на.

Тук става дума за нещо друго – за оценка на полити­ци и държавници от гледна точка на природноисториче­ския процес. Сърцевината на подобна оценка е Теорията на развитието.

В началото се посочват три неоспорими и необорими фа­кта.

Първият е, че в което и да е общество по света няма съгла­сие по оценката на личността и делото на Сталин. Това гово­ри за мащаба и на личността, и на неговото дело. Отдавна мър­тъв, Сталин продължава „да жи­вее свой живот” независимо от всички обвинения и разобличе­ния. Нещо повече. Няма изгледи тази ситуация да се промени в близко бъдеще.

Втори факт. Щом инфор­мационните и пропагандни атаки срещу Сталин за малко затихнат по различни причи­ни, положителното отноше­ние и почитането на тази фи­гура бързо се увеличават. Ос­вен това, има черта, под която рейтингът на Сталин никога не се е спускал, докато горна граница няма и не е имало.

Трети факт. Положителни­те оценки за Сталин са харак­терни за хората от по-старите възрастови групи. Това се смя­та за естествено, тъй като тези хора били привикнали към то­гавашните оценки и винаги са по-консервативно настроени, докато младите и по-младите са свободни от минали стереотипи и са склонни по принцип към отрицателни и разобличител­ни оценки. Но в такива разсъж­дения има парадоксална улов­ка. Излиза, че положително се отнасят към Сталин тези, които са живели в сталинското вре­ме и на собствен гръб са изпита­ли сталинското управление, до­като неговите отрицатели нямат подобен жизнен опит и форми­рат своята преценка по опосред­ствана информация и силно су­бективни спомени.

Някои ще се опитат да ка­жат, че „някога са ни лъгали, а ето сега знаем истината”.

Подобна теза е незащити­ма.

Тя казва за нейния поддръж­ник единствено, че е информа­ционно неустойчив и е склонен към безкритична възприемчи­вост.

Вероятността, че по-рано са ни лъгали, а сега ни казват истината, в никакъв случай не е по-висока от вероятността, че сега ни лъ­жат, а тогава са казвали исти­ната, защото разпределението на вероятностите за информа­ционна лъжа или истина е нор­мално, Лапласово разпределе­ние.

В такъв случай, възприемане­то на истината става на неофици­ално равнище, което обикновено се нарича

стихийна народна памет.

С други думи, за внедряване на негативните оценки за Ста­лин трябва непрекъснато про­паганден натиск, докато пози­тивните оценки се възстано­вяват стихийно. Сам по себе си този тезис, разглеждан като извод, води към много други съществе­ни изводи, които не са от полза за антисталинистите. Но тези изводи ще оставим за по-нататък.

Обществата в Съветския съюз, в Русия, в България и в останалите бивши социалисти­чески страни преживяха и пре­живяват три масирани антиста­лински кампании: в края на 50- те и в началото на 60-те години, в годините на горбачовата „пе­рестройка”, плюс антикомуни­зма от началото на 90-те години на 20-я век, та чак досега. Като резултат, положителното отноше­ние към Сталин се запазва на рав­нище 50% от населението, отрица­телното – до около 30%. Това са средни оценки, от тях има различ­ни отклонения, но, общо взето, са такива. Изследване в края на 2009 г. показа положителни оценки 63%, отрицателни – 39%, ефек­тивен мениджър – 9%. Следо­вателно, знак плюс са дали 72% от участващите в изследване­то (изследването е на руската те­левизия НТВ). Проследяването на динамиката на оценяването на Сталин също е много интересно. Най-голямото постижение на антисталинистите е през 1990 г., когато положителната оценка е едва 19%. След тази година трен­дът рязко тръгва нагоре, за да дос­тигне вече посочените стойности.

През 2009 г. личността на Сталин достигна неочакван три­умф – общонационално допит­ване на първи канал на руската телевизия обяви Сталин за сим­вол на Русия, макар че този ре­зултат официално не беше при­знат, заради неистовите вопли на антисталинистите.

Тези поразителни резулта­ти имат елементарно обяснение. Имаше сталинска политика и сталинско време. Известни са техните резултати и платената за тях цена. Освен това резултатите още са пред очите на всички – от сталинските небостъргачи до сталинската индустрия, от зна­мето на победата над Райхста­га до географските карти, върху които бяха очертани границите на сталинската държава. За це­ната може да съдим само по думи и то казани от не съвсем адекват­ни хора. И, ако сравним тези думи с думите на такива личности като Аврел Хариман, Уинстън Чър­чил, Шарл де Гол, Джавахарлал Неру, Чан Кайши, Збигнев Бже­жински и Хенри Кисинджър, то антисталинистите са зле – тол­кова зле, че повече няма накъде.

Много хора знаят за речта на У. Чърчил за Сталин, но за едно изказване на генерал Деникин – личният военен противник на Сталин от гражданската война – едва ли се знае:

„Когато Сталин летеше за Техеран, аз много преживявах да не му се случи нещо. И чак когато по радиото съобщиха, че е прис­тигнал благополучно се успокоих, защото разбирах – без него с Русия е свършено”.

Не по-малко интересно е мне­нието на А.Ф.Керенски:

„Русия спеше и той я събуди… Индустриален гигант, военен ко­лос – всичко това са негови заслу­ги. Той преведе народа през ада и му върна чувството за собствено достойнство. Днес всеки е прину­ден да се съобразява с Русия” (Вя­чеслав Туркин във в. „К барьеру!” от 5.04.2010г.).

За провежданата антиста­линска политика от антистали­нистите нещата са точно обра­тни. Успехи никакви не се виж­дат или са само на думи, докато разноските, цената на полити­ката е очевадна и е далече по-ка­тастрофална и мащабна от ста­линската цена.

Когато фактите говорят

Нови заводи и язовири няма, а съществуващите се взривяват. Цeните на стоките растат, кога­то нефтът поскъпва и пак растат, когато нефтът поевтинява. Ако нещо се строи, това са хотели, бизнес центрове, молове, кази­на и квартали за богатите.

С други думи, в единия случай може да се видят успехите и само се приказва за цената, а в дру­гия – само се приказва за успе­хи, докато цената се чувства не­посредствено…

Затова в очите на обикно­вените хора Сталин е символ на всички победи на съветската страна.

Може само да се задава въпро­сът: дали тези победи са постиг­нати благодарение на Сталин или въпреки него?

Дори да е „въпреки”, то колко­то Сталин и да е пречил, народът все пак ги е постигал.

Кой знае защо, при управле­нието на антисталинистите, на народа не му се удава нищо да постигне. Излиза, че или антис­талинистите пречат много по- силно на народа, отколкото Ста­лин, или тяхната помощ е така­ва, че вредата от нея е повече, отколкото от Сталин. Въпросът за цената на по­бедите е много по-съществен. Разобличителите на репресиите свеждат всичко главно до емоции:

„Милиони и милиони! Маховик на терора! Ужасни страдания! Де­сет милиона! Петдесет милиона! Сто милиона!”

Нормалният човек е потресен от морето и океана от кръв и Хи­малаи от трупове. Избито е, едва ли не, половината от население­то на СССР – непоносим ужас! Но ето, отварят се архивите и се уста­новява:

за 32 години (1921-1953 г.), по политически причини са по­страдали 4 милиона души, от които 800 000 са разстреляни, т.е. общо 1,7% от населението. За сравнение – при Великата френска революция загива от насилствена смърт 25% от на­селението на Франция. И още нещо – при руския преход 1991- 2009 г., само Русия губи 15 мили­она свои граждани, т.е. 11%.

През април 1943 г. Главното имперско управление за безопас­ност на нацистка Германия изгот­вя секретен доклад, предназначен за тесен кръг от управляващата върхушка на Третия райх. В него, между другото, се казва:

„Германските предприемачи и работници бяха много учуде­ни, когато Германският трудов фронт потвърди, че сред остар­байтерите (това са 4 000 000 съ­ветски граждани, откарани на принудителна работа в Герма­ния) няма нито един, който да е бил репресиран в страната си. Що се отнася до насилствените ме­тоди на ГПУ, които нашата про­паганда се надяваше да бъдат по­твърдени, то, за общо учудване, в големите лагери не се откриха остарбайтери, които да са били принудително изселвани, аресту­вани или по някакъв друг начин преследвани. Част от население­то проявява скептицизъм по този повод и предполага, че в Съветския съюз не така лошо стоят нещата с принудителните работи и с те­рора, както винаги се е твърдяло и че действията на ГПУ не са опре­деляли главната част от живота в Съветския съюз, както досега се смяташе”.

Когато подобни неща ста­ват известни, антисталинисти­те обикновено забравят за де­сетките милиони жертви, и го удрят на нравственост: „нима четири милиона са малко?”, зада­ват те „убийствения” въпрос. Че не са малко, не са малко, но защо беше нужно да се говори и да се вика за десетки милиони? Из­лиза, че който е говорил подобни неща или изначално не е знаел за какво говори, или е знаел и на­рочно е лъгал. В първия случай имаме некомпетентност, която не трябва да се взима предвид.

Във втория случай имаме ра­бота с нагли и съзнателни лъ­жци и тяхното мнение още пове­че не трябва да се взима предвид.

Остава друг съществен въ­прос: можеше ли сталинските победи да се постигнат на по- малка цена?

Отговорът на този въпрос в момента е неизвестен.

Решените задачи на историята

Антисталинистите твърдят, че ДА, можеше, но никакви фа­кти не изтъкват в защита на от­говора, освен голи предположе­ния и виртуални модели. В све­товната история също няма та­кива потвърждения, защото няма подобни примери.

Ето, Махатма Ганди се опита да реши безкръвно модерниза­ционния скок на Индия и опи­тът завърши с кървавите и жес­токи погроми от края на 1940 г.

М.Горбачов имаше намере­нието да действа също безкръв­но, но него никой не го нарича нито герой, нито ефикасен ме­ниджър.

Така че не знаем можел ли е Сталин да действа по друг, по- хуманен начин.

Но пък знаем друго.

Сталин е имал конкретни цели и е съумял да ги постигне. Страна, която при сходни вътреш­ни и външни условия да е решава­ла такива мащабни задачи няма. Следващите съветски политици или нямаха подобни задачи, или не успяха да ги решат.

Успешен държавник и по­литик е този, който решава по­ставените от историята зада­чи, а не този, който плаща по- малка цена, но не решава зада­чите. Проблемът за цената има смисъл, само ако е постигната поставената цел. Провалът на историческата задача нико­га не може да бъде оправдан със стремежа да се минимизи­рат загубите. Пълководец, уме­ещ да побеждава с малко загу­би, е винаги по-добър от този, който плаща за победата висо­ка цена. Но при едно условие – ако победата е завоювана! Ако минимизацията на жертвите за победата се разглежда като по-важна от самата победа, пълководецът, заедно с цялата си армия, трябва да се предаде в плен преди да влезе в бой.

На 27.05.1942 г. в Прага, че­хословашките парашутисти Й.Габчик, Й.Кубиш и Й.Валчик убиват райхпротектора на Че­хия и Моравия, заместника на Химлер, Райнхард Хайдрих. Атентаторите са изпратени от че­хословашкото правителство в из­гнание в Лондон и лично от прези­дента Бенеш. Като репресия сре­щу атентата нацистите избиват 5000 мирни граждани и зали­чават от лицето на земята двете села Лидице и Лежаки.

На война, като на войнс

Цената на операцията е 1:5000 в полза на нацистите.

Но след освобождението на Чехословакия никой не е обвиня­вал Бенеш за някаква „цена”. На война, като на война.

Ако в Съветския съюз цената беше като в Чехословакия, само Червената армия трябваше да за­губи 22,5 милиарда души!!!

Неслучайно казват, че преди авторитетно да се изкажеш по ня­кой въпрос, трябва да се запиташ : „А не съм ли глупак?”

Сталин разбра историческа­та задача, поставена от истори­ята пред съветския народ и пред съветската държава, и я реши. Реши я, както знаеше и както можеше за известна цена. Това не значи, че той е добър или лош. Значи, че той УСПЯ ! Я който може по-добре, нека опита.

Засега никой не е успял. И докато такъв успех няма, въл­ните на антисталинизъм и на десталинизация ще се разбиват в огромния постамент на ста­линските победи. Ако тези опити продължават още десетина годи­ни, ще гледаме антисталинистите само в музея на восъчните фигури на мадам Тюсо.

Да се реши проблемът „фено­мена Сталин” и наистина да се победи неговия образ и памет­та за него, може само по един единствен начин: при подобни обстоятелства да се решат по- мащабни задачи отколкото е ре­шавал Сталин – с по-малко загу­би и на по-ниска цена. Остана­лото е лъжа и измама!

„Руският народ плати це­ната, която Господ му беше оп­ределил за оцеляването си през 20-я век. Ако беше отказал да я плаща, от него и от неговата държава не би останало нищо” (В.Д.Кузнечевски – „Сталин”, ОЛМА медиа, Москва, 2010, стр. 73-75, 482).

Изброеното е малка част от об­щата картина. И пред тази карти­на е някак си неприлично да гово­рим в коловоза на съвременните парадигми за либерализъм, соли­дарност и „общество на общото благоденствие”.

Каква мобилизираща идея могат да съдържат те? Към как­во мечтано планетарно бъдеще ни водят? Допустимо ли е въоб­ще сравнение с времето на Ста­лин? Къде е тук метаисторичност­та и метафизиката, които обвиват природноисторическия процес в стимулираща пелена?

Ето, затова се воюва срещу Сталин така ожесточено и без да се подбират средствата.

Защото Сталин е опасен, много опасен дори и мъртъв. Много опасен за съвременните глобалисти, либерали и за всич­ки, които претендират за све­товно господство. Много опа­сен, защото е реален творец на алтернативния път на човешкия вид, път, по който се решава „за­гадката на историята”.

Интервенцията е самоубийство

Париж, 1938 г. Обявена е лек­ция на генерал Деникин за сегаш­ните и бъдещи пътища на Русия.

\Интересът е огромен, залата „Гово” за 2500 души е препълне­на.

Тук са политическите дейци на руската емиграция от всички оттенъци – от монархистите до анархистите.

„Стълбът” на бялото руско движение говори объркано, но е твърд в едно – не трябва да има никакво чуждо вмешател­ство в Русия. „Интервенцията е самоубийство”, няколко пъти повтаря генералът. След лекция­та е зададен въпрос от група лица, смятащи Русия за огромен конц­лагер и за гробище на руската чест и сила:

„Кой ще спре интервентите? Кой няма да им позволи да окупи­рат нашата Родина?”

И тук с идейния вожд и вдъ­хновител на бялото движение става чудо – той почервенява, започва да тропа с юмруци по масата и бляскайки с очи извик­ва в залата :

„Клим, Клим ще ги спре!” (по спомените на Александър Вер­тински).

Клим, е народният коми­сар на отбраната на Съветския съюз, героят от гражданска­та война, личният военен враг на Деникин, сподвижникът на Сталин, маршалът на Съветския съюз Климент Ефремович Во­рошилов.

Всички в залата са потресени, отговорът на стария генерал е подхванат от световната преса и обикаля света. Ясно е, че на Де­никин не му се обръща езика да каже „Сталин” и затова спо­менава своя стар военен познат.

Канада, 1946 г. Съветска пи­сателска делегация в състав Еренбург, Галактионов и Си­монов прави обиколка в САЩ и Канада, и навсякъде е по­срещната с огромен интерес. Те са предупредени, че сред слу­шащите ще има много влиятел­ни хора, които не обичат СССР и ще задават провокационни въ­проси. Тези хора обикновено се­дят на първите три реда, и че в своите отговори писателите трябва да бъдат много предпаз­ливи. И, ето, че на една среща в Канада, при препълнена зала, Константин Симонов забеляз­ва, че на първите три реда се­дят сериозни невъзмутими господа и необезпокоявани от никой пушат в залата пури.

Когато идва редът на Симо­нов, той излиза притеснен и, като се чуди как да започне под изпи­тателния поглед на трите реда, из­виква в залата : „Русия! Сталин! Сталинград!”

В залата настъпва мъртва тишина и след това става чудо.

Цялата зала скача, започва да ръкопляска и да вика „Ура!” Пър­вите три реда седят, смълчани и тихи.

Лондон, март 1953 г. След смъртта на Сталин (5.03.1953 г.), в английския парламент започ­ват изказвания пълни със злоба и ненавист.

Още в началото, присъства­щият Уинстън Чърчил демон­стративно напуска и се прибира у дома си.

Репортерите се втурват след него и искат да знаят какви са мо­тивите на постъпката му. Чърчил приема само двама и им казва :

„Причините да напусна, са две: Първо, не желая да слушам как се глумят над паметта на гения и второ, искам сам със себе си да из­питам радостта от смъртта на моя велик враг”.

Който както иска, така да ин­терпретира думите на Чърчил. Така или иначе, Уинстън Чър­чил е особена порода, не като днешните доморасли антиста­линисти. Уинстън Чърчил е ан­глийски аристократ. Това все пак значи нещо.

Всичко, което още живее у нас, хората на постсоциализма, е изтъкано от остатъчната енер­гия и незабравения смисъл на великолепния сталински марш- наскок

от овехтялото „вчера” към ослепителното „утре”.

Това велико прозрение вече се споделя и от много „прогледнали” бивши „демократи” от късните години на Горбачав и ранните го­дини на Елцин.

„Съвременната криза на ан­тикомунизма, на моралния ис­торически подход, на равноду­шието към християнските цен­ности и към православния мо­рал, огромното разочарование в електоралната демокрация, означава, че руската политиче­ска система виси в духовна пус­тота. Едва ли власт ще се про­държи дълго, когато властови­ят елит изповядва идеалите на пазарната икономика, прославя антикомунистите Иван Илин и Александър Солженицин, погреб­ва с почести героите на бялото движение, а народът с всяка из­минала година все повече съжа­лява за гибелта на съветската комунистическа система с ней­ните ценности и революцион­ни символи” (А.С.Ципко, виден „строител” на „перестройка­та”).

Свидетелство от първо лице

Показателно е разтърсва­щото признание на Виктор И.Алкснис, който беше част от Първия конгрес на ПП „Нова Зора“ на 11 март 2006г. Ето част от него:

„За мен, Сталин и неговото време е много болен и актуален въпрос. Моят дядо, командарм втори ранг, зам. народен коми­сар на отбраната по авиация­та, Яков Иванович Алкснис, е раз­стрелян на 29 юли 1938 г. Моята баба, Кристина Карловна Меднис- Алкснис, като член на семейство на „изменник на родината“, пре­кара в лагерите 13 години. Моят баща, Имант Яковлевич, остана без родители на 10 години и наме­ри майка си чак през 1957 г. Зато­ва в нашето семейство антиста­линските настроения бяха много силни и аз също бях антистали­нист…

След 1989 г. аз станах на­роден депутат, и досега се за­нимавам с политика… Моят баща много тежко преживя разпадането на СССР. Това ми се стори тогава учудващо, тъй като без да обръща внимание на трагичните събития през 30-те години, той си остана из­ключителен патриот. Загина неговата страна и след годи­на и половина, на 17.07.1992 г. той почина на 62 години. Един месец преди това, когато пи­ехме чай на вилата, моят баща изведнъж каза : „Ако Сталин беше жив, такъв бардак нямаше да има”. Аз бях потресен. Моят баща, яркият антисталинист, мразещ Сталин с всичките ато­ми на душата си, изведнъж раз­бра и му прости”. Този цитат от Виктор Имантович при срещата му с новозбраното ръководство, бе повторен 3 години по-късно. Цитатът е от (в. „К бариеру” от 1.12.2009 г.).

Към признанието на В.А.Алкснис ще прибавим и ана­литичната позиция на Алексан­дър Айвазов :

„В редицата на великите държавни дейци на нашето Отечество последен по време (не по значимост) стои Йосиф Сталин. Може би и по тази при­чина неговият образ е подложен на яростни опити да се десакра­лизира и дискредитира от стра­на на либералите-глобалисти. Аз имам право да говоря така, за­щото преминах дълъг и труден път на осъзнаване на своята позиция. За смъртта на двама­та мои дядовци непосредстве­но или косвено е виновен Ста­лин: единият беше репресиран в 1938 г., а вторият – безследно изчезна през зимата на 1942 г. Дядо ми по майчина линия по­лучи образованието си в Гер­мания и през 1920 г. се върна в Русия за да помага за индустри­ализацията на страната.

През 1938 г. той, главният инженер на Кавцинк, беше раз­стрелян като враг на народа. Вторият ми дядо безследно из­чезна на Воронежкия фронт в началото на 1942 г. Отчитайки, че аз се оформих като личност през 60-те години, по време на развен­чаване на „култа към личност­та”, нямаше как да се отнасям с благоговение към тази историче­ска личност. Но колкото по-дъл­боко се запознавах с историята и икономиката на Русия, кол­кото по-задълбочено изучавах различните течения на иконо­мическата мисъл, толкова пове­че нарастваше моето уважение към Сталин, въпреки фамилни­те жертви.

Когато изучих теорията на големите икономически цикли на Н.Кондратиев и свързаната с тях теория на иновационното развитие на С.Глазев, аз окон­чателно се уверих и разбрах из­ключителната роля на Сталин в историята на нашата стра­на” (Александър Айвазов във в. „Завтра” от 29.10.2010 г.).

Или да вземем големия учен-медик и богослов, по­литически затворник преди войната, архиепископ Лука (В.Ф.Войно-Яснецки). Той каз­ваше:

„Сталин спаси Русия и показа какво значи тя за света. Затова аз, като православен християнин дълбоко му се покланям”.

Писателят-свещеник Дими­трий Дудко, също като архие­пископ Лука лежал в затвора и в ГУЛАГ, пише:

„Не веднага Сталин се ос­ъзнаваше от вярващите като руски гений, неслучайно той беше скромен и безсребърник. Ние, православните люде, из­питали върху себе си гонения­та заради вярата, трябва да забравим обидата, както и по­добава на християни и с нуж­ното внимание и любов да по­гледнем на всичко. В юношески­те си години и аз не разбирах Сталин и в стихотворенията си написах: „Струва ми се, че ти си палач”. Не, той не беше палач! И сега, заедно с влади­ката Лука, възкликвам: „Ста­лин е от Бога даден вожд на Ру­сия!”…Наследството на Сталин трябва да се изучава и изучава, за да можем по-добре да раз­берем и опазим Р усия.

Нашите врагове по-рано от нас разбраха това и Го заливат с помия, за да не можем ние по-ясно да видим какъв е той” (Ю.Н.Гуменюк – „Сталину, Ев­ропа поклонись”, ФУАинформ, Москва, 2006, стр. 321).

Може би е бил прав Хитлер, когато е казвал:

„ Силата на руския народ не е в неговата численост или органи­зираност. Силата на руския народ е в способността да ражда лично­сти с мащаба на Сталин. По свои­те политически и военни качест­ва Сталин далече превъзхожда и Чърчил, и Рузвелт. Той е единстве­ният световен политик, достоен за уважение. Нашата задача е – да раздробим руския народ така, че да стане невъзможно появяване­то на личности с мащаба на Ста­лин”. (Б.Соловьев, В.Суходеев – „Полководец Сталин”, Эксмо, Москва, 2003, стр. 306).

Не, не е бил глупав нацист­кият вожд.

Много неща още не се казват и не се знаят за Сталин,

и неговото отношение към православната религия е едно от тях. Тук се натъкваме на уди­вителен случай, който практи­чески е неизвестен.

„Песенният” съветски со­циализъм, чиито песни по-въз­растните хора пеят и досега, е черпил своята мощ от богати­те източници на традиционна­та култура – в това число, и цър­ковна. Що се отнася до главната песен на СССР – неговият химн, в конкурса, обявен от Сталин, още малко да победи проекта на Шостакович с Прокофиев. По­беди обаче, по предложение на Сталин, мелодията на послед­ния регент на църковния хор на храма „Христос Спасител”, бъдещият създател на Красноз­наменния ансамбъл на Съвет­ската армия Александър Алек­сандров. Малко хора знаят, че А.Александров го е привличала църковната музика, че отлично и дълбоко е знаел византийска­та химнография, като и целия набор от православни песнопе­ния: стихиру, кондак, тропар, акафист, икос, припев и славо­славие, величаване и алилуя и, разбира се, химните. В началото на 1990 г. неговият син и прием­ник Борис А.Александров показа мелодия, съчинена от баща му в края на 1920 г., в която се чувства първичната тъкан на съветския химн. Трудно може да се наме­ри по-вълнуващо и тържествено изпълнение на химна на Съвет­ския съюз от изпълнението на хора при Руската патриаршия от 1948 г.

Какво друго може да се доба­ви?! – наистина ли Сталин е бил безгрешен винаги и всякога?

Не, разбира се.

Често и тежко е грешал Йосиф Висарионович –

грешал е в доверието си към много хора, в надеждите си за готовността на народа да пое­ме своята съдба в своите ръце, за броя на вътрешните съветски врагове, за икономически най- оправданите пътища на развитие на Съветския съюз, за състояние­то на комунистическата партия и на световното работническо и комунистическо движение, за съ­временният характер на капита­листическия свят, за неговите на­вици и за морала на неговите ръ­ководни представители, за собст­вената физическа издръжливост и прозорливост, и т.н.

Забележително е, че цели 20 години Сталин диалогира, спо­ри и „демократично” се бори със своите опоненти.

Но ето, на Изток гърмят сра­женията край езерото Хасан и край реката Халхин-Гол, на за­пад се чува железния тътен на нацистките маршове. Над СССР надвисна смъртоносна опас­ност от обединяване на целия световен капитал срещу съвет­ската страна. В тази неимовер­но тежка обстановка Сталин се оказа прав в главното, в основ­ното, в особената роля на Съвет­ския съюз в човешката история, в непрекъснатия си стремеж да опази, съхрани и развие първа­та държава на работниците и селяните, в твърдата си вяра в планетарната победа на кому­низма.

Сталинската твърдост и по­следователност в преследване­то на целите не се среща чес­то днес, тя е твърде дефицитна стока за съвременните полити­ци.

Сталин не е Бог, изпратен от небето да оправи нашите зем­ни работи и да изкупи нашите грехове. Самият той е продукт на разума и чувствата на тези мили­они, които създаваха новата соци­ална реалност, движими от „вели­ката скръб и любов към човека”. Те се разбираха един друг, бяха близки, макар че днес това е труд­но да се обясни. Затова и гласуват за Сталин хората, знаещи за ужаса на репресиите. И не защото „пре­сметнаха и простиха”. Такъв въ­прос изобщо не стои, защото е от много по-висока категория от обикновеното „пресмятане и прощаване”, макар, че за днешни­те хора е трудно постижимо.

И до днес на Луната, Венера и в дълбокия Космос се намират и летят апарати със символиката на Съюза на Съветските Социалисти­чески Републики. СССР продължа­ва да остава Велика Космическа Държава.

Сталин е първият държавен ръководител в човешката исто­рия, който започна изграждане­то на реален социализъм, в ре­ална страна, с реални хора, с ре­ални врагове и в реално време.

Всеки, който що-годе се е за­нимавал с управление на голе­ми групи хора, знае какво зна­чи това. Едва ли някой може да си представи, че Троцки, Каменев, Зиновиев или Бухарин биха се справили по-добре от Сталин, да не говорим за Деникин, Ма­монтов, Врангел, Колчак и цяла­та „бяла гвардия” какво биха на­правили от Русия.

Затова накрая, на всички които сравняват и приравняват Сталин и Хитлер, на „виртуални­те три първи реда във всяка зала”, ще кажем следното:

Хитлер завърши своя живот в яма от артилерийски снаряд, залят с 20 литра бензин и мър­тъв изгорен.

Сталин прие парада на По­бедата на Червения площад в Москва и поведе съветския на­род към космоса.

Нима това не е твърде съ­ществена разлика?

 

КОМУ ГЕВРЕК, КОМУ ДУПКАТА НА ГЕВРЕКА…

Е-поща Печат PDF

Украйна и България за­почнаха 2023 година с по една илюзия, за­вършила с разочаро­вание. А именно, че Украйна ще влезе в НАТО и ЕС, а Бъл­гария в Шенген и в по-далечна перспектива - в Еврозоната. Украйна я залъгаха с обеща­ние за скорошно членство в ЕС вместо в НАТО, а на Бълга­рия й показаха Шенген по въз­духа. Премиерът в оставка на Нидерландия Марк Рюте вне­се в парламента предложение­то на правителството относ­но допускането на България в заветната зона без граници и граничен контрол и депутати­те казаха „да“. Внезапната ще­дрост на Рюте има съвсем три­виално обяснение: той смята да се кандидатира за генера­лен секретар на НАТО и под­крепата на България му е нуж­на повече, отколкото на Бъл­гария ще й стигне нидерланд­ската подкрепа за Шенген. Защото по пътя ни към Шен­ген остана препятствието Ав­стрия, към която винаги може да се присъедини Унгария, ако „сглобката“ въведе отново по- високите транзитни такси по газопровода „Турски поток“ през България. И залъгалка­та Еврозона ще я предъвква­ме още няколко години, дока­то Украйна ще се самозалъгва с членството си в НАТО и ЕС.

„Мръсният номер на Амери­ка с Украйна: Никакво НАТО!“ - така е озаглавил своя комен­тар не някой отчаян „пути­нист“, а Тед Снайдер, кой­то публикува този мате­риал в сайта „The American Conservative”(19.12.2023). Снай­дер твърди, че украинците са в нещастната ситуация да се бият за чужди принципи и ин­тереси, визирайки САЩ. Ав­торът разказва за една среща на украинския президент Воло­димир Зеленски със студенти в Южна Украйна, пред които в отговор на въпрос за бъдещите мерки за сигурност на Украйна и по-точно за присъединяване­то й към НАТО „световният ли­дер“ отговорил песимистично: „Не знам как ще се развият не­щата. Никой не може да отгово­ри със сигурност. Или ще бъдем в НАТО, или няма да бъдем в НАТО. Ние го искаме, но…“ Същото послание е отправил Олексий Гончаренко, депутат във Вър­ховната Рада от партията „Евро­пейска солидарност“ на бившия президент Петро Порошенко. Той споделя впечатленията си от една визита в САЩ, където се срещнал с представители на двете партии в Конгреса: „Във Вашингтон няколко източни­ка ми потвърдиха, че Блинкен (държавният секретар на САЩ, б. р.) е казал на европейците да престанат да говорят на Ук­райна за НАТО. Няма да има НАТО. Въпросът за НАТО дразни елита на САЩ и те изпращат ясен сигнал, че Украйна няма да стане членка на НАТО незабав­но след края на войната. Ще има някакво придвижване към Али­анса, ще получим някакво сниз­хождение. Но е факт, че през 2024 г. няма да станем членове, това е сигурно.“

СПОРЕД СЪОБЩЕНИЕ НА „Ню Йорк Таймс“

позицията на току-що за­върналия се от Вашингтон Гончаренко потвърждавала изявлението му, което сякаш хвърляло светлина върху ис­тинското състояние на отно­шенията на Киев и неговите съюзници. И тя била предаде­на в Kyiv Post и Strana,ua”.

„Гончаренко може да не е из­точник, който да се взема пре­калено на сериозно, продължа­ва Тед Снайдер. При все това последващата му забележка, с която офисът на Зеленски се съгласи, намери отзвук в при­знанието на Зеленски пред сту­дентите. Макар че детайлът за Блинкен изисква потвърж­дение.Осъзнаването на изкуси­телната измама за НАТО може да е започнало месеци по-рано, но може би сега то започва ре­ално да се процежда към укра­инското ръководство, както ми подхвърли един експерт. Ужас­ното съмнение започна от вто­рия ден на войната, когато Зе­ленски се оплака: „Питах ги – с нас ли сте? Те отговориха, че са с нас, но не искат да ни вземат в Съюза. Попитах 27-те лидери от Европа дали Украйна ще бъде в НАТО. Попитах ги директно - всички са уплашени и не отгова­рят. Ние бяхме оставени на себе си. Кой е готов да воюва за нас? Честно, не виждам такъв. Кой е готов да гарантира на Украйна членство в НАТО? Честно, всич­ки се страхуват“.

Тед Снайдер припомня „експлозията“ на разстроения Зеленски по време на срещата на върха на НАТО във Вилнюс през юли 2023 г.: „Безпреце­дентно и абсурдно е, когато не е установена времева рамка нито за поканата, нито за членство­то на Украйна, да се добавя в съ­щото време неясната формули­ровка относно условията дори за поканването на Украйна. Въ­преки всички обещания НАТО ни увери само, че ще може да от­прави покана към Украйна да се присъедини към Алианса, кога­то съюзниците са съгласни и ус­ловията са изпълнени.“

„Четири месеца по-късно, пише Снайдер, на 29 ноември, говорейки от щабквартирата на НАТО в Брюксел, Блинкен успя да предложи като акту­ализация същото рециклира­но обещание. Отговаряйки на въпроса на един репортер, Блин­кен каза: „Мисля, че Алиансът беше много ясен във Вилнюс, че Украйна ще стане член на НАТО, когато всички съюзници се съ­гласят и когато са изпълнени условията. Такава е полити­ката. Тя беше ясно заявена във Вилнюс и препотвърдена днес.“

Тед Снайдер припомня, че това става в същия ден, кога­то Зеленски казва на студенти­те: „Или ще бъдем в НАТО, или няма да бъдем в НАТО. Ние ис­каме, но…“ Дали осъзнаване­то на реалността наистина е проникнало до украинското ръководство и то вече се съо­бразява с нея? В какво се състои

„МРЪСНИЯТ НОМЕР НА АМЕРИКА“ С УКРАЙНА?

„Мръсният трик беше, каз­ва Снайдер, че Украйна нико­га не е воювала на първо място за членство в НАТО. Сега е ясно, че в много случаи в ранните сед­мици на войната Украйна е ис­кала да изтъргува членството си в НАТО за територия и мир. Това желание беше потвърде­но от много хора, привлечени в разговорите. Включително Нафтали Бенет (тогава пре­миер на Израел, б.р.) и Герхард Шрьодер, като и двамата иг­раеха ролята на посредници. Но, както потвърди неотдавна Давид Аракхамия, който во­деше екипа за преговори на Украйна, САЩ, Обединеното кралство и техните партньо­ри „всъщност ни съветваха да не отиваме на ефимерни гаран­ции за сигурност“. После екс­педираха британския преми­ер Борис Джонсън до Киев, за да каже на Зеленски, според Аракхамия, че „няма да подпи­шем нищо с тях изобщо“. И нека просто да се бием“. На Бенет, Шрьодер и турските предста­вители, които домакинстваха на срещата в Истанбул, бяха дадени потвърждаващи съоб­щения.

„Оказва се, че Украйна е вою­вала не за правото си да се при­съедини към НАТО, а за правото на НАТО да позволи на Украйна да се присъедини. САЩ искаха Украйна да се бие, за да защити политиката на отворени вра­ти на НАТО и правото на НАТО да се разшири. НАТО защитава­ше не Украйна, а предимство­то на принципите, че страни­те могат да избират своите собствени съюзи въз основа на принципа на неделимост на си­гурността. Който принцип по­становява, че една страна не може да търгува своята сигур­ност за сметка на сигурността на друга. Както каза Държав­ният департамент в началото на войната: „Това е война, коя­то е многократно по-голяма от Русия и от Украйна. Тук са зало­жени принципи, коренни прин­ципи.“

ЗАКЛЮЧЕНИЕТО НА СНАЙДЕР Е УБИЙСТВЕНО ОТКРОВЕНО:

„Киев може сега да се е събу­дил напълно за мръсния номер на Америка. Украйна беше пре­допределена да воюва за НАТО, но скоро няма да бъде, ако изоб­що някога бъде, посрещната с добре дошла в НАТО“.

А вестник „Уолстрийт Джърнал“, цитиран от Йозай Шендир в турския „Миллиет“ (15.12.2023), описвайки тра­гичното състояние на арми­ите на страните - членки на НАТО от Европа, обяснява защо европейците са толко­ва сдържани относно прие­мането на Украйна в Съюза. Под заглавието „САЩ загуби­ха Турция“ Шендир отбелязва, че за турското обществено мне­ние САЩ отдавна са най-го­лемият враг на Турция. Ули­цата виждала, че сред планове­те на Вашингтон за региона е и разпокъсването на Турция. „От този час нататък, пише Шен­дир, в Турция не може да има предизборно обещание за опра­вяне на отношенията със САЩ. В миналото НАТО беше гаран­ция за Турция, а днес страна­та - гаранция за САЩ, е Тур­ция. Не мислете, че преувелича­вам. Тази седмица „Уолстрийт Джърнал“ описа печалното състояние на армиите в Евро­па като цяло. То е пълна ката­строфа.

В Англия от 227 танка само 40 са готови за бой. 157 могат да се подготвят за война за 30 дни, а състоянието на други 30 е още по-лошо. В Германия, когато тя беше разделена на Западна и Източ­на, общата численост на арми­ята беше 800 000 души. Днес има 180 000. По време на Сту­дената война само в Западна Германия имаше 7000 танка. Днес Германия има 200 танка и само 100 са готови за бой. За­пасите от боеприпаси на цяла Германия стигат за два дни сражения и дори да започ­нат да произвеждат муниции, няма място за тяхното съхра­нение, понеже складовете са приватизирани.

Нидерландия разформи­рова последното си танково съединени през 2011 г.

Дания, островна държава, няма подводници и тежки ар­тилерийски и ПВО системи.

Във Франция гаубиците са по-малко от 90.

„Всъщност, пише Шендир, най-големият проблем на горе­изброените армии не е количе­ството на оръжията и боепри­пасите, а това, че са ръждяса­ли и разпарчетосани. Германия се занимава с неонацистките структури вътре в армията. Във Франция армията е въвле­чена докрай в политиката и на два пъти военни призовава­ха Макрон да подаде оставка. А Англия се затруднява при на­бирането на войници. Въпреки всички тези неща САЩ намали­ха числеността на своите вой­ски в Европа с 20 000 и те оста­наха 80 000. А пък Армията на Швеция (кандидат за членство в НАТО заедно с Финландия, но за разлика от последната Шве­ция се натъква на турското вето, б. р.) е 20 000 души.

Заключението на Йозай Шендир е убийствено: „Ако не са Турските въоръжени сили, в Европа като цяло НАТО не е дори книжен тигър!“

Добре че авторът не споме­нава за състоянието на Бъл­гарската армия, в която спо­ред военния министър има недостиг от 6000 души, но министерството планира да увеличи участието ни в зад­гранични военни операции. Може би в Украйна, на коя­то ще превозим със собствен жп транспорт 100 БТР 60 ПБ от времето на „възродителния процес“, понеже били „с изте­кла необходимост“, плюс нео­пределен брой „дефектни“ зе­нитни ракети. И то в момент, когато редица експерти пред­сказват близкия разгром на Украйна, осигурен от режи­ма в Киев и неговите „съюзни­ци“ от НАТО и ЕС. След като уволни за корупция начални­ците на 12 военно-отчетни ко­мисии, Зеленски започна да се оплаква, че военните искали от него да мобилизира 450-500 хиляди мъже. Военният минис­тър, кримският татарин Рустем Умеров каза, че щели да „помо­лят“ избягалите в чужбина ук­раинци на възраст от 25 до 60 години да дойдат и да се запи­шат в армията. И намекна, че ако не го направят, ще има санк­ции. На фона на всичко това на­шето МО обяви, че ще обучава украински военни пилоти на F-16 и английски език. Имайки предвид факта, че България ще разполага с изтребители F-16 Block 70 през 2025 г., ако изоб­що САЩ ги произведат дотога­ва, обучението на украинските пилоти може да се сведе само до курсове по английски език във ВВУАПВО „Панайот Во­лов“ в Шумен. Другото са фанта­зии, с които ни храни управля­ващата в момента „сглобка“.

Когато САЩ са влезли в за­дънена улица на два фронта – в Украйна и Палестина, а на Запад нарастват умората и от­егчението от непрекъснатата просия на Зеленски, премиер­ът Денков обяви, че Украйна и мигрантите били приоритет в бюджета за 2024 г. И човек за­почва да се пита: на коя дър­жава се е клел да служи този кабинет? На България, на Ук­райна или на Посолството? След като с подкрепата на ГЕРБ и ДПС „демонтира“ и „премес­ти“, тоест наряза Паметника на Съветската армия в София, и „поправи“, тоест „опипа“ Кон­ституцията, какви ли още по­разии ще нанесе на България правителството на ротацията и некоалицията? По-скоро Ук­райна ще влезе в ЕС и НАТО, отколкото с такива „калинки“ България да стане уважавана държава, а не най-бедната и корумпирана страна в Европа. При премиер като Денков, кой­то твърди, че 2/3 от българите били щастливи и че тази Коледа била по-евтина от предишната, това няма как да стане. Само да не започнем да съжалява­ме и за него, когато ни поеме Мимето Габриел от Хаджиди­мово…

 

Излишно коледарско бодрячество

Е-поща Печат PDF

А премиерът Денков ни честити Коледа. Колкото да си по­мислим, че в глава­та му още боботи веселяка Дядо Мраз

Рождество Христово е.

А премиерът Денков ни честити Коледа.

Колкото да си помислим, че в главата му още боботи веселяка Дядо Мраз.

Може ли тогава да му по­вярваме, когато казва „До­брата новина е, че гледаме все по-уверено напред“.

Все по-уверено?

Напред?

Колко напред?

Къде е това напред?

В премиерското обръще­ние от 353 думи нито вед­нъж не е споменато Рож­дество Христово.

А ето как гледаме увере­но напред:

Общият дял на хората в риск от бедност или социал­но изключване възлиза на 32,2 процента.

Много от хората, живе­ещи в домакинства, се за­трудняват с жилищните разходи.

Всеки трети пенсионер едва оцелява под линията на бедността.

Близо 45% от хората не могат да си осигурят пълно­ценна храна.

За коя страна се отнасят тези данни?

Драги приятели,

Излишно е да бъдете пришпорвани с коледарско бодрячество.

Нямате нужда и от фал­шиви празнични целувки.

Животът – такъв, какъв­то го правят управниците - е длъжник на почти всички българи.

„Коледарите“ най-сетне трябва да проумеят това.

Да проумеят също, че вие не сте някаква досадна при­турка към Празника.

Бъдете!

 


Страница 2 от 617