Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

Апел за мир и равна сигурност на Балканите

Е-поща Печат PDF

Представителите на 8 балкански държави – Турция, Гърция, Албания, Северна Македония, Кипър, Сърбия, Румъния и България се обе­диниха около тава, че техни­те страни и народи са изпра­вени пред безпрецедентни нови предизвикателства и възможности.

„Само на километри от нас, в Украйна, бушува война. Тази война представлява пря­ка и непосредствена заплаха за сигурността на нашия регион във всички нейни аспекти: во­енен, икономически, човешки. От наш общ интерес е тази война да завърши възможно най-скоро с взаимноприемлив и траен мир“, се казва в доку­мента.

Участниците призовават своите правителства да ра­ботят за постигането на тази цел.

По думите им войните са донесли безкрайно много жертви, страдания и опусто­шение на Балканите. Балкан­ските народи са си взели по­уки от тежките уроци на ис­торията.

Те считат, че е необхо­дим нов диалог на най-висо­ко равнище, който да доведе до взаимно общо разбира­не за постигане на сигурност за всеки и всички и нов им­пулс за развитие на истинско партньорство на Балканите в Европа.

Според тях държавите, правителствата и обществе­ността във всички балкан­ски държави да активизират многостранното и двустран­но сътрудничество и диалог на всички нива. Необходим е открит разговор за постигане на общо разбиране за потреб­ностите на региона и за откри­ване на постижими перспекти­ви за развитие.

„Балканите могат да бъ­дат най-бързо развиващият се регион на Европа“, категорични са подкрепилите Апела.

Представителите на RUMELISIAD и Istanbul Gedik Universitesi от Турция, Ин­ститут за алтернативни по­литики ENA - Гърция, Център за геостратегически изслед­вания – Сърбия, Европейски ресурсен център за устой­чивост – Румъния, ЕГТС HELICAS – Гърция, Институт за правни науки и Сдружение за изследване на обществе­ните науки „Аргументум“ от Република Северна Македо­ния, SKUTARI ART CENTER – Албания, Antemis Innovation – Кипър и от България Стра­тегически институт за нацио­нални политики и идеи, Фо­рум за балкански транспорт и инфраструктура, Нацио­налната асоциация за между­народни отношение и Бълга­ро-финландското дружество за приятелство, решиха да създадат Партньорска мре­жа от балкански неправител­ствени организации, работе­щи в сферата на сигурността, икономиката, инфраструкту­рата, транспорта, енергети­ката, културата, спорта, здра­веопазването, образование­то, екологията и демографи­ята.

„Със създаването на тази мрежа, нашата цел е да осъ­ществяваме съвместни проек­ти в областите, в които има­ме общи и съвпадащи интере­си. Разчитаме на участието, сътрудничеството и подкре­пата от нашите сънародни­ци, правителства, сходни ор­ганизации и партньори от съ­седни държави и региони и от Европейския съюз. Нашият ин­терес и цел е да започнем уско­рено съвместно да изграждаме Балканите като район на мир, равна сигурност, сътрудни­чество, партньорство и благо­денствие в една обединена Ев­ропа“, се казва в заключение в Апела.

 

С какви гащи сме тръгнали

Е-поща Печат PDF

Руската федерация ни припомни официал­но, че СССР ни е дал ракетите С-300, за да се отбраняваме и в договорът за доставка изрично е записа­но, че нямаме право да ги пре­доставяме на трети страни без изричното разрешение на Ру­сия. Т.е., направо ни казват, че с решението си, Народното съ­брание е нарушило междуна­роден договор и то свързан с военна техника. Съвсем слу­чайно една от страните по този договор е държава, от която и САЩ се страхува и се опитва да я пребори, като хвърля сре­щу нея трети страни. Та, да по­питам, ние с какви гащи сме тръгнали?!? И защо без пампер­си!?! Ще потрябват!

Русия никога не е била държава, която да позволи не­уважение, особено от държава като нашата в момента, упра­влявана от членове на прай­да, без армия, със самолети на чертежи. То, разбирам смелост, ама пинчер да се опитва да хапе мечка, ми се струва леко нецеле­съобразно и неразумно - за пин­чера най-вече. И спокойно - ру­ската мечка няма да ни изяде. Не заради великите ни евро­атлантически партньори, кои­то нямат топки директно да се изправят срещу нея, нито зара­ди храбрата ни българска ар­мия, която вее гащи по паради. Заради общото ни минало, ис­тория и ако щете, сантимен­талност заради това, че са ни освободили и си ни знаят що за стока сме. Но не означава, че няма да има последици и то доста неприятни за нас.

Да дадеш на братска държа­ва ракети, за да се отбранява сре­щу враговете, и то безплатно да ги дадеш и след това тая небла­годарна държава да ги даде на твоя враг да ги използва срещу теб, какво според вас е? И как­ви ще са последиците? Магарев, овалян в катран и перушина и с панделка на врата на сребърен поднос, може и малко да смек­чи последиците, макар и винов­ните да са доста. Включително и ние, че търпим тия прайдуващи да се гаврят с България!

 

Метеорът Сергей Лавров

Е-поща Печат PDF

Сергей Лавров рабо­ти като метеор на 78- ата сесия на Общо­то събрание на ООН. За броени дни в името на Ру­сия шефът на нейното външ­но министерство успя да на­прави това, за което на други­те са нужни седмици и месеци. Ярки речи, пресконференции, 33 двустранни международни срещи - това прави 73-годиш­ният дипломат от 20 септем­ври.

Сред масата изявления на Лавров в Ню Йорк бих искал да подчертая едно, което, изглеж­да, не е получило необходимото внимание.

Ръководителят на руското външно министерство осъди Германия, Италия и Япония за отказа да гласуват за руската резолюция за недопустимост­та на прославянето на наци­зма.

Става дума за тримата съ­юзници във Втората светов­на война, които поеха инициа­тивата за започването й и роди­ха нацизма, фашизма и япон­ския милитаризъм.

Сергей Лавров дълбокомис­лено анализира това явление по време на общата политиче­ска дискусия на 78-ата сесия на Общото събрание на световна­та организация, като стигна до много разочароващи заклю­чения.

Какво разкри Лавров?

„Особено тревожно е, че ми­налата година Германия, Ита­лия и Япония за първи път гла­суваха против резолюцията на Общото събрание на ООН за не­допустимост на прославянето на нацизма“, каза ръководите­лят на руското външно минис­терство.

„Този неприятен факт по­ставя под съмнение искреност­та на разкаянието на тези дър­жави за масовите престъпления срещу човечеството по време на Втората световна война и противоречи на условията, при които те бяха приети в ООН като пълноправни членове”.

Лавров каза, че Русия на­стоява да се обърне специал­но внимание на тези „мета­морфози“, които противоречат на позицията на световното мнозинство и на принципите на Устава на ООН.

Това, между другото, е осо­бено актуално поради факта, че американците се опитват да прокарат Германия в Съвета за сигурност на ООН, чиито во­дещи политици изведнъж се се­тиха за Кьонигсберг и влачат из градовете си руски танкове, уни­щожени в Украйна.

Отбелязвайки, че тъй като ООН е основана след резулта­тите от Втората световна вой­на, всякакви опити за прераз­глеждане на тези резултати подкопават основите на све­товната организация, Лавров подчерта:

„Като представител на страна, която има решаващ принос за разгрома на фашизма и японския милитаризъм, бих искал да обърна внимание на такова крещящо явление като реабилитацията на нацисти­те и колаборационистите в ре­дица европейски страни, преди всичко в Украйна и балтийски­те държави.“

Кои са тия изроди и защо фъркат?

Ръководителят на руското външно министерство имаше предвид резолюцията, вна­сяна ежегодно от Русия, оза­главена „Борба с прославяне­то на нацизма, неонацизма и други практики, които допри­насят за ескалацията на съ­временните форми на расизъм, расова дискриминация, ксено­фобия и свързаната с тях нето­лерантност“. През декември 2022 г. 120 държави гласуваха за него, 10 се въздържаха, а 50 бяха против.

Документът препоръч­ва държавите да предприемат подходящи конкретни мерки, „включително в законодател­ството и образованието, в съ­ответствие с техните меж­дународни задължения в облас­тта на правата на човека, за да предотвратят преразглеждане­то на историята и резултати­те от Втората световна вой­на и отричането на престъпле­ния срещу човечеството и во­енни престъпления, извършени по време на Втората световна война“. Резолюцията по-спе­циално осъжда пронацистки­те графити и рисунки, вклю­чително върху паметници на жертвите на войната.

Защо именно те?

Сред страните, които не подкрепиха внесената от Ру­сия резолюция, са Германия, Италия, Япония, Австрия, Ка­нада, Чехия, Естония, Фран­ция, Унгария, Латвия, Пол­ша, Испания, Украйна, Вели­кобритания, САЩ и всякакви други дребосъци, които зави­сят от тях. Нека анализираме този срамен списък: в него няма случайни държави.

САЩ, Великобритания (Ка­нада е нейният доминион) и Франция подготвиха послед­ната война, издигнаха Хитлер и му позволиха да се засили за войната срещу СССР. Лон­дон и Париж дори планираха да направят това заедно с Бер­лин, превръщайки „странна­та война“ в съвместна кампа­ния срещу СССР.

Нещо повече, Вашингтон искаше и постигна тъй, че на­цистка Германия, преди да тръгне на Изток, да отиде на Запад. Англосаксонците не до­вършиха Хитлер, който „захапа“ своите господари, като склю­чиха сделка с него зад гърба на Русия.

Полша също направи всичко, за да се случи Втора­та световна война. Въпреки че Варшава не подозираше, че за­падните създатели на Полша ще „нахранят“ с нея Хитлер, така че той все пак да се пре­мести на изток и че в крайна сметка тя ще бъде възродена от Сталин в нови граници.

Германия, която погълна Австрия със своята силна, ма­кар и малка армия, и Чехия с напредналата си военна индус­трия и големи запаси от оръ­жия, заедно с Италия започна­ха война в Европа, а Япония, провокирана от САЩ, в Азия.

Във войната участваха Ун­гария и Испания, в които ре­ално съществуват фашистки режими. Първата - официално, като изпрати своята 2-ра армия в Русия (между другото, итали­анците направиха същото), вто­рата - като изпрати дивизия от доброволци на руския фронт.

Естония и Латвия (която западняците след 1917 г. първо създадоха от тялото на Русия, а след това „предадоха“ на Мос­ква, така че бързо да възникне обща граница между СССР и Германия, изпълнена с война) участваха в война.

В Естония е сформирана една SS дивизия, в Латвия - две, без да се броят всички ви­дове наказателни, спомагател­ни и полицейски части, които вярно служат на германците и унищожават всичките им ев­реи. В Червената армия, раз­бира се, имаше и естонци, лат­вийци и литовци, но все пак по-малко. Хората в балтий­ските страни днес се срамуват от тях.

В Украйна също имаше много сътрудници, един от които наскоро обра овации­те в канадския парламент. Въ­преки че мнозинството украи­нци не се оцапаха с това и се би­еха в Червената армия, вклю­чително еврейският дядо на президента Владимир Зелен­ски, именно привържениците на Хитлер се смятат за герои в съвременна Украйна.

Издигат им паметници, от­дават им държавни почести на погребения, величаят ги в музеи и медии, „продават“ ги като „герои“ за подражание от ученици и дори от детски гра­дини.

Нацистките символи при­състват под формата на тату­ировки, всякакви емблеми и понякога се рисуват върху во­енна техника. Европа и Амери­ка са станали „слепи“ и, разби­ра се, не виждат нищо от това, действайки на принципа „Това, което е смърт за руснаците, е добро за нас“.

Правене на изводи

Ето обяснение защо горните страни ще учат - а някои (Бал­тика, Украйна) вече го правят с всички сили! - възхвала на на­цизма. Те са водени от омра­за към неговия победител, от жажда за отмъщение.

В анархистична Украйна нацизмът се използва и като основна котва на създадена­та там на тази основа тотали­тарна държава. Англосаксо­нците, които са родили фаши­зма (Мусолини е рекламиран от британското разузнаване, Хитлер от американското раз­узнаване) знаят как да го из­ползват по предназначение, особено сред другите. Това е първото нещо.

Второ, тези страни искат бързо да забравят неудобно­то си минало и измислят нови исторически митове, за да ги използват, наред с други неща, като „мека сила“ срещу Русия.

Тоест да убедят първо обикновения човек, а след това и нас, че ние сме агре­сорите и военнолюбителите, жестоките окупатори, че не сме освободители, а „изнасил­вачи“, че сме бомбардирали Хирошима и Нагасаки с атом­ни бомби и сме молили, каз­ват те, съюзниците да бомбар­дират Дрезден като помощ на Червената армия.

Всичко това се прави, за да се внуши чувство за срам на победителите, да се насърча­ват репарациите, да ги нака­ра да намразят собствената си страна и история.

На трето място, демонизи­рането на Русия (чрез истори­чески фалшификати и фалши­фикати) е необходимо на ней­ните съседи като прикритие за евентуални бъдещи опити не само за разчленяване и ограб­ване на страната ни, но и за създаване на коалиция сре­щу нея от „обидените“, вклю­чително основните играчи, за да обърнат стрелите на своите недоволни народи от престъп­ните им елити към руснаците.

Какво от това?

Поради горните причи­ни Лавров беше абсолютно прав да повдигне този въпрос в Ню Йорк пред очите на це­лия свят, наред с куп други не­отложни проблеми. В началото имаше една дума.

Всичко се случва първона­чално в главите на хората – и едва след това се материализи­ра в техните действия и реални­те политики на държавите. С Ук­райна например се случи точно това: там хора като нас първо ги зомбираха, превръщайки ги в наши врагове, после ги качиха в танкове.

Можеш да направиш съ­седите си адекватни, нормал­ни хора само като се върнеш по същия път. Но сега танко­вете и оръдията ще трябва да бъдат изгорени, за да спре хипнозата и терорът. Западът много добре знае това. Добре е, че се осъзнава и в Русия. Но не е нужно просто да знаете – трябва да действате.

 

Възраждането на Отечеството е било всичкият ми живот

Е-поща Печат PDF

Издателство Новата цивилизация“ публи­кува неотдавна спо­мените на Иван Ка­лянджи под заглавие „Възраж­дането на Отечеството е било всичкият ми живот“. Инициа­тивата е на Национално движе­ние „Русофили“ със спомоще­ствователството на сдружение „Бесарабски приятели“ и него­вия председател Валери Де­либалтов, както и на Ставри Сотиров – общественик и бла­готворител от Стара Загора. Книгата се посвещава на 145-та годишнина от Освобождение­то на България.

Отделни части от труда на недостатъчно познатия на широката публика Иван Ка­лянджи са публикувани през годините в различни периодич­ни издания или включвани в на­учноизследователски трудове. Днес обаче на читателя се пре­доставя пълното съдържание на спомените на този пламе­нен патриот и неуморен деец за освобождението на Бълга­рия от османско иго.

Кой е Иван Калянджи?

„...Благодарение изобрета­телността на г-н Иванов и не­говата твърда вяра, че започ­натото от наша страна дело няма да спре по средата, в края на март 1877 г., когато вече бе разрешено да започне формира­нето на 700-те души, които по­лучих от него, те веднага бяха облечени, въоръжени, започнаха усилено да се обучават и на най- запомнящия се височайши пре­глед на 12 април 1877г. в Киши­нев, аз имах щастието да пред­ставя три български военни батальона, които привлякоха милостивото внимание на Гос­подаря Император...

Неуморният труд на този скромен деятел, пътуващ по всички градове на Румъния, за­позна живеещите там българи с високата цел на войната и не­обходимостта да заявят свое­то пряко участие в това вели­ко дело...

Неговата дейност бе неоце­нима за мен. Благодарение на не­говата енергия, неуморност, по­знанството с много хора, до 20 май 1877г. имах 4000 души, а на 31 май тръгнах от Плоещ към Дунава с 5000 души, в редовете на които имаше синове на бога­ти и много влиятелни българи...

Г-н Иванов не само не изис­кваше никакви парични разходи, но той самият не е получил ни­какво възнаграждение за цялото време до преместването му във ведомството на гражданското управление в България, където последователно заемаше длъж­ностите: чиновник за специал­ни поръчения при княз Черкас­кий, вицегубернатор на Фили­попол, след това губернатор на Сливен и Русчук, до самия край на нашето управление в Бълга­рия...“

Из писмото на ген. Столетов до военния министър граф Милютин

Тези думи на признателност се отнасят за Иван Цанев Калян­джи (1831-1902), който израст­ва в патриотичното семейство на Вачо (Иван) от Лясковец, и който се включва като добро­волец още в гръцкото въста­ние през 1821 г. Според преда­нието, става командир на боен кораб – калян; оттук и пряко­ра му Калянджи.

Единият от синовете му – Паню Вачев-Калянджия­та участва в Браилския бунт през 1841 г., за което е осъден на дългогодишен затвор. Други­ят син Цани (Стоян) Вачев Ка­лянджиев е доброволец в Ру­ско-турската (1828-1829 г.) и в Кримската война (1853-1856 г.). За бойните му заслуги руски­ят цар го награждава със златен орден. Баща е на трима синове, най-големият от който, Иван, е предмет на настоящата публи­кация.

Иван Цанев Калянджи учи в родния си град при отец Мак­сим Райкович, през 1845 г. е ученик на Христаки Павлович в Свищов, следващите две го­дини е възпитаник на Иван Момчилов в Елена. Изтъкна­тите дейци на българското про­светно дело оценяват стремежа на младия лясковчанин към знанието и го изпращат да следва в Духовната семинария в Кишинев. Завършва и Исто­рико-филологическия факултет на Киевския университет. Негов състудент е Николай Катранов българският прототип на Тургеневия Инсаров от рома­на „В навечерието”.

След Кримската война то­гавашният руски външен министър княз Александър Горчаков му възлага да по­еме грижите по настанява­не на българските бежанци. Иван Калянджи се изявява в тази дейност като отличен ор­ганизатор: освен материалното им устройване, в продължение на близо две десетилетия той развива училищното дело, от­стоява опазването на българ­ското самосъзнание, самобит­ността на българския дух и обичаи сред бежанците в Ру­ска Бесарабия.

Родолюбивата му карие­ра продължава като учител в Болград. По негов проект е из­дигната гимназията „Св. Св. Ки­рил и Методий“. От 1858 г. вече е контрольор и настойник на бъл­гарските колонии в Бесарабия. През 1862 г. Иван Калянджи открива българско учебно за­ведение в Комрат и усърдно продължава да търси средства за основаване на училища във всички български селища. През 1871 г. основава в Ки­шинев Българско просветно благотворително сдружение. Поддържа контакти и със сла­вянските комитети в Москва и Санкт Петербург. Културно- просветната му дейност го от­вежда в средите на Българ­ското книжовно дружество (предшественик на БАН), къ­дето е удостоен като спома­гателен член (днес член-ко­респондент), а по-късно и по­четен член (академик). Така, постепенно се издига до рав­нището на неформален пред­ставител на българите в Бе­сарабия. От 1868 г. трайно се установява в Кишинев на дър­жавна служба. Става руски поданик под името Иван Сте­панович Иванов, но до края на дните си всеотдайно служи на българската кауза.

Освен на просветителското поприще, поддържа тесни връз­ки и с българската революцион­на емиграция. Води оживена ко­респонденция с Г. С. Раковски, Филип Тотю, Христо Ботев. На среща в Одеса с Г. С. Раковски, последният е силно впечатлен от идеите и дейността на Иван С. Иванов на ползу роду и се обръща към него със следните думи: „Виждам във Ваше благо­родие стремление и гореща лю­бородност към наш бедни народ. Даст Бог такива верни синове да се появяват по-скоро за уте­ха и полза ей”.

През 1876 г. Иван С. Ива­нов пътува до Одеса и Санкт Петербург за събиране сред­ства за българските чети, включително за въоръжаване на Ботевата чета. В навечерие­то на Априлското въстание из­праща писмо до Иван Сергее­вич Аксаков – ръководител на Московския славянски коми­тет, с молба за помощи и оръ­жия за въстаналите. Оказва без­ценна помощ на българските участници в Сръбско-турска­та война от 1876 г. Грижи се за върналите се доброволци за­щото провижда, че ще бъдат потребни в очертаващата се вече война за освобождението на българските земи. До прис­тигането на ген. Столетов в Ки­шинев като командир на бъде­щия опълченски корпус, Иван С. Иванов успява да задържи бли­зо 700 доброволци, на които – при извънредно трудни усло­вия, осигурява храна, дрехи и жилища.

Не е случайно, че лично Иван С. Аксаков го препоръчва на ген. Столетов като най-благона­дежден деец, имащ в продъл­жение на години непосред­ствена връзка с българските общности и ползващ се с тях­ното доверие. Така, при услови­ята на пълна дискретност, от на­чалото на 1877 г. Иван С. Ива­нов (заемащ тогава служба уез­ден началник в Кишинев) става двигател за набирането и под­бора на българските опълче­нци.

Още преди края на войната – на 3 февруари 1878 г. великият княз Николай Николаевич го назначава за вицегубернатор на Пловдив. След подписването на Санстефанския мирен до­говор, е губернатор на Сливен (от 1 юни 1878 г. до 10 май 1879 г.), назначен е от княз Дондуков- Корсаков. На 10 май е преназна­чен за губернатор на Русе, къде­то остава до приключване на ру­ското временно управление в България. Там приема европей­ските консули и подготвя посре­щането на новоизбрания бъл­гарски княз Александър Ба­темберг.

Година по-късно Иван С. Иванов се завръща в Киши­нев, където е произведен в ранг „статски съветник“, а от 9 но­ември 1885 г. – в „действите­лен статски съветник“. След което хваща перото и вълну­ващо разказва как е преминал животът и делата му в полза на многострадалния български на­род. Събира и издава статиите, които е писал. Има публикации са за отношението на Сърбия към България и подготовката на Сръбско-българската война. Връх на неговите историко-би­ографични изследвания е тру­дът „Българското опълчение и неговото сформиране: 1875-1879 г. Бележки и спомени”, издаден през 1888 г. на руски език. На 29.10.1897 г. получава призна­ние и от българския държавен глава княз Фердинанд: награ­ден е с медал за граждански за­слуги 1-ва степен. Умира през 1902 г. в Кишинев.

Иван С. Иванов-Калян­джи е бележит деец на бъл­гарското Възраждане. Без­спорни са неговите заслуги в просветно-културната об­ласт, поддържане на българ­ския дух и традиции сред бежанците в Бесарабия, по­мощта, която оказва на рево­люционната ни емиграция, за формирането на българско­то опълчение в Освободи­телната руско-турска вой­на, за изграждане на местна администрация в освободе­ните земи. Името и делата му са гордост за всеки българин, а патриотичната му дейност следва да намери достойно място в пантеона на българ­ската история.

Припомняйки с насто­ящата публикация родолю­биви дела на Иван С. Иванов- Калянджи, вярваме, че об­ществеността и общинските власти на Лясковец най-сетне ще заделят средства за из­граждане на достоен памет­ник на знаменития им зем­ляк; а също – да възстановят къщата му като музей, в кой­то да се издирят и съхраня­ват за поколенията свидетел­ства за този бележит лясков­ски род.

В следващия брой на в. „Нова Зора” ще продължим с откъс от един изключителен документ от времето, когато Иван С. Иванов е губернатор на град Сливен. Оч­аквайте разказа за Решение № 1424 от 1878 г. на Сливенската община.

 

БЛИНКЕН И ГЕЙБРИЪЛ НА „БЛАГОЛАЖ”

Е-поща Печат PDF

Да е Първи април – не е. Да е хумористичният „Бла­голаж” в Габрово – пак не е. Да се е изказал Бойко Борисов, също не е - как ще си меша капата един Бойко с двама титани на световната полити­ка: Антъни Блинкен и Мериън Гейбриъл?

Не става въпрос за Антъни Доктороу (Хекимян), нито за Дива Мария (самодива), чия­то фамилия опитвам да прочета на „американски”, а владея „ав­стрийски”... Думата ни е за дър­жавния секретар на САЩ Ан­тъни Блинкен и колежката му от „страната на Ботев и Лев­ски” Мария Габриел. На среща между тях лидерът на световна­та политика(?) Блинкен каза на нашата „дива”, че САЩ ГЛЕДАТ НА БЪЛГАРИЯ КАТО НА РЕ­ГИОНАЛЕН ЛИДЕР.

Леле, би казал Шурда от „Го­рещ вятър” и би се хванал за главата. Защото в региона ни има една Сърбия, която е ре­гионален лидер във футбола, баскетбола, волейбола и тени­са. Аман-заман, би се възпроти­вил и друг комшулар, защото е регионален лидер не само в ле­пенето на чехли, ами прави камиони, леки коли, бусове, че от заводите си вдига във въз­духа и „Байрактар” (то и ние вдигаме пушилка с нашенски „байрактари” от двеста и ку­сур партии, ама нейсе, запуши я...). Пак от юг подгрели тема­та така: къв регионален лидер, кви пет лева, като са регионал­ни лидери къде са им домати­те, краставиците, пъпешите, дините, та ако не е нашата кали­мера към тях с какво ще си пият ракията? А отвъд Гюргево и Ка­лафат се похвалили, че са ли­дери в региона по вкарването на корупционни големци зад решетките!

Като капак от Вардара се дочуло: „Море, ке го игра Мит­рето лидерот!” З еленски и Плевнелиев се усмихнали под­купващо на колегата смешник Митко Рачков, а на Балканите се пуснала есенна мъгла, в коя­то от едната страна с български език стояли Кирил и Методий, а от другата със североамери­кански акцент Кирил и Асен. Близкото между двете лидерски двойки било, че били загрижени да създадат нещо за българи­те: Кирил и Методий искали да им създадат бъдеще, а Ки­рил и Асен се стремели да им създадат минало...

„О, минало незабравимо, о, пресвещени бъднини!“ И песен­ният фолклор съобщава, че МИ­НАЛОТО Е НАШЕТО БЪДЕЩЕ. Иде дървеното рало, а Антъни и Гейбриъл ни обещават ли­дерство! Може, стига да не за­къснеем, че ще ядем чуждо зър­но и дърво. От ралото ...

Колкото до другия Антъ­ни, крепен от мощните м о щ и на гражданите за европейско развитие на България, си спом­ням, че като студенти във ВИИ ”Карл Маркс” се шегувахме, че и магаре да вържеш пред ин­ститута, ще изкара диплома. Актуализирано би звучало: ще изкара, ако му помогнат други магарета...

И да завършим с „Благолаж”: Иванчо казал, че ще подари на новозаселилото се другарче Пьотърчо камиончето си, кое­то било счупено и не можело да се поправи. Пита се в зада­чата за чий еди що си Пьотърчо ще вземе играчка, която е стро­шена и не подлежи на оправя­не? А дарението щяло да бъде одобрено от домсъвета, за ко­гото размяната на камиончета, танкчета и самолетчета е прия­телска помощ и безобидна дет­ска игра като драскането на ки­бритче на тавана...

 


Страница 2 от 562