Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

ПРОФ. ОРЛИН ЗАГОРОВ – ВЛЮБЕНИЯТ В БЪЛГАРИЯ

Е-поща Печат PDF

Философ-мислител, изследовател и тълкувател на нейната историческа отговорност и съдба


За Орлин Загоров, за учения, за философа, за писателя и труженика над белия лист, за публициста и мислителя с дух на воин, за непреклонния воин на полето на духа, за преподавателя, приковавал трудно покоримото внимание на студентските аудитории, има много свидетелства, рецензии за книгите му, знаци и свидетелства за признание и внимание. И до днес обаче, по неговите думи, той много високо цени онзи далечен ден, когато поставил на бюрото на непознат нему главен редактор, статия, чул в отговор: „О, професор Загоров, човекът който в Париж блестящо защити България от хули и наплевателства“. Главният редактор се изправил и сторил поклон на професора и човека Орлин Загоров.

Припомням този случай с небезизвестно притеснение. Разрешение да го споделя на страниците на „Нова Зора“ не съм получавал,  но в деня на светлия юбилей на проф. Загоров, поемам риска да бъда уличен в нескромност и заподозрян, в иначе неприсъщото за мен, тщеславие. Защото редакцията, където се е случило това, бе на  вестник „Зора“, а главният редактор, както се досещате, бе моя нескромност.

Годината беше 1991. Площадите цепеха небесата с възгласи „Долу!“ и „Смърт!“. И тази действителност осланяваше всяка надежда. Бе страшно и притеснително време. Пред очите ни нищите духом ставаха вождове на нацията; безродниците – патриоти; посредствениците – гении!...

Тогава в живота на „Зора“ се появи той – Орлин Загоров. Немногословен в общуването, професорът внесе онази нехарактерна за тогавашния словесен разгул въздържаност от крайности. Това не промени непоколебимостта в оценките на „Зора“, но им предаде необходимата солидност. С него, малко по-късно, към „Съвета на старейшините“ се присъединиха и акад. Георги Близнаков и проф. Бончо Асенов. И се заформи, ако мога така да се изразя, „Четата на „Зора“, в която до имената на Николай Хайтов, на Николай Генчев, Илчо Димитров и Христо Малеев, моя милост бе само клисарят, който премита храма, където свещенослужителствуваха Владиците на българския патриотизъм. И „Зора“ укрепна. И се утвърди като инстанция, която бе в състояние да възвръща смисъла на думите; да обяснява явленията; да разкодирва посланията на текущото време, по отношение на все по-неясното бъдеще, което значи – да дава надежда. Най-общо: мисията на „Зора“ откри в хаоса необходимия й Орлин Загоров и в същото време Орлин Загоров намери пристан за своята несекваща тревога за България и упование за своя дух, възстанал срещу сатаносферата на битието, в което като стадо бяха подкарали народа ни.

Квадратурата на кръга на духовната бездна, инструментариумът на завършеното и съвършено вселенско зло, абсолютното безсрамие, абсолютната наглост, абсолютната корист и пошлост, са философските категории, които бяха обект на неговите терзания и изследвания. И Орлин Загоров подхождаше към тях с непоклатимата мярка на здравия смисъл, като върховен израз на свободната воля на един свободен дух и свободен човек. Такъв го чувствах аз и свидетелствам, че не запомних нито един случай, в който той да отстъпи от правдата и истината за живота, за бъдещето на народа и България. Те бяха и останаха в неговата неизменна тревога и отговорност, и като такива доминираха и определяха като по индукция, обществено заявената позиция на „Зора“.

И не защото словата по повод на един светъл юбилей трябва да бъдат приятни и ласкави, аз мога да заявя, че тази наша позиция на „Зора“ носи симетрията в мерките на солидност и въздържаност, определени от Орлин Загоров.

Някога бях станал на крака и ниско се бях поклонил пред човека, когото виждах за първи път в живота си. Не бях чел нито грамите, нито докладите за онази конференция в Париж по правата на човека, проведена в неспокойното лято на 1989 г. Но ни повече, ни по-малко, както всъщност се оказа, тя е била замислена като форум, на който да бъде разтерзана България; да бъде прикован на позорния стълб нейния порив за единение. Нещо, което за съжаление, бе постигнато само няколко месеца по-късно от онези, които се представяха „за освободители и спасители на Отечеството“.

Аз така и не научих причината, която е накарала любимия ми поет, белият генерал на българската поезия, Георги Джагаров, в битността му на зам.-председател на Държавния съвет, да сподели с пишещия тези редове, името на главния герой на онези парижки изпитания – Орлин Загоров. Но запомних неговото име. А откровението на Джагаров стана причината, година-две по-късно, за случката, която до днес оставаше неразказана и която се превърна от повод за едно запознанство в приятелство за вече цели 30 години.

Като погледне човек, сякаш нищо особено не се е случило. Прочел някой си името Орлин Загоров, припомнил си думите на големия поет за него, станал и се поклонил. Само че отдавна съм разбрал, че в този свят нищо не се случва само за себе си. Всичко е подчинено на една обща цел и неведоми са пътищата, по които мъжете на дълга се събират за нея. България винаги е имала нужда от своите синове, за които тя не е просто обиталище, макар и с „небе от коприна“. Не е само огнище и дом, род и традиция. България е нещо много повече. Тя е Родина! И сакралните измерения на тази дума карат да пламти жаравата на кръвта. И тя събира в едно и мъртвите, и живите, и внуците на още неродените внуци.

„Всичко важно и голямо е възникнало оттова, че човекът е имал Родина и е бил вкоренен в традицията“, пише философът Мартин Хайдегер. И „Всяко поколение, по свой начин преживява чувството за Родина, за патриотизъм, за родолюбие“*, доуточнява нашият юбиляр проф. Орлин Загоров. и продължава: „Наш дълг е не само да се гордеем с тези добродетели и непреходни ценности на българската духовна самобитност, но и да ги съхраним, да ги развиваме и умножаваме за себе си и за нашите деца и внуци, за да бъде осигурено историческото пребъдване на България.“*

Честит ти, да ти е светлия празник, проф. Загоров!

Благодарим ти за мъдростта, за загрижеността и беззаветната обич към мирозданието, наречено Родина!

„Земя, като една човешка длан...“, нарече България, белият генерал на българската поезия Георги Джагаров и припомни как „търговци на тютюн и кръв човешка/ продаваха на дребно твойта пръст,/ но паднаха под теб с пречупен кръст, /защото малка бе, но беше тежка“.

Това, още от библейски времена, е участта на всички отвърнали лице от майката Родина.

На 18 юли е роден великият син на България Васил Левски.

На 14 юли – големият поет Георги Джагаров.

На 17 юли е роден достойният син на Отечеството Орлин Загоров, влюбеният в България философ-мислител, изследовател и тълкувател на нейната историческа отговорност и съдба.

Бъди здрав и неуморен, радетелю на българската свяст! И все така бъди непреклонен защитник на истината и правдата.

Да ти е честит, за радост на теб и на твоите близки, а и за наша гордост, светлият ти юбилей!


Акад. Николай Хайтов:

„Зачетох и дочетох книгата ти „Единението“ с голямо удоволствие. Слисваш ме с широките си исторически познания и умението ти да ги поднесеш интересно, убедително и увлекателно.”

Из лично писмо до автора от 05.10.1981


 

„ЗАВЕЩАНИЕТО НА ХАЙДЕГЕР“: ВЕЧЕ САМО ЕДИН БОГ МОЖЕ ДА НИ СПАСИ

Е-поща Печат PDF

Продължение от брой 27


“Шпигел”: Значи партията Ви е държала под зоркото си око?

Хайдегер: Знаех само, че моите съчинения не бива да се обсъждат, например „Платоновото учение за истината”. Изнесеният от мен през пролетта на 1936 г. в Немския институт в Рим доклад за Хьолдерлин, беше атакуван много злонамерено в списанието на Хитлеровата младеж „Воля и власт”. Започналата през пролетта на 1934 г. в списанието на Е. Крик „Народ в подем” полемика срещу мен, би следвало да се прочете от онези, които проявяват интерес. Аз не бях делегиран от немска страна на международния конгрес по философия в Прага през 1934 г. По същия начин е трябвало да ме изключат от участие в международния Декартов конгрес в Париж през 1937 г. Това предизвика в Париж такава изненада, че тамошното ръководство на конгреса - професор Брейе от Сорбоната от свое име ме запита защо не съм в немската делегация, аз отговорих, че ръководството на конгреса са може да се осведоми за случая от Имперското министерство на възпитанието. След известно време от Берлин дойде покана до мен да се присъединя допълнително към делегацията. Аз отказах. Докладите „Що е метафизика?” и „За същността на истината” се продаваха под тезгяха в обложка без заглавие. След 1934 г. ректорската реч, пак по указание на партията, беше иззета от книжарниците.

“Шпигел”: По-късно стана ли още по-лошо?

Хайдегер: През последната година от войната 500 от най-значителните учени и хора на изкуството от всички области, бяха напълно освободени от военна повинност. Аз не бях сред освободените, напротив, през лятото на 1944 г. бях изпратен оттатък Рейн да копая окопи.

“Шпигел”: От другата страна, откъм Швейцария е копал Карл Барт.

Хайдегер: Интересно е как стана това. Ректорът покани всички преподаватели. Той държа кратко слово в смисъл, че всичко това, което сега казвал било уговорено с околийския ръководител на националсоциалистите и с гаулайтера. Той сега щял да раздели всички преподаватели на три групи: първо - напълно годни, второ - полугодни и трето - негодни. На първо място от напълно годните беше назован Хайдегер, а по-нататък Ритер. През зимния семестър на 1944/45 г., след завършването на изкопните работи на Рейн, аз изнесох курс лекции под заглавие „Поезия и мислене” - в известен смисъл продължение на моите лекции за Ницше, т.е. на полемиката с националсоциализма. След втората лекция бях мобилизиран в народното опълчение. Аз бях най-възрастният от мобилизираните членове преподавателското тяло.

“Шпигел”: Може би вече можем да обобщим: като аполитичен, в тесния, а не в широкия смисъл на думата, през 1933 г. Вие сте попаднали в политиката на това евентуално ново начало...

Хайдегер: ...по пътя на университета...

“Шпигел”: ...по пътя на университета сте попаднали в това евентуално ново начало. След около една година Вие сте се отказали от поетата преди това функция. Но в едни лекции от 1935 г., които са публикувани през 1953 г. под заглавие „Въведение в метафизиката”, Вие казвате: „Това, което днес” - значи през 1935 г. - „се разпространява като философия на националсоциализма, но което няма нищо общо с вътрешната истина и величие на това движение (именно със срещата между планетарно определената техника и човека на Новото време), то днес хвърля своята въдица в мътните води на „ценности” и „цялости”. Думите в скобите едва при отпечатването през 1953 г. ли ги добавихте, за да обясните на читателя от 1953, в какво сте виждали през 1935 г. „вътрешната истина и величие на това движение” - т.е. на националсоциализма или поясняващите скоби ги е имало още през 1935 г.?

Хайдегер: Те бяха в ръкописа и отговаряха точно на моето тогавашно схващане за техниката, а не на по-късното тълкуване на същността на техниката като Ge-stell. Фактът, че тогава не четох това място се дължеше на това, че бях убеден в правилното разбиране на моите слушатели - глупавите и шпионите го разбраха иначе, така им се искаше.

“Шпигел”: Сигурно Вие бихте наредили тук и комунистическото движение?

Хайдегер: Да, непременно, като определено от планетарната техника.

“Шпигел”: Също и американизмът?

Хайдегер: Бих казал, че и него. През изминалите тридесет години междувременно би трябвало вече да е станало ясно, че планетарното движение на техниката на Новото време е сила, чиято величина не може да се подценява. Днес за мен решаващ е въпросът, как изобщо - и коя  политическа система - може да съответства на техническата ера? На този въпрос нямам отговор. Не съм убеден, че това е демокрацията.

“Шпигел”: „Демокрация” обаче е събирателно понятие, под което могат да се подведат много различни представи. Въпросът е дали все още е възможна трансформация на тази политическа форма. След 1945 г. Вие сте се изказвали относно политическите стремежи на западния свят и при това сте говорили за демокрацията, за християнския светоглед в политиката, а също и за правовата държава - всички тези стремежи Вие наричате „половинчатости”.

Хайдегер: Най-напред Ви моля да ми кажете, къде съм говорил за демокрация и това, което Вие приведохте? Но въпреки всичко аз бих ги нарекъл половинчатости, защото не виждам в тях действително противопоставяне на техническия свят, защото зад тях, според мен, стои възгледът, че по своята същност техниката е нещо, което човек държи в ръцете си. По мое мнение това не е възможно. По своята същност техниката е нещо, което човекът не владее.

“Шпигел”: Кое от току-що изброените течения, според Вас, би било най-добро за времето?

Хайдегер: Не виждам такова. Но все пак аз виждам тук решаващ въпрос. Най-напред би трябвало да се изясни какво разбирате под „добро за времето”, какво значи „време”? Още повече би трябвало да се попита дали съобразеността с времето е мерило за „вътрешната истина” на човешкото действие, дали меродавното действие не е мисленето и творчеството, въпреки заклеймяването на онзи обрат.

“Шпигел”: Набива се в очи, че във всяко време човекът не е могъл да се справи със своите инструменти, например чиракът на магьосника. Не е ли тогава прекалено песимистично да се каже: ние не можем да се справим с този много по-голям инструментариум на модерната техника?

Хайдегер: Песимизъм, не. Песимизъм и оптимизъм са становища, които в областта на сегашните размишления не дават много. Преди всичко обаче модерната техника не е „инструмент” и вече няма нищо общо с инструментите.

“Шпигел”: Защо трябва да сме в такава степен в плен от техниката?

Хайдегер: Аз не казвам в плен. Аз казвам, че все още нямаме път, който да съответства на същността на техниката.

“Шпигел”: Човек би могъл наивно да възрази: Защо да нямаме път? Всичко функционира. Строят се все по-мощни електростанции. Производството се разраства. Хората във високотехнологичните части на земята са добре осигурени. Живеем в просперитет. Какво всъщност липсва тук?

Хайдегер: Всичко функционира. Чудовищното е именно в това, че всичко функционира и функционирането все повече тласка към ново функциониране и, че техниката все повече тръгва и изкоренява човека от земята. Не зная дали това Ви плаши, но във всеки случай аз съм уплашен от това сега, след като видях снимките на Земята от Луната. Изобщо не ни трябва атомна бомба. Изкореняването на човека е вече факт. Налице са вече само технически отношения. Това, върху което човекът живее днес, вече не е земя. В Прованс наскоро имах дълъг говор с Рене Шар, поетът и борецът от съпротивата. В Прованс сега се строят ракетни бази и по невъобразим начин земята се превръща в пустиня. Поетът, който определено не може да бъде заподозрян в сантименталност и превъзнасяне на идилията ми каза, че лишаването на човека от корени, което протича сега, е краят, ако мисленето и поезията отново не се превърнат в ненасилствена сила.

“Шпигел”: Сега вече трябва да кажем: по-добре ние да сме си именно тук и по наше време като че ли няма да е необходимо да се махнем оттук, но кой знае дали предопределението на човека е да бъде на тази Земя? Би могло да се мисли, че човекът изобщо няма предопределение. Но все пак би могло да се види една възможност за човека и в това, той да направи крачката от тази Земя към други планети. Сигурно още дълго време няма да сме способни на това. Само че, къде е написано, че неговото място е тук?

Хайдегер: От нашия човешки опит и история, във всеки случай доколкото аз съм ориентиран, знам едно - всичко важни и голямо е възникнало само от това, че човекът е имал родина и, че е бил вкоренен в традиция. Днешната литература например е в значителна степен деструктивна.

“Шпигел”: Нас ни смущава думата „деструктивно”, след като и думата „нихилистично” е придобила обхватен смисъл тъкмо чрез Вас и във Вашата философия. Фрапиращо е изобщо да чуем по отношение на литературата, която Вие бихте могли и би трябвало да разглеждате като част от този нихилизъм, думата „деструктивно”.

Хайдегер: Бих искал да кажа, че литературата, която имам предвид не е нихилистична в смисъла, който аз влагам в тази дума.

“Шпигел”: Вие явно виждате, както и сте го изразили, едно световно движение, което изважда или вече е извадило на повърхността абсолютната техническа държава?

Хайдегер: Да!

“Шпигел”: Добре. Тогава естествено се поставя въпросът: може ли изобщо отделният човек да влияе върху тази плетеница от неизбежности, дали философията може да им влияе или пък могат да им влияят и двете неща заедно, като философията води индивид или много индивиди към определено действие?

Хайдегер: Ако мога да отговоря кратко и може би малко неточно, но все пак след дълъг размисъл: философията няма да може да предизвика непосредствена промяна в сегашното състояние на света. Това важи не само за философията, а и за всяко само човешко размишление. Вече само един Бог може да ни спаси. На нас ни остава единствената възможност в мисленето и поезията да подготвим готовност за появата на Бога или за отсъствието на Бога в един упадък, че с оглед на отсъстващия Бог ние ще пропаднем.

“Шпигел”: Има ли връзка между Вашето мислене и идването на този Бог? Има ли тук по Ваше мнение каузална зависимост? Смятате ли, че ние можем, с нашите мисли, да извикаме този Бог?

Хайдегер: Не можем да го извикаме с нашето мислене. Ние сме способни най-много да събудим готовността за очакването.

“Шпигел”: Не можем ли да помогнем?

Хайдегер: Подготвянето на готовността може би е първата помощ. Светът не може да бъде чрез хората, но не и без хората такъв, какъвто е и както е. Според мен зависи от това, че онова, което означавам с една отдавна наследена, многозначна, а сега е и изтъркана дума „битие”, се нуждае от човека за своето откриване, съхранение и оформяне. Същината на техниката аз виждам в това, което наричам „Ge-stell”, един често осмиван и може би несполучлив израз. Властването на „Ge-stell” означава: човекът е поставен на разположение, ангажиран и предизвикан от една сила, която става явна в същността на техниката и, която самият той не владее. Мисленето не изисква повече от това да помогне за това прозрение. Философията е завършила.


Следва


 

УРОК ПО ГЕОГРАФИЯ

Е-поща Печат PDF

Четири хладни стени

на арест,

четири светли стени

на човешката чест.

И на всяка стена

по една епитафия,

и на всяка стена...


Пропаганда ли? Не,

география

на една непокорна

страна.

Четири стари стени,

като четири страници

от учебник любим,

четири вечни стени,

като вечните български граници,

за които мълчим.


Не със златни пера

по луксозна хартия –

с разкървавени нокти

записан е тук

по мазилката,

в тая подземна килия

на сърцето

предсмъртния звук...


Стена – север:

„Аз умирам

на двайсет години.

Сбогом, Дунаве бял!“

Тъй бе чоплил стената,

преди да изстине,

този,

който бе двайсет години живял.


Стена – изток:

„Съвестта ми е чиста.

Сбогом, Черно море!“

Тъй бе писал моряка, ремсиста,

в полумрака,

преди да умре.


Стена запад:

„Аз съм българин,

син на изселници бедни.

Охрид мой!

Майко моя, прости ми!“

Туй е всичко

пет думи последни

и под тях –

нито дата, ни име.


Стена юг:

„Мислех аз –

ще умра от малария

там край родното Бяло море,

а умирам сега от приклад

за България.

Зле живях,

но умирам добре“...


Четири ниски стени –

извисени

до Млечния път,

четири мрачни стени,

по които горят лъчезария,

четири неми стени,

от които легенди кънтят,

и сама между тия стени – България!


 

СТАРАТА ЛИТЕРАТУРА НИ ОБЕДИНЯВА

Е-поща Печат PDF

Среща в Съюза на българските писатели


Акад. Лихачов пребиваваше в България по покана на Съюза на българските писатели. Председателят на СБП Любомир Левчев го прие на официална среща в кабинета си. В разговора взеха участие и други български писатели и литературоведи.


Срещата в СБП се състоя на 6.VI.1980 г. От страна на гостите присъстваха още Зинаида Лихачова, Леонид Керестеджиянц, съветник при Посолството на СССР в НРБ, Стефан Кожухаров; от страна на домакините: акад. Венко Марковски, акад. Георги Цанев, акад. Петър Динеков, чл.-кор. Ефрем Карамфилов, Камен Калчев, зам.-председател на СБП.


Любомир Левчев:

Другарю Лихачов, щастлив съм да ви приветствам от името на Съюза на българските писатели и неговото ръководство. Щастлив съм, че имам възможност да ви честитя високата награда „Братя Кирил и Методий”, която получихте, и която лично другарят Живков ви връчи. Радваме се да ви видим тук, в Съюза на писателите. Много наши другари искаха да се срещнат с вас, но ние предпочетохме само някои писатели-академици. Така че срещата ще бъде академична.


Акад. Петър Динеков:


За да е скучна ли? Така казват: академична, значи скучна…

Л. Левчев. Напротив. Не зная как е другаде, но нашите академици са най-интересните, най-веселите. Особено председателят на Академията** - той е с такъв весел характер, специалист по анекдотите. Не съм съгласен с акад. Динеков. Смятам, че срещата ще бъде интересна. Тук са все наши приятели. Имат думата желаещите.


Академик Дмитрий Лихачов:


Аз искам думата.

Щастлив съм че получих наградата и я възприемам като награда за съветската наука, не лично за мен. Старата литература ни обединява в някои отношения повече, отколкото новата. Новата действа непосредствено на читателя, а старата изисква задълбочено проучване. Точно това проучване обединява не само писателите, но и учените. Връзките на нашия сектор по староруска литература със сектора на акад. Динеков са много добри. Ние обменяме опит и взаимно се обогатяваме. Това е извънредно важно за всички – и за българските другари, и за нас. При обмяната на опит възниква ток като в акумулатор, като електричество в батерията – плюс и минус. И дори ако се появяват противоречия, те също задълбочават нашите становища.

Убеден съм че ако не аз бях награден, то някой друг щеше да бъде, защото нашите научни търсения в тази област са много близки. И не само в сектора по староруска литература в Ленинград (той, разбира се, е най-големият), но и в московския сектор, който подготвя изданието на Паисий Хилендарски.

Ние се стремим в нашия сектор да изграждаме млади българисти. Големи са очакванията ни от правнука на акад. Шчерба – Д. М. Буланин. Той е много способен млад човек, знае езици и се надявам, че ще възпитаме от него българист.


Така че въпреки моята възраст, делото ще се продължава. Убеден съм в това. Сега са положени основите, по-нататък то ще се развива.

Необходимо е да се помисли за някои организационни форми на развитието на нашите взаимоотношения и връзки. Ние сме в известна степен пазителите на българското наследство. У нас има много български ръкописи, които се изучават. И в Ленинград, и в Москва, и в Новосибирск – нашият трети център на ръкописните съкровища. Също и в Киев, и в много други градове. Има над какво да се работи. Началото вече е положено.

Много важно е да бъде издадена Манасиевата хроника. В български превод тя е оказала огромно влияние на руската историческа проза, хроники и летописи през ХVI-ХVIII в. Похвати, образи, символи – в голяма степен всичко идва от този български превод на Манасия. Появил се е преход към ново разбиране на историята. Това е много важно.

Още веднъж изразявам радостта си за себе си и за моите колеги. Мисля че в Ленинград ще се зарадват на тази награда, защото се чувстват в известна степен съпричастни.

Л. Левчев. Благодаря ви за тези думи, за информацията, която ни дадохте. Разбира се, наградата е присъдена лично на вас, защото ние добре знаем вашия огромен принос в историята на славянската литература и особено вашите огромни заслуги за изясняване историята на българската литература. Лично на вас сме извънредно благодарни.

Искам все пак с по няколко думи да ви представя присъстващите тук писатели.

Пред вас е акад. Цанев.

Д. Лихачов. Ние отдавна сме приятели.

Л. Левчев. Георги Цанев – това е школа, това е епоха в нашата литература с неговото списание „Изкуство и критика”, което излизаше до 9.IХ.1944 г. Той винаги се е занимавал със съвременната българска литература и още дълго ще я изследва. Мисля че и много негови ученици постепенно влизат в историята на българската литература.

Тук е нашият член-кореспондент на БАН Ефрем Карамфилов, известен критик, естет, литературовед, познавач на душевността на българския народ, главен редактор на в. „Литературен фронт”.

Акад. Динеков ви е особено добре известен, защото се занимава с историята на българската литература. Той написа „Похвала на старата българска литература”, на която ние сме само едни малки наследници. Чрез акад. Динеков опознахме по-добре своята литература и повече я обикнахме.

Камен Калчев още не е академик, но е заслужил български прозаик, автор на много романи, разкази, пиеси.

Тук е и българският поет акад. Венко Марковски, автор на много стихотворения. Напоследък излезе неговата монументална книга-епос, емоционална история на България – „Предания заветни”. Публикувана ли е на руски? Тя е трудна за превод. Още мога да кажа, че този наш поет е едновременно и родоначалник на македонската литература. Така че той вече „създаде” една, а може да е замислил да създаде и друга литература, не зная…

В. Марковски. Благодаря ви. Точно по този въпрос исках да говорим.

Л. Левчев. Ето каква е нашата компания. Е, и аз – най-младият тук, писател-бюрократ.

Др. Левчев е председател на Съюза на българските писатели, изтъкнат наш поет, превеждан на много езици, популярен в Съветския съюз. Неотдавна имаше негов рецитал в Москва, в залата на Политехническия музей.

П. Динеков. Ученик е на Тодор Боров.

Л. Левчев. Да, учих се при Тодор Боров, в катедрата на Боров. Обичам го – великолепен педагог, учен и човек. Аз съм негов недостоен ученик.

Поиска да говори Венко Марковски. Ядосан от факта, че в Москва е създадена „македонска филология”, развълнувано и темпераментно изля своите възгледи по повод т.нар. „македонски език и македонска литература”, в създаването на които лично е взел участие наскоро след освобождението от фашизма, неподозирайки сложния обрат, който ще последва*. (Славянското отделение на филологическия факултет в Московския държавен университет „Михаил Ломоносов“, е единственото място в Русия, където македонски език и македонска литература, са основни специалности. Студентите в продължение на 5 години изучават практически език, теоретична граматика, история и диалектология на езика, македонска култура и литература. От 1975 г. на всеки 5 години завършва група от 5 до 10 студенти и се формира нова. Студентите пътуват до Македония всяко лято на практически занимания в Школата за македонски език, литература и култура в гр. Охрид, на брега на Охридското езеро. Посещават и семинари в Сърбия и Албания.)

Л. Левчев: Бате Венко, имаш думата.

Ще говоря на български език.

Л. Левчев: Кажете да дойде преводачката.

В. Марковски: На български. Да си изясним положението и поведението на руските другари към това положение. Аз съм конкретен. Значи, много ме вълнува какво е поведението на съветските езиковеди към македонския т.нар. език. Този език имаете предвид аз съм го създавал. Аз – ето пред вас съм, тука, можете ....... Но нас с Тодор  Павлов ни събира ........ и с Тодор Павлов правим македонска азбука.  И накрая дойдохме, че това е нещото, към което  Стоян Новакович винаги се е стремял - македонизация, значи!....... Вие, (обръща се към Лихачов) като познавател на българската литература, особено в Историята, когато отец Паисий казва: "О, неразумний народе, поради что се срамуваш да се наричаш българин“ ........

Да, имаме Дмитрий Марков. Написа една книжка за Вапцаров, където казва „македонски град“. Ако има някой да го защищава   – да заповяда.

Акад. Петър Динеков: Той го поправи.

В. Марковски: Но аз имам изданието, което не е поправено. Аз искам да съм на ясно, защото преди известно време скандал имаше около Кольо Вапцаров. Вапцаров ми е бил другар. Заедно в кръжока сме работили. И ми е  известно  кога е мислил, кога съвсем не е мислил – това е между друго.

Но когато излезе, че трима-четирима поети от Съветски Съюз не признават, че песните на двамата Миладиновци от българския град Струга ........, всички българи и чуждестранни учени знаят, че това са българи, че техните песни са български народни песни. Но има, които смятат, че са македонски народни песни. Дайте да се разберем. Ще идват ли те в Струга (вероятно на поетичните вечери – бел.ред.) или не? Имат ли те договори, където те ще пристигнат? В несъгласие с българските писатели, в несъгласие с истината ли ще идват, или как? Сега защо искам да подчертая тази работа? Защото македонският език е една фикция. Има поети, които са писали на този език поезия ........ С едно "ке" и "ще" няма никаква разлика. Аз ще ви цитирам от един куплет: "Сред юлска жега от денни зори ........"  От превод няма нужда, даже и ударенията са литературни. Но когато са ........ Аз съм завършил сръбска гимназия. Всички ние сме учили, че това е сръбска литература. След време поискаха тази литература с точно име да се назовава ........ македонска. Черногорците са най-заклетите сърби. Повече от тях, по-големи сърби няма ........ Предателят на черногорската нация бе Джилас. (Милован Джилас – бел. ред.) Защо го казвам? Щом между  сръбска или хърватска, (вероятно няма разлика – бел. ред.), защо македонска да не е българска? Едно време Самуил Бернщайн* (Самуил Бернщайн (3.01.1911-6.10.1997 г.), д-р на филологическите науки, лингвист, професор в Московски държавен университет „М. В. Ломоносов“. От 1948-1970 г. е ръководител на катедрата по славянска филология), изпраща писмо до мене – аз съм, който ръководи културата в Македония, и той ме моли да приемем азбуката, която съществува - на Кирил и Методий, като премахнем "Ъ" и други букви........ Аз му изпращам писмо: напълно съм съгласен, защото там, където има "Ъ", там говорят български ........ А така говори цяла Македония. И когато ........

Аз искам да се срещна с жената, която преподава македонски език в Москва.* (проф.д-р на филологическите науки Рина Павловна Усикова (11.03.1933-14.11.2018 г.) - активен популяризатор на македонския език в Русия.) Много бих искал да разбера на кой език ще приказва, когато се срещне с един от създателите на този език?!

В интерес на дружбата, в интерес на великите идеи, които питаем ние за Съветския Съюз – сме лежали по затворите ....... в Голи Оток, в Битоля, ........ в Югославия – осем години. Аз воювах правдата да се каже. Съветският Съюз е единствената страна в социалистическите страни, в която великата правда се казва и за правдата се бори. Именно за тази правда аз искам, вие, учените на Съветския Съюз, на нас да ни помогнете.

(На това място Левчев предлага пауза и връчва на Лихачов Вапцаровия медал.)

Д. Лихачов. Много се радвам, че получих тази награда. В поредицата „Литературни паметници”, председател на чиято редколегия съм, се подготвят за печат стихотворенията на Вапцаров. По принцип в тази поредица не издаваме съвременни писатели, но за Вапцаров правим изключение.

Големият съветски учен, както винаги, по повод изложението на Венко Марковски, изложи своето лично мнение.

Д. Лихачов. По този въпрос бих могъл да изкажа само своето частно мнение и то от гледна точка на литературовед, а не на езиковед.

В научен план сега този въпрос се намира на такъв стадий, че е невъзможно да се реши еднозначно. Необходими са научни разработки. Мога да предложа как да се извършат, та никой да не може да изопачава научната истина. Обикновената полемика и взаимни обвинения могат само да доведат до скарване. Нужно е да се направят такива научни проучвания, които ще прекратят споровете и всичко ще застане на местата си.

Проф. Ангел Давидов от Великотърновския университет създаде великолепен речник-индекс на всички употребявани думи и тяхното значение от Презвитер Козма.

Предлагам да се направи речник-индекс на самоназванията на балканските народи. Да се отбележат всички случаи, когато в ръкописите е употребена думата „българин”, да се прикрепи с цитат и да се разтълкува значението й. По същия начин да се проследи кога и как, с какво значение се употребяват „македонец”, „албанец”, „румънец” и още редица думи. Има и други спорове, не само по македонския въпрос. Това е сложна работа. Подобно издание би могло да се осъществи, според мен, за около 4 години и да излезе в 2-3 тома. Трябва да се проследят самоназванията на народите във всички издания на старобългарските литературни паметници, руски паметници, староруски. Много е важно как се употребяват в летописите, частично в българските ръкописи, сръбските, македонските, ако може да се нарекат „македонски”, а не например „западнобългарски”. Да се прегледа цялата сбирка на Погодин от гледна точка на самоназванията.

Тази голяма работа би могла да доведе до стабилизиране на становищата и да не се позволи на разни екстремисти да внасят политичеки раздор.

Българската специалистка Климентина Иванова извърши задълбочена работа по описанието на българските ръкописи у нас. След нея пристигнаха две сръбски научни работнички и започнаха да описват ръкописите, които тя беше изследвала като български, за сръбски и македонски!

Климентина Иванова описа много подробно езика на всеки ръкопис, всички езикови форми. Колкото по-подробно е описанието, толкова по-малко могат да бъдат споровете. А те - погледнат ръкописа и щом няма носовка, значи е сръбски. Климентина работи година и половина, а те – един месец.

Затова срещу всеки спор, срещу всяка изопаченост, стои науката и най-подробното описание. Особено важно е да се създаде речник-индекс на самоназванията. Така ще се прекратят споровете. Мисля че може предварително да се каже, че думата „македонски”, по отношение на езика и нацията, се е появила едва в ХХ в.

Сега по въпроса можем ли ние да употребяваме през ХХ в. това название? Вие казвате „фалшификация”. Мисля че не. У нас, в Съветския съюз, имаше също едно подобно положение, когато също говорехме за фалшификация. Става дума за украинския научен език. Един мой професор по староруска литература - Дмитрий Иванович Абрамович, украинец по националност, израснал в селско семейство, ни разказваше на лекциите, че не може да чете украински книги, не ги разбира. Защото езикът е изкуствен. През 1919, 1920, 1921, 1922 г. украинският национализъм беше много силен и учените се стремяха да вмъкнат различни от руския език думи. Ако терминът е руски, изхвърляха го и вземаха полски. Също както сега македонците вземат от сръбския език. И език се създаде, представяте ли си, създаде се! И вече от научния език е невъзможно да се изхвърли полската терминология. Но за това ние не пишем, не говорим – примирихме се. Друг е въпросът правилно или неправилно са постъпили учените тогава и как ще се отнесем към това днес? Но обективно, то се е случило.

К. Калчев. А украинският народ примири ли се?

Д. Лихачов. Не, народът – не. В Киев например никой не говори на научния украински език.

След паузата:

В. Марковски: Как може в Московския университет да създадете македонска филология?! Как така ще издавате Руско-македонски речник, а не издадете, да кажем, Руско-шопски речник?! У Райко Жинзифов има един такъв пасаж: "ке пишем "рака", "мака", "вода" или ще пишем ......... – все едно ние сме българи. В Македония живеят българи, в Мизия живеят българи, в Добруджа живеят българи. Ако искаме да определим България, ......... области говорят български ... И когато Райко иска ......... той там казва, че ние сме като патриоти – българи, а тези фалшификации ......... на Братя Миладинови ......... Тези, дето Новакович: "Ние не можем да вдигнем българите в Македония на въстание, но чрез македонизма ще ги приспособим." ......... И това, дето го твърди пропагандата: "Ние нямаме интерес да водим диалог с Българската академия на науките" ........., но България без Македония е тяло без душа.

Д. Лихачов: Трудно би било днес да се отхвърли цялата работа на македонските учени по създаване на литературния език. Аз не съм лингвист и не мога да нося отговорност за техните становища, но не трябва да се смята, че всички са на едно и също мнение. Те са различни хора и стоят на различни позиции. Мисля че няма да се намерят и двама съветски линглисти, които да са съгласни с всички тънкости на въпроса за македонския език. Има хора, които са на македоно-югославска позиция. Те са родени в Югославия, там са получили образованието си и за тях е много трудно да променят гледната си точка. Предполагам че разбирате за кого говоря. Не искам да назовавам имена. (бел. ред. – става дума за професора и бъдещ академик Никита Илич Толстой, правнук на великия писател Лев Толстой, роден през 1923  г. във Вршац, Сърбия. Починал 1996 г. в Москва). Има обаче други хора, които на са друго мнение, като например в Ленинград.

По отношение на фалшификацията искам да кажа нещо. Събирам всички книги, свързани със „Слово за похода на Игор”. Известен е преводът на Жинзифов на български език. Имам това издание. На титулния лист е написано „превод на български език”. Неотдавна получих македонското издание. В него титулният лист е възпроизведен и със същия шрифт думата „български” е заменена с „македонски”.

Ето, това е истинска фалшификация!

Македоно-българският спор може да бъде решен не по пътя на тесни и дребни опровержения по частни въпроси. Тези тесни въпроси могат да се обсъждат на конгресите. Нужни са фундаментални изследвания и преди всичко „Речник на самоназванията на народите”. Тук може да бъде включен и Жинзифов, какъв е смятал себе си, и цар Самуил също. Само тогава този въпрос ще се измъкне от горещата полемика в частната и вестникарска публицистика и ще се постави в строгата и голяма наука. Против речника никой няма да възрази.

Възниква още един въпрос.

Разбира се, много е лошо, когато разделят народите изкуствено. Лошо е за самите народи – и за македонския, и за българския. Защо? Защото македонският народ – в този смисъл, в който го разбират сега в Югославия – е малък народ и не може да има цялата световна литература, преведена на своя език, не може да има всички учебници по математика, физика, и т.н. Затова например университетът в Скопие е принуден да търси учебници на други езици. И ако той не може да използва българските учебници, защото те ще са вече непонятни (с друг правопис, друга терминология и т.н.), ще направи сам себе си по-беден. По този начин изкуствено се стеснява собственият език.

Можем ли ние, в Съветския съюз, да създадем ненецки университет? Не, не можем, защото ненците са малоброен народ. Самите те се стремят да се обучават на руски език, за да могат да постъпят в университет, на работа и т.н. Грузинският, арменският, узбекският, литовският, латишкият, естонският, украинският, белоруският езици, са друго нещо – говорят се от много хора и имат хилядолетна традиция.

Знаете ли, дори ми е мъчно. Да се разделят езиците изкуствено и това го правят интелектуалци, учени, които разбират докъде води всичко това?! Това е лоша игра. Не бива да се прави. Македонците трябва и занапред да разбират българския език. Та те не могат да отрекат, че разбират български.

В. Марковски. Има един литературен герой, който искал да намери кралска кръв в своите жили. Търсейки кралска, намерил негърска. Така и тези, същите, търсейки македонска кръв, намират българска.

Информация за срещата: „Сърдечна беседа”, в.”Литературен фронт”, 12.VI.1980 г., с.8.

Публикува се за първи път по магнетофонен запис.

**Става дума за акад. Ангел Балевски.

*В. Марковски беше далеч от моя магнетофон и неговото разгорещено, твърде гневно излияние, не се е записало разбираемо, обяснява Калина Канева, която записва разговора. Поради тази причина в нейната книга „Симетрия на времето”,  изказването на акад. Марковски не е поместено изцяло.


 

КЛИМАТИЧНИ ВЕЩЕРИ И ВЕЩИЦИ ОТ КЛАНА НА АЛ ГОР

Е-поща Печат PDF

Принос към края на мита за глобалното затопляне


Когато през 1992 г. на път за Новозеландските Алпи се появихме с алпиниста Кольо Рапела на плажа в Сидни, забелязахме табела с надпис “Burning time-15 min” (Време за безопасно препичане на слънцето - 15 мин.). „Брей че са напреднали озитата! - рекохме си ние. Контролират си даже събирането на тен, който ние най-безразсъдно в излишък получаваме по рилските върхове. Озоновата дупка сигурно е нещо по-сериозно, отколкото ние сме си представяли.“

Но ето че изминаха 27 години и предупредителните табели на плажовете изчезнаха. Оказа се, че през 2019 г. озоновата дупка е достигнала минимални размери от 1982 г. насам. Климатичните промени намаляват, а не увеличават озоновата дупка. Канадското момиче Северн Карлис-Сузуки, което по време на Конференцията по климата в Рио (1992), се страхуваше да излиза от къщи заради пробитата от Човека озонова дупка, порасна и отдавна се излежава без страх по плажовете.

Доклади за необходимост от паника. Монреалският протокол от 1987 г.,

забраняващ употребата на фреони и подписан единодушно от 197 страни, се оказва напълно излишен. Само дето причини на страна като Съветския съюз колапс на цялата му хладилна промишленост, 100 млрд.  долара загуби и 100 000 безработни! Но в същото време монополът и печалбите от „безопасните“ хладилни агенти на ТНК (концерна „Дюпон“) беше осигурен.

А обяснението защо озоновият слой над полюсите е два пъти по-тънък, въпреки че там няма хладилници и дами пръскащи козметика с фреони, се оказа доста елементарно.


Ами при този наклон на земната ос интензивността на космическото лъчение, разпадащо кислородните молекули (О2), за да образуват след това озон (О3) е минимално, т.е.  Антарктида е така да се каже „на сянка“. А фреоните, освен че ги няма в Южното полукълбо, са и тежички и трудно биха се издигали на 15-20 км, за да разлагат озоновия слой. За останалото са отговорни донякъде температурата и променящата се циркулация на въздушните потоци .

След като психозата за киселинните дъждове и озоновата дупка изигра ролята си за възпиране ръста на бързо развиващите се икономики, транснационалните компании (ТНК) трябваше да намерят нова спирачка. И тя им беше предложена от услужливи учени, които докараха от девет дерета вода и изровиха хипотези на световни умове от 19 век (на математика Жозеф Фурие и химика Сванте Арениус) заедно с техните заблуди. Всичко се започна  към средата на 70-те години на ХХ век с шокиращите доклади на Римския клуб (Club of Rome), които предизвикаха необходимата паника. Те размътиха главите на повечето хора, че в условията на промишлената революция, повишаването на температурата на Земята е неизбежно и то се дължи на отделяните от индустрията и животновъдството т.нар. парникови газове (ПГ). Опасността от нов всемирен потоп ставала реална и били необходими спешни мерки.

Осребряването на един мит

Хипотезата за „климатичен апокалипсис“ беше подхваната  от политици и държавни лидери. В училищата на Съединените щати беше въведен предмет „глобално затопляне“. И преди учените да отреагират по същество, се стигна до Протокола от Киото (1997) и до огромни печалби за  лобистите с пазара на квоти за емисии на ПГ. Новата лъжа отначало беше наречена „глобално затопляне“`(global warming), а напоследък по-предпазливо „climate change“ (климатични промени). Вместо решаване на важни екологични проблеми като ликвидиране на островите от пластмаси в Тихия океан например, с подписания протокол се изпират по 150 млрд. долара/годишно за намаляване на емисиите на набедения за главен виновник – въглеродния диоксид (СО2). Алармистите стават все по-агресивни и искат „Отричането на глобалното затопляне да бъде приравнено  с отричането на Холокоста“. И двете били престъпления срещу човечеството!

Една непризната заблуда често довежда до следваща. Новата лъжа трябваше да бъде поддържана от живи авторитети и повтаряна многократно. Връх на кампанията за „глобално затопляне“ бяха книгата и филмът на бившия вицепрезидент на САЩ „Неудобната истина“ (2006 г.). За тях Ал Гор получава през 2007 г. два „Оскар“-а и Нобелова награда за мир.  Цяло поколение беше сугестирано, че Земята не успява да се охлажда и към 2015 г. белите мечки в Северния ледовит океан ще останат без лед.

Конференциите по климата следваха една след друга. Всичко вървеше по ноти, но точно преди Конференцията в Копенхаген в 2009 г., (годината, в която Ал Гор стана  „зелен милиардер“) хакерите разобличиха климатолозите от Университета в Норич (подаващи данни за IPCC, Междуправителствена комисия по климатичните проблеми), че премълчават, подправят и изтриват всички несъответстващи на глобалното затопляне данни. Те разкриха, че определени хора паразитират върху мита за глобалното затопляне. Ужас!!! Очертаващият се „Климат гейт“ можеше да провали следващото Парижко споразумение, което трябваше да задължи подписалите го държави да събират по 100 млрд. долара/годишно за борба с климатичните промени. Наложи се да се изчака известно време за да отшуми скандалът.

На това място нервите на учени  и политици не издържаха.

Трябваше да се намери момчето, което да извика „Царят е гол!“. Първи „изокаха“,  както в разказа на Чудомир, бивши високопоставени експерти. Съветникът на президента Тръмп по науката Дейвид Гелентер енигматично заяви следното: „Кацането на човек на Луната е пълен абсурд и най-голямата лъжа в историята на човечеството, даже по-голяма от безсмислицата за глобалното затопляне“. Последваха го екс-президентът на Националната Академия на науките на САЩ Фредерик Зайц. „Консенсус има само между учените, които получават грантове за да тръбят, че трябва да се борим с глобалното затопляне“- заяви той и поднесе петиция, подписана от 15 000 учени, които призовават за отказ от Протокола  в Киото. „Не съществуват никакви убедителни доказателства, че емисиите от въглероден диоксид, метан и други ПГ причиняват или могат да причинят в бъдеще катастрофално затопляне на земната атмосфера и разрушаване на климата“. Още по-гневни бяха проф. Фред Сингер - Ръководител на Държавната Метеорологична служба на САЩ и д-р Джеймс Бейтс - директор на NOAA (National Oceanic and Atmospheric Administration): „Теориите за промяна на климата като резултат на човешката дейност могат да се разглеждат като основани на фалшификации“.

През Средновековието за промените в климата и по-точно за застудяването между 1650 и 1710 г. са обвинявали вещиците и дори са ги изтребвали Ал Гор и Комисията към ООН наречена IPCC (International Panel of Climate Change) силно приличат на вещици, които пророкуват за възможната гибел на съвременната цивилизация. Те продължават да твърдят, че „Влиянието на човека е главната причина  за затоплянето, наблюдаващо се от средата на ХХ век“.

Въпреки научните доказателства  за започващ процес на „глобално захлаждане“, климатичните вещици продължават да омайват световния политически елит, че въглеродът изхвърлян в атмосферата провокира парниковия ефект. На Конференцията по климата в Мадрид (2-12 декември 2019 г.) ген.-секретар на ООН Антонио Гутереш продължи да пее втръсващата  вече песен: „Да се откажем напълно от изкопаемите горива и най-вече от въглищата! Да не бъдем запомнени като поколението, което си зарови главата в пясъка! Да изберем между надеждата и капитулацията!“, а г-жа Каролина Шмит, министър на околната среда на Чили, зададе и абсурдната цел: „Глобалните парникови газове до 2050 г. да се намалят с 80%“. Но в капана наречен Парижко споразумение (2015 г.) засега  влизат само 68 страни, отговорни за… 8% от парниковите емисии! Все повече държавни лидери се отнасят подозрително към докладите на IPCC и са склонни да повярват на думите на президента-бизнесмен Тръмп: „Глобалното затопляне е мистификация, измислена от елита, за да се печелят големи пари. Протоколът за въглерода може да стане инструмент за продължаваща деиндустриализация на Съединените щати.“ Явно Тръмп е умножил тоновете въглеродни емисии  по 75 дол./тон и се е досетил, че с предлаганата нова световна валута, за разлика от алармистите, го грози опасност да стане отново от милиардер - милионер.

Проблем с климата  съществува, но в него е намесена много политика и твърде малко наука.

Като необоримо  доказателство „климатичните вещици“ до скоро  показваха подобният ход в графиките на съдържанието  на въглеродния диоксид (ВД) и температурата на атмосферата. Но геолозите сондираха  ледовете на Антарктида и анализираните проби на въздушните мехурчета в сондажните ядки от 700 хилядолетия показаха категорично, че увеличаването на концентрацията  на ВД в земната атмосфера е следствие (а не причина) от повишаване на температурата! Някои твърди глави чак сега започват да проумяват, че след като в повърхностния слой на океана ВД (СО2) е 20 пъти повече отколкото в атмосферата, логично е при повишаване на температурата дори с 0.5оС част от него да се отделя, както от газираната вода след изваждането й от хладилника.

Тук вече можем да се вслушаме в мнението на учените каква е истинската причина за повишаване на температурата на Земята.


Преди всичко трябва да се прави

разлика между климат и време.

Времето е състоянието на атмосферата в определен момент описващо се с показатели като температура, влажност, налягане.

Климат (от гръцки наклон) се получава след многогодишна  (поне няколко десетилетия) статистическа обработка на данните от времето. В зависимост от наклона на земната ос съществуват сезоните в северното и южното полукълбо и различните климати на Земята: умерен, тропически, пустинен, полярен… Всеки климат има климатична норма, но временно отклонение от нея не означава непременно изменение на климата. В Сахара падна сняг, но това не е доказателство, че климатът ще стане умерен вместо пустинен.

Климатът на Земята се е променял винаги. Преди 1000 години викингите са заварили Гренландия с необятни зелени пасища. Останки от динозаври и мамонти палеонтолозите намират в Аляска и Сибир. Значи на мястото на топъл климат е настъпило продължително заледяване. Колко пъти се е случило това в историята на Земята?

Учените твърдят, че се наблюдава цикличност в промените на климата. Всъщност това са колебанията в слънчевата енергия, идваща на Земята. Има големи цикли, траещи десетки хилядолетия (това са големите ледникови периоди), има и малки продължаващи по 11 и 17  години. Големите ледникови периоди (ГЛП) в историята на Земята са четири. След 90 000 години заледяване идват 15 000 години на относително затопляне. В около 80% от времето Земята е била покрита с ледници. Само в останалите 20% е имало затопляне и живот. Последният ГЛП е приключил преди 12 000 години. Ние, човеците, живеем в един сравнително хладен междуледников период, който от своя страна има цикли с минимуми и максимуми на температурата на земната повърхност, наподобяващи „зъбчатка“. По-силно е захлаждането, когато фазите на слънчевите цикли съвпадат. Тези температурни минимуми носят имената на известни учени, например на Далтон, на Маундер и др. През 1812 г. армията на Наполеон е замръзнала в люта зима в Русия по време на „минимума на Далтон“. През 21 век обаче се очаква нов минимум на Маундер, т.е. нов малък ледников период, подобен на този, който е принудил викингите да се върнат към  Скандинавия и спасителния Гълфстрийм. Този път за „новия Маундер“ ще трябва да се готвим ние.

По време на ледниковите периоди Земята не е била населена, но ако теорията на сръбския физик Миланкович се окаже вярна, то предстои Земята да  премине през пети дълъг ледников период, по време на който хората ще споделят участта на динозаврите, независимо от съдържанието на въглеродния диоксид в атмосферата и независимо от техните умения.

И така, от 2020 г. ще бъдем свидетели на

нов 25-ти слънчев цикъл.

И той ще бъде свързан със захлаждане, защото слънчевата активност пада, тъмните петна за термоядрена активност липсват, а разстоянието до Слънцето расте. Температурата на Земята, повишена с около 1оС (в предела на относителната грешка), през втората половина на ХХ век, остава непроменена до 2019 г. и предвиждането на Ал Гор и IPCC за „климатичен колапс“ не се сбъдва. Системата АРГО със стотици датчици по земното кълбо показва, че „Световният  океан бавно се охлажда“ (проф. Вл. Полеванов). Леденият щит на Антарктида нараства и няма изгледи да се стопи и да вдигне застрашително нивото на океана. Излиза че компютърните модели за промените на климата може би са погрешни. Стана ясно, че Земята е отворена (неравновесна) система и земният климат зависи от много променливи (вкл. от албедо, космическото запрашване и др.), а не само от съдържанието на въглероден диоксид в атмосферата. А как да се раздели приносаът в увеличаване на ВК от човешката дейност от този, изхвърлян от вулканичната дейност?

Аз съм спектроскопист и отдавна съм се убедил, че инфрачервеното излъчване (IR) от земната повърхност  се поглъща както от въглеродния диоксид, така и от водните пари. Затова в облачно и влажно време температурата на атмосферата е по-висока. Но водните пари са много повече от ВД и ефектът от тяхното поглъщане би трябвало да се отчита в компютърните модели, а това алармистите, съдействащи на Ал Гор не го правят. Съгласно данните не на друг източник, а на IPCC емисиите на ВД от човешка дейност са 27 млрд тона годишно. В същото време фотосинтезата гълта 440 млрд тона ВК, а океанът разтваря или изпуска  330 млрд тона. Или 27 срещу 770 млрд тона. Как ви се струва? Има ли шанс човекът да промени климата? Но, странно! Слънчевата активност и външните фактори престанаха да влияят на климата на Земята от момента на учредяване на IPCC към ООН! Алармистите нямат сериозни научни доказателства, но не се отказват. Парите са огромни, а и Ал Гор е жив и здрав. „Старата теория отмира само със смъртта на нейния последен яростен защитник“ – е казвал Айнщайн.

Дали е толкова вредно увеличаването на въглеродния диоксид, след като той е „храна“ за растенията, участвайки във фотосинтезата, при която се отделя кислород? Учените са категорични, че ВД е полезен. При по-високи концентрации на ВД растенията трупат повече биомаса. При двойно увеличаване на концентрацията на ВД, добивите от зърнени култури ще нараснат с 22%, а на горите – с 40%. Това вече е доказано: в края на миналия век увеличаване само с 9% за периода от 1970 до 1990 г. увеличава биомасата на горите в Европа с 25%. Излиза, че „глобалното затопляне“ е по-скоро от полза за  милиарди гладни земни жители.

Теориите за глобално затопляне доведоха до Глобална бюрокрация, която е на път да създаде тоталитарна институция в „отворено“, демократично общество. Какво означава „зелена“ банка, която ще има капитал от 100 млрд. долара,  събрани от страните подписали Парижкото споразумение, и ще отпуска избирателно кредити с ниска лихва на тези, които ще закрият своите каменовъглени мини и ще започнат да строят „вятърни мелници“ и фотоволтаици? Някой да е видял производство на стомана с ток от ветрогенератори. Лично аз съм свидетел на обратното – преустановяване на производството на стомана в Кремиковци, съпроводено със спиране на двата блока на АЕЦ „Козлодуй“, даващи евтината електроенергия.  Глобалното затопляне се превръща във власт, влияние и пари. Тези, които „регулират“ въглеродния диоксид в атмосферата, искат да командват и световната икономика без да са спечелили война.

По този повод палеонтологът проф. Кирил Есков (РФ) каза, че „глобалното затопляне“ премина от списъка на естествените науки към идеологическите като диалектическия материализъм“.

Причините за промените в Климата са  другаде и не зависят от човека. С неразумни решения хората могат да влияят само на локалния климат. Коагулантите на Бритиш Петролеум в Мексиканския залив разкъсаха Гълфстрийм на няколко потока. Ако студеното Лабрадорско течение се изравни по плътност с Гълфстрийм, англичаните ще започнат да гледат футболни мачове с ушанки на главите. Черният дим бълващ от комините, с който плашат децата, не е въглероден диоксид. Той съдържа други наистина вредни  газове и наночастици, които трябва да се улавят за да може нашия жизнен стандарт да бъде приличен и да не ходим по улиците с маски като китайците. Пред Човечеството има по-важни проблеми от въглеродния диоксид: безопасни храни, екология, енергетика... Настъпва времето на водородните технологии, които ще отделят вода, а не ВД, но пък крият други опасности. Предстои малък ледников период. ООН трябва да смени целите си и да финансира стратегически, а не печелбарски проекти.

А до настъпване на това време българските политици не трябва да забравят ироничното припомняне на геолога проф. Владимир Полеванов: „В цял свят борбата за човешки права и демокрация, както и борбата за спасяване на климата, нямат никакво отношение към реалните права, демокрацията и климата на Земята.“


 


Страница 2 от 428