Иван А. Илин (1883–1954) е руски християнски философ, писател и публицист. Той е забележителен ум и ярка личност. Илин, според проф. А. Б. Зубов, е нееднозначен мислител. Написаното от него предизвиква горещи дебати – не само приживе, но и десетилетия след неговата смърт. Архимандрит Константин пише за Илин: „Значимостта на приноса на Иван Александрович в съкровищницата на руската култура се определя не само от величината на предметното в неговото съдържание, но и от това, че зад цялото това интелектуално богатство стои непоколебима воля. Мислител по призвание, образование, таланти, вкусове, възпитание, професия, Иван Александрович е едновременно с това и гражданин.“
През 1922 г. заради антикомунистическа дейност е изгонен от Русия с т.нар. „философски параход” заедно с още 160 други философи, историци и икономисти. Установява се в Германия. Повече от 10 години работи като професор в Руския научен институт в Берлин. Редактира списание „Русский колокол“.
Заради преследвания от страна на Гестапо Илин се премества през 1938 г. в Швейцария, където живее до смъртта си през 1954 г. Иван Илин твърди, че демокрацията се нуждае от йерархия, от една „горна прослойка”, която да управлява с „повишена отговорност”, за да направи народа съпричастен към властта и да гарантира неговите права и свободи.
В съвременна Русия Иван Илин е възприеман като духовния баща на т.нар. вертикал на властта. Неговите идеи са на въоръжение в днешния руски политически елит. През 2005 г. с държавни почести тленните му останки са пренесени от Швейцария в Русия, където е препогребан в Донския манастир в Москва.
Студията, която представяме със съкращения, е от книгата на Илин „Основи на християнската култура“, отпечатана през 1937 г. в Швейцария.
Културата не се създава от един човек. Тя е достояние на много хора, духовно обединени помежду си. Всеки двама приятели при общуването си образуват своеобразно културно равнище и създават известно културно съдържание. Така стоят нещата и във всяко семейство, всяко общество, всяка организация, всяко съсловие и при всеки народ. Хората не случайно се обединяват: един към друг ги привличат сходните материални и духовни интереси; това сходство поражда общуване; продължителното общуване усилва взаимоподобието и ако общуването носи творчески характер, усилва се и взаимното влечение, укрепва взаимната свързаност. Тази свързаност се превръща в традиция, предавана от поколение на поколение. Така постепенно възниква единната и обща за всички култура.
Най-дълбоко човешко единение възниква, когато хората са душевно еднородни, когато притежават сродна душевно-духовна нагласа, сродна любов към единното и общото, единна съдба, която да ги свързва в живота и смъртта, еднакво световъзприемане, единен език, еднородна вяра и съвместна споделена молитва. Именно това представлява
националното човешко единение.
Националното чувство не само че не противоречи на християнството, но получава от него своя висш смисъл и основание, понеже то създава хорското единение чрез духа и любовта и привързва сърцата към най-висшето на земята – към даровете на Светия Дух, дарен на всички народи и претворяван по свой собствен начин от всеки един от тях в историята и културното творчество. Тъкмо затова християнската култура е осъществима на земята именно като национална култура и национализмът подлежи не на осъждане, а на радостно и творческо приемане.
Всеки народ притежава инстинкт, даден му от природата (а това ще рече – и от Бога) и дарове на Духа, изливани в него от Твореца. У всеки народ инстинктът и духът живеят по свой собствен начин и създават скъпоценно своеобразие. Така, всеки народ по своему встъпва в брак, ражда, боледува и умира; по своему мързелува, труди се и почива; по своему скърби, плаче и се отчайва; по своему се усмихва, смее се и се радва; по своему върви и танцува; по своему пее и твори музика; по своему говори, декламира, остроумничи и ораторства; по своему наблюдава, съзерцава и създава живопис; по своему изследва, опознава, разсъждава и доказва; по своему мизерства, благотворителства и гостоприемничи; по своему строи къщи и храмове; по своему се моли и геройства, по своему воюва… Той по своему се въздига и пада духом; по своему се организира. Всеки народ има различно, свое собствено чувство за истина и справедливост, собствен характер, собствена дисциплина, собствена представа за нравствен идеал, собствена политическа мечта, собствен държавнически инстинкт. С една дума – всеки народ притежава своя собствена и особена душевна нагласа и духовно-творчески акт. И всеки народ си има своя специфична, национално зачената, национално износена и национално изстрадана култура.
Така е предопределено от природата и историята. Така стоят нещата спрямо инстинкта и духа и цялото културно творчество. Така е дадено на всички ни от Бога.
И това е добре. Това е прекрасно.
То никога не е било осъждано в Писанието. Различни са тревите и цветята в полето. Различни са дърветата, водите и облаците. „Друг е блясъкът на слънцето, друг блясъкът на луната и друг блясъкът на звездите; пък и звезда от звезда се различава по блясъка“. (1 Кор. 15:41)
Богата и прекрасна е Божията градина; изобилства от видове, блести с форми, сияе и радва с многообразието си. Така и на всеки народ подобава да го има, да показва красотата си пред света, да прославя Бога – по своему. Чрез самото това изобилие на видове вече звучи и се възнася хвала на Твореца. Трябва да си духовно сляп и глух, за да не го разбираш.
Мисълта да се угаси това многообразие от хваления, да се унищожи това богатство на историческата градина Божия, да се сведе всичко към мъртвата еднообразна щампа, към „униформеното“, към равенството на пясъка, към безразличието след изгрялото вече в света духовно различие – би могла да се роди само в болна душа, от злобен, завистлив спазъм, или в мъртъв и сляп разсъдък. Такава плоска и пошла, антикултурна и всеразрушителна идея би била същинско проявление на безбожието. Да се заимства тя от християнството, от Евангелието, от православието – е абсолютно невъзможно.
Защото християнството е подарило на света идеята за личната, безсмъртна душа, индивидуална със своя дар и своята отговорност, специална в греховете, самодейна в покаянието и в любовта, т.е. идеята за метафизическото своеобразие на човека. В съгласие с това – идеята за метафизическото своеобразие на народа е само вярно и последователно развитие на християнското разбиране. Преп. Серафим Саровски казваше, че Бог се грижи за всеки човек така, сякаш той Му е единствен… Това е казано за личния човек. А за индивидуалния народ? Какво, нима Господ изобщо не го е грижа за него? Нима го отхвърля, осъжда и обрича? Нима облича всичко земно в неповторима и прекрасна дреха; помни и храни всяка небесна птица; и преброява всички косми на човешката глава, а своеобразието на народния живот проклина като корен на злото и смята за грях и мерзост? Може ли един християнин да изповядва подобен възглед?
Всеки народ служи на Бог както може – с цялата си история, с цялата си култура,
с целия си трудов устрем и възпев. Един народ Му служи творчески и духовно процъфтява, друг – нетворчески и духовно линее. Има народи, които престават да служат и се превръщат в шлака на историята, а има и такива, които в своето слабо и оскъдно-безпомощно служене гаснат преди да са достигнали разцвет. Но има и други, които могат да осъществяват своето служение само водени от друг, духовно много силен народ…
Ето защо национализмът е уверено и страстно чувство, вярно по същината си и скъпоценно в творческо отношение, –
че моят народ е получил даровете на Светия Дух;
че той ги е приел с инстинктивното си чувство и творчески ги е претворил;
че вследствие на това силата му е обилна и е призвана в бъдеще за велики, творческо-културни сбъдвания;
че затова на моя народ му подобава културна „самостоятелност“ като залог за величие (Пушкин!) и независимост на национално-държавното битие.
И в това чувство, вярно и дълбоко, християнинът е прав и не подлежи на осъждане. Това чувство владее цялата му душа и оплодотворява културата му.
Националното чувство е любов към исторически-духовния облик и към творческия акт на своя народ.
Национализмът е вяра в богоблагодатната сила на своя народ, а значи – и в призванието му.
Национализмът е воля за неговия творчески разцвет чрез даровете на Светия Дух.
Национализмът съзерцава своя народ пред лицето Божие, съзерцава неговата душа, неговите дарби, неговите недостатъци, историческата му проблематика, опасностите и съблазните пред него.
Национализмът е система от постъпки, произтичащи от тази любов, от тази вяра, от тази воля и това съзерцание.
Ето защо истинският национализъм не е тъмна, антихристиянска страст, а е духовен огън, издигащ човека към жертвено служение, а народа – към духовен разцвет.
Християнският национализъм е възторг от съзерцаването на своя народ в Божия план, в даровете на Неговата Благодат, в пътищата на Неговото Царствие.
Той е благодарност към Бога за тези дарове, но и скръб за своя народ, ако той не е на висотата на тези дарове.
В националното чувство е изворът на духовно достойнство: националното, а чрез него – и собственото, личното.
В него е източникът на единението – защото няма по-дълбоко и по-здраво единение от това в духа и пред лицето Божие.
В него е източникът на правосъзнанието – това чувство за собствена правота в дълбинното и последно измерение, чувството за своята безусловна привързаност и свързаност, за своя дом и своето вярно дръзновение.
Национализмът учи и на смирение – съзерцавайки слабостите и крушенията на своя народ (да си спомним покаяните стихотворения на Хомяков, обърнати към Русия).
Национализмът отваря очите на човека и за националното своеобразие на другите народи; той учи не да ги презираме, а да почитаме духовните им постижения и тяхното национално чувство: защото и те са причастни към Божиите дарове, и те са ги претворили по своему.
Така осмисленият национализъм учи човека, че безнационалността е духовна безпочвеност и безплодност; че интернационализмът е духовна болест и извор на съблазни и че свръхнационализмът е достъпен само на истинския националист. Защото да създаде нещо прекрасно за всички народи може само онзи, който се е утвърдил в творческия акт на собствения си народ. „Световният гений“ е винаги и преди всичко национален гений, а опитът да станеш „велик“ чрез интернационализма и пребивавайки в неговата атмосфера е произвеждал и ще произвежда само мними, екранни „знаменитости“ или дори планетарни злодеи. Истинското величие е почвено. Автентичният гений е национален.
Неуместно е да се казва, че националистът „мрази и презира другите народи“. Омразата и презрението изобщо не са в основата на национализма; те могат да се простират върху всичко, ако човешката душа е злобна и завистлива. Наистина има националисти, подвластни на тези чувства. Но всичко може да бъде изопачено и с всичко – да бъде злоупотребено. Може да се злоупотреби с гимнастиката, с отровата, със свободата, с властта, със знанието, със словото; може да се изопачи любовта, изкуството, съда, политиката и дори молитвата; обаче никой не си помисля да забрани или изкорени всичко това само защото някои хора възприемат изопачените форми за единствено възможни, а здравите форми изобщо не забелязват…
Може ли да обичаш своята Църква и да не презираш другите изповедания?
Разбира се, че може. Така че този по християнски благороден дух е възможен и при национализма.
Може ли да обичаш своето собствено семейство и да не изпитваш вследствие на това омразно-презрителни чувства към другите семейства? Така че този християнско-братски дух е възможен и у национално мислещите хора. Именно този дух е в основата на християнския национализъм.
При вярно разбиране на национализма религиозното чувство и националното чувство не се откъсват едно от друго и не си противостоят, а се сливат и образуват своеобразно жизнено творческо единство, от което и в лоното на което израства националната култура.
Това не означава, че народът се превръща в обект на религиозно обожание, а идеята за Бога се низвергва до равнището на земната нация. Народът не е Бог и неговото обожествяване е кощунствено и греховно. И Бог стои по-високо от земните разделения – расови, езикови, душевни и исторически. Но народът следва да бъде поставен пред Божието лице и силите му – да бъдат облагодатствани свише. Ако това се извърши и ако то бъде признато, тогава животът придобива религиозен смисъл, а религията си намира достоен приют в националния дух. Цялото битие и цялата история на народа се осмислят като самостоятелно и своеобразно служение на Бог: приемане даровете на Светия Дух и врастването им в националната култура.
Следователно: народът не е Бог, но силите на духа му са от Бога. Пътят на неговите исторически борби и страдания е път на възлизане към Бога. И този път е скъп и свят за националиста. Чувствайки това, той изповядва, че родината е свещена, че в нейно име следва да се живее, за нея си струва да се бориш пред Божието лице и ако трябва – дори да умреш.
Християнският национализъм измерва живота на своя народ и неговото достойнство с религиозно мерило: с идеята за Бог и Христос, сина Божи. Именно това мерило учи християнския националист на безусловна преданост и безусловна вярност; то го научава и на свръхнационално съзерцание на човешката вселена и вселенско братство между хората. Истинната „вселенскост“ не само че не отрича национализма, но израства от него и го укрепва, така че истинският националист може да встъпи във вселенското братство само като жив представител на своя народ и националния му дух.
Духовният акт, чрез който един народ твори своята култура е национален акт: той възниква в националната история, притежава специален национален строеж, слага отпечатъка си върху цялото съдържание на националната култура. Отделният човек може и да не го забелязва; народът може и да не го осъзнава. Но то остава и пребъдва. И всеки народ проявява известна степен на духовна зрялост, когато осъзнава особеностите на своя национален дух и на своята национална култура и проумява, че са му дадени свише Даровете и че ги е възприел, усвоил и ги въплъщава по своеобразен начин. Тогава нацията постига своя религиозен смисъл, а националната култура се утвърждава и на двата (досега неосъзнавани) религиозни корена. Религиозната вяра осмисля национализма, а национализмът възхожда към Бога.
Такива са основите на християнския национализъм.
Заключение
Онзи, който осмисли, а още повече – почувства посочените от мен основи и извори на християнската култура, той ще види какъв велик духовен простор се открива пред съвременния човек. Проблемът на християнската култура до ден днешен не е решен и ще го решават бъдните векове, поколение след поколение. През духовните врата, отворени от християнството всеки от нас е призван да влезе, запазвайки своята воля и свобода – да встъпи или да не встъпи в тях. Последните два века европейското културно човечество прояви колебания на прага на тези врата, обърна им гръб и се опита да върви по свои, нехристиянски и нерелигиозни пътища. Плодовете на този обрат жънем до днес във всички области на културата.
Тези плодове и последствия се изразяват в това, че благодатният дух на християнството започна да изчезва от живота и да напуска световната култура. Хората постепенно прехвърлиха целта и смисъла на своя живот от вътрешния свят във външния: материята започна да надделява, духовността престана да се цени; всичко се сведе към земното на земята: небесното в земния живот и небесното в небесата престанаха да привличат погледите и сърцата. Механичното начало превзе органичното. Разсъдъкът изключи от културата съзерцанието, вярата и молитвата и се опита да ги компрометира. Учението за любовта беше изместено от „спасителното“ учение за класовата омраза; сърцата се опразниха, дълбочината се превърна в плитчина; умът отхвърли искреността и се преобрази в хитрост. Съдържанието на живота стана нещо несъществено, започна гонитба на кухата форма.
В резултат на това философията се впусна в празни и формални отвлечености; формалните похвати и методи придобиха несъответстваща на характера им тежест в положителната наука; юриспруденцията се задъха и издъхна от формализъм. Външното, формалното, показното, чувственото превзе и наводни едва ли не всички изкуства; тайната отлетя, мелодията беше изтикана на заден план, съдържателността на изкуството бе обявена за безполезна, стремежът към художествено съвършенство секна. Този свещен, скъпоценен стремеж към съвършенство, без който културата е немислима изобщо, замлъква или вече е замлъкнал в наши дни по всички направления и във всичките си измерения. „Съвременният“ човек е трезв, плосък и самодоволен утилитарист, слуга на ползата, идеолог на полезността, лишен от сетива за всичко висше и духовно, не търсещ никакво „трето“ измерение: той е пошъл във висшия, религиозен смисъл на тази дума и се харесва в това си състояние. Той е пошъл без всякакво терзание и покаяние и е склонен да напада всичко, което не е пошло. Затова и културата му е пошла и формална като него самия. Ако към това се добави личната злоба и личната ненавист, отмъстителност и честолюбие – то обликът на революционера болшевик започва да се очертава със зловещите си контури.
Ние не знаем дали съвременното човечество ще загърби тези пътища на израждане и ако ги загърби – кога и как… Но когато то ги отхвърли, ще види пред себе си наистина велик и величав простор, открит за съзидание на християнската култура. Пред него ще изникнат редица велики задачи, за които сега не мога да говоря. То ще започне да създава християнска наука, християнско изкуство, християнско възпитание, християнско правосъзнание, християнски труд и християнска частна собственост, – без да отхвърля създаденото преди, а като творчески го преобразява от свободната глъбина на преобразения дух. Така светската култура няма да загине, а ще се преобрази по посока на духовността, на свободното съзерцание, в духа на любовта, в духа на органичната, искрена форма, на волята за обективно съвършенство.
С предчувствие за това вече се изпълват най-добрите сърца на нашите дни. С това предчувствие днес се утешаваме; от него черпим надежда, че Господ не ни се е разгневил „докрай“. В такава светлина виждаме понастоящем и бъдещето на нашето велико отечество, на нашата страдаща Русия.
Из книгата на И. Илин „Основи на християнската култура“
Превод: Надя Попова
1.
След като свободният пазар му отвори очите, пощя му се на дядо Йоцо да се научи на четмо и писмо, та по-скоро да разбере и усвои тоя шарен свят. И като си купи диплома, и като походи отделно три-четири години на частни уроци – научи се. И се зачете, и като не проумя остарелия език на автора си, който употребяваше много повече от хилядата думи, на които го бяха научили, възропта честната му душа.
– Бе на къф остарял език е написано това, къф е тоя Русиян? Ми тоя чорбаджия (шеф, бизнесмен // олигарх, капо ди тути капи – курсивът и преводът тук и нататък мои) Марко? Ми кво е това въстание (незаконен бунт срещу законно съжителстващата с местното бълг. население османска власт), дето е подлъгало народа, та за резил (срам, излагация, кашмер) е станал? Нищо не схващам.
И дотърчаха услужливи хранени люде, и преведоха, и му дадоха. И прочете превода дядо Йоцо и с насълзени очи прошепна:
– Значи имаме си и наши преводачи вече?!
2.
На химически език са лакмусови хартийки – топят ги периодично в обществената нервна система, за да проверят докъде е стигнало българското примиренчество, макар да е знайно, че сме световни шампиони по преклонена главица.
На ловджийски език са мюрета – примамка, която вдъхновява програмните джелати в Министерството на разграмотяването и научното невежество (МРНН) да затрият поредния български класик и да курдисат в букварите някоя джендърско-хомосексуална пача. При постоянната липса на пари за всичко полезно, тия заменки се обезпечават аламинутно с помагала, наръчници, курсове, конференции... И – разбира се – с „едни пари“, които „наши хора“ усвояват като четат абракадабри и показват мултимедийни нелепости пред привиканите за целта учителски тела. На закътани места – предимно в курортни центрове и областни градове. Технологията на безумието е отработена до съвършенство, резултатите са смайващи – лавинно растяща неграмотност, безхаберие, отсъствие на интерес към знанието сред учениците… Същите резултати се виждат и в преписките, които хвърчат от кабинет в кабинет на това министерство, както и в циркулярните писма, оборотната документация и инструкциите, които спускат „надолу“ по регионалните си подразделения и училищата.
Вместо изложение:
Ще изтърпят канонадата на омерзението, псувните и негодуванието. Ще си приберат дребните жълти сребърници и ще потънат в небитието, за да отстъпят място на следващите.
Нямат свършване чудесата с българите – по традиция апокрифни, само тук-таме лъсне някое, предназначено за обществена близалка.
Насреща ни е такова едно чутовно дело, което ни сюрпризира (изненадва // шашва, хвърля в киреча) с уникалната възможност да четем превод на български от български. Досега си имахме „преводи-препевания“ от български на западно българско (скопско-велешко) наречие, както и феноменът божаница (по-правилно безбожница) – латинизиран бъркоч на все тоя роман „Под игото“, добил известност като „шльокавица“. Колебая се обаче дали това малоумно ръкоделие е „превод“ или проста транскрипция. Обърквам се вече.
Гръмкият етикет „превод“ е лепнат върху поредната нашенска дивотия – някоя си там взела, та „превела“ непознатите ней думи (около 6000 били, казва) в същия многострадален национален епос.
От този рекорд по безполезност научаваме например, че непознатата дума „изворче“ означавала на днешен български език „чешма“. И прочие „преводи“.
Разбира се, това издевателство не е нито случайно, нито епизодично. Продължава варварството за ликвидиране на високата словесност и премахването от учебните програми на авторите, сътворили нашата народностна, светла, непримирима към несправедливостите и злото отечествена литература. С нечистите ръце на овластените кириакстефчовци три десетилетия се изкоренява и затъпква с административна сол Словото, що с благост и яснота сочи на парализираното от дискурси, среднополови родове и терминологични качамаци българско дете:
„Нашето А-Бе, Райно!“
Затова ударът е отправен в могъщите темели, положени от нашата класика – разрушат ли се те, ще се срине градежа, който крепи духа на българщината и възпитава младостта в родолюбие, доброта и национално достойнство – все неща, отсъстващи в натрапените списъци с кухи и вредни „европейски ценности“. Няма невинни посегателства, както няма невинни убийства.
Тоя „превод“ е не само опит да се обезличи Вазов и да се кастрира остротата и обективността на авторовия почерк. Задачата на отродителите е чрез преиначаване смисъла и посланията на романа същото да постигне трагичната и величава епоха, в която народът ни повежда саможертвена борба за свобода. Така по изпитаната рецепта „Как се сварява жаба“ за „свобода“ може да се представи узаконеното неравенство, етническата аморфност, колониалната подчиненост и перманентната обществена апатия. Ето защо следвайки технологията на подмяната, неотстъпно и настървено се заличава всичко, което е в състояние да създаде самостоятелни индивиди, независими личности и мислещи човеци. В обращение се въвежда двуизмерната естетика на комикса и културата на мола с нейните точки за бързо хранене и диктуван жизнен стандарт. Те от своя страна с инструменти от рода на дискутирания „превод“ превръщат общността в потребителски планктон – в онова, което анатемосания от съвременните амбулантни философи Енгелс нарича „анонимно гориво на историята“.
Доколкото се появяват спорадични реакции на такива коварни дразнители, те също са част от експеримента: по силата и честотата им се отчитат потенциалните възможности на обществения организъм да се съпротивлява срещу агресията. Съответно – да се преодолее неговата имунна система и бъде моделиран и манипулиран чрез външна намеса.
Арсеналът на тъмната сила не е за подценяване – красноречив е фактът, че за тридесет години въпреки планините от пропагандни клишета за тържеството на демокрацията у нас, решително беше провалян всеки опит за народовластие, за национален референдум по жизненоважни въпроси и дори мажоритарната изборна система, което би внесло известен порядък и морален минимум поне на управленско равнище. Повечето публични дискусии по тези проблеми умело се свеждат до размиване и обезсилване на началната енергия, която се разпилява в множество несъществени конфронтации на мнения и идеи. От една страна шумно се блъфира със следствията, докато истинските причини тихомълком се извеждат извън опасните зони на общественото недоволство.
Стойностната българска литература е на прицел, защото е особено явление – костна, нервна и мускулна система на нашата история. Начертаното от Светите седмочисленици книжовно начало предопределя българската вяра и държавност, обществения идеал и нравствен катехизис, етичните и естетически норми на възпитание и живот. Нашите книжовници са национални герои – водачи на народа си през вековете; книжовността е, която възкачва духа на най-високия пиедестал. Тя е и първият синоним на националната ни идентичност. Тя е комай и единствената надежда на истината, единственото упование на човека в това безкнижно настояще – противоотрова на глобализиращата самота и разединение.
Само за трийсет години – и вече трайно вегетираме в мазето на общия европейски дом; в земята ни върлува безнаказано неолибералният башибозук; нацията ни мре неудържимо; досегашната интелигенция мълчи, а новата реколта е дипломирана в стерилизиращия програмен инкубатор на МРНН и е отчайващо неграмотна, аполитична и евросебична…
На кого оставяш България, Господи?
На вас ли, чието име е легион?!
Следващ увод:
Преди сто години след подписването на позорния Ньойски диктат тълпи разплакани българи наколеничили пред дома на Патриарха. Вазов излязъл на балкона, обгърнал с поглед паството, чиито сърца и души е вдъхновявал, милвал, утешавал и напътствал – коленичил тежко и заридал с народа си.
Под вашите балкони никой никога няма да заплаче.
|
Новите слоеве на френското общество – бедни, средно бедни и обедняващи, влизат в бой със системата и спонтанно в рамките на огромен вакуум се образоват политически. Разгневените маси трябваше сами да излязат на улиците, защото го нямаше авангардът
Това не беше демонстрация на парижани. Гражданите на столицата бяха относително малко - единствено представители на средната обедняла класа. Емигрантските предградия на Париж също бяха много слабо представени - само от няколко групички младежи. Видях също жени със забрадки, които без проблем се смесваха с множеството. Цареше доброжелателна атмосфера, която прерасна в гняв, когато полицията започна да разпръсва брутално тълпата, използвайки газови заряди, внесени от Германия.
За първи път се сблъсках с такива методи през 1993 година в Мюнхен по време на манифестацията на левицата и антиимпериалистите. Такива брутални методи по улиците на Париж се прилагаха по времето на Саркози. Явно старите времена на Виши и маршал Петен са оцелели в буржоазните салони.
Манифестиращите бяха предимно от провинцията. Имаше много бедни пенсионери и дребен прекариат – хора, които са принудени да пътуват с коли до работните си места, поради закриване на ж.п. линии. Затова протестът им беше наречен
бунт срещу цените на горивата..
Тези хора не са “клиенти на автомобилната индустрия или консумацията”, както ги наричат левоцентристите, тоест – “екологичните” буржоа, които карат велосипеди, вместо коли, но горят тонове гориво по време на своите полети на “интелектуално-политически-излетни конференции” или го използват за внос на чилийски ягоди през зимата. Срещнах в тълпата и много работници от малки градове, дребни търговци на селскостопански продукти, млад разгневен прекариат. Вървяха по групи – колеги от трудови колективи, французи, мигранти от арабски страни или от Испания… Чух много конкретни разговори за това колко получават; за колко може да се живее и колко трябва да заработват допълнително; как отглеждат зеленчуци и плодове в градинките около дома си. Картинката май е позната? Някои от тези хора едва свързваха двата края, други помагаха на безработните си деца или внуци. Такава е действителността в “развитата” Франция, втора класа.
Слушах езика на френската провинция.
Един от младите манифестанти се обърна към мен с думите: „Извинете господине, можете ли да се отдръпнете мъничко, много моля, защото трябва да мина, тъй като по-нататъk строим барикада!“. Езикът на парижани не съдържа такава учтивост.
Селото, малките и средни градове дойдоха на среща с “голямата столица”, в която много от тях никога не са стъпвали. От тук възниква идеята да манифестират по “Шанз Елизе “ и край Елисейския дворец. Традиционно демонстрациите на парижката левица се организират на площадите – на Републиката, на Народа и на Бастилията, което по принцип не пречи на буржоата. „Жълтите жилетки“ не знаеха за това. Те влязоха на територията, където големите клечки се забавляват, а пък за протестиращите тези места са символът на Париж. Простият народ влезе с ботуши в салоните на “цивилизованите” буржоа и чуждестранните олигарси (американско-арабско-израелско-руски) и, както личеше от разговорите, разбра това, едва когато вече манифестираше из тези престижни булеварди и улици, украсени и осветени в чест на зимния празник на консумацията, незнайно защо наречен Рождество Христово.
Насилието дойде от страна на полицията.
Настроенията сред манифестиращите бяха съвсем мирни, бих казал – добродушни. Едва когато полицията употреби газ и навлязоха водните оръдия, демонстрантите започнаха спонтанно да строят барикади и да палят огнища, за да изразят по този начин гнева си. Важно е да се подчертае, че внимаваха огънят да не предизвика пожар на околните сгради.
На “Шанз Елизе” се намират луксозни хотели, банки, скъпи ресторанти.
Демонстрантите не докоснаха нито една от тези сгради.
Не посегнаха – въпреки целия си гняв, към богатите и безделниците от цял свят, които обикновено пребивават там. Това още веднъж трябва да се подчертае, макар сам да смятам че трябва да се окупират обекти на банкови измамници и на медиите, които им служат.
На демонстрациите видях един-единствен представител на крайната десница, който носеше лозунг “Народният фронт ви подкрепя”, сякаш май не е знаел, че Фронтът промени названието си преди няколко месеца. Много повече бяха представителите на левицата, които по-скоро бяха благосклонно приети. Видях няколко червени знамена, портрети на Че Гевара и няколко палестински шалове. Но това бяха само отделни акценти. Голямата част от хората не демонстрираха каквато и да е политическа принадлежност. Лидерът на “Непокорна Франция” Жан-Люк Меланшон апелира в Туитър за подкрепа на манифестиращите, но забелязах само един от неговите депутати – Руфин, който спокойно разговаряше и спореше с демонстрантите. Нито един от тях не беше дошъл с лозунги и партийни знаци, на която и да било група.
Така наречените “комунисти” имаха в същия ден свой конгрес, което беше идеален претекст да не участват, а да се ограничат единствено до “подкрепа на манифестиращите” на думи. Новата антикапиталистическа партия (NPA) също не взе участие, но това не беше особена изненада. Тази група вече от няколко години предпочита да провежда събрания по салони и да произнася нравоучителни речи за морал, вместо да осъществява контакт с масите и да провежда политическа дейност сред най-ниските слоеве в обществото, сред хората от реалния живот. Във Франция съществуват много малки и големи “леви” групировки , но те също не се появиха на демонстрациите. Дори отделни лица от тях да са присъствали в тълпата, то те са се старали да се придържат към “привидната аполитичност”, съгласно възприетия (за жалост) днешен етикет.
@Контраст между историята и нейният медиен образ
Манифестантите бяха предимно от среди, които до този момент не са се занимавали с политика. Едва сега започват да се учат и докато не са били обхванати от гнева, са били пасивни. Толкова повече тези хора бяха шокирани от лицемерието на медиите и насилието от страна на полицията – тоест от неща, които са отдавна известни в Париж. Едва сега се сблъскаха с тези реалности, изпитаха на собствен гръб контраста между истината и нейния медиен израз.
Демонстрантите много дискутираха помежду си, всеки от тях в крачка се учеше на политическо мислене. И то благодарение на Макрон! Огромни благодарности към него за това!
Така в общи линии изглеждаше това, което се чуваше, забелязваше и се крещеше из шествията:
„Медиите лъжат! Макрон да си отива! Банкерите крадат! Да се убият банкерите-измамници! Дълговете са несправедливи! Да се атакуват данъчните райове! Да се контролира нарушаването на данъчния закон от богаташите! Да се контролира износът на капитали! Да се повиши стандартът на живот, отнемайки богатството от богаташите! Не можем да живеем с такива заплати! Не се борим за себе си, а за правото на живот на нашите деца! Да се сложи край на скъпоструващите войни в Африка и арабските страни! Вън оръжейните дилъри! Обвиняват ни във фашизъм, защото нямат аргументи!“
И още:
Всички ние живеем във Франция, трябва заедно да се борим! Искаме право на достойни доходи и работа! Надяваме се, че предградията (имигрантските) ще се присъединят към нас и едва тогава ще се борим истински! Политическите партии и синдикатите не се справят, а ние бяхме твърде послушни, затова днес трябва да сме сериозни и да се организираме! Досега имаше бунт, време е да преминем към революция! Да разрушим системата!
Да свалим Макрон, правителството и системата!
Нито дума за ЕС, нито за НАТО. Видях и такива лозунги: „Гражданското общество трябва да е в парламента!“. Чух да пеят „Марсилезата“, чийто куплет – ”.. да вървим, с нечистата им кръв, браздите да удавим!”, демонстрантите промениха на “кръвта на Макрон”.
Запечатала ми се е една сцена – ливански ТВ канал интервюира демонстрантите. Изведнъж един от тях, виждайки камери, изкрещява: “Медийни проститутки!”. В същото време някой от тълпата му отговоря: „Това са ливанци, остави ги да си вършат работата, благодарение на тях хората ще разберат какво наистина става тук. Френските медии лъжат!“. А друг от тълпата крещи: „Ливанците вече знаят какво значи подстрекаване, насъскване на един срещу друг в името на религия и раса, ние не искаме това у нас, трябва да бъдем заедно, за да се борим за достоен труд в нашата обща за всички Франция!“.
Ливанците бяха радостни, усмихнати…, а френските журналисти бяха много малко. Личеше, че се бояха от реакцията на хората. Когато камерите на правителствената BFM TV се приближаваха до тях, демонстрантите крещяха: “Ще задавате въпроси, а след това така ще орежете всичко, за да ни изкарате фашисти или провокатори. Умеете само да извъртате казаното и да лъжете! Не ви ли е срам?”. Телевизионният екип избяга, а тези уж леви журналисти от “Le Quotidien”, когато се опитваха да разговарят с демонстрантите, питаха: “Но добре, знаете, че Макрон не може да си отиде, защото такива са принципите на демокрацията. Кажете всъщност какво конкретно искате той да направи?”.
Около 80 процента от французите подкрепят “жълтите жилетки”. Това са резултати от официалните сондажи, които действително се потвърждават дори при разговор с полицаите. Те също в своите мисли често са на страната на протестиращите. Това означава, че сред манифестиращите има много такива, които са гласували за Макрон и за Льо Пен.
@Никой не говори открито с езика на десницата.
В нито един разговор не чух расистки изказвания или такива в духа на Льо Пен… Не твърдя, че липсват такива. Но тези, които биха ги изразили, добре разбират, че това не е мястото, където да демонстрират подобни възгледи. Чух дори разговор на група млади хора, които казваха: “Разберете, че не трябва да гласувате за тази к…а Льо Пен, която се представя за опозиция. Точно това иска Макрон!”. Що се отнася до самата Льо Пен – тя, от една страна, искаше да поеме това движение, но от друга, се боеше от него.
Новите слоеве на обществото – бедни, средни и обедняващи, влизат в бой със системата и спонтанно се образоват политически в рамките на огромен вакуум.
@Какво прави в това време левицата?
Споменатият конгрес на Френската комунистическа партия установи ново лого, без сърп и чук, а с картата на Франция под формата на петолъчка, в короната на която е поставен екологичен символ – дръвче… ”Непокорна Франция” почти окончателно се раздели между радикалите от една страна, които искат да се включат в конкретна класова борба и да градят стабилни фундаменти, и от друга страна – тези, които се стремят по институционален начин да погълнат останките от Социалистическата партия и са готови на “компромиси” в името на т.нар. “реализъм”…
Генералната конфедерация на труда подготвя свой конгрес – там също се наблюдава остър спор между лявата база, която иска класов синдикат и връщане в рамките на Световната синдикална федерация, и десницата, която пък от своя страна подкрепя линията на Европейската конфедерация на профсъюзите и Международната синдикална конфедерация. Други “умерени” синдикати – особено CFDT, са против манифестантите. Само федерацията Force Ouvriere ги подкрепи. Сериозните някога групировки на троцкисти, анархисти, маоисти, еколози се превърнаха днес, до голяма степен, в дискусионни клубове на политически пенсионери.
В същото време време младите хора градят своя нова визия, създавайки сдружения, които започват да се делят на по-леви и по-десни, от роялисти до ултра-маоисти или “аполитични”. Все по-голямо е разделението между “моралната левица” – онази, салонната, лозунгарската, интелектуално-буржоазната, институционалната, “общонационалната“, и класовата – местна, народна левица, която е склонна да поеме риска на последствията от своите решения.
@Крайнодесните също се реконструират.
Конфронтацията изглежда е неизбежна, но не с Националния съюз на Марин льо Пен, а с твърдоглавите представители, проповядващи “идентичност” – бяла или ислямска. Тези десни засега са в изолация от масите, които твърдо вървят по земята и калкулират на базата на материалните си интереси, независимо от това дали вярват в Бога, дали са мюсюлмани, католици или други. Процесът се развива, а “жълтите жилетки” ускоряват периода на съзряване. Разгневените маси трябваше сами да излязат на улиците, защото го нямаше авангардът…
Историята на Франция ни учи, че народът най-напред обсъжда по кафенетата и на улицата, а когато излиза на протест, става самостоятелен, след което започва да клони наляво. Разбира се, че хората са си хора, че хората на труда са си такива, независимо какво точно работят, че няма расови, националистически, религиозни разграничения. Вчера се оказа, че с най-задълбочено комплексно мислене се срещнах сред работници от един завод във френската провинция. Този факт потвърждава максимата, която левицата знае отпреди 150 години – съзнанието се базира на производствените отношения.
Протестите продължават.
 Историк и политолог, занимава се основно с геополитически изследвания. Преподавател в Националния институт по източни езици и култура в Париж (INACLO). Активист на леви и антивоенни движения, редактор на портала lapenseelibre.org
Превод: БИСТРА СТАЙКОВА
Няма прародителски портрети,
ни фамилна книга в моя род
и не знам аз техните завети,
техните лица, души, живот.
Но усещам, в мене бие древна,
скитническа, непокорна кръв.
Тя от сън ме буди нощем гневно,
тя ме води към греха ни пръв.
Може би прабаба тъмноока,
в свилени шалвари и тюрбан,
е избягала в среднощ дълбока
с някой чуждестранен, светъл хан.
Конски тропот може би кънтял е
из крайдунавските равнини
и спасил е двама от кинжала
вятърът, следите изравнил.
Затова аз може би обичам
необхватните с око поля,
конски бяг под плясъка на бича,
волен глас, по вятъра разлян.
Може би съм грешна и коварна,
може би сред път ще се сломя -
аз съм само щерка твоя вярна,
моя кръвна майчице-земя.
|
