Принос към края на мита за глобалното затопляне
Когато през 1992 г. на път за Новозеландските Алпи се появихме с алпиниста Кольо Рапела на плажа в Сидни, забелязахме табела с надпис “Burning time-15 min” (Време за безопасно препичане на слънцето - 15 мин.). „Брей че са напреднали озитата! - рекохме си ние. Контролират си даже събирането на тен, който ние най-безразсъдно в излишък получаваме по рилските върхове. Озоновата дупка сигурно е нещо по-сериозно, отколкото ние сме си представяли.“
Но ето че изминаха 27 години и предупредителните табели на плажовете изчезнаха. Оказа се, че през 2019 г. озоновата дупка е достигнала минимални размери от 1982 г. насам. Климатичните промени намаляват, а не увеличават озоновата дупка. Канадското момиче Северн Карлис-Сузуки, което по време на Конференцията по климата в Рио (1992), се страхуваше да излиза от къщи заради пробитата от Човека озонова дупка, порасна и отдавна се излежава без страх по плажовете.
Доклади за необходимост от паника. Монреалският протокол от 1987 г.,
забраняващ употребата на фреони и подписан единодушно от 197 страни, се оказва напълно излишен. Само дето причини на страна като Съветския съюз колапс на цялата му хладилна промишленост, 100 млрд. долара загуби и 100 000 безработни! Но в същото време монополът и печалбите от „безопасните“ хладилни агенти на ТНК (концерна „Дюпон“) беше осигурен.
А обяснението защо озоновият слой над полюсите е два пъти по-тънък, въпреки че там няма хладилници и дами пръскащи козметика с фреони, се оказа доста елементарно.
Ами при този наклон на земната ос интензивността на космическото лъчение, разпадащо кислородните молекули (О2), за да образуват след това озон (О3) е минимално, т.е. Антарктида е така да се каже „на сянка“. А фреоните, освен че ги няма в Южното полукълбо, са и тежички и трудно биха се издигали на 15-20 км, за да разлагат озоновия слой. За останалото са отговорни донякъде температурата и променящата се циркулация на въздушните потоци .
След като психозата за киселинните дъждове и озоновата дупка изигра ролята си за възпиране ръста на бързо развиващите се икономики, транснационалните компании (ТНК) трябваше да намерят нова спирачка. И тя им беше предложена от услужливи учени, които докараха от девет дерета вода и изровиха хипотези на световни умове от 19 век (на математика Жозеф Фурие и химика Сванте Арениус) заедно с техните заблуди. Всичко се започна към средата на 70-те години на ХХ век с шокиращите доклади на Римския клуб (Club of Rome), които предизвикаха необходимата паника. Те размътиха главите на повечето хора, че в условията на промишлената революция, повишаването на температурата на Земята е неизбежно и то се дължи на отделяните от индустрията и животновъдството т.нар. парникови газове (ПГ). Опасността от нов всемирен потоп ставала реална и били необходими спешни мерки.
Осребряването на един мит
Хипотезата за „климатичен апокалипсис“ беше подхваната от политици и държавни лидери. В училищата на Съединените щати беше въведен предмет „глобално затопляне“. И преди учените да отреагират по същество, се стигна до Протокола от Киото (1997) и до огромни печалби за лобистите с пазара на квоти за емисии на ПГ. Новата лъжа отначало беше наречена „глобално затопляне“`(global warming), а напоследък по-предпазливо „climate change“ (климатични промени). Вместо решаване на важни екологични проблеми като ликвидиране на островите от пластмаси в Тихия океан например, с подписания протокол се изпират по 150 млрд. долара/годишно за намаляване на емисиите на набедения за главен виновник – въглеродния диоксид (СО2). Алармистите стават все по-агресивни и искат „Отричането на глобалното затопляне да бъде приравнено с отричането на Холокоста“. И двете били престъпления срещу човечеството!
Една непризната заблуда често довежда до следваща. Новата лъжа трябваше да бъде поддържана от живи авторитети и повтаряна многократно. Връх на кампанията за „глобално затопляне“ бяха книгата и филмът на бившия вицепрезидент на САЩ „Неудобната истина“ (2006 г.). За тях Ал Гор получава през 2007 г. два „Оскар“-а и Нобелова награда за мир. Цяло поколение беше сугестирано, че Земята не успява да се охлажда и към 2015 г. белите мечки в Северния ледовит океан ще останат без лед.
Конференциите по климата следваха една след друга. Всичко вървеше по ноти, но точно преди Конференцията в Копенхаген в 2009 г., (годината, в която Ал Гор стана „зелен милиардер“) хакерите разобличиха климатолозите от Университета в Норич (подаващи данни за IPCC, Междуправителствена комисия по климатичните проблеми), че премълчават, подправят и изтриват всички несъответстващи на глобалното затопляне данни. Те разкриха, че определени хора паразитират върху мита за глобалното затопляне. Ужас!!! Очертаващият се „Климат гейт“ можеше да провали следващото Парижко споразумение, което трябваше да задължи подписалите го държави да събират по 100 млрд. долара/годишно за борба с климатичните промени. Наложи се да се изчака известно време за да отшуми скандалът.
На това място нервите на учени и политици не издържаха.
Трябваше да се намери момчето, което да извика „Царят е гол!“. Първи „изокаха“, както в разказа на Чудомир, бивши високопоставени експерти. Съветникът на президента Тръмп по науката Дейвид Гелентер енигматично заяви следното: „Кацането на човек на Луната е пълен абсурд и най-голямата лъжа в историята на човечеството, даже по-голяма от безсмислицата за глобалното затопляне“. Последваха го екс-президентът на Националната Академия на науките на САЩ Фредерик Зайц. „Консенсус има само между учените, които получават грантове за да тръбят, че трябва да се борим с глобалното затопляне“- заяви той и поднесе петиция, подписана от 15 000 учени, които призовават за отказ от Протокола в Киото. „Не съществуват никакви убедителни доказателства, че емисиите от въглероден диоксид, метан и други ПГ причиняват или могат да причинят в бъдеще катастрофално затопляне на земната атмосфера и разрушаване на климата“. Още по-гневни бяха проф. Фред Сингер - Ръководител на Държавната Метеорологична служба на САЩ и д-р Джеймс Бейтс - директор на NOAA (National Oceanic and Atmospheric Administration): „Теориите за промяна на климата като резултат на човешката дейност могат да се разглеждат като основани на фалшификации“.
През Средновековието за промените в климата и по-точно за застудяването между 1650 и 1710 г. са обвинявали вещиците и дори са ги изтребвали Ал Гор и Комисията към ООН наречена IPCC (International Panel of Climate Change) силно приличат на вещици, които пророкуват за възможната гибел на съвременната цивилизация. Те продължават да твърдят, че „Влиянието на човека е главната причина за затоплянето, наблюдаващо се от средата на ХХ век“.
Въпреки научните доказателства за започващ процес на „глобално захлаждане“, климатичните вещици продължават да омайват световния политически елит, че въглеродът изхвърлян в атмосферата провокира парниковия ефект. На Конференцията по климата в Мадрид (2-12 декември 2019 г.) ген.-секретар на ООН Антонио Гутереш продължи да пее втръсващата вече песен: „Да се откажем напълно от изкопаемите горива и най-вече от въглищата! Да не бъдем запомнени като поколението, което си зарови главата в пясъка! Да изберем между надеждата и капитулацията!“, а г-жа Каролина Шмит, министър на околната среда на Чили, зададе и абсурдната цел: „Глобалните парникови газове до 2050 г. да се намалят с 80%“. Но в капана наречен Парижко споразумение (2015 г.) засега влизат само 68 страни, отговорни за… 8% от парниковите емисии! Все повече държавни лидери се отнасят подозрително към докладите на IPCC и са склонни да повярват на думите на президента-бизнесмен Тръмп: „Глобалното затопляне е мистификация, измислена от елита, за да се печелят големи пари. Протоколът за въглерода може да стане инструмент за продължаваща деиндустриализация на Съединените щати.“ Явно Тръмп е умножил тоновете въглеродни емисии по 75 дол./тон и се е досетил, че с предлаганата нова световна валута, за разлика от алармистите, го грози опасност да стане отново от милиардер - милионер.
Проблем с климата съществува, но в него е намесена много политика и твърде малко наука.
Като необоримо доказателство „климатичните вещици“ до скоро показваха подобният ход в графиките на съдържанието на въглеродния диоксид (ВД) и температурата на атмосферата. Но геолозите сондираха ледовете на Антарктида и анализираните проби на въздушните мехурчета в сондажните ядки от 700 хилядолетия показаха категорично, че увеличаването на концентрацията на ВД в земната атмосфера е следствие (а не причина) от повишаване на температурата! Някои твърди глави чак сега започват да проумяват, че след като в повърхностния слой на океана ВД (СО2) е 20 пъти повече отколкото в атмосферата, логично е при повишаване на температурата дори с 0.5оС част от него да се отделя, както от газираната вода след изваждането й от хладилника.
Тук вече можем да се вслушаме в мнението на учените каква е истинската причина за повишаване на температурата на Земята.
Преди всичко трябва да се прави
разлика между климат и време.
Времето е състоянието на атмосферата в определен момент описващо се с показатели като температура, влажност, налягане.
Климат (от гръцки наклон) се получава след многогодишна (поне няколко десетилетия) статистическа обработка на данните от времето. В зависимост от наклона на земната ос съществуват сезоните в северното и южното полукълбо и различните климати на Земята: умерен, тропически, пустинен, полярен… Всеки климат има климатична норма, но временно отклонение от нея не означава непременно изменение на климата. В Сахара падна сняг, но това не е доказателство, че климатът ще стане умерен вместо пустинен.
Климатът на Земята се е променял винаги. Преди 1000 години викингите са заварили Гренландия с необятни зелени пасища. Останки от динозаври и мамонти палеонтолозите намират в Аляска и Сибир. Значи на мястото на топъл климат е настъпило продължително заледяване. Колко пъти се е случило това в историята на Земята?
Учените твърдят, че се наблюдава цикличност в промените на климата. Всъщност това са колебанията в слънчевата енергия, идваща на Земята. Има големи цикли, траещи десетки хилядолетия (това са големите ледникови периоди), има и малки продължаващи по 11 и 17 години. Големите ледникови периоди (ГЛП) в историята на Земята са четири. След 90 000 години заледяване идват 15 000 години на относително затопляне. В около 80% от времето Земята е била покрита с ледници. Само в останалите 20% е имало затопляне и живот. Последният ГЛП е приключил преди 12 000 години. Ние, човеците, живеем в един сравнително хладен междуледников период, който от своя страна има цикли с минимуми и максимуми на температурата на земната повърхност, наподобяващи „зъбчатка“. По-силно е захлаждането, когато фазите на слънчевите цикли съвпадат. Тези температурни минимуми носят имената на известни учени, например на Далтон, на Маундер и др. През 1812 г. армията на Наполеон е замръзнала в люта зима в Русия по време на „минимума на Далтон“. През 21 век обаче се очаква нов минимум на Маундер, т.е. нов малък ледников период, подобен на този, който е принудил викингите да се върнат към Скандинавия и спасителния Гълфстрийм. Този път за „новия Маундер“ ще трябва да се готвим ние.
По време на ледниковите периоди Земята не е била населена, но ако теорията на сръбския физик Миланкович се окаже вярна, то предстои Земята да премине през пети дълъг ледников период, по време на който хората ще споделят участта на динозаврите, независимо от съдържанието на въглеродния диоксид в атмосферата и независимо от техните умения.
И така, от 2020 г. ще бъдем свидетели на
нов 25-ти слънчев цикъл.
И той ще бъде свързан със захлаждане, защото слънчевата активност пада, тъмните петна за термоядрена активност липсват, а разстоянието до Слънцето расте. Температурата на Земята, повишена с около 1оС (в предела на относителната грешка), през втората половина на ХХ век, остава непроменена до 2019 г. и предвиждането на Ал Гор и IPCC за „климатичен колапс“ не се сбъдва. Системата АРГО със стотици датчици по земното кълбо показва, че „Световният океан бавно се охлажда“ (проф. Вл. Полеванов). Леденият щит на Антарктида нараства и няма изгледи да се стопи и да вдигне застрашително нивото на океана. Излиза че компютърните модели за промените на климата може би са погрешни. Стана ясно, че Земята е отворена (неравновесна) система и земният климат зависи от много променливи (вкл. от албедо, космическото запрашване и др.), а не само от съдържанието на въглероден диоксид в атмосферата. А как да се раздели приносаът в увеличаване на ВК от човешката дейност от този, изхвърлян от вулканичната дейност?
Аз съм спектроскопист и отдавна съм се убедил, че инфрачервеното излъчване (IR) от земната повърхност се поглъща както от въглеродния диоксид, така и от водните пари. Затова в облачно и влажно време температурата на атмосферата е по-висока. Но водните пари са много повече от ВД и ефектът от тяхното поглъщане би трябвало да се отчита в компютърните модели, а това алармистите, съдействащи на Ал Гор не го правят. Съгласно данните не на друг източник, а на IPCC емисиите на ВД от човешка дейност са 27 млрд тона годишно. В същото време фотосинтезата гълта 440 млрд тона ВК, а океанът разтваря или изпуска 330 млрд тона. Или 27 срещу 770 млрд тона. Как ви се струва? Има ли шанс човекът да промени климата? Но, странно! Слънчевата активност и външните фактори престанаха да влияят на климата на Земята от момента на учредяване на IPCC към ООН! Алармистите нямат сериозни научни доказателства, но не се отказват. Парите са огромни, а и Ал Гор е жив и здрав. „Старата теория отмира само със смъртта на нейния последен яростен защитник“ – е казвал Айнщайн.
Дали е толкова вредно увеличаването на въглеродния диоксид, след като той е „храна“ за растенията, участвайки във фотосинтезата, при която се отделя кислород? Учените са категорични, че ВД е полезен. При по-високи концентрации на ВД растенията трупат повече биомаса. При двойно увеличаване на концентрацията на ВД, добивите от зърнени култури ще нараснат с 22%, а на горите – с 40%. Това вече е доказано: в края на миналия век увеличаване само с 9% за периода от 1970 до 1990 г. увеличава биомасата на горите в Европа с 25%. Излиза, че „глобалното затопляне“ е по-скоро от полза за милиарди гладни земни жители.
Теориите за глобално затопляне доведоха до Глобална бюрокрация, която е на път да създаде тоталитарна институция в „отворено“, демократично общество. Какво означава „зелена“ банка, която ще има капитал от 100 млрд. долара, събрани от страните подписали Парижкото споразумение, и ще отпуска избирателно кредити с ниска лихва на тези, които ще закрият своите каменовъглени мини и ще започнат да строят „вятърни мелници“ и фотоволтаици? Някой да е видял производство на стомана с ток от ветрогенератори. Лично аз съм свидетел на обратното – преустановяване на производството на стомана в Кремиковци, съпроводено със спиране на двата блока на АЕЦ „Козлодуй“, даващи евтината електроенергия. Глобалното затопляне се превръща във власт, влияние и пари. Тези, които „регулират“ въглеродния диоксид в атмосферата, искат да командват и световната икономика без да са спечелили война.
По този повод палеонтологът проф. Кирил Есков (РФ) каза, че „глобалното затопляне“ премина от списъка на естествените науки към идеологическите като диалектическия материализъм“.
Причините за промените в Климата са другаде и не зависят от човека. С неразумни решения хората могат да влияят само на локалния климат. Коагулантите на Бритиш Петролеум в Мексиканския залив разкъсаха Гълфстрийм на няколко потока. Ако студеното Лабрадорско течение се изравни по плътност с Гълфстрийм, англичаните ще започнат да гледат футболни мачове с ушанки на главите. Черният дим бълващ от комините, с който плашат децата, не е въглероден диоксид. Той съдържа други наистина вредни газове и наночастици, които трябва да се улавят за да може нашия жизнен стандарт да бъде приличен и да не ходим по улиците с маски като китайците. Пред Човечеството има по-важни проблеми от въглеродния диоксид: безопасни храни, екология, енергетика... Настъпва времето на водородните технологии, които ще отделят вода, а не ВД, но пък крият други опасности. Предстои малък ледников период. ООН трябва да смени целите си и да финансира стратегически, а не печелбарски проекти.
А до настъпване на това време българските политици не трябва да забравят ироничното припомняне на геолога проф. Владимир Полеванов: „В цял свят борбата за човешки права и демокрация, както и борбата за спасяване на климата, нямат никакво отношение към реалните права, демокрацията и климата на Земята.“
На 3 декември т.г., в 9.00 ч., удари парламентарният звънец и бе открито 47-то Народно събрание. За човек като мен, който като един небезпристрастен „Херодот на демокрацията“, и видял какво ли не, дрезгавият глас на парламентарния инвентар извика в съзнанието ми спомена много надежди още от времето на 7-то Велико Народно събрание. Какви трепети бяха, какви очаквания, какви обещаващи хоризонти и полети на прииждащото бъдеще! И как настоящето неумолимо вкаменяваше надеждите и ги превръщаше в някакъв особен атавизъм на живота ни! Като трамвай на кръстовище, припряно и сърдито, парламентарният звънец през годините звънеше и накъсваше тези надежди. И още тогава, във Великото народно събрание, някой зевзек успя да удостои достолепния академик Николай Тодоров с добродушния етикет „Бай Кольо Ватмана“. И никой не забеляза кога той удряше звънеца. Беше мъдър човек и посягаше към него, когато се опитваха да минират бъдещето на Отечеството.
Така или иначе, навръх 3 декември, петнадесетият рожден ден на партия ГЕРБ, „Трамваят на демокрацията“ потегли отново. Не му беше за първи път тази година. След три обиколки по нейните маршрути, мнозина слязоха от него през април, през юли се качиха отново, а на 14 ноември имаше и такива, за които навремето поетът Димитър Светлин бе създал своя прочут стих за неосъществената среща на две трепетни сърца, разделени от баналната причина на случая: „Трамваят мина между нас!“
И ако това в поезията може да бъде наречено причина за една неосъществена любов, днес „Залогът е съдбовен!“ И това бе ярко подчертано в словото на президента Румен Радев, което не възнамерявам да коментирам, тъй като го публикуваме отделно.
Не мога обаче да не кажа, че и аз мисля като президента. В това отношение, колкото и да избягвам да говоря ласкаво за когото и да е от властовия връх, не мога да не призная, че винаги ми е допадал стегнатия по военому стил на изложението на Румен Радев, умението му да придава многовекторност на иначе понятни истини и проблеми, както и способността му да ни накара да се замислиме над изводите, с които той обозначава очаквано и необходимо решение.
Някога го нарекох „Генерал на българската надежда“, и днес с убеденост твърдя, че това е президентът с най-съсредоточения изказ, който България е имала. Може би не във всичко и не всякога съм бил съгласен с него, въпреки че е била увличаща и убедително представена неговата позиция. И причината е една: очакванията ми за него той да се разгърне истински, винаги са били за времето, когато бъде преизбран. Това вече се случва на 21 ноември и всичко, което можеше да му попречи да осъществи втория си мандат, е зад гърба му. Сега пред него остават само две възможности: да потвърди основанията за надеждите на милион и половина българи, които потвърдиха само преди дни вярата си в звездата на великата отговорност, която осветява неговия път или да потвърди опорките от грубите наплевателства, с които още от първия ден го засипват неговите хулители.
След обръщението на държавния глава към народа и неговите представители в 47-то Народно събрание, д-р Силви Кирилов, депутат от ИТН, който като най-възрастен, председателстващ на откриването, даде думата на младия партиен лъв Кирил Петков от партията „Продължаваме промяната“. Нея още я няма в правния мир, но тя вече спечели парламентарните избори! Бързам да кажа обаче, че лично аз очаквах пламенна реч от този безкритично харесван и обдарен с доверието на 25.7% от българските избиратели, съпредседател на въпросната партия. Вместо това, ведно с народонаселението, и аз станах свидетел на едно трудно изчетено подобие на есе, за което авторът на „Железните икони“, поетът Ламар, с присъщата му Ламаровска прямост, навярно би казал: „Есето е като прасето!“
Ако това е високият таван на мисълта на този харвардски възпитаник, бих казал, че отново „Совите не са това, което са“. И че ако президентът Байдън, в приветствието си до държавния глава Румен Радев, домакин на конференцията за Триморието, във Варна, ни в клин, ни в ръкав, е споменал неговото име, то причината очевидно ще е някаква друга и значи, че може би пак сме изтеглили късата клечка.
Няма съмнение, че от страна на Хегемона, това беше недотам елегантен жест на подсещане на по-самонадеяните и пренебрегващи неговия успешен избор. И той бе осигурен със съвместните усилия на стратегическата компания CIY GLOBUL на бившия генерал от МОСАД – разузнаването на държавата Израел - Дани Ятом, неговият син Амир Ятом и пиар-групата на двамата гастролиращи спецове Офер Инбар и Нево Коен. Както се вижда операцията бе осъществена с международно участие, по причини, които скоро ще ни се изяснят. Така или иначе, огнедишащия дракон на властта в подмандатната територия България, е на път да бъде обязден от правилните хора – Кирил Петков и Асен Василев.
Историята понякога има навика да се шегува и да ни припомня народната мъдрост: „Ела зло, че без тебе по-зло!“ Ситуацията сега е такава, че каквото и да говорим правителство трябва да бъде съставено. Проблемите са от такъв характер, че изискват концентрация на партийните воли и както е казано в Светото писание: „Смирение, паче гордости!“
Засега нагласите и преговорите са за 4-годишен мандат, но отделни телодвижения на обдарените с народното доверие партийни лидери будят размисли и съмнения. Не е ли заявеният от Христо Иванов, например, отказ да бъде министър на правосъдието, своеобразен резервен кон в надбягването на ДБ с ПП? Зер, може и да има второ действие на пиеската „Продължаваме промяната“, а Христо Иванов и ДБ също се ползват с доверието на Хегемона. Сега обаче Кирчо е по-удобен, като вече доказан хазартен тип и може да свърши някои твърде драстични и неприемливи за всеки българин действия. И после, при вече свършен факт, съвсем по Шекспировски „Маварът“ да стане ненужен.
Докато Кирчо сричаше своето измъчено полуесе, аз се забавлявах да гледам изражението на лицето на бившия президент Росен Плевнелиев. Имах усещането, че то изобразява едновременно едно голямо очакване и едно нескрито нетърпение. Дори и вялите му ръкопляскания, след като Кирчо свърши четенето, не можаха да скрият неудовлетворението на Роско. И очаквах всеки момент да извика: „Как пък не ти се превъртя езика бе, момче? Да беше дал едно рамо на президента Байдън; да беше заклеймил Русия, Путин и Лавров и разните там „червени линии“! Язък!“ И Роско поглеждаше към опразнената парламентарна трибуна, а на мен ми се струваше, че дотолкова е пораснал в собствените си очи, че ако не беше таванът на парламентарната зала, като един великан би извисил глава наравно с гръмоотводите.
Стара болка ми е на мен Роско. Докато беше президент съм му писал нарочни писма и във вестника, и на официална бланка на ПП „Нова Зора“. Опитвал съм се да го възпра, да запомни, че вървяла ли е срещу Русия, България винаги е губела. Но къде ти, Роско да се смири! Отнюд! Ирландската пастирка едно си знае, едно си бае.
Междувременно на трибуната се бяха изредили и Десислава Атанасова и Мустафа Карадайь, които като някакви аркашки, се опитваха да се вживеят в ролята на умряла лисица, белким се подлъже някой да ги хвърли отзад в талигата, при рибата. Не би! Бойко отсъстваше, но на първата редица, току до лидера Карадайъ седеше самият Делян Пеевски.
Пропуснах жуженето на залата покрай ушите си, защото на трибуната очаквах да застане Корнелия Нинова. Заслушах се в нейното слово. Говореше не за ГЕРБ и не за ДПС, а за най-големия противник на правдата и истината през тези 5 години – страхът и апатията на хората! Както винаги думите й бяха картинни, изказът убедителен и точен. Цялото й изказване, без протоколните обръщения, публикуваме отделно, защото знам, че няма да признаят неговите достойнства. Ако да биха го направили означава, че са били напразни усилията на платените хейтъри, които в синхрон с вътрешно-партийната опозиция, нито за час не й позволиха да си поеме спокойно дъх. Особено по време на преговорите, когато се заговори, че тя ще приеме поста председател на 47-то НС. Това обаче е тема за по-дълъг разговор, защото около Корнелия Нинова е завързана една от големите интриги за съдбата на БСП, на външната поръчка за нейното обезсилване, за синхрона между Европейските и Атлантическите усилия в това отношение, които доведоха до разултатите от последните избори, както и участието й сега в Коалицията. Светлина в това отношение в голяма степен, би ни дал отговорът на въпроса: Защо Корнелия Нинова не стана председател на 47-то Народно събрание? Но затова, в следващия брой.
Отделно публикуваме и словото на д-р Костадин Костадинов, председател на ПП „Възраждане“ и на нейната парламентарна група. Публикуваме го като пример за целеполагане. Защото макар и победител в това отделно взето сражение, той има куража да осъзнае, че истинската битка тепърва предстои. И Втори път - защото едва ли другаде извън стенографските протоколи на Народното събрание, някой би се решил да публикува негови разтърсващ всяка българска душа, текст.
Когато обявих това си решение, за моя изненада чух от хора, от които не се надявах да чуя това: „Волен Сидеров някога също обвиняваше народните представители, че вместо сърца в гърдите си носят лоени топки, после обаче предаде фронта, заради сладък живот в Париж и луксозните плажове на Варадеро.“
Не им се сърдя за недоверието на тези хора. И в голяма степен приемам упреците към самия себе си, защото Волен Сидеров е и мой грях. Аз знаех кой е той и твърде лековерно повярвах, че в святото народно дело няма място за духовни маломерници. Идеята на Коалиция на Национално обединение „Атака“ не е имала никога нищо общо с идеята да бъде партия за лично ползване, в каквато той я превърна, и която вече я няма.
Д-р Костадинов, създаде с голо сърце, ентусиазъм и непримиримост партия „Възраждане“. Създаде я като упование на волята на хиляди хора да има България; като доказателство, че тази земя винаги е раждала мъжете, за които Родината е била мироздание, земя за хляб, дом и гроб, и бъдеще на децата ни.
Надявам се, да не го напуска и куража да се вглежда в това, което върши и да осъзнава, че не всякога и не във всичко човек винаги може да бъде безпогрешен. Днес най-важното е, че той доказа със смелост и сърце, от уязвими, но непримирими позиции, че битката за Отечеството няма да стихне! Че тя заслужава всяка безкористна подкрепа и всяка изначална вяра, че България ще пребъде!
На добър час!
|
или Основанията за идемнитет*, закрепени в чл. 69 от Конституцията на Република България
Този брой вече бе изпратен в печатницата, когато в събота, 25 юли, се състоя митингът, обявен от БСП, „Буздлуджа на жълтите павета“. Както разбирате, наложи се той да бъде преформатиран. Не само заради възторжените социалисти, заявили своето единство и решимост „да защитават децата си, семействата и родителите си от грабежа“, както обяви Корнелия Нинова, под нестихващите овации и скандирания на хилядите присъстващи, но и заради отговора, който получиха „платените глашатаи на едноличната власт и разединителите в БСП“: „Ние сме единни. Ние сме заедно. Ние сме силни и сме тук да ви кажем: „Оставка!“ (Поместваме пълният текст на словото на Корнелия Нинова, стоплило с надежда и увереност сърцата и душите на социалисти и симпатизанти, както и речта на проф. Румен Гечев).
В планировката на броя за изтеклата седмица на първо място, разбира се, бе поредното пламенно и мъдро слово на президента на Републиката Румен Радев, произнесено на среща с граждани, отстояващи държавността в България. В него държавният глава открои основната задача пред българското общество: „Да отворим път за конституционни реформи, които да укрепят гражданските права и контрола на управлението, да гарантират разделението на властите и да прекършат корупцията, която ражда престъпност и бедност.“ (Пълният текст на словото на президента Румен Радев).
С това, разбира се, не свършват усилията на „Нова Зора“ да бъдат събрани на едно място най-значимите политически изявления през изминалата седмица. В петък, 24 юли, министър-председателят Борисов, разбираемо глух за призивите „Оставка!“, представи на НС предложение за кадрови промени в Министерския съвет. Сменени бяха министърът на финансите Владислав Горанов, министърът на икономиката Емил Караниколов, министърът на вътрешните работи Младен Маринов, министърът на здравеопазването Кирил Ананиев, както и министърът на туризма Николина Ангелкова.
При обсъжданията в НС характерни и запомнящи се със своята категоричност и експертност бяха изказванията на председателя на парламентарната група на „БСП за България“ Корнелия Нинова и на изтъкнатия икономист и непримирим критик на икономическата политика и разобличител на „далаверите“ на правителството проф. Румен Гечев. (Изказването на Корнелия Нинова).
Дотук, е всичко онова в броя, което по наша преценка е важното документално наследство на последната политическа седмица. Иначе тя бе характерна и с пълна мобилизация на „платените глашатаи на едноличната власт“, както и на някои „шепиловци“, присъединили се към тях, заради щедри надници.
В своя бележник телеграфно съм отбелязал: Джамбазки – подозира; Чуков е смутен!; Любо Огнянов пита... Няма обаче да коментирам опусите им. Мислех да отделя все пак Боян Чуков и да му обърна приятелски вниманието как вече месеци стремглаво се снизява авторитетът на собствената му експертност, поради необективното му и предпоставено отношение към всяка изява на президента Румен Радев. Отказах се обаче, не само защото като автор е стоял достолепно със свои текстове на страниците на „Нова Зора“, но и защото ми е неудобно да призная, че в случая неговата „креативност“ съвсем е загърбила алтруистичното начало. Сиреч, беше време, когато безсребърните идеи и цели на „Нова Зора“ бяха съзвучни и с неговите идеи. Но „Нова Зора“ ли не знае какво е недоимък и безпаричие!...
Към позициите обаче на две други имена Иван Гарелов и Огнян Минчев, имам какво да кажа. И с двамата почти никога не съм гледал в една посока. С „Мистър Панорама“, още от времето когато той забрави за какво агитираше народонаселението по време на т.нар. „голяма екскурзия“. А с Огнян Минчев, може би защото е най-убедителното доказателство, че характерът и ценностите са по-рядко срещано качество от таланта и неговите превъплъщения. В случая обаче и за двамата имам да кажа похвални слова.
За Иван Гарелов, заради седемте му позиции, затова кое е вярно и кое е невярно, относно протестите. Все по-друго си е, когато „стар вол“ изоре нивата. Вярна е тази мъдрост. И тезите му – ясно формулирани, и контратезите му – убедителни. И няма да е Гарелов, разбира се, ако не поднасяше на читателя и съответния извод. Човекът правилно е школуван и много добре знае, че особено важно е, „бенефициентът“ да бъде подпомогнат, да бъде насочен. Няма значение че, и в случая не е минало и без „хлебарки в супата“. Но затова – по-нататък.
Огнян Минчев обаче разпространи позицията си „Разприятелявам“. Ще я цитирам дословно, което съвсем не значи, че се „сприятелявам“ с Огнян Минчев. В края на краищата той също е Минчев! И нему веднъж се полага да заяви позиция, с която и „краснокаричният“ Минчо Минчев, както неведнъж ме е наричал, може да се съгласи с него.
„Разприятелявам. Доста хора – и подкрепящи, и опониращи на протеста. Хора, които смятат че целта оправдава средствата.
Че „революцията“, отменя човещината. Че корупцията е извинима на фона на други придобивки. Че лумпени могат да се гаврят с жени, само защото са в политическа позиция и са отишли да я защитават в телевизионно предаване.
Разприятеляването не е обида или игнориране – то изразява моята позиция, че определени граници на публичната етика са арогантно погазени и аз не желая да се примиря с това.“
Това е текстът, написан по повод случая с Даниела Дариткова и Корнелия Нинова, които станаха обект на лумпенски планиран произвол, след участието им в „Панорама“, в петък вечерта (24 юли), което стана още един повод броят на „Нова Зора“ да бъде преформатиран и дописан.
Към позицията на Огнян Минчев относно това „демократично приключение“, нямам какво да добавя. Относно инсинуациите му обаче за „сметките“ на президента Радев ще кажа на това „старо магаре“ (изразът е негов, на Огнян Минчев), че се досещам къде му убива самара. И тъй като нататък материята не би търпяла дребни пощипвания, ще изпиша сега и възражението си към два от изводите на Иван Гарелов.
Относно това, че протестът няма платформа „Мистър Панорама“, съвсем панорамно обобщава: „Това е силата им. Останалото е работа на политиците!“ И по-нататък: „Не сочели алтернатива. Алтернатива винаги има. Ще се появи на свободните и честните избори.“
Да, ама не! И ето защо. Вярно е, че президентът Радев призовава за конституционни реформи и пр. Огнян Минчев обаче инсинуира, че нему нямало да му стигнат три месеца служебно правителство и, че едва ли не, Радев ще узурпира властта.
Определящ в случая е изразът „конституционни реформи“. И това, което плаши „старото магаре“ съвсем не са вездесъщите елементарни внушения за „президентска република“. Истинската заплаха е във възможност едно ново Велико народно събрание да приеме основен закон, който да изключи въобще възможността за антисоциални, антидържавни и антинародни политики. Защото само това може да промени нещата, както и яслата, а и зобта за „магарето“. В сега действащата Конституция вече 30 години тези политики се осъществяваха под закрилата и привидната демократичност на чл. 69. Нека си припомним какво гласи той: „Народните представители не носят наказателна отговорност за изказаните от тях мнения и за гласуванията си в Народното събрание“. Което означава, че народните представители са освободени предварително за наказателна отговорност за делата си в Народното събрание. И става така, че „обобщено казано“, нашата туземна колониална администрация, „избрана демократично и законно“ предлага чрез Министерския съвет или съответните лобистки канали законопроекти, които народните представители гласуват „безстрашно“, в съответствие с охраната, която им осигурява чл. 69. И защото, както казва Достоевски „Като няма Бог, значи всичко е позволено!“, се приемат закони с такива последствия за народа и държавата, които никакъв разум и логика не може да узакони. Така чрез ненаказуемата безотговорност стават възможни и всички ония политики, които доведоха до разгром на селското стопанство, на индустрията, на здравеопазването, на образованието, на службите за сигурност и армията, и пр., и пр. Стана възможен и прикритият зад „колективната воля“ процес на приватизация, както и тези невиждани в историята на България разруха и грабеж, осъществени в условията на ненаказуема безотговорност. Ето затова „останалото“, за което говори Иван Гарелов, съвсем не е дело само на политиците. И ако „алтернативата“ все пак се появи, реката на живота ще продължи да си тече в старото корито на безнаказаността, а политиците, макар и подменени, ще продължават да вършат пак същото!
Примерите за възход и падение в грабежа и безнаказаността, са неизброими, но аз ще посоча само един от най-големите съсипители на София Стефан Софиянски. Днес той е „бял и пухкав“, защото е оправдан по всички съдебни дела за деянията му като кмет на София. Деяния, които буквално оглозгаха столицата до кокал.
Мъдростта на живота показва, че не се ли запише в Конституцията ясно и откровено, и не се ли повтори в законите тезисът, че за резултатите от управлението на държавата се носи наказателна отговорност, от тези които упражняват властта, нищо не би могло да се промени в живота на българското общество.
Ето това би трябвало да има предвид и президентът Радев, когато инициира съответните конституционни реформи. Тази тема е дискутирана твърде често на страниците на вестник „Нова Зора“. В бр. 47 от 15 декември 2015 г., анализаторът Иван Ценов обяви защо и по какви причини за българина думата „реформа“ е равнозначна на разруха. Тогава за пореден път бе анализирано превратното действие на институтът, обозначен с термина „идемнитет“, закрепен с № 69 в Конституцията на Република България. Казвам превратно, защото в последните 30 години именно този институт, еманация на представата за демократичност, създаден, за да гарантира „освобождаването от страха за евентуална наказателна отговорност на народните представители“, гласували съобразно свободната си воля, доведе до там, че дори за геноцида, произтичащ от приеманите закони и осъществяваните от изпълнителната власт политики, да не може да се търси отговорност!
Материята е сложна и съвсем не подлежи на трактовка от хора, за които древните са казвали: „Обущарю, не по-високо от обувките!“ И ако аз все пак си позволих да се докосна до темата, нещо, което би ужасило покойния приятел на „Нова Зора“, проф. д-р Велко Вълканов, светла му памет, то е защото и след поредните светли надежди на младите хора за промяна и просперитет на Отечеството, виждам, как може да се окажем отново пак в същото блато, само че още по-неизбродно. И още по-безнадеждно.
На всички протестиращи, в името на България, на всички непримирими със злото, с които до сетен дъх ще е сърцето ми, ще си позволя да препоръчам знаменитата книга на монсеньор Джузепе Томазо ди Лампедуза – „Гепардът“. В нея, уви, е закодирана логиката на всеки бунт против статуквото, в който определящ не е моралът на правдата: „Трябва всичко да се промени, за да си остане същото!“
Звучи безнадеждно, но не и обезкуражаващо. Нали целта е нищо, а всичко е смисълът на движението към нея!
Любима максима на политиците, особено на тези, чиито партии и идеи търпят поражение и намалява влиянието им в обществото, е, че политиката все пак има морал и те не пристъпват неговите норми („червени линии“, както сега се наричат позициите, които те не са склонни да отстъпват и предават!). Затова в грубото и болно общество побеждават тези, които са готови на всичко и плащат всякаква цена – стига само да побеждават на изборите и да упражняват властта.
А иначе никоя политическа сила или отделен политик не се замисля над моралната същност на политиката, защото такава трудно може да се открие. Задръжките, уговорките, съобразяването с обстоятелствата и закономерностите не са проявление на морал и не потвърждават морала в политиката.
Това не означава, че в политиката не се подвизават морални хора, които още с навлизането си в нея виждат къде са попаднали и колко трябва да търпят и понасят върху себе си нейната зловеща същност. Ако не намерят някаква що-годе приемлива за тях формула на съжителство в новата им реалност, те или се отказват бързо, или страдат до изнемога и погубват душите си. Или самата политика и другите политици ги изхвърлят от своя кръг като непригодни и пречещи на нормалния ход на политическите интриги.
Морал може да няма в политиката, но все пак е необходимо някакво приличие, някаква култура на общуването, възпитание, което да позволява на политика да различава глупостта от разума, красивото от грозното, доброто от злото, морала от „всичко позволеното“. Той трябва да умее да говори добре, правилно, съобразно законите на българския език; да се облича стилно; да не прави неприлични жестове и да знае кои жестове са прилични и кои присъщи на простака; да умее да общува, да слуша и да се образова малко от малко.
И други неща трябва да знае и да усвоява този „многострадален“ човечец, заел се да оправя родния свят и да води държавата ни към „светли бъднини“.
Но напоследък в родния политически живот се забелязва едно прекалено отвратително явление: доносничеството.
След като измислиха, практикуваха и най-накрая разобличиха явлението „задкулисие“, политическите партии в стремежа си да се покажат открити, почтени, говорещи винаги истината и настояващи всичко в политиката да става пред очите на обществото, за да нямало „паралелна държава“, започнаха да си служат доноси.
Понеже няма как да не се провеждат, ако не тайни, то поне конфиденциални разговори между водачите на партиите или техни представители, на които разговори да не се казват приказки „не за пред хората“ (напр. нелицеприятни оценки за политици, обещания за компромиси или дори удари в гърба на други партии или политици, та дори и да се правят заговори за промяна на управлението и други подобни), в един момент, ако не се изпълнят в пълна мяра уговорените мерки и механизми,тези приказки се правят публично достояние, за да се разобличат потъпкалите собствените си обещания.
През последния месец постоянно се обявяват подобни „разобличения“. Водили разговори дори „на четири очи“, казали си нещо, което е трябвало да си остане само между тях, а в един момент доносникът го избълва по телевизията. Иди се оправяй после, че не си го казал или си го казал по друг начин и не в това значение. Доносът е направен и рано или късно ще дойдат последствията.
Доносничеството се превърна в политическо оръжие на почти всички партии в сегашното Народно събрание, но най-често май то се използва то БСП. Доносите й се отнасят до политическите им партньори/противници, но вече и срещу президента.
Какъв надежден партньор може да бъде подобна политическа сила, която е готова, уж за да бъде почтена и извън „задкулисието“, да озвучава какво й предлагаш? За да те принуди тя самата да направиш отстъпки и да играеш по нейната свирка. Нима може да се вярва на хора, които бързат да доложат какво се готви от някакви злодеи, лъжци, мошеници, предатели, заговорници? На тях не им отговаряш, защото е по-ефектно да ги разобличиш публично. Но непременно при „определени условия“.
Доносите са любимо средство за очерняне и на другите партии. Няма никакви изключения. Защото това вече е стил на българската политика.
Такъв е моралът на борещите се срещу задкулисието и паралелната държава, понеже няма идеи. Този морал не може да обединява лявото и да печели привърженици.
Защото с доноси не се управлява. А още по-малко – с доносници!
|
