Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

Дьо Гол: „Евреите са самоуверен и доминиращ народ“

Е-поща Печат PDF

Юни 1967 г. Започва безкрайната Шес­тдневна война. От самото начало на войната френският президент генерал Шарл дьо Гол осъжда Из­раел за това, че я е започнал. По­зицията на Дьо Гол е в противо­речие с тази на повечето полити­чески лидери, медиите и общест­веното мнение и му спечелва много критики, включително и такива за антисемитизъм.

Церемония? „Тържествена меса?“ Театрално представле­ние?

Пресконференциите на гене­рала имаха тържествен, ритуа­лен характер, който може да бъде разбран единствено от гледна точка на ръста на главния герой. На 27 ноември 1967 г. над хиля­да френски и чуждестранни ре­портери се събират в Елисейския дворец, за да чуят президента на републиката. Тонът на гласа му е тържествен, на моменти дори ли­ричен, когато излага своето виж­дане за реформите, които Фран­ция е осъществила под негово ръководство, мащабните проме­ни, които са реализирани, и за­явява, че Петата република е на път „да се превърне в наша вто­ра политическа природа“. Голя­ма част от речта му е посветена на международните проблеми в един свят, разделен от Студе­ната война и от различни кризи. Най-опасната заплаха за светов­ния мир бе войната във Виетнам, в която вече участваха 400 хиля­ди американски войници. Дьо Гол разказа за пътуването си до Квебек и обясни защо е издигнал прочутия си лозунг „Да живее свободен Квебек!“ Обясни отказа си да допусне Обединеното крал­ство да се присъедини към Евро­пейската икономическа общност (ЕИО). Изрази и притесненията си относно международната фи­нансова система.

„Няма да позволим да бъде­те унищожени“

Шест месеца след Арабско- израелската война от юни 1967 г. той трудно можеше да прене­брегва ситуацията в Близкия из­ток.

„На 22 май инцидентът в за­лива Акаба – за съжаление пре­дизвикан от Египет, даде повод на онези, които искаха войната (...). На 2 юни френското прави­телство официално обяви, че в случай на военни действия ще обвини страната, която произ­веде първите изстрели. И това бе недвусмислено послание към всички правителства. На 24 май казах това на г-н Еббан – израел­ския външен министър, с когото се срещнах в Париж. Ако Израел бъде нападнат, казах по съще­ство, ние няма да позволим той да бъде унищожен, но ако вие на­паднете, ще осъдим вашия акт. Разбира се, макар населението ви да е по-малобройно, като се има предвид, че сте по-добре ор­ганизирани, много по-сплоте­ни и много по-добре въоръжени от арабите, не се съмнявам, че в случая ще надделеете във военно отношение. Но все повече ще за­тъвате в трудности както въ­трешни, така и в международен план, още повече че една война в Близкия изток няма как да не за­сили напрежението в целия свят и да не доведе до печални после­дици за много страни. И малко по малко вие, като победители, ще бъдете държани отговорни за всички причинени вреди.“

Знайно е, че гласът на Фран­ция бе пренебрегнат. Израел на­падна и за шест дни постигна всичките си цели. След като осъ­ди нападението, Дьо Гол отново припомни френската позиция:

„Всяко споразумение трябва да се основава на изтеглянето от всички територии, завладени със сила, и взаимното признаване от всички участници на право­то на съществуване на другите държави. След това, въз основа на решение на ООН и с присъст­вието и гаранцията на нейни сили, вероятно ще бъде възмож­но да се стигне до точно опреде­ляне на границите, условията на живот и сигурността на двете страни, положението на бежа­нците и малцинствата и усло­вията, регулиращи свободата на корабоплаването в залива Акаба и Суецкия канал.“

Нищо от това не бе ново. Но на следващия ден пресата едва спомена Близкия изток като един от проблемите, посвеща­вайки основните си заглавия на други теми. France-Soir публи­кува пет колонки със заглавие: „Генерал Дьо Гол: златото тряб­ва да замени долара, застрашен от международната търговия“; Le Figaro: „Генерал Дьо Гол по­твърждава отрицателното си отношение към влизането на Англия в Общия пазар“; L’Aurore: „Дьо Гол: Не на Англия!“, а Combat – яростно антиголистки, особено настоятелно подчерта: „Дьо Гол – създателят на кризи!“, с под­заглавие: „Вчера той въздигна всички аспекти на външната си политика до степен на провока­ция.“

Екстравагантност и изли­шество

Все пак, 24 часа по-късно из­бухна полемика, подхранвана от реакцията на Тел Авив на една част от изказването на прескон­ференцията, която като че оста­на незабелязана. Дьо Гол гово­ри за създаването на Израел и за страха в някои среди, че „евре­ите, които доскоро са били раз­пръснати, но са останали таки­ва, каквито винаги са били, т. е. елитен народ, уверен в себе си и доминиращ, щом се събере отно­во в земите на своето някогаш­но величие, може да превърне в пламенна завоевателна амбиция иначе сърдечните пожелания, из­казвани в продължение на 19 дъл­ги века: „Догодина в Йерусалим“.

Какви бяха реакциите на пресата? Юбер Бьов-Мерй, ре­дактор на Le Monde (в броя от вторник, 29 ноември следобед), пише за „полъх на антисемити­зъм“; Жан Даниел в Le Nouvel Observateur осъжда „духа на Мо­рас“, преследващ Дьо Гол (Шарл Морас (1868-1952) е френски журналист, есеист, поет и поли­тик с крайно десни, монархист­ки, антисемитски възгледи, бел. пр.); Жан-Жак Серван-Шрай­бер се чуди в редакционна статия в L’Express: „Докъде ще стигне екстравагантността и излишеството?“ и отново насто­ява за нищо по-малко от негово­то „сваляне от власт“.(1)

В мемоарите си, писани две години по-късно, Дьо Гол съжа­лява, че се е оставил да бъде увле­чен: „Дори в този момент тряб­ваше да запазя хладнокръвие... По природа съм емоционален, страс­тен!“ Наистина формулировка­та е меко казано тромава, осо­бено представянето на евреите като еднородна група, което по парадоксален начин е идентич­но с това на ционизма. Но обви­нението в антисемитизъм? То е отхвърлено от Давид Бен Гурион, основател на Държавата Израел, в писмо от 6 декември 1967 г.:

„Въздържах се да се присъе­диня към хора от несправедли­ви критики, изразени от мнози­на във Франция, Израел и други страни, защото според мен те не са обърнали сериозно внима­ние на Вашите забележки (...). Като министър-председател на Израел по време на Четвърта­та република зная, че приятел­ските ни отношения с Франция след възраждане на държавата ни продължиха дори при Петата република и не е имало нужда да очаквам по-вярно и искрено при­ятелство от Вашето.“ Дьо Гол никога не е бил анти­ционист. На същата пресконфе­ренция той отново изразява въз­хищението си от създаването на Израел:

„Ето защо, независимо от ог­ромната парична подкрепа, вли­яние и пропаганда, която изра­елците получиха от еврейските среди в Америка и Европа, много страни, сред които и Франция, бяха щастливи да видят дър­жавата им, създадена на тери­торията, която све­тът призна за тях­на, като се надяваха, че те ще проявят из­вестна сдържаност в търсенето на мирен modus vivendi със свои­те съседи.“

Одобрението на Дьо Гол датира от по- далечно време, както свидетелства израел­ският посланик във Франция, който го посещава в Париж на 28 април 1955 г.: „Дьо Гол ми каза, че смята създаването на Из­раел за историческа необходимост. Ев­рейският народ има пълното право да оч­аква обезщетение за несправедливости­те, които е понесъл в продължение на тол­кова много векове.“ Той продъл­жава да изразява уважението си към „таланта на евреите, тях­ната ясна логика и енергия“.(2)

Резервни части за изтреби­телите Mirage

Всъщност спорът за предполагаемия антисе­митизъм на човека, отпра­вил прочутия призив за съ­протива срещу нацизма от Лондон през юни 1940 г., бе претекст да се атакуват от­ново позициите, изложени през юни 1967 г. Най-мал­кото, което може да се каже, е, че те не са били очевидни. През 50-те години на ХХ век Франция бе най-постоянен съюзник на Израел, снаб­дява армията му с усъвър­шенствано оръжие, особе­но с изтребители „Мираж“, помага в разработката на военна ядрена техноло­гия. Франция също участва в патетичната Суецка екс­педиция през 1956 г., коя­то Дьо Гол по онова време одобрява. Вярно е, че след края на Алжирската война през 1962 г., както отбеляза на пресконференцията ге­нералът, Франция се отте­гля от „някои специални и много тесни връзки“, които Четвъртата република бе установила с Израел. След като Алжир извоюва своята независимост през 1962 г., „ние възобновихме поли­тиката на приятелство и сътрудничество, която Франция поддържаше от векове с тази част на све­та и, днес силно чувства­ме, че тя трябва да бъде сред основите на нашата външна политика.“

Но той добавя: „Излишно е да казвам: уверихме се, че арабите знаят, че за нас съществуването на държавата Израел е свършен факт, че няма да останем безу­частни и няма да позволим тя да бъде унищожена.“

В действителност въпреки ембаргото за продажба на оръ­жия за този регион, датиращо от юни 1967 г., Франция продължа­ва да снабдява Тел Авив с резерв­ни части за изтребителите „Ми­раж“.(3)

Позицията на генерал Дьо Гол обаче влиза в противоре­чие с възгледите на френските политически лидери, медиите и общественото мнение. Дори ня­кои от приятелите му голисти не пожелаха да го подкрепят. На 16 май 1967 г., на базата на ши­рок консенсус е създаден Коми­тет за френска солидарност с Израел, председателстван от ге­нерал Пиер Кьониг, в който вли­зат депутати от всички партии (с изключение на комунистиче­ската), като Клод-Жерар Маркус (голист), Мишел Пониатовски (Независими републиканци, пар­тията на Валери Жискар д’Естен), Морис Фор (радикал) и с подкре­пата на Гастон Дефер (Френската секция на Работническия интер­национал или SFIO – както тога­ва се наричаше социалистиче­ската партия).

Всекидневниците и седмич­ниците се развихрят. Никой не се опитва да крие симпатиите си към Израел – малкият Давид, заобиколен от страховити Голи­ати. Те предупреждават за вто­ри Мюнхен, за втори геноцид. На 2 юни в Paris-Jour можеше да се прочете: „Утре кàпото ще крещи, кучетата ще ръмжат, измъчваните деца ще крещят като животни, докато кошма­рът не завърши с градушка от куршуми“. А Жан Даниел пита в Nouvel Observateur: „Заплашен ли е Израел със смърт?“ И отго­варя: „Да, несъмнено. Приемливо ли е това? В никакъв случай.“

Арабите „се тъп­чат с хашиш“

В допълнение към страха от нов гено­цид, пет години след независимостта на Алжир, някои вест­ници изразяват леко прикрит расизъм. На 24 май Серж Гросар, автор на рубрика в L’Aurore, пише: „Две хиляди години мю­сюлманско безхаберие превърна този рай от злато и мед (Па­лестина) в ерозира­ли степи.“ И на дру­го място в L’Aurore – пак за арабите: „На­тъпкани с омраза от най-фанатичната пропаганда от вре­мето на Гьобелс, на­пушени с хашиш или потопени в мрака на опиума, те жадуват за прекрасните нови богатства на еврейския народ.“ А Le Figaro твърди, че арабските радиостан­ции обещавали на масите порто­каловите горички на Яфа и же­ните на Тел Авив. (4)

При тези обстоятелства съв­сем реално бе емоционалното въздействие върху общественото мнение и демонстрациите в под­крепа на Израел бяха огромни. На 31 май 1967 г. пред израелското посолство в Париж се събраха 30 хиляди, а в провинцията – хиля­ди други: 6000 в Марсилия, 5000 в Тулуза и Ница, 2500 в Страсбург и Лион, 2000 в Нанси, Мец и Мон­пелие. Еврейската общност, към която се присъединяват и много еврейски заселници от Алжир, е мобилизирана докрай. Много ар­тисти и интелектуалци изразяват своята солидарност. Така Серж Генсбур, певец, който със сигур­ност не обичаше да се ангажира по какъвто и да е начин, написа Le Sable d’Israel (Пясъкът на Из­раел) – песен, в която твърди, че е готов да умре за страна, в която никога не е стъпвал.

Дисидентските гласове бяха рядкост. Дори човек като Жан- Пол Сартр, дълбоко ангажиран с антиколониалната борба в Ал­жир и другаде, написа предговор към Les Damnés de la terre (Про­кълнатите на земята) на Франц Фанон, публикуван от левия из­дател François Maspero,(5) подпи­са декларация, в която се изразя­ваше „желание за мир в Израел.“ В предговора към специалния брой на Les Temps Modernes, озаглавен „Израелско-арабски­ят конфликт“, който излезе в на­чалото на юни, той пише: „Алер­гични сме към всичко, което по някакъв начин наподобява ан­тисемитизъм. Нашите арабски приятели ни казват, че не са ан­тисемити, а антиизраелци. Но както виждаме, как могат да по­пречат на тези израелци в също­то време да бъдат и евреи?“

По този начин той забулва цялото колониално измерение на еврейските селища в Палести­на, въпреки че Максим Родинсон го обсъжда в същия брой на Les Temps Мodernes под заглавие: Israël, fait colonial? (Израел създа­ва ли колонии?).

Макар че седмичникът Témoignage chrétien също отка­за да вие с вълците, единствена­та голяма сила, която критику­ваше Израел, остана Комунисти­ческата партия, осъдена от мно­зина като „агент на Москва“. На 30 май 1967 г. Рене Андрийо, ре­дактор на L’Humanité, пише: „Из­раелското правителство, зад което тегне сянката на амери­канския империализъм, тряб­ва да бъде държано отговорно за този конфликт, който поставя народите на Близкия изток на ръба на войната.“ Той е един от първите, които отчитат реално­то положение в Палестина, което липсва в повечето други анализи: „Не може да одобрим начина, по който израелското ръководство прогони от страната си и лиши от собственост (през 1948-1949 г.) над един милион палестински араби.“ И добавя: „Именно изра­елският отказ да позволи на бе­жанците да се завърнат по до­мовете си е основната причина за този конфликт.“(6)

В този истеричен контекст не е изненадващо, че сутринта в деня на израелското нападение на 5 юни France-Soir – един от водещите френски ежеднев­ници, изписа в пет колони за­главието „Египтяните нападат Израел“, а Le Populaire – печа­тен орган на социалистиче­ския SFIO, обяви: „Нападнат от всички страни, Израел се съпро­тивлява победоносно“. Изразът „фалшива новина“ все още не беше измислен.

Противно на всичко каза­но, Дьо Гол продължи да се при­държа към позицията си и да на­стоява за връщане в границите от 4 юни 1967 г. Скоро след това Франция ще осъзнае и значение­то на палестинския фактор в но­вата криза. Политически изоли­ран на вътрешния фронт, Дьо Гол се дистанцира и от позиции­те, заети от западните съюзници на Франция, особено от Съедине­ните щати. И все пак с течение на годините тези позиции ще бъдат възприети от неговите наследни­ци – включително от такива, кои­то като Валери Жискар д’Естен (1974-1981) и Франсоа Митеран (1981-1995) остро критикува­ха генерала. А през 80-те години тези позиции ще бъдат споде­ляни от цялата „международна общност“: осъждане на военното заграбване на земя; самоопреде­ление на палестинците; необхо­димост от преговори с Организа­цията за освобождение на Палес­тина (ООП).

Откъс от пресконференция­та на 27 ноември 1967 г. показва колко прозорлива е била позици­ята на Дьо Гол:

„Сега Израел организира на завзетите от него територии окупация, която задължително включва потисничество, репре­сии и изселване и това се посре­ща със съпротива, която той на свой ред нарича тероризъм...“

Бележки:

1. Цитат от Laurence Coulon, L’opinion française, Israël et le conflit israélo-arabe, 1947-1987, HonoréChampion, 2009 г. Тази книга из­рично подкрепя израелските по­литики.

2. Цитат от Samy Cohen, De Gaulle, the Gaullists and Israel, Alain Moreau, 1974.

3. Всички продажби на оръ­жия са преустановени през яну­ари 1969 г. след израелското на­падение над летището в Бейрут и унищожаване на ливанската флотилия от граждански само­лети, което позволи на Израел да запази въздушното си превъзход­ство.

4. Цитати от Samir Kassir, Farouk Mardam-Bey, Itinéraire de Paris àJérusalem: la France et le conflit israélo-arabe, tome 2, 1958- 1985, „Les livres de la Revue d’études palestiniennes“, 1993 г.

5. След като Сартр променя позицията си относно войната от 1967 г., вдовицата на Франц Фанон настоява предговорът му да бъде изваден от следващите издания на книгата.

6. Редакторът на L’Humanité„пропуска“ неоспорвания факт, че на следващия ден след като обявява независимостта си (14 май 1948 г.), държавата Израел е нападната от съседните араб­ски държави, въоръжавани с бри­танско оръжие. А между 900 хи­ляди и един милион евреи, кои­то от векове живеят в арабския свят, насилствено са прогонени от родните им места от мест­ните арабски власти. Повечето от тези еврейски бежанци нами­рат убежище в държавата Изра­ел. Официалната позиция на Из­раел е, че през 1948 и следващите години се извършва по същество размяна на население. Не се спори обаче, че именно арабското на­падение срещу Израел през 1948 г. поставя началото на арабско- израелските войни (бел. пр.). След войната от 1967 г. КП на Фран­ция не подкрепя въоръжената борба на палестинците и орга­низациите на федаините.

Превод: д-р Радко Ханджиев

 

Схоластиката на либералния догматизъм

Е-поща Печат PDF

Равнодушието към наука­та и пренебрежението към кул­турата са ясни симптоми, те са носители на една трайна тенденция в България. Замис­лете се как е днес? Какво е от­ношението към акад. Николай Денков? Каква омраза продъл­жава да предизвиква междуна­родния „Букър“ на Георги Госпо­динов…“

Първо за науката.

Акад. Николай Денков е с го­леми достижения в областта на колоидната химия, възпитаник от световноизвестната школа на академик Алексей Шелудко, но неговата квалификация в тази област на физикохимията не дава гаранция за успех в поли­тиката, да не говорим за високо отговорния пост, който той зае­ма сега.

Има много примери на из­ключително успешни учени, на които им липсват някои основ­ни и (високо)морални качества в общуването им със себеподоб­ните, т. е. качествата на добрия учен не винаги се припокриват с качествата на добрия човек или с тези на добрия политик или с доста по-специални качества да бъдеш адекватен президент или приемлив министър-председа­тел.

Няма нищо неочаквано и в ситуацията, в която неодобре­нието поради неуспех в едната област се пренася и в другата, да не говорим за т. нар. кални поли­тически борби, пръски от които хвърчат във всички посоки.

В случаи на неимоверно ин­фектирана политическа ситуа­ция, каквато без съмнение има­ме в момента, характеризираща се с продажност на национални интереси, с най-открито и безна­казано ограбване на държавата, с абсолютно беззъба съдебна си­стема, с тотален провал и на об­разованието, и на фундаментал­ната наука, с неолиберално цен­зурирана журналистика, с липса на какъвто и да е проект за разви­тие на държавата поне за следва­щите 10-ина години... да се очак­ва някакво друго отношение на народа към министър-председа­тел или президент е връх на от­късване от реалността.

Абсолютно очаквано в такава една ситуация е

“Споровете за „българското“ и „българина“, за многото „па­триоти“, още „по-патриоти“, че и цели „патриотични фрон­тове“ (при това леви или цен­трални, центробежни или цен­троускорителни) не само че не стихват, но продължават да ни занимават от сутрин до вечер.”

Фактът, че така описана­та ситуация ”не е от вчера и не е от днес” само показва, че е най-малко странно да се обви­няват масите, в случая главните потърпевши.

Във връзка с цитати от есе­то на големия ни литературо­вед проф. Боян Пенев „Нашата интелигенция“ (сп. „Златорог“, януари 1924 г.).

Къде според Боян Пенев са из­началните проблеми на българ­ската идентичност, а оттам и на най-образованата прослойка в обществото, сиреч на българ­ската интелигенция? В това, че в неукрепналата България (днес бихме казали в една „неконсо­лидирана демокрация“) на вся­ка крачка изникват все нови и нови пречки. Ето и обяснението на Боян Пенев, което се крие в слабата културност на българ­ското общество, наш хроничен проблем:

Коментар:

Възникването на всяка крач­ка на все нови и нови пречки е нормално за всяка една дейност. Ненормалното е да не могат да се преодоляват тази пречки. При­чините могат да са най-различни, но да се спрем само на две: външ­на военна сила и провалено обра­зование. Външната военна сила може да не позволява да се лик­видират някои пречки и може да създава нови непреодолими та­кива. Без каквито и да било про­блеми. Опропастеното образова­ние не е в състояние да произ­вежда национален интелектуа­лен елит, който има задачата да управлява държавата, решавай­ки проблемите, свързани с регу­лярно и нормално появяващи се все нови и нови пречки.

Въпрос към господин Тони Ни­колов: Кой провали образование­то в България след 1989 година?

Отговор: неолибералните ко­хорти на Сорос, напълно овла­дели министертвата на образо­ванието и на културата, финан­сиращи неолиберални медии и цензурирайки антинеолиберал­ни такива. Неолиберални медии много, да споменем само някои: портал Площад Славейков, пор­тал Култура, списание Култу­ра..., носещи не малка отговор­ност именно за слабата кул­турност както и за осъщест­вяването на „неконсолидирана демокрация“. Хроничността на проблема слаба културност се обяснява с периодичността на процеса, оси­гуряван на първо място от про­валеното образование по форму­лата: подобни произвеждат по­добни.

За наградата “Междунаро­ден Букър“ на Георги Господинов. Tова е само вторатата присъдена такава награда за преводни про­изведения, различна от англое­зичната награда «Букър». Трябва да се има предвид, че Господинов е едва ли не номер едно соросо­ид у нас с големи възможности за реклама, включително между­народна, особено по линията на Отворено общество, известно с това, че отваря всички врати, ко­ито му изнасят, и че със замах за­тръшва всички останали. Такава реклама е абсолютно необходи­ма за литературни произведения от рода на обсъжданото, имай­ки предвид търсената награда и нивото на романа “Времеубежи­ще”. За обяснение на учудване­то на Тони Николов: Каква омра­за продължава да предизвиква международния „Букър“ на Геор­ги Господинов… , можем да ка­жем следното: Омраза? И за как­во точно? За правоверното ху­дожествено превъплъщаване на идеите на неолибералното Отво­рено общество? Омраза не е точ­ната дума, господин Николов.

Да продължим с мнението на Боян Пенев от 1924 година, цитирано от Тони Николов:

Със своите твърде повърх­ностни образователни стреме­жи, с равнодушието си към вся­ка духовна проява нашата сре­да, която обича понякога да гово­ри реторично за духовен прогрес, всъщност се прекланя само пред материалното благо – пред него само благоговее. В други блага тя не вярва и не иска да ги дири. С българската наука не е в никак­во съприкосновение – и не наука­та ни е виновна за това – бъл­гарското изкуство я интересува толкова, колкото и изкуството на някое съвсем далечно племе, покрай българската книга ми­нава съвсем равнодушно – наши­ят писател би бил трогнат, ако поне с един благосклонен поглед бъде удостоено делото на негово­то вдъхновение.

Коментар: Първо да попита­ме г-н Николов за какви повърх­ностни образователни стреме­жи става дума. Например за стре­межите на току-що приети сту­денти в Софийския университет да се научат да пишат без право­писни грешки, като за целта им се организират образователни курсове?

Относно равнодушието към всяка духовна проява на нашата среда, която обича понякога да говори реторично за духовен про­грес, всъщност се прекланя само пред материалното благо – пред него само благоговее?

Коментар: За равнодушие днес към соросоидните неолибе­рални духовни прояви и дума не може да става, особено имайки предвид, че темата за духовния прогрес е изключително опасна. По простата причина, че всеки прогрес по принцип, в истинския смисъл на думата, предполага предизвикателство към статук­вото, което при свирепстващата неолиберална диктатура е екви­валентно на интелектуално само­убийство.

Алтернативата? Алтерна­тивата е демонстрирана на ниво всекидневие. Достатъчно е да следите какво се публикува в ме­диите. Например как се краде от мало и голямо, от празни бурка­ни за цветя от гробищата до ми­лиони и милиони само с един подпис на държавни докумен­ти; всичко това извън така наре­чения културен живот. За него, в сравнение, информацията е до­ста оскъдна. Защо? Защото даже от соросоидна гледна точка ико­номическите мащаби не са тези. С една дума - чиста финансова трагедия ви чака по пътя на т. нар. духовен прогрес. Алтернати­вата е очевидна.

Общите цели бързо и неусет­но се размиха в хоризонта на но­вия век след завръщането ни в обединена Европа и приемането в Северноатлантическия пакт. Днес дори тези ни постижения се поставят под въпрос от една четвърт от съгражданите ни. Дали заради сляпо русофилство, дали заради общо омерзение. Част от тези хора са ностал­гици по соц. миналото, което си спомнят в небивало светли кра­ски. Други, които не са го живели, си го представят още по-сияйно – като блажена Аркадия на без­времието, където от небето са падали евтини вафли, с пълна „безплатност“ и „неработене“. И най-лошото е, че истинският разговор за това „соц. минало“ така и не се състоя. В момента две големи групи от българско­то общество се замерят с репли­ки из социалните мрежи, а оста­налата една трета им се чуди какъв е проблемът.

Коментар: Разговорът за това „соц. минало“ не се състоя, защото никак не е изгодно в днешно време. Друго обяснение просто няма. Каквато и тема да се избере, например брой на на­селението, промишленост, селско стопанство, наука, образование, здравеопазване... веднага се поя­вяват руски агенти и започват да пробутват в дискусията количе­ствени данни от 1989 и от 2023 за сравнение, за всяко едно нещо. И разговорът просто спира. А често и само с един телефон. Та така: за съжаление Големият постмо­дерен и неолиберален разказ за т. нар. „соц. минало“ все не може и не може да се напише. Не само това - вече не може и да се говори за Голям разказ. Надежда все пак има – чакаме да бъде свален по­редният двойник на Путин. Тога­ва – да!

За двете ни големи постиже­ния - завръщането ни в обеди­нена Европа и приемането ни в НАТО, може да се каже, че са из­ключителни постижения. И то практически без усилия - само с един подпис!!! Има един малък проблем, който обикновено се дискутира от политиците в квар­талните кръчми: В каквато и ор­ганизация да влезе България – тя се разпада. Например Османска­та империя и Варшавският дого­вор. Още - разпадането на СССР можело да стане двадесетина го­дини по-рано, ако България била приета за съюзна република по предложение на Тодор Живков, а не да сме чакали Горбачов да се натутка. Трезвата професио­нална неолиберална гледна точ­ка обаче е следната: “Не трябва да се обръща внимание на пиянски истории!”

Навремето причините са били в разлома между София и провинцията, в противостоене­то между столичното и извън­столично мислене. В това, че има „няколко Българии“ – и като на­чин на мислене, и като противо­поставяне едни срещу други:

Провинцията е обикнове­ната обстановка на тая тиха трагедия. Трябва да имаш изклю­чително съзнание и стоманена воля, за да се спасиш от ръжда­та на българската провинция. Печалното е, че и до ден днешен ние останахме с един-единствен център на духовен живот – Со­фия. Всичко се стреми тук.

Коментар: Днес проблемът провинция-София се решава с желязна ръка. Най-зловредната провинция, българското село (се­лянията), е на изчезване. И това е истинска културна неолиберална революция. Всичко е тръгнало да става софиянец. София е нарас­нала поне двойно, казват. Защото там имало работа. И култура, раз­бира се. Най-вече.

Боян Пенев от 1924 година: Не толкова за културата – каква е културата на София?

Господин Пенев, култура­та в София е на ниво. Неолибе­рална и може би даже вече пост­неолиберална. Още - противо­стоенето между столичното и извънстоличното мислене вече се трансформира в интернет- срещу извън-интернет мисле­не. Преминаването от едното към другото мислене става със скоростта на светлината. Почти. Като тенденцията е извън-ин­тернет мисленето да изчезне. В тази насока се работи усилено. За повече информация – Илон Мъск с неговите мозъчни им­планти.

Руското културно влияние още от Възраждането е факт... В никоя друга страна не се го­вори толкова много за идеоло­гии, учения и миросъзерцания – и струва ми се, никъде другаде не се наблюдава такова порази­телно отсъствие на практиче­ски смисъл. (Боян Пенев)

Този проблем вече се решава кардинално. Справка – Украй­на срещу всичко руско. Предла­гаме даже нова краткосрочна терминология, подчертаваща остротата на проблема: не Ру­ско културно влияние, а Пути­нистко културно влияние. От ясно по-ясно. Така този много­вековен проблем ще бъде ре­шен веднъж завинаги: След­вайте украинския пример! И ще настане триумфът на прак­тическата мисъл. И никаква друга. Практика-пари-практи­ка!

Твърде много ни допада, за жалост, и руската инерт­ност. Може би тук имаме ра­бота с общославянско каче­ство, особено силно проявено у русина....

Далечният идеал – смята Боян Пенев – би бил да побе­дим сухия догматизъм. Да на­пуснем инертността (или, според Тони Николов, да се раз­делим със соцносталгията в нашия случай)... Възможно ли е това? Сигурно. Ала самият той (Боян Пенев) завършва есето си с уклончивото поже­лание: „Да бихме могли!“

За инертността да се раз­делим със соцносталгията мо­жем само да кажем “Бихме могли, но едва ли.” Причина­та? Най-професионални еже­дневни усилия от страна на не­олиберали и соросоиди да ни убеждават, че нашият живот вече e в почти пълен унисон с евроатлантическите ценности. Още съвсем малко усилия и...

От друга страна, инертност­та е незаменимо качество, що се отнася до отношение към различни и постоянно меня­щи се политически платформи с удивително еднакъв краен резултат: смяна на тези, които са се накрали, с онтези, които още не са. Просто да се чудиш на тези, които все още гласу­ват! В далечното соц. минало имаше подобни безмислици с подобен резултат: периодично сменяха келнерите по големите черноморски курорти, защото надписвали сметки. Ситуацията беше коментирана така от вез­десъщите философи в квартал­ните кръчми: «Сменят тези, ко­ито крадат с едната ръка, с нови, които крадат с двете.»

С такъв инертен народ про­сто да се чудиш какви културни разговори да водиш: за култура на политиката ли или за поли­тика на културата, за култура на икономиката ли или за иконо­мика на културата...

Всъщност е разбираемо защо г-н Тони Николов е проя­вил такъв интерес към мнение­то на проф. Боян Пенев от 1924 година „Нашата интелиген­ция“ (сп. „Златорог“). Добре по­знат е феноменът цикличност в поведението на сложни систе­ми, особено биологични. Оказва се, че в някои случаи една нация без особени усилия и без особе­ни проблеми може да се върне стотина години назад.

 

КЛИМАТИЧНИ ВЕЩЕРИ И ВЕЩИЦИ ОТ КЛАНА НА АЛ ГОР

Е-поща Печат PDF

Принос към края на мита за глобалното затопляне

 

Когато през 1992 г. на път за Новозеландските Алпи се появихме с алпиниста Кольо Рапела на плажа в Сидни, забелязахме табела с надпис “Burning time-15 min” (Време за безопасно препичане на слънцето - 15 мин.). „Брей че са напреднали озитата! - рекохме си ние. Контролират си даже събирането на тен, който ние най-безразсъдно в излишък получаваме по рилските върхове. Озоновата дупка сигурно е нещо по-сериозно, отколкото ние сме си представяли.“

Но ето че изминаха 27 години и предупредителните табели на плажовете изчезнаха. Оказа се, че през 2019 г. озоновата дупка е достигнала минимални размери от 1982 г. насам. Климатичните промени намаляват, а не увеличават озоновата дупка. Канадското момиче Северн Карлис-Сузуки, което по време на Конференцията по климата в Рио (1992), се страхуваше да излиза от къщи заради пробитата от Човека озонова дупка, порасна и отдавна се излежава без страх по плажовете.

Доклади за необходимост от паника. Монреалският протокол от 1987 г.,

забраняващ употребата на фреони и подписан единодушно от 197 страни, се оказва напълно излишен. Само дето причини на страна като Съветския съюз колапс на цялата му хладилна промишленост, 100 млрд.  долара загуби и 100 000 безработни! Но в същото време монополът и печалбите от „безопасните“ хладилни агенти на ТНК (концерна „Дюпон“) беше осигурен.

А обяснението защо озоновият слой над полюсите е два пъти по-тънък, въпреки че там няма хладилници и дами пръскащи козметика с фреони, се оказа доста елементарно.

 

Ами при този наклон на земната ос интензивността на космическото лъчение, разпадащо кислородните молекули (О2), за да образуват след това озон (О3) е минимално, т.е.  Антарктида е така да се каже „на сянка“. А фреоните, освен че ги няма в Южното полукълбо, са и тежички и трудно биха се издигали на 15-20 км, за да разлагат озоновия слой. За останалото са отговорни донякъде температурата и променящата се циркулация на въздушните потоци .

След като психозата за киселинните дъждове и озоновата дупка изигра ролята си за възпиране ръста на бързо развиващите се икономики, транснационалните компании (ТНК) трябваше да намерят нова спирачка. И тя им беше предложена от услужливи учени, които докараха от девет дерета вода и изровиха хипотези на световни умове от 19 век (на математика Жозеф Фурие и химика Сванте Арениус) заедно с техните заблуди. Всичко се започна  към средата на 70-те години на ХХ век с шокиращите доклади на Римския клуб (Club of Rome), които предизвикаха необходимата паника. Те размътиха главите на повечето хора, че в условията на промишлената революция, повишаването на температурата на Земята е неизбежно и то се дължи на отделяните от индустрията и животновъдството т.нар. парникови газове (ПГ). Опасността от нов всемирен потоп ставала реална и били необходими спешни мерки.

Осребряването на един мит

Хипотезата за „климатичен апокалипсис“ беше подхваната  от политици и държавни лидери. В училищата на Съединените щати беше въведен предмет „глобално затопляне“. И преди учените да отреагират по същество, се стигна до Протокола от Киото (1997) и до огромни печалби за  лобистите с пазара на квоти за емисии на ПГ. Новата лъжа отначало беше наречена „глобално затопляне“`(global warming), а напоследък по-предпазливо „climate change“ (климатични промени). Вместо решаване на важни екологични проблеми като ликвидиране на островите от пластмаси в Тихия океан например, с подписания протокол се изпират по 150 млрд. долара/годишно за намаляване на емисиите на набедения за главен виновник – въглеродния диоксид (СО2). Алармистите стават все по-агресивни и искат „Отричането на глобалното затопляне да бъде приравнено  с отричането на Холокоста“. И двете били престъпления срещу човечеството!

Една непризната заблуда често довежда до следваща. Новата лъжа трябваше да бъде поддържана от живи авторитети и повтаряна многократно. Връх на кампанията за „глобално затопляне“ бяха книгата и филмът на бившия вицепрезидент на САЩ „Неудобната истина“ (2006 г.). За тях Ал Гор получава през 2007 г. два „Оскар“-а и Нобелова награда за мир.  Цяло поколение беше сугестирано, че Земята не успява да се охлажда и към 2015 г. белите мечки в Северния ледовит океан ще останат без лед.

Конференциите по климата следваха една след друга. Всичко вървеше по ноти, но точно преди Конференцията в Копенхаген в 2009 г., (годината, в която Ал Гор стана  „зелен милиардер“) хакерите разобличиха климатолозите от Университета в Норич (подаващи данни за IPCC, Междуправителствена комисия по климатичните проблеми), че премълчават, подправят и изтриват всички несъответстващи на глобалното затопляне данни. Те разкриха, че определени хора паразитират върху мита за глобалното затопляне. Ужас!!! Очертаващият се „Климат гейт“ можеше да провали следващото Парижко споразумение, което трябваше да задължи подписалите го държави да събират по 100 млрд. долара/годишно за борба с климатичните промени. Наложи се да се изчака известно време за да отшуми скандалът.

На това място нервите на учени  и политици не издържаха.

Трябваше да се намери момчето, което да извика „Царят е гол!“. Първи „изокаха“,  както в разказа на Чудомир, бивши високопоставени експерти. Съветникът на президента Тръмп по науката Дейвид Гелентер енигматично заяви следното: „Кацането на човек на Луната е пълен абсурд и най-голямата лъжа в историята на човечеството, даже по-голяма от безсмислицата за глобалното затопляне“. Последваха го екс-президентът на Националната Академия на науките на САЩ Фредерик Зайц. „Консенсус има само между учените, които получават грантове за да тръбят, че трябва да се борим с глобалното затопляне“- заяви той и поднесе петиция, подписана от 15 000 учени, които призовават за отказ от Протокола  в Киото. „Не съществуват никакви убедителни доказателства, че емисиите от въглероден диоксид, метан и други ПГ причиняват или могат да причинят в бъдеще катастрофално затопляне на земната атмосфера и разрушаване на климата“. Още по-гневни бяха проф. Фред Сингер - Ръководител на Държавната Метеорологична служба на САЩ и д-р Джеймс Бейтс - директор на NOAA (National Oceanic and Atmospheric Administration): „Теориите за промяна на климата като резултат на човешката дейност могат да се разглеждат като основани на фалшификации“.

През Средновековието за промените в климата и по-точно за застудяването между 1650 и 1710 г. са обвинявали вещиците и дори са ги изтребвали Ал Гор и Комисията към ООН наречена IPCC (International Panel of Climate Change) силно приличат на вещици, които пророкуват за възможната гибел на съвременната цивилизация. Те продължават да твърдят, че „Влиянието на човека е главната причина  за затоплянето, наблюдаващо се от средата на ХХ век“.

Въпреки научните доказателства  за започващ процес на „глобално захлаждане“, климатичните вещици продължават да омайват световния политически елит, че въглеродът изхвърлян в атмосферата провокира парниковия ефект. На Конференцията по климата в Мадрид (2-12 декември 2019 г.) ген.-секретар на ООН Антонио Гутереш продължи да пее втръсващата  вече песен: „Да се откажем напълно от изкопаемите горива и най-вече от въглищата! Да не бъдем запомнени като поколението, което си зарови главата в пясъка! Да изберем между надеждата и капитулацията!“, а г-жа Каролина Шмит, министър на околната среда на Чили, зададе и абсурдната цел: „Глобалните парникови газове до 2050 г. да се намалят с 80%“. Но в капана наречен Парижко споразумение (2015 г.) засега  влизат само 68 страни, отговорни за… 8% от парниковите емисии! Все повече държавни лидери се отнасят подозрително към докладите на IPCC и са склонни да повярват на думите на президента-бизнесмен Тръмп: „Глобалното затопляне е мистификация, измислена от елита, за да се печелят големи пари. Протоколът за въглерода може да стане инструмент за продължаваща деиндустриализация на Съединените щати.“ Явно Тръмп е умножил тоновете въглеродни емисии  по 75 дол./тон и се е досетил, че с предлаганата нова световна валута, за разлика от алармистите, го грози опасност да стане отново от милиардер - милионер.

Проблем с климата  съществува, но в него е намесена много политика и твърде малко наука.

Като необоримо  доказателство „климатичните вещици“ до скоро  показваха подобният ход в графиките на съдържанието  на въглеродния диоксид (ВД) и температурата на атмосферата. Но геолозите сондираха  ледовете на Антарктида и анализираните проби на въздушните мехурчета в сондажните ядки от 700 хилядолетия показаха категорично, че увеличаването на концентрацията  на ВД в земната атмосфера е следствие (а не причина) от повишаване на температурата! Някои твърди глави чак сега започват да проумяват, че след като в повърхностния слой на океана ВД (СО2) е 20 пъти повече отколкото в атмосферата, логично е при повишаване на температурата дори с 0.5оС част от него да се отделя, както от газираната вода след изваждането й от хладилника.

Тук вече можем да се вслушаме в мнението на учените каква е истинската причина за повишаване на температурата на Земята.

 

Преди всичко трябва да се прави

разлика между климат и време.

Времето е състоянието на атмосферата в определен момент описващо се с показатели като температура, влажност, налягане.

Климат (от гръцки наклон) се получава след многогодишна  (поне няколко десетилетия) статистическа обработка на данните от времето. В зависимост от наклона на земната ос съществуват сезоните в северното и южното полукълбо и различните климати на Земята: умерен, тропически, пустинен, полярен… Всеки климат има климатична норма, но временно отклонение от нея не означава непременно изменение на климата. В Сахара падна сняг, но това не е доказателство, че климатът ще стане умерен вместо пустинен.

Климатът на Земята се е променял винаги. Преди 1000 години викингите са заварили Гренландия с необятни зелени пасища. Останки от динозаври и мамонти палеонтолозите намират в Аляска и Сибир. Значи на мястото на топъл климат е настъпило продължително заледяване. Колко пъти се е случило това в историята на Земята?

Учените твърдят, че се наблюдава цикличност в промените на климата. Всъщност това са колебанията в слънчевата енергия, идваща на Земята. Има големи цикли, траещи десетки хилядолетия (това са големите ледникови периоди), има и малки продължаващи по 11 и 17  години. Големите ледникови периоди (ГЛП) в историята на Земята са четири. След 90 000 години заледяване идват 15 000 години на относително затопляне. В около 80% от времето Земята е била покрита с ледници. Само в останалите 20% е имало затопляне и живот. Последният ГЛП е приключил преди 12 000 години. Ние, човеците, живеем в един сравнително хладен междуледников период, който от своя страна има цикли с минимуми и максимуми на температурата на земната повърхност, наподобяващи „зъбчатка“. По-силно е захлаждането, когато фазите на слънчевите цикли съвпадат. Тези температурни минимуми носят имената на известни учени, например на Далтон, на Маундер и др. През 1812 г. армията на Наполеон е замръзнала в люта зима в Русия по време на „минимума на Далтон“. През 21 век обаче се очаква нов минимум на Маундер, т.е. нов малък ледников период, подобен на този, който е принудил викингите да се върнат към  Скандинавия и спасителния Гълфстрийм. Този път за „новия Маундер“ ще трябва да се готвим ние.

По време на ледниковите периоди Земята не е била населена, но ако теорията на сръбския физик Миланкович се окаже вярна, то предстои Земята да  премине през пети дълъг ледников период, по време на който хората ще споделят участта на динозаврите, независимо от съдържанието на въглеродния диоксид в атмосферата и независимо от техните умения.

И така, от 2020 г. ще бъдем свидетели на

нов 25-ти слънчев цикъл.

И той ще бъде свързан със захлаждане, защото слънчевата активност пада, тъмните петна за термоядрена активност липсват, а разстоянието до Слънцето расте. Температурата на Земята, повишена с около 1оС (в предела на относителната грешка), през втората половина на ХХ век, остава непроменена до 2019 г. и предвиждането на Ал Гор и IPCC за „климатичен колапс“ не се сбъдва. Системата АРГО със стотици датчици по земното кълбо показва, че „Световният  океан бавно се охлажда“ (проф. Вл. Полеванов). Леденият щит на Антарктида нараства и няма изгледи да се стопи и да вдигне застрашително нивото на океана. Излиза че компютърните модели за промените на климата може би са погрешни. Стана ясно, че Земята е отворена (неравновесна) система и земният климат зависи от много променливи (вкл. от албедо, космическото запрашване и др.), а не само от съдържанието на въглероден диоксид в атмосферата. А как да се раздели приносаът в увеличаване на ВК от човешката дейност от този, изхвърлян от вулканичната дейност?

Аз съм спектроскопист и отдавна съм се убедил, че инфрачервеното излъчване (IR) от земната повърхност  се поглъща както от въглеродния диоксид, така и от водните пари. Затова в облачно и влажно време температурата на атмосферата е по-висока. Но водните пари са много повече от ВД и ефектът от тяхното поглъщане би трябвало да се отчита в компютърните модели, а това алармистите, съдействащи на Ал Гор не го правят. Съгласно данните не на друг източник, а на IPCC емисиите на ВД от човешка дейност са 27 млрд тона годишно. В същото време фотосинтезата гълта 440 млрд тона ВК, а океанът разтваря или изпуска  330 млрд тона. Или 27 срещу 770 млрд тона. Как ви се струва? Има ли шанс човекът да промени климата? Но, странно! Слънчевата активност и външните фактори престанаха да влияят на климата на Земята от момента на учредяване на IPCC към ООН! Алармистите нямат сериозни научни доказателства, но не се отказват. Парите са огромни, а и Ал Гор е жив и здрав. „Старата теория отмира само със смъртта на нейния последен яростен защитник“ – е казвал Айнщайн.

Дали е толкова вредно увеличаването на въглеродния диоксид, след като той е „храна“ за растенията, участвайки във фотосинтезата, при която се отделя кислород? Учените са категорични, че ВД е полезен. При по-високи концентрации на ВД растенията трупат повече биомаса. При двойно увеличаване на концентрацията на ВД, добивите от зърнени култури ще нараснат с 22%, а на горите – с 40%. Това вече е доказано: в края на миналия век увеличаване само с 9% за периода от 1970 до 1990 г. увеличава биомасата на горите в Европа с 25%. Излиза, че „глобалното затопляне“ е по-скоро от полза за  милиарди гладни земни жители.

Теориите за глобално затопляне доведоха до Глобална бюрокрация, която е на път да създаде тоталитарна институция в „отворено“, демократично общество. Какво означава „зелена“ банка, която ще има капитал от 100 млрд. долара,  събрани от страните подписали Парижкото споразумение, и ще отпуска избирателно кредити с ниска лихва на тези, които ще закрият своите каменовъглени мини и ще започнат да строят „вятърни мелници“ и фотоволтаици? Някой да е видял производство на стомана с ток от ветрогенератори. Лично аз съм свидетел на обратното – преустановяване на производството на стомана в Кремиковци, съпроводено със спиране на двата блока на АЕЦ „Козлодуй“, даващи евтината електроенергия.  Глобалното затопляне се превръща във власт, влияние и пари. Тези, които „регулират“ въглеродния диоксид в атмосферата, искат да командват и световната икономика без да са спечелили война.

По този повод палеонтологът проф. Кирил Есков (РФ) каза, че „глобалното затопляне“ премина от списъка на естествените науки към идеологическите като диалектическия материализъм“.

Причините за промените в Климата са  другаде и не зависят от човека. С неразумни решения хората могат да влияят само на локалния климат. Коагулантите на Бритиш Петролеум в Мексиканския залив разкъсаха Гълфстрийм на няколко потока. Ако студеното Лабрадорско течение се изравни по плътност с Гълфстрийм, англичаните ще започнат да гледат футболни мачове с ушанки на главите. Черният дим бълващ от комините, с който плашат децата, не е въглероден диоксид. Той съдържа други наистина вредни  газове и наночастици, които трябва да се улавят за да може нашия жизнен стандарт да бъде приличен и да не ходим по улиците с маски като китайците. Пред Човечеството има по-важни проблеми от въглеродния диоксид: безопасни храни, екология, енергетика... Настъпва времето на водородните технологии, които ще отделят вода, а не ВД, но пък крият други опасности. Предстои малък ледников период. ООН трябва да смени целите си и да финансира стратегически, а не печелбарски проекти.

А до настъпване на това време българските политици не трябва да забравят ироничното припомняне на геолога проф. Владимир Полеванов: „В цял свят борбата за човешки права и демокрация, както и борбата за спасяване на климата, нямат никакво отношение към реалните права, демокрацията и климата на Земята.“


 

 

ОПТИМИЗЪМ ЗА ЕДНА НЕОПТИМИСТИЧНА ТРАГЕДИЯ

Е-поща Печат PDF

Истанбулската конвенция или защо социално-политическият обрат е неминуем

 

Пет дни г-жа Дуня Миятович – комисар по правата на човека към Съвета на Европа - обхождаше като спахия своето ленно владение, което ние, по инерцията на някакъв туземен ативизъм, продължаваме да наричаме Отечество, Родина, и представете си – дори България, държавата, която и в химна си дори приемаме за Земен Рай. Та ходи, къде ходи, г-жа Миятович през миналата седмица, среща се с когото се среща, и накрая, за да ни покаже що са туй човешки права и свободи, за които бе дошла да ни проверява, така ни налая, че не само овцете, но и овцекрадците от двете страни на Балкана разбраха, че комисарите от Съвета на Европа могат да ръмжат по-внушително и от спахийските, и от каракачанските пазачи на раята. Някои даже си плюха в пазвата и си казаха: „Тази да не ти е в къщата! Да видиш, брате, какво е туй невъздържана досада, гьонсурат, нежели език на омразата.“ Вярно, не прикрита,

но затова пък от сърце.

„Как тъй още не сте ретифицирали Истанбулската конвенция!“ -  гневеше се г-жа Дуня пред депутати от Правната комисия и от Комисията по вероизповедание. Те пък от своя страна разказват как чинно са се позовали на Решение на Конституционния съд, на Становище на Светия синод, ама – отнюд! Г-жа Дуня, повтаряла, че дори на срещата си с министъра на правосъдието Даниел Кирилов, била подчертала своята твърда убеденост, че „Истанбулската конвенция и Стратегията за закрила на детето се интепретират погрешно у нас и трябва да се подложат на нов дебат.“

 

И че било немислимо да останат само като част от българските закони. Ама Конституционен съд, ама Светия синод, упорствали плахо участниците в срещата, при което съвсем по комисарски г-жа Миятович ги срязала: „Нали църквата е отделена от държавата, какво се меси в делата й!?“

„Имах чувството, споделя депутат с по-слаби нерви, че ей сега ще разкопчее дървения кубур на маузера. Направо ми притъмня. Да речеш -   декори, аксесоари, а то никакви! Няма кожени тужурки, няма революционна романтика, но съвсем по Айзенщайн, буквално ни строи на палубата...“

„Щом не приемате Истанбулската конвенция значи в България не може да влезе и GREVIO!“. „Един от нашите, продължава депутатът свидетел, - нали таен меломан, който някога бил гледал „Оптимистична трагедия“ на Всеволод Вишневски, дори си помислил, че GREVIO е име на някакъв кораб, нарушил Конвенцията „Монтрьо“ и бродещ из Черно море, с надежда да открие обещаната от премиера Борисов не база, а „Фиксаторна точка“. „Не е кораб, казвам му, това са много комисарки събрани на едно място“. „Ама такива като Дуня ли?, пита той и все не схваща разликата между броненосеца „Потьомкин“, GREVIO и новата постановка на българския политически театър – който ще наречем

„Неоптимистична трагедия“.

Неоптимистична ли? Ами, да!...

1. „Правителството трябва да засили усилията си в борбата срещу речта на омразата, която е обичайна в България днес, особено срещу ромите, ЛГБТИ хората и други малцинства“, вели госпожа Миятович. Тя дори не счита за необходимо да поясни акронима ЛГБТИ,  но ние, с цел джендърно ограмотяване на публиката ще поясним, че това са началните букви на думите означаващи всички лесбийски, гей, бисексуални, трансджендър и интерсексуални хора, към които г-жа комисарят смята, че има „засилена връждебност“. Към тях тя прибавя естествено и защитниците на човешките права, и особено активистите на ЛГБТИ. Не спомена поименно г-н Красимир Кънев например, или „самоподдържащите се групи“ в „Билитис“, „Глас“ и „Действие“ – все обиталища и работилници на лявата резба в България. Но затова пък бе категорична:

2. „Публичните дебати, заяви тя, започнали преди няколко години около ратифицирането на Истанбулската конвенция, разпространяват дезинформация и потвърждават вековните стериотипи за ролята на половете в обществото.“ И още нещо, което съвсем не е маловажно – г-жа Миятович изтъкна, „че този рецидив се разпростира и по отношение на Стратегията за детето и Закона за социалните услуги.“.

Казват че дяволът винаги е в подробностите. И се налага да  питаме: кое е онова, което докарва до бяс г-жа Миятович? Та тя без малко да скъса синджира на някакви там, макар и условни представи за приличие и въздържаност. Човек не трябва да има 7 пръста чело, за да се досети, че на първо четене това са „вековните стериотипи на ролята на половете в обществото.“ Ще се върнем към въпроса, но трябва да признаем, че на това място тя много умело обвърза този проблем със Закона за социалните услуги, и със Стратегията за детето. Г-жа Миятович уточни, че „това са проблеми от същия порядък“, и добави че не иска и да чуе дори, че „законодателството ни било обезпечено напълно спрямо изискванията на Конвенцията относно т.нар. домашно насилие над жени или деца“.

Напразно са й били посочвани Наказателния кодекс, закони, сътворени далеч преди 1989 година. Г-жа Дуня била непреклонна.

Каква ли може да е причината за това?

- питаха се един друг депутатите от двете комисии. Те може би и да се досещаха, макар да не го изричаха на глас, но ние ще го напишем:. водещ мотив в ИК въобще не е идеята за защита на жените и децата от „психическо и физическо насилие“. Нито пък свободните и освободени ЛГБТИ елементи от работилниците за лява резба. Частично отговорът трябва да се търси в сувереността на националното законодателство, която, според комисар Миятович и нейният патронат, е недопустима, може би защото е родена от свободната воля на суверена, на основание върховния закон на държавата ни – Конституцията, която я охранява. И макар на Конституцията да й е наложено да признава върховенството на т.нар. международно право, тя все още има достатъчна суверенност да бди за националния интерес и да охранява обичаи, ценности и традиции, които ни отличават като народ, като нация и държавност, несъкрушена от никакви вековни присъствия на завоеватели и поробители.

За читателя е може би непонятен целият този натиск заради една Конвенция, която на всичко отгоре има пожелателен характер, и която дори когато е ратифицирана, прогласява, че съответните държави могат да се отеглят доброволно от нея и от нейното изпълнение. Трябва просто да уверим читателите на този текст, че става въпрос за лицемерие, за приспиване чрез демократични лакърдии бдителността на аборигените, които не искат да кълват на гола кука.

GREVIO – групата яхнала метлите

Преди десетина дни Европейският парламент с мнозинство от 500 гласа призова страните-членки нератифицирали документа да го направят. България е сред тях. С нея са още Хърватия, Великобритания, Полша, Унгария, Словения, Гърция..., които също като нас не признават новия „Акт на вярата“. Вярно, на хоризонта все още не се вижда димът на  пламтящите клади на новата инквизиция, но нейният корпус за бързо реагиране вече е съставен. Би било крайно наивно да си мислим, че в едно такова добродетелно дело може да се мине без участието на мегаспекуланта Джордж Сорос. Засега ще кажем, че в зондеркомандата GREVIO, Сорос е крупен акционер, държи цели 30% от активите. Това – официално. Колко са обаче „приобщените“,  „склонените“, да не кажа купените, съпричастни към групата, яхнали метлите, за които се тревожи г-жа Дуня Миятович, предстои да уточнява дневният ред на живота. Но и от пръв поглед се вижда, че на командата GREVIO е осигурен имунитет и пълномощия, на които би завидил всеки сатрап от Навуходоносор до наши дни. А това означава, че GREVIO е най-важният ключ от портата, за която ни уверяват, че откривала пътя към един прекрасен свят. Ние обаче, може би защото сме се парени, вече се понаучихме и да духаме, пък и се досещаме какво има зад нея.

Светият синод на Българската православна църква

вече алармира Народното събрание, че Законът за социалните услуги създава възможност и предпоставки за „социално инженерство, което може да доведе до пълна подмяна на отношенията между родители и деца“. Светите отци са разтревожени, че от очертаващите се възможнсти за „незаконна и ненаказуема намеса на чиновници и НПО-та в семейното огнище, може да се достигне до разрушаване на семейството, до увеличаване на броя на социалните сираци при живи родители, до опустошени детски съдби“.

Никога не сме поставяли под съмнение мъдростта на Богохранимата Българска православна църква, но с това Становище на Светия синод духовните архипастири на народа препотвърдиха своята грижа и отговорност за неговите бъднини, за неговата праотческа вяра и призоваха за опазването на националните исторически български традиции. Благодарим им, защото посочиха ясно на властите, че т.нар. нови семейни политики са израз на нечестивия „поход за институционална поквара на децата на България“ и назоваха ясно какво се крие „зад лукавата аритметика – колкото повече права на детето, толкова по-малко права за родителите“. Българското семейство, посочват светите отци, цитирайки Свети Йоан Златоуст, е „малка домашна църква“ и ние имаме правото да заявяваме и отстояваме вековното християнско разбиране за човека като Божие творение, като „образ и подобие“ на всеблагия Творец – Бога. И, продължават своето праведно слово архипастирите, „имаме правото, но и задължението да настояваме, чрез законодателството, българското семейство да бъде защитено от държавата, а нашите деца да не бъдат поставени в зависимо състояние, чрез „професионални майки“, „институционални мащехи“ и други сурогатни форми на майчинството.“

На тази мъдрост и загриженост на Светия Синод, под благата воля и напътствията на Негово светейшество Неофит, властта отговори с бърза и неясна смяна на министъра на Министерството на труда и социалните грижи. Така и не стана ясно бившият министър Бисер Петков, при когото на 22 март т.г бяха приети законите за „новите семейни политики“, дали се е възпротивил например на пълномощията на летящата команда GREVIO или е сменен, заради някаква обективна неефективност. Така или иначе тайната е между папките на министър-председателя. На мястото на Петков вече застана

г-жа Деница Сачева и Воланд, за която отнапред е известно, че няма джендърско начинание, което тя да не може да прокара.

Г-жа министершата веднага се обяви „за отлагане с половин година на Закона за социалните услуги“, за иницииране на нов обществен дебат, в който, както се разбра, „отстъпление нямало да има“. Ще се разяснява и ще се убеждават онези, които не са били наясно с добродетелните идеи, заложени в Истанбулската конвенция, Стратегията за детето и Закона за социалните услуги!

Известна с радикални отстъпления от основни български позиции по време на всички постове, които е заемала в образованието и здравеопазването, както и с лесната смяна на позициите си от критик и отрицател на управлението на ГЕРБ до заместник-министър, а сега вече и министър в правителството на ГЕРБ, г-жа Деница Сачева има репутацията на най-безпрекословната изпълнителка на всяка заповед и всяко щение на Брюксел. В този смисъл тя е на същото мнение по въпроси и начинания, за които отговаря и се гневи г-жа Дуня Миятович. И макар да не са известни някакви преки контакти с фондацията на „благодетеля Сорос“, която безчинства вече години из Българско, въобще не остава и капка съмнение, че разбиранията на  г-жа Сачева, са в пълно идейно съзвучие по отношение на джендър-идеологията, и че ако има български щат при онези, от GREVIO, „възседналите метлите“ като Марселин Науди, Биляна Бранкович и албанката Ирис Луараси, тя би го заела и би усилила зондеркомандата, за която един депутат си мислеше, че е име на кораб нарушил конвенцията „Монтрьо“.

Вече станаха известни някои нейни деяния, които бяха  причина за мощен родителски гняв през 2018 г. Воланд, героят на най-добрия роман на ХХ век „Майсторът и Маргарита“ от Михаил Булгаков, би счел за напълно умесно да ги обяви на знаменития Бал на Сатаната: „една джендърна анкета сред 9-годишни ученици, организирана от нашата фондация „Джендър образование“ - ние сме очаровани; „половият“ въпросник за 9-годишните, задействан след отлагането на Истанбулската конвенция – ние сме възхитени!; нова джендърска анкета в българските училища - е наша велика радост; изхвърлянето на уроци и цели теми от учебниците по история на България – прекрасно, удивително; отпадането на термина „турско робство“ и заместването му с „османско присъствие“ – ние сме възхитени отново. Аплаузи за нея, която винаги излизаше суха и успя дори да натопи собствения си министър! – очарователно, удивително, прекрасно!...

Дотук обаче с Воланд, с неговия несвършващ Бал и с подвизите на г-жа Сачева. Предстоят и нови подвизи в „Неоптимистичната трагедия“ на българския ден. Чрез дейността на Деница Сачева от тук нататък можем с увереност да прогнозираме, че могат да бъдат уточнявани всички „Пунта мари“ на министър-председателя; като чрез лакмус може да бъде проявявана истината за поети негови ангажименти, за които се досещаме, но които той иначе отрича. Сиреч – можем ясно да се ориентираме какви ветрове и вихрушки ще ни завеят, когато универсалният ключ на GREVIO легне в ключалката на главната порта, зад която лежи катраненият път към новия прекрасен свят.

А сега да се върнем към някои известни неща. В бр. 16 от 16 април т.г. „Нова Зора“ помести на първа страница статията, която ясно показва

къде е заровено кучето за Истанбулската конвенция.

 

Авторите – братята Христо и Марин Генчеви - бяха аргументирали своя текст с информационен и научен апарат от 13 източника, който ние публикувахме. Днес, за автора на тези редове, остава по-лесната задача - да конспектира фактите, да повтори някои от тях, за да си отговорим на главния въпрос: Как така, една Конвенция, която официално има пожелателен характер и в заключителните си разпоредби дори лицемерно твърди, че тези държави от Европейския съюз, които са я ратифицирали могат по всяко време да се откажат от нея, генерира невиждана активност на Парламента и Съвета на Европа,  нарочен ангажимент и призив, дори на новия председател на Комисията г-жа Урсула фон дер Лайен, Конвенция, която игнорира авторитети като Конституцията на Република България и Конституционния съд; която дезавоаира комисари като г-жа Дуня Миятович и драгия нам председател на ПЕС Сергей Станишев; една Конвенция, която вместо да внася успокоение, радост и хармония, с показните си „добродетели и високохуманни цели и принципи, за които ни агитират, събужда недоверие и страхове с мъртвото вълнение на въпроси без отговор?

Но нали е казано, че

написаното остава, а думите отлитат

(Позволявам си да призова читателите на „Нова Зора“ да се върнат отново към статията „Новата грижа на Сорос“), публикувана в брой 16 от тази година. Някъде в началото написах, че такова добродетелно дело е немислимо без участието на мегаспекуланта Джордж Сорос. Сега ще се аргументирам защо.

На 23 май 2017 г. Държавният департамент на САЩ в контекста на непримиримата борба на президента на САЩ Доналд Тръмп с американската „дълбока държава“ премахна всяко финансиране на организации от типа на „Отворено общество“, основани и действащи въз основа на духа и идеите на неолибералния философ Херберт Маркузе. Тези организации водят борба за Нов световен ред от името и в името на етнически, сексуални и други „онеправдани“ малцинства. До тази дата държавният бюджет на САЩ подкрепяше, а USAID, разпределяше огромната сума от почти 30 млрд долара! По този начин „добродетелното“ дело на Сорос, осеяло света с НПО-та, грантови организации и фондации, увяхва без финансиране. „В тази критична ситуация само мощно финансиране от икономически гигант - пишат братя Генчеви – може да гарантира продължаване на „високохуманната дейност“ на „Отворено общество“. И старият хитрец, който подобно на Остап Бендер знае 400, сравнително честни начина да вземе едни пари, мобилизира спешно отхранваните и придвижвани към важни и най-важни позиции нахлебници от партии и т.нар. НПО-та, всички до един наемни борци за Нов световен ред, а според Сорос – за един „отворен“ свят.

И точно тук е мястото на Истанбулската конвенция. Присъединяването на Европейския съюз към Истанбулската конвенция открива пътя за експроприацията на едни

140 млрд евро годишно,

които биха заместили липсващото финансиране на САЩ. Но времето, когато това трябва да се случи е сега, когато предстои да бъде приета многогодишната бюджетна рамка на ЕС за периода от 2021-2027 г. Заради това е неистовото ръмжене и лай на спахийските домашни любимци и комисарските кърсърдарски забежки.

Ситуацията обяснява много неща. На първо място стават прозрачни подновените атаки на ляволибералните сили на „дълбоката държава“ срещу президента Тръмп, чрез подготвения от тях импийчмънт.

На второ място е внезапната тревога и безсъние, което обхваща дериватите и кадрите на Новия световен ред, отхранвани от „Отворено общество“ навсякъде по света.

В национален план - за целия туземен политически елит, продукт на технологията на мегаспекуланта, се открива шахтата към канализацията на историята, защото този елит е съставен от назначенци на „дълбоката държава“, срещу която води борба за бъдещето на света Доналд Тръмп. Същото се отнася и за всички в Европа, за които атестатите „активист на Отворено общество“ ще означават неизтриваемия белег на корумпираност и търговия с влияние.

В този смисъл социално-политическият обрат е неминуем. И светът би трябвало да се надява на блестяща победа на президента Тръмп, защото след нея мирът би бил по-дълговечен, а надеждата за нормалност по-реална и по-близка.


 

 

ВЪЗХОДЪТ НА ГРАБЕЖИТЕ И БЕЗНАКАЗАНОСТТА

Е-поща Печат PDF

или Основанията за идемнитет*, закрепени в чл. 69 от Конституцията на Република България

 

Този брой вече бе изпратен в печатницата, когато в събота, 25 юли,  се състоя митингът, обявен от БСП, „Буздлуджа на жълтите павета“. Както разбирате, наложи се той да бъде преформатиран. Не само заради възторжените социалисти, заявили своето единство и решимост „да защитават децата си, семействата и родителите си от грабежа“, както обяви Корнелия Нинова, под нестихващите овации и скандирания на хилядите присъстващи, но и заради отговора, който получиха „платените глашатаи на едноличната власт и разединителите в БСП“: „Ние сме единни. Ние сме заедно. Ние сме силни и сме тук да ви кажем: „Оставка!“ (Поместваме пълният текст на словото на Корнелия Нинова, стоплило с надежда и увереност сърцата и душите на социалисти и симпатизанти, както и речта на проф. Румен Гечев).

В планировката на броя за изтеклата седмица на първо място, разбира се, бе поредното пламенно и мъдро слово на президента на Републиката Румен Радев, произнесено на среща с граждани, отстояващи държавността в България. В него държавният глава открои основната задача пред българското общество: „Да отворим път за конституционни реформи, които да укрепят гражданските права и контрола на управлението, да гарантират разделението на властите и да прекършат корупцията, която ражда престъпност и бедност.“ (Пълният текст на словото на президента Румен Радев).

С това, разбира се, не свършват усилията на „Нова Зора“ да бъдат събрани на едно място най-значимите политически изявления през изминалата седмица. В петък, 24 юли, министър-председателят Борисов, разбираемо глух за призивите „Оставка!“, представи на НС предложение за кадрови промени в Министерския съвет. Сменени бяха министърът на финансите Владислав Горанов, министърът на икономиката Емил Караниколов, министърът на вътрешните работи Младен Маринов, министърът на здравеопазването Кирил Ананиев, както и министърът на туризма Николина Ангелкова.

При обсъжданията в НС характерни и запомнящи се със своята категоричност и експертност бяха изказванията на председателя на парламентарната група на „БСП за България“ Корнелия Нинова и на изтъкнатия икономист и непримирим критик на икономическата политика и разобличител на „далаверите“ на правителството проф. Румен Гечев. (Изказването на Корнелия Нинова).

 

Дотук, е всичко онова в броя, което по наша преценка е важното документално наследство на последната политическа седмица. Иначе тя бе характерна и с пълна мобилизация на „платените глашатаи на едноличната власт“, както и на някои „шепиловци“, присъединили се към тях, заради щедри надници.

В своя бележник телеграфно съм отбелязал: Джамбазки – подозира; Чуков е смутен!; Любо Огнянов пита... Няма обаче да коментирам опусите им. Мислех да отделя все пак Боян Чуков и да му обърна приятелски вниманието как вече месеци стремглаво се снизява авторитетът на собствената му експертност, поради необективното му и предпоставено отношение към всяка изява на президента Румен Радев. Отказах се обаче, не само защото като автор е стоял достолепно със свои текстове на страниците на „Нова Зора“, но и защото ми е неудобно да призная, че в случая неговата „креативност“ съвсем е загърбила алтруистичното начало. Сиреч, беше време, когато безсребърните идеи и цели на „Нова Зора“ бяха съзвучни и с неговите идеи. Но „Нова Зора“ ли не знае какво е недоимък и безпаричие!...

Към позициите обаче на две други имена Иван Гарелов и Огнян Минчев,  имам какво да кажа. И с двамата почти никога не съм гледал в една посока. С „Мистър Панорама“, още от времето когато той забрави за какво агитираше народонаселението по време на т.нар. „голяма екскурзия“.  А с Огнян Минчев, може би защото е най-убедителното доказателство, че характерът и ценностите са по-рядко срещано качество от таланта и неговите превъплъщения. В случая обаче и за двамата имам да кажа похвални слова.

За Иван Гарелов, заради седемте му позиции, затова кое е вярно и кое е невярно, относно протестите. Все по-друго си е, когато „стар вол“ изоре нивата. Вярна е тази мъдрост. И тезите му – ясно формулирани, и контратезите му – убедителни. И няма да е Гарелов, разбира се, ако не поднасяше на читателя и съответния извод. Човекът правилно е школуван и много добре знае, че особено важно е,  „бенефициентът“ да бъде подпомогнат, да бъде насочен. Няма значение че, и в случая не е минало и без „хлебарки в супата“. Но затова – по-нататък.

Огнян Минчев обаче разпространи позицията си „Разприятелявам“. Ще я цитирам дословно, което съвсем не значи, че се „сприятелявам“ с Огнян Минчев. В края на краищата той също е Минчев! И нему веднъж се полага да заяви позиция, с която и „краснокаричният“ Минчо Минчев, както неведнъж ме е наричал, може да се съгласи с него.

„Разприятелявам. Доста хора – и подкрепящи, и опониращи на протеста. Хора, които смятат че целта оправдава средствата.

Че „революцията“, отменя човещината. Че корупцията е извинима на фона на други придобивки. Че лумпени могат да се гаврят с жени, само защото са в политическа позиция и са отишли да я защитават в телевизионно предаване.

Разприятеляването не е обида или игнориране – то изразява моята позиция, че определени граници на публичната етика са арогантно погазени и аз не желая да се примиря с това.“

Това е текстът, написан по повод случая с Даниела Дариткова и Корнелия Нинова, които станаха обект на лумпенски планиран произвол, след участието им в „Панорама“, в петък вечерта (24 юли), което стана още един повод броят на „Нова Зора“ да бъде преформатиран и дописан.

Към позицията на Огнян Минчев относно това „демократично приключение“, нямам какво да добавя. Относно инсинуациите му обаче за „сметките“ на президента Радев ще кажа на това „старо магаре“ (изразът е негов, на Огнян Минчев), че се досещам къде му убива самара. И тъй като нататък материята не би търпяла дребни пощипвания, ще изпиша сега и възражението си към два от изводите на Иван Гарелов.

Относно това, че протестът няма платформа „Мистър Панорама“, съвсем панорамно обобщава: „Това е силата им. Останалото е работа на политиците!“ И по-нататък: „Не сочели алтернатива. Алтернатива винаги има. Ще се появи на свободните и честните избори.“

Да, ама не! И ето защо. Вярно е, че президентът Радев призовава за конституционни реформи и пр. Огнян Минчев обаче инсинуира, че нему нямало да му стигнат три месеца служебно правителство и, че едва ли не, Радев ще узурпира властта.

Определящ в случая е изразът „конституционни реформи“. И това, което плаши „старото магаре“ съвсем не са вездесъщите елементарни внушения за „президентска република“. Истинската заплаха е във  възможност едно ново Велико народно събрание да приеме основен закон, който да изключи въобще възможността за антисоциални, антидържавни и антинародни политики. Защото само това може да промени нещата, както и яслата, а и зобта за „магарето“. В сега действащата Конституция вече 30 години тези политики се осъществяваха под закрилата и привидната демократичност на чл. 69. Нека си припомним какво гласи той: „Народните представители не носят наказателна отговорност за изказаните от тях мнения и за гласуванията си в Народното събрание“. Което означава, че народните представители са освободени предварително за наказателна отговорност за делата си в Народното събрание. И става така, че „обобщено казано“, нашата туземна колониална администрация, „избрана демократично и законно“ предлага чрез Министерския съвет или съответните лобистки канали законопроекти, които народните представители гласуват „безстрашно“, в съответствие с охраната, която им осигурява чл. 69. И защото, както казва Достоевски „Като няма Бог, значи всичко е позволено!“, се приемат закони с такива последствия за народа и държавата, които никакъв разум и логика не може да узакони. Така чрез ненаказуемата безотговорност стават възможни и всички ония политики, които доведоха до разгром на селското стопанство, на индустрията, на здравеопазването, на образованието, на службите за сигурност и армията, и пр., и пр. Стана възможен и прикритият зад „колективната воля“ процес на  приватизация, както и тези невиждани в историята на България разруха и грабеж, осъществени в условията на ненаказуема безотговорност. Ето затова „останалото“, за което говори Иван Гарелов, съвсем не е дело само на политиците. И ако „алтернативата“ все пак се появи, реката на живота ще продължи да си тече в старото корито на безнаказаността, а политиците, макар и подменени, ще продължават да вършат пак същото!

Примерите за възход и падение в грабежа и безнаказаността, са неизброими, но аз ще посоча само един от най-големите съсипители на София Стефан Софиянски. Днес той е „бял и пухкав“, защото е оправдан по всички съдебни дела за деянията му като кмет на София. Деяния, които буквално оглозгаха столицата до кокал.

Мъдростта на живота показва, че не се ли запише в Конституцията ясно и откровено, и не се ли повтори в законите тезисът, че за резултатите от управлението на държавата се носи наказателна отговорност, от тези които упражняват властта, нищо не би могло да се промени в живота на българското общество.

Ето това би трябвало да има предвид и президентът Радев, когато инициира съответните конституционни реформи. Тази тема е дискутирана твърде често на страниците на вестник „Нова Зора“. В бр. 47 от 15 декември 2015 г., анализаторът Иван Ценов обяви защо и по какви причини за българина думата „реформа“ е равнозначна на разруха.  Тогава за пореден път бе анализирано превратното действие на институтът, обозначен с термина „идемнитет“, закрепен с № 69 в Конституцията на Република България. Казвам превратно, защото в последните 30 години именно този институт, еманация на представата за демократичност, създаден, за да гарантира „освобождаването от страха за евентуална наказателна отговорност на народните представители“, гласували съобразно свободната си воля, доведе до там, че дори за геноцида, произтичащ от приеманите закони и осъществяваните от изпълнителната власт политики, да не може да се търси отговорност!

Материята е сложна и съвсем не подлежи на трактовка от хора, за които древните са казвали: „Обущарю, не по-високо от обувките!“ И ако аз все пак си позволих да се докосна до темата, нещо, което би ужасило покойния приятел на „Нова Зора“, проф. д-р Велко Вълканов, светла му памет, то е защото и след поредните светли надежди на младите хора за промяна и просперитет на Отечеството, виждам, как може да се окажем отново пак в същото блато, само че още по-неизбродно. И още по-безнадеждно.

На всички протестиращи, в името на България, на всички непримирими със злото, с които до сетен дъх ще е сърцето ми, ще си позволя да препоръчам знаменитата книга на монсеньор Джузепе Томазо ди Лампедуза – „Гепардът“. В нея, уви, е закодирана логиката на всеки бунт против статуквото, в който определящ не е моралът на правдата: „Трябва всичко да се промени, за да си остане същото!“

Звучи безнадеждно, но не и обезкуражаващо. Нали целта е нищо, а всичко е смисълът на движението към нея!


 


Страница 12 от 638