Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

„На куково лято“ – формулата на българската геополитика

Е-поща Печат PDF

В българския народен битов живот има един остроумен израз, превърнал се в най-точната мерна единици за българската политическа перспектива, а от там и в срок за постигане на българската мечта – на куково лято. Знаем какво на книжовния ни език означава този израз.

И тук е големият парадокс на българското национално битие. Нито една геополитическа цел, насочена към Европа, формулирана и преследвана от българската власт след учредяването на националната ни държава през 1878 г., не е постигана. Освобождението ни е единствената национална мечта, която с Божията помощ и с пролятата кръв на руските освободителни войски, бе осъществена. Преди това и след това, всички цели и задачи, които българската буржоазна класа формулираше като заветни, не можаха да станат исторически факти. Но българският народ и българската нация са живи все още. Въпреки най-страстното желание на либералните им водачи да ги ликвидират, обезличат и превърнат в подобие на европейските прототипи украсени с „европейски ценности”.

Всичко това се случва не поради някаква кой знае колко голяма и значима съпротива.

Просто тези, към които се стреми българската власт, не искат България, отхвърлят ни, защото (нека го кажем без заобикалки, понеже е самата истина!) те ни презират и се гнусят от нас. А иначе ни залъгват, мамят ни, заливат ни с обещания за разцвет, за да не би случайно да се обърнем към Русия.

Но няма нужда да се обръщаме към Русия, защото лицата и очите на България не са на властта, а на нацията и народа. Дори и тогава, когато държавата не е тяхна, а е узурпирана от хора, които я водят към пропаст. Тези хора нямат национална кауза, а единствено лични и корпоративни интереси и им е все едно какво ще се случи с държавата – само, за да се харесат на господарите си, да получат някаква изгода и да се укрепят във властта.

Ако бяха умни, щяха да знаят, че тези, които ги мамят към себе си, обещавайки им лично благополучие и сигурност, всъщност им се присмиват и се отвращават от тях. Затова и ги лъжат безогледно и цинично. Те знаят, че нашите хора са готови на всичко, за да заслужат благоволението им и затова си играят с тях като с дресирани кученца, за да се забавляват. Ще ги накарат да подскачат послушно, да пролайват с удоволствие, да се умилкват около тях, но щом видят, че са преминали границата, ще ги сритат безжалостно и ще ги поставят на местата им. А местата, които са отредени от господарите им, са на бунището на историята.

България не може да отиде там, докъдето се надяват да я избутат тези управници български. Просто защото мястото й не е там. Европа го знае, но я лъже. България винаги е на границата между Изтока и Запада и ролята й не е да бъде в Запада, а в Изтока, за да охранява преходите между тях. Така е било през Средновековието, така е по време на Османското иго и Възраждането, после пак е било същото, а днес няма никаква промяна. Защото това не е въпрос на избор – било цивилизационен, било на позиция или на конюнктура. Вечната война между Изтока и Запада се води и на територията на България. Междинното й място не й дава право да очаква да се възползва, но докато трае тази война, нищо в нейната съдба няма да се промени. Животът й никога няма да се улесни и няма да й бъде възможно да се нарежда на страната на евентуалния победител от Запада.

България е пропадала, защото не е искала да бъде там, където й е отредено да бъде. А все се е напъвала да поеме по друг път и да достигне до другата позиция, на която са „напредналите“, „демократичните“, „живеещите богато“. Когато заменяш себе си заради евентуални материални придобивки, никога няма да постигаш успех. Може междувременно да ти подхвърлят някой кокал, за да мълчиш и слушаш, но после ще ти го отнемат, защото той не ти се полага. И тогава те наказват за решението или непослушанието, за дързостта на променяш установения ред и да нарушаваш правилата, вместо да им се подчиняваш безпрекословно.

Този „установен ред“ е наложен, не за да правиш избор, а да следваш начертаното. И да не се отклоняваш от него. Защото съществуването в историята се осъществява не своеволно, а по определена линия или траектория, благодарение на които е възможно всеки народ да осъзнае кой е, какъв е, каква е каузата, която трябва да осъществява и къде се намира във всеки един момент в историческия сиход. Стига разбира да желае това и то да му е потребно.

Логиката в историята не е човешка, но човек е длъжен да я познава, да я следва и да не я нарушава, за да живее в мир и хармония със себе си и със света. Тази логика утвърждава определена йерархия на държавите и народите, която не е ценностна, а се определя от задължението на тези народи да поддържат световния ред, да утвърждават справедливост и хармония. Те са натоварени с огромна отговорност, от която нямат право да се откажат.

Всички народи са призвани да съблюдават тази логика, да не я нарушават или отхвърлят и да съдействат тя да се поддържа постоянно. Светът е огромен и ако я нямаше тази йерархия, едва ли щеше да просъществува дълго.

България обаче не обича тази йерархия, защото съобразно нея е поставена в зона на влияние, от която нейните управници постоянно се опитват да излязат и да преминат в друга. Защото им се струва по-богата, справедлива и изгодна за техните интереси. И защото си вярват, че това им е позволено и дори че така ще заслужат симпатиите и благоволението на тези, които те смятат за по-добри и по-силни.

Ала логиката на историята и йерархията на държавите и това не позволяват. Макар да е в интерес на една част от държавите. Те могат да съблазнят някоя малка държава да се разбунтува срещу държащия под контрол зоната на влияние, но то е само, за да я раздразни и да породи напрежение в тази зона, да задълбочи трудностите в нея, които евентуално да бъдат използвани по някакъв начин. Но това е друга игра и не е нарушаване на логиката, поради което е позволена. Още повече че се играе за кратко време.

Когато обаче те бъдат нарушени, макар и в една само точка, цялата система се разколебава и бива застрашена опасно. Нарушава се равновесието и хармонията. А те трудно се възстановяват.

Това обяснява отношението на западните държави към България след приемането й в Европейския съюз и НАТО. То доведе до радикален обрат в нейното политическо, икономическо, военно и културно развитие. Установена бе буржоазнокапиталистическа социално-икономическа и политическа система; нова е и господстващата политическа идеология.

Българският нов цивилизационен избор обаче не стана интегрална част от тази система на западноевропейските ценности. И не защото държавата ни е бедна или държавниците не успяха да я направят. Или обществото не желае, защото не му харесва. Има съпротива и недоволства, ала те не са чак толкова силни, за да пречат и променят приспособяването на държавата ни към „Европа“.

Системата не я иска и не я приема, макар да я търпи все още.

България бе ухажвана, подхвърлиха й трохи от богата трапеза на Европа, примамиха я бързо и лесно, защото тя го желаеше силно, и уж я откъснаха от Русия и руското влияние. Управниците й се кълнат във вярност на „европейските ценности“ и в „евроатлантическата интеграция“. И уж сме пълноправни членове на европейските структури, а сме все още в преддверието на „Европа“ и май няма да влезем в нея.

По логиката на българското историческо битие, ще влезем там, където им се иска на управниците, „на куково лято“.

А логиката, както стана дума по-горе, е неумолима, неотменима и неотвратима!

Перипетиите и спекулациите около членството на България в Шенгенската зона са много показателни. Пуснали са ни донякъде, а по-нататък пътят е затворен. Зад бариерата не е за нас. Не че е кой знае какво и не бихме могли да се пригодим, но там е за други. Ние си имаме своето място другаде.

Когато се опитваш да станеш свой на чуждите, най-напред трябва да научиш езика на чуждите, за да разбираш онова, което ти казват, наричайки те свой и обещавайки ти изобилие и чудеса. Ще ги получиш непременно! Но на куково лято!

Всеки народ и неговата държавата трябва с достойнство да приемат съдбата си. И да не позволяват на управниците си да я променят и да я насочват в посока, по която сами никога няма да тръгнат. Защото знаят, че там не ги искат и рано или късно ще ги върнат обратно, ще им се присмеят, поругаят и изгонят.

Нашата модерна история – особено тази след Освобождението, е изпълнена с подобни факти. Двете национални катастрофи са резултат именно от подобни болни амбиции и фантазии, лековерност и престъпно политическо и геополитическо невежество, непознаване на историята и най-вече българската.

Днес преживяваме нещо подобно с болната надежда, че сме част от Европа и трябва само да ни приемат в Шенгенската зона и да приемем еврото, за да бъде този факт неизменен и вечен. Тридесет години почти все за това се говори; повтарят се едни и същи приказки, внушават се едни и същи илюзии и лъжи. Нашите властници се раздират да обясняват, че заслужаваме да бъдем нейна част, а от там хладнокръвно ни повтарят, че ще влезем в Шенгенската зона на куково лято. Не всички са против, но точно това е най-противното и йезуитското на Европа: някой приема да извърши черната и неприятна работа, докато другите се усмихват, ръкопляскат, съжаляват, утешават, но не си мърдат пръстите, за да променят отрицателното мнение за нас. Това лицемерие не е ли достатъчно, за да се оцени същността на света, в който толкова мечтаем и желаем да се настаним. И който толкова безжалостно ни отвръща, че това няма да стане никога.

Дано сега се позамислим над причините и да не ги търсим там, където не са! За да не раждат болните глави болни илюзии, политически лъжи и илюзии.

 

ПРЕДАТЕЛСТВОТО НА ОТЕЧЕСТВОТО Е ЛУДОСТ

Е-поща Печат PDF

До завчера не знаех, че т.нар. Слава Янакиева е „професор по културо­логия“ в СУ. От познати бях чувала, че Калин Янакиев, някогашен мой научен ръково­дител, води намусена, невчеса­на и нечистоплътна ( като са­мия него ) жена, известна с това, че вадела от кошчето за отпа­дъци ръкописите на религи­озна тема на своя мъж, кои­то той е смачкал и захвърлил - за да ги публикува като свои. Вероятно с цел да не се допуска зян и фира в „семейното науч­но производство“.

Въпреки невзрачния си вид, въпросната лейди се подвиза­вала с патетичното име Сла­ва Янакиева - демек Слава­та на Калин Янакиев! Смятах тия приказки за анекдот, защо­то навремето същото се говоре­ше за сина на един голям поет, който уж вадел от боклука ло­шите стихове на баща си, за да съставя от тях свои собствени стихосбирки.

Но преди два дни, когато об­щественият скандал около Сла­вата на Янакиев гръмна, отво­рих библиографията й и пора­зена се запознах с поменика от заглавия на нейни статии по теологични проблеми. Не мо­жех да не се запитам какви тол­кова дълбоки познания по фи­лософия на християнството може да има една витизчийка, която по липса на лицеприятна външност и талант, не може да бъде актриса и не е изигра­ла нито една роля в киното и театъра?

Отговорът е, че на голя­ма част от текстовете Славка е само преводач и те не би тряб­вало да фигурират в официал­ния й авторски актив. А за ка­чеството на „оригиналните й разработки“, с които в момен­та не мога да се запозная, съдя по дълбокото й презрение към българската идентичност, ог­ласено в нейните неграмот­ни, пълни с накипрени псев­донаучни лафове ( „топос“, „ребрандиране“! ), публикации във фб, които напоследък стана­ха достояние на широк кръг читатели. Както се казва „шило в торба не стои“. Колкото до въ­проса как такова убого съще­ство, което от километър вони на омраза към земята, в коя­то се е родило, както и на болез­нена непоносимост към водата, сапуна и гребена - и което не притежава и грам от необходи­мия ценз, за да препоръчва себе си като „култултуролог“ - се е домогнало до званието „профе­сор“, дори не в кочината НБУ, а в светая светих на българско­то висше образование СУ „Св. Климент Охридски“ - отгово­рът е прост. И той не се съдър­жа само във факта, че мъжът й Калин ( поредният Калин - как­во показателно име! ) десетиле­тия наред свещенодействаше в Катедра „Културология“ ( спомнете си вица „кондуктор е баща ми, кондуктор съм и аз“, който в България е груба реал­ност ), а в една единствена лич­ност - Сорос. Търговецът, кой­то купува всички изложени за продан блудни и болни души в света.

Той натъпка с тях полити­ческата ни система, унищожи чрез тях българската култура и просвета. Превърна държа­вата ни в плондер, напомпан до пръсване с отровни газове - единственото, което произ­веждат и отделят тези вредни организми.

Кощунствата на стрина Сла­вка на страницата й във фейс­бук, които наскоро станаха дос­тояние на обществеността, са публикувани в непълен вари­ант. Освен отвращението си към българската народна му­зика, която ни „разобщавала от Европа“, освен презрение­то си към Дунавското хоро, което тя свързва с Живков, а не с автора му, композитора Дико Илиев, освен погнусата си от „хоротропците“, които сквернят столичните културни „топоси“ като извиват „хорА с трибагреник“ - тоест с офи­циалното знаме на България - тя излива своята злост и вър­ху гениалния български бас Борис Христов, чието „мно­голетствие“ (изпълнението на „Многая лета“ в първите ми­гове на всяка Нова година) я дразнело „с руския акцент“, придобит от прекалено мно­гото руски опери, в които све­товноизвестният певец е взе­мал участие.

Няма да разисквам проста­щината и крайния примити­визъм на изразените от стрин­ката-“културолог“ мнения. Нито ще седна да я убеждавам, че традиционната култура на всяка европейска нация е най-ценното, което отделните държави влагат в общия евро­пейски дом - разбиран не като неолиберално и соросоидно гето, а като Европа на разума и свободата. Нито пък ще й из­тъквам, че не само чуждестран­ните фолклористи и оперни спе­циалисти, но и всички хора със сърце и вкус към изкуството от петте континента, изразя­ват преклонение пред силата на българската народна музи­ка и величието на Борис Хри­стов. В Европа те са знаците, по които днешна България е разпознаваема. Едва ли духо­вен инвалид като Славка би се впечатлил и от напомнянето, че европейските народи свя­то съхраняват фолклора си и правят опити на държавно рав­нище да възкресят неговата художествена, социална и об­разователна значимост. В Ита­лия безброй пъти съм била сви­детел на народни танци, изпъл­нявани с носии от всяка об­ласт, в неделя, на площада пред главната катедрала в селището. Ако някой маргинал на Апе­нините напише това, което четем на Славкината фб сте­на, италианците ще го одерат жив!

Ще кажа само: няма по- ясен признак за дълбок про­винциализъм и духовна за­тънтеност от срама, кой­то изпитват лумпените от своята Родина. От храчките, с които те обливат нейната кул­турна идентичност. От чуж­допоклонството. Народът ни отвека е заклеймил такива от­репки с пословицата: „Пази, Боже, сляпо да прогледа“, а До­бри Войников се е надсмял над тях с „Криворазбраната циви­лизация“.

Ние се възмущаваме от Рут Колева, клекнала във фекална поза върху костницата в Перу­щица и негодуваме срещу Ан­дреа, която лее чалга върху гро­ба на Патриарха на българ­ското слово Иван Вазов. Въс­таваме срещу циганите, които поругават паметниците на Ва­сил Левски и българските на­ционални светини. И в също­то време търпим „културолога“ и университетски професор в СУ (храма на българската про­света) Слава Янакиева, да бъл­ва следното:

„Днес се събудих с украин­ския химн. Светло начало на деня. Неопетнен от комуни­зма химн, изживян като съ­държание и флаг, който е из­страдан. Добре щеше да е и ние да си бяхме „ребрандирали“ националнити символи. За­щото символите значат много (видяхме това с МОЧА). Ни­кой обаче не може да ме на­кара да плача на химн, кой­то съм слушала, когато са ми връзвали насила червена­та връзка. Нито да изпитвам трепет пред знаме, което ка­зионно е разнасял „знаме­носецът“ заедно с неговите „асистентки“. Което е поред­ната фашизоидна изцепка и бива употребявано за газира­не на низмени страсти.

Може украинският химн и украинският флаг да не са мои национални символи, но аз ги почитам с дълбоко пре­клонение пред същинската изживяна заедност на украи­нците“ (край на цитата).

С горното „Славка слави“ във фб украинския национа­лен празник и не изпуска слу­чая да потъпче знаците на българската държавност.

Да оставим настрана про­пагандните блъфове за „из­живяната заедност на укра­инците“ в условията на тотал­на цензура и липса на каквато и да е свобода на словото под фа­шисткия връшник на режи­ма на Зеленски. Но аз питам - чия ръка е написала горни­те редове? Ръка на българка - на български хуманитарист и университетски преподавател - или на фанатизирана тий­нейджърка азовка? А може би и Славка е служила в украин­ското военно ведомство заед­но с Тагаренко?

Недопустимо е подобно светотатство и позорно чуж­допоклонство да бъде проявя­вано от български гражданин, още повече от лице, което има достъп до българската акаде­мична младеж и чете лекции на бъдещи висшисти. И още повече - публично! Щом Слава пише подобни излияния на уеб страницата си, със сигурност ги тиражира и в „официалното си творчество“ на „културолог“. Пълно основание имат онези читатели, които искат родоот­стъпницата да бъде лишена от професорска титла и да й бъде забранен достъпът до аудито­риите.

Това, разбира се, няма да се стане. Свидетели сме на екс­тремния случай със сороския дегенерат Дайнов, който прес­покойно продължи да си „про­фесорува“ в НБУ дори подир предизвикания от него чудо­вищен скандал по време на миньорския бунт. Стрина Сла­вка би могла да бъде остракира­на, дамгосана, изхвърлена зави­наги от академичните среди и пратена да копае цвекло на село, само ако срещу нея се вди­гнат студентите й - тези млади хора, чиито души тя до днес е развращавала. Ще се получи ли това? Не, разбира се! Метас­тазите на антибългарския ту­мор почти изцяло са унищожи­ли съпротивителните сили на нашето общество - и най-вече на младежта.

Но има нещо друго - впе­чатли ме единодушието, с кое­то читателите в социалните мрежи наричат Слава Янаки­ева луда. Да, на снимките си тя изглежда точно такава. За­белязали ли сте, че и благовер­ният й Калин Янакиев, и Дай­нов, и Слатински - примерите са десетки - не са психически здрави хора? Това са маниаци, поразени от душевни патоло­гии индивиди. И не би могло да бъде другояче. Родоотстъп­ничеството разрушава духа. Трийсетте сребърници уби­ват. Всеки предател на Бълга­рия рано или късно обезумя­ва.

Защото предателството на Отечеството е лудост.

 

ЕДНА ЛЪЖА ПОД СКАЛПЕЛА НА РУМЕН ВОДЕНИЧАРОВ

Е-поща Печат PDF

Внимателният прочит на резолюцията на Европейския парламент, относно т.нар. изменение на климата, показва, че за европейските народи, почти в стилистиката на китайската културна революция, се подготвя ново съдбовно начинание по пътя на прекрасния свят на пленителното щастие. След хибридните войни за правата на човека, в частност, „благородната“ защита на жените и децата от „психическо и физическо насилие“, след борбата за благородното право на волност и освободеност на обитателите на работилниците за лява резба и след още по-благородното изясняване същността на иначе неясните джендър-параметри на пола „ТО“, след GREVIO – командата яхнала „благородните метли“ на целите на Отворено общество, сега най-благородната задача е да се поведе битка срещу химическата формула – въглероден диоксид СО2.

Няма да казваме, че това много прилича на войната на китайските селяни и възторжената ярост на хунвейбините, срещу врабчетата, обявени за главен виновник и идеен вредител за недоимъка по него време в КНР. Както е известно братският китайски народ реши проблема по известната „формула Дън“: „Не е важно дали котката е сива, важно е да хваща мишки!“.

Но мъдростта по европейските ширини напоследък някак трудно вирее. На нас май ни предлагат чисто и просто да развъждаме мишки!  Които, къде на шега, къде на истина, покрай кашкавала, сиренцето и домашната юфка, са на път да изядат почти всички достижения на съвременната цивилизация – като двигателите с вътрешно горене например, топлоцентрали и атомни централи, както и формите и методите на индустриалното животновъдство дори! Причината за което бил газът метан, който се явява съответен продукт на всичко що диша, а в случая – изхождал от обилните отпадни продукти след преработката на храната в стомаха на животните!...

Вярно, резолюцията на ЕП все още не предвижда транспориране на директива за затъкване кратери на вулкани и за пресушаване де що има на мучурливи места из Европа, но що е време, все е пред нас. Нали Айнщайн беше казал, че по-необятна от Вселената е само човешката глупост.

Очевидно някой, някъде е решил, че народонаселението така е впримчено в хватките на поголовното оглупяване, които пък са толкова безизходно непоклатими, а матрицата е тъй вездесъща продуктивна и безотказна, че никой няма да се размисли какво се крие зад бляскавите ширити и стъклените маниста на прокламираната с апломб отговорност на европарламента пред бъдещите поколения на човечеството и загриженост за съдбата на планетата Земя.

Доколкото обаче мащабите на начинанието предполагат една дългосрочна задача във времето, с хоризонт до 2050 г., предстои ни многократно връщанте към темата за доизясняване на нейните цели в дълбочина. Освен ако този законен стремеж към истината не бъде обявен за по-демократично като „престъпление срещу човечеството“, например. Все пак да върнеш хората на цял един континент във вековете преди Просвещението, не е елементарна задача. И за нейното осъществяване едва ли ще  стигнат само демократичните форми на убеждаване.

Засега обаче ни предстои по-лесното – да припомним генезиса на няколко несполучливи лъжи, родили конвенции и споразумения на известни  и незабравими, в известен смисъл сборища и свърталища на климатични вещери и вещици в стил „Алгорово толка“. На всички, които са забравили кой е той, ще припомним, че подобно на Воланд – героят от „Майстора и Маргарита“ на Булгаков – Ал Гор също е „професор по магия“ само че не черна, а зелена магия. И че преди и след като беше вече вицепрезидент на САЩ той винаги е говорил само от името на американската „дълбока държава“. Някои го наричат „зелен милиардер“, но защо – ще ни поясни най-добре членът на Редакционния съвет, авторитетният учен и политик, известен със своя несговорчив характер по отношение на всяка лъжа – Румен Воденичаров. Той взема думата по тези въпроси, навръх на своя рожден ден – 17 декември! А за всички нас в „Нова Зора“, е въпрос на особена чест да поздравим своя другар, приятел и автор, да му пожелаем много здраве, нови хималайски върхове, все така непоклатима вярност към истината и несвърсващо мастило за крепкото му честно перо.

Остава ни само да предоставим на нашите верни читатели, безподобното удовлетворение от проследяването за пореден път на гърчовете на една разобличена лъжа. Процесът на нейното разкостване, е запазена марка по методиката на една технология, по-известна като „скалпелът на Румен Воденичаров“.

Четете драги приятели неговият опус „Вещери и вещици от клана на Ал Гор“ - един разказ за лъжи, които освен големи пари раждат и причиняват страдания, заблуди и глад, и пр., и пр. прелести.

И главно – мислете!


 

ДРУГОТО КОРУМПИРАНЕ

Е-поща Печат PDF

Всичко е наред: те ще пилят за корупцията, ние ще им купуваме самолетите. А 1 милион и 655 хиляди души/най-малко – които оцеляват по някакъв необясним начин под границата на бедността - ще си лягат полугладни и ще стават гладни. Никой не се интересува от тях, не ги забелязва, те са анулирани от сметките, сложени са в графата „косвени жертви“.

Мрънкотенето за корупцията е съпътстваща операция, без особен ефект, това е ясно за всички, уж трябва да държи на къса сиджимка Властта – тя пък, от своя страна, да внимава за равновесието между отделните кланове, да крадат с мярка, и да делят с мярка, каквото щат да правят, но да купуваме правилните самолети. Това е играта.

Изглежда инфантилна, когато я опишеш, но си е точно такава – прости, груби бакалски сметки – върху това се крепи днешното „равновесие“. Политиката е с напълно разядена плът, като издъхващ от проказа болник, нелекуван и захвърлен.

„Отвън“ ще мляскат дъвката „корупция“, а ние ще заметем основния проблем – Голямата Измама, която анестезира Народа, отмести погледа му от важното – дивашката приватизация, примерно. И сетне постепенно го накара да се примири с Грабежа.

Това отместване е Истинското Корумпиране: да приучиш обикновените хора да смятат, че кражбата, и то от общите ценности, е нещо нормално. Не беше много трудно да постигнат това – понеже едновременно ги накараха да възприемат като нещо неизбежно фалшификациите на Миналото, да им натрапват непрекъснато неколцина никаквици и да ги представят като достоверни източници на информация – въпреки че те целите са подгизнали от лъжи. Това е същинската корупция – и тя вече има фатални последици.


Голяма работа, че някой нискочел селяндур се е вместил ловко в Големия Грабеж и е отмъкнал някой винзавод – когато безволеви и крадливи властници станаха причина да бъдат отмъкнати моралните устои на Народа. Накараха го да повярва, че далаверата, дори да е най-брутална, е свещеният знак на Новото Време. Че крадецът е нещо по-различно от това, което е – нещо като „Барон разбойник“, както са наричали крупните американски предприемачи от 19 век.

Толкова е отчайващо всичко това, че народецът дори не се сеща да им завижда на „бароните“ – ни с бяла, ни с черна завист. Развяват ги пред очите му като новото знаме, остава само и да го побийват с него, за да се ориентира по-бързо в новите ценности. Народът трябва да повярва, че това, което вижда с очите си, не е това, което вижда, че е нещо различно.

Как се запазва тогава една дори относителна почтеност на Паметта - към преживяното от самия теб, към собственото ти минало?

Солженицин имаше една хубава фраза по този повод, приблизително: „Един от най-пагубните аспекти на съветската система е, че ако не си мъченик, не можеш да бъдеш почтен, не можеш да се гордееш със себе си“. И нашите овни да не останат по-назад: превърнаха милиони хора в мъченици – обаче искат да ги лишат и от почтено отношение към миналото им.

И така сложиха началото на един могъщ, безпрецедентен корупционен процес: заводите – на скрап, моралът на някое друго бунище, за да объркат и дори да паникьосат хората. Да ги обеднят и обезверят едновременно. Тукашните Бащи на Грабежа едва ли са имали подобни намерения – поне в началото, не са толкова прозорливи, но резултатите напълно ги удовлетворяват.

Изобщо, получи се „Преход“ като по поръчка, напълно по техния вкус. Хайдушки.

Нито Грабежа, нито Масовото корумпиране обаче никога не са привличали вниманието на дежурните лапацала, все посткомунистически хубавци. Немислимо е един Иван Кръстев, например, да обгледа цивилизационните/хайдушките подвизи на един Иво Прокопиев, например. Няма как – те са от едно котило.

И двамата са синове на комунистическата номенклатура – бащата на единия буквално е лъскал чизмите на Живков, когато той е отсядал в любимата си резиденция „Воден“, другият баща е правел същото, макар и с идеологическа вакса.

Никой в ония години не е имал чак толкова игриво въображение, та да провиди Иво като крупен индустриалец, за когото Плевнелиев пя панагерици - вече като пастирката/президент. Най-много да са го виждали като Разградски кореспондент на някой софийски вестник, или пък като гончия за нуждите на авджията Живков: „Ето ви го еленчето, другарю Живков, докарах ви го пред вас, и малко съм го упоил, та да ви е по-лесничко, хайде сега – бум, и наздраве, другарю Генерален секретар, аз съм Ивчо, да не ме забравите!“

Бум, бум - обаче след десетина години гончията думна и сви винзавода. В Дамяница, сетне безценния „Каолин“, направи калпави сделки за ЕВН и каквото друго се сетите. За ЕВН дори бе ангажирал и Плевнелиев – който и досега не е намерил време да каже, какво си е бъбрил на тайна сгледа във Виена със Шишковиц, един от шефовете на енергийната компания, точно по време на сделката.

А, между другото, Ивчо стана и крупен издател, и в едно отношение поне е абсолютно уникален: по някое време заложи редакционната политика на вестниците си пред свой кредитор. Ако някой ни беше казал, че това е възможно, щяхме да кажем, че не може да съществува чак такъв перушан. Но се случи.

И как тогава фондация „Америка за България“ да не му налива милиони? Наливайте, наливайте – само не говорете за корупция и свобода на словото. И гледайте и вас да не ви заложи някъде.

И сега Кръстев, който е сляп за всичко това, разсъждава за „носталгията по миналото“. Какво има да умуваш, то е очевидно: грабежът и наглостта на новите цивилизатори породиха носталгията. Мислимо ли беше, обикновеният българин дори да си представи този апокалипсис: да откраднат построеното и от него или направо да го разрушат, а пък синчетата на бившите комунистически гаулайтери да го учат на морал или направо да го отпращат към Небитието.

Синчетата имат навика само да констатират - според Кръстев, носталгията към миналото е свързана със страха от бъдещето.

Така днешният български клетник е разчекнат между миналото и бъдещето, обаче кръстевци благоразумно избягват настоящето му, понеже там са всички обяснения – най-вече за страховете му, породени от алчни и некадърни управници.

Народът направо е стъписан от тяхната неукост, а още повече от бездушието им. Той се усеща захвърлен като нещо ненужно. Носталгията, доколкото я има, е принудително бягство от позора на тази захвърленост/ненужност. Тя е слабо утешение, разбира се, не може да изличи от теб униженията, на които те подлага келявият ти сегашен живот. Тя не е някаква „идеологическа“ опърничавост, а опит да потиснеш срама си. Поне това…

Понякога синчетата дори не се свенят да упрекват Народа, че сам си е виновен за всичко – и това се среща, опитват се да го убедят и в този грях. Както е казвал един болшевишки комисар по правосъдието – „Екзекуцията на невинните впечатлява повече“.

Приписват носталгичност на „простолюдието“, за да си намерят още една причина да се гнусят от него. „Носталгията“ се използва като параван, който да прикрие несъстоялото се, поне за мнозина, настояще. Както пише Маркес в „Спомен за моите тъжни проститутки“: „Забравиха телом и духом мечтите, докато действителността не им даде урок, че бъдещето не е това, което са мечтали, и тогава откриха носталгията“.

Така се случи и с нашите клетници – но и изпод развалините на живота си, те, все пак, сигурно са схванали, какво тържествено покушение над моралните им разбирания им уреждат Крадльовците. Опитват се направо да подменят Народа.

Кръстевци никога не говорят и за нещо друго – за измеренията на Българския Страх. А те са чудовищни – от 7 милиона души, два милиона избягаха от Родината си. И накъде е насочена пък тяхната носталгия? Едва ли е към мътното тукашно настояще, което сякаш ни се плези от някакво криво огледало.

Ами младите, поколенията на Развратния Преход – те пък пет пари не дават за някаква корупция, на тяхното знаме може да пише „Ела ме корумпирай“ – къде на шега, къде на истина, така ги учат и чалгализират от Политическата Секта. Те виждат страданията на Паметта на родителите си по Миналото, обаче и апашорщините на Настоящето си ги бива – ще се двоумят известно време, но накрая - друм и да ги няма. Без да схващат, че правят услуга по този начин тъкмо на Властниците.

Е, някой ден ще се върнат, за да изживяват тук носталгията си по чужбина. Ясно е долу-горе, кога ще стане това. По телевизията представиха една оптимистична статистика: България ще настигне средноевропейския БВП/брутен вътрешен продукт на глава от населението след … 62 години.

И тогава може би ще се състои Голямото Завръщане.

Добре дошли, дядки и бабки-сладки!

Ще пиете ли по един ром с манго?

Ще, ще…


 

ПРОТЕСТИТЕ И СЕКТАТА

Е-поща Печат PDF

ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ


Този текст е предназначен за читатели, които имат навика да разсъждават. Не е подходящ за хора, които не познават Миналото, нито имат желание да се вгледат в Бъдещето. Сектата има нужда тъкмо от такива хора.


Бунт без водачи - това виждаме сега.

В Сектата, както винаги, се гласят да го приватизират – кой колкото отмъкне. Младите не си задават въпроса, с кого ще направят трампата – на кого ще поверят своя бунт, своето въодушевление и гняв. Дали единствено няма да захранят поредната политическа завера?

Тия, които сега ще искат авантата от протестите, ще си траят, докато си нагласят играта. А вие лудувайте на площада - то ще е заради техния кеф.

Виждате ли в Тайника на Сектата подходящ човек, когото да произведете в своя Герой? Ами идеята, която да обсеби разума ви? Няма, нали? А защо?

Защото от три десетилетия, от самото Проклето Начало, в тукашната политика винаги е надделявало главно сметкаджийството.

Провинциални сметкаджии са ви водили за носа.

Псуват се като хамали, но нерядко са играли дори един за друг, - докато им излезе поредният пасианс. Знаят че пак е фалшив, обаче от това още повече им е кеф.

Кеф за ваша сметка.

Знаете ли, какво се случи през славната 1997-а година – истината, а не късните полюции на фалшификаторите. Комунистите си направиха вътрешен преврат, свалиха Виденов и тръгнаха да се пазарят с Костов, тъкмо с него, защото най го бива в сметките. Едва през 2012-а станаха известни, от „Всяка неделя“, за тайните срещи на силния човек в БСП - Добрев с Костов на „Копитото“.

Българската Истина живее на пресекулки.

Всичко винаги е опирало до сметките, а зад тях е надничала Далаверата – Сектата е закърмена, завинаги, с нея, тя е нейната Вяра, каквото и да искат по площадите, тя е свещената й идеология.

Хайде, нека Христо Иванов да налази „дълбоката държава“, за която врещят бъдещите използвачи на протестите – ама от времето, когато започнаха да я създават, за да ограбят всичко, което струваше нещо, а сетне и да го разрушат. „Дълбоката държава“ е продукт на криминалната приватизация на Костов, която беше наистина безподобна – и изуми дори крадливите руски евреи-олигарси. Но за Христо, изглежда, тя е едър залък и той предпочита да се търкаля в Росенец.

И какво толкова жали Черния Ангел/Костов, след като нищо не ги свързва като произход и манталитет? Като потомък на болшевишки правоверните Бойкикиеви, Христо сигурно са го виждали поне като гвардеец пред мавзолея на Ленин – а Костов си е бил само един прост притворен кандидат-комунист.

Хей, момчета и момичета, тия ли ще припознаете за свои герои? Тия ли ще ви водят – та те могат да ви закарат само до тресавището.

Там ще се наместят удобно край Алигатора – и ще започнат да се пазарят с него. За пореден път.


Впрочем, сигурно не знаете, но свирепия „антикомунист“ Костов гласува през 2004 г. срещу правителството на Симеон – заедно с комунистите.

Четете Историята на Прехода – но автентичната – преди да решите на кого да подарите одобрението си.

Макар че, каквото и да решите – все ще бъдете излъгани. В Сектата са все опитни лъжци-рецидивисти. Ще ви използват – и ще ви зарежат.

Най сте им мили, когато сте далеч от тук. Няма да мирясат, докато не ви превърнат всички в „никъдници“, както се изразяваше блестящият словолюбец Петър Увалиев. Няма да мирясат, и докато не отпратят Там/Горе милионите български бедняци. Тяхното скотско съществуване е безмилостно свидетелство за съзнателното унищожение, на което са подложени. Животът на тези клетници е оценен от Сектата на стотина-двеста лева месечно. Тя не ви иска тук и, защото един ден все ще осъзнаете този геноцид.

Всъщност, в това е силата ви – да спрете изтреблението на родителите си, да ги освободите от унизителния срам, с който живеят и, с който ще си отидат тези скромни, трудолюбиви и почтени хора.

Ако някой ви чуе и разбере – това е вашият човек. Само че това няма да се случи скоро.

Тия, от Сектата, себе си дори не разбират, какво остава за ненужни, според тях, неща като състрадателност и човещина.

Използваха хаврата на Прехода, за да превърнат политиката в мръснишко занятие.

Само ги питайте, с какво се гордеят – и ще се убедите, че тяхната „политика“ няма човешки измерения. Тя изобщо не вижда човека. В нея няма място за него – освен, ако не го пазарят за дребни пари по време на изборите, сякаш е някакъв дефектен скот.

Сега, докато се дърлят за идиотщини, се оказа, че не са огледали както трябва поредния си дръвнишки закон – и така оставили с половин пенсия децата с увреждания, точно тях. Политиката непоправимо уврежда тия хора, почти всеки е увреден от нея по някакъв начин.

И вижте само колко прости мадами управляват държавата – тая тайфа може да разсипе дори една доста по-свястна държава, какво остава за нашия бъркоч от полу-направени/полу-ремонтирани магистрали, празни или преливащи язовири и пр., над които някой ден гордо ще се фръцкат Ф-16 – хубава си Татковино.

Сектата успешно внуши на хората, че политиката е алъш-вериш, че в нея всичко се купува и продава. Според нейния ценоразпис, гражданското въодушевление върви най-евтино, няма смисъл да се губи време за тази стока. „Ще повикат будалите и ще им мине“ – си казва тя и сега, докато умува как да нареди новия властови пасианс.

В него място за бунтари няма – обаче бивши бунтари/книжни тигри са добре дошли, стига да имат способността бързо да усвоят правилата на Сектата.

За нея нямат никакво значение идейните различия, те са за пред хората.

Няма разлика между "дясно" и "ляво", между приватизаторите с ушанки - и ония с каубойски шапки, между тия, които палят показно по две свещи наведнъж - и другите, които и досега сънуват, че пазят саркофага на Ленин. Всички те са предани единствено на собствения си егоизъм, той е техният култ. А вие си въобразявате, че ще ги стреснете с дюдюкания.

Могат безкрай да се преправят в различни комбинации, но никога няма да напуснат Сцената – поне в тази България и поне в обозримото бъдеще.

Разбира се, можете да доизтикате Сектата до избори – но те пък са най-изтърбушения инструмент на демокрацията.

Както казваше героят на Джийн Хекман от един филм: „Ние защитаваме демокрацията, но не я практикуваме“.

Все припомням една случка от предишните младежки/студентски вълнения: в знак на протест, някакъв прекален ентусиаст окупирал комина на една централа – тъкмо да види от 50-ина метра, какво се задава на хоризонта.

Нищо не видял, естествено, но в замяна на това се парализирал от страх и не можел сам да слезе. Наложило се пожарникари да го свалят.


 


Страница 12 от 623