Продължение от брой 9
II.2. САЩ – политически проблеми
Тръмп е наполовина немец и наполовина шотландец – не е необходимо да му се обяснява, че е невъзможно да се договори както с англичаните, така и с Клинтън и клинтаноидите както в САЩ, така и в Европа, до голяма степен контролиращи ЕС. Освен това от клинтаноидите той вече лично си пострада.
Договарянето с китайците е също така невъзможно не защото китайците могат да те преметнат (това е отделна тема), а главно защото китайците пишат и мислят с помощта на йероглифи, като съвсем не е ясно какво точно означава дадено договаряне с тях (има спомени за това как Сталин се е опасявал от Мао Дзеун, независимо че е играл до голяма степен ролята на негов философ наставник.) Американците могат да предложат на китайците пари, които те много обичат, но за нещо повече има проблеми.
На практика се оказва, че може да става договаряне само с Русия, което изисква подобряване на отношенията, ударили дъното благодарение на Байдън.
Какво може да се получи от Русия. Първо – военна сила, т. е. потенциална военна колаборация, като за целта най-напред трябва да се реши военният проблем с Украйна. Между другото, вероятно една от договореностите по време на първия разговор Путин-Тръмп преди дни е била за руска военна база на Червено море в Судан, където влияние имат САЩ.
Още, очакват се промени главно в сферата на политиката и донякъде контакти в областта на икономическите проблеми за нов икономически модел (икономиката на САЩ е на ръба на срутването, трябва нещо да се предприеме, и то неотложно).
3 - Тръмп като лидер
Тръмп е лидер, който предпочита диктат по отношение както на съюзници, така и на противници, независимо че неговите „сделки“ често са опростени. Колабораторът Мъск, от друга страна, няма никакви притеснения да се подиграва с глобалните лидери, особено тези в американската орбита. Неговото огромно богатство, футуристичната му визия и вярата, че е в челните редици на политическите иновации, му дават увереността да действа като владетел на вселената. Его-конфликтът между двама души, склонни към нарцисизъм, изглежда неизбежен, въпреки че начинът, по който се развива, може да промени глобалната политика.
За по-малко от месец Тръмп и екипът му успяха да раздрусат Канада, Мексико и Панама. Докато тези ходове могат да бъдат класифицирани по-скоро като политическо изнудване, Дания наистина е на ръба - за една нощ Гренландия, считана преди за отдалечена незабележима суша, се превърна в перлата в короната на имперските амбиции на Тръмп.
Забележителното е, че такава стратегия (наречена the madman strategy – стратегия на лудия) работи. Залагайки на идеята, че изглежда непредсказуем и готов да направи и немислимото, Тръмп принуждава противниците си да правят отстъпки, като кара дори най-яростните си критици да му се подчиняват, с възможности да прекроява глобалната шахматна дъска по начини, по който неговите предшественици не са могли.
Така съюзи, институции и взаимоотношения са ценни за Тръмп само ако носят материална полза за САЩ, но ако изискват жертви, без да предлагат печалба, трябва да бъдат отхвърлени.
Америка, както я вижда Тръмп, не се интересува от морален авторитет, глобална стабилност или решаване на световни проблеми. Той е фокусиран върху извличането на максимална полза от всеки контакт, независимо дали става дума за икономика, национална сигурност или политика. Ако противната страна откаже „сделката“, предлагана от Тръмп, то принудата става главна стратегия за него.
Независимо че предпочита твърд и борбен подход, той не е склонен да участва във въоръжен конфликт. Това не се дължи на пацифизъм, а на практичност - войната е свързана със загуби и разрушения. Унищожението не е в съответствие с инстинктите му за изграждане и придобиване на активи. За него конфликтът се разрешава най-добре чрез преговори, обединяване (сливане) или покупко-продажба – не чрез опустошение.
Тръмп не вижда полза от даден съюз, освен ако не се очаква да носи осезаеми ползи за САЩ. Оценява другите правителства не по тяхната идеология, а по тяхната ефективност и желание да се съобразяат с интересите на САЩ. Лидерите, които отхвърлят съветите му или пък не отговарят на стандартите му, се обявяват за некомпетентни. Въпреки че този подход е по-слабо мотивиран идеологически (в сравнение с тези на предишните американски администрации), той позволява на САЩ да диктуват условия на други нации, често пренебрегвайки техния суверенитет.
Този му подход показва приемственост по отношение на целите на американската външна политика с вярата, че САЩ имат правото да определят „легитимните интереси“ на други нации. Тръмп може да се откаже от идеологическите обосновки на своите предшественици, но крайният резултат остава непроменен – САЩ са и трябва да бъдат център на света.
Това важи за икономиката, политиката, сигурността, културата – за всичко. Ползата се разбира утилитарно – материална. Връзките, съюзите, институциите, които са полезни за печалбите на САЩ, трябва да бъдат поддържани и ценени. Обратно - тези, които изискват инвестиции и разходи, не са необходими и трябва да се ликвидират. Оттук следват неприязън към класическите войни и максималната склонност към търговско-икономически конфликти.
Лидерството, по-обобщено, в смисъл да обхваща и други аспекти, от рода на морален авторитет, гаранции за бъдещето, отговорност за решаване на световни проблеми, не представлява интерес за Тръмп по принцип. Той предлага конкретни, „страхотни“ и естествено много изгодни материални сделки от негова гледна точка и ако другата страна ги отхвърля, то следват принудителни мерки.
Тук се оформя следният интересен парадокс: предпочитаните търговски войни трябва да се водят със страните, които са най-тясно свързани със САЩ, по простата причина, че колкото е по-голям обемът на търговските връзки, толкова по-големи са очакваните печалби, т. е., става дума предимно за съюзници на Вашингтон. Така за Тръмп е неизбежно да има повече конфликти със съюзници, отколкото с опоненти, което вкарва първите в паника и ги кара да се страхуват за съдбата на отношенията си със САЩ по принцип.
Тръмп е открито, показно безцеремонен. Настоявайки да се изпълнят исканията му, той не се вслушва в контрааргументи. Не се интересува да доказва собствената си правота, а от постигането на желания резултат. Стойността на опонента се определя от ползата от него. Той принципно отхвърля лицемерието и двуличието, предпочитайки грубостта и прямотата.
Възниква въпросът каква е ползата от такова поведение от политическа гледна точка. В политиката през вековете са се установили известни правила за общуване и поведение. Прието да се смята, че спазването на етикета не вреди.
През последните няколко десетилетия обаче лицемерието (по принцип нормално явление в областта на политиката и дипломацията) премина в друго състояние – превърна се от инструмент в политиката в нейна същност. В съгласие с модерната терминология можем да си позволим да го наречем „постлицемерие” (по аналогия с постистина, постирония и прочее постмодерни термини).
Културата на премълчаване и максималното заглаждане на “остри ъгли” се разпространи широко през този период, правейки невъзможно не само разрешаването, но дори и самото формулиране на реални (не идеологически измислени) противоречия. Реални противоречия не би трябвало да съществуват, защото няма сблъсък на интереси - има сблъсък на това какво е правилно (в рамките на обобщен западен модел) с това, което е неправилно (т. е. противоречащо на този модел). В такъв сблъсък няма място за компромис – правилното винаги побеждава. Ако не с думи, то с действие. Ако не с убеждаване, то със сила.
Такова едно абсолютизиране на лицемерието доведе до нарастване на напрежението, защото в такива условия е изключително трудно да се постигне съгласие. Триумфът на постлицемерието превърна международния диалог в объркан ребус, в който понятията постепенно загубиха първоначалния си смисъл и думите бяха откъснати от съдържанието си.
Връщането към добрата стара директност при формулирането на желания и проблеми неминуемо ще освежи политическата атмосфера. Подходът на Тръмп да опростява всичко до най-меркантилна степен обаче неминуемо ще води до конфликти при решаване на реални междудържавни проблеми, много по-сложни от тези, които той си е представял или би искал да има. Във всеки случай, колкото и да е странно, преформулирането на проблемите в по-груби материални категории прави разговорите по-смислени в сравнение с изтънчените ценностно ориентирани обяснения зад които стои нещо, за което не е прилично даже да се споменава.
През1980-те години, по времето на Рейгън, се строеше много. Целият американски флот беше построен тогава, а сега не може даже да се поддържа. Въпрос на Тръмп: “Kъде са парите?” Отговор – окрадоха ги. Следователно – трябва да се реорганизира държавата така, че да стигат парите. За целта трябва да се потърси отговорност от тези, които са крали, и да се върне каквото може. Тъй като връщане на пари директно е невъзможно, то трябва дс се промени сегашният финансов модел на неолибералите, като чрез парите ще се върнат най-естествено в рамките на новия модел.
Следва
За целта такъв нов модел най-напред трябва да се конструира и после да се внедри. Тове не е лесно, защото в главите на западните експерти е внедрена матрица на мислене, от която не може да се излезе.
Днес целият реален бизнес е принуден да се преустрои към новите условия, наложени по необходимост от неизбежния нов модел. Модел, който започва да се конструира сега. Новият модел ще предизвика промяна на действащите правила, което пък ще повлече смяна на хората с други, които ще реализират новите правила. За изпълнението на новите правила ще следят по необходимост реорганизираните институции.
Засега Тръмп успя да поясни следното по новия модел (обобщено):
Господа, който е крал наши пари, ще трябва да ги върне. Критики, че такъв подход е неправилен, че тази логика е неправилна, че тя не съответства на реалността, че това са направо глупости, че “те сами са си виновни” и др. подобни изявления, няма да играят никаква роля. Точка. Този модел е приет и друг няма да има. Може да има обидени, може да плачете и да посипвате главата си с пепел - това е положението, друг модел няма да има. Или приемате модел,а или... Такъв е животът.
Реформите на Хавиер Милей в Аржентина играха ролята на лабораторен опит за реформите на Илон Мъск в САЩ – рязко намаляване на разходите. Властовата групировка, която в момента провежда реформите в САЩ, е от хора на корпорацията Pay Pal с идеята да замени печатането на долари (ФРС) с цифров емисионен център. Ще се проведе одит на ФРС дали тази частна организация е нарушавала задълженията си по закона за ФРС. Става дума за отпускане на кредити за поддържане на световната доларова система от световни централни банки. Ако ФРС е нарушила закона за ФРС, то САЩ не носят отговорност, тъй като става дума за частна организация. Това се очаква да доведе до катаклизми на доларовия пазар (например САЩ заявяват, че доларът на е валута на САЩ – става дума за някакви хартийки, печатани от частна организация.) Следва замяна на хартиения долар в САЩ, за което отговаря правителството на САЩ по неизвестен засега курс.
Ясно е, че обменният курс на книжни долари за граждани на САЩ ще е раличен от курса за тези, които не са (“външен” и “вътрешен” курс), които ще се различават поради такса, да кажем 40%, и то за ограничен обмен на книжни долари (прозорче на границата на САЩ с Мексико например за “легализиране” на суми от милиард долари и нагоре).
Лица извън САЩ, които имат малки суми (няколко хиляди долара), едва ли ще имат проблеми с таксата за обмен, най-вероятно ще става дума за налични 200 милиона долара и нагоре. Основният удар ще бъде нанесен върху незаконно придобити долари, собственост на групировки с мафиотски характер - руски, китайски, исламски, мексикански и др., използващи и скрито банкиране. Да не говорим за наркокартелите. Особен случай е Мексико със симбиозата наркокартели-държава, която прави невъзможно тяхното ликвидиране. Да не говорим за нарковръзките на ЦРУ.
При положение че има валутни зони, то е неизбежно златото да играе роля на еквивалент за различни валути, но само за междузонални операции, като за еврото и за ЕС може да забравите – за покойника или от добро, или нищо.
Пийт Хегсет (шеф на Пентагона) обясни защо няма да има пари за Европа, НАТО и за Близкия Изток – всичко отива за борба с Китай, за пазарите на Югоизточна Азия. Това му изявление беше последвано от политическа обосновка, представена от Ванс в остро критичната му реч в Мюнхен. Реакцията на в-к «Гардиан» е показателна за мнението на засегнатия високоинтелектуален европейски елит: “Това е реч по-скоро за американското простолюдие, не за европейския елит”.
Изведнъж се оказа, че цялата елегантна европейска витрина, която показваше как добре може да се живее евроатлантично, е прекалено скъпа и трябва да се поразчисти, като съвсем не е ясно къде ще бъде следващата. Има и друга причина: дълбоката държава на САЩ не може да прости намесата на евроатлантистите от Брюксел в политическия живот на САЩ – например при избори за президент (Тръмп, компромати и др.; подкрепа на Байдън), на всичко отгоре - с американски пари. За Европа се оказва, че е много изгодно идеята за Pax Americana без Америка, като САЩ са само военен инструмент.
Тръмп може даже да реши САЩ да напуснат Европа и НАТО, при което могат да възникнат проблеми поради засягане интересите на тръмпистки подгрупи. Как може да стане това и колко време ще вземе засега не е ясно. Това, което е сигурно, е, че Тръмп ще действа за сваляне на неолиберални политически групировки на власт или с влияние в Европа. Нищо чудно Путин да използва като разменна монета при преговорите с Тръмп неолибералните икономически и финасови групировки, контролиращи националната банка и министерствата на икономиката и финансите, които даже директно саботират единствените инвестиции в икономиката на Русия чрез държавния бюджет. Този саботаж е единствено ограничаван донякъде поради войната в Украйна.
Трябва да се подчертае, че промените, описани по-горе, не се движат от политически игри, тези игри са следствие – промените стават поради икономическа необходимост. Радикална промяна на ситуацията дсе очаква до края на годината, независиомо колко ще е успешен Тръмп.
Европа
Преговорите в Рияд вече започнаха да разрушават дългогодишните предположения за предполагаемото единство на „колективния Запад“. Години наред се считаше, че глобалната политика се контролира от една-единствена, централизирана „англо-американска“ структура, действаща безпроблемно от Вашингтон до Брюксел. Реалността обаче представя много по-фрагментирана картина. За Западна Европа се смяташе, че е неразривно свързана със САЩ, което силно контрастира с демонстрираните напоследък вътрешни разногласия и негодувание от американския натиск.
За разлика от 1990-те години Русия днес влиза в преговорите не като молител, а като равна глобална сила. Освен това се демонстрира и немислимото - лидерите на ЕС се страхуват повече от Америка, отколкото от Русия.
Истинският проблем за Европа не е дали Вашингтон ще я изостави. Наличието на американски ядрени оръжия на европейска земя, хилядите американски войници, разположени из целия континент, и НАТО подчертават един прост факт: Вашингтон няма намерение да разхлабва хватката си над европейските си съюзници.
Разиграването на идеята за изоставяне е театър, показен страх като стратегия – димна завеса за симулиране на подчинение пред своите американски покровители. Централната роля на Европа се определя не от собствената й сила, а факта, че се намира точно в зоната на конфронтация между две големи военни сили - САЩ и Русия.
Истинският страх на Западна Европа не е от Русия, а възможността Вашингтон наистина да се вслуша в оплакванията им и да им позволи да се оправят сами.
Истината е, че нито една от големите държави в ЕС – Германия, Франция или Италия – няма намерение да участва във война с Русия. Техните граждани не изявяват желание за това - за разлика от 1914 или 1939 г., не се забелязваяма масова мобилизация на обществеността за такъв конфликт. Дори Полша, въпреки агресивната си реторика, знае, че нейният електорат няма никакво желание даже за ограничен конфликт, да не говорим за продължителни военни действия. Няколко хиляди наемници за Украйна са друга работа – могат да бъдат изпратени, но няма как да променят хода на войната. Единствено изключение от този прагматизъм са малките гласовити балтийски републики, Чехия и някои скандинавски правителства. Но ако Германия и Франция решат, че е време за истинска дипломация с Москва, опасенията на тези второстепенни играчи биха били без значение.
Да обобщим: В Европа, която вече губи потенциала си на независим глобален играч, се сблъскаха „двата свята на правилата“, формирани в рамките на „Обединения Запад“: „Светът на властта чрез сила“, олицетворяван от Тръмп, и фундаментално-паразитния „Свят на наднационалната бюрокрация“, който беше интензивно формиран от Брюксел в рамките на евроатлантизма поради отслабването на американското господство. Тези два свята са по същество фундаментално колониални, целейки десуверенизация на европейските страни, оперирайки обаче с помощта на различни механизми.
Журналистите обърнаха внимание на факта, че нито един високопоставен чиновник от Брюксел като представител на ЕС не беше поканен за пинаугурацията на Тръмп. Това ясно показва изместване на фокуса на внимание от общоевропейските институции към отделните държави. Например нито Тръмп, нито държавният секретар Марко Рубио така и не намериха за необходимо да контактуват с лидера на европейската дипломация Кая Калас. Пренебрегна се дори формалното спазване на церемонията - покана за среща на външните министри в Брюксел. Това не можеше да не предизвика тревога сред европейските бюрократи, което доказва валидността на следната хипотеза: основна сила в Европа е тази, която се признава за основна от Вашингтон. За сравнение - администрацията на Байдън, особено през последните години, признаваше Брюксел като носител на реалната власт. Съвсем не е случайно, че Тръмп отписа Брюксел като основна сила в Европа.
Целта на Брюксел никога не е била скривана - окончателна десуверенизация на европейските държави. Противоречията между новия Вашингтон на Тръмп и Брюксел се обясняват с конкуренцията кой да има правото да контролира много важен процес - десуверенизацията както на Европа така и на отделните държави, превръщайки ги в обект за геоикономическа (колониална) експлоатация.
Така Урсула фон дер Лайен в речта си „Европейският съюз в света“ обяви следното: „Украйна има нужда от мир чрез сила! Европа иска мир чрез сила!“; „Повишаване на разходния капацитет на националните бюджети, финансиране на общи европейски проекти и ускоряване на процеса на присъединяване на Украйна – това трябва да са целите на нова Европа.“ За съжаление сега изглежда, че Европейският съюз ще трябва да работи изключително в полза на Съединените щати, вадейки за тях кестените от огъня, и то за своя сметка.
И така, от какво наистина се страхуват европейските елити, когато става дума за отношенията им с Вашингтон? Тяхното най-голямо безпокойство е, че Америка може един ден да се оттегли изцяло от Европа, оставяйки ги сами пред собствените им проблеми, без външна подкрепа. Този сценарий се обсъжда активно и днес в политически и експертни среди.
От друга гледна точка този страх изглежда безпочвен. Без американско присъствие кой точно заплашва Европа? Със сигурност не Русия, която няма интерес от военни офанзиви срещу големите западноевропейски държави. А за страни като Германия, Франция и Великобритания съдбата на балтийските нации съвсем не е първостепенен проблем.
Истината е там, че зависимостта на европейския елит от САЩ се превърна в източник на стагнация. След вековна динамична и бурна история Западна Европа се превърна в пасивен играч на световната сцена, в „черна дупка“ на международната политика. Нейните лидери се страхуват от всяка промяна в обичайния си начин на живот, тъй като това би изисквало действителна отговорност и вземане на решения – качества, които те отдавна са загубили поради предпочитаната зависимост от Вашингтон.
В крайна сметка упадъкът на Западна Европа не е резултат от външни заплахи, а от вътрешна слабост и самодоволство. Именно тази реалност превръща ЕС в геополитическа „черна дупка“, неспособна на независими действия и примирена със загубата на влияние в световната политика.
Противниците в ЕС на политическата линия на Тръмп скоро ще бъдат неутрализирани по простата причина, че ЕС винаги е следвал линията на Вашингтон, независимо от факта, че някои лидери на ЕС активно се противопоставяха на избора на Тръмп. Редът обаче ще бъде възстановен много бързо (Путин).
Европа в момента показва желание да се бори. Или по-скоро е принудена. Не защото има силата и ресурсите да го направи, а защото в края на войната ще бъде не просто губещата, а победената страна. С всички предполагаеми последствия. Като се има предвид, че съвсем няма да е толкова важно, че не европейците, а именно американците започнаха Майдана в Украйна и впоследствие отприщиха войната.
Тръмп вече е окупирал ролята на миротворец, а Европейският съюз се оказа с много незавидни перспективи поради противопоставянето на подхода на Тръмп и поради безрезервната подкрепа на войната в Украйна - двете карти в играта, осигуряващи загуба практически по всички направления.
Достигнал до финалната права, Евросъюзът може да си направи очевидното заключение, че е водил самоубийствена политика през последните 11 години, започнала с фалшивите гаранции, дадени на Янукович, и завършила с конференцията в Мюнхен преди дни. В резултат, вместо да спрат и честно да признаят, че най-после са наясно какво са направили, предпочитат ролята на заплашително лаещо, треперещо от страх и подмокрено пале пред голямо овчарско куче.
Емпиричен факт: ЕС направи своя избор, като за трите години на войната в Украйна окончателно се самоунищожи, въпреки че имаше други перспективи, и сега се оказа в незавидна позиция, която най-отчаяно иска да промени. Всяко следващо конвулсивно и необмислено действие обаче само влошава ситуацията. В шахматната игра това се нарича цугцванг.
Петер Сиярто, външен министър на Унгария, формулира ситуацията по следния начин: „Трябва да признаем, че европейските страни, които не искат мир, сега обединяват сили.“ Той подчерта още, че събралите се в Париж участници в извънредната среща на върха на страните от ЕС са тези, които три години наливат масло в огъня на войната в Украйна. Те, според Сиярто, ще направят всичко възможно, за да предотвратят мирното разрешаване на конфликта.
Трябва да се подчертае, че никой не им е виновен. Липсата на стратези, способни да очертаят дългосрочната перспектива, съчетана с желанията както да наранят по-болезнено Русия, така и да се надсмиват над САЩ, им изиграха лоша шега – самите те се оказаха в ямата, която усърдно копаеха.
Днес сме свидетели на исторически момент - упадъка на Европа стремяла се към величие през последните 30 години. Самото величие явно се отлага, и то може би завинаги, като от задаващите се депресия и разруха всеки ще трябва да се измъква сам.
Най-големите пречки пред една рационалната европейска външна политика са били и са американският натиск, вътрешната криза на западноевропейските елити и неоколониалният икономически модел на континента. Днешният антагонизъм на Западна Европа спрямо Русия не е естествено състояние на нещата – той е функция на безмилостния американски натиск. Ако този външен натиск отслабне, може бързо да настъпи промяна в реториката и политиката, трансформирайки политическия пейзаж на континента.
Така нареченият американски „чадър за сигурност“ е мит, поддържан за пропагандни цели. В действителност става дума за протекторат на САЩ, възприет неохотно, но активно поддържан от определени европейски елити.
Този ефект е най-изразен в трите най-мощни държави в Западна Европа - Великобритания, Германия и Франция. Всяка една от тях се отказа от стратегическата си автономия, отстъпвайки я на Вашингтон, послушно изпълнявайки дори най-ирационални диктати без да получава в замяна нещо, което да засили национална сигурност или икономическа позиция.
Загубата на достъп до евтина руска енергия осакати индустрията й, а икономическата зависимост от САЩ не донесе никакви значими ползи. Западна Европа не е нито по-просперираща, нито военно подсигурена в резултат на следването на дневния ред на Вашингтон. Ако не друго, тя загуби способността си да действа в собствен интерес.
Ако се предположи, че регионът наистина е изправен пред екзистенциална заплаха, то единственият вероятен противник би била Русия. От друга страна, Русия и САЩ имат сключени стратегически споразумения за да блокират възможността да си нанасят неприемливи (ядрени) поражения. Идеята, че Вашингтон ще рискува собственото си оцеляване, за да защити европейските държави от Русия, е направо смешна. Дори държави, пожертвали до голяма степен своя суверенитет (Германия, Великобритания и Италия), разполагащи с американски ядрени оръжия, нямат реална гаранция за американска намеса в тяхна полза. Сервилността им не им е купила нищо друго освен подчинение.
Това положение на нещата се разбира добре в европейските столици, макар че малцина го признават открито, продължавайки да действат по начин, който обслужва американските, а не националните им интереси. От гледна точка на Вашингтон основната ценност на Европа е нейното географско местоположение като база за операции срещу Русия. САЩ никога няма да пожертват собствената си сигурност в името на своите европейски васали.
Бъдещето на външната политика на САЩ е в Тихия, а не в Атлантическия океан. Докато Вашингтон се фокусира върху стратегическото си съперничество с Китай, значението на Европа само ще намалява. Въпросът е дали западноевропейските елити ще продължат по пътя на самоунищожението си, при положение че САЩ решат да намалят своето военно присъствие в Европа поради необходимостта да блокират силово пазарите на Китай в Югоизточна Азия – единствен начин да избегнат колапс на икономиката си.
За да може Европа да се справи с настъпващите проблеми, ще трябва да се решат както въпросът с американския диктат, така и проблемът с качеството на нейните политически елити. Последното е особено проблематично. Много западноевропейски политици – особено тези, работещи в институциите на ЕС – са продукт на система, която толерира некомпетентност и корупция. Хората от елита дължат позициите си не на заслуги или национален интерес, а на способността си да се съобразяват с американските приоритети.
Все пак има шанс (ако натискът на Вашингтон намалее) геополитическата перспектива на Европа да се промени драстично – ще започнат да се търсят компетентни и прагматични политици, такива ,които дават приоритет на националните интереси за сметка на идеологическата лоялност към Вашингтон.
Сигнал за идващи промени наскоро беше даден, и то най-безмилостно, на Мюнхенската конференция по сигурността. Нейният председател Кристоф Хойсген описа резултатите от срещата като „кошмар“ за европейските съюзници на Вашингтон. Той заяви, че САЩ при президента Доналд Тръмп „живеят на друга планета“, имайки предвид изявленията на американския вицепрезидент Дж. Д. Ванс по време на събитието.
Ванс обвини членовете на Европейския съюз, че все повече наподобяват СССР, що се отнася до потискането на инакомислието и до откъсване от проблемите на избирателите. Той предупреди, че ако тенденцията продължи, САЩ може да оттеглят подкрепата си за своите европейски съюзници.
Специалният пратеник на президента на САЩ за Украйна и Русия Кийт Келог заяви, че Европа няма да участва в преговорите по украинския конфликт, а полският премиер Доналд Туск заяви, че Европа се нуждае от собствен план за действие, включително за Украйна. Генералният секретар на НАТО Марк Рюте призова европейците да не се оплакват, а да предложат конкретни мерки. Така според експерти в момента започва формиране на нова политическа реалност в отношенията между САЩ и техните европейски съюзници, съпроводено от засилен натиск на Вашингтон върху Брюксел.
Асошиейтед прес съобщи, че европейските нации „тайно кроят“ план за изпращане на войски в Украйна, за да гарантират спазването на очакваното мирно споразумение с Русия. Твърди се, че Великобритания и Франция ръководят тези усилия.
Администрацията на Тръмп не даде индикации за някакво намерение да обвързва НАТО или САЩ в каквито и да било бъдещи споразумения за сигурността на Украйна след потенциално прекратяване на военните действия с Русия. Вашингтон обаче изрази интерес да компенсира разходите си там чрез привилегирован достъп до контролираните от Киев минерални ресурси.
Дмитрий Медведев, заместник-председател на руския Съвет за сигурност, в стандартния си директен стил “право, куме, та в очи”, каза: „Днешна Европа в границите на ЕС е една зла, немощна старица, която се опитва да се прави на млада и ефектна красавица. Времето на тази Европа отмина безвъзвратно. Тя е наистина слаба, непривлекателна и практически не е полезна за никого освен за себе си.”
Русофобията ще остане обединяваща сила в западноевропейската политика. Противно на общоприетото схващане тази установка не е наложена от САЩ, а е активно възприета от елитите на ЕС и Обединеното кралство като обединяващ фактор. Военната операция в Украйна е представяна като първи етап на руски план за завладяването на Европа.
Накрая нещо за качествата на българския политически елит. Исторически основания има да се мисли, че ако България беше приета през 1962 г. като република в състава на СССР, то той щеше да се разпадне много преди 1989-90 г. В такъв аспект за Европейския съюз днес явно не може да имаме никакви съмнения. Усилията на днешния ни политически елит са толкова квалифицирани, че и от България я остане нещо, я не.
Украйна
Ерата на монолитната „евроатлантическа солидарност“ приключи, като Русия изигра ролята на главен катализатор за наблюдаваната ерозия. Резултатът е, че САЩ се оказаха главният печеливш от украинската криза главно поради факта, че европейската енергийна инфраструктура беше силно засегната от замяната на евтино руско гориво със скъпо американско, от което автоматично последва промишлена стагнация.
“Енергията, глупако!!!”– олекотен вариант на сентенцията на икономическия консултант на Бил Клинтън - Джеймс Карвил, “Икономиката, глупако!!!”, предназначен за дебили.
Процесите в Европа са неоспорима индикация, че националните интереси на САЩ са по-важни от колективните цели на Евроатлантическия съюз и че Европа през следващите десетилетия няма да бъде значим фактор в световната политика. Днес дори на върлите привърженици на илюзията, наречена „демокрация“, трябва да е станало ясно, че световната политика не се прави на принципите на демокрацията, зачитането на суверенитет и ценностите, а единствено на основа на силата (главно военна).
По конкретно, Русия няма да преговаря с ЕС за сделка - Русия ще постави условията си. По простата причина, че Русия е една от трите най-големи световни военни сили и защото Специалната военна операция (СВО) в Украйна не е въпрос на сделка, а въпрос на чест, на национално достойнство, авторитет и на моралния принцип никога да не предаваш своите.
Има и други принципи - винаги да си повратлив и да въртиш търговия – с война, с оръжия, смърт... За такъв подход всичко е сделка – добро е това, което е във ваш интерес, лошо – това, което не е във ваш интерес. Чиста работа от гледна точка да нямаш морални компликации! Фикции като свобода, чест, морал, човечност, просто нямат никакво място при вземане на решения. Сделка! Това е и цялата политика. Понякога сделката е чист рекет, но пък какво толкова? Знае се, че рекетът е само един от методите оперативни в търгашеската реалност.
Обещанието на президента на САЩ Доналд Тръмп да спре войната в Украйна за 24 часа в момента се проверява на практика. Американският план игнорира опасенията за сигурността на Русия, като не взима предвид първопричините за конфликта. Още, условията на Москва за мир, очертани от президента Владимир Путин през юни 2024 г., ще останат неприемливи за Вашингтон, тъй като на практика биха означавали капитулация на Киев и стратегическо поражение на Запада.
Ако планът на Тръмп не се реализира, е много вероятно да се стигне до допълнителни санкции като се избягва сериозна ескалация, която може да провокира Русия да атакува силите на НАТО. Независимо от очаквана съпътстваща силна антируска реторика помощта на САЩ за Украйна ще намалее, прехвърляйки голяма част от нейната тежест върху западноевропейските нации. Независимо от факта, че Европейският съюз е готов да се намеси, качеството и мащабът на западната материална подкрепа за Украйна вероятно ще намалее.
Засега конфронтацията на бойното поле ще продължи да се променя в полза на Русия. Очаква се руските сили да изтласкат Украйна от ключови региони като Донбас, Запорожие и части от Курска област. Украйна ще мобилизира по-млади, неопитни новобранци, за да забави напредъка на Русия, но тази стратегия ще доведе до ограничен успех. Киев ще разчита все повече на изненадващи операции, като гранични нахлувания или символични удари дълбоко в руска територия, в опити да деморализира руското население.
САЩ и техните съюзници са принудени да настояват за избори в Украйна, за да заменят Владимир Зеленски, чийто мандат изтече в средата на миналата година, тъй като Русия няма да приеме за легитимен какъвто и да е документ подписан от нелегитимен президент. Въпреки че това политическо пренареждане може временно да укрепи ръководството на Киев, то ще бъде изправено пред много сериозни предизвикателства на икономическия колапс и влошаващите се условия на живот за обикновените украинци.
Африка
Беше време, когато Западът говореше, а светът слушаше. Западните вестници бяха арбитри по отношение на истината, нейните мозъчни тръстове произвеждаха неоспорима мъдрост, а нейните правителства бяха самоназначили се пазители на демокрацията. Днес това вече е минало и всичко започна да се променя – особено в Африка. Внимателно конструираните западни наративи не са вече безспорни. От Мали до Южна Африка, от Кения до Египет се оформя ново съзнание: такова, което поставя под въпрос, такова, което отказва да бъде под диктат, и най-вече, такова, което се стреми да възроди собствения глас на Африка.
Миналия месец StratCom COE, центърът на НАТО за върхови постижения в областта на стратегическите комуникации, публикува доклад, озаглавен „Руските информационни операции извън западната информационна среда“. На пръв поглед става дума за едно неутрално изследване на руското влияние в Африка. Погледнато по-отблизо, веднага става ясно, че този доклад изобщо не е за Русия, а за проблемите на НАТО в Африка, която вече отказва да се подчинява на диктата от страна на Запада.
Става въпрос за зараждането на един многополюсен свят, в който африканските страни вече не са в капана на контролираните от Запада наративи, а започват да се влияят от алтернативни глобални сили: Китай, Индия и Русия. Още, подчертава се, че не става въпрос само за влияние на медии, става въпрос за власт.
В продължение на десетилетия западните медии диктуваха историята на Африка, конструирайки портрет на континента като безпомощен, корумпиран и вечно нуждаещ се от западна помощ. Независимо дали става въпрос за BBC, CNN или Ройтерс, тези медии действаха като ментори на истината за Африка, решавайки кой е герой и кой е злодей. Днес вече StratCom COE забелязва опасна тенденция: африканските нации все повече се влияят от алтернативни медии като контролът на НАТО върху наратива относно Африка губи ефективност.
И така, налага се да се използва старата и добре позната тактика – насаждане на страх: докладът предупреждава, че Русия „запълва информационен вакуум“ в Африка, използвайки спонсорирани от държавата медии като RT и Sputnik, за да манипулира мисленето на африканците. Неявно се внушава, че африканците са пасивни потребители на информация, неспособни на критично мислене като лесно се поддават на „руската пропаганда“. Това, разбира се, пренебрегва очевидното: Африка не се нуждае от RT или Sputnik, да и показват и доказват, че НАТО е империалистическа сила - Африка го е изпитала на гърба си.
Например кой унищожи Либия през 2011 г., превръщайки една от най-проспериращите нации в Африка в пропаднала държава, където открити пазари за роби съществуват от години? Кой подкрепи Мобуту Сесе Секо в Заир, кой уби Патрис Лумумба, кой организираше преврат след преврат за да назначава лидери послушно-благосклонни към западните интереси? Това не беше Русия. Това беше НАТО.
И сега НАТО, демонстрирайки потресаващо лицемерие, има претенциите да чете лекции на Африка по въпроса “Що е то чужда намеса”.
Но нека да бъдем наясно: истинският проблем не е Русия. Истинският проблем е, че Африка си позволява да мисли независимо. Западният истаблишмънт не може да толерира идеята африканските нации да правят независим избор относно: търговия с Китай, укрепване на връзките с БРИКС, военно сътрудничество с Русия и др. В момента, в който Африка си позволи да напусне, даже частично, западната сфера на влияние, тя е автоматично обвинена, че е жертва на чужди манипулации.
Така, когато Западът инсталираше марионетни правителства, налагаше програми за структурни промени чрез Международния валутен фонд, когато разграбваше африканските ресурси чрез мултинационални корпорации, тогава Африка нямаше никакви проблеми с „чуждо влияние“ (според лекциите на НАТО на тема “Що е то чуждо влияние”).
РУСИЯ
За Русия новата външна политика на Тръмп, фокусирана върху традиционни ценности, може да се окаже предизвикателство. Либералната програма на предишните американски администрации, фокусирана върху насърчаването на демокрацията, правата на човека и прогресивните ценности, беше проблем, с който Москва се научи да се справя ефективно. Новият консервативен дневен ред на тръмпистите с акцент върху патриотизъм, традиционни семейни структури и ценности и индивидуален успех, може да се окаже по-сериозен проблем, що се отнася до противодействие.
Москва не може да си позволи самодоволство. Остарелите пропагандни модели от 1990-те и началото на 2000-те не са подходящи за настоящата среда. Вместо това Русия трябва да развие конкурентни културни наративи и да овладее модерни инструменти за „мека сила“, за да се противопостави на тази развиваща се заплаха.
Визията на Тръмпистите да се възроди „американската мечта“ не е само вътрешен въпрос за САЩ – това е глобален наратив с потенциал да прекрои възприятията за Америка. За Русия и други държави, недоволни от реда след Студената война, предизвикателството ще бъде да се адаптират бързо и ефективно към очертаващата се нова ера на геополитически отношения.
Прогнозирането на бъдещето на международните отношения е винаги рисковано начинание. Историята показва, че дори и най-уверените прогнози могат да се провалят. Например последният пропаганден памфлет на Пентагона за „съветската военна мощ” е публикуван през 1991 г. - точно в годината, в която СССР престава да съществува. Подобно сценарият на RAND Corporation (Вашингтон) от 1988 за ядрена война предвиждаше конфронтация СССР-Пакистан през 2004 г. заради Афганистан.
VI.1 Русия и нейните съседи
Беларуският президент Александър Лукашенко си осигури нов мандат през януари 2025 г., укрепвайки съюза си с Москва. Междувременно Русия ще работи за стабилизиране на отношенията си с Казахстан, като липсата на визия на Москва за евразийската интеграция може да се окаже неприятна.
2025 година ще бъде белязана от стратегическа нестабилност, продължаващи конфликти и повишено геополитическо напрежение. Независимо от факта, че Русия постигна забележителни успехи през последните години, тя не трябва да се самоуспокоява. Да се говори за победа не е реалистично, след като светът съвсем не е близо до някакво равновесие. За Москва пътят напред ще изисква устойчивост и ясен фокус върху дългосрочните цели. Мирът ще дойде, но само чрез продължителни усилия и евентуална победа - може би през 2026 г.
Близкият Изток
След значителни военни победи през 2024 г. Израел с подкрепата на САЩ ще се опита да консолидира положението си срещу Иран. Американско-израелската стратегия ще включва комбиниран натиск, включително военни действия, срещу ирански сподвижници като йеменските хуси от една страна и усилия за задълбочаване на връзките с арабските монархии от Персийския залив съгласно споразуменията на Абрахам, от друга.
Договорът на Русия с Иран от януари 2025 г. не задължава Москва да се намесва военно, ако Техеран бъде нападнат. По тази причина пълномащабна война в Близкия Изток с участието на Русия и САЩ изглежда малко вероятна. По отношение на вътрешна политика Иран е изправен пред известна нестабилност, свързана с факта, че върховният лидер аятолах Хаменей, сега на 86 години, се очаква неизбежно да бъде заменен.
Влиянието на Русия в Близкия Изток ще отслабне с намаляването на военното й присъствие. Въпреки това логистичните маршрути, свързващи Русия с Африка, ще останат стратегически приоритет.
Източна Азия
Напрежението между САЩ и Китай ще продължи да расте, подхранвано от американските усилия да укротят икономическите и технологични амбиции на Китай. Вашингтон ще засили съюзните си връзки в Азия, особено с Тайван и Филипините, за да противодейства на Пекин. Въоръжени конфликти свързани с Тайван или в Южнокитайско море изглеждат възможни, но е малко вероятно да избухнат през 2025 г.
Партньорството на Русия с Китай ще се засили, въпреки че няма да стигне до регистриране на официален военен съюз. От западна гледна точка тези отношения все повече ще бъдат възприемани като антиамериканска коалиция. Русия и Китай ще дадат съвместен отпор на едно глобално господство на САЩ в геополитическата, военната и икономическата сфера.
