Едно лице, в което се чете мъка, а кратките усмивки по него са като през сълзи! Това е лицето на Иван Николов, председателят на българския културно-информационен център „Босилеград“. Сигурно не е лесно цял живот да бъдеш сочен с пръст и малтретиран по една единствена причина: за това, че си българин, че не си го забравил и че се гордееш с родината си, макар да живееш извън нейните предели… само на километри от тях.
Такава е съдбата на над 50 000 българи, останали зад черната бразда, отсякла през 1919 г. общините Струмица, Босилеград и Цариброд от майка България. Три безспорни български селища, с над 40 духовници, 42 църкви и манастири, 115 училища, 6 прогимназии, една гимназия, 269 учители и 7892 ученици. Днес, сто и три години по-късно, нашите сънародници със свити сърца чакат данните от последното преброяване. На предишното, самоопределящите се като българи са по-малко от 18 000. Както личи, оттогава до днес сръбската държава е постигнала завидни успехи. А ние питаме: какво прави нашата държава за тях?
Между селата Извор и Ресен има стари гробища. Браздата ги разделя на две! Разделя на две и някои от гробовете! Децата, израсли там и от двете страни на границата не знаят за тях. Научават много по-късно. Когато питат своите родители защо не са им казали за това, те с насълзени очи извръщат глави… Някои промълвяват: „Ние не смеехме да погледнем натам!“ Преминаването на границата се е наказвало със… смърт! За убитите в регистрите е записвано „Незаконно преминал границата“.
И става точно така, както пише Емануил Попдимитров:
През гробища черни браздата минава.
Напразно: в задушница тука гори
кандилница глинена, дим се развява,
и вятър отвъдни гробове кади…
Под мотото на стихотворението „Граница“, в София, в присъствието на Зденка Тодорова, Иван Николов и десетки родолюбци, дошли на възпоминателното събитие, премина и тазгодишното отбелязване на злополучната 1919 г. и Ньойския диктат. А стиховете на големия поет, родом от с. Груинци, чиято съдба не е по-различна от ресенската, изпълниха с трепет сърцата на всички ни.
На 27 ноември 1919 г. в Парижкото предградие Ньой на Сена се подписва мирният договор, който слага края на Първата световна война. Диктатът е наложен от победителите Великобритания, Америка, Франция, Русия и Кралството на сърби, хървати и словенци… Някои представители, като американския президент Удроу Уилсън, например, напускат събранието в знак на несъгласие с териториалните претенции на победителите. За жалост обаче този показен акт въобще на трогва останалите делегати. Нещо повече: българската делегация е държана под арест и е заплашвана от Лойд Джордж и Клемансо, че България ще бъде окупирана при отказ от подписване на договора.
Последват протести, за жалост нечути от никого. А самата България е потресена, както от несправедливия договор, така и от тежките му клаузи. Америка така и не го подписва.
Въпреки това, неговото изпълнение е наложено. На България е оставен тесен коридор за излаз на Бяло море, но Великите сили на практика не го отстъпват, като взимат под временно управление цяла Беломорска Тракия, след което я предоставят на Гръцкото кралство.
Договорът влиза в сила около година по-късно. През това време отчаяните бежанци от покрайнините не намират подкрепа от никого. Една сутрин те се озовават пред скромна къща на ул. „Раковска“. Това е домът на Иван Вазов. Той е стар приятел на народа от покрайнините. Там през 1885 г. се бият и тримата му братя, а самият той наблюдава решаващата битка при Нешково, Царибродско. После пише своя паметен разказ „София – Пирот. Възпоминания от сръбско-българската война“. Окуражава ги и сега от своя малък балкон. Думите му внасят за кратко успокоение в душите на бежанците.
Малко преди сръбската окупация на Западните покрайнини в края на 1920 г., в скромния училищен салон в Босилеград, при отчаяните хора идва Христо Славейков, тогава – народен представител, син на Петко Рачев Славейков. Хората го молят, както молят всеки срещнат сънародник, да направи нещо за тях. Тогава той пише трогателно писмо-обръщение не до друг, а отново до Иван Вазов.
„София,
Ив. Вазову
Гражданите от Босилеград, съкрушени от неизмерима тъга, молят Всевишния да Ви дари сили, за да превъзмогнете болката на Родината, и дочакали по-светли дни, да възвестите, с могъщото си слово, изгрева на новото слънце за братство и човещина. Спомняйки заветите, чертани от Вашия Гений в скрижалите на душата народна и водими от сладките звукове на вашата лира, ние виждаме през праха на вековете страшната Via dolorosa1 на българския род, но виждаме и сиянието на надеждата над нашата Голгота.
На Вас, Певецо, и чрез Вас на всички братя по език „ПОСЛЕДНО ПРОСТИ“ от нашите планини, настръхнали пред страшната нощ, която веч покрива челата им.“
Още същата вечер е организирано голямо събитие в Народния театър, на което присъства и Цар Борис III. Писмото до Вазов било прочетено на всеослушание, а през това време хората в салона започнали да бършат сълзите си и да ридаят на глас. Събитието е документирано в сборника „Архивите говорят. Българите от Западните покрайнини“. По-късно, през 1942 г., когато за кратко Западните покрайнини и цяла Вардарска Македония отново са български, учениците от Царибродската гимназия „Принц Кирил Български“, посещават София. Първото, което правят е да засипят гроба на Иван Вазов с цветя.
На трогателното събитие от 23 ноември т. г., с тревога разбрахме, че бремето на останалите зад граница наши сънародници продължава да бъде изключително тежко. Както и преди, така и днес Западните покрайнини са забравени и от сръбската, и от българската държава. Нещо повече: според думите на Иван Николов, в Босилеградско се задава екологична катастрофа. Няколко реки са силно замърсени. Техните води текат и на българска земя, но никой не се интересува от състоянието им. Г-н Николов напомни, как още преди тридесет години по на север, във Видинско и Брегово, където се разлива р. Тимок, минно-преработвателният и металургичен комплекс „Бор“ в Р Сърбия, системно започва да изпуска редица тежки метали, но никой не обръща внимание. Сега голяма част от почвите в този район са силно замърсени със сяра, мед, цинк, олово, които са в пъти над допустимите норми. Според него, ако не се предприемат мерки, това може да се случи с някои реки в Босилеградско, чиито води са притоци на Места.
Два пъти по-злополучна за нас е 1947 г., когато абсолютно същите „Велики“ сили и исторически играчи – същите наши приятели от Европа и зад океана – Великобритания, Америка, Социалистическа Русия и новата измислена федеративна република Югославия, пречертават старата черна и несправедлива граница още по-незаконно, вече без никакво основание, защото България към тази дата е техен съюзник.
Велик означава най-напред великодушен. В постъпките на европейските съюзници от двете световни войни няма нищо великодушно. Техните несправедливи и крайно неприемливи мирни договори водят след себе си само войни. Войни – дори и до ден днешен.
Още през 1930 г. не друг, а известният френски публицист и юрист Жорж Десбон, пише в книгата си „България след Ньойския договор“ следното: „Написах тази книга, резултат на щателни проучвания, със съзнанието, че изпълнявам един дълг.
Несправедливостите, възникнали в резултат на Ньойския договор, от които България пострада, в много голяма степен допринесоха за по-сетнешното й духовно състояние…; нещо, което до голяма степен извежда на преден план отговорността на нашите дипломати, автори на този договор, както и на нашия парламент, който го ратифицира, а също и на френския народ, който не протестира, защото не беше наясно“. „Жените и децата, – пише той – убити на 16 април 1925 г. в катедралата „Св. Неделя“, лежат на наша сметка. Чрез договора, наложен на България, в много по-голяма степен жертва, отколкото виновница, ние допринесохме за задействането на целия този механизъм, който доведе до една потресаваща кланица. И най-смиреното покаяние, и най-благородното угризение е в това да се работи за поправяне на несправедливостите, причинени на България.“
По същия въпрос Борислав Йотов – академик, д-р по право, през 2014 г. издава книгата „За мирна отмяна на Ньойския договор“, където изтъква, че са налице 28 международни правни причини за отмяната на въпросния договор. И тук разбира се не става въпрос за някакви териториални претенции към Старите предели – Вардарско и Беломорието, а конкретно за трите български общини Струмица, Босилеградско и Царибродско. Но нима е необходимо правно или друго основание?! Нима ние не знаем как се чертаят граници? Като че ли тези български селца не са имали землищни територии, където най-човешки е можело да мине браздата?
И тук титлите пред имената нямат никакво значение! Не човек, само безсърдечно чудовище можеше да раздели майка от децата й, брат от брата и живите от мъртвите, като чертаеше нарочно – незаконно и подкупно – граница през площади и гробове! Съвременна Европа, която прокламира свят без граници, може да помисли по този въпрос.
***
Читалище „Славянска беседа“ бе домакин на организираното от клуб „Слово“ мероприятие, чиито единомишленици се насладиха на кратка, но вдъхновена литературно-музикална програма. Към края, с единомислие си пожелахме да не пропускаме нито веднъж тъжната дата, както и любовта и мисълта за нашите сънародници оттатък браздата да не ни напускат никога.
Долу Ньой! Да живее България!
С всеки изминал ден петпартийната сглобка ПП- ДБ-ГЕРБ-СДС-ДПС, която върлува като бубонна чума в България, става все по- безпардонна и отвратителна.
Днес парламентарната им шайка е гласувала против поправките в Закона за закрила на детето, предложени от ИТН. Всеки агент на сороските НПО- та, всеки насилник и педофил, всеки платен канибал, пируващ с детската плът и психика, ще може безпрепятсвено да нахълтва в детските градини и училища и да мачка крехкото детско съзнание. Да сквернослови, да блудства, да хвърля върху детските легълца и чиновете листовки с мръсотии, от които дори на дъртите рецидивисти в зандана им се повръща - и най-важното - да агитира за смяна на пола. Още преди пълнолетие. Още преди детето или юношата да осъзнават към какво необратимо осакатяване на тялото и душата ги тласкат извратеняците, емисари на „неолиберализма“, тоест на най-мерзките предначертания на „дълбокото царство“.
Известно е, че от операционния конвейер за смяна на биологичния пол в САЩ и Западна Европа - най-вече във Великобритания, излизат същества, които почти веднага стават пациенти на психиатриите и се самоубиват преди да навършат двайсет години. Веднага щом осъзнаят гаврата, чиито безпомощни жертви са станали. Но на рептилите им трябват евнуси и стерилизирани жени, които никога няма да имат деца. Проста сметка за намаляване на бялото население и унищожаване на народите.
Когато гледам на снимките как тия чудовищни клоуни с байряци в цветовете на дъгата, нахлупили крещящи перуки, напомпали джуки, белосани и червосани, с изкуствени цици, изхвръкнали от дантелените сутиени и с космати мускулести бедра, подаващи се изпод тюла на розовите балетни пачки, навеждат касапските си зурли над невинните дечица и кръвнишки им се хилят - косите ми се изправят. Дори детето да не приеме гнусните им предложения за „хормонални терапии“ и „интервенции“, какъв възрастен би израснал от него - след като ги е наблюдавало и е свикнало с уродливото им присъствие? Даже визуалният досег с тия вампири погубва детската чистота. Подобна позорна гледка завинаги ще отрови и изкриви нормалния човешки светоглед.
На такъв ли ужас обричаме младенците на България? Та за нашите майки и бащи най- страшна е била съдбата на кастрирания мъж и лишената от утроба жена! Дори когато това се е налагало по медицински причини!
ДПС са ясни - те одобряват всичко, което ще навреди непоправимо на българската държава. В същото време Истанбулската конвенция с възмущение бе отхвърлена от Турция, въпреки че първоначално й приемане и независимо от факта, че носи етикета на турската столица. Да му мислят опитните мишоци в европейския концлагер!
Аз се чудя на избирателите на ГЕРБ.
Чудя се на жълтопаветните олигофрени, стоящи зад ПП и ДБ - как те приемат партийните им върхушки да гласуват за надвисналия над децата им сатър? В добре пазените детски градини и училища за отрочетата на „елита“, „истанбулската“ зараза няма да проникне - но тя със страшна сила ще напълзи децата на народа - най-вече в София. Слепи и глухи ли са тия бащи и майки, как могат равнодушно да очакват децата им да бъдат превърнати в нравствени и физически инвалиди?
Но съдбата си знае работата. Тя връща тъпкано на злото, особено когато е извършено над невинни, доверчиви деца. Ще мине някоя годинка и трите - пардон! - четирите щерки на Про100Киро ще му доведат трансчета с пластмасови гениталии за зетьове, а внуците на Боко ще се венчаят за миловидни, плодовити снахички като г-жа Асенка, която не само своите сметки не смогва да оправи.
|
Искам да преразкажа един диалог. Той не е измислен. Не е и особен литературен похват, както биха си помислили някои. Животът, с неговата многовариантност, няма как да бъде надхитрен.
В София, на 10 декември, привечер ръмеше странно за сезона почти топъл дъждец. По улица „Шипка“ хората забързани се шмугваха покрай мен, задминаваха ме, и сякаш потъваха в гълчавата, която прииждаше и ставаше все по-шумна. Колите присветкваха с фарове, чуваха се и клаксони, а един усилвател на гласа все по-често се открояваше над гълчавата, докато проумях, че е реч отново за пропагандно мероприятие от онези, които за по-демократично назовават „пърформанс“.
Оказа се, че пред Руския културно-информационен център в този час, отново шуми агитката, известна като „Мати Украйна“, подсилена и този път с умно непримиримият успешен „красивитет“, ако използвам израза на Петър Волгин. На 6 декември същите тези тридесетина човека, със същата тази високодецибелна уредба, със същите заучени скандирания и уточнения, че „Тук не е Москва“, бяха печалните герои на онзи конфузен „пърформанс“ пред Руската църква, на връх на нейния храмов празник. И тогава те бяха не по-малко гръмогласни и невъздържани, защото ги бяха изпратили да отвлекат вниманието от провала на пропагандната мантра, наречена „Шенген“, а и защото се опасяваха, че съслужението на Волоколамския митрополит Антоний, Ловчанския митрополит Гавраил и главният секретар на Светия Синод епископ Герасим, в храма “Св. Николай Мирликийски Чудотворец“ може да се възприеме и като „заупокойна молитва“ на една твърде дълго експлоатирана илюзия, краят на която вече беше дошъл.
Позабавих крачка, замислен над съобщението, което бях прочел за „протестиращия Иван Калчев“ и заетата от него позиция, че „Митрофанова и руските служби обявиха България от една страна за връждебна държава, а сега правят богослужение“. Беше ми любопитно да зърна, човека, който носеше името на проф. Иван Калчев, царство му небесно, старият македонист, издателят на в. „Нов ден“, който бе по-известен като „Черен ден“, и с когото през годините, заради ОМО „Илинден“, „Зора“ имаше твърде чести „творчески“ припирни, които приключиха след едно негово оплакване в Софийското градско управление на МВР. Нейсе...
От спомените за „честните сини очи“ на професора, ме откъсна крясък, който обявяваше, че ние, които сме се запътили на концерта на Ставрополския художествен ансамбъл, сме „срам за България и позор за нацията“. Крещяха мнозина, но най-близко до мен се оказа възнисичък младеж, който бе зачулил главата си с качулката на своя суичър. Сложих ръка на рамото му, той се обърна стреснат, аз го поздравих учтиво и почти усмихнат го помолих да повтори. Не посмя. Другите край него припяваха: „Тук не е Москва!“ „Тук е България!“. Попитах го дали знае и дали и те знаят, че днес е 10 декември? „Да, - кимна младежът – десети декември е. Защо питате?“ „Защото заради този ден, днес я има България“, - отговорих. Ако бях по-слаботелесен може би разговорът щеше да придобие друга посока, но аз в тъмното се извисявах над него със своите почти два метра и това някак разколебаваше неговата дързост. „Ела, казвам, че тук е много шумно“. Той ме последва и двамата се отместихме от високоговорителя, който повтаряше неспирно, че тук е България. „Ти обичаш ли я?“, попитах, колкото да продължа диалога с него. Усетих, че младежът почти съжаляваше, че се е отделил от групата, затова добавих – „Не бой се, виж колко много полиция има. И на тях им е вменено да не допуснат безредици, макар че това, което се случва е нещо много по-страшно. Та искам да ти кажа нещо важно за този ден – добавих – за него много има да се разказва и аз съм сигурен, че ти ще попрочетеш каквото не са ти казали, тези които са те изпратили тук“. Младежът понечи да ми отговори, но аз го спрях. „Нека първо аз да ти кажа – рекох – че времето не е много. Чувал ли си за Лермонтов?“ – попитах. Той кимна с глава и добави: „Поет“. „Да, гениален поет“, допълних го аз. „Но най-хубавия негов паметник е в град Ставропол. Един град, „построен от българи“, тогава, когато само Господ е знаел, че ти ще дойдеш на този свят. Тръгнал съм да чуя песните на ансамбъла на този град. Но нека да ти разкажа за деня 10 декември. Знаеш ли какво е братска могила? Такива има 4 между Горна и Долна Митрополия, край Плевен. Във всяка една от тях лежат момчета почти на твоята възраст. Общо около 1000 на брой, без знак за почит и памет. Лежат в 4 безкръстни гроба, вече 145 години! Отделени са по полкова принадлежност. Загинали са на този ден за България, която и ти, и аз, обичаме. Загинали са рано сутринта при внезапния и отчаян опит на Осман паша и неговата 40 000 армия да се измъкнат от обкръжението край Плевен. Да бяха побягнали тогава никога нямаше да я има България. И ние с теб, сега, едва ли щяхме да говорим на български. И ако думичката „Позор!“, която скандира вашата агитка има право на живот, то е само в случай, че се отнася за тези, които не са ви казали цялата истина. А ти помисли защо.
По време на същата война най-прочутият английски военен кореспондент Арчибалд Форбс, пише подстрекаващо, че турците имат пълното право да изколят българите докрак като овце, когато руснаците се опитат да преминат Дунава“. Младежът срещу мен мълчеше, после подръпна още по-ниско качулката на своя суичър и съвсем изненадващо ми подаде ръка. Поех я, въздъхнах, поизправих рамена и поех към препълнената зала на Руския културно-информационен център. „Боже, казах си, дай сила, упование, и мъдрост, на децата на моя народ! Жива е паметта на кръвта. Трябва само да бъде умита от лъжите от користта и омразата. Дай ни сили и дни да се потрудим това да се случи. И спаси ни от Лукавия!“
Когато човек чуе фразата „европейски културни институции“, той незабавно се сеща за пищни концерти, изложби на авангардното изкуство и щедри стипендии за талантливи, но небогати местни студенти от развиващите се страни. Това звучи така благородно, така цивилизовано! Но така ли е наистина? Да помислим...
Написах своя кратък роман „Аврора“ след като проучих дейността на различни западни „културни институции“ във всички части на света. Срещнах се с техните ръководители, запознах се с хора, получили финансиране по различни програми и успях да проникна зад кулисите на тази "културна" дейност. Това, което открих, ме порази: тези лъскави „храмове на културата“, изникнали посред толкова много съсипани и нещастни градове в цял свят (съсипани от западния империализъм и неговите най-близки съюзници - безсрамните местни елити), са всъщност много тясно свързани със западните разузнавателни служби. Те пряко участват в неоколониалисткия проект, осъществяван от Северна Америка, Европа и Япония във всички континенти на Земята. „Културата“ се използва, за превъзпитание и промиване на мозъците главно на децата на местните елити. Финансиране и субсидии се пускат в ход там, където преди са се прилагали заплахи и убийства. Всъщност, всичко е много просто: непокорните, социално ориентирани и антиимпериалистически настроени млади творци и мислители, сега биват безсрамно купувани и корумпирани. С тяхното его се играе много изкусно. Уреждат се пътувания в чужбина за „млади и талантливи хора на изкуството“, раздават се пари, предлагат се стипендии. Морковите са твърде вкусни, направо „неустоими“. Печатите на одобрение от страна на Империята, са готови, за да подпечатат празните страници от живота на младите непризнати, но гневни и умни творци и интелектуалци от бедните колонизирани страни. Толкова е лесно да извършиш предателство! Толкова е лесно да се огънеш! Някои страни - те са много малко – е почти невъзможно да бъдат корумпирани. Такава е Куба, но тя е уникална страна, която настойчиво се демонизира от западната пропаганда. В Куба казват: “Patria no se vende!”, което ще рече „Отечеството не се продава“. Но за нещастие почти навсякъде другаде по света хората го правят – от Индонезия до Турция, от Кения до Индия.
Действието в моя роман „Аврора“ започва в малко кафене в древен град в Индонезия, чието име не се споменава в книгата. Немецът Ханс, ръководител на неназована културна институция, разговаря със своите местни „ученици“. Той обича живота си там: цялото уважение, което получава, безбройните жени, които притежава сексуално и унижава, разточителния начин на живот, който му е предоставена възможност да води. Влиза една жена – красива жена, горда жена, човек на изкуството, жена, която е била родена тук, но преди много години е заминала за далечна Венецуела. Името й е Аврора. Нейният съпруг е Ороско, виден революционен художник. Сестрата на Аврора е убита в своята страна, защото не се е съгласила да се откаже от своето революционно изкуство. Била е отлвлечена, изтезавана, изнасилена, а после и умъртвена. Ханс, ръководителят на европейска културна организация, е бил замесен в това престъпление. Аврора се изправя срещу Ханс, а всъщност, и против цялата европейска култура на плячкосване и колониализъм. И тази вечер тя е подкрепена от духа на Волфганг Амадеус Моцарт, отвратен от това, че го използват като един от символите на „културата“, която е унищожила него самия, която унищожи самата същност на изкуствата, и която всъщност от векове унищожава цялата планета.
Неотдавна споделих фабулата на „Аврора“ с местен „независим“ филмов деец в Хартум, столицата на Судан. Първонално той слушаше внимателно, после се ужаси, а накрая бързо се отправи към вратата. Избяга без дори да се опитва да скрие своето огорчение. По-късно ми казаха, че той е изцяло финансиран от западни „културни институции“. След като прочетоха книгата ми, няколко мои африкански другари, водещи борци против империализма, незабавно я подкрепиха като казаха, че тя разглежда някои от основните проблеми, пред които се е изправил техният континент. Културната разруха, която Империята сее, е сходна навсякъде: в Африка, Азия и Латинска Америка. Написах книгата „Аврора“ като произведение на изкуството, като белетристика, но я написах и като подробно обвинително изследване на културния империализъм в духа на J’accuse /"Аз обвинявам"/ на Зола. Мечтая си тя да бъде прочетена от младите мислители и творци на всички континенти така, че да им помогне да разберат как действа Империята и колко отвратително и позорно е предателството.
Андре Влчек е философ, писател, филмов деец и разследващ журналист. Той е отразявал войните и въоръжените конфликти в десетки страни на света.
|
