Като обществено явление от изключителен порядък, езикът е органично свързан с мисленето и чувствата на човека. Те значи могат да бъдат изразени с думи и обратно: думите могат да предизвикат съответстващите им по смисъла си мисли и чувства в човешката душа. Това ясно се вижда при поезията. Димчо Дебелянов например в известно свое стихотворение, чрез верно използваните и подредени думи, предава смисъла на своите чувства. Така читателят на свой ред ги изпитва – осъзнава и става съпричастен към красотата на смисъла, който те носят:
„Аз съм заключеник в мрачен затвор,
жалби далечни и спомени лишни –
сън е бил, сън е бил, тихият двор,
сън са били белоцветните вишни.“
Получава се естествен духовен кръговрат, близък по съдържание до кръговата на водата в природата. При него мислите и чувствата стават думи и на свой ред, думите се превръщат в мисли, и чувства.
Езикът има две области на действие: човешката глава, която мисли образно чрез зрителните и слухови картини, и сърцето, чието мислене е безобразно, съставено от духовни чувства. Така мисленето на главата – образите и картините, може да преминават в „чувства на сърцето“, в които няма образи. Този процес се определя от езика и неговите думи.
Езикът е най-общо казано количество и качество от думи – речеви и писмени знаци, натоварени с образен и безобразен смисъл, и подредени йерархически. Смислово точната гръцка дума „йерархия“ означава „свещено управление“. Тя ни говори, че езикът управлява човека и то по свещен начин. Значи това управление в крайна сметка се осъществява от свещена Личност, чрез свещените понятия намиращи се в езика. Това, че тази дума се употребява и в светски, несвещен план показва, че нейния смисъл не се разбира. Употребена неправилно в израза „държавна йерархия“, думата вече губи присъщия си смисъл. Защото държавата е светска, гражданска институция и няма свещен характер. Църквата има такъв свещен характер и следователно тя не е институция, както често я наричат и описват, поради неразбиране.
Вследствие обаче на изменения на нравствеността у човека, причинени от своеволната му и противоестествено-висока самооценка, хората не винаги възприемат верния смисъл, вложен в думите. Това води до насочване на обществения живот в невярна посока, за което е пример и днешната криза у нас. Тя е многопосочна и подобна на 10 тежки болести носени от един човек, на който и една му стига. В крайна сметка кризата е причинена от неразбиране от страна на управляващите, на ключовите управленчески понятия и тяхното естествено значение. Вследствие на това те изработват погрешна представа за смисъла на управлението и ценностите свързани с него. Защото ценностите управляват хората като им формират определени убеждения чрез съответстващата им идеология. Най-общо погледнато ценностите са духовни и материялни. „Ценност“ е старобългарска дума означаваща стойност („цена“).
Пренебрегването на духовните ценности за сметка на материалните, води както отделния човек, така и обществото до криза. За разлика от другите гръцки чуждици тази дума има нравствено-положително въздействие чрез своя смисъл. Думата „криза“ означава в обществен план: съд божий. Така тя ни известява, че противообществените човешки действия подлежат на криза, т.е., ще има криза след такива безнравствени постъпки. А кризата се изразява като съд и то от йерархически най-високата съдебна инстанция, която няма общо с грешните човешки съдилища.
Като разумно обществено явление, езикът би трябвало да има и разумна причина т.е., Личност – словесно същество притежаващо съзнание. Това е очевидно, но днес в училищата и ВУЗ се учи, че езикът е плод на еволюцията, която всъщност е само едно научно допускане – хипотеза. Тя предполага, че мъртвата материя – пръст, вода, камъни и пр., стоейки в това си състояние милиарди години изведнъж „оживява“ във вид на едноклетъчни организми. Те пък за още милиони години се развиват т.е., „еволюират“ в по-сложни организми, после в животни и накрая в хора. Основният еволюционен инструмент за затвърдяване на новопоявилите се изменения предполагащи нов биологичен вид, е смъртта. Тя, чрез т.нар. естествен подбор отстранява всичко слабо и негодно, за да остави тези животни, риби, или растения, които са затвърдили новоразвилите се в тях биологични белези, определящи ги като междинен стадии между предишния и новия биологически вид. Много неща обаче досега са изкопали палеонтолозите, но такива „междинни“ животни не са намерили. Без тези междинни стадии еволюцията даже и за хипотеза не става. Кое обяснява тогава факта, че в училищата продължават да учат тази безсмислица, а държавата въобще не дава да се учи православно вероучение? Затова и има криза т.е., съд отвисоко.
Генетичната информация, записана в клетките на живите същества, е неизменна при всякакви условия и е специфичен белег, отличаващ биологичните видове един от друг. При оплождане тази генетична информация остава отново непроменена. В този смисъл еволюционното преминаване на един животински вид в друг е невъзможно. Така в еволюционната хипотеза ясно се долавя предсмъртният рев на загиващите животни „естествено“ подбиращи се, но песента на живота там не се чува.
Английският биолог - еволюционист Артър Кейт казва по този въпрос следното: „Еволюцията е недоказана и недоказуема. Ние обаче вярваме в нея, защото тя е единствената алтернатива на учението за сътворението на света от Бога, което ние не искаме да приемем.“ Характерната и студена английска форма на изразяване при сър Кейт, ни освобождава от коментар върху изказването му.
При това положение еволюционната хипотеза не може да носи отговорност за появата и произхода на езика. Така той не би могъл да има земно произхождение. Тогава остава да има небесно! В това отношение е важен смисълът на още една, положителна за нас чуждица, този път латинска: старата дума „универсум“. Тя означава космос, вселена, всемир, въобще цялото битие.
Универсум е безкрайната за нас протяжност, вместила гигантските галактики, квазари, мъглявини, отдалечени от нас на милиарди светлинни години. Ще уточним, че понятието „светлинна година“ не е мярка за време, а за разстояние. Една „светлинна година“ е пътят изминаван от светлината за една година, при положение, че тя се движи с 300 000 км/сек. Значи, колкото секунди има в една година, като ги умножим по 300 000 ще получим годишния пробег на светлинния лъч.
Това е общомислимото значение на думата универсум, което хората разбират. Но буквално тази дума означава - едно изречение: „уни“ – едно и „версум“ – изречение. Тогава кое е наложило преди десетки столетия в латинския език думата космос да означава – „едно изречение“? С едно изречение може да бъде изразен космосът като факт, или да бъде своеобразно предречен, преди още да се е появил. Именно това кратко изречение преди появата на универсума, го намираме в първата книга на Св. Писание (Св. Библия): „И рече Бог: Да бъде светлина. И биде светлина.“ – Бит. 1:3.
„И рече Бог: Да има твърд посред водата... (тъй и стана) твърдта Бог нарече небе“ – Бит. 1:6.
Така думата „универсум“ ни дава познанието – как е бил сътворен светът. В това творческо действие виждаме, че участва и езикът: Бог изрича думи, които стават действителност т.е., Творецът твори чрез словото. Затова и св. Евангелие от Йоан, започва с думите: „В началото бе Словото и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото“ – Йн. 1:1.
Човекът може да говори, защото има сътворен за тази цел речев апарат в човешката глава. Това е човешката уста, заедно с другите телесни органи, които са части от нея: език, зъби, небце, гърло, устни, плюс въздушната струя идваща от гърците.
Животните не могат да говорят, защото те имат други органи, различни от речевия човешки апарат. Към тях думата уста не е удачно приложима, защото те имат паст. Същото е и с думата лице, защото животните имат морда и т.н. Животинското гърло и гласни струни не могат да издават смислени словесни звуци – думи, защото не са пригодени затова по сътворение. Хората понеже съдят за другите по себе си, са склонни да очовечават природата и животните, но с това те изменят смисъла на думите от езика. Изречения като следните не обладават истинност: „По лицето на гущера се изписа страх“; „До наредената за обяд маса кучето застана с отворена уста.“ Ако гущерът има лице, а кучето уста, то с кои думи ще означим съответните човешки органи? Не бива значи да приписваме на животните човешки черти като ги надаряваме с думи отнасящи се само към човека.
Пример за такова езиково – неподготвено отношение към думите, е често срещаният израз: „натурален акт“. Хората използващи израза имат предвид понятието „нотариален акт“, но поради евентуална трудност при произнасянето, го изричат като „натурален“. Те не знаят впрочем какъв е смисъла на думата натурален (което означава природен) и затова си мислят, че това е и названието на нотариалния акт. Така това заблуждение се разпространява там, където намери почва.
В такива случаи държавата, като пазителка на книжовния ни език, трябва да се намесва веднага, но това не се вижда да става. Тя не излиза от инертното си състояние, дори и при такъв начин на използване на езика като: „адски хубаво“; „Марк Нопфлър забива в зала „Армеец“; „родният рок и родните фенове бяха ощастливени от неповторимия саунд...“ и т.н. И този начин на говорене и писане по средствата за масова информация продължава вече 30 години!
Изглежда хората, които го използват нямат и понятие какво означава думата „ад“ и, затова извършват това насилие над езика ни. Дано не се налага никой да отиде там. По-голямо нещастие и трагедия няма за човека. Относно сериозния музикант Марк Нопфлър, не е ясно какво забива той според употребения прекалено „свободен“ израз. В подобни изречения мисълта се губи изцяло, но с тях са пълни вестниците и предаванията по телевизията и радиото. И понеже училището го няма никакво, подрастващите се учат да говорят по този начин. Ето това е процесът на загубването на народното (а не националното) ни самосъзнание. Интересно е също откога рокът ни е станал „роден“ и от какво биват ощастливени т.нар. „родни фенове“.
Ние си имаме нашите думи – почитатели и запалянковци, които ни вършат чудесна работа и няма нужда от фенове, саунди и пр. Кой налага тогава тези ненужни чуждици?
Като родни ние разбираме нашите народни песни, които сега се назовават с чуждата дума „фолклор“. Рокът обаче никога не ни е бил роден. Той не е наш, защото е възникнал по други ширини и от не безопасното смешение на два музикални стила, представящи две раси: бялата и черната. Същото се отнася и за джаза като течение в музиката. Противоречието между бели и черни в САЩ днес, е предхождано от нездравото черно-бяло противопоставяне в музиката на американския рок и джаз.
По отношение на говорния човешки апарат, който споменахме по-горе, може да се каже, че той не е изяснен в нашата езикова литература и при това положение не може да служи като средство за изясняване на езика. Независимо от това ще разгледаме като пример един от органите на човешкия речев апарат – небцето.
Тази дума означава: малко небе. Окончанието – „це“, което е форма на „нце“ (от небенце), носи умалителен смисъл (например дете – детенце). Човекът е съставен от земя и вода, но в неговата глава и по-определено в речевия му апарат, се намира едно небе, макар и малко. Не означава ли това, че човекът има отношение и към небето? Като Божи образ човекът се явява микрокосмос, една малка вселена, която съдържа в снет вид цялото творение и отношението на Твореца към него. В този смисъл човешкият ум, стоящ в главата, над небцето, ражда човешката мисъл и я спуска през това свое малко небе върху езика т.е., върху земята, защото по смисъла си езикът е земя.
Мисълта, която е словесна, раздвижва езика и така се облича в речевите телесни звучи т.е., в думи. По този начин невеществената човешка мисъл става плът (вещество).
Този процес изобразява промислително боговъплъщението на Месията – Господ Иисус Христос, защото той по същия начин „слиза на земята“ минавайки през небето и става плът – човек. Така думата „небце“ по смисъла си и местоположението в човешкото тяло, показва произхода и на хората, и на земните езици.
Ако нещо, което ни трябва не е на масата, ние го търсим извън нея. Така ако човекът и неговия език ги няма на масата на еволюцията и вече над 150-годишните научни и биологични хипотези и спорове, трябва да станем от нея, за да ги потърсим в храма на православната вяра: там, където са ги намерили преди 1160 години Св. Св. Кирил и Методий.
Предизборни маневри на „книжници“ срещу „машинисти“
Според Хегел всички събития в историята се случват по два пъти. Маркс допълва: „Оставаше да добави: първия път, като трагедия; втория – като фарс!“. Олелията, която т.нар. „хартиена коалиция“ вдигна за кодовете на машините за гласуване и възможността за манипулиране на техния софтуер в полза на една или друга партия, ни напомня за движението на лудитите в Англия, изразяващо се в чупене на механизираните тъкачни станове, резултат на индустриалната революция. От тогава е останал и изразът „Овцете изядоха хората“, тъй като бумът на текстилното производство довел до заграбването на обработваеми земеделски земи и тяхното превръщане в пасища. Не овцете, а хората изяли своите сънародници, заради очакваните печалби от производството на текстил. И пак хора предпочели машините пред най-сръчните тъкачи на ръчни станове. Като ответна реакция на обезчовечаването на производството възникнало лудисткото движение.
Лудитите са социално движение, възникнало в Англия през първата половина на XIX век сред производителите на текстил, които се чувствали застрашени от новите механизирани тъкачни станове, не изискващи толкова квалифицирана работна ръка. Смятайки, че те ще ги оставят без работа и ще променят начина им на живот, лудитите, нарекли се така по името на генерал Нед Луд – митична фигура, за когото се смятало, че живее в Шеруудската гора като Робин Худ, започнали да палят новите фабрики и да трошат становете. Движението започва през 1811 г. в Нотингам и бързо се разраства в цяла Англия. Скоро обаче унищожаването на машини или индустриалният саботаж, било обявено за престъпление с два законодателни акта на парламента. Суровото законодателство било осъдено дори от лорд Джордж Байрон, виден защитник на лудитите. Въпреки това, през 1813 г. след процес в Йорк били екзекутирани 17 протестиращи, а много други били изпратени на каторга в Австралия. Добрата стара Англия дала на света не само индустриалната революция, но и примери за разправа с нейните противници.
Днес терминът „лудити“ се употребява за хора, които се противопоставят на индустриализацията, автоматизацията, компютъризацията или на новите технологии изобщо. Следователно и нашите протестъри срещу машините за гласуване от ГЕРБ, ДПС и БСП могат да бъдат наречени лудити. Ако и още да не са стигнали до чупене и изгаряне на машините „борисовки“ или „мадуровки“, а само искат да ги превърнат в обикновени принтери, редом с връщането на хартиената бюлетина. На практика, и привърженици на машините за гласуване, като Кирил Петков, и противници, като Бойко Борисов, Мустафа Карадайъ и Корнелия Нинова, сеят недоверие в честността на машинния вот. Петков, обещавайки на бившите си съдружници от БСП да им даде кода от машините, ако оттеглят своя проектозакон за изменение на Изборния кодекс. После, отричайки да е казвал това на ПГ на БСП, забърква още по-голям скандал, като твърди: „Ако имах кодовете, щяхме ли да позволим на Борисов да спечели 25 процента?“ Т.е., в главата му се е въртяла мисълта за открадването на изборите, за което го обвиняват от БСП. Борисов налива масло в огъня на съмнението, твърдейки че в ГЕРБ имат специалисти, които могат „да пипнат“ софтуера на машините така, че те да дават с 4% по-висок или по-нисък резултат за избрани от тях партии. Нинова пък уверява, че настоява да се върне хартиената бюлетина, само за да се даде равна възможност на избирателите да упражнят правото си на глас. А нейният заместник Свиленски се провикна от парламентарната трибуна към бившите си коалиционни съдружници с думите: „Откраднахте изборите!“. Съюзници, разбойници! ДПС, естествено, са „загрижени“ за правата на всички да гласуват по най-удобния за тях начин. И никой от тримата водачи на „хартиената коалиция“ не обяснява как неграмотните ромски и други гласоподаватели ще се оправят с хартиената бюлетина, като не могат да четат? Пак ли ще мерят с клечки разстоянието от началото на бюлетината до квадратчето на любимата партия-ръководителка? Която (не)случайно е и спонсор на „правилно“ гласувалите - за нея! Или ще влизат в тъмната стаичка с готова попълнена „правилно“ бюлетина, след което ще отидат да си получат 20-те или повече лева от финансовите „мотиватори“.
Да се обяснява намаляващата избирателна активност с машините за гласуване е точно толкова нелепо, колкото и твърдението, че само Мадуро бил използвал такива машини. „Той, както казва Татяна Дончева, ползва и коли: дайте и от тях да се откажем тогава!“ А иначе избирателната активност в България намалява не от две, а от поне двадесет години. Причината за това са не средствата за волеизявление, а качествата на „мат’рияла“, който ни се предлага да си купим като котка в чувал. Преференциите в много редки случаи водят до промени в подреждането на партийните кандидати от листата. А немалко от тях, попадайки във властта, правят всичко възможно народът да намрази и тях, и партиите им. Благодарение на разменяните взаимни обвинения в корупция, национално предателство, укрофилство, путинофилство, американо и еврофилство, или просто на политическата им шарлатания, нашите „народни избраници“ се възприемат по-скоро като врагове на народа си, отколкото като негови представители. Те са готови да продадат и себе си, и своите избиратели за едната похвала от Джо Байдън, Урсула фон дер Лайен, или друг някой, не избиран от никого еврочиновник.
В началото на миналата седмица президентът Радев проведе последната консултация с партия „Български възход“ на бившия служебен премиер и министър на отбраната Стефан Янев. Остана само да започне връчването на мандатите за съставяне на правителство. Ако се случи някое голямо предателство, или ако основните политически играчи надвият взаимното си отвращение, може и да се сформира някакво правителство. Техническо, експертно, на националното съгласие, на националното спасение, или правителство на малцинството – все едно. Ха дано, ама надали! Удивителна е наглостта на съпредседателите на ПП Кирил Петков и Асен Василев, и на бившите им съдружници от БСП и ДБ да искат от служебния кабинет на Гълъб Донев да внесе проект за нов бюджет. Защото и глухият султан в Египет разбра, че точно те ще се опитат да пробутат с предизборна цел щедри пера за социални разходи, които ще трябва да изплаща пак служебното правителство на президента Радев. Понеже друго, т.е. редовно правителство, просто не се вижда на хоризонта. Не войната в Украйна, Трета Световна война да започне, България все ще се управлява от служебен кабинет. Изборите изглеждат неизбежни и въпросът е само кога те ще се проведат. Резултатът от тях може да изненада неприятно и партиите от хартиената коалиция, и тези, които са за машинно гласуване. И ако избирателната активност се окаже още по-ниска от предишната, кой ще поеме отговорността за пропиляното време на България? Тези, които са съгласни единствено с това, че другите са маскари? Или тези, които плашат с държавен преврат и установяване на президентска диктатура? Няма леви, няма десни, всички са срещу президента Радев, особено „контактьорът“ Росен Плевнелиев. Истинската коалиция е срещу Румен Радев – единственият политик с още значим публичен рейтинг. Назначеното от него служебно правителство си върши работата, въпреки барабанния огън, с който го засипват от ляво и отдясно. Дано новото ляво обединение на настоящи или изключени от Столетницата социалисти, не се превърне в друга БСП. Защото под не мъдрото ръководство на г-жа Нинова, партията, създадена от Дядо Благоев, се е пуснала надолу по пързалката и може да катастрофира тежко на предсрочните избори. Въпреки, или благодарение и на хартиените бюлетини. Десницата и тя лети стремглаво към пропастта, както направи СДС. Разбира се политическите шарлатани ще говорят за съдебна реформа, за уволнение на главния прокурор Гешев, за свикване на ново Велико Народно събрание, което да промени Конституцията и прочие „шменти-капели“.
За нова Конституция говорят и опозиционните партии в Турция, събрани на т.нар. шесторна маса. И там обсъждат предложение за нова Конституция, но си струва да ви цитирам заглавието на коментара на Тунджай Моллавеисоглу, публикуван във вестник „Джумхуриет“ (30.11.2022): „Нова конституция в страната на гладните деца!“. Една седмица по-рано, на страниците на вестник „Йеничагъ“ (23.11.2022), Орхан Угуроглу публикува статия, озаглавена „Суверенитетът на суверена“. И двете заглавия подхождат на България, но тук медиите са толкова „свободни“ и „независими“, че не могат и да помислят да зададат подобни въпроси.
А политическата ситуация у нас в момента заслужава заглавие като: „Нов Изборен кодекс в страна без избиратели“. За суверенитета на суверена да не говорим. Него за нищо не го питаха досега: нито за НАТО, нито за ЕС и затварянето на 4 от 6-те блока на АЕЦ „Козлодуй“. Не го попитаха и преди да поемат ангажимента да намалим с 40% въглеродните емисии. Нещо, което може да наложи и затварянето на ТЕЦ-овете и въглищните мини от комплекса „Мини Марица“. Сякаш нищо от това не ги засяга, „евроатлантическите“ драскачи у нас се възмущават от това, че МО продава, а не подарява генератори на Украйна. И, че служебното правителство мести украинските бежанци от хотелите по Черноморието в държавни бази и фургони в бежанския център в Елхово. И те, горките, предпочели да отпътуват за Румъния... Сякаш ако българи се нуждаеха от подслон, в Украйна щяха да ги настанят в първокласни хотели на пълен пансион. То бива, бива, но цял бивол за мезе не бива! Истинският бежанец не търси хотели по морските курорти, а приема всяка помощ с благодарност.
|
Слово на Корнелия Нинова от името на ПГ на „БСП за България“
Дами и господа, и скъпи български граждани,
Пожелаваме на добър час на 47-то Народно събрание. Нека да бъде един успешен, разумен и с най-добри решения за България и за хората 4-годишен мандат. Ние от коалиция „БСП за България“ влизаме в този парламент с три приоритета.
Първият, започване на истинската промяна на досегашния модел на управление. Възстановяване на държавността и на конституционните принципи на разделение на властите, правова държава, справедливост, равенство, свобода и мир.
Второ, превеждане на държавата и на българския народ през кризите с грижа за хората.
И трето, активна проевропейска външна политика на равноправни партньори с другите държави-членки на ЕС, за ускорено приемане на Плана за възстановяване и устойчивост на България и за придвижване напред на оперативните програми.
Уважаеми дами и господа,
Преди пет години, точно тук, ние назовахме досегашния модел на управление така: „паралелна държава на задкулисието и народ, поробен от свои“. Цитирам наши думи отпреди пет години. И започнахме своята битка. Бяхме сами и тя не беше лека. Тогава посочихме и най-големите си врагове. И те не бяха ПП ГЕРБ. Най-големите ни врагове бяха страхът и апатията, отчаянието на хората, че нищо няма да се промени. Ние се старахме през тези години да им дадем сили и кураж. И преди една година хиляди български граждани излязоха на площадите, преодолели този страх, и поискаха промяна. И ние днес разбираме своята задача: да осъществим промяната. За нас тя се състои в три прости неща:
Първо, закони, приети с грижа за хората, а не в нечий личен и лобистки интерес;
Второ, контрол върху прилагането на тези закони. Защото каквито и закони да направим, ако те не се прилагат, няма смисъл.
И трето, справедливо правосъдие за този, който ги е нарушил. Ако пресечем корупцията в зародиша й, лобистките закони, ако направим администрацията бърза и ефективна, и въведем електронното правителство и ако реформираме съдебната система, то промяната е станала.
Ние от коалиция „БСП за България“ имаме едно предимство – натрупахме опит в изстраданите 5-годишни битки с предишния модел на управление и затова сме наясно какво трябва да се направи, стъпка по стъпка. Готови сме с конкретна антилобистка законодателна програма. Познаваме отпора и силата на задкулисието, но имаме воля да се изправим срещу него.
Едновременно с това обаче трябва да се справим с три кризи и да не допуснем четвърта. Намираме се в здравна, икономическо-енергийна и социална криза. И трябва да проявим разум и мъдрост да не допуснем четвърта – политическа, ако не съставим устойчиво мнозинство и редовно правителство.
Най-важната и неотложна задача сега е да помогнем на хората в трудните зимни месеци, да стабилизираме икономиката и да се справим с ковид пандемията. За нас най-големият проблем е ръстът на цените, обедняването и растящите неравенства в България. Нямаме достатъчно време, уважаеми народни представители. Много бързо трябва да предприемем мерки за компенсиране на енергийно слабите семейства, да не допуснем от 1 януари да се увеличат цените на тока за битови потребители, да се осигурят дърва за огрев на семействата, които ползват дърва. Да подпомогнем бизнеса и да запазим работните места. Да върнем училищата, детските градини, читалищата и библиотеките на регулирания пазар. Да се увеличат доходите и пенсиите. Да стабилизираме болниците и медиците, да осигурим медикаменти и апаратура.
А за всичко това трябва да имаме работеща икономика, която да осигурява приходи в бюджета и да положим усилия за Плана за възстановяване и устойчивост и оперативните програми. Ние сме готови за тези разумни решения с „Програма за действие в първите 100 дни“. Тя е и финансово разчетена. Тук идва сериозният въпрос пред всички нас - приемане на Бюджета за 2022 г.
Дами и господа народни представители, обръщаме се особено и към новите колеги.
Попадаме в безпрецедентна ситуация - служебен кабинет, който е изготвил свой бюджет, очертаващо се мнозинство, което има друг в представите си за бюджет и невъзможност до края на годината да бъде приет нито един от двата. Ние няма как да допуснем всичко, за което се борим от години и ангажиментите, които поехме към българските граждани в предизборната кампания, да останат просто празни думи. Всичко, в което сме се ангажирали, трябва да бъде облечено в числа. Тези числа изразяват политики. Ние ще положим всички усилия това да стане максимално бързо. Искаме да си свършим работата до край. Искаме да се погрижим за хората, те да разберат, че държавата стои зад тях и никой няма да бъде изоставен сам в кризата.
Ще положим усилия да се състави стабилно мнозинство и редовно правителство. В едно такова мнозинство и тук, в парламента, можете да разчитате, че „БСП за България“ сме предвидими и разумни. Ще бъдем социалният стълб и гарантът за стабилност на България.
Книгата „Кръстната мъка на България” е сборник подбрани публицистични статии, написани и публикувани в печатни и електронни медии в последните пет години (2017-2022). Значителна част от тях анализират и обобщават основните фактори за срива на българското образование предимно през призмата на историческото образование в основното училище, а друга - по различни актуални обществени проблеми.
Стресиращият резултат от „реформираното” ни и подменено за целите на глобализацията, политкоректността и мултикултурата образование, отвори болезнена рана в обществото, което трудно приема за нормално, че 48% от неговите млади хора в ученическа възраст са функционално неграмотни, т.е. не са в състояние да осмислят прочетен текст. Проф. Анна-Мария Тотоманова, с голяма болка споделя: „Все по-голяма част от децата не владеят функционално български език.” Този резултатът е катастрофален, доволно документиран и видим, както за просветните органи, така и за цялото ни общество. Но, какво от това?!
За съжаление, липсват всякакви сериозни експертни и обществени дискусии за решаването на трупаните цели три десетилетия проблеми, а когато все пак по някакъв повод те се повдигнат, веднага се неглижират и остават без последствие. Само единични гласове на някои общественици успяват в редки случаи да пробият в медийното пространство. И толкоз. Работата в Комисиите по образование към цяба редица парламенти, е откровено безплодна.
Проблемът е национален и институционален, а причината е провежданата държавна политика от българските правителства в лицето на МОН. За никого не е тайна и не е изненада, че тази политическа линия е инспирирана от външнополитически фактори и се определя от работата на десетки чужди неправителствени организации (НПО), в челните редици на които стоят печално известните фондации „Отворено общество” и „Америка за България”.
През тези т.нар. години на демократичните промени, българското образование, учебни програми и учебници са обследвани и третирани като място на неуместни традиционни стереотипи, предразсъдъци и дискриминационни практики. Такива са заключенията и на Националното представително изследване на Комисията по дискриминация, направено съвместно с института „Отворено общество”, Министерството на труда и социалните грижи, както и експерти от други НПО и МНО. Това изследване е финансирано по Европейска програма за заетост и социална солидарност „Прогрес“ (2007-2013 г.) на Европейската общност. Констатациите и изводът, който е изведен е, че българското образование, програми и учебници, са форма на скрити дискриминационни внушения и практики и, че са нужни конкретно разписани изисквания и маркери към авторите и издателствата на учебници, за да се преодолеят традиционните стереотипи. Днес, те редактират, контролират и одобряват учебните програми, учебното съдържание, избора на изучавани автори и произведения, както и контекста, в който трябва да се разглеждат, те определят понятийния апарат, целите на обучението, те са тези, които в крайна сметка одобряват или не учебниците, по които учат българските деца в първата четвърт на ХХI век.
През годините на един разрушителен по своята същност „обществено-икономически преход”, за три десетилетия, България се срина по индекса на своето развитие от престижното 29-то място в крайните позиции на тази класация. Това се осъществи под знака на глобализацията, политкоректността и мултикултурността като висши „евроатлантически ценности“. На тяхна база разцъфна неолибералната идея за демонтаж и отмиране на националната държава.
Това доведе до реална дебългаризация, заличаване на българското национално самосъзнание и самочувствие в българските деца и ученици. На практика, тази политика реализира в ускорени темпове едно елементарно, с колониално по своята същност образование на много ниско ниво, придружено от решително „заличаване на местния исторически спомен”.
В свое медийно участие по БНТ през м. май, 2022 г., конституционният съдия, член-кореспондент на БАН проф. Атанас Семов, заяви: „За решението да подхвана инициативата „Да върнем България в българското училище” ме мотивира една силна потребност и една зловеща констатация, това, че нашите учебници са подложени на „Баташко клане”, колкото и страшно да звучи, през тези няколко десетилетия на демократичен, а всъщност обезличителен преход. В тяхното съдържание и още повече дух, не е останало нищо от българската национална идентичност, националната памет и в този смисъл се отглеждат професионални гастербайтери, „слепци с очи”. Да се отглеждат деца, които не носят никакво чувство за святост, не носят чувство за принадлежност, нямат връзка с родината. Това е едно много тягостно усещане за съзнателно обезродяване. Много ми се искаше да вярвам, че става дума за криво разбрана толерантност, за престараване, за мерак за модерност и подражаване на Запада.
След като разгледах внимателно учебниците от 1-ви до 10-ти клас, стигам до извода, че това е една целенасочено прокарвана политика, политика на обезбългаряване на Българското училище. България се нуждае драматично от национална стратегия за образованието и науката. Държавата е на командно дишане, грях е това, което правим 30 години.” И продължава: „Голямата драма на Р България не е, че македонците ни крадат историята, а, че ние хвърлихме историята си на боклука. Учебниците ни са същи Балканджи Йово – отрязано е всичко, което възпитава в национален дух и идентичност. Много тежко си разбутахме ценностите.”...
Като бивш преподавател и автор на документалистика, като съставител на исторически сборник „Сакралността на миналото или Българската сага”, 2015 г. и учебно помагало за деца и възрастни „Лоното на европейската цивилизация”, 2021 г., напълно споделям изводите и опасенията изказани от проф. Семов. Ето един любопитен, но показателен епизод от личната ми практика. По стечение на обстоятелствата през 2017 г. в гр. Китен, участвах в ежегодно провеждания от Историческия факултет на СУ „Климент Охридски” летен национален дидактически семинар за университетски преподаватели и учители от страната. Темата на доклада ми засягаше предизвикателствата за формиране на национално самосъзнание и чувство на родолюбие у подрастващите в учебниците по „История и цивилизации”. Всеки би казал – една скучна и тривиална тема, нищо кой знае колко драматично и проблематично! Но направеният в доклада критичен анализ на темите от учебното съдържание и изведените изводи бяха посрещнати с хладно неодобрение и откровено недоумение от болшинството присъстващи хабилитирани членове на авторски колективи, изненадани от самия факт, че в тяхно присъствие се излагат подобни нелицеприятни факти и тези. За щастие, реакцията на учителите в семинара бе с обратен знак. Втора покана за участие, разбира се, не последва! Но, което бе показателно и по-важно в личен аспект, не последва и подновяване на трудовия ми договор за следващата учебна година... (Може би, тук е мястото да поясня, че не са редки случаите, когато учителите, които имат „честа” да бъдат поканени във функцията си да „одобряват” учебниците, „най-добронамерено” се предупреждават, че в случай на неодобрение на учебника, рискуват да бъдат привлечени в лично качество от издателството в съдебна зала, за да защитят позицията си. Както се казва – коментарът е излишен!)
Според класациите на Евростат, България заема 111-то място по свобода на словото, а обществените и частни медии се явяват преди всичко рупор на политкоректни опорки, леещи се напоително от силно мотивирани и финансово добре подплатени „експерти”.
Има личности, които не се отказват да бият камбаната, но те са изолирани, гласът им не се чува и нямат никаква подкрепа на каквото и да е обществено ниво. Учителското съсловие е глухо и притиснато до стената от страха за запазване на работното си място, академичното съсловие – също! В резултат, учебниците макар и създадени от различни колективи, са еднотипно оформени съобразно зададените методични указания от МОН, с конкретни изисквания за използване на понятиен апарат по всяка тема; по същите причини, учителите рядко си позволяват да излязат от зададената в учебниците рамка: „Страх, лозе пази”! За гражданската позиция на хората в пенсионна възраст, докарани до пълно обезверяване и отчаяние – да не говорим!
Днес, ние се превърнахме от Държава на духа, в обезверена, обезкървена и унила държава, нямаща цел и посока, държава с над два милиона икономически бежанци, за които няма хляб и бъдеще в Родината. Затова, „експертите” промотиращи опорки, се редят на опашки пред медиите и се надпреварват кой е по- и кой е най-правоверен, а посегналият към острото си перо публицист, в 99% от случаите няма реална възможност да получи публичност. И наистина: кой ли би продължил да пише анализи и критични материали по болезнените за обществото теми, ако знае, че те няма да придобият гласност, че няма шанс някой да ги чуе и публикува?!
„Единственото нещо, от което се нуждае злото, за да триумфира, е добрите хора да не правят нищо”. Това е мисъл на ирландския политик и философ от ХVIII-ти век Едмънд Бърк, който има голям принос в сферата на политиката и естетиката и е смятан за основател на съвременния консерватизъм. По ирония и като гримаса на историята, точно тя бе приета за лицемерен параван и мото на унизителния и срамен доклад, изготвен по Европейска програма за заетост и социална солидарност Прогрес (2007-2013 г.) на Европейската общност. Този доклад, който преди едно десетилетие ревизира и в последствие осакати българските учебници изцяло в духа на глобализма и заличаването на българската идентичност и национална памет.
Лично аз, имах възможността и щастието да бъда част от научни обществени организации като Международната Академия по Българознание, Иновации и Култура (МАБИК) и Организацията на Обединените Българи (ООБ), които ми дадоха усещането и удовлетворението да попадна в една среда, в която движеща сила бе енергията и чувството на съобщност и единомислие. Благодарна съм и на възможността, която ми предоставиха в последните години редакционните екипи на независимия национален седмичник в-к „Нова Зора”, на сп. ”Ави-тохол”, издание на Института на свободните изследователи „ХИСТОРЕОН” и сп. „Матадор”, орган на Съюза на независимите български писатели, да публикувам серия аналитични и критични материали, както за българските учебници по история, така и по други обществени проблеми и нагласи.
Сборникът „Кръстната мъка на България” е резултат на моя личен и професионален избор на обществена реакция в това време на „обезличителен преход и разбутани ценности”, на подкопана българска идентичност и ускорено обезбългаряване.
Той е моят скромен влог в идеята и мисията „Да върнем България в българското училище”!
|
