Новите слоеве на френското общество – бедни, средно бедни и обедняващи, влизат в бой със системата и спонтанно в рамките на огромен вакуум се образоват политически. Разгневените маси трябваше сами да излязат на улиците, защото го нямаше авангардът
Това не беше демонстрация на парижани. Гражданите на столицата бяха относително малко - единствено представители на средната обедняла класа. Емигрантските предградия на Париж също бяха много слабо представени - само от няколко групички младежи. Видях също жени със забрадки, които без проблем се смесваха с множеството. Цареше доброжелателна атмосфера, която прерасна в гняв, когато полицията започна да разпръсва брутално тълпата, използвайки газови заряди, внесени от Германия.
За първи път се сблъсках с такива методи през 1993 година в Мюнхен по време на манифестацията на левицата и антиимпериалистите. Такива брутални методи по улиците на Париж се прилагаха по времето на Саркози. Явно старите времена на Виши и маршал Петен са оцелели в буржоазните салони.
Манифестиращите бяха предимно от провинцията. Имаше много бедни пенсионери и дребен прекариат – хора, които са принудени да пътуват с коли до работните си места, поради закриване на ж.п. линии. Затова протестът им беше наречен
бунт срещу цените на горивата..
Тези хора не са “клиенти на автомобилната индустрия или консумацията”, както ги наричат левоцентристите, тоест – “екологичните” буржоа, които карат велосипеди, вместо коли, но горят тонове гориво по време на своите полети на “интелектуално-политически-излетни конференции” или го използват за внос на чилийски ягоди през зимата. Срещнах в тълпата и много работници от малки градове, дребни търговци на селскостопански продукти, млад разгневен прекариат. Вървяха по групи – колеги от трудови колективи, французи, мигранти от арабски страни или от Испания… Чух много конкретни разговори за това колко получават; за колко може да се живее и колко трябва да заработват допълнително; как отглеждат зеленчуци и плодове в градинките около дома си. Картинката май е позната? Някои от тези хора едва свързваха двата края, други помагаха на безработните си деца или внуци. Такава е действителността в “развитата” Франция, втора класа.
Слушах езика на френската провинция.
Един от младите манифестанти се обърна към мен с думите: „Извинете господине, можете ли да се отдръпнете мъничко, много моля, защото трябва да мина, тъй като по-нататъk строим барикада!“. Езикът на парижани не съдържа такава учтивост.
Селото, малките и средни градове дойдоха на среща с “голямата столица”, в която много от тях никога не са стъпвали. От тук възниква идеята да манифестират по “Шанз Елизе “ и край Елисейския дворец. Традиционно демонстрациите на парижката левица се организират на площадите – на Републиката, на Народа и на Бастилията, което по принцип не пречи на буржоата. „Жълтите жилетки“ не знаеха за това. Те влязоха на територията, където големите клечки се забавляват, а пък за протестиращите тези места са символът на Париж. Простият народ влезе с ботуши в салоните на “цивилизованите” буржоа и чуждестранните олигарси (американско-арабско-израелско-руски) и, както личеше от разговорите, разбра това, едва когато вече манифестираше из тези престижни булеварди и улици, украсени и осветени в чест на зимния празник на консумацията, незнайно защо наречен Рождество Христово.
Насилието дойде от страна на полицията.
Настроенията сред манифестиращите бяха съвсем мирни, бих казал – добродушни. Едва когато полицията употреби газ и навлязоха водните оръдия, демонстрантите започнаха спонтанно да строят барикади и да палят огнища, за да изразят по този начин гнева си. Важно е да се подчертае, че внимаваха огънят да не предизвика пожар на околните сгради.
На “Шанз Елизе” се намират луксозни хотели, банки, скъпи ресторанти.
Демонстрантите не докоснаха нито една от тези сгради.
Не посегнаха – въпреки целия си гняв, към богатите и безделниците от цял свят, които обикновено пребивават там. Това още веднъж трябва да се подчертае, макар сам да смятам че трябва да се окупират обекти на банкови измамници и на медиите, които им служат.
На демонстрациите видях един-единствен представител на крайната десница, който носеше лозунг “Народният фронт ви подкрепя”, сякаш май не е знаел, че Фронтът промени названието си преди няколко месеца. Много повече бяха представителите на левицата, които по-скоро бяха благосклонно приети. Видях няколко червени знамена, портрети на Че Гевара и няколко палестински шалове. Но това бяха само отделни акценти. Голямата част от хората не демонстрираха каквато и да е политическа принадлежност. Лидерът на “Непокорна Франция” Жан-Люк Меланшон апелира в Туитър за подкрепа на манифестиращите, но забелязах само един от неговите депутати – Руфин, който спокойно разговаряше и спореше с демонстрантите. Нито един от тях не беше дошъл с лозунги и партийни знаци, на която и да било група.
Така наречените “комунисти” имаха в същия ден свой конгрес, което беше идеален претекст да не участват, а да се ограничат единствено до “подкрепа на манифестиращите” на думи. Новата антикапиталистическа партия (NPA) също не взе участие, но това не беше особена изненада. Тази група вече от няколко години предпочита да провежда събрания по салони и да произнася нравоучителни речи за морал, вместо да осъществява контакт с масите и да провежда политическа дейност сред най-ниските слоеве в обществото, сред хората от реалния живот. Във Франция съществуват много малки и големи “леви” групировки , но те също не се появиха на демонстрациите. Дори отделни лица от тях да са присъствали в тълпата, то те са се старали да се придържат към “привидната аполитичност”, съгласно възприетия (за жалост) днешен етикет.
@Контраст между историята и нейният медиен образ
Манифестантите бяха предимно от среди, които до този момент не са се занимавали с политика. Едва сега започват да се учат и докато не са били обхванати от гнева, са били пасивни. Толкова повече тези хора бяха шокирани от лицемерието на медиите и насилието от страна на полицията – тоест от неща, които са отдавна известни в Париж. Едва сега се сблъскаха с тези реалности, изпитаха на собствен гръб контраста между истината и нейния медиен израз.
Демонстрантите много дискутираха помежду си, всеки от тях в крачка се учеше на политическо мислене. И то благодарение на Макрон! Огромни благодарности към него за това!
Така в общи линии изглеждаше това, което се чуваше, забелязваше и се крещеше из шествията:
„Медиите лъжат! Макрон да си отива! Банкерите крадат! Да се убият банкерите-измамници! Дълговете са несправедливи! Да се атакуват данъчните райове! Да се контролира нарушаването на данъчния закон от богаташите! Да се контролира износът на капитали! Да се повиши стандартът на живот, отнемайки богатството от богаташите! Не можем да живеем с такива заплати! Не се борим за себе си, а за правото на живот на нашите деца! Да се сложи край на скъпоструващите войни в Африка и арабските страни! Вън оръжейните дилъри! Обвиняват ни във фашизъм, защото нямат аргументи!“
И още:
Всички ние живеем във Франция, трябва заедно да се борим! Искаме право на достойни доходи и работа! Надяваме се, че предградията (имигрантските) ще се присъединят към нас и едва тогава ще се борим истински! Политическите партии и синдикатите не се справят, а ние бяхме твърде послушни, затова днес трябва да сме сериозни и да се организираме! Досега имаше бунт, време е да преминем към революция! Да разрушим системата!
Да свалим Макрон, правителството и системата!
Нито дума за ЕС, нито за НАТО. Видях и такива лозунги: „Гражданското общество трябва да е в парламента!“. Чух да пеят „Марсилезата“, чийто куплет – ”.. да вървим, с нечистата им кръв, браздите да удавим!”, демонстрантите промениха на “кръвта на Макрон”.
Запечатала ми се е една сцена – ливански ТВ канал интервюира демонстрантите. Изведнъж един от тях, виждайки камери, изкрещява: “Медийни проститутки!”. В същото време някой от тълпата му отговоря: „Това са ливанци, остави ги да си вършат работата, благодарение на тях хората ще разберат какво наистина става тук. Френските медии лъжат!“. А друг от тълпата крещи: „Ливанците вече знаят какво значи подстрекаване, насъскване на един срещу друг в името на религия и раса, ние не искаме това у нас, трябва да бъдем заедно, за да се борим за достоен труд в нашата обща за всички Франция!“.
Ливанците бяха радостни, усмихнати…, а френските журналисти бяха много малко. Личеше, че се бояха от реакцията на хората. Когато камерите на правителствената BFM TV се приближаваха до тях, демонстрантите крещяха: “Ще задавате въпроси, а след това така ще орежете всичко, за да ни изкарате фашисти или провокатори. Умеете само да извъртате казаното и да лъжете! Не ви ли е срам?”. Телевизионният екип избяга, а тези уж леви журналисти от “Le Quotidien”, когато се опитваха да разговарят с демонстрантите, питаха: “Но добре, знаете, че Макрон не може да си отиде, защото такива са принципите на демокрацията. Кажете всъщност какво конкретно искате той да направи?”.
Около 80 процента от французите подкрепят “жълтите жилетки”. Това са резултати от официалните сондажи, които действително се потвърждават дори при разговор с полицаите. Те също в своите мисли често са на страната на протестиращите. Това означава, че сред манифестиращите има много такива, които са гласували за Макрон и за Льо Пен.
@Никой не говори открито с езика на десницата.
В нито един разговор не чух расистки изказвания или такива в духа на Льо Пен… Не твърдя, че липсват такива. Но тези, които биха ги изразили, добре разбират, че това не е мястото, където да демонстрират подобни възгледи. Чух дори разговор на група млади хора, които казваха: “Разберете, че не трябва да гласувате за тази к…а Льо Пен, която се представя за опозиция. Точно това иска Макрон!”. Що се отнася до самата Льо Пен – тя, от една страна, искаше да поеме това движение, но от друга, се боеше от него.
Новите слоеве на обществото – бедни, средни и обедняващи, влизат в бой със системата и спонтанно се образоват политически в рамките на огромен вакуум.
@Какво прави в това време левицата?
Споменатият конгрес на Френската комунистическа партия установи ново лого, без сърп и чук, а с картата на Франция под формата на петолъчка, в короната на която е поставен екологичен символ – дръвче… ”Непокорна Франция” почти окончателно се раздели между радикалите от една страна, които искат да се включат в конкретна класова борба и да градят стабилни фундаменти, и от друга страна – тези, които се стремят по институционален начин да погълнат останките от Социалистическата партия и са готови на “компромиси” в името на т.нар. “реализъм”…
Генералната конфедерация на труда подготвя свой конгрес – там също се наблюдава остър спор между лявата база, която иска класов синдикат и връщане в рамките на Световната синдикална федерация, и десницата, която пък от своя страна подкрепя линията на Европейската конфедерация на профсъюзите и Международната синдикална конфедерация. Други “умерени” синдикати – особено CFDT, са против манифестантите. Само федерацията Force Ouvriere ги подкрепи. Сериозните някога групировки на троцкисти, анархисти, маоисти, еколози се превърнаха днес, до голяма степен, в дискусионни клубове на политически пенсионери.
В същото време време младите хора градят своя нова визия, създавайки сдружения, които започват да се делят на по-леви и по-десни, от роялисти до ултра-маоисти или “аполитични”. Все по-голямо е разделението между “моралната левица” – онази, салонната, лозунгарската, интелектуално-буржоазната, институционалната, “общонационалната“, и класовата – местна, народна левица, която е склонна да поеме риска на последствията от своите решения.
@Крайнодесните също се реконструират.
Конфронтацията изглежда е неизбежна, но не с Националния съюз на Марин льо Пен, а с твърдоглавите представители, проповядващи “идентичност” – бяла или ислямска. Тези десни засега са в изолация от масите, които твърдо вървят по земята и калкулират на базата на материалните си интереси, независимо от това дали вярват в Бога, дали са мюсюлмани, католици или други. Процесът се развива, а “жълтите жилетки” ускоряват периода на съзряване. Разгневените маси трябваше сами да излязат на улиците, защото го нямаше авангардът…
Историята на Франция ни учи, че народът най-напред обсъжда по кафенетата и на улицата, а когато излиза на протест, става самостоятелен, след което започва да клони наляво. Разбира се, че хората са си хора, че хората на труда са си такива, независимо какво точно работят, че няма расови, националистически, религиозни разграничения. Вчера се оказа, че с най-задълбочено комплексно мислене се срещнах сред работници от един завод във френската провинция. Този факт потвърждава максимата, която левицата знае отпреди 150 години – съзнанието се базира на производствените отношения.
Протестите продължават.
 Историк и политолог, занимава се основно с геополитически изследвания. Преподавател в Националния институт по източни езици и култура в Париж (INACLO). Активист на леви и антивоенни движения, редактор на портала lapenseelibre.org
Превод: БИСТРА СТАЙКОВА
Прощално писмо на Фидел Кастро до всички хора по света
„Другарки и другари,
братя и сестри от целия свят!
Моето време изтича. През целия си живот съм се борил за справедливост и достоен живот за всички хора по света. Винаги съм желал Куба да бъде пример за това, че е възможно хората да живеят в разбирателство и да се развиват не за сметка един на друг, а заедно, с общи усилия. Много скоро вие ще застанете пред избора между това да се откажете от бъдещето на децата си за сметка на илюзорната сигурност в настоящето или да се борите за бъдещето на децата си, понасяйки лишенията на днешния ден. Куба направи избора да понесе лишенията, именно в името на бъдещето. Тази битка не се печели. Тя е вечна.
Ако искате да имате бъдеще, трябва да се изправите срещу тези, които искат да ви го купят срещу шепа евтини дрънкулки, както са направили с кореното население на Америка преди не чак толкова много години. Тези хора ще дойдат при вас и ще ви обяснят, че когато държавата се грижи за своите поданици, това е робство, а свободата е възможна само тогава, когато се надпреварвате един с друг. Те ще замъглят вашия ум, предлагайки на тялото ви хиляди удобства и ненужни, и извратени удоволствия, които обаче, за да ги получите, ще трябва да жертвате душата си и ценностите на дедите ви.
И всичко това те ще направят за печалба. Печалба, зад която се крие огромна кражба. Те ще дойдат и ще купят вашето бъдеще и това на децата ви с пари и вие, ако не сте внимателни, ще попаднете в техните изкусно заложени капани.
Тези хора са извратени чудовища. За тях работата не е обществено-полезен труд, а начин за трупане на богатства. Ако им се предадете, не след дълго ще намразите не само работата, но и живота си.
Аз ще ви кажа как да ги познаете. Те винаги ще ви говорят за печалба, за икономически растеж, за конкурентоспособност, за пазари, но никога няма да кажат и дума за достойно заплащане на труда, социални грижи, безплатно образование и здравеопазване. Те ще поискат вашия труд, но няма да искат да платят за него. Ако се съгласите да им работите, ще загубите бъдещето си. Вие трябва да се изправите срещу тях. Срещу малцината, държащи световното богатство. И трябва да го направите ЗАЕДНО. А за да сте заедно, трябва да си имате доверие. Нещо, което те ще се опитат да подкопаят по всевъзможни начини. Ако искате да спечелите, трябва да се откажете от парите им и дори да ви предложат баснословни суми, да не продавате труда си за техните пари.
Вашата победа ще дойде тогава, когато сте успели да се обедините всички. Когато благодарение на това обединение, сте изградили едно ново общество, чиято висша цел е общото благо, а не паричната печалба и жаждата за лична собственост.
Парите могат да съществуват и без да се използват за трупане на печалба, а печалбата може да не се измерва в пари. Нима има по-голяма печалба от това вие и децата ви да сте здрави, образовани и резултатите от труда, който полагате, да се усеща от всички и да допринася за благото на всички, а не на малцина алчни и хищни капиталисти?
За тях, вие не сте нищо повече от това, което произвеждат огромните им фабрики, а именно - стоки за еднократна употреба.
Братя и сестри от целия свят,
обединявайте се, включете се в борбата срещу хищната същност на налагания ви обществено-икономически модел. Помнете, че срещу всяко изкушение, което ви предлагат и вие вземете от тях, те получават част от вашето бъдеще.
Отхвърлете парите им, работата им и ценностите им, и ще бъдете свободни. Животът ви ще има смисъл.
Не се страхувайте да се изправите срещу тях, защото именно вие сте основата, върху която те градят своята власт и трупат своето богатство.
Изправете се и те ще паднат.“
Прощалното писмо на Фидел Кастро до всички хора по света бе разпространено от Кубинската национална телевизия.
Публикуваме пълния текст на писмото.
|
Няма прародителски портрети,
ни фамилна книга в моя род
и не знам аз техните завети,
техните лица, души, живот.
Но усещам, в мене бие древна,
скитническа, непокорна кръв.
Тя от сън ме буди нощем гневно,
тя ме води към греха ни пръв.
Може би прабаба тъмноока,
в свилени шалвари и тюрбан,
е избягала в среднощ дълбока
с някой чуждестранен, светъл хан.
Конски тропот може би кънтял е
из крайдунавските равнини
и спасил е двама от кинжала
вятърът, следите изравнил.
Затова аз може би обичам
необхватните с око поля,
конски бяг под плясъка на бича,
волен глас, по вятъра разлян.
Може би съм грешна и коварна,
може би сред път ще се сломя -
аз съм само щерка твоя вярна,
моя кръвна майчице-земя.
На 23.I. (4.II.) 1872 г. е роден Гоце Делчев, една от най-достойните, безспорни и обаятелни личности в българската история. 13 месеца след тази дата е обесен Апостола на свободата Васил Левски. Сякаш самата история се е погрижила за продължителя на неговото дело.
Гоце Делчев загива на 34 години – както и много негови другари и предходници. (Като си помисли човек, как вече 13-а година в страната ни хора, появили се кой знае откъде и как, се занимават с важните държавни и политически работи, мотат се, туткат се, лъжат безочливо, крадат без срам и свяст, слугуват и се оправдават с времето, обстоятелствата, хулят и ругаят народа си…!!!)
На Гоце Делчев принадлежат думите: „Не е малко да бъдем само човеци”. В онова сложно и жестоко време той е бил – въпреки всичко. И още: „Аз не воювам против османлиите като народ, аз воювам против османската тирания като господарствена система.”
Техническият модел в България не е от вчера и само външни сили имат желание и интерес да го прекрояват – както направиха на други места на Балканите. Аз поне не знам някой в Европа и в света да е формулирал така точно и кратко идеала на световното човешко устройство като Гоце Делчев. „Аз разбирам света единствено като поле за културно съревнование на народите”. Огледайте се ослушайте се и вижте с кого и как се съревноваваме!
Родният град на Г. Делчев е Кукуш (дн. Килкис на територията на Република Гърция – б.р.) е населен от векове с българи. Това е първия български град с български владика. Родът Делчеви е стар, уважаван род.
Бащата Никола притежава ниви, лозя, 150-200 глави овце, дюкян. На младини е известен борец. Дори на старини (умира 1920 г.) е със запазена горда осанка, тежка походка и красива премяна. Възпитава децата си на труд и почитание, строг и справедлив. Майката, Султана, е известна красавица, работлива, с изключителна доброта и човещина. Георги (наричан от дете Гоце) е първородният син. Има още трима братя и пет сестри. (Освен Гоце в борбата загиват и двама от братята му).
Още от ученическите му години проличават възможностите на Гоце Делчев за самодисциплина и съсредоточаване. От голямо значение е и учението му (както и на много българчета от Македония) в известната Класическа българска гимназия в Солун. Както е от значение и съставът на учителите там. Тогава между учителите са и Константин Величков, Григор Пърличев. По традиция една част от учениците след това отиват да учат във Военното училище в София. Преди Делчев за Военното училище заминава например Борис Сарафов.
Гоце Делчев влиза в училището през 1891 г. Тогава влиза и Борис Дрангов. Малко след тях – Петър Дървингов, Софрони Стоянов, Йордан Венедиков и много други българчета от Македония. Без особени проявления, без особен блясък – такава му е натурата – Делчев изкарва първия курс на Военното училище от 3 години. Въпреки че не се сблъсква често с командирите си като Дрангов, не прави момчешки лудории като повечето юнкери, Гоце Делчев трудно се поддава на упорития натиск на военната дисциплина. Накрая на обучението юнкерите се оценяват по 12-балната система. В нея освен изпитните оценки в края, влизат и понятия като патриотизъм, чувство за дълг и чест, за саможертва за родината. Само че критериите зависят от усета и вижданията на оценителите. Гоце получава оценка 9,45 – добра, но по-ниска в сравнение с много от другарите му в ротата. Но така е и при Борис Дрангов – когато подреждат 100 души от випуска по баловата оценка, той е в края на списъка. Гоце Делчев го няма в този списък, защото е изключен заедно с още 5 души. Четирима от 6-те, между които и Делчев, имат право да се върнат в армията, като подадат молба. Той отказва. Историята, и тя прави по-късно своя списък, и в него влизат Гоце Делчев, Борис Дрангов, Петър Дървингов…
Странна намеса на съдбата е и връзката, и дружбата на Гоце с мюсюлманина Хюсеин Тефиков от неговия взвод (в училището има още един мюсюлманин – Исмаил Юруков). Гоце Делчев, състрадателен по природа, помага често на Хюсеин в учението и при полеви учения. Казват, че дори имало случай да стреля по мишената му, за да изкара той по-добра оценка. Тефиков бил слаб курсант и повтаря една година. (През 1903 г. Хюсеин Тефиков командва войсковата част, като обкръжава и убива Гоце Делчев. Бащата на Тефиков пък е свързан с убийството на В. Левски!). След изпитите Гоце Делчев е определен да служи в 22 Тракийски полк в Татар Пазарджик. Падането на Стамболов забавя производството на юнкерите. Създава се брожение, недоволство. Анонимни ругателни писма получават началникът на училището, военният министър Рачо Петров. Започва разследване. Намерени са книги в шкафчета на юнкери. Оказва се, че са внесени от Гоце Делчев. Така той бива изключен. (Още едно странно съвпадение – Васил Левски сваля расото си, за да се отдаде на народната работа по друг начин – и както пише поетът „девет години той скита се, без отдих, без сън, без покой”…). Гоце Делчев се отказва от военна служба след изключването и 9 години, до смъртта си, организира народа в армия, която да може да извоюва свободата си.
Есента на 1894 г. Гоце Делчев се среща с Даме Груев и веднага се сприятеляват и заработват заедно за народното дело. Христо Силянов пише: „Мъчно би могло да си представи човек по-щастливо съчетание на две уши, тъй сродни по благородство на своите пориви и различни по индивидуални качества… Единият (Гоце) смята хората изваяни по негов собствен духовен образ и вярва безкрайно в добрата им природа, другият вижда във всеки човек обект за наблюдение и въздействие…”.
Гоце Делчев става водач твърде млад – на 24 години. Като че ли предусеща недостига на време и работи с бързината на вятъра. За кратко минава надлъж и шир по села и паланки в Македония, а след това и в Тракия. Основава комитети, разговаря с много хора и ги привлича за целите на организацията, за свободата и революцията. Гоце Делчев вярва, че по природа човек е добър и хората откликват на искреността и доверието му, както на никой друг. Любовта и милосърдието са главното оръжие срещу човешките слабости и недъзи. Като никой друг той умее да изслушва и разбира хората. „Заприказва те пръв, докато ти го гледаш и му се любуваш. И пипа право в душата ти, на най-нежната струна”.
Всички, които са се срещали с него, са почувствали огромното му обаяние и авторитет. Дори враговете му знаят – той държи на думата си, никога няма да измами, няма да излъже.
Гоце е единствения, на когото дори страховитият и непреклонен Сандански никога не кърши хатъра. Само на него Яне има пълно доверие. Когато след месеци рискове и премеждия той и другарите му Чернопеев и К. Асенов (племенника на Хаджи Димитър, френски възпитаник, човек с невероятна, исполинска сила) вземат откупа за мис Стоун – 103 кг злато, го предават за организацията на Г. Делчев.
За морала на тези хора може да се съди и от факта, че не вземат и грош, въпреки че и поради дейността им родителите на Яне и семейството на Чернопеев – жена и 4 деца, мизерстват. Кръстю Асенов оставя на сестра си 3 хил. лв. да ги предаде на Гоце, а после иска 10 лв. от майка си за преки нужди. Гоце Делчев си познава хората и без да ги пита, праща по 5 лири на жената на Чернопеев и бащата на Яне. Последният не искал да ги приеме, че синът му ще се сърди! Така се привличат хора и се гради делото. Може би затова американския автор, А.Д. Смит вижда четниците така: „Тези македонски четници са отделна самостоятелна раса… Всички са млади, смели и интелигентни и са цветът на българския род… Те не знаят какво значи страх, за няколко часа се опитвах да обясня значението на тази дума на един от тях. Между тях съществува неписан закон – никой не трябва да обръща внимание на собствения си живот, когато е застрашен животът на другаря му. А какви великолепни бойци са!”
Михаил Герджиков, който е много близък с Гоце Делчев, казва, че е „съвестта на македонската революция” и твърди, че докато е бил жив Гоце, дисциплината в организацията е била по-добра, поддържана не толкова от строги правила, колкото от „моралното въздействие на човека, който бродеше из цяла Македония и Тракия и с личния си пример чертаеше какъв трябва да е нравственият облик на революционера”. Симеон Радев нарича Гоце Делчев „праведник с кама в пояса”.
„Г. Делчев не обичаше да говори дълго. Той никога не вземаше позата на оратор или заповедник, но словото му беше убедително, изпълнено с чувство на дълбока жал за бедните и голите, за сираците, вдовиците, старците. Той рисуваше картини пред слушателите си и ги трогваше до дъното на душата им.”
Гоце Делчев остава чужд на озлоблението, не търпи кавги и заяждания между съратници – дори когато Върховният комитет отваря втори фронт на ВМРО. Пейо Яворов, автор на едни от най-точните и правдиви неща за Гоце Делчев, пише: „…В интимен кръг той въздишаше: „Клета Македония… разправата с върховистите ни се налага, но тя би могла да бъде и по-малко отвратителна”.
Едва ли е случаен и фактът, че Делчев е един от малцината дейци, срещу когото не е стреляно от братска, българска ръка! Както и Левски, той има принцип: „Трябва да се надяваме само на себе си, само на своите гърди и мишци, само на своята воля и сила.” (Да сте видели в последните години, някой да не се е привел, навел, примолил на външни благодетели?)
Към края на 1902 г. натискът върху Вътрешната организация за въстание от страна на Върховния комитет в София се засилва. Княз Фердинанд играе свой пасианс. От ръководителите на вътрешната организация категорично против преждевременно въстание са Гоце Делчев и Гьорче Петров. След дълги спорове в Солун се взема решение за въстание, при отсъствие на повечето от ръководителите.
През януари 1903 г. Гоце Делчев напуска София на път за Македония. Отбива се вечерта в дома на Янка (Юстиниана) Каневчева, родом от Охрид. Там е и Михаил Герджиков – бъдещия съпруг на Янка. Тя дава на Гоце, ушито от нея знаме за четата му. В Самоков го чака Яворов и му дава посветени на него 4 стихотворения.
Яворов тръгва с Гоце за Македония. През март Делчев прави един от малкото сполучливи опити и взривява моста на р. Ангиста. Преди Великден се вижда с Даме Груев, който също гледа на предстоящото въстание с някакъв свой фатализъм и казва: „По-добре един край с ужаси, отколкото ужаси без край”.
На 15-18 април светлите и самоотвержени момчета от Солун правят своите атентати. От 10 души и гемеджии случайно оцеляват само двама. Те са търсили смъртта, но са искали да няма други човешки жертви. За съжаление това не се получава.
На 19 април Гоце стига с четата в с. Баница, Серско. На 20 тук са и четите на Георги Бродалията и Димитър Гущанов. Тук е и Димо Хаджидимов. Той споделя пред Яворов за последните часове от живота на Гоце Делчев.
На 20 вечерта Гоце сънувал, че куршум го удря в сърцето. Мислил си, че брат му Мицо е убит. На 21 април, рано сутринта, започва блокадата на селото. По ирония на съдбата аскерът е предвождан от същия Хюсеин Тефиков, на когото Гоце е помагал във Военното училище.
Гоце Делчев решава да рискува и да излезе извън селото – за да не пострадат селяните. Повежда 14 души. Накрая на селото попадат на войници. Гоце дава един изстрел срещу тях и ада е пронизан.
В боя загиват още 6 души, между тях и Гущантов. Хаджидиов разказва: „Петнадесет часа гледахме мъртвия Гоце, приведен, сякаш върху гроба на Македония и… ни се късаха сърцата.”
На другия ден срещат стария войвода, дядо Илия Кърчовалията. Пита ги за Гоце. Казват му. „Старият харамия оброни глава, едри сълзи потекоха из очите му и цял половин час плака неспирно като дете, без да продума…”
Скоро за смъртта на Гоце научава и Сандански. Хората, които му занасят лоша вест, споделят, че никога не са виждали челичения Яне Сандански в подобно състояние. След това избухва страховитият му гняв. Хванати и разпитани са предполагаеми предатели на четата, след което са убити край гроба на Гоце. Истината за предателството на четата на Делчев обаче е мътна и неясна и до днес.
На 20 юли (2 август) – Илинден, започва въстание.
На 5-6 август (19 нов стил – Преображение Господне) се вдига Одринска Тракия.
Срещу 300-хилядна турска войска се вдигат на смъртен бой 14-16 хиляди бойци. Някои като Силянов сочат и по-големи цифри. Боевете траят 2 месеца. Убити са 994 въстаника. От мирното население са убити и изклани 4 694 души. Озлочестени са 3 122 жени и девойки, отвлечени са 176!
Изгорени са 202 села.
Без дом остават 70 835 души!
В Княжество Българи идват 30 хиляди бежанци.
Общественото мнение в Европа е потресено. Същата Европа, която ревизира естествените етнографски и народностни граници на България.
Във в. „Дейли нюз” от 29 октомври 1903 г. Дж. Оксънфорд пише:
„Британио, ръцете ти са в кръв!
Оградите са в кръв, пътеките ска в кръв
И твоите ръце, Британио са в кръв!
Огнищата са в кръв, потоците кървят
и този дивен край е ткрвав, кървав ад –
Британио, ръцете ти са в кръв!”
А в пространството се носят думите на Гоце Делчмев: „Не е малко да бъдем само човеци!
|
